Но също така Цветето-светлина на човешкото тяло се процежда от Небето и покрива Земята. Затова точно както Светлината се движи в кръг, така Небето и Земята, планините и реките, всички те се въртят заедно с нея по същото време. Концентрирането на семето-цвете на човешкото тяло горе в очите, това е великият ключ за човешкото тяло.

– Из „Тайната на златното цвете“

Едва ли има чак толкова hardcore фенове, които да направят моментално връзката, но идеята за Синьото цвете не е нова за работата ми. Макар и много странично, тя бе интегрирана за пръв път в е-книгата ми за СМ, като част от илюстративните клипове на Джейк Коци, описващи как работи този тип перцепция за реалността. Нека видим въпросния клип отново:

Free Joomla Extensions

Синият лотос е свързан с мистериите на школите на Хор, описани в следговора за златото, които са имали и ентеогенен аспект. Някога той растял от същата нилска черна кал, която имала алхимични трансмутационни свойства и от която, ако помните, произлиза самата дума „алхимия“. Ето защо едва ли е изненадващо, че синият лотос играе изключително важна роля в религиозните ритуали и церемонии на Древен Египет. Подобно на черния алкалоид, от който е расъл – той посвоему имал свои си трансмутиращи сили, които, както вече уточних, египтяните свързвали най-общо казано с живота и смъртта.

Аспектът, който тласка всеки ритуал напред, са вложените в него космогонични значения, където действието е било мотивирано от идеи, свързани с един или много митове, превърнати в реалност. От египтолозите знаем, че лотосът бил подходящ особено за погребални ритуали, тъй като символизирал прераждането и безсмъртието на починалия. В този ред на мисли консумацията му се обяснявала с концепцията, че „яденето на магия“ е начин да станеш божество или да придобиеш неговите качества.

На този етап попаднах на изследванията на Арища Дийн, която дори е създала нещо като „Общество на Нефертем“ и е изследвала синия лотос в голяма дълбочина. Тя извежда интересна визуална връзка с по-рано подаденото, че изображенията на синия лотос са предимно свързани с неговото вдъхване. В египетските фрески ѝ прави впечатление, че когато фараон или благородник умре, виждаме как техният божествен патрон им осигурява вечен живот. И начинът, по който става това, е чрез допирането на анкх до устата и носа им – отверстията, свързани с диханието.

Тъй като дишаме през носа и поемаме храна през устата, можем лесно да ги видим като своего рода „портали“ за живот на самото тяло. По същия начин допирът на лотоса до носа е приемането на благословията от боговете. Няма други египетски рисунки, в които нещо да се допира до лицето по такъв начин, освен анкх и синия лотос, което общо взето ги приравнява смислово. Конкретно лотосът или е консумиран директно, или чрез напитка, и имаме такива репрезентации навсякъде.

Фреска от храма на Хор в Едфу.

Контейнери с течност, обозначени със син лотос, подсказвайки неговото приемане под формата на психотропно питие. Разбира се, богът сокол е патронът на това действие и можем да го видим най-вляво като присъствие в нашата синхромистична детективска история, свързана с проследяването на архетипните нишки, изплитащи церемониите, постигащи „Златната сълза на Хор“.

Въпреки че повечето препратки към божествената трансформация на фараон в лотосов цвят се отнасят до починали индивиди, има и значителни доказателства, че божественият ритуал по преминаване в рая включва метафорична трансформация на човек в лотосов цвят в церемониален контекст. Процесът на трансформация очевидно е бил извършван във вътрешното светилище на египетските храмове. Различни източници, които обхващат 3000 години история на фараоните от Старото царство до периода на Птолемеите, включително текстовете от пирамидите, текстове от ковчези и „Книга на мъртвите“, описват консумацията на „слънчевото око на Хор чрез възлияние или тайнствена церемония, свързана с хранене“. По същество фараонът става Озирис/Нефертем-Ра в задгробния живот, по което време ще вдигне цветето и ще се постави „на носа на Великата сила (=лотос)“, докато „навлиза в Острова на огъня (= Полетата на Ра)“.

По-личен и подробен разказ за церемонията по възлияние е описан в сравнително късен демотически текст (3 век от н.е.), който описва преживяването на млад посветен и екстатичното му въодушевление при приемането на свещената напитка. Посветеният разказва, че е транспортиран до първичните води и подземния свят на боговете, след като се трансформира в бога овен-лъв-лотос, известен като Амон. Обявявайки, че тайните на подземния свят са му били разкрити и че възлиянието е отворило очите му за божествената светлина на синия лотосов цвят, душата му се издига от подземния свят в небесна сфера от светлина, върху която той извиква: „О, Лотос, отвори ми рая в неговата широчина и височина! Донеси ми светлината, която е чиста!“. Еуфорични преживявания от такъв тип придават достоверност на вечната хипотеза, че психоактивната природа на синия лотос вероятно е била използвана в шамански контекст.

Сред египтолозите съществува съгласие, че в отслужването на въпросните церемонии е било въвлечено подобно на вино психотропно тайнство, от което синият лотос е бил основна съставка. Интересното е, че в древноегипетското изкуство той често е изобразяван в комбинация с опиумен мак, мандрагора и гъби псилоцибинки.

В храма на Сети I в Абидос

Някои етноботаници смятат, че горните изображения представляват иконографска „рецепта“ за свещена напитка, приготвена от променящи съзнанието растения. Комбинацията предполага мощна отвара, използвана за предизвикване на осъзнати сънища, а според мен инициирала и клинична смърт, от която индивидът също можел да бъде връщан предизвикано.[1] Дори отвъд мистичната трактовка на нещата, съвременните научни препратки към ролята на синия лотос, гъбите и мандрагората в древноегипетската традиция указват функцията им в шаманското лечение. Въз основа обширен поглед над тези три мощни халюциногена в иконографията и ритуалите, учените твърдят, че египтяните са развивали форма на шамански транс, предизвикан от тях, и са го използвали в медицината и лечебните си ритуали.[2] Анализът на ритуалната и свещена иконография на династичен Египет, както се вижда по стели, в магически папируси и на съдове, показва, че тези хора са притежавали задълбочени познания за растенията и изменените състояния на съзнанието. Имайте предвид, че древните египтяни са били водещите лекари на своето време, предавайки медицинските си практики (включително касаещи растенията) и теории на гърците. Това става очевидно във формули от известния папирус на Еберс и други, открити в „De Materia Medica“ от Диоскурид, който бил гръцки лекар, служил при император Нерон в Рим. Диоскурид знаел за синия лотос, който той предписва „сух и смесен с вино, за да успокои похотливите сънища“. Оригиналната рецепта и употребата на това местно растение са предадени чак до лекаря Авицена през 11 век, който възприема Диоскурид, както и теориите на Гален, и признава терапевтичната стойност на наркотичния лотос в своя текст за кардиотерапията. Той заявява, че когато се просмуче във вино, синият лотос „ще смекчи психическата пневма“, което означава, че той упоява или успокоява.

От около 500 г. пр. н. е. е установено, че маите на свой ред са изобразявали синия лотос в своите произведения на изкуството, което показва, че те също са го използвали церемониално. От гърците употребата на синия лотос се разпространила до римляните, а благодарение на Римската империя цветето се транспортирало чак до Индия, Британия и навярно Тракия (ако съдим по някои елементи от Свещарската гробница).

Очевидно има нещо много важно в синия лотос, дотолкова, че той да бъде култивиран и изнесен в цялото Средиземноморие.

Както вече разбирате, той самият е метафора за третото око[3] и е свързан със слънчевия метал по линия на крайното постигане в школите на Хор, а именно: секретирането на бял златен прах от челото[4] и посиняването на кожата на практикуващия след синхронизацията на двете му полукълба и заключването на енергийното му поле към пулса на планетата. Дори само ако вземем двете противоположни тълкувания, охарактеризиращи синия лотос – Слънцето и смъртта – вече трябва да сме наясно, че говорим за нещо, отнасящо се до дуалната динамика Бяло/Черно слънце.

Тъй като става дума за мистерийни традиции, в които са участвали само посветени и хора, които са се превръщали в такива след дълъг период от време, няма как да знаем каква е точната роля на синия лотос, освен че той е бил ключово спомагателно средство за активацията на третото око. Този контекст лично аз извличам за себе си и от будисткото изкуство, в което синият лотос винаги е изобразяван като частично отворен – центъра му никога не се вижда изцяло[5], което, както вече се досещате, има връзка с това, че окото винаги трябва да е леко притворено, за да бъде във връзка с магията. Така или иначе епифизата се свързва с Баланса в тялото[6], а в следговора на „Посвещение в древната страна на боговете“ надълго и нашироко съм се опитал да обясня как самата концепция за „Баланс“ е свързана на страшно дълбоко ниво със златото. Последното е слънчев метал и е свързан с очите, а третото око е в центъра на главата и наред с всички други неща има роля в регулацията на мелатонина – хормона, влияещ се от светлината и тъмнината (чийто основни пропускателни клапи са именно очите).

Широко известна е и корелацията между т.нар. „Око на Хор“ (което ще бъде споменавано много из този материал), сечението на човешкия мозък и геометричния съвпад с епифизата. Интересно е, че Хор често е изобразяван със сини крила, защото е бог на небето.

Макар връзката между черното, златото и кралскосиньото да са подробно разисквани в следговора на „Долината на златните тронове“, това, за което не остана място, е да се обясни принципната важност на последния цвят за древните култури по света.

В по-новата си работа Питър Муун дискутира как постигането на син пигмент, който да оцвети дрехите в миналото не е било никак лесно и по времето на Solомон такава дреха е била изключително ценена от кралете на множество страни до степен равна на 20 пъти теглото ѝ в злато. Технологията е била обект на строго пазена тайна, водеща началото си от древен Израел, където въпросният нюанс е имал изключително значение[7]. Този нюанс се е казвал „тхелет“ и е бил добиван изключително трудно от вид морски охлюви. Когато охлювът бъде убит, той се вари и ферментира. В резултат от черупката му се извлича една-единствена капка пурпурна течност. След таен алхимичен процес[8] тази течност придобива цвета, наречен „тхелет“. След унищожението на Втория храм от римляните и упадъка на религията, технологията за постигането на този цвят бива изгубена. Традицията частично бива имитирана от самите римляни, но те не можели да доведат процеса докрай. Единственото, което получавали, бил пурпурният цвят, който по-късно се превърнал в техния символ за императорска власт (но оригинално това е трябвало да бъде въпросният нюанс на синьото). Конкретният цвят е толкова важен за юдаизма[9], че е казано, че когато технологията за постигането му бъде преоткрита – ще настъпи еврейския апокалипсис.

Защо?

За юдеите този нюанс на синьото е метафоричен за божественост, понеже репрезентирал небето и морето. Респективно загубата на технологията за направата му е представителна за загубата на връзката с божественото, а възвръщането му е своего рода „страшен съд“, който ще е компенсация за изначалното скъсване на тази връзка.

Тук е важно да се задълбочим, за да се разбере спецификата на въпросния цвят за всички древни култури изобщо, защото тя лесно може да бъде пренебрегната!

В своята интересна студия за „цвета синьо“ немският учен Виелант Хопфнер изследва символното възприемане на синия цвят като религиозно чувство от древните цивилизации до употребата му в съвременната (най-вече козметична) индустрия. Синият цвят той разглежда като много стар и като цвят на небесните богове, което го квалифицира априорно като цвят на духа, на божественото. За египтяните представата за синия цвят като сакрален е изконна и точно от тях европейските култури възприемат религиозното чувство към тази боя. Митологията на древната фараонска култура говори за синьото като „даващо живот“. Не е случаен фактът, че най-важната река в Египет – Нил – се обозначава в египетските пирамиди със синя боя. Хопфнер се позовава в своята аргументация за цвета синьо и на експресиониста Кандински, който в своята „Философия на изкуството“ казва, че „колкото по-дълбока е синята боя, толкова повече се събужда носталгията по свръхестественото“. Дълбоката мистика в синьото има своето „рационално“ обяснение.

Небето е синьо, но ако затворите въздух в буркан, той е безцветен, в него няма синьо. Същото важи за морската вода – тя изглежда синя, формирайки морето, но ако напълните чаша с нея, остава прозрачна. Синьото в случая е представително за преживяването да видиш небето, да видиш морето – тогава те са живи, те са Бог. Това синьо е фундаментът на живота, който човекът от древността е гледал всеки ден. Т.е. когато видиш Бог в нещо, то има живот. Редуцирайки го до съставните му елементи, предприемайки фрагментарния прагматичен подход на атеиста – в него няма нищо. Атеистът вижда прозрачността, не източника в нея. Откъснати от цялото в стремежа да вземеш „късче небе“ или „чаша море“ – тези субстанции губят природата си, те остават просто материя. Те са сини само когато са част от Цялото, само тогава усещаме чувството за свързаност, придаващо живот на живота. Респективно синият цвят е свързван с божественото, а всеки един крал, като проводник на това божествено на земята, се родее именно с този цвят. Както вече бе дискутирано, затова и нюансът е наречен „кралскосиньо“[10].

Тук искам да наблегна още веднъж на удебелените думи по-горе, че перцепцията му е свързана с виждането (на небето и морето) в цялост. Т.е. холистичното възприемане на нещата е концепция, свързана със синия цвят, като езотеричният подтекст тук е, че това не е функция на очите, тъй като всички знаем, че „те лъжат“. Става дума именно за третото око, което, когато е в пълен Баланс, свети в кралскосиньо[11] и има цялостна и пронизваща перцепция. Идеята тук е, че когато виждаш истината във всичките ѝ измерения, решенията и действията ти са акордирани спрямо нея. А когато виждане и действие са в хармония, човек постига Баланс, т.е. той е в златната среда.

Навярно на този етап вече трябва да е още по-ясно защо синият лотос има такова място в египетската култура, защо кралете се асоциират с него и защо има централна роля в мистичните традиции, свързвани с активацията на епифизата в школите на Хор. Лотосът е стожер на всички тези концепции, защото самият той е представителен за циклите на небето, расте във вода и неговите действия/жизнен цикъл са безкомпромисно акордирани спрямо Слънцето. Той винаги се разтваря със зората (aurora) и потъва във водата при залез. Отгоре на всичко има точния нюанс кралскосиньо и златист слънчев център, който никога не се разкрива докрай, т.е. поддържа воала на мистерията на магията, божественото или просто – свръхестественото.

И тъй като постоянно споменавам „Слънцето“ (все пак оттам тръгва цялата синхромистична прогресия), колко от вас знаят, че реалният цвят на Слънцето всъщност е... синьо-зелен? Не много, нали? Реално аз също го разбрах преди няколко месеца. Проверих го, за да не се дъня като 16-годишен аматьор, чиито „доказателства за всичко в света му“ се базират на различни YouTube short-ове... иии... се оказа истина...

Първоначално се шокирах, но същевременно фактът хвърли и коренно различна светлина върху два аспекта, които към настоящия момент си пасват идеално. Казвам „два“, защото вече знаете, че не можем да говорим за Слънцето, без да говорим и за онова, което стои „зад“ него, или скритото му съответствие.

На първо място зеленият спектър свързвам с вече казаното тук, че това е най-представителният цвят в проявеното за Черното слънце[12]. На второ – най-накрая си дадох сметка защо огньовете, които играят над закопаното имане по Благовец са сини![13] Ако реалният цвят на Слънцето е син, то нормално е заключената светлина в слънчевия метал също да е синя... Както бе дискутирано в следговора на книгата, златото е заключено като трезор и има нужда от алхимичен разтворител. Теорията ми е, че „алхимичната лаборатория“ на природата създава точно определени условия в точно определени периоди (зависещи от точно определени биоритми) за временното освобождение на тази светлина. Това дава и още по-дълбока представа за връзката между Слънцето, краля, синьото и, разбира се, златото.

Отново и отново във всички изброени концепции[14] виждаме въплъщение на древния символ, обобщаващ казаното:

Когато си в центъра, когато виждаш цялостно и действаш съобразно – ти имаш злато; приравнен си с центъра и на самата планета, ставаш свръхпроводник на самата земя, поради което и кралят може да се разпорежда с нея и на практика (в идеалния случай) – бива нейно въплъщение. Така той се превръща в междинния фактор, свързващ небе/подземен свят.

Това са и архетипните причини лотосът, оцветен в кралскосиньо[15] (наред с други съставки), да участва в мистериите на Хор, свързани с активацията на епифизата, баланса между двете полукълба, синхронизацията с пулса на планетата, посиняването на кожата и секретирането на златен прах през третото око[16]. Така практикуващият се превръща в свръхпроводник (като самото злато), а този нюанс на синьото става представителен за концепцията за свръхсъзнание.

В това се състои и синхромистичната ни прогресия/приравняване, а мотивите, свързващи различните проявления към обща тема, правещи ги смислово взаимнозаменяеми в определен контекст, се просмукват из цялата ни поп култура. На даден етап ще започна да давам и конкретни визуални примери за това, но тук е моментът да подчертая и една друга причина, поради която кралскосиният цвят се е отпечатало толкова силно в несъзнаваното с асоциация за „свръхсъзнание“.

Тя е свързана с това, че енергетиката на някои психоактивни растения и гъби е отново синя. И тъй като цялата история на човечеството е на практика хроника на взаимодействието между този тип вещества и жреческата каста на всяка една култура развила цивилизация, тази кодификация е силно imprint-ната в синхромрежата, касаеща обсъжданите тропи.

Предполагам най-достъпният пример за въпросната кодификация е класическата вече спомената „псилоцибинка“, която има своите характерни тъмносини „жили“ и оцветявания и неслучайно е част от рецептата за свещената напитка в школите на Хор:

Точната причина за посиняването на някои гъби убягвало на учените в продължение на десетилетия. Първият голям пробив идва през 1967 г., 9 години след като Албърт Хофман успешно изолира и идентифицира псилоцибина. Откритието идва от изследователски екип в Итака, Ню Йорк, който наблюдава посиняване в мозъчните клетки на експериментални плъхове, третирани с псилоцин. Окисляването на съединението предизвиква промяната на цвета. Съответно синината може да показва дали дадена гъба съдържа (или не) псилоцибин и псилоцин – основните химични съединения, отговорни за психоактивните ефекти[17] на определени видове гъби.

Респективно, ако при натъртване гъбата стане синя, тя може да се окаже психеделична[18]

Псилоцинът обаче не е задължително да се задържа дълго в магическите гъби. Съединението бързо се окислява от втория ензим, PsiL, което прави молекулата нестабилна. Това принуждава отделните молекули на псилоцина да се слеят в двойки, тройки и по-големи групи. Тези псилоцинови конгломерати изглеждат сини за човешкото око, защото новите химически структури отразяват синята светлина.

Всичко това на практика представлява още една много древна причина в нашата синхромрежа да има приравняване между „синьо“, „свръхпроводник“ и „свръхсъзнание“.[19] По-широката тема тук е, че тази кодификация е толкова насложена в подсъзнанието на човечеството, че синият цвят се свързва със свръхпроводимостта на по-широкото съзнание, което сме – т.е. със свръхсъзнанието. В това състояние се манифестирала и „Златната сълза на Хор“ във въпросните школи, защото в известен смисъл свръхсъзнанието се свързва с преживяването ни на/като Цялото. А както бе посочено преди малко – в древността е било common sense, че когато си („като“) Цялото, ти си (в) центъра, без в това да има каквито и да е нарцистични нюанси. Разбира се, „центърът“ тук е условно понятие, защото в този момент всичко е едно-и-също-нещо и на практика няма разделение между център и периферия. Точно както няма разделение и във vesica piscis отново описваща двете лица на едно и също нещо. „Разделението“ е само условно за нуждите на ума да възприема (чрез) опозиции. Така че в своята най-дълбока парадоксална трактовка, чрез разделение символът „☉“ показва единосъщност. Което е чиста форма на живот. Ето защо този символ не само балансира епифизата (и така всички жлези на човешкото тяло), но, както вече знаете от книгата, в древността се е асоциирал със Слънцето и златото, които са чиста форма на живот и репер за свръхсъзнание и свръхпроводимост. Точно поради това полето на практикуващия в Школите на Хор се синхронизирало с това на земята, а от центъра на челото се секретирало бяло злато, което водело до посиняване на кожата.

Именно оттам идва мотивът със Синьото цвете в цялата ни поп култура и синият цвят като избор за индикация на свръхсили/свръхсъзнание, приемани чрез синя течност (обикновено тайна формула или халюциноген). Виждаме го във всички видеоигри, въвличащи правене на магии и заклинания, където манàта винаги е синя...

... както и в безброй емблематични продукции...

В „Lucy“ виждаме как синеоката главна героиня отключва 100% от мозъчния си потенциал[20], след като в кръвообращението ѝ попада ключовото за филма наркотично вещество[21], което е изобразено синьо:

Черният Морган Фрийман смята да предложи на бялата Скарлет Йохансон незаконен наркотик, от който тя започва да еманира светлина, а докато пътува през времето и пространството имаме кадър, който ни напомня откъде започва всичко – отгоре на всичко – в познатата ни цветова комбинация

Да не забравяме и че един от най-известните сини серуми с тайна формула виждаме в Marvel-ската вселена. Инжектирането му води до свръхсили и чрез него е създаден първия супервойник – Капитан Америка:

В „Jupiter Ascending“ пък разбираме, че целта на унищожаването на цели планети е галактически бизнес целящ синтезирането на синьо вещество, водещо до безсмъртие, което е акордирано с всичките наративни тропи зад моноатомното злато и т.нар. „S-MA“:

Виждаме също и черно-златния прах[22], който се явява ефекта от планетите, претърпели „жътва“. Напомням, че целта на жътвата е добиването на същото синьо вещество, носещо физическо безсмъртие, което обвързва наративно двете концепции и отново нарежда в поредица познатата ни цветова троица. В допълнение, ако помните, планетата, от която произхожда човечеството и която е центърът на галактическата корпорация, се казва „ORus“, което прави допълнителна връзка със златото.

Разбира се, това ни хвърля право в класиката „Дюн“, където свръхзадачата на галактическите корпорации е добиването на „подправката“. В романите тя е естествен наркотик, представляваща фундамент в търговията и технологичното развитие на познатата вселена в продължение на хилядолетия. На практика подправката може да събуди спящи участъци от човешкия ум и да разшири съзнанието и респективно сетивата. При индивиди от определена кръвна линия с определена ДНК – подправката позволява прекогниция. Едно от най-важните ѝ приложения е в космическите полети. Приемана редовно, тя увеличава неимоверно продължителността на живота, което прави връзка с темите за златото и безсмъртието.

Франк Хърбърт пише, че подправката „грее в синьо“,

Във втората част на по-модерния remake[23] това личи доста по-ясно в лицето на т.нар. „Вода на живота“, която е директен извлек от млад умиращ червей с изключителна потентност, водеща до смърт, ако бъде приемана от мъже. Муад’Диб се превръща в първия мъж, който я приема успешно без летален изход. Майка му, която приема „Водата на живота“ преди него, има сини очи и носи символ на третото си око, който прилича на кръг, пронизан през центъра, което ни насочва към познати идеи.

... а във филма на Линч имаме директен кадър на „синьо“ цвете със златни листа:

При редовен прием на подправката пък очите[24] на ползвателя ѝ стават изразено сини[25]...

... а самите производители на подправката са пустинните червеи, които приличат на огромни очи...

За да няма никакви съмнения за какво говорим, в сегмента, в който Муад’Диб е дълбоко надрусан с „Водата на живота“ и влиза в Бездната, ние го виждаме в представителна за бъдещата му императорска роля визуализация, в която той е в центъра на нашия кръг с точка (или око) в синьо:

В екранизацията на едноименния роман на Филип К. Дик „A Scanner Darkly“ пък е представен наркотик, който разстройва връзката между двете полукълба. Какъв е наркотикът? Буквално синьо цвете![26]

Във филма е замесен и Робърт Дауни Jr., който също ползва синьото цвете-наркотик и носи фланелка с всевиждащото око и слънчеви очила, за да насложи допълнителни синхромистични щрихи

Аналогично, в „Zootopia“ имаме зайче в синя униформа и лисица, заедно разследващи наркотично вещество, което се произвежда от... синьо цвете, каращо хищните животни в Зоотрополис да подивяват, хващайки на прицел тяхното специфично ДНК!

Цветето съдържа „нощ“ в името си, за да добави още една ключова дума от нашата карта

Евентуално двамата намират лабораторията, в която се произвежда наркотикът, и тя е в подземния свят (метрото). От цветето се синтезира характерната синя течност.

В опит да избягат с проба, която да занесат в полицията, двамата герои попадат в кръгла дупка (през която минава вода) с камък по средата, така формирайки познатия символ

Във френския „Immortel“ виждаме историята на Джил, която е извънземна със синя коса, сини очи и сини сълзи, търсена от корпорация заради специфичните си гени. Тя е търсена и от бога Хор, за да стане майка на детето му, защото той е отлъчен от останалите богове и ще изгуби безсмъртието си, ако не се възпроизведе.

Това формира синхромистична връзка между идеите за Хор, безсмъртието, свръхсилите (които Хор демонстрира във филма) и синия „контейнер“ в лицето на Джил, която да стане проводник на това безсмъртие. В даден момент от филма синята Джил чете книгата „Цветята на злото“ на Бодлер, което вкарва и метафората за „цвете“, държано от „син човек“ в микса. Когато я виждаме и пред устройство със синьо око, имаме всички необходими фактори, за да присъства този филм в настоящия списък.

В епизод 6 от 1-ви сезон на „Blue Eye Samurai“ виждаме как главната героиня Мизу е дрогирана от син лотос, който води до тежки халюцинации...

... а в епизод 6 от 2-ри сезон на „What If...“ виждаме Синьото цвете като предвестник на магическа церемония по събирането на кристали със същия цвят, водещи до суперсили.

В култовата сатира на корпоративното супергеройство „The Boys“ пък, виждаме как серумът, водещ до свръхсили (наречен „Compound V“), е син:

Друга продукция, в която попаднах на тропата, е отново дело на Дейвид Линч. Този път става дума за култовия „Twin Peaks: Fire Walk with Me“.

В самото му начало има емблематична сцена.

В нея има и друго, което ще се разгърне на по-късен етап в материала, но да видим първия слой.

Момичето се казва Lil(у), което ни насочва към нашата тема, ако си спомните бележката от началото на презентацията, че синият лотос всъщност е синя водна лилия.

Докато обсъждат скритите послания във въпросната пантомима, двете момчета от ФБР говорят за наркотици, след което веднага, в смислова поредица, споменават синята роза, което прави директна връзка между концепциите за вещества, променящи съзнанието и Синьото цвете.

Специален агент Честър Дезмънд казва, че не може да говори за естеството на Синьото цвете, което изкарва на преден план принципа на мълчанието[27], подчертан допълнително от идеята, че целият сегмент все пак изследва пантомима! А не може да говори за него, защото то е символ на паранормалния аспект от разследването, с който сериалът стана известен. Както стана ясно от разказа, касаещ египетските мистерии, свръхестественото сечение е тясно свързано със самата природа на синия лотос. Във филма той ни е косвено съобщен от Лил(ия) със синята роза, мълчаливо, защото Линч е гений.

Има нещо друго обаче, което остава част единствено от визуалния подтекст, ако нямате нужния контекст, за да го видите като текст :) Дори в момента повечето от вас гледат горната картинка със забодената синя роза и не виждат... златната верижка около врата на Лил(ия), която е и обединителната точка в нашия синхромистичен гоблен.

И ако не е станало ясно – точно затова тайната на Синьото цвете е, че то всъщност е... злат(н)о :)

А сега леко тесерактно отклонение...