Човек вижда толкова, колкото знае.

– Гьоте

Добре, признавам си... С горните визуални примери малко избързах. Всъщност те не бяха част от първоначалната конструкция на книгата.

Истината е, че в средата на септември 2023 г. бях готов да приключа материала – имах максимум още 1 седмица работа. След което, от чиста проба глупост, изтрих документа както от desktop-а, така и от кошчето, и не успях да го възстановя, въпреки че ползвах 3 различни програми и помощта на програмист. Изгубих триседмичен прогрес по книгата и започнах от по-стар backup. Така вместо седмица до края, се върнах 3 седмици назад и в резултат преформатирах малко структурата. Впоследствие имах нови пробиви за естеството на Ян-енергията, които допълнително усложниха, разшириха, задълбочиха и респективно забавиха целия материал.

Ето защо горната демонстрация ще бъде разбрана по-добре след настоящия екскурс (който обаче си фигурираше и в старата версия). Всъщност тя е пряка демонстрация на принципа как смислите се просмукват нелинейно и в структурата, и по времевата линия напред и назад като игла на шевна машина, правеща разнородни бодове в текстурата на проявеното.

Изминаха почти 7 г., откакто публикувах „Навлизане в платформата“, и намирам за нужно да опресня някои неща, които ще спомогнат разбирането на конкретиката, която следва, защото структурата на целия синхромистицизъм на практика лежи върху т.нар. „тесерактно пресичане“. Вече не си спомням с какви думи и примери го обяснявах през 2016 г. (и дали изобщо го бях терминологизирал така), затова ще го направя през призмата на актуалното ми разбиране, без да хитрувам и да си опреснявам „как съм го правил преди“.

За да не остава всичко прекалено абстрактно[1], в процеса ще давам и конкретни примери, свързани с изградената вече синхромрежа.

Но преди това малко структура, защото тя е неизбежна, засягайки тесеракта по какъвто и да е начин...

Ще започна с това, че неслучайно преповтарям основните тропи по няколко пъти и по няколко различни начина, стигайки до тях по разнообразни смислови магистрали. Това не важи само за конкретния настоящ материал, а и за следговорите към книгите ни като цяло – нещо, което посочвам и в самите тях. Винаги съм вярвал, че аудиторията се опитва да приеме това поведение от правилната перспектива и тя не е, че „подценявам хората и ги смятам за имбецили“.

Принципно правя всичко възможно писането ми да имитира по-голямата структура на тесеракта, наслоявайки различни смислови хоризонтали и вертикали в нелинеен маниер.[2] Смятам, че това прави предаването на материала по-успешно, просто защото бива наративно продължение на source code-а му.

Макар и да звучи парадоксално, винаги когато съм дълбоко в тесеракта, единственото, което помня, е, че забравям. И винаги изпитвам детски възторг и пълно удивление, когато за пореден път си давам сметка как структурата успява да ме „залъже“ отново и отново. Защото дори в това състояние аз продължавам да преживявам нещата като различни истории. Обяздвам тези истории и следвам нишката им, те ме превеждат по вертикалата[3], виждам различните им разклонения[4], виждам как се просмукват по различен начин в „реалността“ и всичко това е много хипнотизиращо, защото по същество е тайно знание от отвъд воала. Но в даден момент забравяш откъде си тръгнал и винаги се изненадваш от края, защото той е винаги един и същ. Не мога да кажа какъв е той, защото винаги забравям, но остава чувството на пълно удивление и финалното общо усещане, че всичко е едно-и-също-нещо.

Това преживяване е винаги поразително[5].

Именно защото пътят „дотам“ е толкова интересен и хипнотизиращ с всичките си истории и създава безусловно усещане за различност всеки път – буквално никога кадър не се повтаря с кадър (защото е структурно не-въз-мож-но). И в даден момент историята така се завърта около себе си, че захапва опашката си и преживяваш как различието е перспектива, а не самата структура. В този момент начална точка, път и кулминация се сливат в една история, което вече няма как да предам на език, защото не е синхроничност, а convergence. Има само „пуааа“.

Обяснено накратко, това е и причината, поради която преминавам през едни и същи меми по различни пътища, за да демонстрирам общата им точка на пресичане. Разбира се, в по-буквалната наративна 3-та плътност това има различни ефекти, които няма как да са еднакви за всички... Въпросът е, че аз самият дотолкова съм свикнал със структурата, че несъзнателно я провеждам и през писането си и така вниманието на четящия има потенциала да изрезонира по-добре със съдържанието и лека-полека да започне да формира по-широк контекст.

По абсолютно същата причина повтаряме и не по-малко досадната мантра в следговорите ни – „да ги четете многократно“ – защото всеки път ще откривате нещо ново в тях. Няма как да е и иначе. Самото писане имитира структурата на реалността, така че повторното четене[6] неминуемо ще ви направи съзнателни, че сте се прикачили към нов коридор, и нов коридор, и нов коридор (до безкрай). И дори не се изхвърлям в момента – това е обратната връзка, която получавам от хората, чели повече от веднъж материалите ми (през определени периоди на пауза), писани по този маниер[7]. Коментарите са от рода на „сякаш го четох за пръв път“ (или сте го разбрали по напълно нов начин, което е същото). И както подхвърлих току-що – фундаментът на подобно чувство лежи в това, че наистина сте го чели за пръв път, но въпреки това „сте го знаели винаги“, поради което го припознавате като „спомняне“. Малко като в дзен фразата: „Някой ми го показа – и аз го открих сам!“. Защото има само един момент и това е този в момента. Просто преживяването на структурата чрез ума работи с концепцията за „спомен“, но това не променя механиката на самата структура, че „споменът“, както и всичко останало, също се създава от настоящия кадър, а не се извлича от „регистрите на нещо отминало“.

Сега...

В „Навлизане в платформата“ се опитах да предам идеята, че всяко нещо, идея, феномен е изплетено от различни нишки, истории, есенции, които изграждат „координатна система“ по хоризонталата и вертикалата. Пресичанията между тях дават възможност да се просмукват дадени проявления (без значение физически или не), формиращи определено нещо или шаблон[8]. Тези просмуквания де факто не „принадлежат“ на „тази“ или „онази“ реалност по начина, по който го разбираме ние, колкото и тъпо изречение да е това, предвид и че цялата ни „реалност“ не е онова, което разбираме ние.

Тези пресичания на тесерактни коридори по (условно) хоризонтала и вертикала са част от нещо отвъд „времето“ – нещо, което го има винаги[9]. Консенсусната реалност[10] обаче е пропускателната мембрана, която преценява дебита и разнообразните канали, чрез които неща се просмукват тук.[11]

Но не само!

Важно е да кажа, че макар едно нещо, базирано на наратив, винаги да е изградено от много неща, отново консенсусната реалност ще определи кои от тези канали са релевантни за масовия фокус, което пак е базирано на съгласия. Т.е. приемането на нещо „като градивен елемент на нещо друго“ може да е както крайно екзотично, така и дотолкова прието, че да се счита за подразбиращо се и поради това – дори ненужно да се изговаря изначално (например постулат в стил „Ей, браточка, небето е синьо!“ Oh, yeah? Big fuckin news, bro!). Респективно даден канал може да е част от архитектурата на определено нещо, но да е толкова далеч от актуалните съгласия, изграждащи консенсуса за нещото към момента, че дори да не може да бъде възприет и така остава невидим, без да получи достъп до физическата реалност[12]. Ако някой го хване и се опита да го съобщи или популяризира в консенсусната реалност, то това нещо ще звучи „налудничаво“, „конфузно“, „изсмукано от пръстите“ или ще е толкова вибрационно отдалечено, че фокусът на общото внимание ще се плъзга по „глашатая“ и дори няма да го регистрира, че съществува.[13] Ето защо подобна информация обикновено наричаме окултна и тя е релевантна (бивайки проводник на реална сила, която може да се оползотвори от съществуващия канал) само в определен контекст, който обикновено се заключва в балона на тесен кръг от хора.[14] Както се досещате, макар такъв канал да не пробива докрай в света на наративите, той е потентен, макар и да остава предимно латентен, а може да бъде ползван и за троянски кон, ако наративната позиция на обекта/феномена/нещото в Играта са от естество, позволяващо това. Каналите, от които дадено нещо е изградено, могат и да отпадат в движение, поради липса на внимание към тях – т.е. те не печелят достатъчно съгласие или „лобито“ за тях отпада (по разнообразни комплексни причини) и се включват други.[15] Както знаете, поради интереса към Играта всеки се опитва да проникне през всичко[16], макар и малцина да успяват. Както съм описал в „Навлизане в платформата“ – в цялата схема има отчетливо корпоративно естество, така че използваните метафори за „съгласия“ и „лоби“ не са случайно подбрани.

Респективно нишките, чието пресичане формира тези cluster-ни мрежи от асоциации в несъзнаваното между определени неща, са най-лесно проследими в поп културата[17] като огледало на колектива, където чрез синхромистицизма, можем да ги раздробим на видими (и съответно невидими) „съставни части“. С това не казвам, че самият процес е лесен, защото се изисква огромен контекст, определен тип зрение и начална точка/информация, откъдето да се тръгне.

Например, когато започнах да crack-вам темата за златото, имах предимството, че вече бях видял най-фундаменталните смислови ядра/тесерактни коридори в РСВ, касаещи Бялото и Черното слънце, и вече можех да ги разпознавам в киното. Впоследствие виждах производните им разклонения и лека-полека се формира цяла синхромрежа, която, както ще се убедите след малко, резонира мощно в континуума, което означава, че има достатъчно много съгласия, които да я поддържат. Дори крайно екзотични (на пръв поглед) участъци от тази мрежа, като например лайното, намираха своите потвърждения с времето[18], което означава, че те дори не са скрити, както бе коментирано преди малко, а зад тях има сериозно изградени канали, които им позволяват да стъпят в реалността (въпреки че поради спецификата си остават в периферията).

За да дам допълнителен пример отвъд предложеното в следговора на книгата, как един такъв наглед екзотичен елемент пасва на този синхромистичен гоблен, нека припомня, че изходната точка на въпросната смислова нишка е анусът. Той е нулевата точка в координатната система на човешкото тяло, „черната дупка“, от която се формираме и намираме достъп до физическото преживяване. Респективно във „Функция на светлината и тъмнината в платформата“ съм коментирал, че може да е ползван и за един от основните изходи от Играта от различни алхимици. Допълнителен синхромистичен контекст от това можем да извадим от шеговитата жаргонна референция към ануса като към „там, дето Слънце не огрява“, така забърквайки в микса концепциите за „Слънце“ и неговия антипод, където явно „винаги е тъмно“[19]. В това не само откриваме за пореден път познатата от следговора дуалистична интрига светлина/тъмнина, но натрупваме и допълнителен контекст, което ни води до нещо още по-интересно...

Според даоизма перинеумът е наричан „Портата на живота и смъртта“, което продължава въпросната дуална тропа в интересна посока. Това е вратата, откъдето енергията влиза и излиза от тялото. Респективно излагането на перинеума на Слънце пресича изтичането на чи от тялото и даоистите практикуват именно това. Събличат се, разтварят бузи и припичат ануса си на Райчо, което очевидно култивира определен тип енергия, свързан с идеологиите на определени даоистки секти[20]. И макар да осъзнавам как с всеки ред нещата стават все по-комични поради спецификата на изследвания участък – това не е шега, а реална практика. Въпреки че анусът и перинеума не са една и съща точка в тялото, последният заема толкова голяма площ, че на практика границата му докосва пръстена на ануса достатъчно близо, за да има реална връзка между двете (най-малкото „енергийна“). От символична гледна точка тук е важно да вземем предвид и нещо, което осъзнах съвсем наскоро, защото е прекалено очевидно, за да бъде видяно веднага... То е, че самият анус прилича на Слънце:

Познатата дуалност Бяло/Черно слънце.

Вече можем да видим и как по-рано показаните червеи от новия „Дюн“ приличат не само на око, но и на анус (или дори на черво, ако ги вземем в цялост). Това е допълнително подсилено от една фреска в самия филм, която директно наподобява горния колаж със Слънцето и ануса, изобразявайки червея-анус като „слънчево божество“. Имайки предвид, че именно червеите синтезират аналогичната на злато „подправка“ под земята, а валутата на Империята се нарича „соларис“, допирателните между тези тропи стават повече от една...

На практика не се изисква голяма фантазия, за да видим и халката на ануса като познатия ни вече символ: ☉ – пръстен и отвора в него.

Имайте предвид, че тропата за първичната или базовата материя е дълбоко залегнала в окултното мислене от древни времена. Тя е свръхматерия и свръхпроводник, затова и алхимиците искат да се върнат към нея.[21] Материята, с която контактуваме, не е първична, тя е резултат от постулати, хванати в матрьошка, и в матрьошка, и в матрьошка, и в матрьошка... Затова ние се считаме за редуцирана материя, за лайно, което обаче може да бъде върнато до първична материя по обратния път, защото, стъпвайки на казаното по-рано за структурата на тесеракта – началото и края са една и съща точка. Така че лайното и златото резонират наративно именно по тази всъщност доста дълбоко залегнала архетипна ос, касаеща архитектурата на самата реалност.

Искам да наблегна още веднъж на предпоставките зад тази алхимична сотериология[22]. Образът на бременната с всякакви „ембриони“ майка Земя е предшествал образа на природата. Така че е важно да се върнем към изключително древния символизъм, в който физическото тяло на Земята се асоциира с корема на Майката, мините с матката ѝ, а рудите с „ембриони“. От него произлизат цяла поредица минни и металургични ритуали, които след малко ще се впишат и в настоящия контекст.

Тук отново се позовавам на Мирча Елиаде, който, коментирайки традициите на металургията в древността, обяснява как някои култури извършвали човешки жертвоприношения в пещите:

(...) На практика човешкото жертвоприношение в упоменатите митове подчертава демоничния характер на металургичните дейности. Леенето на метал дотолкова се приемало като зловещо дело, че изисквало жертването на човешки живот.[23] Следи от човешки жертвоприношения при металургична дейност се откриват в Африка. При ашева в Ниазаланд, който иска да построи пещ се обръща към магьосник. Той приготвя „цярове“, увива ги в лист от царевичен кочан и научава някое малко момче как да ги хвърли върху бременна жена, от което тя трябва да пометне. След това магьосникът намира зародиша и го изгаря заедно с други „цярове“ в издълбана в земята дупка. Пещта построяват върху дупката. За да осигурят топенето, антонга имат обичая да хвърлят в пещите част от плацентата. Ако за момент оставим настрана символизма на помятането, тези два африкански примера представляват междинна форма между конкретното или символичното човешко жертвоприношение и заместителното жертвоприношение (например жертвоприношението на пилета при ковачите от Танганика). Идеята за мистичната връзка на човешкото тяло и рудата се появява и в други обичаи. Така например, след злополука мандиго от Сенегамбия изоставят златната мина за няколко години: смятат, че при разлагането си тялото ще доведе до богат златен залеж.

Тези митове, ритуали и обичаи предполагат първоначална митична тема, която ги предшества и обосновава: металите произлизат от тялото на бог или пожертвано свръхестествено същество. И тъй като тези ритуали са повече или по-малко символично повтаряне на събитие, което е дало начало на поведение или е разкрило фазите на дадена дейност, металургичното дело изисква имитиране на първоначалното жертвоприношение. След всичко, което казахме върху космогоничния мит (светът, човекът или растенията, които се раждат от тялото на първоначален Гигант), темата за раждащите се от крайниците на божествено същество метали се явява като вариант на същия основен мотив.[24] Точно както жертвоприношенията за добра реколта повтарят символично умъртвяването на първоначалното Същество, което е направило възможна появата на семената, така и жертвоприношението (конкретно или символично) на човешко същество заради металургичната дейност цели възпроизвеждането на митичен модел.

В действителност съществуват множество митични традиции за произхода на металите: те „растат“ от тялото на бог или полубожествено същество. В мита за „разчленяването“ на Индра се казва, че опиянен от много сома, тялото на бога започнало да „изтича“, давайки начало на всякакви създания, растения и метали. „От пъпа му изтече неговият живот-дъх и стана олово, а не желязо, не сребро; от семето му изтече неговата форма и стана злато“. Подобен мит е засвидетелстван при иранците. Когато Гайомарт, Първоначалният Човек, бил убит от изкусителя, „той оставил семето му да изтече на земята (...). Тъй като тялото на Гайомарт било направено от метали, седемте вида метали се появили от неговото тяло. Когато умрял, осемте вида минерали с метална природа се появили от различните му крайници, а това били: златото, среброто, желязото, бронзът, калаят, оловото, живакът и диамантът; а златото, поради своето съвършенство, произлязло от самия живот и от семето“. Да отбележим пътьом, че от семето на Гайомарт, предварително пречистено от въртенето на Слънцето, по-късно ще се роди първата двойка хора по формата на растението рива. Мотивът нарежда тази иранска традиция в силно разпространен и много древен митичен комплекс.

Както виждате всичко е много интересно, но това, което ни интересува конкретно тук, е идеята, че „(...) след злополука мандиго от Сенегамбия изоставят златната мина за няколко години: смятат, че при разлагането си тялото ще доведе до богат златен залеж“.

Концепцията за разлагането в своята основа не е много по-различна от тази за човешкия фекален остатък. Дали дадено тяло ще се разложи и ще се превърне в хумус и ще подхрани земята наново, или това ще стане по линия на естествената функция на произволно дебело черво – в крайна сметка няма значение, защото крайният резултат е един и същ и той се родее със златото. В този ред на мисли, преди няколко месеца на пощата на Издателството пристигна много интересно писмо от редовен читател, който тъкмо беше прочел „Долината на златните тронове“ и имаше да сподели една доста тематична история, която с негово разрешение споделям тук, защото е spot on:

Относно фекалиите и златото..., цялата част по тематиката я четох с широка усмивка на лицето. Дълги години съм се чудел що за връзка е това и ето, че пак дойдохте Вие. Нека обясня: преди повече от 10 години работих като шофьор и оператор на фекалка – камионите, които засмукват септични ями и прочистват канализацията. В началото ми беше странно защо каналджиите наричат миризливите, мръсни, зле поддържани фекалки „златарки“. Още преди да е влязъл човек в час със спецификите на работата, научава за стотиците истории на каналджиите за намерени златни пръстени, монети, кръстчета, златни зъбни коронки и т.н., и т.н., в засмуканите фекални отпадъци от „златарките“ от каналите и септичните ями. Всеки дългогодишен каналджия си носи в багажните отделения саморъчно направено сито и когато камионът изсипва фекалиите в колекторите, целият водопад от лайна преминава през поставеното ситце. След това то внимателно се преглежда за някое съкровище. Разбира се, намирането на нещо подобно е рядкост, но не и изключение. Затова пък случаите за намерените артефакти са разнасяха като легенди с невиждана бързина. Един от най-близките ми колеги каналджии си беше вакуумирал златното кръстче, намерено в канал преди 20 г., и всеки работен ден в началото го вадеше и търкаше в „златарката“ – било на гумата или по волана в шофьорската кабина. Имаше си определен ритуал, с който му започваше работният ден. Неведнъж съм имал случаи, в които каналджиите са дошли доста по-рано на работа, скупчили са се, говорят въодушевено, а лицата им сияят от жизненост, очите блещукат с особена страст. Питаш се... абе тези момчета с мизерни заплати, с мръсни и оръфани работни гащеризони какво ги е възпламенило така, откъде идва тази страст за начало на работния им ден? А то – еди-кой си колега от предишната смяна извадил поредното златно кръстче или пръстен от еди-кой си канал. Всичко това оживяваше мрачните сутрини по особен начин, а на този фон ярко и отчетливо се виждаше преминаващия мрачен, безличен и бездуховен силует на директора с тлъста заплата, който обаче буквално като ходещ мъртвец се скриваше в лъскавия си и топъл кабинет от това сияние на тълпата. Тълпа с неизлечимо заболяване – „драконова болест“. Няма да се учудите със сигурност, но за всичките тези години нито веднъж не чух намерено злато в каналите да бъде продадено за банкноти – всичко се къташе по скривалища за бъдеща употреба... Сватба на сина, бели пари за черни дни и т.н., и т.н... Историите на тези съвременни градски златотърсачи трудно ще бъдат побрани в хиляди страници :))

Непосредствено преди тази книга да бъде публикувана, получих и друго писмо в същата връзка от моя позната, което също няма как да не приложа за допълнителна илюстрация:

На една от изложбите, на които бях в Япония, по доста директен начин бе показана връзката, която сте описали в последната книга – между àкото и златото.

Та, както казват повечето хора, като видят снимка от тази изложба: „това само японците могат да го измислят“ – да направят изложба буквално посветена на àкото.

В тяхна защита бих казала, че освен че бе доста по-дълбока от очевидното, имаше много интересни неща за тези, които са готови да видят. За мен, поставените връзки в „Долината на златните тронове“ ми позволиха да видя и неща, които други според мен не отчетоха, но пък те си направиха техни по-различни, нали за това е изкуството все пак.

Още мъничко контекст.

Тъй като пътуването ми бе базирано на доста изложбени зали, art инсталации и прочeе, заради приятелите ми, с които бях там, успях да видя и изкуството на доста по-древните им автори, художници и калиграфи – там е друга вселена, тази, която е по-близо до това, което четем в книгите им. Наистина са били (в минало време за мен) доста близо до много фини материи и мистерии. Просто няма начин да сътвориш подобно нещо и да не си в дълбоко общение със себе си. Усетих го и лично в някои много възрастни хора... но това е друга тема. С това искам да кажа само, че не правят само ненормални изложби за фекалии, имат доста добри дори съвременни неща, свързани с цветове, багрила и много фини материи, които могат да се видят и днес.

Та, въпреки че като цяло може да не са супер креативни в сравнение с други, са хора, които наистина каквото и да хванат, могат да го надградят и докарат до съвършенство. И въпреки че на тази poop изложба имаше доста елементи, свързани с рециклиране, градска среда и условия, бит, наука и дори учебникарски прочит на земния кръговрат и прочее, имаше и неща отвъд това, свързани с трансформация и именно тази архетипна връзка: екскременти → злато → седнал Буда :)) При това супердиректно, именно това те посреща още с встъпването в първата зала. Добавям малко снимки:

Това са бижута от фекалии, които обаче са облечени в злато. Та, от моя поглед, правя две стъпки в залата и първото, което виждам (имаше над 700 обекта), е едно златно àко във формата на седнал Буда (не знам дали е бил нарочен, или след като го видях, не можех повече да го видя като нещо друго), направено като колие. До него друго колие от множество златни фекалии. Защо използват точно злато, не обясняват, или поне аз не разбрах от написаните там неща... не че ги и търсих. Дълбоките архетипни връзки си навлизат директно и невинно, без обяснение.

Накрая в дъното на залата имаше поставено голямо пано...

... с обяснението, че и то е от изпражнения, но на червеи – събирани, сушени, след което и позлатени. Та тези двете (àкото и златото) си говорят в този мащаб дори – това е голямо пано, колкото половин стена!

Красиво ли е?

Това е относително понятие за всеки, аз можех да го гледам много дълго време, въпреки че мозъкът ми си говореше: „това са фекалии, които са ти ги изтипосали на стената, и ти им се блещиш все едно е ебаси и произведението на изкуството, че и се заседя доста дълго време...“ Еми хареса ми точно това и аканият Буда... който след известно време втренчване го усещаш като всичко друго, но не и фекалии... Странно ми е да пиша в момента за това, до този момент си беше някакво вътрешно преживяване, в което не използвам толкова вонящи думи в секунда :))

За цвят и сравнение изпращам снимка на куче, направено от кучешки изпражнения.

Пращам го като добавка само за да не излезе, че цялата изложба е свързана със златото – не, само в началото, когато влизаш, и в края, точно преди да излезеш. Яко, а?! :))) 

Всичко написано и особено последното изречение наистина е много яко, особено предвид, че така се акцентира върху онова, което влиза, и онова, което излиза (функция на храносмилателната и отделителната система). Сами виждате как митологичното разбиране, че остатъкът по някакъв начин се родее със златото, е запазен и до днес под различни форми, а в следговора на самата книга бяха дадени и достатъчно други примери за това.[25] Един от тях бе свързан със скарабея, който прави своите фекални топчета и е свещен в Египет, бивайки свързван със Слънцето.

По тази линия в горните накити виждаме синхромистично пресичане на множество елементи (част от нашата синхромрежа), обединени в общ ансамбъл. Имаме скарабея, свързан с лайното (който в единия случай даже е в кралскосиньо), Слънцето, окото на Хор, присъстват дори змии, а най-отдолу, обърнати с чашката надолу, имаме и нашите сини лотоси – всички, които са част от... в крайна сметка златно бижу.

Макар да съм пределно наясно, че този ансамбъл си има свой собствен митологичен контекст, тук искам да покажа нещо друго, свързано с тесерактните пресичания, което е важно да се знае, защото касае структурата на нещата. Разбирането на това изисква малко „обърнато наопаки мислене“ (което трябва да сте разбрали, че е ключово за магията) затова ще го направя след малко. Тук искам да завърша сегмента с презентация на това, което бе направено дотук под носа ви (отново) от гледна точка на структурата и с обучителна цел.

Този екскурс бе замислен като илюстрация за това как дадени меми се просмукват постепенно в консенсуса. А именно...

Няколко абзаца по-нагоре умишлено поднових най-екзотичния аспект от темата в следговора за лайното и ануса, към която със сигурност е имало разнородни реакции още при четенето на „Долината на златните тронове“. Въпреки всичко стъпих на „Функция на светлината и тъмнината в платформата“, която е натрупала достатъчно съгласие през годините (и се превърна във фундамент на работата ми като цяло). После споменах израза „там дето Слънце не огрява“ и със сигурност съм предизвикал поне няколко усмивки под мустак, и немалко шеги наум, които всеки читател ще е генерирал за себе си. В този момент някой дори може да се е отказал от материала, защото „не му се четат глупости“ :) Така експлоатирах граничността на темата, но и я накарах да олекне допълнително заради отворения към хумор канал, просто защото темата предразполага и аз не мога да избягам от това, а само да го накарам да работи в полза на тезата (което ще стане чак няколко реда след въпросната шега).

Тогава неочаквано вкарах даоизма в цялата схема, който като канал е здраво закотвен в реалността и печели огромно съгласие в езотеричните среди, с което съмненията на поне част от аудиторията са били разклатени. И ако допреди това цялата теза е звучала някак лековата, екзотична и (както споменах по-рано) „поизсмукана от пръстите“, то с всеки следващ ред тя става все по-интересна за четене, защото се натрупват пресичания от различни посоки. Целият откъс започва да печели допълнителни позиции, просто защото ако древните мъдри китайци са си пекли анусчетата на Слънце – то „това няма как да е случайно“. И отвъд иронията – това наистина е така.

После продължих с картинката, която показва недвусмислена визуална връзка между двете концепции и подсилва дуалния фундамент, на който се крепи целият следговор за златото, който вече резонира много дълбоко със структурата.

Добавих малко „Дюн“, предложих и допълнителна алхимична метафора, която направи full circle с по-рано казаното за „началото и края“ като преживявания в самия тесеракт и продължих с Мирча Елиаде, чийто авторитет е легендарен. Обясних връзката между казаното от него и казаното от мен, добавих лично разказаните ни истории за „фекалката златарка“ и „изложбата от àко“ на наши читатели, след което завърших с египетска визуализация, обединяваща всички елементи, с които се „жонглира“ от началото досега.

Не вярвам тази демонстрация да е замислила допълнително „абсолютно всички“ читатели в наличието на връзката между златото и лайното (защото това си остават гранични теми), но със сигурност е добавила вот на доверие към бройката, отворена към тезата преди този сегмент.

С умишленото ползване на подобни механизми не искам да се възползвам от това доверие и да прокарвам користни тези – аз виждам тесерактните пресичания между ануса, лайното и златото и знам, че са там, затова и ги осветлявам. Освен че разширих представеното в следговора обаче, екзотиката на темата предразполагаше демонстрация на по-рано казаното по темата за консенсусната реалност и как работи тя; как определени елементи се просмукват в общия наратив, как те формират смисли и как – в крайна сметка – писането ми е продължение на самата структура, без читателят изобщо да си дава съзнателна сметка[26].

Успявам ли?

Или съм лелята от разказите на Карел Чапек, където той казва: „Леля ми от Ческе Будейовице имаше две тоалетни, но това не ѝ пречеше да се посира често“. :D

След малко, когато започна със синхромистичните примери, всичко това ще влезе в практика и ще стане още по-важно.

Преди това обещаното за „да мислиш наопаки“.

Искам отново да натъртя, че осъзнавам много добре как хора без преживявания в тесерактната структура могат да видят едно такова изследване като „езотерично натъкмяване“, „форма на развинтена фантазия“ или нещо „изсмукано от пръстите“. Много е трудно да се обясни логично защо „това не е така“.

Преди повече от 10 г., когато започвахме да презентираме работата на Морнинг Скай в България и хората разбраха за Империите Орион и Сириус, един от аргументите на скептиците беше, че описаните модели на развитие на тези цивилизации твърде много наподобяват човешките такива, което бе и своего рода „доказателство“, че „историята е измислена от човек“.

Това, което обяснихме тогава, е, че не те наподобяват нашия модел – ние продължаваме техния, защото сме посети от тях. Мисля, че тази мисъл бе рубикон за много хора, защото с нея се демонстрира силата на това да „мислиш наопаки“. Защото такава мисъл винаги идва в пакет с много други концепции и има потенциала да отвори множество врати в съзнанието.

За да разберете тесерактното пресичане и респективно синхромистицизма, трябва да направим нещо подобно.

В рамките на горния пример със златните египетски бижута казах, че разбирам, че на практика вкарвам персонален контекст в нещо, което си има свой собствен такъв.[27] Идеята тук по-скоро е да разберете в по-голяма дълбочина природата на самите тесерактни пресичания. Всяко нещо, що съществува, е резултат от такива. А платформата сама по себе си е дълбоко неутрална в смисъла на своето съдържание и заряд.

Това автоматично води до 2 неща:

1) В случая на СМ – което и да е късче поп култура е резултат от дадени смислови пресичания: дали ще е кадър, откъс, комбинация от музика и цветове, диалог между персонажите, цифри, букви – няма зна-че-ние. Щом е пробило до 3D, то компресията му е невероятна и зад него стои неговият многосъставен source code. Това е същото, което се опитах да обясня в следговора на „Първият тунел“: Христос е като репрезентация на колективното несъзнавано, но с „ниска резолюция“. Има кореспонденция, но не и тоталност и обем. По същата аналогия всеки един обект, символ, кадър и т.н. (да не ги изброявам пак всичките) е low resolution functional tool за синхромистицизъм, защото е проводник на смисли, на история. Защото всеки обект и символ са микронаратив и ако го разбирате, ще видите, че материалният свят говори сам за себе си. Тези неща са като иконите на desktop-а ви – третираме ги като истински, отвеждат ни до някакво съдържание, намиращо се другаде, но сами по себе си са код без физическа плътност. Папката всъщност не е реална „папка“. Те всъщност са празни, но играят наративната роля на „контейнер“. Ако позирате за някой художник, който си разбира от работата и ви нарисува – крайният резултат ще хване някаква есенция от личността ви, която ще се превърне в свидетел и проводник на вас. Тя няма да е фактическо описание на характера ви, защото рисунката не е човекът, но може да послужи като прагматичен инструмент, защото ще бъде представително за вас поне на някакво ниво.

В този реди на мисли...

Да се обяви нещо съществуващо за несъстоятелно, да бъде подценявано, пренебрегвано или обявено за „случайно“, защото бива открито „единствено“ в кадър, идея, откъс или нещо друго – би било форма на изключителен  ignorance от човек, който очевидно не е преживявал структурата. Чисто структурно, ако нещо Е – то е просмукване на пресичания, просто защото така функционира проявената част на платформата. На този принцип работят синхроничностите[28], на тази основа е възможно и онова, което на много места наричам „смислово приравняване“[29]. На практика, тъй като Играта се развива в тесеракта, няма как кадър от каквото и да е съществуващо да не е представително за сбор от идеи. Дали забелязваме някои от тях или не – зависи от контекста, който сме натрупали, зрението, което имаме, и настоящия ни наративен фокус. Така описаното чрез СМ обикновено работи на принципа на аналогиите. Обединението на картини от различни истории в една обща, създава нов метанаратив, отиващ отвъд конкретиката на индивидуалните такива. Това все още е старата история, но вече разширена, защото свързва нещата в по-голяма карта на реалността. Как това вече ще бъде тълкувано, е коренно различен въпрос (защото нищо няма „фабрично“ заложено значение).

Другият момент тук е, че е груба грешка (базирана на навиците на лявото полукълбо) всеки път да се търси стриктна повторяемост или точни параметри на пресичанията в дадена архетипна тема. За да илюстрирам какво искам да кажа, ползвайки настоящата тема – не можете да очаквате всеки път, когато някъде се говори за злато, да откриете и „абсолютно всички останали“ ключови думи от синхромистичната карта към книгата (например). Също така не можете да очаквате символите/смислите да се проявяват в наративен и линейно консистентен континуитет – обикновено повечето неща се просмукват разбъркано в сюжета чрез background-a[30] и оттам се извежда един вид по-широк „метаразказ“ чрез СМ. Присъствието на архетипите е лакмусът за разгръщането на митологията – архетипът сам по себе си няма непременно нуждата да бъде част от историята по очевиден начин, формиращ „наративна логика“. Пресичанията в същността си са базирани на 4D механика, която е безкрайно флуидна. Всичко е частен случай и зад дадено проявление може да има коренно различни причини, макар физическото просмукване да изглежда идентично с друго такова![31] В даден кадър могат да се пресичат 3 символа, касаещи обща тема, а другите 20 да ги няма. За това може да има хиляди причини, което не прави цялата механика зад нещата „невалидна“. В наративно отношение около всяка история гравитират периферни такива, които се родеят с ядрата на основната такава. Bottom line: материята на несъзнаваното и неговите механизми трябва да останат (поне частична!) мистерия, защото на самото несъзнавано му харесва да бъде мистично[32]. То иска да остане зад воала, инак вече няма да е „несъзнавано“, а „съзнавано“. Ние можем да разбираме генералните принципи, но ако влизаме в детайли, вече нагазваме в ресорите на ума и губим митологичното, което в днешно време така или иначе виси на косъм, защото „лакомият за тайни“ аспект на ума постоянно иска своите конкретни отговори. А там вече влизаме в urge-а на глада за фактология.

Например в тройка жезли от Колодата на Тот на Кроули виждаме визуален резонанс между 4 символа от нашата синхромрежа.

Имаме синия лотос, под формата на златни жезли, на фона на огън (който е двойно подсилен, защото картата е и под астрологичния знак на Овена, който е огнен) и познатия ни символ ☉. Очевидно в този контекст няма как да има „вода“, „лайно“ или „джудже“, но пък идеята за „краля“ не е толкова вибрационно далечна (защото става дума за жезли), макар и да не е отразена визуално. В допълнение, Кроули асоциира самата карта с 11-ата хексаграма от И-дзин (Тай), която бележи хармония (защото става дума за Слънце в Овен). Както виждате, тя отразява хармония между земя и небе, което архетипно още веднъж ни връща на идеята за краля по линия на изградената вече синхромрежа. Така че имаме 4-те очевидни аспекта, можем да извлечем и допълнителен 5-и, с минимално сондиране. В РСВ биха изскочили поне още няколко.

Повтарям – всичко е частен случай и групирането на архетипните cluster-и винаги, винаги, винаги зависи от различни фактори и най-вече от канала, чрез който се просмукват (ако това е човек). В трета плътност нещата винаги са фрагментирани и различните аспекти се консолидират и събират наново във всякакви комбинации. На този принцип понякога поради естеството на канала, някои символи се просмукват видоизменено и невинаги могат да бъдат „по рецепта“. В контекста на настоящата тема например не можем да очакваме всеки път Синьото цвете да е лотос[33] или нюансът на синьото в някоя сцена винаги да е „кралско“. Може да пробие чрез друг нюанс, но фактът, че е синьо, в комбинация с други архетипни резонатори в сцената свидетелстват, че пресичанията са достатъчно близо, за да става дума за наличие на cluster. По-нататък ще видите множество такива примери на практика в различни продукции.

2) Сега вече можем да разберем по-добре и другия момент. А той е, че платформата е отворена за тълкувание. Да, резултатът от това, че играем с консенсусната реалност, повелява определени закони, но това не означава, че съдържанието и подхода към тях не са индивидуални. Отношението към тези закони и начина, по който ги прилагате, формира и вашия собствен gameplay (макар тук да отиваме в по-философски теми).

В превод – дадени пресичания в структурата са резултат от определени съгласия, които по всяка вероятност могат да бъдат проследени до консенсуса.

Но!...

Какъв смисъл имат те за вас, какви са несъзнаваните „причинно-следствени“ връзки, чрез които създавате предмета/идеята/кадъра в своята наративна реалност, какво настроение ще ви носи нещото – всичко това зависи от системите ви от убеждения – т.е. начинът, по който напълвате въпросното квадратче и стъпвате върху него. Това означава, че можете да разбирате, припознавате, уважавате и работите с консенсуса за това „какво са“ златните египетски бижута по-горе, но в същото време те да имат различно значение в собствения ви наратив, и начина, по който сте плели нишките на собствената си история в живота си дотук. Тънкият момент, който трябва да разберете тук, е, че двете имат абсолютно еднаква валидност (поради смисловата неутралност на платформата)! Просто не печелят еднакво съгласие :) Респективно консенсусът винаги ще отхвърля едни неща за сметка на други, защото той е тромав, консервативен, тираничен и най-досадното от всички – не се учи от грешките си, а именно напротив – прави ги все по-циклично настойчиви, с което придружаващата го арогантност също расте правопропорционално.

И така.

Опитах се да го обясня възможно най-„логично“ (доколкото това изобщо е възможно), поради което се надявам това да не бъде обявено за някакъв си мой Н.арцистичен off-shoot на езотериката като цяло :) Работейки директно със структурата в последните години, си давам ясна сметка, че все повече се превръщам в „механик“[34] и все по-малко бивам „езотерик“ (дори самата дума звучи леко нелепо в моето съзнание). Езотериката има красиви и поетични наративи и доста сполучливи метафори, но в 99% от случаите те водят до пристрастяване и абсолютизиране, което е циклично[35], и в крайна сметка води до стагнация в квадратче. Бивайки механик, аз работя с неутралната структура, а не с идеологии, които си остават нейно (обикновено силно поляризирано) съдържание и в крайна сметка – перспективи за нея.

За да завърша този твърде дълъг, но нужен екскурс, искам да илюстрирам що е тесерактно пресичане, макар че по-съсредоточените вече трябва да са разбрали, че обрисувах такова с визуалните примери, които вече дадох за синята субстанция в някои кинопродукции и коментара ми за „Eternals“ в бележка под линия 24.

Ще се върна на „Свещената планина“ и сцената с лайното.

След като алхимикът превръща лайното на крадеца в злато, той и асистентката му му носят огледало под формата на око, в което да се огледа!

Тази сцена е толкова внимателно построена, че е много възможно да не е просмукване от несъзнаваното, а хореография на Ходоровски, за което той със сигурност има капацитета (а най-вероятно е комбинация и от двете).

Колко неща се случват тук едновременно само в един кадър, м?

• първо имаме маргинал[36] (крадец)...

• ... чието лайно току-що е превърнато в злато от алхимик...

• ... последният е облечен изцяло в бяло (с многосъставен костюм, който символизира пластовете на проявеното) и носи огледало с помощта на...

• ... чисто гола негърка, която символизира непроявеното...

• ... в която архитектура съзираме отново Бялото и Черното слънце.

• огледалото е под формата на (леко присвитото трето) око

• а цветът на фона, отразяващ се и в самото огледало наред с бучката самородно злато?...

Кралско синьо... :)

Разбира се, тъй като отляво и отдясно на огледалото стоят бял мъж и черна жена, символизиращи Бялото и Черното слънце, съвсем спокойно можем да ги тълкуваме като кръговете от символа vesica piscis, в който случай формата на огледалото се явява, не око, а тяхното пресичане...

Тук искам да кажа, че когато пишех следговора към книгата, дори не бях забелязал тези неща... Интересуваше ме само как лайното се превръща в злато, а допълнителното раздробяване стана в момента на писането на този материал.

Защо?

Защото структурата и наративите ѝ са безкрайни. И винаги има накъде, винаги има нюанс, който отваря и следваща врата, и следваща врата...

Надявам се с всичката тази суха теория и последните примери да съм внесъл конкретна яснота как ще извличаме синхромистичен контекст от поп културни наративи. На практика заради синхромрежата около златото, която съм изградил, част от окултната му природа е разкрита и нейните проявления вече могат да бъдат наблюдавани в огледалото на несъзнаваното – киното.

Излишно е да казвам, че демонстрираното оттук насетне няма да има същия „уау“-ефект, ако не сте гледали въпросните филми и сериали. Тъй като те ще са наистина много, не мога да очаквам да сте ги гледали всичките[37], но ако сте гледали поне някои от тях, ще видите как с необходимия контекст самите истории ще разкриват изцяло нов аспект от себе си, който не сте виждали никога допреди това, след което няма да можете да виждате друго!

Т.е. време е и аз да се позабавлявам малко! :D

Това е краят на настоящия екскурс и оттук насетне следват синхромистичните резонанси между златото и Синьото цвете[38], като за начало ще се върнем към митологията на Древен Египет вече на големия екран.

Продължаваме към... корените на златото...