Занимавам се с писане вече 22 г. и никога досега не съм се сблъсквал с неприятната ситуация, в която да не искам да пиша за нещо, но същевременно да се явява необходимост по ред причини.

Намирам пряката конфронтация и конфликт за радикална „крайна мярка“ и за всичкото това прекарано време в интернет пространството – не съм изпадал в подобна позиция. Бърза справка из хрониките на сайта ни ще докаже твърдението и всеки желаещ може да види, че тази платформа никога не е била трибуна за коментари (в сериозен контекст) върху работата на който и да е български изследовател или изпращането на послание към дадена личност. И макар моята собствена персона да е коментирана в не една социални мрежи, форуми дегизирани като блогове, чат-групи и безброй живи разговори проведени зад гърба ми през годините (със съпътстващите за сферата гадости), аз никога не съм реагирал на това. Просто позицията, която съм заел, е да следвам страстта си и знам че всичко останало играе ролята на разсейващия (от това, което е наистина важно) фактор.

В процеса хора са влизали и излизали от живота ми както на всеки човек, защото такава е природата на несъвършените човешки взаимоотношения. „Oбичали са ме съкровено“, а после са ме „намразвали“. Това е нормалната динамика в екстремната дуалност, която преживяваме тук. Именно човешките взаимоотношения – без всякакво преувеличение – считам и за най-комплексното нещо на този свят. Аз самият със сигурност не преминавам през дисциплината с изящество и финес и търпя критика. И макар никой да не е перфектен когато говорим за човешкия фактор, след определена възраст човек започва да си дава сметка, че тази игра трябва да се играе минимум с доблест.

Към себе си и останалите.

Когато тази граница бъде прекрачена (особено ако това е многократно и по пошъл начин) следват деформации, които изкривяват общото пространство и започват да нараняват хора. Което вече следва да бъде адресирано, защото се превръща във форма на отговорност.

В момента аз и още двама приятели се намираме именно на това квадратче от шахматната дъска.

 Съществува фигура поругала въпросните споменати граници, чиято гравитация е както надценявана (най-вече от преценката на самата личност за себе си), така и достатъчна, че да нанесе вреди на тъканта на пространството чрез непрестанните си крясъци.

Към ден-днешен за мен е кристално ясно, че до този етап се стигна, защото по един или друг начин тази личност бе „допусната“. Думата е в кавички умишлено, защото я ползвам във възможно най-тесния ѝ личностен смисъл. Не искам някой да реши че тук става дума за „влияние“ или (както въпросната личност обича да се аргументира) за „пазар“.

Не.

Става дума за това, че и тримата направихме единосъщностната грешка да допуснем тази персона в личното си пространство още навремето. И за трима ни това се случи на различен етап преди 13 (а за някои и повече) години. И при тримата този достъп е представлявал форма на неглижиране на ситуация, която бе повече от очевидно „каква е“ още на пръв поглед. Тази безспорна грешка (която някои по-прозорливи индивиди тогава не допуснаха) позволи на въпросния лирически герой да играе единствената игра, която наистина умее да играе. А именно – методичното промъкване и присламчване.

Нали знаете събирателния образ на леко бавното момченце в махалата, което никой не вика да си играе с останалите, но когато то отиде при тях – те нямат реална причина да го изгонят? Затова обикновено го слагат като вратар да пази най-силните дузпи, които всички му бият серийно с умишлено максимален боц? За да се сети да си отиде само.

Точно такава жестокост никога НЕ бе проявена към този персонаж и отношението винаги е било ведро и в духовит тон.

И въпреки всичко той се превърна в деформираната фигура, която е днес.

Просто защото травмата му е много по-ранна и лирическият ни герой я проектира във всички хора, които са били склонни да кажат истината за него – без оглед на това колко добронамерен акт е бил това. Без оглед и че същият този акт е ставал в изцяло персонален и частен контекст, без лирическия герой да бъде злословен или злепоставян публично по какъвто и да е начин от мен. Нито веднъж за 4 г.

Повтарям.

N-A-D-A.

Макар и закономерно (познавайки природата на персонажа), той не отговори със същото уважение и чест. Така например, въпреки че самият аз не участвам в никакви социални мрежи – бивам методично плют, клеветен и обиждан по най-циничен и грозен начин без да бъде изречена нито една истина – дет се вика – дори от кумова срама. Казвам това за да изведа очевидната механика в динамиката на нещата.

И за да не остане клетия читател с погрешното впечатление, че аз реагирам на някаква обида, още тук следва да кажа следното.

Две дестилетия в интернет (като поне 5 години от тях прекарани като администратор във форум) – каляват. За работата си през годините съм получавал както дълбоки благодарности, така и тежки клетви. По няколко хиляди от двете. Така, на този етап за мен „обичам те, ти промени живота ми изцяло!“ и „умри, шибан педераст!“ имат точно една и съща тежест.

Нулева.

Така че това не е динамика, която може да ме уязви. Най-малкото понеже не се считам за невменяем и знам че тя не е реална – наред с цялото виртуално пространство в което тя се „случва“.

Ето защо настоящият изобличителен текст не е продукт на някаква имагинерна „въпрос на чест“. Интернет не е място, където честта битува, това е мисия провалена априорно. Това е въпрос на (хронология и) истина. На нейното минимално присъствие в среда обособена инак от масовото ѝ отсъствие.

И преди да се започне със сарказма, че явно се „вземам за някакъв уникален носител на Истината“, бързам да кажа, че когато става въпрос за събития касаещи група хора – истината е сбор от гледни точки.

Бедата на лирическия ни герой обаче, се състои в това, че не съществува човек, който да е присъствал на общи за всички ни случки и да ги помни и разказва така, както лирическия герой прави. Всички ги помнят така, както са се случили в действителност.

Затова в процеса на разказа няма да бъде казано нито повече, нито по-малко. Духът на този текст се корени в 2 фрази: „сърцето притегля, умът отсича“; дзен-вариацията на това е: „бъди студена пепел в камината – гори за нещата, но ги гледай така все едно вече са приключили“. Т.е. дори понякога думите да звучат по-мрачно, това няма за цел да уязви допълнително въпросния персонаж. Избраните думи и случки ще бъдат ползвани, защото ще са точните за въпросната нишка и нейното изсветляване.

В същия ред на мисли – макар случаят просто да се е утрепал за сарказъм (ама наистина-НАИСТИНА), направих всичко възможно да го избягвам максимално.

Това означава че този текст бе дълго „притеглян“ и не бе писан с лека ръка (което в случая би било най-лесното, бързо и унищожително). Казвам го, защото няма квалификация, която бих могъл да ползвам по отношение на въпросния персонаж и тя да не бъде „заслужена“. Това обаче би разсеяло посланието на текста и би го утежнило по излишен начин, който парадоксално – ще го накара и да „олекне“.

Избраният по-прецизен подход се налага поради вече споменатите отговорности. Все пак дадени действия могат и оставят перманентен белег на „изправения срещу стената“.

Ето защо това не е и нещо което правя „с удоволствие“. И има няколко основателни причини поради които не предприемах действия в продължение на повече от 4 г. Тези причини ще бъдат изяснени преди да разкажа всичките истории, които възнамерявам.

Сайтът на Издателство „Паралелна Реалност“ обаче, е общо пространство, а това изисква поддържането на определена хигиена. Нормативът зад нея няма как да допусне съществуването на текст описващ нечия мерзост в нашия database. И понеже не съм сам в това пространство, а колегата няма нищо общо с тази ситуация, материалът ще бъде изнесен на външен сайт, за да не „цапа“ това, което се случва тук. Така или иначе той е от изцяло друг калибър и касае работата ми само косвено.

Най-нелепото е, че текста касае истински не повече от 10 човека на кръст, а не цялата аудитория. За да има ефекта, който трябва да има обаче – ще „занимавам всички“ с това.

Което се явява и „цената, която аз плащам“.

И така.

Публикацията на този сайт има предимно символично значение. Именно защото не бива да оставям абсолютно никакви съмнения дали този текст е „наистина писан от мен“. В случая луфтове за лавиране не бива да има.

Целият текст обаче е изнесен на специално създадена за целта страница в платформата substack само и единствено за тази конкретна публикация. На въпросната страница няма да бъде качвано нищо никога повече и няма да се превръща във форум с коментари захранващи егрегори.

Говорим за окончателност.

Макар че тази „окончателност“ – специално за лирическият герой – ще бъде разтеглена в продължение на 7 дни.

Което е търсен ефект с библейски пропорции, достоен за крупния характер на въпросната личност.

Тъй като следва да бъдат обяснени немалко неща от цели трима човека – моя милост, Стефан Стефанов и Ася Иванова – текстът по наложителност стана голям. В техните сегменти съм оправял единствено технически и стилови неща, след което те прочетоха редакциите ми и ги одобриха. Т.е. всичко написано е свидетелство на техни лични преживявания.

Целият текст вече е завършен в цялост, но умишлено ще бъде публикуван на разумни порции в рамките на 7 дни, стартирайки от днес.

Всеки един от тези дни – от 6 ч. сутринта – в substack ще има нова порция, която е link-ната и в края на този текст.

Това е времето за „новини“, с които да започне деня.

Преди да продължи по същество в substack, частта тук завършва с обръщение към самия лирически герой.

Понякога ще говоря лично на теб, понякога на аудиторията – това е форма на „шизофрения“, която си докарах след толкова дълъг досег с енергията ти.

Много бисери ще оставям лично за теб, за да си дадеш сметка, че аз самия помня или знам. За другите тези улики няма да значат нищо, но искам ти самия да си пределно наясно, че няма как да ми развиваш теории за събития на които аз и други хора сме били преки свидетели. На съставляващите „аудиенцията“ ти – клетите души, които не знаят нищо за теб – можеш да развиваш каквито и да е „концепти“. Ти така или иначе го правиш, защото е предпочитания от теб подход. Тук това обаче няма как да се случи, защото като цяло човек няма никакъв контрол над онова „което живота му връща“ чрез един или друг инструмент.

А случващото се тук е точно това.

То е едно от последствията на собствените ти действия.

Това означава че целият този текст има аспект и на „отворено писмо“.

И както стана ясно – то няма да е хич кратко. Просто защото ти прекали екстремно. Макар и през тези години да се опитахме да постъпим интелигентно и да не казваме нищо, ти избра да ни се качиш на главата. Обърка мълчанието ни с „чувство за лична сила“ и явно реши че си в някаква „позиция“ да говориш всякакви измишльотини, за да помпиш своя фалшив аватар на гърба на хора от които никога не си видял нищо лошо.

И тъй като сме сигурни, че нямаш никаква представа „колко точно“ си сгрешил в тези си презумпции, сега ще бъдеш щателно информиран.

Тъй като те познавам, съветвам да не реагираш веднага.

Изчакай 7 дни, стигни до края и тогава много добре прецени „как точно“ да постъпиш.

Защото ще трябва да е мъдро.

Освен, ако не искаш да се самозакопаеш още по-дълбоко, което е твой специалитет.

Е, готов ли си?

Това е екзекуцията на твоя интернет образ.

Моментът, в който най-накрая ще ти се наложи да усвоиш цялото си минало.

Част I – „Защо сега“ и увод към личната ми предистория

Част II – Хронология на присламчването на El Паразѝто

Част III – Последна лична среща, прибирането на El Паразѝто в България и „причината“ за промяната на отношението му към мен

Част IV – Историята на Стефан Стефанов

Част V – Въображение vs. фантазия

Част VI – Историята на Ася Иванова – Пътепис за Пътника пътуващ по пътеките

Част Окончателна