It does not do to leave a live dragon out of your calculations, if you live near him.

– J. R. R. Tolkien

Предстои да се информираме за една трудност, касаеща самото говорене за тези същества.

Това, което наричаме „дракон“, е тип съзнание от доста по-висока плътност – по лично усещане над 5-а. За да разберете магнитуда на това по много конкретен начин, твърдо смятам, че съзнанието (което Лао Дзъ е успял да обеме и предаде с прости думи, съдържащи брутална компресия), стоящо зад текста „Дао Дъ Дзин“, е драконово.[1] Познавайки мъдростта[2] и дълбочината на основополагащия текст на даоизма можете, сами да си дадете сметка, че от гледна точка на тесеракта това прави канала на „дракона“ „прекалено широк“ – almost Jesus-like wide.[3] Това обстоятелство превръща феномена в труден за конкретна интерпретация, без тя да обърква със своята амбивалентност. Което означава, че изключително многоизмерната природа на дракона ще съдържа сечения, които са абсолютно неразбираеми дори за хора с езотерично познание (като по никакъв начин не се изключвам от това число).

В този ред на мисли, някои негови аспекти комуникират с други такива от мултиизмерната му матрица и образуват непрекъсната вертикала, в която може да се влезе; други са „пропаднали“[4] и не комуникират ясно с цялото, което е характерно за физическата платформа като цяло, тъй като нейният архетипен импулс се корени във „Fall“-а от Дървото. Ето защо по ред причини, свързани с колективни съгласия и консенсусни пречупвания, есенцията на това съзнание се просмуква в 3D по познатия на всички ни визуален начин – летящо влечуго, обикновено бълващо огън. Реално то не изглежда по този начин, в неговата най-висша форма.[5] И тъй като в дракона няма нищо човешко, това съзнание няма друг шанс да се просмуче в реалността, освен чрез митологията и въображението – единствените клапани на колективното несъзнавано, които все още държат отворен прохода към реалности, различни от тази.

Именно с изпадналата форма на „дракона“ комуникираме най-често чрез нашето разказвачество и именно в този контекст възникват и най-честите окултни връзки с него. В един подобен контекст това, което ви казах преди малко за драконите, които „търсят злато, за да се стоплят“, е вярно; от гледна точка на по-широката рамка „какво е драконът“, то може да бъде видяно не само като невярно, но и като нелепо :) Парадоксът, когато говорим за толкова широки канали, е, че и двете твърдения са верни на различни нива от пречупването на основния канал.

Сега за „настоящия статус на нещата“ обаче, тъй като именно това прави един текст релевантен...

Това, което съм виждал в РСВ, е, че драконите касаят много стар цикъл на митотворчеството на Земята. Всъщност причината да виждаме толкова истории за dragon slayer-и в поп културата ни е именно защото този тип съзнание изпада вибрационно[6]. Епохата на модерния човек покосява драконовите меми в несъзнаваното дори чрез разказвачеството си (като отражение на реалната динамика).

Разбира се, казвам това от лични преживявания. Имам 3 срещи с дракони в моите междуизмерни пътувания. Два пъти насън и веднъж в шаманско пътуване, когато съм се връщал в най-дълбокото митологично минало на Тиамат.

Последното засега ще оставя за друго място. Колкото до сънищата ми обаче...

Първият път бе преди доста години и срещата ми бе с (колкото и странно да звучи) розов дракон. Беше в дълбок кладенец, построен в пещера, и трябваше да му искам услуга за приятел. Бе изключително добронамерен и даде ценен съвет. Този сън бе в години, когато магията все още присъстваше много по-плътно в света.

Вторият път бе в началото на тази година, когато насън се озовах в пещера от лед, в която разговарях с голям бял женски дракон, който имаше и 2 малки. Контактът бе колкото позитивен и умилителен, толкова и разстройващ, защото знаех, че драконът си отива от реалността ни окончателно, а с него и даден аспект на магията, която постепенно се излющва от реалността ни като при рендосване на морков.[7] Това е процес, за който ви споделих, и вече е в доста напреднала фаза. Плаках насън, а драконът нямаше какво да каже, за да ме успокои (въпреки че се опита да го направи).

Това е, което имам да кажа към момента, относно по-широката рамка зад драконовата есенция.

Тук искам в частност да пиша обаче за едно от просмукванията на тази есенция под формата на концепция, свързана със земята, за която рядко се говори.

Нашето място в космоса – както в пространството, така и във времето – е свързано до голяма степен с формата на физическите ни тела. Ние сме дуалистични същества на всяко едно ниво включително материалното – имаме лице и гръб, лява и дясна страна, и естествено си представяме света в тези посоки. Независимо дали съзнателно разпознаваме тази механика или не, тя е заложена в нашата конституция и автоматично влияе на интерпретацията ни на реалността. Естественото четирикратно разделение на това сетивно поле, центрирано около нашите тела, се проявява и в древните описателни модели, които сме създали за света. То е фундаментално за астрологията, гадаенето и геомантията[8], тъй като в центъра на това четирикратно разделение е обоснованият от конституцията си индивид.

В пейзажа тази централна точка е пъпът, който вече познавате под гръцкото му име – „омфалос“. При човека пъпът е остатъкът от пъпната връв, която свързва нероденото бебе с плацентата в утробата на майката. Чрез омфалоса материалният свят е свързан нагоре с творческия висш свят и надолу с неговата допълваща противоположност – разрушителния подземен свят. Тази космология съществува по целия свят все под някаква форма.

Физическите артефакти, които произтичат от прилагането на тази концепция, са видими в традиционното оформление на провинцията и градските селища. Според древните принципи на земната хармония те са структурирани с локална Космическа ос в центъра на четирикратна или осемкратна област. Местоположението и управлението на такива мощни центрове са сред най-важните задачи на авгурите[9] и локаторите на стара Европа.

Тъй като в Играта фокусът на душата е съсредоточен във физическото тяло, а това тяло трябва да има място в пространството, възниква идеята за отношението между духа и неговата локация, наречена „genius loci“. Концепцията е широка, като тълкуванието ѝ варира от „духа на мястото“ до „конкретен Пазител на мястото“ (обикновено по отношение на някой природен дух). Защото точно както духът на индивида е транслация на Искрата на Източника, така и местният дух на мястото има индивидуална геометрия, която работи с човешкия център по (най-често) много конкретен начин. В пейзажа тези централни пъпове са фиксираните точки, в които се постига разширено състояние на съзнанието по-лесно. Най-мощните центрове във всяка област се превръщали в главни светилища на нацията, седалища на монарси и храмове на божества. Важните национални омфалоси като Делфи често се свързвали и с шаманските практики като церемониални държавни гадания и оракулски изявления.

Каква е връзката с дракона тук?

Откриването на такова място на силата, неговата дефиниция и въвлечена ритуалистика, са заложени в митовете за убиването на дракони в историите за героите Зигфрид и Беоулф и в християнската традиция като Беат, Георги, Леонард и светския рицар лорд Ламбтън. Всяка от тези легенди има общи или конкретни местоположения и конотации.

Във въпросните предания драконът или змията символизират естествените енергийни шаблони на Планетарния дух, които протичат спираловидно в почвата и биват усилвани от прилежащите на тези места скални образувания. Определянето на най-мощното и подходящо място за фиксиране на тези фини природни сили било задача на локатора, който след дълго и щателно изследване на пейзажа трябвало да реши кое е правилното време и място за извършване на геомантийния ритуал. В този определен момент, когато природните сили са най-благоразположени и податливи и могат да бъдат взети под контрол, локаторът забива шип, кол, копие или меч в земята като кулминация на церемонията по полагането на омфалоса. Смята се, че пробиването на земята на оптималното място фиксира въпросния genius loci. В много изображения на този акт виждаме героят, който фиксира дракона с пръчка, меч или копие, което често преминава през главата, за да го прикове към земята под него.

Това обикновено символизира овладяването на дадена лей линия и впрягането ѝ в цивилизационен окултен апарат под формата на Axis Mundi.[10] Така се „забива знамето“ и се заявява, че „тази заградена земя е моя“. Тя е извадена от „оборота на природата“ („дракона на хаоса“) и бива опитомена – на нея се ражда цивилизация. На практика във всички икони на св. Георги наблюдавате древна митологична аналогия на „укротяването на опърничавата“. Както казах, тъй като енергията в земята се движи по спирала, тя е символизирана от змей. Вече знаете, че змията е свещена по същите причини – тя имитира движението на земните енергии и цялото ѝ тяло е в постоянен досег със земята, което само по себе си я прави много различна от всичко останало.

Върху тези природни локации на силата обикновено се строели и инсталирали оракулски съоръжения, защото така се налагала и „юрисдикция“ върху естествените окултни феномени, които неизменно се проявявали на тези места.[11] Поради свръхенергийното естество на локацията (най-често формирано от пресичането на две или повече лей линии), тя често продуцира множество светлинни и други феномени, подобни на сините огнени езици, които съм споменавал покрай заровеното имане в българския фолклор. Така тези феномени започнали да се приписват на „силите на култа“ (на въпросното божество), оракула или сектата превзела конкретния genius loci, а не на естествените природни сили, битуващи там.

Имайте предвид, че този принцип се ползва и до днес. В книгата си „Earth Lights“, сред многото случаи на геосветлинни явления, Пол Деверьо описва подробно забележителната поредица от феномени. Той разказва, че между Коледата на 1904 г. и юли 1905 г. е имало значителен брой наблюдения на неидентифицирани светлини с различни форми над и близо до земята в района около град Харлех и селата Егрин, Дъфрин, Ланфеър и Тал-и-Бонт в Англия.[12] Блестящи светлинни лъчи, „огнени топки“, някои наситено червени на цвят, и колони, описани като „съставени от светлина или огън“, били наблюдавани от множество надеждни свидетели. Много от тях били видени да започват от нивото на земята, няколко в непосредствена близост до параклиса в Егрин и друг параклис в Ланфеър. Забележете, че параклисът в Егрин тогава бил центърът на религиозно възраждане, водено от местен пророк на име Мери Джоунс! На явленията става свидетел и репортер на лондонския вестник „The Daily Mail“: „Внезапно, в 20:20 часа видях нещо, което приличаше на огнена топка над покрива на параклиса Егрин. Дойде от нищото и се появи мигновено. Имаше постоянен, интензивен жълт блясък и не се движеше“. След като към него се присъединява друг свидетел, репортерът продължава: „Гледахме светлината заедно. Струваше ми се, че е два пъти по-висока от параклиса, да речем 15 м., и се открояваше с електрическа яркост на фона на заобикалящите го хълмове отзад. Изведнъж изчезна, след като продължи минута и половина“.

Сами разбирате колко много са начините, по които един „съвременен пророк“ може да експлоатира една такава локация дори днес. Има много записани тълкувания на тези (свързани с геомантията) светлинни феномени: като човешки форми, богове, ангели или други божествено вдъхновени същества.[13] Това води до заключението, че първоначалното геолокиране на дадено свещено място е повече от половината от работата по установяване на точка на силата. Анализът на Пол Деверьо на тази амалгама от връзки е много уместна:

В древни времена били установявани местата с оптимално припокриване на условия. Правени са калкулации на движението на Слънцето и Луната, а ефектът им върху човешкия ум и тялото на Земята бил отбелязван и съпоставян през поколенията. Тези велики хора наблюдавали призраците и странните светлини, прелитащи през средата им. Местата, където можели най-силно да усетят силите, протичащи през съществото им, били обследвани. Естеството на такива места се разпознавало чрез добре изпитаните действия на гадатели с много чувствителни сетивни възприятия. Случайните сияния и потоци на сила, излъчвани от определени върхове на хълмове, отдавна били идентифицирали такива места като святи – локации за магически и духовни събирания. Място за разговор с природата; място за напускане на душата от тялото.

(Без да го превръщам в самоцел на въпросния екскурс) мога да кажа, че ако търсим древни художествени интерпретации на „земните светлини“, ще бъдем поразени от приликата между светлинните модели и древните форми, използвани в структури, маркиращи централната точка на цивилизационно подредения пейзаж. Омфалосът и свързаното с него Световно дърво са форми, които често са били разглеждани като светлинни феномени. Много съвременни документирани наблюдения на земни светлини включват форми, които биха били разпознати като „свещени“ от древните: полукълбо, плаваща сфера, единична колона от светлина или няколко колони заедно. Понякога тези колони имали напречни рамена в горната част, във формата на буквата „Т“, или били като трилитите на Стоунхендж. При определени обстоятелства колоните наподобявали хуманоидна форма, тълкувани през нощта като „бели дами“, но виждани през деня като по-тъмни, опушени форми. Обичайните съобщения за такива земни светила ни казват, че те са пулсиращи, постоянно променящи се и преходни явления. Свидетели на феномена са виждали полусферични или кълбовидни форми, съдържащи трептящи „попови лъжички от светлина“ или пулсиращи преливащи се ивици. Деверьо споменава за случай през ноември 1940 г.: човек, работещ в градината си в Ковънтри, е свидетел на топка от бледозелена светлина с диаметър около 60 см., която той описва като направена от „маса от гърчещи се нишки светлина“. Често тези модели наподобяват енигматичните рисунки върху някои омфалоси, които изобразявали възлите енергия на конкретното genius loci.

Омфалосът в Делфи, често сравняван с пчелен кошер, изобразяващ специфични възли и пресичания, които могат да символизират както местните енергийни земни шаблони, така и начина, по който локацията е била claim-ната

В зависимост от местоположението и културологичната обусловеност на древните хора, на някои места тези видения се разглеждали като „дракони“, които трябвало да бъдат убити от изпълнителя на геомантийния акт, за да може да се възстанови реда и да се предотвратят по-нататъшни бедствия (най-често земетресения).

И тук трябва да имате предвид, че всичко това е своего рода отражение на много по-широка динамика, защото драконът (в по-високите му проявления) е част от светлинното тяло на Земята по начин, който няма как да обясня в думи, без да стане още по-объркващо. Въпреки всичко, както обясних в началото, конкретиката на „дракона като такъв“ понастоящем е изпадаща динамика[14].

Змията от друга страна, поради архетипната си фундаменталност (още от мита за Адам и Ева), активира особено силни и актуални чувства в психологическия комплекс на всеки индивид. Открай време човек схваща нейната двусмисленост на чисто подсъзнателно ниво. Тя може да „продължи“ отвъд в нематериалния безкрай, но присъства и в света на проявеното, вместилището на множеството възможности.

В дългия ми research покрай тази книга попаднах на академичен доклад на Дж. Андрю МакДоналд и Брайън Строс от Американското общество по етнобиология, озаглавен „Водната лилия и Космическата змия: еквивалентни проводници на духовния свят на маите“. Въпреки сухия език можете да придобиете ясна представа за това как маите са асоциирали лотоса[15] с портал и връзката между световете в ролята му на Axis Mundi. Тук съм превел избрани откъси (със съкращения), като както винаги подчертаните думи трябва да ви ориентират в архетипните резонанси с нашата синхромрежа:

Както във всяка символика, ние сме принудени да се запитаме дали цветето е символ на змията или обратно: дали змията е символ на растението. Историците винаги са подчертавали значението на змията, но това се дължи на нашето възприятие на мотивите с водни лилии като декоративна украса, а не като основен обект на религиозна отдаденост. Тъй като изображенията на водната лилия и лотоса в Египет, Близкия и Далечния изток също имат змиевидни асоциации и могат лесно да бъдат разтълкувани от гледна точка на поведението на вегетативните структури на растението, дръжките и коренищата, показващи змиевидни характеристики, не е неразумно да приемем, че тези асоциации се отнасят и за иконографията на маите.

Наистина, дебело, месесто стъбло, което излиза от водата с набъбнала пъпка, носи отчетливия аспект на възходяща змия; отдръпнатата дръжка на водна лилия след цъфтеж също предполага образа на отдръпната змия. В тази светлина змията може лесно да се тълкува като дръжка на водна лилия, тъй като и двете форми са склонни да се извиват от водния подземен свят към небето, по този начин идентифицирайки самото растение като отличен проводник между свръхестествения свят на отвъдното и света на маите.

Точно както боговете се появяват пред аристократите чрез тялото и пастта на водната лилия-змия, те се манифестират директно и от змиевидните дръжки и цветовете на водна лилия върху стенописи в Чичен Ица, Паленке, Ушмал и Джайна.

Движението през тялото на змията от подземния свят и повторното появяване в света на живите през портал на боговете – зейналата уста на създанието (т.е. срещу цветето) – очевидно е позволило на боговете и предците на маите да осъществят контакт и да общуват с династиите на предците чрез проводимото тяло на създанието. В много случаи тялото на змията е било разглеждано като „пъпна обвивка“ на боговете, като раждането става през устата на змията или през „бялото цвете“ на змията.

Един глиф на маите за „портал“ (т.е. отвор към подземния свят на маите) изглежда подкрепя това ново тълкуване, доколкото знакът за този вход често се свързва с безкожата, назъбена долна челюст на космическата змия, изгледи отпред на която често подчертават орнаментите на ухото на създанието във вид на водна лилия.

Синоним на сигла за „портал“ или „път“ е „ajaw’“, докато алтернативен глиф и термин за „портал“ („ol“), в смисъла на „сърце/център/среда“, често се изобразява като цвете с четири дяла. Освен това, като се има предвид, че централната част на цветето на водната лилия е жълта и вероятно символично представлява Слънцето, тук е полезно да се предположи, че всъщност глифът на маите за „Слънце“ вероятно произхожда от Nymphaea ampla. От друга страна, подобното на Слънце цвете съвпада с отличителните черти на водната лилия и се среща в Мезоамерика като символ на естественото сътворение, растителния живот, цикличното време, както и слънчевите и планетарните цикли.

Точно както водната лилия прилича на Слънце, цветето също показва отличителния навик да се отваря към Слънцето на изгрев и да се затваря преди залез в три последователни дни. След третия ден от цъфтежа флоралното изображение на Слънцето се прибира под водата, в който момент оплоденото цвете започва да узрява в плод. Следователно стеблото на водната лилия споделя конвенционалните физически и поведенчески характеристики на слънчева змия, която се движи между водния подземен свят и небето завинаги.

В контекста на своя анализ на приказката „Златното момиче“, Красимира Байчинска също говори за змията като медиатор между съзнаваното и несъзнаваното:

Бърза като светкавица, видимата змия идва от тъмното пространство – пукнатина или процеп, за да изплюе смъртта или живота. Тя може да бъде както мъжка, така и женска. Женската змия се увива, целува, прегръща, задушава, поглъща, храносмила и заспива. Тя е невидимата змия-принцип, която обитава ниските пластове на съзнанието и долните пластове на земята. Тя е енигматична, непредвидима, тайнствена.

Змията може да променя пола си, защото крие близнак в себе си. Змията е също архетипов комплекс, свързан със студената, слузеста, подземна мощ на началото. Там, в тъмнината са скрити всички възможни змии, които заедно образуват една-единствена първична многообразност, едно неразчленимо първично нещо, което се усуква, изчезва и се появява отново. Това е най-долният пласт на живота, резервоарът на всички възможности, откъдето се появява всичко останало. Нашето колективно несъзнавано е подобно на света на змията. То е противоположно и толкова отдалечено от съзнанието, че може спокойно да бъде представено чрез образа на змия. То е първичният, изначален живот. Неслучайно символиката ѝ е свързана със самата идея за живота. Така халдеите имали една дума за „живот“ и „змия“. На арабски думите за „змия“, „живот“ и „Бог“ също са тясно свързани.

Змията като Бог дарява живот.[16] Самата змия е въплъщение на Голямата Невидима змия, първопричинна и безвремева, гoспoдар на жизнения принцип и всички природни сили. Тя е нещото, което дава и поддържа живота. Във вътрешнопсихологически план умереността е израз на вътрешно равновесие. Човекът се намира между небето и земята и трябва да ги свързва, подобно на дървото. Той трябва да съединява двата полюса на своето битие, земното и небесното. Умереността е също и израз на баланс между двата основни психични компонента: съзнаваното и несъзнаваното, Азът и цялостната личност. Умереността е важна добродетел, защото тя отразява правилното отношение на съзнаваното към несъзнаваното, на Аза към цялостната личност. Ако змиите олицетворяват несъзнаваното, то „да нахраним змиите с прекалено гореща храна“, означава да не можем да асимилираме несъзнаваните съдържания, защото те ще имат прекалено голяма енергия, която може да разруши съзнанието. Ако, обратно, ги нахраним със студена храна, енергията на несъзнаваните съдържания няма да е достатъчна и те няма да могат да оплодят съзнанието. Ние можем да интегрираме само несъзнавани съдържания с умерена енергия. Неслучайно алхимиците, които са търсели просветлението, трябвало да се научат да регулират огъня в пещта, в която се извършвала обработката на металите, от които се добивало златото. Момичето не само се досетило с каква храна да нахрани змиите, но също и как да ги направи приятели. То разнизало своя гердан от мъниста и направило на всяка гадинка герданче. Така не само преодоляло страха си, но превърнало змиите и гущерите на бабата в свои приятели. Вързаното на змията герданче от мъниста се асоциира със змията захапала опашката си. Ороборосът е символ на идеите за движение, непрекъснатост, самооплождане. Той олицетворява идеята за вечното завръщане към началото, затворения еволюционен цикъл.

Мотивът за змията разкрива богата двойственост. Тя се свързва с мистериите на природата, с Великата майка, защото цялата ѝ дължина е в контакт с този първичен извор, земята. Затова змията въплъщава мистериите на великия цикъл на живот и смърт. От една страна, като обитател на дълбините, тя подканва към регресия; от друга страна, тя си сменя кожата, познава тайните на оздравяването и обновлението. В светилището на Асклепий в Епидаур, търсейки изцеление, пилигримът прави топли бани, символни за регресия в утробата, и очаква сънища или ухапване на змии от долния свят. Тези посещения помагат на тялото и душата да се върнат към връзката с Великата майка. Ухапването от змия е аналогично на двойствения аспект на майката, тази архетипова сила, която дава живот и се стреми да го вземе обратно. Животът на мъжа се колебае върху тънкия ръб между регрес и прогрес, между анихилация и индивидуализация. Той копнее да спре психичния стрес, който започва от раждането, и целият стремеж на неговото генетично наследство е към реализация на неговия потенциал, едновременно като индивид и като част от неговата култура.

Лорънс е уловил това напрежение в поемата, озаглавена „Змия“. Когато посетил един кладенец в Сицилия, говорителят в поемата видял змия, която се препичала на Слънцето. Той е очарован от срещата с Другия, но:

Гласът на моето познание ми каза;

тя трябва да бъде убита...

И гласовете в мен казаха: ако си мъж,

ще вземеш пръчка и ще я убиеш, ще приключиш с нея.

Той се борил с възхищението към природното създание, но гласовете му казват: „Ако не те е страх, ще я убиеш!“. Страх и възхищение се борят в душата му. Тогава змията бавно, предпазливо започва да се плъзга отново в „тъмната врата на тайната земя“. Поетът е изпълнен с чувство на ужас при мисълта, че някой „доброволно отива в мрака“. В този момент той хвърля една цепеница, за да намали напрежението. И веднага съжалява за своята импулсивност: „Колко низко, вулгарно и лошо действие!“. Неговата самооценка е сурова:

И така, аз пропуснах своя шанс

с един от повелителите на живота.

И имам нещо да изкупвам:

една дребнавост.

Това е двойствеността на мъжете към подземния свят. Те са едновременно очаровани и изплашени. Усещат, че там са корените и оздравяването, но също и унищожението. Хвърлят цепениците на страха и шансът за сближаване отминава.

Край на екскурса.

Обратно към... които са черни