Тъй като изминахме дълъг път, ще бъда по-благосклонен от реалното преживяване в тесеракта и ще ви припомня как се озовахме тук, вече през блендата и на новото, което научихме от екскурса.

Бяхме на етапа, в който дискутирахме мълчанието като „акустичния аналог на тъмнината“ покрай една от модалностите на това защо „корените на златото са черни“. Чрез жертване на желанието да говориш, да създаваш истории/светлина, ти можеш да запазиш воала на тайната, превръщайки се в нейно пространство, чрез което тя има взаимодействие с проявения свят, но въпреки всичко остава скрита в „контейнер“. В механизма разпознаваме вече обясненото за жриците на Хестия, грижещи се за сакралното пространство/утроба на златния зародиш, закотвящ Axis Mundi (в нейния подземен аспект). Т.е. геометрията в центъра на планетата, която прави възможен самия живот, бива имитирана, за да пресъздаде на микрокосмичен принцип локален живот, вписан във формат, наречен „цивилизация“. Разбира се, всичко свързано със златото има цена.

Колкото и вълшебен да изглежда принципът, поне от една определена гледна точка той е своего рода „пропадане“ на базовия такъв. Защото, ако черната дупка и златният ринг около нея превръщат във възможна идеята „да има човек“ чрез предварителен контракт, то пресъздаването на същия принцип по магически път вече автоматично надгражда над тази идея още веднъж и „човешката“ категория се чупи съобразно локалната цивилизационна бленда. Нанизва се още една история над „човешката“ и тя (да речем) – е „да си българин“. Респективно започва едно вживяване в тази (вече) по-конкретна бленда и така по-общата, по-земната, по-универсалната се губи изцяло, при което с хилядолетията се губи и сърцето.

С това искам накратко да адресирам (вече по дълбоко окултен начин) и онази част от следговора на „Долината на златните тронове“, в която дискутирам разликата между „национално самосъзнание“ и „национализъм“.

В далечното минало „националното самосъзнание“ се е формирало най-вече от локалните енергийни шаблони, която всяка обитавана земя си има. Симбиозата между местните природни духове и тяхната функция по отношение на Планетарния дух, в комбинация с човешкото преживяване на тази динамика на конкретната територия, създава местна модификация у човешката популация и разлики в обичаите между подобни съседни групи. Постепенно това формира „народи“, които в началото се асоциират с различни природни явления или животни като все още очевидно разклонение на Дървото.[1]

Впоследствие върху това се надгражда все повече и повече – „още“ и „още“... Възниква нуждата от все по-конкретни и все по-конкретни разграничения. С други думи – над най-базовата категория вече започват да се трупат всякакви „надставки“ и „приставки“ от ментален тип, които създават и отговарящата на това реалност. Така (вече формираните) различни националности започнали да засаждат своите собствени Световни оси, чиято функция в началото е била да слага ментално разграничение между човешкия хабитат и природните сили, срещу които човек винаги е трябвало да оцелява. Това обаче създава все по-големи и по-големи разломи между природата и хората – поради което сме в ситуацията днес.

Очевидно съвременната технологична траектория и всички нейни продукти са крайно отражение на описаното. Лошото е, че „човешкото“ и самата представа за „човек“ започват да се превръщат в продукт на тази траектория. Така продуктът ще превърне създателя си в продукт на себе си, от което ще последва и следващото пропадане в още по-безжизнен и изсмукан от огън колективен наратив.

Сигурен съм, че сред вас вече има хора, които разбират, че разказвам митовете за „грехопадението“ и Вавилонската кула през блендата на човешките популации и начините, по които те са развивали своя ментал. Ето защо митът за изграждането на кулата, имитираща дървото, е толкова поучителен – защото именно това се случва, когато не работиш със самото дърво, а решиш да си направиш „своя“ негова версия, за да „отделиш още едно квадратче“ от него. Това е и метафората в мита, че сме говорили „на един език“, а след създаването (и респективно рухването) на кулата – стават много.

Ето защо и в „Megalopolis“ Цезар иска да отсече един конкретен клон от дървото, който той намира за паразитиращ върху самия Homo Sapiens. Вижда и че последният се е превърнал в продукт на продукта си:

И създава Мегалополис – град, който се СЪЕДИНЯВА с природата

Този паразитен клон се казва „цивилизация“ именно защото той не е част от естествената симбиоза между човека и природната решетка. Самото пространство постоянно се изнасилва, вместо да бъде подхранвано. Такъв организъм по дефиниция не може да бъде част от самото Дърво. Той е пораснал върху него. Защото един паразитен организъм неминуемо изкривява изражението на импулса на Световното дърво (в конкретна реалност).

Условно казано, неговите корени са в черната дупка в центъра на планетата и затова са „черни“. Тази връзка преди се е осъществявала, когато човекът е разбирал, че освен да взема, той трябва и да дава. Това е доброволното „жертвоприношение“ пред Черното слънце, за което сме говорили. Защото по чистата механика на нещата те са знаели, че корените на Дървото са черни, и това трябва да бъде припознато, за да бъде оценено естеството и на самия живот, от който описаното е 50 шибани процента! Това е езотеричната разлика между „национално самосъзнание“ и „национализъм“. Едното знае как да припознава земята, върху която живее – да бъде неин Пазител, да почита онези, правили същото преди него, подхранвайки така корена на предците; другото иска да отдели още едно квадратче като форма на инерцията на fall-а. Което деление на клетката в даден момент създава пик и е нужен Апокалипсис като форма на коригиращ механизъм, каквито в природата има много и са все безпощадни.

Всичко това бе друг ъгъл, от който погледнах идеята за „корените на златото, които са черни“. Вече разбирате на още едно ниво причината, поради която всеки, заел се с търсенето на съкровище, което „не е негово“, води до наративна смърт или тежко проклятие.[2] Ето и една друга прелестна визуализация на това...

Russian Doll (Season 2)

„Russian Doll“ е сериал за пътуване във времето (от наративното структурно семейство на „Groundhog Day“ и „Edge of Tomorrow“), достигащ до вас благодарение на студиото-планета и Джаред Златниямъж.

Накратко Надя[3] умира и започва да се рестартира постоянно, преживявайки един и същи ден отново и отново, като след всяка нейна смърт се ражда отново (подобно на механиката на видеоигра). Бъдете сигурни, това е форма на проклятие. И всичко това започва от черна тоалетна със синя врата[4]:

Поне това е 1-ви сезон.

Тук ни интересува вторият обаче, който започва с възрастна жена, която разбива дупка в стената на стара канализация и възкликва...

Какво значи това, ще разберем накрая. Засега ви представям константно облечената в черно-златни дрехи Надя...

... която пътува до миналото си чрез нюйоркското метро. Влиза във вагона и излиза в друго време като подземната железница тук е символ на подсъзнанието ѝ – в нея има нещо неизчистено под повърхността, там където не се вижда – при корена.

Когато излиза от метростанцията, първоначално не разбира какво става. Телефона ѝ го няма, открива предмети по джобовете си, които не са нейни, ключове, които не знае какви врати отварят и т.н. Намира кибрит (огън), на който вижда един от подразбиращите се символи на Черното слънце. Кибритът е рекламен за нощен клуб. На вътрешността му с химикал е написано „да бъде там в 8 ч. – от Чез“.

I won’t even say it...

Скоро разбира, че в това „друго време“ всъщност заема тялото на майка си, и е бременна със... себе си, в класически „Predestination“ стил.[5] Не е ясно кой е бащата и, разбира се, той не се появява през целия сериал. We have a missing father, people.

Въпросният Чез е гаджето на майка ѝ към онзи времеви период, с когото планират да откраднат златното наследство на бабата на Надя (и де факто майката на майка ѝ, в чието тяло тя оперира във въпросната епоха). Кожена чанта със златни монети, които в миналото са били под формата на семейни ценности, откраднати от нацистите.[6] Предците на Надя са оцелели от Холокоста унгарски евреи и разбирате, че дори само заради този факт кожената чанта със злато се превръща в основния герой на филма. Защото това не е „просто злато“ – това е еврейско злато, хахаха!

Крюгерранди – южноафриканско злато, правещо отново препратка към първата земя

Вече е ясно, защо става дума за time curse. Злато е откраднато все пак.

Все пак Надя може да пътува напред и назад по времевата линия винаги щом се качи на метрото. Тя смята, че знае какво трябва да направи – да върне златното си наследство, с което да излекува проблемния си корен. Намира Чез в бъдещето, който признава, че няма златото посредством интересна референция към цар Мидас.

Героинята ни продължава своята детективска история. Разбира от баба си, че въпросното злато 2 пъти изчезва, и 2 пъти се повява на влак[7]. С други думи златото постоянно се появява и изчезва, защото има качествата на Черното слънце, и ту го има, ту го няма. Както казах в следговора на книгата – бивайки в земята „на тъмно“ – то мести позицията си. Самото то се озовава по комплексен начин отново в ръцете ѝ, когато го намира в заложна къща, и получава частична помощ от своя приятелка да го дооткупи чрез жертването на пръстена ѝ:

Като цяло вторият сезон е добре написан, защото Надя мърда по времевата линия аналогично на златото. Това е още по-символично, предвид това, че тя носи около врата си златна монета от същото съкровище, обкована и направена на талисман.

В крайна сметка Надя се връща още едно поколение назад по коляното си – до 1944 г. в младото тяло на баба ѝ Вера. Открива нацисткия склад, в който са складирани всички откраднати ценности на семейството ѝ. Сред тях е часовникът на бащата на баба ѝ + всякакви други изящни предмети.

Тя пъха всичко в кожената торба и ги скрива в стената на подземна канализация.

Чертае карта за локацията на скритата чанта и намира начин да я прати на баба си след войната по всички изчанчени закони за пътуване във времето (в които няма да се впускам). След това се изравняваме с началния кадър на самия сериал, с който и аз започнах – Вера намира чантата и също отива в заложна къща, където разменя часовника на баща си и всички останали предмети за златните монети. Така момента „Holy shit“ се приравнява със следствието от него – I’m talkin fuckin gold here!

Надя разбира, че е вписана в наративна примка, чийто краен свидетел е самото злато, което иска да предотврати да бъде откраднато in the first place. Осъзнава, че се превръща в причината за неговото съществуване (защото го разменя за семейните ценности, докато е в тялото на баба си) и го открадва от Вера в тялото на майка ѝ 15 г. по-късно. Самото злато е оробороса, защото неговата собствена природа е такава.

Това води и до нейното действително раждане, щом се връща в линейното време на бременната си майка. Бивайки в тялото на майка си, тя ражда себе си в подземието/метрото, поради което разбираме и защо има достъп до тази тъй енигматична модалност на съществуването – пътуването във времето. Тя просто е родена под земята, връзката ѝ с тъмното е нейна рождена даденост. И тъй като тя самата е продукт на собствения си ороборос, това е и моментът, в който тя получава огърлицата със златната монета от баба си (бивайки майка си, току-що родила себе си в болницата) като доказателство, служещо на зрителя за казаното:

Златото и времето в примка поради неизбежната им взаимообвързаност на ниво „Игра“, което води до неминуемото осъзнаване

Надя буквално открадва себе си като бебе, докато е в тялото на майка си, и влиза в метрото, отивайки в своето настояще. Това колапсира континуума и размесва различните времеви линии. Тя се среща със своя приятел Алън (от 1-ви сезон на шоуто), който също пътува във времето, и е забъркал не по-малка каша, пътувайки със същия влак.[8] Те са единствените, които са наясно, че времепространството се срутва[9] – and I’m not fuckin kidding – решават да излязат от времевата си примка през пожарния изход.

Слизат физически в метрото, осветено от синя светлина, и пропадат в две различни реалности през черна дупка:

Часовниците и на двамата спират, защото са в in-between space. От черната дупка пада и чантата със златото[10], така правейки отново директна връзка между двете концепции и... още нещо :)

Anyway и двамата герои намират изход от своето time limbo през синя врата:

Надя връща бебешката си версия на майка си и всичко се оправя само. На практика тя пътува из собствения си корен с помощта на влака и благодарение на златото стига до неговия аналог – черната дупка. Не успява да коригира нищо, но механиката на нещата е добре изнесена.

Майка ѝ също знае...

След като всичко си идва на мястото, минава покрай черния куб Аламо, който свидетелства за връщането към нейната собствена Axis Mundi.

Когато обаче говорим за „злато“, „Axis Mundi/кула“, „проклятие“ и „губене на човешкото“ обаче, нищо не може да се сравни с митологичния магнитуд на оставеното от Толкин.

В случая ще разгледам „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“ като единствени екранизации на завета му.

Като цяло работата на Толкин представлява много дебел свален файл, който е толкова амбивалентен, че аз нямам никаква претенция за неговото разкодиране. Първо, защото не става дума „само за една история“, и второ, защото дори в множеството истории има безброй метафори и пресичания на множество неща/нива. Лично аз виждам Толкин като архиваря на една отминала епоха, която е трябвало да бъде обобщена, и той е бил избраният човек да го направи.

Роден в първата земя Африка, той губи баща си като дете[11] и обожава дърветата, като постоянно се стреми да е около тях и да се вслушва в листата им. Дори последната му снимка е до стар черен бор (архетипната връзка с епифизата), който е бил и любимият му. Моето виждане е, че Толкин е имал подсъзнателна връзка с природните духове, от които със сигурност е получавал помощ за своето разказвачество, без той самият да осъзнава това. Лично аз не мога сбъркам този тип очарование и вълшебство с нищо друго. Ето защо няма как оставеното от него да не е изключително разнопосочно и амалгама от хиляди пресичащи се канали.

Тук ще разглеждам нещата, свързани с краля и златото. Ще проследим описания опит за смяна на времената и ще видим как черната дупка зад пръстена поглъща човешката душа...

Ще започна хронологично спрямо историята на Толкин, а не съобразно годините, в които 6-те филма излизат.

The Hobbit: An Unexpected Journey

Филмът започва с предисторията на джуджешката раса в Толкиновия свят – нашите главни протагонисти, които и тук следват класическия митологичен канон на родеещи се със златото.

Много преди Билбо, черно-златният крал на джуджетата Трор довел своя народ до ера на просперитет в Самотната планина. Неговото кралство Еребор било най-великото в Средната земя. Построено в недрата на самата планина, красота му била легендарна.

Отдясно виждаме трона на Трор, който е под естествена златна жила, излизаща от самата планина

Той дълбаел ли дълбаел в недрата на планината за още и още злато, докато не натрупал най-голямото такова изобщо.

Алчността му обаче не познавала граници. Неговите миньори слизали все по-надълбоко в мрака и там откриват... сърцето на планината.

Аркена

Камък, тъй пленяващ, че Трор го нарича „кралския елмаз“. Откриването му той възприема като знак свише за „правото му на власт“. Слага го над трона си като върховно кралско бижу, на което всички останали раси трябвало да се поклонят.

Самата история признава, че не знае как се стига до конфликт между расите. Резонно е да вярваме, че това се дължи на възгордяването на Трор, който в своята „златна треска“ и с Аркена под ръка решава, че стои над всички. Така приятелството между различните раси е нарушено, а земята – счупена. Твърде многото злато създава огромна гравитация и проявлението на черната дупка не закъснява.

Създалият се дисбаланс в отношението към природата призовава северния дракон Смог, който унищожава всичко в огнен Апокалипсис. Той слага край на времето на джуджетата. Елфите наблюдават и решават да не подадат ръка на бедстващите джуджета. Еребор бива изгубен, а лишени от земята си обитателите на Самотната планина се разпръскват по света без корен.

Едно джудже обаче опазва мечтата да види дома си възстановен. Внукът на Трор и негов законен кралски наследник – Торин.

На вашето внимание в центъра на плаката

Не е ясно колко точно години минават от зануляването на Еребор, но са поне 60.

Торин събира 12 верни джуджешки другари около себе си под наставничеството на магьосника Гандалф да ги води в налудното им приключение към Самотната планина.

Нали уточнихме, че всяко ново време си има нужда от магьосник?

Гандалф има ролята и на HR. Той събира дружината, за да се уточни планът. И тъй като в продължение на 6 филма става повече от ясно, че магьосникът си няма „свое собствено място“, той си спомня за малък игрив хобит в Графството, където преди доста време е пускал фойерверки. Той е жадувал за игри и приключения и Гандалф решава да му спретне едно.

Вече голям, Билбо води спокоен живот в Графството, потънал изцяло в комфортната си зона. Килерът му е пълен със запаси и той кротко пуши лула пред къщата си. Макар да е превзет от леност, магьосникът все още вярва в потенциала му.

Билбо живее в класическа хобитска къща, чиято врата ние разпознаваме като познат ни символ:

В символиката не може да има никакво съмнение, предвид това, че в анимационния „The Hobbit“ от 1977 г. във вратата на Билбо виждаме черно-златно око, което, както знаете, се бележи със същия символ „☉“

Гандалф чертае вълшебна синя руна на нея, за да могат джуджетата да разпознаят къщата, в която ще се проведе техният reunion:

На вратата, символизираща „злато“, той чертае синя руна.

Някой с „умни“ коментари тук?

Тъй като срещата касае връщането на тяхното законно съкровище, напълно нормално е значението на руната да е „богатство“, „изобилие“, „успех“, „награда“ и т.н.

В крайна сметка най-логичното нещо е да значи това и по линия на факта, че самата геометрия на вратата сама по себе си е символ на златото – ☉!

Плакатът отляво инвокира безкрайно познато чувство, касаещо Бялото и Черното слънце.

Това е символично, имайки предвид, че Билбо ще трябва да остави всичко познато, и да тръгне на пътешествие, което ще разклати устоите на целия му свят, и със сигурност ще го изкара от комфортната му зона.

Той поема на това пътешествие, надхвърляйки онова, което може да види (☉) към момента (плаката вдясно), символично излизайки през вратата с формата на „☉“.

И така, въпреки че Билбо ненавижда идеята да излезе извън Графството, той решава да тръгне с джуджетата. Избран е като 14-тия член на групата – техния крадец. Т.е. той е маргинал, не само заради функциите си, а и защото е единственото не-джудже в групата, освен Гандалф.[12] Виждайки своя дом и всичко, което има, той си дава сметка, че джуджешката дружина няма този лукс и симпатизира на мисията им. В крайна сметка целта на пътешествието им е благородна – да изискат обратно своето, така възстановявайки родината и корена си. А коренът им лежи в златохранилището, където е Аркена и всичкото злато на Трор, извадено от тъмните дълбини на Самотната планина. Това е златният зародиш на джуджешката Axis Mundi. Ето защо е толкова символично, че те се обръщат към Билбо за помощ при нейното възстановяване. Защото той вече я има:

Над къщата му има дърво, символизиращо Световната ос, а под нея е вратата на Билбо, символизираща златото („☉“), така репликирайки вече описания принцип на златния зародиш, закотвящ подземния аспект на Axis Mundi.

Самата книга (както и вече споменатата анимация по нея) започва с идеята, че хобитът живее в дупка, т.е. ПОД земята. Така че няма смислова разлика между горния плакат и геометрията на нашата синхромистична карта, в корените на чието дърво лежи златното гърне, пазено от джуджето. Като финална легитимация на всичко казано, докато Билбо пише историята на своето приключение в същата тази подземна къща, над него има черно-златно дърво!

Още по-буквалното продължение на това е, че Торин е „Дъбощит“. Защото макар да е очевидно, че Световното дърво не от „конкретен вид“, то вече трябва да ви е ясно, че дъбът е най-близката метафора, съществуваща на Земята за него.[13] Бивайки потомък на краля по бащина линия, Торин се опитва да възстанови Axis Mundi на собствения си народ и фактът, че в прякора му я има идеята за „дъба“ – говори за това. Той получава този си прякор заради битката си с орка Азог Осквернителя, който се е заклел да затрие рода Дурин на Трор. Азог обезглавява Трор, а Траин – бащата на Торин – обезумява от скръб и изчезва безследно – т.е. той е липсващ. Така Торин се изправя срещу Азог и ползвайки дъбово дърво като щит...

... отсича ръката на орка, превръщайки го в нашия типичен еднорък пират с „кука“:

Като контраст Гандалф предлага картата за тайния вход към Еребор на Торин, за да му помогне да възобнови своята Световна ос. Той буквално му подава ръка, отразено и от самата карта – и във филма, и в анимацията:

И ако разбираме синхромистичния език, на Торин му е съдено да стигне до своето злато, защото носи символиката му по себе си...

Надявам се да не гледате ръката като в дзен-коана :D

По пътя Торин трябва да пречупи ненавистта си към елфите (с които има основна наративна травма) и Билбо, на когото не вярва от самото начало. В известен смисъл това е разбираемо, защото, когато нямаш корен, не можеш да се свържеш с нищо...

Междувременно хобитът едва не умира на няколко пъти и също пречупва в себе си желанието за комфорт. Заедно със своите спътници попада в подземното царство на гоблините, където се среща и със синеокия Ам-гъл и намира пръстена. Оцелява като отгатва гатанката му за времето, а по-късно в безпрецедентна проява на кураж, точно когато вече е невидим (благодарение на халката), решава да остане с джуджешката дружина.

Те биват нападнати от яздещия вълк Азог и притиснати до борова гора, на чиито дървета се оказват принудени да се изкачат.

Гандалф започва да пали шишарки, за да отблъсне орките с огън, в синхромистичен флирт, представляващ просмукване на идеята за епифизата.

Торин се впуска в боя срещу Азог, но пада бързо. Спасен е от не кой друг, а от Билбо, който се хвърля в огъня, за да го спаси. Дъбовият щит на Торин пада загубен в боя, но коренът вече е посят... Той вече няма нужда да се защитава, защото чрез саможертвата на Билбо коренът вече е посят. Торин признава, че е сбъркал, и приема окончателно Билбо:

Междувременно те биват спасени от нашия Хор-резонатор – птичките на Гандалф...

... които ги отвеждат до безопасно място, от чиято дистанция те могат да видят своята свещена планина...

... тяхната златна Световна ос, Еребор.

До това се свежда първият филм от трилогията от гледна точка на синхромистичния лъч, който следваме ние. Той посява нужната база за разгръщането на следващите 2 продължения, които – общо взето – ще проследят познатата история за пръстена-ороборос :)

The Hobbit: The Desolation of Smaug

Продължението на „An Unexpected Journey“ разтяга quest-а на „Warner Bros.“ и лъвовете от „MGM“ за още жълтици :D

Дружината продължава към Еребор, срещайки всякакви интересни персонажи, които не присъстват в source material-а на Толкин. В крайна сметка джуджетата са пленени от горските елфи, след като прекосяват Мраколес. Техният крал Трандуил копнее за Аркена още от въведението на „An Unexpected Journey“ и предлага сделка на Торин – свободата на другарите му за неговата „Полярна звезда“.

Счита ги за... внимавате ли?

Горделивият Торин обаче си спомня как същият персонаж отказва да подаде ръка на неговата раса, когато Смог напада Еребор, и се изсмива в лицето на Трандуил. Джуджетата избягват благодарение на Билбо (който почва леко да прекалява с употребата на пръстена) и с помощта на езерния човек Бард се приближават към границите на Еребор.

Имаме класическа сцена, в която джуджетата се промъкват в Езерния град Есгарот през тоалетната на Бард в техния поход за златото, така за пореден път правейки връзка с лайното:

Лайно, баща, джудже, ръце, злато

В града започва да се шепне за присъствието на джуджетата и се разнасят мълви за „пророчеството“.

Не знам дали ви прави впечатление, но всеки Апокалипсис върви ръка за ръка с „пророчество“.

То е нещо като „reminder“-а за „неизбежното“ в големия календар.

Дружината няма време, ще изпусне прозореца си за влизане в планината през тайния проход[14]. Избързват и биват хванати от властите. Торин се разкрива пред жителите и обещава да сподели златото с Есгарот, което е връзката злато/вода/даване („реките ще потекат със злато“).

Гласът за него се оказва хитър политически ход от страна на старейшината на града, който чрез подкрепата си за джуджетата яхва желанието на тълпата за злато, и излиза от трудна позиция по „вот на недоверие“.

Задругата стига Еребор, а Билбо трябва да слезе в подземието със златото и да открие Аркена, за да върне кралския статус на Торин.

Разбира се, не успява да го направи, без да събуди Смог.

Той хибернира в златохранилището на Еребор като чичо Скрудж[15].

По езотеричному змиите и драконите търсят злато, защото то е огън, а те са студенокръвни и постоянно имат нужда да се припичат. В златото те намират източник на неизчерпаема топлина (защото то е кондензирана в материя слънчева светлина) и затова могат да се сгушат в него и да оцелеят много години в стаза. Затова и хайдутите са оставяли змийски гнезда из своите златни скривалища, да пазят тяхното имане – така те издържат дълго време.

Сега...

Змията и драконът са принципна част от нашата синхрокарта, но и тук няма да им обърнем много внимание, защото това значи още една книга. В наистина много кратък екскурс обаче, искам да презентирам една рядка перспектива около митичните змиеподобни чудовища, която е свързана именно с Axis Mundi.

Тесерактно отклонение към образа на дракона и змията