Египтяните се кланяли на Хор, сина на Озирис. Хор приемал формата на сокол, създанието с най-остро зрение от всички, който все още е известен с йероглифното египетско око. Озирис вече бил традиция – остарял и доброволно сляп. Като контраст, Хор, неговият син, можел и искал да вижда. Хор бил бог на вниманието. Това не е еднозначно с „рационалност“. Понеже обръщал внимание, Хор можел да разбере и триумфира срещу злините на Сет, неговия чичо, макар и на висока цена. Когато Хор се изправил срещу Сет, те водили ужасна битка. Преди поражението и прогонването на Сет от кралството, той изтръгва едното око на племенника си. Но в крайна сметка победоносният Хор си възвръща окото. Тогава той прави нещо наистина неочаквано: Хор доброволно пътува до подземния свят и дава окото на баща си.

Какво означава това? Първо, че срещата със злото и неприязънта е достатъчно ужасна, за да навреди на визията дори на един бог; второ, че грижливият син може да върне зрението на баща си.

– Джордан Питърсън

Обикновено кралят е този, който трябва да има наследник, за да може да поддържа династията.

Какво е семейството за един пират? Трудно и съдбовно решение, задължително преминаващо през смърт/трансформация.

При определени условия и двамата могат да бъдат благодетели като бащи.

При определени условия и двамата могат да бъдат тирани.

И вярвайте ми, историите, касаещи бащинството, са колкото общи (заради споделяните от всички ни „фабрични“ травми на несъзнаваното, произлизащи от ненавременния Ян), толкова и конкретни заради уникалната индивидуалност на всеки отделен случай.

Защо бащата е по-трудно разрешим?

Истината е, че по всяка вероятност той не е по-трудно разрешим... Просто лично за мен е така, защото съм мъж, и ми е по-трудно да разбера травмите от страната на архетипа, под чийто знаменател е тялото и по-генералното ми „окабеляване“ във връзка с моя собствен баща.

През годините съм писал изключително много за ранената и изопачена Ин-енергия, не защото ми доставя някакво „женомразко“ удоволствие да соча постоянно с пръст натам, а защото, бивайки мъж, ми е много по-лесно да видя деформациите на огледалното друго. Всички знаем, че да направиш странично наблюдение за нещо, в което не си въвлечен пряко, е само по себе си по-късия път. Мъжката травма винаги ме е озадачавала, най-вече защото дълги години нямах идея дори откъде да започна.

След като навлязох много дълбоко в темата със златото покрай книгата[1], най-накрая започнах да напипвам някакви нишки в посока разбирането „какво е мъжът“ и то именно покрай условното му „раздробяване“ на крал и пират[2] – и двата под знаменателя на бащата.

Какъв е типът воал, хвърлен върху бащата?

Казано генерално – човек винаги знае коя е майка му. Но не е задължително да знае кой е баща му. Тук трябва да разберем, че тежестта и значението на бащата в миналото са релевантни до степен, в която хората са нямали фамилии, а са казвали малкото си име и „аз съм син/дъщеря на (името на бащата)“, което само по себе си е било референция към рода и неговата история, помнена от колектива. Защото бащата е the life giver, майката е life carrier – т.е. слънчевата част от индивида от чисто архетипна гледна точка е мъжка, просто защото е проявена (Ян). Респективно асоциацията за „продължението на рода“ в ролята на индивида, продукт на мъжа и жената, е под шапката на бащата в колективното съгласие.[3] Спирам се изрично на това, защото е твърде елементарно да кажем, че тази традиция e продукт на една „патриархална култура“. Въпросната формулировка е делегирала кое е семето или коренът на човека, даваща информация за закваската му отвъд непосредствено видимото. Да не знаеш кой е баща ти е било позор по разбираеми причини, най-вече поради това, че мъжът е обвързан с отговорности, които ако не бъдат поети, лепят срамно петно върху историята на цялата кръвна линия. Респективно в синхромистичната карта към „Долината на златните тронове“ имаме корените на дървото, направени като ДНК, водещи към идеята за бащата – от чието ляво и дясно стоят кралят (с кървяща ръка, напояваща земята) и пиратът хайдут като митологично разклонение на по-широката идея. Тъй като за това нямаше достатъчно контекст и място в следговора, самата дума „баща“ не присъства пряко в картата, но тя е смислово покрита от „Слънце“, „корени/ДНК/кръв“ и самите фигури. Затова пък в този текст тя е навсякъде в курсив и вече разбирате „защо“.

По тази причина травмата с бащата е широко застъпена във всички истории, свързани със златото[4] – понеже, когато героят започне да върви към Слънцето си, той неминуемо трябва да излекува корена, слизайки в подземния свят, и в края на приключението да го подхрани. Според Джордан Питърсън най-илюстративната история, описваща това hero’s journey, е „Пинoкио“. В базата данни на Издателството вече има материал по въпроса, но тук ще бъде задълбано в нещо много специфично от въпросния наратив.

Което намирам за подходяща ситуация в този екскурс да разгледам най-чаровната версия на приказката – скорошната интерпретация на Гийермо дел Торо, като в един момент ще направя препратка и към класическия оригинал на Дисни, в който дори се мярка и нашето Синьо цвете :D

Guillermo del Toro’s Pinocchio

В сюжета Пинокио е направен от иглолистно дърво („pine“, насочвайки ни към образа на „шишарката“, която е и абсолютно първият кадър от самия филм), т.е. моментална препратка към епифизата и третото око. Създателите на горния плакат обаче не знаят това и са нарисували куклата като широколистно-производна. Подобна некомпетентност трябва да бъда наказвана с едномесечен стаж в българския парламент, където всеки незапознат с многообразието на дървесното царство, много бързо ще започне да прави разлика между различните видове (или пък не).

За щастие, из самия филм тази грешка не присъства, което виждаме от множеството сцени, в които носът на марионетката расте и от нея се появяват иглички и шишарки.

Джордан Питърсън интерпретира най-общата рамка на оригиналната история на Карло Колоди горе-долу по следния начин.

Както и всяко едно пътуване на героя, така и това трасира траекторията към Бездната и последващото връщане към живота – вече обновен. Иначе казано, всеки трябва да мине през своята версия на Черното слънце, защото допреди това – подобно на Пинокио – всички ние сме кукли на конци, които биват дърпани от сили в нас, за които не сме съзнателни. Респективно всеки трябва да прецени каква част от живота му иска да бъде контролирана. И докато това е много характерна позиция за всеки участник в Играта (поради специфично сключените контракти, за да може такова участие да е изобщо възможно), то в приказките това винаги бива отразено по различен начин.

В случая Пинокио стартира с добронамерен кукловод, който е баща му – синеокия Джепето[5] – но веднъж щом придобива автономия, той става плячка на сили, които влизат под общия знаменател на илюзиите в този свят. Те най-често се проявяват като изкушения. Разбира се, неговата най-голяма слабост е наивитетът, извиращ от невинността му. Тъй като носовете на другите не растат, когато лъжат, той приема думите им за истина, защото няма отправна точка, и може да прави сравнение единствено от перспективата на неговата собствена механика.[6] Съответно неговото пътешествие е пълно с много неосъзнати саможертви, понеже лекотата, с която попада в чужди наративи, отразява липсата му на индивидуалност. С други думи Пинокио върви пътя по интегрирането на своето Слънце.

И тъй като това е така, синхронично версията на Гийермо дел Торо резонира особено много със златото[7] и всички негови разклонения от нашата синхромистична карта – на моменти до стряскаща степен.

За да започнем – Джепето губи своя син Карло по време на ВСВ. Това се случва, след като селото им бива бомбардирано. Джепето е дърводелец и изработва огромно разпятие пред олтара. След края на работния ден двамата си тръгват оттам, но малкият Карло забравя шишарката си и изтичва да я вземе. Взирайки се в образа на Христос, бомбата пада, а Джепето е отблъснат от огнената ѝ ударна вълна и не успява да стигне навреме. От сина му остава само... шишарката, която бива „изплюта“ от същия взрив. По-късно той я заравя в земята до гроба на Карло, а геометрията инвокира познатия ни вече символ с буквална препратка към епифизата в центъра:

След много години от шишарката пониква дърво и тогава на екран се появява и разказвачът на самата история, който към този момент е бил само глас зад кадър. Той е син щурец и буквално представя себе си като писател, който търси място, където да завърши мемоарите си!

Избира дървото, поникнало от шишарката на Карло

Не след дълго щурецът дочува плача на Джепето, който още оплаква сина си Карло, тъй като боровото дърво е буквално до гроба му. Но нашият синкав приятел не е единственият, който присъства на тъжната сцена. Появяват се множество природни духове във формата на очи...

... за които самият разказвач казва, че рядко се намесват в човешката съдба, но този път явно ставаме свидетели именно на нещо „рядко“.

Джепето е гневен, че молитвите синът му да бъде върнат не са чути, и в изблик на гняв отсича бора, поникнал от шишарката на Карло, решен да си го върне сам.

Той отнася отрязаното дърво у дома и прави кукла на сина си от него, а щурчето остава в хралупата и на свой ред също се озовава в къщата на Джепето.

Пинокио буквално се ражда от страдание.

Интересно е как той се сдобива с душа обаче... Споменатите преди малко природни духове-очи се обединяват в общо същество – синята фея от класическата приказка, която в случая е син ангел с много очи:

Заклинанието, с което тя анимира Пионокио, е интересно, защото включва някои от нашите ключови думи: „May you rise with the Sun and wander the earth and bring joy and company to that poor heartbroken man. Be his son/sun. Fill his days with light, so he’ll never be alone“.

Синият ангел сключва договор с щурчето да бди над него, защото всяко злато си има пазител.[8] То заживява в бившата си хралупа, която към настоящия момент се явява сърцето на Пинокио[9], като по-интересното е, че преди борът да бъде превърнат в тялото му, щурчето си пали огън в него, инвокирайки така „видяното“ преди години в РСВ, че от центъра на дървото, под което има злато, излиза пламък (отразено и в синхромистичната карта).

И така, Пинокио бива оживен, а щурчето се превръща в неговата съвест. Затова е буболечка – cause it „bugs“ him :) Щурецът е просмукване на по-голямото цяло, което Пинокио е, което канализира проблемите на личността в настоящето му. Защото, ако човек изследва нещата, които го тревожат, той има шанс да развие личността си. Щурецът също се учи в процеса, защото докато личността не стартира диалог с нея – двете отделни части сами по себе си са незрели и не могат да вървят заедно в реалността, което ги прави непохватни. Само интеграцията може да превърне марионетката в съзнателно същество. Респективно през целия филм съвестта на Пинокио винаги го преследва, защото куклата има преднина пред щуреца.

След като получава живот от Синия ангел, марионетката започва да открива света, като първите сблъсъци с него са доста символични: Пинокио обръща внимание на очите си, слага си нощно гърне на главата (връзката с лайното) и разглежда часовника, на който има дъбови листенца и от който изскача синьо-жълта птичка (мотива с времето, който ще стане ясен след малко).

След първоначалния ужас на Джепето, че е създал гòлем, той приема и обиква Пинокио, въпреки неговия хаос. В този хаос трябва да бъде въведен ред и дървената кукла тръгва на училище.

На път за там той за пръв път вижда еднооката маймуна...

... която разпъва голяма реклама на марионетното шоу на граф Волпе – видоизменената лисица от оригиналната история[10]...

... така обединявайки 3 от нашите синхромистични мотиви...

Маймуната веднага изтичва при господаря си[11] и му разказва, че е видяла жива марионетка на улицата. Изпадналият във финансова криза Волпе вижда възможността отново да възвърне позициите си на артистичната сцена с интересното възклицание, че „тази кукла отново може да ги направи крале“!

Лисикът Волпе и маймуната Спацатура примамват Пинокио в техния карнавал, карайки го да подпише договор, който дървената марионетка буквално прави със Слънце, понеже той е нашият резонатор на златото...

Пинокио прави същото вече в ролята си на звездата на карнавала, раздавайки автографи, а на преден фон виждаме кош със златни монети, закачен за лисичия бастун, за да няма никакво съмнение за изградените вече корелации:

В допълнение, имаме уникално синхромистично попадение в лицето на кадър, обединяващ идеите за корона, лисица, маймуна, око (съставено от нашия символ „☉“), и цветовия код жълто-синьо под формата на балони:

И така, Пинокио избягва с карнавала, за да може да праща пари на баща си[12], и единственото, което Джепето и щурчето заварват на сутринта, когато отива да го търсят, е именно синият балон.

Бащата започва да търси сина си, следвайки карнавала на Волпе из страната. Той плаща на пират, за да прекоси пролива, и да настигне пътуващото шоу. През това време Пинокио разбира, че лисикът не праща пари на Джепето, каквато е първоначалната уговорка, и най-накрая започва да прозира, че Волпе е обикновен експлоататор на всички в карнавала му, включително на най-близкия му доверен слуга – маймуната Спацатура. Съответно на предстоящото голямо шоу за Мусолини, нашата марионетка се опълчва на потисника си и превръща цялото представление в ода за... лайното и пръднята...

Без бъзик. Това е толкова in your face момент, че започвате да разбирате казаното в началото, че филмът покрива всички нормативи около митологията на златото до стряскаща степен.

На сцената дори се появява кукла лайно

В крайна сметка Пинокио се оказва в лапите на търсещия отмъщение Волпе и бива вързан на кръст, в опит да бъде запален, връщайки ни отново на момента от началото, в който Карло умира пред разпятието. Този път Спацатура се намесва и спасява дървения си приятел, като и двамата падат в океана. Вече заедно, виждаме поредната продукция, в която главният герой има за спътник маймуна, която отгоре на всичко тук е и едноока.

Във водната шир двамата биват погълнати от морския звяр, в който вече е попаднал и Джепето около половин час екранно време по-рано. И тук е моментът, в който предпочитам да премина към версията на Дисни, защото, ако досега проследявахме митологията на златото в приказката, то тук следва най-важната част за настоящия екскурс за бащата, а анимацията от 1940 г. е много по-издайническа в това отношение...

В оригиналната версия до сцената с Бездната се стига по аналогичен път... Пинокио среща лисицата и котката, които се опитват да насложат върху него поредната фалшива самоличност и да му придадат по-голяма от реалната му стойност, така осребрявайки патологиите му. Респективно куклата се впуска в краткотрайни и подриващи дейности на Острова на удоволствията и вижда как момчетата биват превръщани в магарета, за да бъдат роби. Този епизод символизира, че със съзряването и миграцията от простия статус на марионетка, различните инерционни потоци на обществото ни покваряват по всевъзможни начини. Истината във филма обаче е, че няма значение дали сте покварен до определена степен, освен ако не сте пожертвали напълно капацитета си да виждате точно и да въплъщавате принципи, базирани в истината. Ако обаче не знаете, че тази част от вас съществува, то не можете да се свържете с нея.

Тази част съществува у Пинокио и тя е съвестта му (щурчето), която успява да го измъкне от Острова на удоволствията. Той избягва оттам и скача в океана, правейки първата стъпка към Бездната, която единствена може да излекува индивида от патологичната му (само)тирания.

Настъпи моментът да се върнем на цитата от началото на екскурса, касаещ слизането на Хор в подземния свят, защото доброволното навлизане на Пинокио в търбуха на кита има същата митологична структура, касаеща същата митологична тема. А именно спасяването на бащата от Бездната – нещо, през което преминава всеки индивид, който иска да продължи цялостен в разгръщането на собствената си история.

Тук започва и вълнуващата за мен част, защото, както обясних по-рано, тя касае хакването на мъжката травма, която бе енигма за мен години наред. Коментарите на Джордън Питърсън относно слизането на Хор в отвъдното при баща му Озирис, ме наведоха на мисли, които предизвикаха пробив, разгръщаш се на няколко нива във времето, генерирайки вълнение у мен, каращо ме да ставам и обикалям из стаята :)

И така!

Защо кралят Хор, след като възвръща изваденото си око от пирата Сет, слиза в подземния свят, за да го даде на баща си?

Защото мъжката травма е свързана не с друго, а с времето... Неговото обновление и актуалност.

Обяснявам това с илюстрация в отношенията баща/син, защото дискутираме Ян, но нека е ясно, че идеята е валидна (макар и с лек фалц) и в отношенията баща/дъщеря.

Казано без повече заобикалки, винаги настъпва етап в живота на един баща, в който той вече няма на какво да научи сина си. В един момент те просто се изравняват в реалността и бащата вече не знае много повече от детето си за самия живот. Което означава, че от даден момент нататък той не може да му предостави карта за това „какво следва“, защото той самият не знае. В този момент нещо прещраква в ДНК и на двамата, има едно разделение в самия генетичен наратив, което е предварително заложено (и на този етап не мога да го видя като нищо друго, освен като един от множеството механизми на Играта). Това, което се случва в този момент, е, че обикновено бащата не може да продължи напред, защото спира да има възможността да бъде активен в историята на своето собствено наративно продължение в лицето на сина си.[13] Като следствие той спира да е в синхрон със zeitgeist-а (репрезентиран от сина, който е продължител на актуалното време). Накратко Озирис е образ на колективното съзнание, което постепенно се износва и трябва да бъде обновено от следващото след него. Лишено от живот, то трябва да се трансформира. Така бащата има нужда от „нов чифт очи“, които могат да бъдат дадени само от синовете (новото, което идва), за да могат да доизвървят пътя си, без да замръзнат бетонирани в парадигмите на неактуалното (им) минало. Затова Хор се връща в подземния свят (образно – в света на „неживите“, „изпадналите от времето“) и дава на баща си Озирис едното си око – за да може да го актуализира и да „върне към живот“ архетипа му.[14] Обновявайки го, той му дава шанс да доосъществи потенциала си. В противен случай бащата обикновено кристализира и спира в кадър, губейки своята референтна точка към времевата линия[15]. Тъй като бащата няма актуалния поглед на младия човек и е вкопчен в невинаги работещите „формули от миналото“, той трябва да бъде събуден от унеса си. Инак закостенява, става мърморко, започва да се чувства излишен, губи жизнената си сила и единственият му шанс да остане в играта е да бъде обновен. Защото буквално вече няма история, с която да се свърже, и едно от крайните физически проявления на този (инак) гено-митологичен проблем, е деменцията.

Виждаме други генерални проявления на същата идея у застаряващото население, което няма капацитета да бъде в крак с новите дигитални технологии. Мнозинството от възрастните хора просто не разбират принципа им на работа и колкото и да им се обяснява – не могат да мислят и оперират по този начин. Въпросната Бездна в разбирането не е функция на „присъствието“ или „отсъствието на интелект“. Когато мислех за това преди години, смятах, че става дума за проблем от егрегориално естество, но в контекста на „потъването в Бездната, за да спасиш баща си“, вече виждам, че става дума за генетичен механизъм, свързан с актуалността на референтната точка към времевата линия. За мен вече е очевидно, че когато пикът на времето ти е отминал, ти не можеш да си релевантен към скоростта на актуалното. На практика в този момент се стартира един отначало бавен, но сигурен генетичен „упадък“ на кръвната линия, който синът е митологично задължен да спре, внасяйки обновление. Той трябва да оро(боро)си отново психичния кръвопоток на баща си и да затвори генетичния кръг, да обедини старото и новото (ако щете лявото и дясното полукълбо в контекста на Златната сълза на Хор). Обръщайки внимание на корена и неговото подхранване, змията има шанса да захапе опашката си[16] и да пусне отново „ток“ по веригата и в двете посоки. Това отваря коридор за бащата да доизживее онази част от живота си, която той все още има в себе си. Защото потенциалът му не е привършил, той просто има нужда да получи своего рода „software update“, който обаче трябва да се случи в точния времеви прозорец, което действие има капацитета да излекува ДНК-то на кръвната линия. И това е отговорност на сина (Хор) – на онзи с актуалното зрение, който не може да си позволи да неглижира за пореден път в рода онова, което трябва да бъде свършено.

Разбира се, коренно различен въпрос е дали бащата ще позволи това – дали Егото му ще допусне да бъде спасено от Бездната (вече зависещо изцяло от персоналната геометрия на ситуацията). Тези взаимоотношения са безкрайно сложни, защото моментът, в който става ясно, че бащата вече няма какво да даде на сина си, започва един друг естествен процес и той е на раздалечаване. Синът започва да следва своя природен младежки устрем, водещ към бъдещето, който е изпълнен с тяга и целеустременост. Красив период, преизпълнен с енергия и чувство за „безсмъртие“, който, както знаем, също продължава точно определен период. Ситуацията тук е, че в този момент сме по-склонни да се държим грубо и неглиже с човека, от който произхождаме. Така обаче буквално нараняваме себе си, което е тежко на чисто емоционално ниво и започва да утаява в (невинаги на пръв поглед очевидна) вина. Това е отразено от много филмови продукции, в които имаме проблематични отношения между баща и син, като обикновено последният е заминал да учи някъде надалеч, има семейство в друг град или е бил дълги години в затвора, но се налага да се върне и да оправи отношенията с баща си, който вече си отива. Това винаги е свързано с време и липсата на ентусиазъм то да бъде инвестирано в излекуването на въпросната рана. Ситуацията винаги е подправена с тъга, гордост и незнание от страна и на бащата, и на сина. Говоря за класически митологеми, които трябва да бъдат предадени под някаква наративна форма: че изгубваш част от себе си, за да си я върнеш по-късно, вече преосмисляйки и забравяйки гордостта си (и не само). Става дума за огромна, неразрешена поколенческа травма по бащина линия, защото твоят баща не е разрешил проблемите си с неговия баща, той пък не е разрешил темите си с неговия... ad infinitum... Което накрая се стоварва неразрешено с огромната си тежест върху поколението, което вижда, докато не се разиграе митът с подвига на Хор, който да коригира тази механика. Смисълът на това е, че за да може мъжкият индивид да съзрее възможно най-пълноценно, той трябва да разбере своето собствено несъвършенство по отношение на своя потенциал, който е детерминиран от налепените печати на историите от миналото (обременеността на корена) и очакванията на самата епоха „какво е да си мъж“.

И именно тук е финият парадокс с времето...

В Бездната няма време, затова бащата е out of sync. „Жертвата“, която трябва да направи сина, е да припознае функцията на корена, да осъзнае, че само той го държи заземен и свързан с подземния и междинен свят; да си позволи да бъде дръпнат, да се върне доброволно назад точно в момента на младежкия си устрем, а не да се изстрелва нагоре, забравяйки изцяло земята, позовавайки се само на скоростта и лазура, който елементът въздух има да предложи в този момент. Това е по-актуално от всякога в човешката ни история, тъй като елементът земя никога не е бил по-дефицитен. Работещото разбиране е, че бащата е дал живот на сина[17] и по някакъв начин... колкото и „цинично да звучи“ – синът трябва да „върне услугата“, за да се отпуши потокът между двамата и отново... змията да захапе опашката си. Изпадащият елемент трябва да бъде отново ангажиран в живителните афери на актуалното. Иначе тази част от генетичната линия остава забравена и това води до деменция. Обикновено докато човек узрее достатъчно, за да си даде сметка, че може да разбере много за земята от корена (буквално и метафорично като елемент) – възрастният баща/дядо изпада в decay, неглижиран, защото елементът, който той репрезентира колективно в семейството, е забравен. Просто физическото отражение зад митологичната тропа е, че хората буквално започват да забравят, защото този тип взаимоотношения отпадат честотно като „маловажни“. Точно това се случва, когато изпаднеш от времевата линия и „няма кой да те спаси“.

Т.е. вече разбирате много по-ясно как това „спасяване на бащата“ е акт тясно свързан с жертването на време, което в митологичното мислене е подлагане на доброволна смърт![18]

В старата версия на „Пинокио“ виждаме това предизвестено от многото часовници на Джепето, които изпадат в какофоничен хаос, когато Синята фея дава живот на марионетката...

Вече споменах за подобен мотив и във версията на дел Торо, макар там връзката между времето и смъртта да е много по-ясно формулирана от режисьора, който избира в неговата версия Пинокио да умира неколкократно във филма. Акт, който всеки път го отвежда до огромна синя врата, зад която го чака сестрата на Синия ангел, дала му живот – смъртта, която... също е синя и също цялата в очи. Тя има змийска опашка и е заобградена от пясъчни часовници със син пясък, така правейки пряка връзка между време и смърт.

Т.е. парадоксът тук е, че „за да продължиш напред“, следва „да се върнеш крачка назад“. За да имаш време като пълноценен човек занапред, първо трябва да „загубиш“ време. Защото, ако не направиш тази доброволна стъпка назад, за да подадеш ръка на онази част от теб, която изпада, кръгът остава отворен и няма обратна връзка към елемента земя, което след време ще навреди на твоето собствено зрение и вкореняване. Това е моментът от живота, в който традицията вече не може да помогне, коренът не подхранва и идва трудният участък от трасето, в който ти трябва да намериш индивидуалния си прийом „как да започнеш да го подхранваш“. Затова Хор отива да „възкреси“ мъртвия си баща в отвъдното. Защото не затвори ли този кръг, синът никога няма да може да свърже небе и земя, каквато е ултимативната функция на краля. Ако човек намира за ценно нещо в тази връзка и иска да я подхрани, то той трябва да задържи интригуващата идея за скорост, „да върне времето“, да направи тази крачка назад, съзнателно отделяйки от собственото си такова. Инак това става важно чак на друг етап от живота, когато вече е късно. А не се ли излекува навреме, то остава в родовата памет, което вече имплантира деменция в потенцията на кръвната линия.[19] Което означава, че всеки следващ по всяка вероятност ще я отключва благодарение на инерцията, създадена от отпечатъците на мисловните модели, генетично наследени от предното поколение.[20] Защото това, което не е изстрадано, осъзнато и интегрирано, се прехвърля в следващото поколение. Както отбелязва Юнг: „Природата няма полза от оправданието, че човек „не знае“. Съответно при недобра връзка с бащата, синът ще губи твърде много времето си като порасне и ще е мързелив. Неговото неосъществяване е почти сигурно.

Всичко това, разгънато в контекста на конкретния разказ (към който следва да се върна), изглежда по следния начин.

Пинокио е погълнат от кита наред с рибите, с които се храни чудовището. Респективно марионетката намира Джепето (и котката му), който пък го бърка с риба, което означава, че поставя сина си в същата категория с рибите – той не прави разлика, защото вече е изпаднал от играта на zeitgeist-а. Проблемът на Джепето не е, че той е гладен и ловува, а че не може да излезе от кита. Всъщност той оцелява ден за ден, хваща риба, за да се храни, а не за да има сили да намери решение, касаещо генералната му ситуация – да се освободи от търбуха на кита. Той не може да направи разликата между това, което ще реши временния му проблем и онова, което ще го извади от контекста на неговата вкопченост. Съответно Джепето живурка на своето си „островче“[21] в Бездната. Той е слепият Озирис в своя reality bubble и няма референтна точка. Понеже е погълнат от образа, символизиращ напълно неизвестното – не може да разбере как да се измъкне от него. Причината за това е, че нищо от това, което знае и умее, не е достатъчно да разреши фундаменталния проблем. Това не означава, че той е безполезен. Означава, че както марионетката е изгубена без бащата, така и бащата е изгубен без марионетката, което отразява взаимоотношенията ни с нашето собствено минало. Това са обстоятелствата дали началото на вашето съществуване и освен ако не разберете своята история и от този ъгъл – вие сте непълноценно същество. Не знаете достатъчно, за да можете да се придвижвате напред.

Пинокио разплита именно тази митологична нишка. След като е хванат на въдицата на Джепето, Пинокио му казва, че „това е той, синът му“ (опитвайки се да изиграе ролята на Хор), а Джепето му казва да мълчи, за да не пречи на лова. След като се обръща да прегърне Пинокио (вече разпознавайки го), той всъщност прегръща риба. Post factum разбира, че синът му наистина е там, и започва да му обяснява, че ще трябва да живеят заедно в кита, което е друго изражение на неговата слепота, защото той е композиран от мъртвото минало, което не работи в настоящето. Дори появата на сина му не успява да го стимулира достатъчно и той продължава да не разбира, че трябва да излезе от кита, а не да продължава да се приспособява към него.

Пинокио обаче е младежкият устрем, слязъл доброволно в Бездната, твърдо решил да извади баща си от нея. Марионетката започва да руши кораба, на който Джепето плава във вътрешността на кита, за да може да го ползва за подпалки, с които да накара кита да се задави от предизвикания дим. Идеята тук е да се научиш как да правиш неща, вместо да се ползваш от благата на нещата. Пинокио репрезентира свежата кръв, която може да прави нови неща. Той започва да се превръща в героя, който е готов да разруши част от съществуващия ред (кораба), за да възпроизведе стратегия, която ще му позволи да бъде свободен от поробващия контекст (в реалния живот обикновено представлява дадена система от убеждения). Той буквално разрушава изградената сигурност, която сковава Джепето, и го държи в неговия безвремеви балон.

Чрез огън той връща „огъня“ на баща си и звярът ги изплюва

След това свое последно посвещение се случва митологично закономерното – Пинокио умира (просто защото е влязъл в Бездната, а там друго, освен смърт, няма).

Във версията на дел Торо, Пинокио се озовава при Синята смърт за пореден път, но този път настоява да бъде върнат незабавно[22], а не да чака, защото баща му умира:

Директна връзка между концепциите за смърт, баща и време

Синята смърт обяснява на куклата, че ако иска да се върне, преди да е изтекла и последната песъчинка от часовника, той ще загуби „безсмъртието“ си и следващия път като умре – ще бъде последен. Пинокио решава, че това няма значение, и се връща в реалността през син портал. И тъй като знаем с кой елемент се родее порталността – куклата се озовава без ръка във водата, откъдето трябва да извади буквално потъващия си баща. Успява да го направи, но в процеса умира за последен път и се налага синият щурец да ползва своето собствено желание към Синия ангел[23] като награда за изпълнения, сключен (в началото на филма) договор. В този момент Джепето се разкайва и казва на Пинокио, че се е опитвал да го превърне в копие на умрелия си син Карло и вече просто трябва да бъде онзи, който е. Това е катарзисът на Джепето в резултат от доброволната смърт на Пинокио. Той излиза окончателно от limbo-то на Бездната, в която попада след смъртта на Карло, спасен от дървената си марионетка.

Аналогично в оригинала от 1940 г. се появява Синята фея, which is the benevolent part of the Unknown who brings you back (Y/in)to nature. Т.е. непознатото/хаосът има позитивна част, с която можеш да се свържеш – това е периферията на новия ред, който изниква от хаоса[24]. Тук намирам за доста полезна самата идея, че непознатото има благосклонна страна, която е склонна да се проявява към онези, решили да тръгнат на приключение. Това не се чува всеки ден и намирам за градивно да се живее с тази нагласа.

Та както и във всички останали приказки, така и тук, преминавайки през последното изпитание, идва добронамереният дух на природата, който превръща Пинокио в истинско момче, защото той е обновил една част от себе си чрез доброволната си смърт (което природата постоянно прави). Когато това става часовниците в къщата на Джепето отново започват да звънят, но този път радостно, защото излекуваният баща им дава тон, задействайки ги ръчно:

Free Joomla Extensions

Това изразява синхронизацията на времената между баща и син, а съвестта (в лицето на щурчето), получава брошка-звезда от Синята фея, за която е изрично отбелязано, че е златна (за да се разсеят и последните съмнения около това кое обединява всички изброени теми). С което завършва и самият филм:

„Пинокио“ не може да бъде считана за приказка „за деца“. Има нещо брутално тежко в тази история, но именно това я прави истин(ск)а. В крайна сметка няма по-адекватен преразказ на мита за Хор и Озирис в новото ни време, който да поддържа този важен генетичен наратив за „правилното виждане“ жив. В крайна сметка „occhio“ e „око“ на италиански, а вече уточнихме, че „pine“ прави референция към „шишарка“. Така че „Pinocchio“ като име във въпросния контекст (който е изведен и буквално от дел Торо) буквално ни насочва към „третото око“. За да стане истинско момче, Пинокио трябва да активира епифизата си. Т.е. той трябва да спре да лъже, да се интоксикира и да премахне фалшивите приятели от живота си. И ако това не спомогне докрай за вашето „правилно виждане“, то със сигурност няма да навреди. Историята е рецепта за активиране на епифизата. Да си верен на себе си е да ВИЖДАШ правилно и актуално, което е функция на третото око. Иначе самата епифиза калцира.

Лично аз нямам съмнение, че това е бил несъзнателният импулс зад това Карло Колоди да напише книжката[25], защото той самият остава без собствени деца, които да го спасят от Бездната му. Парадоксът е, че е нямал никакъв опит като родител, а всъщност е чудесен разказвач на истории за деца[26], които и до ден днешен получават подпрагови архетипни улики от него за това как „да виждат правилно“.

И така.

Намирам за излишно да го споменавам през 2 реда, но един наратив винаги резонира (пряко или метафорично) със златото, когато имаме търкане между Бялото и Черното слънце. В случая устремът на Пинокио да стигне до сърцевината си и да роди собствената си личност въвлича навлизането му в Бездната, където няма време. Излизането оттам води до успешна рекалибрация на вътрешния (генетичен) часовник, след като Пинокио се свързва със земята си за пръв път (чрез бащата). Филмът завършва буквално с фразата „solid gold“ в лицето на златната брошка-звезда, която е като физически свидетел на звездата в небето. Последната вече има медиатор на земята – краля, който е и самото въплъщение на въпросното hero’s journey на индивидуално равнище. Надявам се на този етап читателят започва да разбира още по-добре връзката между времето и златото чрез образа на бащата, който е свидетелят на проявеното Слънце(/Небе) – Ян[27]. Разбира се, консенсусът свързва времето с мъжкото и по друга очевидна причина, която е, че в досегашната ни представа за него то е вектор, разделен условно на „минало“, „настояще“ и „бъдеще“, като последното безусловно дърпа напред. Т.е. времето има фалически характеристики.[28] Затова и е много мъжко качество да бъдеш точен. Което не означава просто „да бъдеш навреме за среща“, но и да си точен в преценките, решенията, присъствието и действията си по отношение различните ситуации в живота. Да знаеш „от какво“ кога имаш нужда; да правиш разлика между „желание“ и „нужда“ in the first place. Едното води до разпиляна геометрия, другото до събрана и компактна такава.

В този смисъл друг начин да се формулира „точност“ е „да няма нищо излишно в геометрията ти“. Когато няма нищо излишно не само в думите, но и в действията ти – това те прави човек на място[29], имаш „тежест“. Неслучайно имаме израза „мъжка дума“. Предполага се, че тя трябва да значи нещо – ето защо веднъж казана, тя следва да бъде „хвърлен камък“.[30] Асоциацията с „камък“ не е случайна, защото говорим за елемента земя – понеже само когато думи и действия са приравнени и проявени в реалността, те имат impact. Означава също да разбираш в кои моменти трябва да си твърд по необходимост, но и да усещаш в кои моменти следва да си мек по точния начин.[31] „Нищо излишно“ означава точно това – нищо излишно – т.е. дори „да не си излишно скромен“, „да не си прекалено сантиментален“, „да не си твърде благороден“. Което казва, че залитания в на пръв поглед „позитивния спектър“ на нещата, които могат да бъдат тълкувани като „качества“ и „добродетели“, също не са част от точността на изчистения мъжки архетип.[32] Неслучайно Луи XVIII, който е бил крал на Франция в края на 18-и и началото на 19 век, казва, че „Точността е учтивостта на кралете“. Т.е. точността е свързана с кралското като архетип. Защото неуравновесеността е разрушителна без оглед на това в каква посока е дисбалансът. Неуравновесената суровост е жестокост и потисничество; неуравновесената милост и състрадание обаче също са слабост, която поддържа неправилното съотношение между хаос и ред. Т.е. „точният човек“ е личност без превземки, в която и да е крайност на скàлата. Интеграцията на тази точност идва от разбирането на разликата между „временно“ и „непреходно“. Временното е базирано на желания и емоции; непреходното е центрирано в Истината, чиято непосредствена суровост обикновено разцъфва като онова, което наистина Е... във времето :) Ето защо мъжът следва да постъпва правилно, а не да постъпва лесно. „Правилното“ винаги носи плодовете си във времето, то няма как да е свързано с някаква форма на instant gratification. Това е особено трудно за прилагане, когато мъжът се превърне в баща.

По традиция детето се отглежда в пространството на майката, а ролята на бащата е по-скоро да присъства в живота на детето в точните за него моменти, предавайки му правилните уроци. Защото мъжкото начало се свежда до тайминг и доза.[33] Обикновено бащата няма емоционалния лексикон да се свърже с детето си, но когато отгоре на всичко се провали да грабне онова, което е наистина важно в точния момент – неговото мъжество се превръща в цената, която трябва да заплати. Той губи мъжкия си авторитет в лицето на детето си и то вече не може да го отдаде. Не като към „баща“ (защото той винаги ще е такъв най-малкото биологически), а като „бащина фигура“. И подобен дисонанс обикновено съкрушава сърцето на мъжа, защото тази цена е смазваща. Архетипите, които трябва да се разиграят в семейството, за да има то крепко здраве, стават изпразнени от съдържание и невъзможни за реализация. Часовникът е счупен, а душата – похарчена.

Всичко това може да бъде предотвратено (и донякъде излекувано post factum) от упражняването на качествата, свързани с реда като следствие на правилното виждане. Помните, че Хор е бог на вниманието и хоризонта/небето, който губи, и възвръща окото си. Той е сокол, а тази птица има изключително остро зрение – ключова нейна характеристика до степен, в която и до ден днешен символът на Хор е око. Той е Виждащият, той е Окото. Т.е. всичко, свързано с ясното виждане и последващото от това действие, е много Ян по природа и е обвързано тематично с точния тайминг. По тази линия, лично за мен, Хор е много свързан с времето (макар канонът да казва, че Тот е бог, асоцииран с календара[34]) и очевидно е в архетипната основа на думата „hour“[35]. Няма как да е и иначе, имайки предвид, че той актуализира времето в матрицата на баща му чрез своето око[36], правейки така цялостната връзка между баща, време и злато много релевантна. Защото – отново – тежестта да се излекува тази родова мъжка травма винаги се пада на Виждащият. Той е този, който трябва да слезе в подземния свят по корените на родословното дърво и да сложи нещата в ред, да освети поколенческата сянка.

По-широката тема за времето бе засегната в края на следговора на книгата покрай образа на Залмоксис, който разглеждаме в контекста му на „времеви лорд“ благодарение на предоставените RV сесии. Видях този мотив отново във финалния епизод от 2-рия сезон на „Loki“, където богът trickster става бог на времето, т.е. той се превръща в бог на всяка една история. Тъй като времевата му линия се фрагментира до степен на неспасяемост, Локи осъзнава, че единственият му вариант е той самият да се превърне в новата Световна ос, за да може да излекува всички истории, до които се е докоснал преди това. Което е аналогично на жертвоприношение и даден аспект от него е тъждествен на слизането на Хор в подземния свят, където той жертва част от своето бъдеще, за да излекува своето минало в лицето на Озирис. Интересното е, че освен тези резониращи с нашата синхромистична карта мотиви, тронът, от който Локи управлява историите и времето, е (черно-)златен, така инвокирайки спомена за Долината на златните тронове от самата книга:

Освен черно-златния мотив, вграден в самата текстура на цялостния ансамбъл, виждаме ясно как шарката под самия трон прилича на Слънце

Превръщайки се в бога на времето и разказвачеството, Локи изгражда нова структура на времевата матрица наподобяваща дървото Игдрасил в типичните за архетипа си на trickster цветове.

Самият Локи е локализиран в центъра на ствола, който свети в жълто. Синхронично центърът на ствола е мястото, от което в РСВ видях, че излиза пламък, когато под дъба има заровено злато (което е отразено и върху картата към „Долината на златните тронове“).

Моментът с дървото е подходящ и достатъчно базов, за да върна нещата до мита на всички митове...

А именно – Адам и Ева в Райската градина...

В даден момент съотнесох всичко, което разбрах за мъжката травма, свързана с времето, към ролята на Адам в мита. Тогава ми направи впечатление нещо, което не се подразбира буквално от самата история, защото за него просто не се говори и остава между редовете. Т.е. следва да разбираме косвения контекст, който не е пряко изказан с думи.

И той е, че когато Ева отхапва ябълката Адам не е там. Той не присъства, не е навреме и в ритъм с най-ключовата случка в градината, откакто е създадена тя. Адам пропуска събитието на събитията, което задава нови правила на цялата Игра, след което инерционният поток на възникналите причинно-следствени връзки повлича надолу всичко чрез наивното решение на неговата друга половина Ева. Т.е. Адам не е там в правилния момент, не е бил синхронизиран и не е имал точността, за да види и предусети какво става, за да каже „не“, впрягайки прозорливостта на трето (си) око. Това е неговата антироля и началото на мотива с „липсващия баща“. Като ripple от тази проява на неточност възниква и концепцията за самото „време“, защото допреди това те са живеели в нетемпорален bliss (който е по-скоро позитивната антитеза на нетемпоралния ад на Бездната, в който пребивава Джепето, бивайки в търбуха на кита например). Една моя приятелка[37] наскоро разкри друг ракурс на този мит и вкара по-добре в думи цялата ситуация. Според нея преди отхапването на ябълката Адам и Ева са били в „state of being“. След т. нар. „първороден грях“ те се оказват в „state of doing“, защото става дума за вкусване на плода от Дървото на познанието, което ги учи що е то „добро“ и „зло“. И макар това да е очевидна препратка към пропадането в дуалната шахматна платформа, по-тънкият момент е, че концепция за „линейно време“ може да има само ако има 2 точки. Ако си в „state of being“ няма време и всеки кадър е нов, без причинно-следствени връзки с „предния“. След като Ева се поддава на змията, а Адам не е там в точния момент, за да вземе правилното решение – възниква и концепцията за време.[38]

В светлината на бащината травма, синът обикновено е ядосан, защото баща му е липсвал, не е бил навреме в процеса му на израстване. Обикновено това се изразява и в омраза към хората като цяло, защото митологично от Адам произлизат всички хора и бащата се явява аналогичен на концепцията за „човек“ in the first place. Това може да е причина и да не искаш да имаш деца – понеже не се харесваш заради баща ти (в който бавно, но сигурно се превръщаш), в допълнение, очевидно не харесваш и него, и като следствие – не искаш да създаваш още копия на тези адамови комплекси, от които си част.

Тук е мястото да добавя, че покрай разсъжденията ми в тази посока се сетих и за един скорошен филм с Райън Рейнълдс, който при повторно гледане ме изненада със своите попадения в изложената току-що траектория. Искам да го разгледам накратко, преди да приключа с този екскурс, защото продукцията касае пътуване във времето, часовник, травмата с бащата, дете и отгоре на всичко носи уместното име...

The Adam Project

В постера виждаме главния герой в ореола на нашия символ[39] в синьо, наподобяващ око, защото той „връща зрението“ на баща си. Под него е черната жена, в която е влюбен, а най-отдолу в корена на композицията е „бащата, който трябва да бъде спасен“ на фона на Слънцето. Подобни опозиции на жълта/слънчева/огнена светлина и синьо виждаме и в другите интерпретации на плаката, защото под тяхната смислова шапка протича целия сюжет. Тяхното значение вече би следвало да разбирате сами.

Слоганът на филма е: „Времето лети“, което е заигравка, понеже главният герой е пилот на самолет, с който пътува във времето.

„The Adam Project“ започва с логото на „Skydance“ – студио, чието лого е Слънце. Съответно първият кадър на филма е композиран от Слънцето и Земята, след което ни се съобщава, че пътуването във времето съществува. Сценаристите веднага решават да докажат това, защото нашето момче отваря червеева дупка в космоса и преминава през нея. За наше щастие, тя е златно-синя и прилича на...

... е, вече знаете на какво...

Персонажът, преминаващ през черната дупка с откраднат кораб, си се зове „Адам“ и е пират. Той е загубил баща си като дете и чрез технологията на бъдещето се връща назад във времето, за да излекува тази връзка (предварително казвам, че макар и наративните му причини за това пътуване да са изначално „други“[40] – именно това е следствието). В миналото той среща младото си аз[41], с което ще „захапе опашката си“ в „Predestination“-style.

Младият Адам е тормозен в училище. Още при първата му поява в кадър го наричат „задник“ (защото, както казах току-що, е клоаката, която ще бъда захапана от порасналата му версия), а думата „shit“ фигурира толкова много пъти, че няма смисъл да я броя.

Възрастният Адам е ранен от космическата битка, преди да time jump-не, и се озовава в хамбара на младото си аз. Т.е. когато младият и старият се виждат за пръв път, главният герой кърви, защото (буквално) мъжката рана е отворена. Малкият разпознава, че това е той от бъдещето по еднаквите часовници[42], които носят, след което прозрение следва фразата „holy shit“, а на този етап аз вече въртя очи.

Историята се разплита лека-полека, когато става ясно, че баща им е създал технологията за пътуване във времето, чрез която старият Адам се връща в миналото, но е убит от корпоративната си партньорка. На даден етап на двамата им се налага да работят заедно и да активират катастрофиралия кораб, пътуващ във времето. Налага се той да бъде активиран чрез ДНК-то на малкия, защото старият Адам е ранен, а изкуственият интелект не позволява на ранен пилот да пилотира. Младият Адам изпада в истерия при качването в космически кораб, пътуващ във времето, и в кулминацията на полета, той закрива очите на старата си версия, в който кадър виждаме и часовника на китката на детето:

Тази сцена ще стане още по-ясна на един по-късен етап от материала, но дори тук символичната идея е, че старият не вижда, заради травмата на малкия (който всъщност закрива очите му) с общия им баща. На практика старият Адам трябва да се помири с малкия, за да могат – вече като едно цяло – да спасят баща си (буквално и метафорично). Това става още по-очевидно на един етап от общото им пътешествие, в който те са пред хотел, наричащ се „Pine Ridge“, чийто надпис свети в жълто. Разбира се, тук аналогията отново е със синята епифиза (the pineal gland), инвокираща мита за Синьото цвете и Златната сълза на Хор, секретирана от третото око на практикуващия. Архитектурата на сцената поставя двата персонажа точно на местата им:

Епифизата в лицето на надписа „Pine Ridge“ е по средата (най-високия хълм от трите). Отляво стои лявото полукълбо (старият, костелив Адам, символизиращ прагматичното мислене), а отдясно – младият Адам, символизиращ дясното полукълбо и съхраненото въображение.[43]

На практика цялата сцена е като разговор между двете полукълба на личността, а в центъра имаме епифизата[44], която следва да балансира конфликта им: старият Адам мрази баща си, защото е липсвал през цялото му детство, а после е умрял и така и не е имал тази фигура в живота си (от което става ясно, че е по-лесно да си ядосан, отколкото тъжен и съпричастен, разбирайки контекста на причинителя на травмата); младият Адам обяснява как съзнанието, под въздействието на по-късната ненавист, е заместило някои (всъщност) хубави спомени, които свидетелстват за това, че баща им го е било грижа за тях. В резултат лявото полукълбо казва на дясното: „Как стана толкова умен?“. Дясното отвръща на лявото: „Как стана толкова глупав?“. Това, което се случва на метафорично ниво. е, че дясното полукълбо реконтекстуализира идеята за смъртта пред лявото полукълбо. След тази сцена главният герой отпива от бирата, която също е с кралскосин етикет. Епифизата е активирана с вещество, изменящо състоянието на съзнанието. Малкият също иска да пие от бирата, но големият Адам не му дава – не просто защото сюжетно е непълнолетен, а и метафорично – защото няма нужда. В случая той е „психоактивното вещество“.

Разговорът демонстрира и идеята, че има пропаст между заключеното обидено дете (което част от теб вече не иска да бъде) и възрастния (в случая – ако все още не се е подразбрало – двамата са с разменени роли), които се обединяват в едно, за да може самият баща да бъде спасен.

А бащата на Адам предимно липсва, защото е работохолик. Както казват юнгианците – работата в живота на работохолика го предпазва от среща с неговата анима[45]. Албер Камю допълва: „Без работа целият живот се скапва. Но когато работата е без душа, животът се задушава и умира“. А няма душа в работата, без анимата ѝ. Така винаги някой ще бъде наранен – дали семейството ти, или ще допринесеш за допълнителното механизиране на света – разликата не е особено голяма, ако накрая се тегли окончателната черта. Факт е, че след индустриалната революция и голямата миграция към градовете (т.е. цивилизацията в последните два века) повечето мъже са загубили своите корени: връзката с дома, работата с ръцете и с душата. За сметка на по-голяма икономическа сигурност, те адаптираха енергията си към роли, които носят полза, но деформират душата. Такива мъже страдат от тежки рани и в болката си, без да знаят, те нанасят рани на своите синове. Като трагично проклятие в гръцка драма, раните преминават през поколения. Само мъже, които разбират това историческо раняване осъзнато, които го виждат в тяхното наследство и припомнят себе си (т.е. премахват разцеплението) – само те могат да преодолеят „сатурновото“ бреме на историята. Защото ако светът, който мъжете са създали и на когото служат, не им служи, тогава те са сред мъртвите в пустинята на душата. Джоузеф Кембъл го обяснява така: „Пустош е във всеки свят, в който сила, а не любов, втълпяване, а не просвета, авторитет, а не преживяване, преобладават в реда на живота, и където наложени митове и ритуали не са свързани с истинска вътрешна реализация, потребности и потенциали на тези, върху които са наложени“. Когато външен мит и вътрешна истина не съвпадат, човек страда от душевна рана. Мъжете сигурно подозират, че постигането на материален успех и властови позиции няма да им донесе вътрешен мир, но те се страхуват да излязат от него, защото, доколкото знаят от Системата, която има ясна дефиниция за „мъж“ – това е единствената им възможна история. И така, раната загноява, без ново видение, без лечение.

Наративната транслитерация на описаното в „The Adam Project“ е, че в крайна сметка двамата Адамовци се опитват да предупредят баща си, че ще бъде убит от неговата корпоративна партньорка Мая[46]. Той обаче отказва да знае бъдещето си, подобно на сценария на „Back to the Future“. Което отваря раната на стария Адам, защото това поведение е продължение на факта, че баща му никога не е слушал друг, освен себе си (без да разбира, че той самият бавно се е превърнал в копие на това, което презира). От своя страна Луис (името на бащата) не разбира, че излекуването на проблема с корена се състои в това, че буквално и метафорично именно децата са бъдещето му, а не проектът му за пътуване във времето, с който може да пътува в бъдещето. Едното се свежда до това да подхраниш бъдещето присъствайки, а другото да стигнеш до него отсъствайки. Луис е поставен пред краткосрочно решение, което е обусловено от свързването на началото и края на корена (му) в центъра на тяхното парадоксално взаимо(-счупено-)действие.

В крайна сметка той взема правилното решение и започва да работи със старата и младата версия на сина си. Мисията е успешна – те анихилират Мая (която се разтваря в златно-синя светлина), а в края на филма тримата постигат хармония по интересен начин, към който ще се върна на по-късен етап с повече контекст под ръка. Идеята е, че след като кръгът е затворен, всеки се връща в неговата си времева линия, самото време е опазено и – ако ми позволите да се изразя така – „правилно дистрибутирано“ между баща и син. Старият Адам получава шанс да се превърне от пират в крал, Луис е в същата позиция, а малкият Адам играе крал за по-възрастната си версия през цялото време така или иначе. Всички са щастливи.

Newsflash – това е филм, обикновено в живота няма такова стечение на обстоятелствата :)))) Но като всяка история – и тази ни казва нещо.

Обобщението на всичко казано в релация с травмирания баща.

Ако няма пират – кралят няма да има условия да организира неща. Това са две проявления на хаоса и реда, които дърпат историите на цялата реалност напред в тяхното Ян-изражение.

Ако момчето има добър баща, който да му е позитивен ролеви модел – той се превръща в крал. Ако бащата е липсващ или тиранин – момчето се превръща в пират. Времето, което бащата е вложил (или не) в момчето, ще го „закваси“ като „едното“ или „другото“.

С това приключва първата смислова част на този екскурс, който засега ни дава достатъчно контекст да разберем по-добре бащата и времето по отношение на златото като чисто проявление на Ян. Не след дълго ще разширя темата с една допълнителна дума към синхрокартата, чието изследване ще спомогне разбирането на конкретиката, която знам, че повечето от вас изживяват със собствените си бащи, като отсега трябва да е ясно, че това е лично приключение, за което няма универсална формула.

Затова пък ще направя нещо, което принципно избягвам да правя: ще споделя лична история за това как аз направих стъпки в тази посока и какви събития от митологично естество последваха като потвърждение на това, че нишката бе хваната здраво (което доказва и че тази рана е лечима).

Край на екскурса, което ни напомня, че макар и да мина доста време, все още сме в темата за „Black Panther“, който е пронизан от темата за бащата и неговите производни – краля и пирата.

Обратно към... корените на златото...