В този смисъл няма да е изненада, че цялата продукция е движена от бащината фигура.

Подобно приключение обикновено стартира с акцент върху липсата на този корен или неговата прекъснатост. Затова и обикновено бащата в подобни истории умира още в началото (или липсва in the first place), което е подходяща огледална динамика – Слънцето бива заменено от травмата на Черното слънце, която да засмуче героя в Бездната си и да го изплюе от другата страна (където има Слънце), но вече трансформиран. Травмата с бащата е изначалният двигател на това.

И в „Black Panther“ виждаме как кралят, пиратът и бащата работят заедно, обединени от златото, което стои в корена им.

Както споменах, Черната пантера е герой на Marvel. Мисля за по-кратко да го наричам просто „Черньо“.

Yes/no? Too much? :D

Добре де, няма, е-е-е-е... ц-ц-ц...

Той се появява във филмовата им вселена за пръв път в „Captain America: Civil War“.

Сам по себе си „Captain America: Civil War“ е центриран в смъртта на бащината фигура като теми. Убитият баща на (пирата) Тони Старк[1] и убитият баща на бъдещия крал Т’Чала.

Тук ни интересува втората история.

Крал Т’Чака е убит от взрив (огън) във филма, което превръща сина му – принц Т’Чала – в новата Черна пантера и бъдещ монарх на Уаканда. Имаме и сцена, в която Черната вдовица говори с окървавения от кръвта на баща си Т’Чала (носещ син костюм). Той държи кралския пръстен на Т’Чака (в който виждаме форма, наподобяваща око), докато говори за смъртта:

В „Дюн“ Пол Атреидски също губи баща си и наследява от него черно-златния пръстен на династията

Това е удобен момент да се демонстрира нещо за просмукванията, казано по-рано.

Някой тук може да зададе резонния въпрос: „защо пръстенът на Т’Чала не е златен директно в самия филм, както в „Дюн?“.

Както вече коментирах – няма как да се отговори еднозначно на този въпрос, защото всичко касае частен случай. На ниво сценарий пръстенът е направен от фиктивния за Marvel-ската вселена метал „вибраний“, който в комиксите е наречен „антиметал“. Той се появява за пръв път из страниците на Marvel в края на 60-те години на миналия век, като историята е, че е открит след експедиция в Антарктика[2]. След малко ще видим как и всичките качества на вибрания са представителни за самото злато, но тук искам да сведа илюстрацията до вече споменатата идея, че когато няколко елемента от дадена синхромрежа се просмучат в дадени кадри – обикновено трябва да сте нащрек, че става дума за тесерактно пресичане, чрез което можете да си реконструирате останалите елементи. В случая имаме 3 пъти под-чер(та)на идеята за „черно“ в лицето на Черната вдовица, която си говори с черния Т’Чала, който едновременно с това е и Черната пантера. Имаме (бъдещ) крал, носещ син костюм, слагащ пръстен на безименния си пръст[3], имаме око на пръстена, имаме кръв и разговор за задгробния живот след смъртта. Имаме пресичания на 9 аспекта от картата ни, като единият от тях е повторен 3 пъти. В такива случаи, познавайки механиката на тесеракта, аз просто приемам, че става дума за злато, и в собственото ми съзнание няма съмнение за това. С това не казвам, че тази сцена „не значи и други неща“, които не мога да видя в момента, защото фокусът ми не е там! Казвам, че това е една от нишките, които изграждат тесерактното пресичане на кадъра, и на този етап у мен вече няма никакво съмнение зад механиката на това!

В допълнение – една свежа случка от момента на писането на този сегмент, която окончателно ще ви убеди в тайминга на нещата.

Буквално докато правех screenshot-и на горните сцени с пръстена, ми писа приятел[4], за да сподели синхроничност. Каза, че тъкмо затворил следговора на „Долината на златните тронове“, за да си почине, и му изскочила публикация за този златен пръстен:

Пръстен на неизвестен тракийски владетел (IV в. пр. н. е.), намерен в могилен гроб между селата Златиница (от всички възможни имена) и Маломирово[5]

Не бях попадал на него, въпреки доста обширния ми research на тракийското злато, докато пишех следговора на книгата, иначе той със сигурност щеше да намери място из страниците ѝ. Освен че (както виждате) една от хубавите снимки на пръстена е на кралскосин фон, имаме описание към него, гласящо, че „Великата богиня майка поднася чаша с вино на самия цар“. Първо за мен това не е „Великата богиня майка“, а Хестия[6], която подава царската инвеститура, и второ, припадам при идеята, че това е „чаша с вино“. Признавам, че не съм специалист, но ако някой професор беше казал, че това е „дайре“, сигурно поне не бих повдигнал вежда... ама „чаша с вино“!... Вече всички знаете какво е това, даже ще го заградя в червено (което ще е и най-близката аналогия до концепцията за „вино“ в случая), за да не би някой да се обърка:

Цялата случка е класическо просмукване по линия на страстта. Когато човек я практикува, получава потвърждения на синхромрежата, с която борави, и обстоятелствата на самия живот се свързват с конкретния наратив. Как е възможно това чисто технически от гледна точка на структурата?

Защото има само 1 кадър. И понеже е един – всички останали са свързани с него. Това е тесерактен коан :)

За да се върна на основната тема, първото ни впечатление за Черната пантера при представянето му в „Civil War“ дава големи заявки, че целият му образ е свързан със златото. Това може да се извлече дори само от въпросната сцена.

Вече най-накрая можем да започнем и със собствения му stand alone филм.

Той започва с много интересното митологично начало на Уаканда, касаещо самия вибраний. Дори първите няколко реплики са издайнически:

– Татко?

– Да, синко.

– Разкажи ми приказка.

– Коя да бъде?

– За нашия дом.

Колко филми изобщо започват така вече, м?

И сега...

Преди милиони години метеорит от вибраний, най-здравото вещество във вселената, ударил африканския континент, засягайки растенията околовръст.

Шокиращо – метеоритът, ударил Земята, е син

След появата на Homo Sapiens, 5 племена се заселват по тази земя и я наричат „Уаканда“ (или както аз ще ѝ викам оттук насетне за колорит – „Уака-уака“). В даден момент на преден план изпъква един шаман воин, при когото се появява богинята Баст.

Баст била синеочка, не бях наясно досега

Тя отвела шамана воин до синьо растение с форма на сърце[7], изменено от вибрания. Растението дало на героя свръхсили и инстинкти. Воинът станал крал, ставайки първата Черна пантера – защитника на Уака-уака. Това накарало 4 от племената да заживеят под неговото управление, но 1 се отделило в снежните планини. Уака-уакандците използвали вибрания за развиване на технология, по-напреднала от тази на всяка друга нация. Но докато Уака-уака процъфтявала, светът все повече потъвал в хаос. За да опазят вибрания, уака-уакандците замаскирали присъствието си, укривайки от външния свят истината за силите си.

– Още ли се крием, татко?

– Да.

Вибраният е под земята на Африка[8], а нацията, която го охранява, е скрита под маскиращ щит. Благодарение на метала се заформя и архетипен прецедент, и се създава държава около тайното митологично първоначало. Вибраният свети в кралскосиньо и е свръхпроводник, даващ възможности за развиването на свръхтехнологии.

Той е метафора за златото, защото дава на Уака-уака безпрецедентен суверенитет до степен, в която тя остава в тъмното по отношение на останалия свят – никой не знае, че технологичното ѝ ниво всъщност е най-високото на планетата. Паралелите стават още по-очевидни, имайки предвид, че столицата на Уака-уака се казва „Златния град“/„El Dorado“, кастата на кралската фамилия се нарича „Златното племе“[9], а самият поздрав на уакандците, чрез който те се приветстват едни други, е да направят „Х“ с ръцете си, така бележейки златото.

Това е що касае митологията.

След като тя бива дадена на зрителя, се прехвърляме на следващата сцена през 1992 г., която в оригиналния филм е монтирана на 2 различни места, но в клипа долу е обединена в едно. Тя се развива в Oakland (място в Америка, което грубо се превежда като „Земята на дъбовете“). Нека я видим:

Free Joomla Extensions

За тези, които не са наясно какво видяха току-що...

Става дума за flashback, в който крал Т’Чака (този, който бива убит на старини в „Civil War“ и бе коментиран по-горе) е млад и посещава своя по-малък брат Н’Джобу, внедрен в света на хората[10].

Каква е архитектурата на сцената?

Имаме двама черни, които носят златни ланци, хахаха! Не, това си е default-ърско, няма да го броя като част от архитектурата :)

На вратата се чука. Партньорът на Н’Джобу – Зури (който също е важен, но за това след малко), се запътва да отвори, а отдясно виждаме картина в черно-златно, обединяваща Бялото и Черното слънце в познатия ни символ ☉.

Това е гениално композирана от несъзнаваното сцена, защото съобщава какво ще се случи не само в следващите няколко кадъра, но и в цялата 4-минутна сцена, определяща събитията на целия филм (и продължението му)!

Лампите изгасват и става тъмно. В стаята се появява крал Т’Чака, облечен в класическия черно-златен костюм на Черната пантера.

Той поздравява брат си, но топлият им reunion не трае дълго. Всъщност Т’Чака е там, за да обвини (справедливо) Н’Джобу в конспирация по контрабанда на вибраний от Уака-уака. Металът е откраднат и изнесен чрез взрив (огън) в защитното енергийно поле, отделящо Уака-уака от света. За участието на Н’Джобу свидетелства Зури, който по-рано отваря вратата на Т’Чака и казах, че е важен – той се оказва шпионин, пратен да шпионира шпионина.

Зури има lazy eye, което означава, че клепачът на едното му око е по-клепнало от другото.[11] Разбираме избора на актьора за сцената на по-късен етап, когато виждаме, че персонажът на възрастния Зури се играе от Форест Уитакър – емблематично име, свързвано точно с тази особеност на окото му. Това е важно именно защото Зури се оказва „очите“ на Т’Чака, който да шпионира брат му, пратен в света отвъд Уака-уака. Впоследствие това се оказва още по-символично, защото Зури е шаманът, приготвящ отварата от Синьото цвете, чрез което Т’Чала преминава в отвъдното чрез ритуал, подобен на този в древноегипетските мистерии, свързани с третото око. Т.е. Зури е герой, свързан с (ясно)виждането.

Anyways, Зури подава откраднатия син вибраний на Т’Чака, а последният казва на брат си, че трябва да се върне в Уака-уака, за да си понесе последствията.

След тази сцена в оригиналния филм виждаме детето на Н’Джобу на баскетболното игрище пред блока, в който се развива горната случка. Това е бъдещият пират Килмонгър, който наблюдава в захлас летящия кораб на Т’Чака, който в нощното небе наподобява две сини очи. Малкият Килмонгър стои върху огромен „Х“, предвещаващ търсенето на бъдещото му съкровище. Той все още не знае какво се е случило с баща му в апартамента, пред който играе, но по-късно става крал пират, движен от тази си травма. На синхромистичната карта виждаме кървящия крал до дъба (действието се развива в Oakland), застанал върху голям „Х“, бележещ мястото.

Какво всъщност се случва в апартамента виждаме по-нататък във филма, когато Зури казва истината на Т’Чала за баща му. Тази сцена е обединена с горния клип и започва от 3:34 (във версията на филма, с която аз работя, сцената започва от 01:05:52).

Вече възрастният Зури обяснява на Т’Чала, че Н’Джобу е поел военна задача в Америка. Т’Чака праща Зури да наблюдава Н’Джобу, без последния да знае. Н’Джобу се влюбва в американка и им се ражда дете – бъдещият Килмонгър. Тежкият живот извън Уака-уака радикализира Н’Джобу и той иска да изравни везните, давайки вибраний на онеправданите хора. Т’Чака не се кефи на плана на брат си и се чувства леко предаден – съответно иска да го изправи пред Съвета на старейшините в Уака-уака. Н’Джобу вади пистолет, за да убие предателя Зури. Крал Т’Чака реагира мигновено и убива брат си със смъртоносен удар в сърцето. Т’Чака нарушава целостта на собствения си корен (в „Земята на дъбовете“), за да предпази човека с едното око. Т’Чака затваря очите на мъртвия си брат. Т’Чака казва на Зури никога да не говори за случилото се (мотивът с мълчанието). Тази тайна гнои, а от изоставеното дете на Н’Джобу, което виждаме на игрището по-горе, се ражда Килмонгър.

През десетилетията, които летят, Зури се грижи за Синьото цвете, което свързва Черната пантера с неговия корен в отвъдното, където той може да вижда ясно и да приема наставления от предците. Впоследствие Килмонгър, движен от бащината рана, изгаря всички сини цветя, за които Зури се грижи, така прекъсвайки традицията на Черната пантера в Уака-уака – на свой ред той също нанася удар върху корена, както Т’Чака прекъсва неговия в лицето на баща му.

Надявам се виждате добре огледалните пресичания и преплитания в тесеракта и как травмите с бащата правят ripple-и в континуума на историята (в живота не е по-различно), свързана с краля и пирата. По този сценарий е мислено доста сериозно и героите са добре написани.

Преди да продължим с още по-сериозната развръзка, нека разгледаме приноса на ритуала по приемането на Синьото цвете към нашата синхромистична карта, но и концепцията за ритуала в живота на мъжа (респективно бащата) като цяло.

Ритуалът е движение в и към дълбочина. Така че целта на символичните действия, от които ритуалът е съставен, е да води в или назад[12] към това преживяване на дълбочина. Респективно ритуалите не се измислят, те се намират, откриват, преживяват и израстват от архетипния сблъсък с несъзнаваното. Когато се повтарят те могат да загубят способността си да водят отвъд себе си към тази дълбочина и да станат празни и стерилни.[13] Но персоналната потребност за среща с нещо дълбоко е трайна. Древните са имали жизненоважна нужда да усещат, че живеят символен живот, че са актьори в божествената драма. То им давало единствения възможен за онези времена смисъл – всичко друго било банално и подлежало на отхвърляне. Кариера, раждане на деца – всичко това е кухо в сравнение с единственото нещо – животът ти да е пълноценен.

Споменавал съм неведнъж в различен контекст, че ритуалите на преход от детство към зрелост са били изкуствено генерирани за момчетата, защото те нямат менструален цикъл. Това били ритуали не само за преминаване от зависимостта на детството към самостоятелността на зрялата възраст, но и за предаване на ценностите и качествата на „социалното същество“ и онези нагласи и вярвания, които свързват човека с неговите богове, общество и него самия.

В повечето древни култури тези ритуали въвличали сериозни наранявания, извършвани (обикновено) от останалите мъже от племето, които носели маски, за да бъде подчертан трансперсоналния характер на събитието. Т.е. раните, причинявани на малките момчета, били колкото брутално реални в своята (от днешна гледна точка) жестокост, толкова и натоварени с архетипен смисъл. Те били форма на синекдоха, част, илюстрираща цялото, въведение в световната рана, чието преживяване ще се превръща в ежедневие за отделния индивид след въпросното възмъжаване. Подобни ритуали подготвяли психиката на индивида за един по-голям свят. Когато дистанцията е малка, съзнанието трябва да е готово за необходимия сблъсък, да заеме позиция на фронтовата линия, а не да се занимава със собственото си удобство. Така племенното раняване на младежа е символен ритуал на влизане в света. Нещо повече, това е начин да му се помогне да се срещне с идващата болка в живота и да пожертва инфантилния си копнеж за едно топло огнище. Той трябва да приеме тежестта на своето пътуване, неговата болка и самота точно както природата напомня това на жената всеки месец по естествен път. Т.е. отвъд раняването лежи ново ниво на съзнание. Човек не може да живее без раните, които като психопомпи го водят в неизвестното, без странните и чудесни приключения по пътя и без окървавените трофеи, без които животът ни не струва нищо. Цената, която се плаща за по-широко съзнание и новите светове, е раняването на протагониста, за да може той да стане герой в собствения си живот.[14] И никой родител или племе не може да му го спести, освен ако не иска съзнателно да му отнеме способността да се бори и да постигне пълния си потенциал (което в миналото – за да го кажа по-меко – било равнозначно на доброволна генетична смърт). Така че мъжете трябва да са ранени, за да влязат в света, за да ускорят процеса на осъзнаване, и да предприемат героичното дело да напуснат майката, ставайки господари на собствената си съдба. Така че в това се състои една от 8-те мъжки тайни: понеже мъжете трябва да напуснат майката и да трансцендират майчиния комплекс, раняването е необходимо.

И тъй като всичко днес е толкова буквално, чувствам се задължен да кажа, че тук обсъждам т. нар. „необходими рани“. Тези, които повишават съзнанието, задължават ни да преминем към нов живот и катализират следваща­та фаза на растеж. Юнг отбелязва, че зад не­чия рана често лежи геният на даден човек. Двойствената природа на раняването ни задължава да раз­личаваме това, което съкрушава (травмата), и това, кое­то съживява. Раняването винаги е било съществен ас­пект на мъжката инициация за зрялост, а за религиозните общества – дори професия.

Днес тези ритуали на прехода отдавна ги няма и огромен процент от хората дори не знаят какво се влага в термина. Когато природата, по всички нейни естествени закони, все пак успее да репликира този процес в живота ни, ние обикновено се чувстваме оскърбени и понякога дори омърсени; бихме искали да се оттеглим в пещерата си и да се обесим от самосъжаление. Но на всички ни героичната цел налага: всеки от нас, всеки ден, трябва отново да се бори с ухилените демони на страха и леността, които ни нападат изпод леглото, жадни за още една част от нашата душа. И ритуалът изкоренява тази мизантропия, още преди да е покълнала в сърцето на момчето.

Тук е пределно ясно, че вече ни липсват племенните старейшини. Знаем, че подобното лекува подобно, защото е резонанс, разпознаване, спомняне. Но днес ранените мъже нараняват синовете си и други мъже, защото вече има предимно травми, няма я природната медицина на ритуала по прехода. А духът на времето винаги изисква своето сатурново жертвоприношение и също така винаги ще намира нови младежи за смилане в мелачката си.

Сега нека видим как тези ритуали на прехода/нараняване се случват на краля и съответно пирата в нашия сюжет, защото пътищата за това са различни, от което ще разберем много и за мотивацията на самите персонажи.

След като Т’Чала се посвещава за крал във водна битка за трона срещу краля на маймуните (!), той приема отварата от Синьото цвете, за да се срещне с покойния си баща Т’Чака. То се отглежда в подземие без светлина, освен тази от огъня. По всичко личи и че самата ритуална зала, в която се приема напитката, е кръгла, с център.

☉

След като изпива коктейла, кожата на Т’Чала посинява, което го превръща в синия център на нашия характерен знак...

... след което той бива заровен в земята, за по-здрава връзка с предците:

Single eye stuff everywhere, I’m obsessed on that point

Т’Чала се отравя от земята, но вече в отвъдното, където е облечен в бяло, защото той идва от света на Бялото слънце. Озовава се пред Дървото на предците си, репрезентиращи корена му.

По дървото пък са „накацали“ всички предшестващи го Черни пантери

Защото, когато приемеш Синьото цвете, се синхронизираш с полето на Земята (в чийто център има злато). Не забравяйте, че кралят трябва да е свързан и с подземния свят, за да бъде хармоничен медиатор между световете в сечението на Бялото слънце. На практика сцената е синхромистична подсказка, че синият лотос, приеман в Египет, не просто водел до „астрални приключения“ и „осъзнати сънища“, а до дълбоко навлизане в подземния свят, където трансформиращата среща със смъртта е ключова за свързването с Искрата.

Именно в отвъдното се проиграва и травмата с бащата, защото там се изправяме срещу нещата, за които следва да умрем, ако искаме да развиваме личната си история необременени.

Т’Чала споделя с баща си, че не е готов да живее без него. Т’Чака му отговаря, че мъж, който не е подготвил децата си за собствената си смърт, се е провалил като баща.

Вярно.

След това му казва, че е трудно за мъж с добро сърце да бъде крал.

Още по-вярно.

Т’Чала наблюдава нещо средно между vesica piscis и познатия ни символ ☉ върху робата на баща си, а фонът отзад е кралскосиньо.

Или предвид бащината травма обектът на наблюдение е прикрит и тук се случва нещо друго :D

Т.е. в тази сцена придобиваме представа за един изнежен „крал“, чиято единствена травма е загубата на баща му, която той още не е приел, въпреки налегналото го монархическо бреме. В известен смисъл той все още търси и неговото одобрение. И тъй като не е минал през уместната за неговата позиция смърт с реципрочната за това гравитация, и все още не знае някои мръсни тайни за собствения си корен (които разбира малко по-късно) – той губи трона. Сърцето му е на мястото си, но не е извървял пътя, раната му е повърхностна, не е трансформираща.

Т’Чала се събужда, след което следват поне 30 мин. filler-и.

На даден етап от филма крал Т’Чала открива, че има братовчед (Килмонгър), който е и пиратът в тази история. Той е синът на Н’Джобу, убит от брат му Т’Чака (бащата на Т’Чала) и има идентичен на кралския пръстен (показан по-рано[15]). Идентичните пръстени символизират Бялото и Черното слънце[16], защото единият иска хаос, другия – ред. Фактът потвърждава и тезата, че подобно на принца и просяка – кралят и пиратът са едно и също лице в по-широката динамика на разказвачеството.

Разкритието за идентичните пръстени обаче разбулва публично и предателството на Т’Чака към сина му и Т’Чала развенчава идеалния образ на баща си в собствената си глава. Черната пантера е дълбоко наранен от токсичната лъжа, която е унищожила цял един детски живот (този на братовчед му). Докато се жалва на бившата си любов Накия, той изрича ключови неща като: „Убил е собствения си брат и е изоставил едно дете без нищо. Дори не го е погребал подобаващо. Чичо ми Н’Джобу ни е предал, но баща ми може би е създал нещо дори още по-лошо“. Това е правилно формулирано, защото с тези си действия Т’Чака отваря проход за Черното слънце у Килмонгър (не забравяйте картината до вратата от определящата целия филм сцена).

Накия правилно отбелязва: „Не можеш да позволиш на грешките на баща ти да определят кой си. Ти сам трябва да решиш какъв крал ще бъдеш“. Тук Накия (като бивш пират) разграничава пирата от краля.

Килмонгър се добира до Уака-уака и предизвиква Т’Чала за трона, защото е негово рождено право, има потекло. Водна битка втори дубъл. Гневът и омразата са по-унищожителни от разкъсания от вътрешни конфликти и daddy issues крал. Комплексът за надмощие е често срещана (но не и единствена) сила в живота на пиратите. Той ги движи, но и ранява. В своя гняв те нараняват други и поради срам и тъга все повече се отдалечават един от друг. Цената на това взаимно нараняване е огромна, то е повтарящо се и циклично, както виждаме и чрез поколенческата травма във филма. Несъзнаваното се интернализира по погрешни пътища или се проектира върху другите и се реагира деструктивно.

Самият Килмонгър казва, че е чакал да се бие с Т’Чала през целия си живот: той е тренирал, лъгал и убивал само за да стигне до него. Всъщност той се самонаранява и бележи тялото си всеки път, когато убие някой. И както виждаме – това са доста убийства:

Това е и разликата. Килмонгър е минал през доброволното ритуално нараняване, минал е през болката, преживял е сам смъртта на баща си, който е убит от брат му (бащата на Т’Чала), и е извървял целия път на лишения, за да стигне до заветната си цел. Той е извървял пътя, но сърцето му не е на правилното място. Раните са там, но гноят и не са трансформиращи. И именно от това страда най-много съвременният мъж – раняване без трансформация. Той носи сатурновия товар на определената роля, която повече заробва, отколкото освобождава. Душата му е прободена от шишове минус божественото видение. От него се иска да бъде „мъж“, като се има предвид, че вече никой не може да определи „какво е това“, освен с най-тривиални тропи. От него се иска да премине от юношество към зрялост без ритуали на преход, без мъдри възрастни, които да го насочват, и без положителен усет за това, как трябва да изглежда тази мъжественост. Раните му не са трансформиращи, те не носят по-задълбочена осъзнатост, не водят към по-пълноценен живот. Те безчувствено и постоянно убиват душата му, преди тялото да има благоразумието да умре...

Защитавайки Т’Чала от сигурна смърт, Зури получава копие в областта на сърцето като компенсация за смъртта на Н’Джобу. Черната пантера пък преживява доста унизителен бой и е хвърлен във водната Бездна, където по правило най-накрая може да го сполети истинската смърт, която така му липсва, и след която би следвало да се роди за пръв път. Но дотогава...

Like a boss

Килмонгър също преминава през церемонията със Синьото цвете, за да стане официално крал.

Изведнъж отново е детето от игрището. Изтичва в апартамента, където е убит баща му, който вече го чака там за аудиенция. Той му казва, че залезите (!) в Уака-уака са най-красивите на света, и отбелязва, че не вижда сина си да пролива и една сълза за него. Килмонгър му казва, че всеки умира. И двамата плачат, но не намират resolution, леко разочаровани един от друг. Накратко: пиратът има bad trip :D

Както бе подхвърлено по-рано – той изгаря подземието, където се отглежда Синьото цвете (така прекъсвайки корена, завъртайки още веднъж loop-а, който този път има толкова голям магнитуд, че се разпростира и в продължението на филма).

Няма да друсате повече, казах!

Защо Килмонгър изгаря Синьото цвете?

Понеже без значими ритуали на прехода, ние поддържаме отворена най-болезнената рана на душата – живот без дълбочина. Идеята за преход е базова, защото всички преходи предполагат някакъв финал, нещо като смърт, и респективно – своего рода ново начало, нещо като („пре“)раждане. Само смъртта е константа; принципът на живота е промяна, а дълбочината на живота идва от многото умирания и раждания. Двупосочното преминаване е условие за пълноценен живот с дълбочина. Инициацията е клапата на тази двупосочност, предполагаща влизането в нещо ново, в тайнството, което Килмонгър иска да премахне. Като пират той иска да проектира принципите на Черното слънце в живота, така интоксикирайки го с нова форма на контрол; контрол, от който той уж иска да освободи света. Без тайнство преходната клапа между подземния и междинния свят е затворена и няма реален обмен, което води до стагнация на душата. Говорим за (бавна) смърт, но не от онази обновяваща душата, а ограбваща такава. Вкопчена в нея душата спира да живее с реална дълбочина и започва да живее с идеи(те на някого).

Как се стига дотук?

Кралят е занижил своето внимание и зрение, поради което е спрял да вижда и живее своите истини. От друга страна пиратът живее своите истини, но не може и не желае да види отвъд тях.

The gates of Hell are locked from the inside.

Тук обаче в сюжета се проявява и друг тип персонаж. Бившият пират Накия открадва едно последно Синьо цвете. Предполагам, ако си крал за крал – не се води престъпление :)

Килмонгър, облечен в черно, се възкачва на трона, а камерата е умишлено обърната, за да ни покаже, че той е антикрал (защото на практика е пират). Ракурсът ни позволява да видим и познат символ на самия трон:

Подобен кадър, свързан с монархическото, имаме и в по-рано коментирания „Дюн“ на Линч, където виждаме черно-златен трон-Слънце в характерната за това геометрия

Междувременно Накия, кралицата майка, и сестрата на Т’Чала бягат при отделилото се в планината снежно племе, което бе споменато в митологичното начало за създаването на Уака-уака. Тотемът на племето е маймуната, която ни напомня за началото на човека (създаден да копае злато) съобразно „Документите Тера“. Всъщност техен крал е именно претендентът за трона при вече споменатата първа водна битка на Т’Чала.

Там те откриват донесения от реката умиращ Т’Чала, който е спасен от въпросното племе. Накия предоставя последното съществуващо Синьо цвете, което е направено на отвара, и кралят е заровен в снега (в много култури именно снегът е символ на смъртта, а не земята).

Т’Чала среща отново баща си пред дървото и открито се конфронтира с него за това, че е прекъснал корена преди години на друго „дърво“ – това в „Земята на дъбовете“. Не знам дали става ясно, но това превръща дървото в символ на самата травма и освен връзката с предците (с ДНК нишките за „корени“), то символизира и неразрешените им травми по бащина линия[17], на която убийството на Н’Джобу е еманация.

Т’Чала пита баща си „защо е изоставил детето на брат му“. Т’Чака отговаря: „Той бе истината, която реших да пренебрегна“.

Виждате отново как травмата по бащина линия е свързана с точността и времето.

Т’Чака убива брат си, защото е позволил да се стигне дотам от отлагане, въпреки че е знаел, че той е контрабандист. В самата ситуация, той не преценява, че ще му бъде изваден пистолет. Знае, че брат му има син, и въпреки това го оставя на произвола, без да вземе предвид в какво чудовище ще се превърне момчето с времето. Отгоре на всичко не е споделил със семейството си всичко това навреме и така е отровил собствения си корен чрез гноящата в основата му тайна, която след години идва да разруши кралството му. Т.е. той не е проявил необходимата точност, не е имал правилната преценка и тайминга за екзекуцията на изброените. Всичко е по рецепта: единият баща създава крал[18], а липсата на другия – създава пират.

Т’Чала е ядосан и целият разговор се превръща в по-голям спор за съзнателното отделяне на Уака-уака от останалия свят. Той не приема решенията на предците си, поддържащи тази фрагментация, а Килмонгър се явява нейната кондензация – чудовище, продукт на върволица от избори. Той решава да не остане в отвъдното, а да поправи стореното, и баща му разбира това. Тази сцена е еднозначна със слизането на Хор в подземния свят, за да даде окото си на Озирис и да го обнови, както бе обсъждано в екскурса за проблематичния Ян и времето. Аналогът е, че Т’Чала не може просто да продължи да бъде крал, поемайки кралската мантия. Той трябва да се върне назад, да излекува стореното от баща му, да „синхронизира часовниците“ между онова, което наистина е, и онова, което е изглеждало, че е, и оттам насетне да се гради по правилния начин.

От сюжета става ясно, че Килмонгър е работил за правителството на САЩ и е обучаван да дестабилизира чужди държави. Неговото поделение винаги е нанасяло удари, когато в дадена страна е имало преход между различни власти – години на избори, смърт на монарх. Т.е., когато коренът не е здраво пуснат. Естествено Уака-уака към онзи момент е плацдарм за такава операция.

Фрагментацията на Уака-уака от останалия свят е макрокосмос на фрагментацията на самата Уака-уака. Т’Чала разбира това, тъй като в столицата има фракции, които с лекота се присъединяват към пирата узурпатор. Той моли краля на маймуните да сложат край на разделението като първа стъпка, което последният в крайна сметка намира за мъдро.

Започва битката за Уака-уака. Килмонгър също има силите на Черната пантера и носи своя черно-златен костюм.

Т’Чала и Килмонгър падат в подземната Бездна с вибрания, която свети в синьо, в борба за кралството, от което по-символично просто няма.

Идеята на режисьора за сцената била продължителното падане в мината и нейната сложна релсова система да бъде символична за клапите на човешкото сърце, защото самата битка е за сърцето на Уака-уака.

I know.

Така че след дълга и безинтересна битка, Т’Чала пробожда Килмонгър именно в сърцето, продължавайки така травмата, разиграна между бащите им. Килмонгър започва да говори за баща си, който като дете му е обещал да го заведе в Уака-уака, която била най-прекрасната земя на света. „Можеш ли да повярваш? Дете от „Земята на дъбовете“, тичайки наоколо, вярвайки в приказки.“

Full circle, обединяващ наративната му арка с дървото/корените и колективната бащина травма.

Черната пантера води братовчед си да види залеза в Уака-уака, за да изпълни бащиния му завет.

Огрени от светлината му, Т’Чала иска да го спаси, защото технологията на Уака-уака позволява подобни чудеса. Килмонгър обаче иска да бъде погребан в океана, „заедно с предците му, скачащи от корабите“ (правейки така милиардната референция във филма за потисничеството на черни от бели). Килмонгър остава пират докрай. Девизът на пирата е: ако не съм свободен – мен ме няма.

Черната пантера скръства ръцете на умрелия Килмонгър в „Х“ на гърдите му пред пещерата със синьото сияние и така затваря наративния му кръг, в който го видяхме за пръв път на баскетболното игрище, стоящ върху голям „Х“, наблюдаващ две „сини очи“ в нощното небе (или кораба на предишната Черна пантера). Т.е. Килмонгър се превръща в знака, бележещ съкровището, в чието търсене пиратът инвестира целия си живот. Пиратът винаги умира, така че това е правдив full circle на наративната му арка.

Две гледащи очи на Черна пантера и синьо сияние – kind of the same narrative architecture.

В допълнение, слънчевите лъчи, пещерата със синьото сияние и смъртта на Килмонгър са буквално едни върху други в този кадър от „лентата“. Т.е. в горния screenshot виждаме финалната цветова кодировка златно-черно-синьо, бележеща целия филм. Тя е изразена както чрез метанаративни средства, така и буквални[19].

Като завършек на филма T’Чала купува сградата, в която е убит чичо му Н’Джобу (бащата на Килмонгър). Той иска да я превърне в Уака-уака център, който да стане мост между неговата страна и останалия свят. Той не иска вече да е в сянка. С което на практика става ясно, че Х-ът на игрището от началото на филма, ще се окаже буквално съкровище, предвид какво има да предложи Уака-уака (вибраний/злато).

За да тегля най-накрая чертата – в този филм има от всичко. Имаме просмукани идеите за лайното под формата на тривиалните псувни, имаме визуализация и на черния блещукащ пясък от вибраний (злато), който има алхимични свойства да пренарежда атомната структура (от споменатата в следговора на книгата легенда за Нил) и т.н., и т.н. – почти няма нещо, за което да е говорено в следговора и да не го откриваме в „Черната пантера“. Въпреки агресивната му расова пропаганда, сценарият е много добре изпипан и той заслужава вниманието ви за чисто обучителни цели „какво е синхромистицизъм“.

Тук отново искам да натъртя на определена механика.

Гледал съм филма 2 пъти + 1 на превъртане в търсене на кадри за screenshot-ове[20]. Първият път бе на кино в Хелзинки, когато филмът излезе. Абсолютно първа прожекция в премиерния ден, салонът беше пълен с членове на някакво африканско посолство, които създаваха уникална атмосфера по време на самия филм. Тогава нямах никакви аналогии с темата, защото не следях за такива, бях в тотално различен контекст.

Втория път реших да го гледам сега, когато прехвърлях в съзнанието си продукции, свързани със Синьото цвете. Тогава започнах да виждам, че филмът всъщност е доста богат, оцених го на тотално различно равнище и видях десетина неща, които си записах, за да развия.

От десетина неща станаха 20 стр. Всичко започна със синхроничността с тракийския златен пръстен, а след това на fast forward видях неща, които ми завъртяха главата. На практика 90% от текста, който прочетохте, видях именно на skip, което наложи преформатирането на вече написаното поне 20 пъти заради множеството нови вмъквания и интегрирането на цялата история в травмата на Ян с времето! Някои от нещата пък видях в последните 10 мин. на писането на този сегмент, което за мен винаги е шокиращо. Например, въпреки че вече бях видял момента с „Х“-а на баскетболното игрище, въобще не бях зацепил, че всички герои във филма правят „Х“ на гърдите си като символ на разпознаваемост за уака-уакандци, че да го свържа с тропата за съкровището, което Уака-уака представлява като символ. В абсолютно последния момент видях и че става дума за Oakland, което допреди това просто съм чел автоматично без изобщо да направя връзката, от което направо се изправих на стола от вълнение!

Дума не може и да става за съзнателни влияния при изграждането на синхромистичната карта и този филм например – на този етап просто го виждам като тесерактно пресичане на две точки във „времето“. Паралелите между двете видях буквално в процеса на писането, което е добре за мен, защото ми подсказва за пореден път, че е хваната и изразена реално съществуваща несъзнателна архитектура, която се повтаря и резонира в мрежата по множество наративни начини. На този етап това е приятно потвърждение за мен, че картата е черна не просто от претенция – тя наистина идва от несъзнаваното, защото вече я откривам в продукции, с които нямам нищо общо :) Това е странно, защото тя изобщо не дойде „свише“, нито се е „изсипала наведнъж“. Книгата (+ следговора) бе отдавна преведена, редактирана, странирана и дадена на печатницата, преди да имам каквато и да е идея „какво ще представлява картата“ – нищо, че в самия следговор вече бе обявено, че „ще има карта“, на чиято база слагах масово курсиви. Да, знаех, че трябва да има карта към тази книга, и имах всички ключови думи, извадени на лист, но нямах представа как да ги обединя във визуална композиция, която да покажа на художника, който впоследствие да я нарисува. Ако някой си мисли, че съм имал първоначална идея, която съм решил да направя на карта – жестоко се лъже. Първо знаех, че трябва да има карта, а впоследствие трябваше да я „изобретя“, защото вече бях написал абсолютно навсякъде, че ще има карта, хаха! Бях наясно, че ще ни трябва централна ос, и в даден момент реших тя да е дърво с ДНК корени, макар думата „дърво“ почти да не се споменава в следговора. Но всъщност то е по-основополагащо и свързано с бъдещето на работата ни, отколкото мога да разкрия на този етап! Докато пишех за „Черната пантера“ обаче ми направи впечатление, че аз самият ще започна да я разбирам тепърва по начин, който досега не съм подозирал, и май накрая ще захапя собствения си анус!

Всъщност това постепенно разкриване е много характерно именно за процеса на писане за даден филм, като този в момента. За мен винаги е поразително как си гледал нещо и си наблюдавал с определени очи и внимание за дадени детайли, но на практика изпускаш очевидни неща, които остават някак скрити заради тяхната директност и буквалност. Сякаш има някакви „пропадания“ във вниманието, които правят невъзможна непосредствената връзка с това, което ти е под носа, и вече изградената от теб синхромрежа. Смятам, че това е много подобно на това да ходиш в тъмна стая. В пространството си, но не виждаш нищо и буквално можеш да се спънеш в стол на 5 см. пред теб, който няма как да видиш. Лампата е изгасена. Аналогията тук е, че когато воалът бива свалян съзнателно и за пръв път от нещо[21], някои участъци все още са наситени с тъмнина и остават в сянка, докато не се геометризират от хвърлената от съзнанието светлина. Новата среда е толкова нова за самите нишки и наблюдаващия ги, че те още нямат държание на „проявени“, поради което остават като „сляпо петно“. Нещо като да излезеш от тъмна пещера, в която си бил 3 часа и да ти трябва адаптация към дневната светлина, but in reverse, хаха :)

Още по-интересното е, че филмът има няколко нива, като едното предостави възможността за разгръщането на динамиката между краля и пирата чрез темата, която впоследствие превзе с гравитацията си и целия материал – травмата с бащата, която ми убягваше от десетилетие. По-забавното е, че тази динамика не бе мое наблюдение или откритие – разбрах за нея от друго място, в коренно различен контекст, до който стигнах случайно. Книгата и картата вече бяха издадени, а тропата за краля и пирата хайдут[22] видях като директно свързани, защото са на шибаната карта – респективно отляво и отдясно на дървото! Аз просто ги сложих там, защото са ми приказни и на някакво ниво ги свързвах със златото! Когато героите във филма (които лесно разпознаваме като крал и пират) приемаха отварата от Синьото цвете и се озоваваха в подземния свят на плана на предците пред дърво, просто си казах: „Ебаси“! Когато си дадох сметка и че кралят прави „Х“ с ръцете си, имайки предвид, че на картата под краля има „Х“, пък си казах „Ебаси майката!“. А когато съвсем в края най-накрая зацепих, че цялата арка на краля и пирата се въртят около случката с дъба (Oakland) – просто се застрелях. И сега това го пише моят призрак, хаха! Когато впоследствие разбрах, че реалната локация, на която е сниман апартамента в Oakland, е била в Атланта, близо до църквата, в която е погребан Мартин Лутър KING[23] – възкръснах, за да се застрелям втори път! Което означава, че тези редове в момента се пишат от моя полтъргайст.

Преигравам, не съм си казвал тези неща и очевидно не съм се застрелвал втори път. Но, хей, чувството от откриването на тези „съкровища“ винаги е сгряващо! :)

След всичко това разбирам по-добре цялата линия по вектора крал/пират, за която допреди това нямах ясно обяснение защо искам да бъде изобразена на картата, затова искам да приключа с квинтесенцията на филма чрез нея.

„Черната пантера“ е история, чиято цел е да лекува, но не успява напълно, както виждаме от трагичния край на филма и както ще видим след малко в неговото продължение. Кралят убива своя братовчед пират. Кралете рядко убиват от страст, те го правят по дипломатични причини. Т’Чала извършва това убийство неохотно, премахвайки острието от тялото на своя братовчед, на върха на планината в земята, от която произхождат и двамата. Смъртта на Килмонгър е смърт и за корена на цяло едно поколение (предвид травмата, нанесена от бащата на Т’Чала върху брат му). Само кралят оцелява.

Филмът е честен. Т’Чала не намира пълен resolution. Той е история, илюстрираща раждането на един крал и цената за оцеляването му. Килмонгър е токсичен пират.[24] Т’Чала е травмиран крал, балансирайки между лоялността към народа му и лоялността му към свят от духове, които са невидими за останалите. Той опитва, но не успява да затвори раната, без да се изправи срещу братовчед си до смърт в пастта на звяра.

В живота кралят и пиратът трябва да работят заедно и да си помагат от перспективата на тоталното себе-осъзнаване на техните собствени архетипи. Тогава те ще могат да вървят заедно и с взаимоуважение. Какво вече казах в началото – всеки пират има нужда от крал и всеки крал има нужда от пират, ако искаме нещо повече от помпене на командата „оцелей“.

Предизвикателството пред краля е как да упражнява властта си отговорно, защото основният проблем на хората с власт е, че те стават тиранични. Те се превръщат в мизантропи (косвено) не толкова от лошотия, колкото от незаинтересованост към нещо друго, освен тях самите. В миналото се е знаело, че единственият начин един крал да упражнява властта отговорно, е чрез ритуали, които да го поставят в контакт със сили, които са отвъд него. Обикновено това са ритуалите, подсилващи поколенческата връзка със земята, черпеща сила от отвъдното[25]. Форма на тези необходими ритуали виждаме и във филма. Те са нужната доза хаос в иначе перфектно разграфеното ежедневие на монарха, чието всяко действие е било репрезентация за пожелателното благосъстояние на кралството.

Предизвикателството пред пирата (както видяхме) е да не умре преждевременно, ха-ха :) Това може да се случи единствено, ако намери подвижен пристан и бъде котва на собствения си архетип в определена геометрия, без да бъде разяждан от онова, което вече не може да има. Той също трябва да се свърже с останалите и да намери смисъл в общото по начин, който да не спре неговия пулс, идващ директно от дивата природа. Тъй като неговият път винаги ще бъде неизвестен, няма и много рецепти за свързване. Обикновено свързването му с „общото“ се състои във връзката му с неговия екипаж, която невинаги е еднозначна (но пък представлява единствената му „почва“ за вкореняване). В крайна сметка това е пътят на непроявеното Черно слънце.

Кралят и пиратът – принципно човек не може да е и двете едновременно, освен в екстремно редки изключения. Да твърдиш обратното е индивидуализъм, който няма да помогне на самото сътрудничество, което лежи като задача пред двете фигури. Цивилизационното освобождение[26] изисква повече от колаборация между тези архетипи, тъй като пленничеството ни е мутиращо състояние, което изисква също толкова мутиращи конфигурации за предстоящите конфронтации.

В „Черната пантера“ видяхме ясно как кралят и пиратът са създадени от една и съща фигура – бащата. Неслучайно на един от алтернативните плакати за филма това дори е написано буквално. Травмата с бащата ще откриваме и занапред във всички продукции, свързани със златото, но още тук можем ясно да видим как, когато го няма Слънцето в живота на детето, то често бива поглъщано от тъмнина и то не онази свързана с въображението. Същевременно тази липса стартира пътуването на краля и пирата и ги прави онова, което в крайна сметка са. Всеки от тях (не/)стига до собственото си злато в зависимост от точността на взетите решения.

За разлика от повечето филми, в чийто край имаме обединение на двата противоположни аспекта, за да се покаже пълният митологичен цикъл – тук такова няма. Затова казах, че филмът е честен – защото това е най-честият и съответно масов случай в самия живот.

Вкусваме тази фрагментация още в плаката на филма, в който виждаме двата кръга, стоящи върху фигурите на Т’Чала и Килмонгър. Те си остават непресечени и не формират типичната vesica piscis формация, която сме свикнали да виждаме във всички тези истории:

Това е ознаменувано от смърт и 2-ра част със същите теми

Филмът печели 3 златни статуетки от Академията, което го превърна и в първия филм на MCU, който печели „Оскар“ изобщо. Превръща се и в първия комиксов филм в историята, номиниран за Златен глобус (!) в категория „драма“.

2 г. след излизането на филма, актьорът изиграл Черната пантера и спътникът със син мозък на Хор в „Gods of Egypt“ – Чадуик Боузмън – ни напуска от рак на дебелото черво (мотива с ануса), който е крил от всички години наред. Кончината му е шок за онези, които не разбират, че темата за златото има скрита гравитация, взимаща своя дан.

Недовършената история на Черната пантера виждаме завършена от сестра му Шури.

Black Panther: Wakanda Forever

„Waka-waka Forever“ няма само огледален постер, но излиза и на огледалната дата 11.11.22. Освен това има изкъртващ саундтрак, който слушах поне 2 месеца на repeat до степен, в която чак се наложи да си го взема на плоча, за да продължа да го слушам вече на качество.

И това е единственото хубаво нещо, което мога да кажа за него.

Хаха, шегувам се, не е единственото :)

Всъщност филмът е изненадващо добро продължение, затварящо отворените рани на бащината травма от първия филм. Предвид и екстремните обстоятелства (внезапната смърт на Боузман и рязката нужда от пренаписване на сценария, който вече е бил изграден около него) – резултатът е на ръба на очарователното.

Free Joomla Extensions

„Waka-waka Forever“ започва с необходимото наративно оправдание за смъртта на Т’Чала. Неочакваната кончина на Чадуик Боузмън налага наративно оправдание „защо той не присъства в собствения си филм“.

Сестра му Шури дава тон на историята с молитва към Баст за спасение на брат ѝ. Сделката изглежда проста – ако богинята спаси брат ѝ, Шури повече никога няма да се усъмни в съществуването ѝ. Тук навярно са необходими разяснения, за да разбере читателят защо е важно, че това са първите реплики на филма.

Те свидетелстват за дълбокия разрив между наследника на трона (Шури) и традициите на народа, който тя ще управлява. Самата принцеса се съмнява в корена и съществуването на Равнището на предците, на който би следвало да е абсолютен стожер, бивайки монарх. Това означава, че тя самата не е заземена, и не може да бъде проводникът, свързващ подземния свят и небето. В това се състои и цялата ѝ арка, през която тя ще премине за 2 часа и половина. Тази арка е подобна на тази на брат ѝ в първия филм, но по различни причини.

С това предвид – да започваме с първите кадри.

Шури е под напрежение, защото трябва спешно да пресъздаде по синтетичен път Синьото цвете с форма на сърце, за да спаси брат си от смъртоносни рани.[27] Виждаме сцена, в която на екран се появява ДНК, което чисто визуално ме подсети, че на практика самата хромозома е „Х“.

Така имаме ДНК-то на краля, което само по себе си маркира значението и гравитацията му.[28]

Шури не може да докара процеса докрай и след провала ѝ брат ѝ умира. И понеже началната ѝ молба не е удовлетворена от Баст – през целия филм тя не вярва в света на предците. Смята, че Черната пантера е реликва, и не ѝ трябва Синьото цвете, а по-добри технологии.

Следва погребението на Т’Чала, чиято геометрия наподобява познатия ни символ, а самата принцеса носи златна монета на третото око.

Щитът до ковчега също е като око, а впоследствие до него се излива вода

Имаме и първото нямо представяне на Marvel-ското лого. То е без характерната епична музика и изцяло в чест на Боузман, но отваря канал и към темата за мълчанието, as we’re talking about grief here.

И точно след екрана с „1 година по-късно“ се прехвърляме не къде другаде, а в Женева, Швейцария сякаш вселената ни намига отново, че става дума именно за злато. И, разбира се, каква е сцената?... Кралицата, облечена в черно-златно с огърлица, наподобяваща око, отива в ООН, за да обсъждаааа... вибрания – хаха! Белите хора са недоволни, че Уака-уака не е много ентусиазирана в споделянето на своето „„злато““ с останалия свят. Превъзхождащата всички черна раса в лицето на кралицата обаче скръцва със зъби и ги слага на място, просто за да не забравяме, че в крайна сметка гледаме филм, правен по комикс.

Free Joomla Extensions

Впоследствие се прехвърляме в Атлантическия океан, с което навлиза и новата водна тема на това продължение. За да не преразказвам сюжета от-до, ще маркирам само нещата, които касаят синхромрежата ни.

На практика става ясно, че Уака-уака не е единственото място на планетата, което има депозити на вибраний. Оказва се, че когато е падал метеоритът от легендата в първия филм, той се е разкъсал на 2 или изначално е имало 2 метеорита – сценарият на това продължение не намира за важно да обясни най-ключовото от собствената си митология. Така или иначе другата част, за която не знаехме досега, пада в океана и формира Marvel-ската версия на „Атлантида“. Нейният владетел се зове „Намòр“, който се счита за краля на земния и подземния свят според легендата, разказана във филма.[29] В случая той е „подводен“, което вече знаете, че в контекста на златото има почти еднакъв смисъл.

В една безобразно тъмна сцена кралят на морските хора се появява за първи път от водата на бреговата ивица на Уака-уака, където кралицата и принцесата са запалили огън за почитането на мъртвия черен крал. Така всевластната черна раса разбира, че всъщност си има равен по сила противник в лицето нааа... латиносите – ха-ха-ха!

И тъй като гордостта е най-популярния от 7-те смъртни гряха и черната орионизирана генералка на Уака-уака Окойе се мисли за непобедима – досадният ѝ задник бива жестоко наритан от един от войниците на Намòр. Което, веднъж запечатано на лента, имах възможността да си пускам със задоволство на loop. Да, това по никакъв начин не е част от синхромрежата ни, но такива моменти превръщат филма в добро забавление, а аз чувствам дълг да ви информирам за това :D

Говорейки за дразнещи персонажи и синхромрежи обаче, е важно да се отбележи, че Намòр иска от Уака-уака ученият, който е изобретил машината, способна да детектира вибрания под океана. Такава машина поставя под опасност съществуването на собствената му цивилизация. „Ученият“ всъщност се оказва 19-годишната дришла Рири, която е пряка конкуренция на Окойе за титлата „най-паразитен персонаж на филма“. На зрителя няма как да му пука за Рири (която на всичко отгоре се мисли за много голям „гангстер“), защото дори превзетото ѝ име предизвиква епилептичен гърч. Ако се разминете с такъв, изчакайте да видите нахалното ѝ лице и ще спечелите час при офталмолог, който ще ви съобщи, че трябва да бъдете оперирани от перде. Не съм в бизнеса с предсказанията, но причинно-следствените връзки в случая са толкова неминуеми, че директно ви предупреждавам.

Всъщност единственото, което ни интересува тук, е, че тя е героят от комиксите, наречен „Iron Heart“, което вкарва мотива със сърцето[30], макар че ако асоциацията зависеше от мен, то нямаше да избера точно този орган, хихихи ;)) По някаква налудничава причина, свързана с корпоративни илюзии за пари, пиклата е тачена за заместничка на Iron Man в MCU, което няма как да проработи, но от Marvel ще го направят въпреки това, защото трябва да са политически коректни, а досега във филмите им не бе cast-ван говорещ патладжан.

Шегички-закачки – bottom line – войниците на Намòр отвличат Рири и принцеса Шури в подводното им царство. Там принцесата се среща с Намòр, който ѝ обяснява, че е мутант (ДНК мотива) и е на практика жив от 16 век насам. Той разказва за мезоамериканския си произход:

Майка ми и хората от селото ѝ били прогонени от своите стопанства от испански конквистадори, които донесли едрата шарка, един омразен език и догмите на друг свят. Изправен пред глад, война и болести, народът ми се обърнал към Чаак – нашият бог на дъжда и изобилието. Чаак пратил на нашия шаман видение как да спаси своя народ. Чаак го отвел до растение, израснало от синя скала. Тогава майка ми била бременна с мен и не искала да погълне растението от страх какво би ми причинило. Но шаманът бил убедителен:

– Бебето ти е болно. Само това ще го изцели. Твоето бебе ще се роди първо в новия ни дом. Този дар е обещание, че той ще е нашият нов крал.

Всички паднали покосени. Техният живот, съществуването им там приключило. Растението им отнело способността да дишат въздух, но им дало възможността да извличат кислород от морето. Те се установили в океана, далеч от войни и болести. Майка ми ме родила там и съм станал първородният син на Талокан. Растението ми даде криле на глезените и уши, насочени към облаците. Бях мутант. Можех да плувам в небето и да остарявам по-бавно. Да дишам въздуха на предците ни. С напредването на годините майка ми скърбеше за живота на сушата, който бе познавала, и почина със сломено сърце.

Тук има доста неща, повечето от които няма как да се хванат без визуалната част, така че нека ги почваме.

Намòр е нашият нов пират – естествено целият окичен в злато. Той е маргинал и живее на прага на 2 свята, защото е продукт на старото и новото, което го прави единствен от рода му. Неговото племе пие синя отвара от недвусмисленото (дори в сюжета) Синьо цвете. Респективно кожата на всички, консумирали цветето, става синя, но филмът е толкова зле осветен през цялото време, че трябва да го докажа от concept art, открит в нета, а не чрез screenshot.

Намòр, който има специален статут, става крал (виждаме символизма с окото) и създава подводен град, който си има... свое собствено Слънце от вибраний!

Хм, Слънце под повърхността на земята, направено от метал, чиято всяка асоциация е свързана със „злато“; хора със синя кожа, приемащи Синьо цвете, в резултат на което имат свръхсили, чийто поздрав „Liik’ik Talocan!“ означава „Изгрей Талокан!“ (за който актьорът, играещ Намòр, казва в интервю, че всъщност е асоцииран със Слънцето); крал пират със златни накити и множество референции към сърце... Все неща, „които срещам за пръв път и не знам как да тълкувам“ :D

Изглежда Намòр разбира добре архетипите и на краля, и на пирата, защото в известен смисъл е от онези редки случаи, в които е принуден да бъде и двете. Той казва на Шури, че: „само най-сломените хора могат да бъдат велики водачи“. Това от определена гледна точка е абсолютно вярно. Намòр предлага на отвлечената Шури съюз срещу конкистадорския свят от повърхността. В противен случай той заплашва да изпепели Уака-уака и да убие дразнещото момиче-сърце. Принцесата отказва, а бившият пират Накия спасява и двете чрез диверсия. Преди да се изхлузи обаче, Шури получава подарък от Намòр – гривна, чиито нишки са направени от Синьото цвете, растящо в неговата култура. Впоследствие Шури пресъздава растението с форма на сърце от ДНК-то на тези нишки.

Free Joomla Extensions

Преди това обаче се случва друго. Тъй като Намòр не си поплюва, той нахлува в Уака-уака, убивайки кралицата и разцепвайки цялата защита на столицата за закуска. Уака-уака е детронирана като „най-силна нация“ и е с подвита опашка. Що се отнася до Шури – след баща ѝ (в „Civil War“) и брат ѝ Т’Чала, тя губи и последния човек, който наистина я познава – майка ѝ, кралица Рамонда. Тя самата прави коментар, че сърцето ѝ остава погребано с нея.

Сега, обърнете внимание как се плетат нишките на разказа...

Първо искам да отбележа, че имаме злато (вибраний), което идва изпод земята (Уака-уака) и изпод водата (Талокан) – двата основни първоелемента, спрягани в следговора по отношение скриването на златото. Съответно и двете локации си имат пазители, скрити от света. Това е много буквален начин несъзнаваното да предаде идеята за природните духове, пазещи имàнето, защото и уака-уакандците и талоканците са с митологичен статус и като присъствие, и като история. Те ограничават достъпа на останалия свят до ценния метал, който инак капиталистите са готови да имат с цената на унищожението на тези две митологични нации (метафора за отравянето и безпринципното насилие над природата). Именно затова след по-рано коментираното интро с погребението на Т’Чала, филмът ни пренася именно в ООН в Женева, където се дискутира точно този въпрос. Като потвърждение на намеренията на световното правителство виждаме и нерегламентираното влизане на френските специални части в хранилище за вибраний на Уака-уака, което кралица Рамонда осъжда. Т.е. имаме персонажи, играещи ролята на природни духове[31], пазещи златото от човека.

Следващата тройно усукана примка касае сърцето.

Hero’s journey-то на Шури започва с провала ѝ да пресъздаде технологично Синьото цвете с формата на сърце. Тя свързва самото растение с най-тежкия момент в живота си – смъртта на брат ѝ. След тази травма тя потъпква корена си и се отрича от Синьото цвете-сърце, което е символично за фрактурирането на собственото ѝ такова.

На едногодишния ритуал с майка си, когато трябва да изгори дрехите на Т’Чала на брега на реката, Шури отказва, заявявайки, че „ако мисли твърде много за брат, си ще изгори целия свят“ (огън). Това напомня на гнева на нейния братовчед Килмонгър от първия филм, който иска да „изгори света“.[32] В този момент от водата символично изплува Намòр, който иска да направи същото, защото майка му си отива „със сломено сърце“ поради факта, че не може да живее в света, в който е израсла. Въпросният свят е земният и земята се явява травматичната точка на пресичане между Шури и Намòр. И двамата таят неприязън по различни причини към въпросния елемент: Шури, защото предците я отхвърлят и не пожалват Т’Чала, а Волния Уили – защото конкистадорите са отнели земята на народа му, разбиват сърцето на майка му и го обявяват за сатанинско изчадие.

Вече разбирате по-добре защо Намòр се появява точно в момента, в който Шури отказва за пореден път да се свърже със земята си – това е наративната рана, през която нахлува антагонистът – огледалото на омразата на протагониста.[33] Тази сцена има същата гравитация като сцената с крал Т’Чака, който убива брат си в Oakland от първия филм.[34] Именно тогава Намòр разкрива съществуването на Рири, която също е свързана със сърцето, защото е Iron Heart – на даден етап от филма дори самата тя създава „емблемата си“, която, както и външният вид на Рири, е доста нескопосана:

Апропо, този мотив е пряко продължение на самия Iron Man, който нямаше сърце, и то беше заместено от реактор, светещ в синьо. Капитан Америка[35] разбива това сърце в „Civil War“ с щита си, направен от вибраний, което прави пряка връзка между концепциите за синьо, сърце и злато.

Какво става после? Намòр отвлича и двете жени, свързани със сърцето: Шури и Рири. Те са в подводния свят (вариация на подземния такъв), откъдето все пак принцесата спасява Рири и се сдобива с ДНК проба от Синьото цвете с форма на сърце, което отново да я направи силна. Тя се оглежда в Намòр и разбира, че не може да бъде като него, поради което се връща с въпросните дарове.

След като прави reverse engineering на Синьото цвете, тя придобива силите на Черната пантера, но все още няма сърцето на монарх. На този етап от филма цялата Уака-уака е евакуирана при племето на маймуните, което отново закърпва положението. Шури пристига в черно-златния си костюм и бива приета, което е първата стъпка към свързването ѝ с предците. Все още е пълна с гняв. Именно кралят на маймуните я съветва, че не трябва да убива Намòр, защото не това е заветът на майка ѝ. Принцесата е заслепена и не иска да чуе.

Тя атакува Намòр по вода. Не че е възможна друг тип атака срещу субект, живеещ в океана :Р

Шури създава нов клас бойни костюми, наречени „Среднощен ангел“.

Техният основен цветови код, питате?

Синьо-златен костюм, носен от черни :Р

Стига се до финалната битка сред огън между принцесата и краля на брега на океана – репрезентиращи трите елемента, свързани със златото. Не се изхвърлям, защото това е битката за бъдещето на вибрания.

Free Joomla Extensions

И тъй като филмът се казва „Черната пантера“, а не „Намòр“ – Шури печели на фона на бруталния трак „It Could Have Been Different“. Можеше, но не би.

След добре монтирана сцена с flashback-ове, която не мога да открия в нета, че да споделя, принцесата вижда това, което вече знаем: тя и Намòр са огледални отражения един на друг, минали през едни и същи травми, движени от едни и същи рани. Шури си спомня коя е и пощадява Намòр, предлагайки му да пази Талокан, ако той се предаде. На свой ред той също постъпва разумно, а след проявеното благородство принцесата връща сърцето си и се превръща в монарх.

Обратно в Уака-уака, вече в мир и черно-златни одежди, тя засажда наново пресъздаденото от Талокан Синьо цвете, така правейки традицията на Черната пантера възможна и за бъдещите поколения.

От птичи поглед излиза, че тя посява растението в кръг, който лично в моето съзнание навява абстрактни, но логични предвид цялата наративна арка асоциации

Шури свързва двата свята отново, което е и извечната функция на монарха.

Кралицата вече е готова да изгори дрехите на Т’Чала, продължавайки недовършения ритуал с майка си приживе. В онзи минал момент, преди да бъдат прекъснати от Намòр, Рамонда започва да казва на Шури нещо, което не знае. Тя не успява да довърши никога, но вече споделих, че има допълнителен детайл към тази най-важна сцена.

Във финалните кадри на филма разбираме какво е неизреченото, което затваря арката и на двата филма. Докато завършва ритуала по изгарянето на дрехите на брат си, разбира, че той е имал скрит син. Момчето разкрива допълнителна тайна – то носи името на... баща си.

И такааа...

Травматичният ripple, който Килмонгър създава с изгарянето на Синьото цвете и изкореняването на традициите на царството – Шури успява да излекува.[36] В допълнение, историята на брат ѝ ще бъде продължена от сина му, който ще хвърля по едно око на Уака-уака, когато порасне и се превърне в новата Черна пантера.

Вселената на Уака-уака пък ще продължи да живее, защото, когато вече завършвах този материал, обявиха, че Disney+ стартира нов сериал за Уака-уака, който ще се казваааа...

„Eyes of Wakanda“ :P

You know what, dad? You were right this time...

I AM fuckin talented! :D

Тесерактно отклонение към образа на Пазителите