Настоящата книга е родена от мания, не по-различна от тази, която Ам-гъл има към Единствения пръстен :)

Има само 1 разлика, ако решите да упражните доверието си, че „тя наистина съществува“.

Прегърнах тази мания доброволно, а не под на хипноза от вълшебна халка.

„Тайната на Синьото цвете, което е златно, и корените на златото, които са черни“ скочи в Бездната на най-съкровената сянка на всеки писател.

Желанието му „да каже Всичко“.

Вместо предговор

Запомнете от мен, драги читателю...

Ако някой, занимаващ се с писане, ви каже, че „дори не му е хрумвало“, че „с писането си иска да каже всичко“ – не му вярвайте. Срещу вас стои долен лицемер, мерзавец или човек, който дори не се е замислял по въпроса, и е склонен да говори лековато за инак много съществени неща! Самият факт, че нито един писател не пише само една книга, доказва, че той лъже.

Писането свързва със света на историите, който по дефиниция е безкраен, защото е базиран на светлина. А когато работиш със светлината, ти неминуемо се оказваш обвързан и с времето. Най-малкото защото, ако няма светлина, не би имало и време. Без светлина няма проявено, а в Безкрайното нищо няма кой да измисли „времето“.

Просто защото няма никой.

И така, когато човек пише, той се озовава в пространство на безкрайност и време.

Прекалено импулсивно би било прибързаното категоризиране на двете концепции като „взаимоизключващ се парадокс“. Най-малкото защото можем да кажем, че времето е безкрайно, а самата безкрайност има нужда от време, за да бъде огледално цялостна. Това е засукана примка, която алхимията се опитва да разтвори от самия си генезис. Неслучайно и безкрайността, и времето могат да бъдат идейно изобразени с един и същ символ:

Това е и причината, поради която „писателят“ от преди няколко реда лъже, ако постулира, че „не иска да каже всичко“. Пишейки, той неминуемо пребивава в тъмната утроба на безкрайността и времето. Така той е структурно свързан с тях и дори да не го осъзнава, имитира нейното изконно качество.

Всичкостта.

Всъщност той е най-лесно манипулируем именно когато не знае, че се намира в собствената си плитка локва. Когато започне да отрича, когато емоционално започне да обяснява, че „е твърде елементарно просто да кажеш, че писането е опит да кажеш всичко“, че има нещо повече отвъд това.

Отвъд кое?

Има повече отвъд това „да кажеш Всичко“ ли? :)

Та днес дори тези, които няма нищо какво да кажат, не спират да говорят. Съществуването на социалните мрежи и видеоплатформи, в които всеки може да генерира съдържание и да изрази мнение по всеки един въпрос, не е ли изражение на идеята, че всеки иска да (си) каже всичко? Че всеки вижда всичко и го преценява, сортира и категоризира в картина, която за него е „Всичко“ (с необходимото условие, че „Всичко“ се променя иupdate-ва всеки ден, нали така, ха-ха-ха).

Ето защо много трудно можете да разделите акта на писане с „Всичкото“. Защото самият език е първата симулация на реалността – опит да се направи нейно копие, което да раздели реалния живот на малки парченца, свързани в работеща картина, предаваща съобщения за нея и вместо нея. Карта на реалността за онези, които нямат възможност да видят различни нейни измерения. Защото никой не може да види всички измерения на съществуващото.

Най-малкото защото те нямат чет :)

И тук идва проклятието на Ам-гъл, пречупено през писането. Ще бъдеш ли погълнат от сянката си, опитвайки се да кажеш Всичко (дори и да не осъзнаваш реално, че това е водещият импулс)? Дори когато осъзнаваш невъзможността на това „безкрайността да бъде побрана в нещо с параметри“ като „книга“?

Тук аз казвам – инициирай собственото си поглъщане.

Не под хипноза.

Съзнателно.

Или казано със синоним – доброволно.

Влез в начален стадий на лудостта доброволно и го превърни в последен с лекотата на това как се отгръща страница на книга.

Възможно e да бъде направено, ако виждаш със затворени очи.

Аз самият излъгах преди малко.

Освен безкрайност и време съществува и трета „тайна“ компонента.

Тя е неизбежното Нищо, тихо задаващо параметрите на първите две.

Ето защо няма как да искаш да кажеш Всичко, без на някакво ниво да си в общение и с Нищото.

Така писателят е между чука и наковалнята на Всичкото и Нищото.

Ако не друго, това поне обяснява защо повечето писатели се пропиват :)

Всичко това автоматично обаче значи и нещо трето!

Доброволното навлизане в процеса е разбирането на безкрайно досадния парадокс, че в опита си да кажеш Всичко – ти няма да кажеш Нищо.

Макар и да не е много, надявам се текстът дотук да ви е убедил поне в това :)

Горното се нарича „самоирония“.

Писателите, които я ползват, смятат, че е много хитър начин да отклонят вниманието на читателя от това, че обикновено не казват Нищо.

Аз не искам да отклонявам вниманието ви от това. Напротив, искам да се съсредоточите именно върху идеята, че колкото и да прочетете в тази книга – то ще е Нищо, просто защото изначално се опитва да каже Всичко.

След публично оповестеното ми угасване, продължило 6 г., реших да се родя отново в букви и да се напомпя с толкова много светлина, че буквално да няма край.

Предизвикателството, което си поставих, е да го направя, пишейки за нещото, което е ултимативната манифестация на светлината в материя – златото. Акт, чиято битова аналогия би била „да вечеряш хляб с хляб“. Ако имате глутенова нетолерантност това е двойно отрицание. A double no-no.

Но както е добре известно в средите, четящи дебели книги за духа – в колкото по-дълбока Бездна си бил, толкова по-надалеч ще те изстреля ластикът впоследствие.

Толкова надалеч, че сведено до текст, тук ще предишате със светлина, известна днес като „информация“.

Това бе болезнено умишлено от моя страна априори, до степен, в която то приличаше едновременно и на самобичуване, и на радостна игривост.

С което искам да кажа...

Престарал съм се умишлено.

Направих всичко възможно да се уморите от детайл.

Аз искам да сте уморени! Искам да бъдете максимално уморени, ако трябва дори отегчени. Дотолкова искам да ви пренаситя с представянето на форми, че да се отвратите от формата; да се издигнете над нея и да видите архетипната есенция на нещата, която се просмуква по различни начини в различни неща, което наглед ги кара да изглеждат различно именно заради наглед „различната“ им форма!

Макар всъщност зад тях да стои едно и също архетипно ядро.

С това искам лявото ви полукълбо да млъкне изцяло! То трябва да намери своето правилно място с широко отворени врати, срещайки двете полукълба в епифизата, която е мостът.

И срещайки бинарното си внимание в нея, съществуването на моста вече е факт. Иначе няма как да има среща априори :)

За по-мързеливите добрата новина е, че после няма да хабите енергия за „пътя наобратно“. По този мост се минава веднъж и после не е същото. Когато вече сме в епифизата, третото око е отворено и имаме капацитета да разбираме и извличаме прости есенции от сложни системи (каквито предлагам аз самият).

Така че можете да разглеждате тази книга като тренажор. Опитвайки се да кажа Всичко чрез много, аз няма да кажа Нищо, но в процеса имате възможността да се предадете и да извлечете есенция от това. Обикновено тя няма много общо със самото съдържание на книгата (което вече уточнихме, че липсва).

Един съвет.

Не бързайте да споделяте тази есенция с някого веднага! Оставете я да отлежи.

Нека тя остане тайна. Алхимизирайте я.

Вижте може ли да се превърне в зародиш.

Какво ли ще израсне от него?

Ако сте внимавали с формулата – би следвало да не разберем в прав текст никога!

Понеже знам какво е – изпитвам крайно нелюбопитство към есенцията, която ще извлечете. Това е форма на уважение към вашата тайна. Разбирането, че нещо трябва да остане сакрално, трябва да има нещо зад воала.

Винаги, винаги, завинаги.

Писателският ороборос повелява предговорът на една книга да бъде написан, след като тя е вече завършена. Можеш да обхванеш нещо, само ако вече си го видял в цялост.

Така че това е той – моят предговор.

Сбъдвайки мечтата на онези, които искат да прочетат есенцията в 3 стр., а не в 850.

Неприятното винаги е, че никой няма да разбере нищо от тези 3 стр., ако не е прочел 850. Може да вярва, „че разбира“, защото преди това „много е чел“, и „вече знае“.

Но обещавам, че всеки, който прочете тези 850 стр., ще разбере, че претенцията му да може да декомпресира свръхкомпресия, е крайно надценена.

Cause nobody knows jack shit.

Време е да започнем тази приказка...

За да положа допълнителните основи, които да се свържат с вече познатите ви такива, нека ви въведа в лабиринта на това за какво „Синьо цвете“ става дума, що за символ е то и по какви причини касае нашия синхромистичен гоблен оттук насетне...

Засега е още безопасно и не е нужно да хващате ръката ми през пътешествието ни в лабиринта.

Като всички приключения и това започва безобидно.

Към самия край това ще се промени.

Защо?

Well...

Let’s just say this will make much more sense a bit later :)

Much later.

Good night!

... and...

Good morning :)

Започваме с презентация на... Тайната на Синьото цвете...