Ебаси, този път наистина ще става дума за нещо различно! Чисто технически, настоящата книга е обявения завършек на трилогията ми започнала с „Писане и алхимия“ и „От predictive programming към синхромистицизъм“. Тя обаче няма нищо общо с предните две изложения, що се отнася до това, че от моя гледна точка в нея не се синтезира и теоретизира почти нищо. Материалът описва едно цялостно преживяване, което се случи на множество „порции“, но по същество представлява една холистична история съставена от много „продължения“, които тук съм навързал в общо тяло. За разлика от друг път нямам никаква претенция, че на интелектуално ниво разбирам напълно онова, което се случи и продължава да се случва. Просто го разказвам, знаейки че на това ще се базира бъдещата ми работа, която ще разбирам в процеса на изваждането ѝ на показ. Свеждам нещата дотам докъдето мога (или смятам че трябва) и с това завършва моята роля спрямо мен самия. Функцията ми никога не е била да правя нещо разбираемо за всички, което така или иначе е невъзможно (все пак никъде в този сайт не е казано, че хората задължително ще получат отговори). Това важи с двойна сила, когато става дума за „по-високи“ плътности, които са изключително отвъд всичко физическо. Всъщност те не могат да бъдат свързани пряко с каквото и да е и оттук възникват множество трудности в описанието им. Говорим за другоизмерни реалии, които по никакъв начин не могат да бъдат сведени до идеите за материално/нематериално. Дори термина „нематериално“ не се доближава до идеята, защото генезиса му произхожда от 3D. Говорим за чисто интерактивно съзнание.

Вече писах достатъчно за въображението и тези от вас, които следят работата ми разбират колко важно е то. Не мога да акцентирам достатъчно на факта, че цялото Творение е плод на нашето собствено въображение. Респективно, възможността за конкретика във физическия план е по-скоро изключение, отколкото правило и според мен да търсим конкретика в разбирането си за вселената е плод на ограничен подход. Затова в цялото описание ще упражнявам принципа, който е основен и за самата структура на „реалността“ ни: „using metaphor to approach meaning“. Метафората не е буквално значение. Тя ни казва нещо, но то не е онова, което наистина ни казва. Открих че физическата материя би следвало да бъде разглеждана на същия принцип. Затова и смятам, че проявения свят е метафора за нещо съвсем, съвсем друго...

Нови дефиниции

Knowledge is the barrier to discovery.

— Jiddu Krishnamurti

Тъй като ще опитам да опиша преживявания, които се случиха в състояние на съзнанието, което няма нищо общо с обикновеното „излизане извън тялото“, на този етап се налага терминът „ОИТ“ да бъде тотално преразгледан и заменен, поне що се отнася до моите изследвания. Години наред той изпълняваше добра функция предвид, че като човечество тепърва навлизаме в своето масово разбиране за структурата на реалността...; „ОИТ“ като термин обаче, вече се е превърнал в окултен анахронизъм за мен. Нещо повече – дадох си сметка, че самата формулировка „опитност извън тялото“ превръща целия процес центриран в самото тяло... Дефиницията скрито намеква, че то е главната ос около която се случват нещата и това ни фиксира още повече именно в това тяло, макар че уж говорим за „излизане извън рамките му“.[1] Реално обаче винаги е ставало дума просто за изместване на фокуса, а не за някакво „излизане от нещо“ – било то тяло, съзнание или нещо трето... Ето защо оттук нататък въвеждам заместителя на „ОИТ“ – „Разширено СебеВъзприятие“ (РСВ). Не намирам термина за много благозвучен или звънък, но в случая за мен е по-важно дефиницията да се доближава по-плътно до действителния „механизъм“. Всъщност, ако трябва да бъда честен докрай, истината е, че вниманието не става „по-широко“ (макар че преживяването може да създаде реални усещания за подобна механика). То просто е по-фокусирано в настоящия момент, което ни отваря за автентичния ни изначален Поток. А в него е Всичко Което Е. В РСВ ние просто потъваме по-дълбоко в Сега-то.[2] В този ред на мисли, когато говоря за „разширено възприятие“ трябва да обясня, че на практика става дума за поредното ограничение на езика. В това състояние не сме наистина по-разширени, просто придобиваме осъзнатост и за други равнища на собственото ни съзнание. Защото ние не можем да сме по-разширени от това, което вече сме на ниво структура. Но можем постоянно да сменяме перспективите си за „онова, което сме“ и „там където сме“ в „рамките“ на Всичко Което Е. Вие (като Всичко Което Е) гледате на Всичко Което Е от различни перспективи, изпълнявайки така идеята зад Всичко Което Е. Без значение от каква гледна точка преживяваме себе си – ние винаги преживяваме себе си. Защото просто няма друго за преживяване. Така че РСВ е поредният нов фокус към нещо, което винаги е било едно и също. Просто неговата „механика“ е по-близка до оригиналната такава. Ето защо този нов термин не е окончателен, но засега не мога да измисля по-добър от него (междувременно – отворен съм към предложения). С РСВ акцентът пада върху съзнанието, което остава индивидуализирано, но въпреки това не се самоопределя от тялото като негова „отправна точка“. Този различен поглед е стъпка в правилната посока за разбиране на по-голямото „същество“, което сме и нелинейните потоци, които сгъстяваме в нещо конкретно, преживявайки ги като материя. Т.е. когато имам преживяванията за които ще разкажа, аз не съм просто „Н.“ и не тълкувам случващото се през „Аз“-филтъра по маниер, който да бележи цялата случка. Фокусът на личността е наличен и при желание мога да го „включа“, но това не е необходимо условие, за да мога да се възприема като по-голямото нещо, което всъщност всички ние представляваме. В същото време повече от всякога става дума за преживяване за което не мога да говоря като страничен наблюдател и трябва да изходя от собственото си съзнание. Т.е. ситуацията е изключително особена. Никога не съм бил на аяхуаска церемония, но хора, които са били са ми описвали точно такива състояния, така че ако някой от вас има опит с това – може би ще разбере калибъра на преживяването.

Към настоящия момент все още не съществува адекватен инструмент, който да съотнася реалностите за които ще говоря към нещо разбираемо в 3D (което прави дори метафората недотам работеща за всеки). Квантовата физика е наченка на нещо в тази посока и затова ѝ бе отделено толкова място в книгата ми за киното, но тази научна дисциплина също се проваля в опитите си.В крайна сметка какво е квантовата физика? Работещи теории потвърдени експериментално..., но теории, които не можем да впрегнем или преживеем съзнателно в нашия всекидневен живот, в тривиалната ни битова реалност. Както всички знаем, точно това е „травмиращото“ в квантовата физика – ние буквално не можем да я разберем. Не в смисъла, че ние, обикновените хора, идиотите не можем да я разберем и само няколко учени в света могат. Не. Дори те не могат. В какъв смисъл? В смисъл такъв, че тя просто работи, но ако опитате да изградите консистентна онтология около нея ще получите безсмислени резултати. Времето ще върви наобратно, ще се сблъскате с всякакви паралелни вселени и т.н. С други думи – ще получите онова, което просто изглежда безсмислено, съотнесено към стандартната ни перцепция за реалност. Защото нищо не може да бъде разбрано докато не го преживеем съзнателно. Интелектуалното обяснение и разбиране не е духовност, нито интеграция. Квантовите реалии няма как да бъдат наистина разбрани докато не бъдат преживени. Така че на този етап това може да бъде единствено символична реалност за всички нас. Формули, общи закони... навярно в сбор те организират функциониращи уравнения, но те не значат нищо за нас. Поради което опитваме толкова отчаяно да направим именно това – да ги разберем. Ето защо изобретяваме метафори, за да си представим квантовата вселена. Но не можем да направим дори това. Тя може да се преживее единствено със съзнанието. Теоретичният модел за нещото не е самото нещо, защото за нещото не може да се говори – самият език принадлежи на модели формиращи старото; той трудно може да бъде път към новото в настоящия формат.[3]

Моят опит да опиша всичко това няма да е по-различен. Ще говоря за нещо, което не може да бъде обяснено 1 към 1 с какъвто и да е триизмерен инструмент и държа тази уговорка да бъде предварително потретена. Така че това, което ще прочетете е версия на нещото, а не самото нещо. Когато съм „там“ всичко е ясно и нужда от въпроси няма, защото няма ум, а всепоглъщащо преживяване и „преливане“. (Мета)физческите реалности не са логични, нито разумни, нито пък пасват удобно на интелектуалното желание за рационализация в дадени рамки. В момента в който направим тази рационализация и преформатираме едно метафизично прозрение по начин, който ни позволи да го разберем интелектуално – онова, което „разбираме“ всъщност не е самото метафизично прозрение. То е краен продукт от вид рециклиране направено от ума. Транслирайки всичко това на език – не е възможно тази рециклация да бъде избегната. Така че разказът ще е под формата на изложение на нещо „възприето“, но имайте предвид през цялото време, че този разказ не е самото преживяване. И макар това да е някак си „ясно“ за всички читатели, потретването на този факт не е превземка и е изключително важно да бъде разбрано. Най-малкото защото знам, че 80% от въпросите, които ще получа впоследствие по този текст няма да бъдат релевантни. Всяко едно привидно „противоречие“ в разказа е създадено от опита ми то да бъде транслирано в език – противоречието не е в самото преживяване, а в езика за него. Ето защо на моменти текста ще звучи като описание на теория, но тази „теория“ бе разбирана в процеса на нейното възприятие, което я превръща в knowingness. „Синтезът“ ѝ никога не е бил търсен като някаква самоцел в контекста на самото преживяване. Така че тя не е рафинирана, не е класифицирана и организирана по начин, който умишлено е бил съставен за някаква презентация като настоящата. Самото преживяване е естествен синтез на „теорията“. Но, както ще подчертая не за последен път – когато се опитам да предам това на език се сблъсквам с невъзможността цялото нещо да бъде преведено или „доказано“ адекватно. Като цяло се намирам в период от живота си, в който чувствам, че езика е по-скоро translation device на основния ми Поток, а не начин за изразяване. Има разлика. Понякога вече дори не „мисля“ на език. Така че ще опитам да адресирам своите преживявания по единствения възможен начин – чрез многопосочно навързване на метафори[4] и някои вече известни на науката неща, които са донякъде съотносими към структурата на реалността. Освен това на много места ще срещате различни вариации на израза „това ще бъде дискутирано в друга тема“. Истината е, че тематиката, която ще дискутирам е изключително многоаспектна и доста от онези на пръв поглед второстепенни детайли, понякога имат много по-голямо значение отколкото изглежда първоначално. Ако ги разгръщам на мига читателят не само ще се загубва в безкрайни скоби (което ще направи изложението твърде накъсано), ами и изобщо няма да се ориентира в лайтмотивите поради смазващия обем информация. За мен е много по-подходящо да маркирам дадени аспекти и постепенно да поднасям неща, които просто да имате предвид. В даден момент те ще намерят своето разгръщане и ще свържете много различни точки в една по-голяма обща.

Помнете през цялото време, че съществуващите вече концепции са прага, който трябва да бъде надскочен, за да може да нахлуе нещо ново.

А сега, малко предистория за самия клас преживявания и новото им естество.

Преживяването

Ако дверите на възприятието се прочистят, всичко ще ни се яви каквото е – безкрайно.

— Уилям Блейк

Винаги съм усещал различни „вибрационни потоци“, които съм знаел, че изразяват „нещо“ и нямат чисто материален произход. Като дете усещах различните „съставки“ от които е „направено“ нещо или някой. Става въпрос за много абстрактно чувство, което трудно може да бъде вербализирано. То е перцепция за поток, който се превръща в наблюдение, което не е свързано с класификация или осъждане. Например, ако кажа, че клавиатурата ми е направена от пластмаса – това е наблюдение, освободено от всякакви качествени оценки и характеристики, то просто е част от природата на самата клавиатура, която аз съзерцавам. Отношението на някой към материала „пластмаса“ вече е съвсем различно нещо.

По подобен начин често съм навлизал в абстрактни пространства на съзнанието при перцепцията на нещо, което ми прави впечатление. Обикновено това са напълно тривиални детайли от композицията на реалността. Начинът по който се е огънало сакото на някого, ъгъла под който е поставен даден предмет на масата – неща от такъв сорт (но не само). В такъв момент става едно потъване и преминава един поток от връзки, който няма как да бъде обяснен или изразен, но след него си казваш: „Ахааа!“. Осъществило се е някакво „отключване“. Невинаги ми е ясно „на какво точно“. Информацията, която протича не е нещо, което задължително ми „върши работа“, но тя спомага изграждането на един вид „координатна система“. Или по-скоро не че я изгражда (защото тя винаги е била там), но ме прави съзнателен за нея и координатите на съзерцаваното спрямо всичко останало. Самите характеристики на съзерцаваното стават по-очевидни и разбирам смисъла им, разбирам защо СА точно в този формат, в който са – на какво са проводник и защо точно те „съставят“ нещото. Осъзнавам какъв е смисловия поток, който изгражда многофасетността на нещото, на какви идеи е медиатор то като съвкупност. Когато процеса ми се случва с човек, това обикновено носи със себе си информация за човека и на какво е „признак“ наличието на детайла чрез който съм навлязъл в Потока. Например – за каква идея е представително това спрямо настоящата версия на човека пред мен. В известен смисъл сбора от такива детайли ме карат да разглеждам нещата по друг начин. Вече когато се запознавам с някого, аз не го разглеждам като самоличност, а като по-широкото съзнание, което той е, излизащо извън рамките на индивидуалността. От известно време това определя и поведението ми към тялото на този човек в 3D. Избирам този подход, защото съм на етап в който ясно разбирам, че всички ние сме конгломерат от архетипни потоци. И по линия на някои от тях, които създават резонанс с нас самите – различни хора навлизат и остават в живота ни.

Този фокус на перцепция достигам най-често чрез лица. През тях става най-голямото „глътване“ на вниманието ми и потъването в другото състояние на съзнанието. Говоря за потъване и получаване на информация „в пакет“ за части от секундата. Не става дума за никакъв математическo-поведенчески анализ в стил „Lie to Me“, а за всепоглъщащо и всеобхватно разбиране. Това невинаги е обективно и доскоро никога не се бях заигравал с него. Забелязвам, че най-често то има отношение единствено спрямо мен и моето собствено място в споменатата по-горе „координатна система“. Никога не съм се правил на „врачка“ с тази ми „способност“, нито имам пряк контрол върху тайминга на нейното „проявление“. Освен това не говоря за „феномен“, случващ се on a daily basis, но това се случва достатъчно често още от детството ми, за да му обърна внимание. Случващото се винаги ме е смущавало, защото ме е поставяло в позиция, в която аз нямам никаква представа какво точно се случва, нито какво значи то или причината зад всичко това. Не съм можел да говоря по въпроса с никого през годините (затова и не съм го правил), просто защото нямах отправна точка – не знаех дори как да започна. Доскоро аз дори нямах персонално разбиране „какво е това“, камо ли да започна да говоря за него на други хора. Не можех да го поставя дори в приблизителна рамка. Нямах капацитета да обясня самия поток, нито неговия носител или резултата от всичко това. Просто го регистрирах.[5] Също така с времето забелязах, че в редките случаи, когато „използвам“ някакво знание от този поток, което успявам да сведа до конкретика, вербализирайки го на някого – то много често не се оказва фактически вярно.[6] Защото може да бъде вярно само в много по-широк смисъл, който самия индивид обикновено няма капацитета да види. Понякога не е вярно и като цяло, а е съотносимо единствено към формàта на онова, което е важно за мен.

Забелязвал съм и обратното, обаче. Когато не споделя усещането си и го оставя за себе си – разговора или ситуацията се разгръща по начин, който ми доказва истинността на „синтеза“ ми.

Има и трети вариант на ситуацията, в който онова, което виждам и успявам да вербализирам – кликва мигновено. Вярвате или не, тогава положението е още по-тъпо поради скоростта на случката. В РСВ аз виждам много пряко връзките, когато съм с хората. Доста често те разказват или се оплакват за някакви неща, чийто произход за мен е очевиден, а по някаква причина за тях не е. И когато кажа онова, което виждам, понеже аналогията и самият извод е твърде пряк и скоростта на прозрението навлиза много по-бързо, отколкото човека е свикнал – Потока просто пробива, защото идва с по-висока скорост. Респективно моята мисъл, която е светкавична, структурно се тълкува като „пробождане“ от отсрещната страна. Защото, да речем, някой се е мъчил с нещо 15 г., а аз го виждам за не повече от 2 мин. след навързването на различните потоци, с които съм в контакт. И има едно сепване и често – затваряне от страх.[7]

На практика ви описвам ситуация с 3 възможни изхода и нито един от тях не е адекватен за мен. Т.е. аз изначално съм в позиция, в която си давам сметка, че няма никакъв смисъл да говоря за това, защото то не може да бъде изкомуникирано адекватно поради парадокса на квантовия наблюдател. Затова и не го правя. Просто няма common ground. Представете си учен идващ от 3000 г. напред в бъдещето. Науката там е толкова напред, че той няма база на която да стъпи, че да започне да ни обяснява тамошните принципи, изхождайки от нашия собствен background (който пък е светлинни години назад). Няма никакви условия за среща на потоците. Става въпрос за нещо подобно. Онова което можех да кажа за някой в даден момент не бе релевантно по никакъв начин с нищо, което аз самия имам капацитета да разбера или обясня с ума си и това в крайна сметка си бе мой проблем.

Това ограничение обаче, постепенно се превърна в процес на откриване за мен. Процес, който и понастоящем представлява моя lifeline. За мен е немислимо този процес да прекъсне. Той може да променя форма и посока – но винаги тече. Работата ми в Издателството, например, е само част от проявлението на това. Скоростта на обстоятелствата отключващи различни връзки постоянно расте, а способността ми да усвоявам големи обеми абстрактна информация с голям интензитет – ми прави все по-голямо впечатление. Това прави споделянето още по-невъзможно, до степен, в която си давам сметка, че мога да изразя само около 20% от онова, което съм. Просто връзките стават все по-многоизмерни и тяхното транслиране би създало огромен обем от линейна информация, което освен всичко друго е и непрактично.

С времето това ме направи все по-мълчалив. Тук не става дума за това, че все повече потъвам в някаква собствена вселена от която няма връщане... По-скоро останалите все повече се откъсват от своя собствен Поток, което ме принуждава аз самия да оперирам в много по-рестриктивен режим, бивайки онова което съм по един недотам представителен за същността ми начин. Просто bandwidth-а е съвсем различени това създава проблеми за мен самия. Отново – проблем, който е мой, а не на останалите. И общо взето това бе цялостната ситуация в съзнателния ми живот доскоро.

Чак през последните 2 години започнах да си давам сметка какво наистина се случва и да разбирам бегло действителния „механизъм“ зад всичко това. Когато започнах да навлизам по-дълбоко в РСВ бързо си дадох сметка, че навлизам в самата платформа на реалността. Виждах от колко много идеи и потоци е съставено дори само едно-единствено нещо. И след като разбрах от колко много потоци сме съставени, започнах да осъзнавам какво точно съм усещал преди.

Пътят към това по-съзнателно разбиране също не бе особено кратък и сега вече мога да видя, че то се е разгръщало много методично. Гледайки назад към действителното съзнателно начало на всичко това, няма как да не се върна към периода 2010-2011 г., когато бях абсолютно вманиачен от шахматния мотив. По някаква причина знаех, че в него е ключът към абсолютно всичко, но все още не можех да напипам детайла на нещата. Правих всякакви проучвания свързани с мотива, сънувах го фанатично, чертаех го и в крайна сметка чрез него преоткрих синхромистицизма. След време разбрах, че черно-белите квадратчета не са нищо повече от 2D-репрезентация на куб. Т.е. решетката бе триизмерна и кубична. После пък си дадох сметка, че дори не е и кубична, а е хиперкубична и blueprint-а идва от по-висока плътност... докато през 2014 г. имах и първото си съзнателно преживяване в тази реалност, което на практика започна да променя всичко.

Преди да стигна публичния етап на „Писане и алхимия“ и да организирам хронологичната поредност на тази трилогия, дълго се чудих дали да не пресъздам процеса на откриване на тази реалност по хронологичен път – от 2D търсенията ми за шахматната решетка до по-многоизмерните ми преживявания на същото нещо на по-късен етап. Тъй като обаче 2D и 3D-моделите се формират на база принципи, които идват „отгоре“, реших че е по-добре да се разбере първоизточника на онова, което възприемаме като материя. Защото ако първо разберем по-ниската предавка, после така или иначе ще трябва да разрушим цялата ѝ рамка, за да осъзнаем, че тя е само проявление и кристализация на нещо коренно различно. Така че няма смисъл изначално да се свиква с нещо „грешно“. По-нататък обаче със сигурност ще опиша проявленията на настоящите „принципи“ в 2D и 3D в отделни материали.[8] И без това с годините събрах доста материали по въпроса. Ще става бавно, защото обемът е наистина огромен.

Ако трябва да премина към самата поредица от преживявания и усещанията, които имах... те започнаха в състоянието, в което съзнанието е най-отворено – между будно състояние и сън.

Тук трябва да кажа, че почти през целия ми живот сънищата ми са били по-скоро тривиални. Това може да е учудващо за някои от вас, но е факт. Разигравал се е някакъв пасторален битов сюжет, който на моменти дори ме е дразнел с дебилността си. Освен това, по някаква причина всичко се е свеждало до преживяването на алтернативи на това мое физическо Аз тук и сега. Това е мотив в живота ми, който е силен до степен, в която дори Издателството се казва „Паралелна Реалност“ (а идеята за името дори не беше моя, чак по-късно направих връзката). Така че аз никога не съм търсил отговор за себе си в сънищата ми, а отвъд тях – в други фази на съзнанието. Най-вече в будно състояние, което от определена гледна точка, винаги е било много по-динамично и интересно за мен отколкото сънищата ми. Обикновено при останалите хора е обратното. Вечерно време за мен е скучно, ако нямам онова, което доскоро наричах „ОИТ“. Това означава, че ще сънувам... Скука!

Една вечер обаче, почувствах засмукване като при онова, което дотогава наричах „излизане извън тялото“, но в същото време усещането за физическата реалност бе съновно. Това бе объркващо. Казвам „физическата реалност“, защото състоянието в което навлязох бе по-будно и осъзнато от „ОИТ“ и фактически не спях, а бях... буден! Не знам как да го опиша, но имаше именно едно допълнително измерение на будност в будността и осъзнатост в осъзнатостта за будността. Озовах се на фокус на съзнанието, който по същество представлявачистото въображение на Всичко Което Е. Красотата и величието на това, което преживях няма как да бъдат описани по абсолютно никакъв начин. Бях в потрес и захлас. I wasn’t thinking. I was listening.

And listening is loving.

С отворени очи видях структурата на всичко, преминавайки през безброй проявления на съзнанието, през безброй реалности, НАПЪЛНО удивен от многообразните форми на проявление и съзнание на множество планове.[9] Всъщност това което ме изумява и до днес е, че няма нито един повтарящ се елемент в цялото Творение. Няма нито една реалност, която да не е тотално нова, вдъхновяваща и еманираща различна вибрация. Нито една. По груби изчисления засега съм имал случаи на навлизане, които като „времетраене“ може би се равняват на 1-2 месеца хронологично линейно време. Представете си да прекарате 2 месеца от живота ви, в който всеки един следващ момент е нов, напълно различен и няма никаква отправна рамка спрямо отминалия момент. Сякаш всяка една секунда се телепортирате на планета, на която съществува цивилизация напълно различна от предишната. Постоянно ставате свидетел на напълно нови, неизвестни досега неща, които нямат нищо общо с каквото и да е познато. Пълна магия. Може да звучи шизофренично, но поради оборотите на случващото се, съзнанието „няма време“ да се закачи за нищо конкретно и да оформи каквато и да е рамка, но именно в това е смисъла – да течеш с Потока. За ума няма смисъл, но протичането през каналите на вечното блаженство и Единство е нещо, което не може да се замени с нито една конкретна реалност. Преживяното е напълно абстрактно, но в същото време изпълнено със смисъл, който не може да се вербализира. То може да продължи „завинаги“, защото Творението е безкрайно. В РСВ няма „пътуване“, както сме свикнали на това с „астралния двойник“ или нещо подобно... Просто си в състояние на съзнанието, което ти позволява да преживееш Потока, който ВЕЧЕ минава през теб. Ставаш по-съзнателен за безкрайността на съзнанието, което СИ. Не че „отиваш някъде“. Ти си там където винаги си бил. Просто „онази друга част“ вече става достъпна за теб, защото вече си готов да се отвориш за нея.

Всичко на това ниво на съзнание е толкова различно, че още докато го преживявах си давах реална сметка как няма да мога да предам тези неща на език и да ги сведа до нещо логично, което да формира някакъв смисъл. Не само това, ами още докато преживявах нещата знаех, че ще забравя поне 60% от тях. Измислях си как да компресирам смислите на това което виждам и да ги сложа под общия знаменател на някой образ. Например „кестен“ (произволен пример). Идеята е всеки път като видя кестен в будно и нормално състояние, това да бъде като спусък, който да активира усещанията ми от тези реалности. Това е елементарна и позната техника на всеки сънувач и докато си в това състояние е нормално да ти хрумне.[10] Прибягвах до този метод, защото едно от „странните“ неща в РСВ е, че в него не се генерира памет. Няма натрупване, няма архивиране по начина по който го прави ума в материята. Просто си тотално в настоящето, преживяваш всеки миг отново и отначало, напълно чист. Възприемаш със сетива отиващи далеч отвъд петте. Докато го преживявам, аз вече го „забравям“, защото го интегрирам на момента. Това не просто прави всеки следващ „кадър“ различен. Докато имах това преживяване, наблюдавах различни неща и винаги имаше даден момент, в който си давах сметка, че стигам до една и съща концепция по различни пътеки. А именно – че всичко е едно и също нещо и привидните му „елементи“ са „свързани“. Както казва един познат на един познат: „всичко е направено от космическата пластмаса“ :)

„Графичните“ репрезентации чрез които наблюдавах тази истина бяха толкова коренно различни, творчески и умилителни, че дори не можех да заподозра, че накрая пак ще се озова отново със същата концепция под ръка. Душата ми се разтапяше от блаженство пред тази огромност и размах. Това буквално се случи безброй пъти и всеки път, аз си нямах идея, че в крайна сметка ще стигна отново до същата идея. Нямаше разпознаване, не можех да отгатна, че концепциите, които преживявам ще ме отведат до същия извод – нямаше и капка съмнение, която да ме накара да заподозра това. Всеки път бях тотално изумен като дете, което открива света за първи път. Впоследствие си дадох сметка, че това е начина по който вижда Всичко Което Е – една и съща крайна идея или сюжет, но преживяна по толкова безкрайно различни начини, които те обогатяват безкрайно, че накрая изобщо не те интересува, че си „циклил“ същата идея. Толкова оригинално, толкова ново всеки път! Totally worth it! И накрая изводът винаги идва като за пръв път! Всеки път си казвах, че тази концепция вече ми е ясна и няма как да бъда изненадан от нея и всеки път главата ми избухваше от това, че накрая отново съм бил „излъган“! Mind blowing.

Free Joomla Extensions

Пуааааааа!

С „времето“ си дадох сметка, че самото забравяне е естествен процес, когато си вписан в този формат. Това бе символично поне на две нива.

Първо, то носи идеята, че трябва постоянно да умираме за всичко в живота ни, ако искаме да сме нови всеки ден и да запазим удивлението си от съществуването по начина по който го преживява Всичко Което Е. Второ (което открих на доста по-късен етап), е че една от много силните и безусловни точки от предварителния „договор“ за навлизането в тази Игра, е да нямаме никакво знание за това какво ще се случи в следващия момент. Условието е не просто да нямаме знание за онова, което СМЕ на други равнища на съзнанието (онова, което окултизма нарича „минали животи“ – земни и неземни), а да нямаме идея за нищо друго освен Тук и Сега. Това е много характерно за настоящия тип Игра и самата структура на тесеракта прави такава платформа възможна (ще бъде обяснено по-надолу). Тази точка от „договора“ представлява огромна тръпка за онова съзнание, което метафорично наричаме „Висш Аз“, защото е типично нелинейно по един наглед много линеен начин. Какво имам предвид?

Ще го обясня с една приказка, която не е технически дословна, но ще ви даде представа за идеята стояща зад всичко това.

Представете си едно мега-съзнание, което съществува във формат освободен от линейно време и „пространство“ (мислете за тези концепции като за абсурдни на това ниво). То вижда всичко, в един и същи момент, без разделение, без последователност, ЕДНОВРЕМЕННО, с еднакъв фокус навсякъде. За него няма „одеве“ и „после“. Ако символично си представим всичко съществуващо като една плоскост – това съзнание може да я „обеме“ цялата във „всеки един момент“, защото – малко или много – то осъзнава, че е Всичко Което Е и тече с цялостния Поток. Няма разделение. Това е цялото знание във „всеки един момент“, всички преживявания във „всеки един момент“ – ВСИЧКО наведнъж. То може всичко с мисъл – няма граници, няма концепция за „невъзможно“, няма концепция за „нормално“ или „паранормално“; всички концепции, „реалности“ и проявления са валидни, целия потенциал на Творението е достъпен СЕГА единствено и само с намерение. Instant „materialization“.

Замислете се сега... За едно такова същество няма концепция за „промяна“. Промяната е функция стриктно обвързана с изкуствената конструкция за линейно време – това е идеята, че нещо може да е в едно състояние в един момент, и в друго състояние в друг момент. Но ако „този момент“ и „онзи момент“ са по едно и също „време“ – концепцията за „промяна“ става излишна. Т.е. това съзнание не може да разбере промяната и това автоматично означава, че то не знае нещо. И то трябва да го проучи. По този повод възникват идеи за различни „Игри“, които „пропадат надолу“ в платформа, която може да поддържа и осигури подобни параметри на преживяване. „Възниква материята“.

Бивайки безкрайно и всесилно съзнание, концепцията да бъдеш ограничен в нещо толкова малко като тяло, с конкретна самоличност, която да не може да прави всичко само с мисъл, е влудяващо интригуваща до степен на религиозен екстаз![11] Не че „преди това“ е царяла някаква „космическа скука“... Но ако си едно безкрайно и всесилно същество, ти ще искаш да влезеш и пробваш възможностите си на всяка цена в този нов симулатор, защото това е „последния писък на модата“ сред тези съзнания... образно казано :) Съзнанието в чистата си форма няма НИКАКВА идея какво е да възприема в последователност и явно в самата концепция се крият много уроци, които са интересни за него. Това предлага коренно различна перспектива. И този стриктно линеен инструмент („времето“ и концепцията за „промяна“) се явява врата към обогатяването на нелинейно ниво. Ето как един линеен инструмент служи на нелинейното разширяване.

Всъщност, наблюдавайки грандиозността на „структурата“, която позволява всичко това, аз бях толкова вдъхновен, толкова очарован и толкова искрено разтърсен, че просто си казах: „Който го е създал е велик!“ И в следващия миг, този полу-въпрос, полу-statement бе осенен от поредния внезапен проблясък.

НИЕ сме го създали!

Пуаааааааааааааааааааааааааааааа!!!

Идеята не можеше да се обхване дори в онова състояние. Виждах милиарди аспекти на структурата и в същото време знаех, че това не е нищо в сравнение с цeлостта на онова, което Всичко Което Е представлява, онова, което Ние представляваме. То просто няма край и е безкрайно във всички „посоки“. Не е просто „много, много голямо“, а НЯМА КРАЙ. Защото Всичко Което Е не може да има край. Само дефиницията за „край“ поставя (привиден) край и то само защото идеята за „край“ се съдържа във Всичко Което Е. Дори говорейки за дефиницията на „края“, този край постоянно се разширява по отношение на ума. Защото навлизайки в него и стигайки „близо“ до „края“, си даваме сметка, че трябва да има още. Затова не можем да открием и най-малката частица формираща материята. Винаги ще откриваме още по-малки частици и още по-малки – до безкрай. Защото то е безкрайно във всички посоки. И след имагинерния „край“, онова което ще открием е просто още една порция от собственото си съзнание, която ще разкрием и започнем да изследваме. Неизвестното във вселената е онова, което още не сме открили за собствената си същност. Всяко едно „откритие“ (без значение дали е направено в лаборатория или в състояние на медитация) е метафора представителна за нов аспект, който нахлува от несъзнаваното ни и който предлага ново сечение за разбиране на нас самите. Така е „било винаги“, така и „ще продължава да бъде“.

Пътуването ми в състояние на РСВ сякаш продължаваше безкрайно. Макар това да не е поток на който да можеш да се „наситиш“ и да ти „омръзне“, в един момент реших да променя формàта и да използвам това съзнателно, за да откривам различни неща. Открих че с воля мога да zoom-вам и влизам в конкретни аспекти на неща, които да изследвам детайлно. Шибаното на това ниво (от гледна точка на линейния ум) е, че ако тръгнете да разглеждате едно нещо, вие неизменно ще се „изгубите“ в хиляди други и ще забравите за какво сте „тръгнали“.[12] Просто защо всеки един елемент и детайл в Творението е толкова творчески, красив и еманиращ любов, че искате да отделите подобаващо внимание на всичко (което е невъзможно от гледна точка на личността). И тъй като в дадени периоди съм решавал, че няма смисъл да се губя и хипнотизирам до безкрай в „божествено опиянение“, предварително си наумявах въпроси, които ме интересуват и искам да изследвам.

С времето обаче, си дадох сметка, че ако имам проблем с „носенето по Потока“, аз все още не мога да яздя такъв; че ума ми иска да ме дърпа натам, накъдето личността смята, че е интересно. Абдикирайки от всякакви заявки за контрол на Потока – той ме отнасяше по естествен път към отговорите на въпроси, които така или иначе бяха в съзнанието ми. Отговорът идваше фрактално като част от по-големия Поток.[13] Това е уникално и винаги ме удивява, защото идва в най-неочаквания момент – като развръзка покрай нещо друго.[14] Отговорите започнаха да идват сами в процеса на потъването в самия Поток. Без усилия, без стремеж, без натиск.

Отговори пристигаха и чрез разгръщане свързано с личния ми живот и различни мои блокажи и проблеми, които в това ниво на съзнание разкриха своята многоизмерна комплексност, която е толкова заплетена за всяко едно човешко същество, че е просто плашещо доколко сме зациклили в невежество. Да видиш какъв е истинския произход на един навик или болест – на това ниво на перцепция – е трансформиращо завинаги преживяване. Излекувах се от неща, които бях подценявал цял живот, чиято същност никога преди това не бях разбирал истински. Да кажем, че една болест се формира просто от конкретен мисловен модел, е безкрайно опростенческо твърдение. Дори езотеричните дисциплини не разбират в дълбочина за какво наистина става въпрос (а за официалната медицина дори няма да започвам да говоря). Нямаше никакви тайни в това състояние и всеки път когато навляза в тези равнища чистенето и лекуването продължава – защото осъзнаването на Потока от който си „част“ автоматично носи със себе си и лекуване... Самото движение те вади от стагнацията, защото превръщайки се в Поток, динамиката му насочва вниманието ти към онези аспекти в теб, които са спрели и запушени. Механиката е такава, че цялостната идея за Движение която СИ в този момент, прави „зоните“ от съзнанието, които са спрели – много лесно детектируеми. Това е въпрос на резонанс. Цялостният формат и идея за движение не резонира с идеите за не-движение и малко или много последните биват разбирани напълно и отпадат от само себе си.[15] В процеса виждаш колко много имаш да лекуваш и на колко много нива е въвлечен този процес, открехвайки вратата към всички твои версии на многоизмерния ти „Аз“ (които също подсилват проблема) и без чието изучаване човек не може да промени нищо съществено...[16]

Виждах безброй други свои междуинкарнационни версии и като личността Н., и като напълно различни неща в реалности, които са близки до нашата или нямат нищо общо с нея. Всяка една от тях има специфичен код и вибрация, без който не можеш да навлезеш в реалиите ѝ. Понякога разликите са много минимални на ниво вибрация, но на ниво проявление на самата реалност са изключително различни. Става дума за една и съща идея, но за различна текстура, което носи със себе си друг тип преживяване и светоусещане. Не знам как да го обясня и онагледя... Засега най-добрата метафора, която съм виждал е в трейлъра на „The SpongeBob Movie“:

Free Joomla Extensions

Виждаме анимационния свят на SpongeBob и неговото преминаване в нашия такъв, но текстурата на героя е различна:

В единия случай говорим за рисувана анимация (отляво), а в другия – за компютърна такава (отдясно). И в двете репрезентации има достатъчно сходни черти, за да разберем, че става дума за един и същи герой и подобна поредица от смисли, но проявлението и усещането за него са различни и плановете, в които се проектира са различни.

Същото се отнася и за възприятието за цялостна реалност в различните паралелни вселени. Пак си ти, може да става дума за сравнително подобни една на друга версии, но чувството и отношението към тези версии се съотнася така, както в горния пример. Просто преживяването на различните места ще е различно и това няма как да бъде вкарано в семантична рамка. Ако искате мислете за това по следния начин: всички ние виждаме живота различно на 10, 20, 30, 40 (и т.н.) години. Светът уж винаги е един и същи, но има разлика в светоусещането, във възприятието. Просто ние имаме различна концепция за живота на различните етапи, но не осъзнаваме тези разлики на съзнателно ниво – това може да стане само ако се замислим дълбоко. Всичко е различно – текстурата, чувствата и дори емоциите, които едно нещо предизвиква. Тези превключвания на перспективи са нещо подобно на това, което се опитвам да опиша. На настоящия етап не мога да предам усещането по по-добър начин от този.

Ироничното е, че всички хора наглед споделяме една и съща реалност тук, но ситуацията не е много по-различна от току-що описаната. Всяко себеусещане формира специфична перцепция в този свят, което е своего рода паралелна вселена (и този път това не е метафора). Това беше нещо, което подозирах от години, но тъй като в РСВ имах възможността да наблюдавам през очите на други съзнания – се убедих окончателно в това. Ние не живеем в един и същ свят[17] и наличието на консенсусна реалност, която ни подлъгва в обратното – е просто една хитра негласна илюзия. Нейната „твърдост“ се крепи единствено благодарение на това, че на никой не му хрумва да оспори тази идея. Самият факт, че всички разпознаваме камъка като камък и зеленото като зелено не означава, че го виждаме по същия начин и че преживяваме същото нещо.[18] Това е особено очевидно, когато разгледаме огромната културологична яма между изтока и запада и коренно различната перцепция за света, отразена от изкуството на двата ментални полюса. Вижте само как се изобразява лъвът в западната традиция (отляво) и как – в източната (отдясно):

Ами че това е коренно различна перцепция за природата на лъва, което води и до различното ни преживяване за това „какво е лъв“! И това не е просто красиво философско твърдение без какъвто и да е пълнеж! Един китаец не вижда лъва, както го вижда един европеец. Буквално.[19] Западният лъв е твърде буквален, твърде фактически, което е и като лакмус за природата на прагматичната ни западна цивилизация формирана от предоминацията на лявото полукълбо.

В същото време ви уверявам, че източният лъв не е хиперболизирана митична репрезентация. Няма причина китайците да го стилизират така, те просто така го виждат. Разбирате ли магнитуда на това? Въпросното изображение е по-широката рамка, по която е бил възприеман лъва в Древен Китай и неговите характеристики отиващи отвъд физическото му проявление, наблюдавани със зрението. Ясно могат да бъдат забелязани различните разбирания за лъва, продиктувани от по-разхлабения фокус на дясното полукълбо и някои енергийни черти на това животно, които явно са били очевидни за източната перцепция. Това е много по-достоверна представа за това „какво е лъв“ от една снимка на действителен лъв на която ще видим само неговото физическо тяло. Този прост пример (който съм наясно, че за някои няма да има каквато и да е тежест at all) показва колко многообразно виждаме уж „едни и същи неща“, как всяка една реалност е различна.[20]

Още един много subtle пример, който да обясни усещането за ситуацията. Става дума за нещо, което всеки един от нас е преживял. Аз лично започнах да си давам сметка за този фин нюанс отново като дете и, разбира се, не съм можел да говоря за това, защото не съм знаел какво значи то и нормално ли е да има такъв тип процеси в главата ми изобщо. Та аз дори сега едвам формирам някакъв смисъл, пък какво оставаше за тогава...

Когато израстваме на някое място, ние си изграждаме едно много специфично усещане за него. Един филтър на „познатост“ спрямо нашата улица, центъра на града и като цяло – всяко едно място, което е често посещавано от нас. Крайната фаза на това е, когато дори не мислим за пътя, а просто вървим. Обикновено това се случва с маршрута „работа-вкъщи“. Просто не му обръщаме внимание от един момент нататък.[21] Ние сякаш „напояваме“ ареала с даден тип взаимовръзки, което изменя фината структура на мястото. Физическата му текстура ще е същата за мен и за вас, но мрежата от взаимодействия формиращи усещането за мястото в главите ни – ще бъдат различни. Важи особено за дома ни. Създава се една много специфична перцепция[22] за това място към която се съотнасяме по много особен начин. Когато имам гости например, много често си давам сметка как те виждат дома ми по коренно различен начин от този, който моето собствено светоусещане е формирало към същия този дом. Като отидете на гости у някого го има усещането за напълно ново място – всеки знае за какво говоря. Енергията е различна от вашата (без значение дали това е „хубаво“ различно или „лошо“ различно). На второ или трето ходене, мембраната за „ново“ изтънява и вие вече започвате да насищате с „познатост“ пространството, има някакво familiarity. Но този дом ВИНАГИ ще си остане различен за госта от това, каквото е той за стопанина.

Самите ние преживяваме огледалната ситуация, когато сме в чужбина, например. Някой, който вижда своите улици и дом в чужда за нас страна, го прави по същия начин, както ние вкъщи – със същата доза фамилиарност. Неговата перцепция не може да бъде нашата и в случая ние сме в позицията на онези пробиващи мембраната на „чуждостта“ в усещането за мястото.

Това усещане е характерно доказателство за различните начини по които тълкуваме едни и същи неща – по подобие на горния пример с лъва. Това е и тънката разлика в усещането за реалност, което се опитах да обясня покрай горния трейлър.

Long story short...

В един момент дотолкова свикнах с това тълкуване и възприятие за света, че то започна да се проектира все по-често посред бял ден в напълно будно състояние. Включването към този поток е внезапно и засега – отвъд моя съзнателен контрол да навляза в него по желание. Забелязaл съм, че се случва в моменти, в които наистина трябва да разбера нещо важно относно структурата на реалността. Тези моменти нямат нищо общо с организацията на средата във физическата ми реалност. Т.е. не става дума за епизоди, в които на тялото ми му се случва нещо „наистина важно“, „специално“ или „напрегнато“. Тези моменти са важни от гледна точка на нематериалната структура, което не е задължително равнозначно отразено от физическия реквизит, което 3D представлява като негово продължение. Например, случвало се е докато се разхождам по улицата към нас, докато се храня, докато съм на кино и т.н. ROTE-овете в будно РСВ са в пъти по-масивни, отколкото ROTE-овете в онова, което доскоро наричах „ОИТ“. В будно РСВ имам ROTE-ове, които „свалям“ за 1 сек., но ако бъдат разгърнати в плътно линейно време, те биха се свели до 40 мин. емоции, говорене и информация. Инак всичко идва в „суров“ компресиран вид за миг. Просто ума го extract-ва до 40 мин. Това трябва да говори достатъчно за дебита на Потока в този момент. Става дума за изключително голямо разширение на фокуса, в който отиваш отвъд осъзнаването за собственото си тяло и не се разглеждаш като личност. Виждаш че личността се съдържа в нещо друго – в по-голямото съзнание, което си. И именно това са истинските моменти „извън тялото“ – когато осъзнаваш, че тялото е вътре в съзнанието, а не когато проектираш „астралния си двойник“ в съседната стая. Не говоря просто за изместване на някаква си „събирателна точка“ в стил Кастанеда, това е тривиално. Аз съм в тялото си, но имам осъзнаването, че не съм него. Например, виждам се отгоре, виждам как тялото ми върви по улицата, но все едно фокусът ми е закачен на 1 м. над самото ми тяло и перспектива ми отива над него. Все едно духа ми е ездача, а тялото коня, имам по-висока перспектива и съм в по-висш режим на управление на „скафандъра“ ми :) Когато съм изцяло в Его-комплекса, фокуса ми създава свят свеждащ се изцяло до очертанията на тялото ми и решавам, че съм центриран в главата. А докато съм в РСВ съзнанието ми разбира, че тялото ми е ВЪТРЕ в него, не обратното.[23] В тези моменти аз не мога да направя грешка – тялото ми е на абсолютен автопилот, аз не „виждам“ улицата по която вървя, аз просто ЗНАМ накъде да вървя и нямам НИКАКВИ притеснения, че ще се дезориентирам, че ще „изгубя контрол“ или „нещо лошо ще ми се случи“. Аз се ориентирам по кода на структурата и идеята, че ако не създам пътя пред мен от „космическото нищо“, аз няма да мога да пристъпя в него :) Някой загрижен родител тук може да попита: „Как може да си сигурен? Aми ако нещо лошо се случи?“ Което ще е генерално непознаване на същността на състоянието.

Това не е състояние, което може да бъде постигнато при наличие на негативни дефиниции, така че ако съм в него – това априори автоматично определя факта, че аз съм в „безопасност“. Аз съм в режим непозволяващ формирането на реалност, която да се развие по негативен за мен начин, защото за да съм в това състояние, аз съм отвъд дефинициите, които могат да организират такъв развой. Ето защо самото състояние е гарант за разширение, няма как да има негативна енергия и произтичаща от нея фрагментация. Има само още и още цялостност и холизъм. Аз съм и тук, и „там“ – боравя на няколко плана, боравя с няколко аватара. Виждам „кода“ на „матрицата“, усещам функцията и проявлението на най-малкото листо по земята, виждам че то не е там случайно, но в същото време не се вманиачавам в подробности – това че знам, че листото не е там случайно не ме превръща в „напушен хахо“, който стои и разсъждава за космическото място на това листо върху „точно тази плочка на пътя“. В тези мигове аз съм в абсолютен „контрол“ и балансирана динамика на всичките си аспекти. Получавам мигновено знание и разбиране за всичко което пожелая, но нямам желание за нищо конкретно – онова от което имам нужда по стечение на обстоятелствата – просто узнавам. Не разполагам с „цялото знание на света във всеки един момент“. Просто узнавам онова от което имам нужда, когато имам нужда от него. Така няма натрупване, няма привързване, няма навлизане в определен коридор от убеждения, няма система – няма стагнация. Винаги си Поток. Ако някой ми зададе въпрос в това състояние – свързвам се веднага и „изплювам“ онова, което допреди 1 сек. не съм знаел. Обикновено се случва, когато самото нещо е релевантно и за мен самия – иначе няма как да съществува в реалността ми и да го създам. Не се чувствам като кукла на конци, която „някой“ решава да вкара в РСВ на random принцип. Аз осъзнавам, че винаги съм в него, защото това е истинската ми природа. Просто фокуса ми невинаги е там – това е разликата (и тя е огромна).

Когато изляза от „зоната“, аз съм свеж, шайбата на съзнанието ми е разхлабена и усещам свързаността на всичко и със самото си тяло. В света ми няма конфликт.

Разбира се – впоследствие живота ти се случва и биваш пометен от други потоци, но така е схемата тук, така е интересно. „Тука е така“, както казва българския дзен-фолклор. В крайна сметка имаме тяло, защото го има и това сечение на реалността и то е интересно за преживяване. Постоянното блаженство така или иначе е факт и е природата на Всичко Което Е. Материята е един от сънищата на съзнанието. Но е сън приключенски :)

Споменавайки „сън“, интересно е да се отбележи, че след някои нощни РСВ-та, в които съм на практика заспал, аз се събуждам свеж и отпочинал. Впоследствие се оказва, че съм спал няколко минути или половин час, а съм имал преживяване, което в линейно време може да се транслира като „дни“. Самият факт, че такова състояние на съзнанието ме зарежда и след подобно преживяване аз мога да спя по-малко, доказва че състоянието на съзнанието е решаващо, а не времетраенето на съня. Колкото по-хармонично е съзнанието ти, толкова по-малка сянка ще имаш и толкова по-рядко ще искаш да навлизаш в несъзнаваното, защото в будно състояние ти си по-голямата си личност и вече нямаш нужда да навлизаш в скритото – имаш пряк достъп до него денем. Представете си, че един ден това презареждане, което днес правим за 8 часа, ще може да се прави под формата на „изключване от реалността“ само за 5 мин. Food for thought, right?

Това бе „литературния“ резултат от опита ми да обрисувам самото преживяване. Нещата могат да изглеждат хаотични и малко като хванати „оттук-оттам“, но това е най-добрия ми attempt да опиша усещанията, генералните перцепции и начина на възприятие на случващото се в Потока. Това са основните категории и възприятия, които съществуват на този план. Предадох ги къде с метафори, къде с примери; къде успешно, къде не толкова...

Сега ще се опитам да създам метафоричното езотерично-техническо сечение на същото нещо. Т.е. ще го преразкажа, но по друг начин, който може да изкореспондира по-добре с някой, който не е преживял същите нива на съзнание. Навярно някои хора ще могат да придобият представа чрез техническото описание на нещата, а аз ще се поупражнявам в абстракционизъм и тук-таме в ексхибиционизъм :Р

И още отсега ми се насълзяват очите, защото знам, че ще се проваля грандиозно в опита си да предам непредаваемото, колкото и кавички да ползвам :)

Структура

Our eyes are not only viewers, they are also projectors.

— Jim Carrey

Оххх... откъде да започна като знам, че всяка една дума ще е bullshit... много е трудно...

В тесерактната реалност смисълът и разбирането за нещата са моментални и няма нужда от обяснения и смилане. Когато канализирам дадена идея обаче, аз трябва да намеря точния линеен път до нея, който ще пренесе по най-неизкривен начин смисъла ѝ. Изисква се известна доза „сръчност“ това да се случи по най-добрия начин, така че в моментите, които не успявам да постигна това – нека бъда извинен.

Всичко по естество е абсолютно празно и ние го създаваме от нищото, както се „пошегувах“ няколко абзаца по-горе. В РСВ имаше много „пуааааа“-моменти и преживяването на Великата Пустота определено бе един от тях. От този experience бе провокирано и написването на материала за Първичната частица. Това е състояние, в което виждаш формата и енергийната структура на физическите неща, но в същото време усещаш как те са буквално направени от „нищо“ и са проекция на твоя собствен ум, който просто си играе с тях. Няма форми. Има само усещане за Tворение, за съществуващи идеи, атова тук е само платформа, която по същество представлява нещо празно – няма как да го кажа по друг начин.[24] Ето защо много древни традиции пряко или косвено ни казват, че трябва да се превърнем в нищо, защото този свят е нищо. Това е умопомрачително[25] да се разбере и – гарантирам ви – още по-умопомрачително да се преживее. Ние създаваме материалния свят от абсолютната 0 във всеки един момент. Физическият ни свят не е фактически, просто ние избираме сегменти от Потока на Празнотата и от техни „орязани версии“ съгласуваме колективна реалност. Всичко е наша хореография, наша оркестрация.[26] Така че буквално можем да я наричаме нашия „you-niverse“. Генерирането на реалността дотолкова се случва на автопилот, че самò по себе си едно такова твърдение увисва някак абсурдно във въздуха и осъзнавам това. Съзнателно – ние няма как да сме наясно за механизма (или поне не на това ниво на съзнание на което сме като човечество). Формирането на декора се случва на други нива, които могат да бъдат дефинирани като „колективни“. Говоря за изключително primal-механизми, които дори не биват осъзнавани, точно както не храносмиламе съзнателно – това е нещо, което тялото ни просто прави. Би било твърде много за мозъка ни съзнателно да организираме всеки един малък детайл в проявлението.[27] Без оглед на това дали нещо в средата ви има голямо или маловажно значение за вас обаче, факт е, че то е там с причина щом го преживявате изобщо. Невъзможно е да преживеете някакво събитие в живота си, което не принадлежи на живота ви. В Творението не съществува „свръх-продукция“ на „неща“, че да бъдете залети от идеи и събития на случаен принцип, които „просто си търсят къде да се дянат“. Няма излишък. Всичко пасва – всяко едно малко нещо. Когато започнете да гледате на това по този начин, когато осъзнаете, че там където сте е представително точно за онова което сте, можете да решите да промените нещо в преживяването си. Във вашите възможности е да направите това – нещо, което винаги е било факт. Винаги. И е нещо, което не е толкова сложно за постигане. Вие създавате цялата реалност така или иначе. И го правите автоматично, без усилие. В „процеса“ дотолкова липсва съпротивление, че дори не осъзнавате, че го правите.

Все още не мога да изведа с думи точната връзка между Празнотата и проявлението, но тесерактната структура е нещо като „спойката“ между двете, която спомага възможността за онова, което наричаме „проявен свят“. Предполагам че ако има хора, които разбират по-добре механизма и четат този текст ще се посмеят доста с наивното ми обяснение, но това е най-доброто, което мога да предложа за момента :)

Всеки, който е тръгнал да изследва енергийната матрица на материята е стигнал до извода, че тя е базирана на куб. За мен самия това също стана очевидно на даден етап чрез изследването ми на шахматната решетка – нещо за което споменах на по-ранен етап. Като малък винаги съм виждал тези тесерактни взаимодействия под формата на всякакви геометрични фантазии и „анимации“ в главата си. Тогава съм имал нуждата да ги виждам опаковани като истории, иначе детското ми съзнание нямаше да може да ги асимилира. Днес вече мога да ги видя като това, което са – а именно – завихрянето на определени тесерактни композиции и връзки от архетипни взаимоотношения.

Вече на няколко пъти споменавам думата „тесеракт“.

Какво е тесеракта?

От физична гледна точка, това е четириизмерен куб. Какво е четириизмерен куб е трудно да се обясни, защото това е „структура“, която няма реално приложение или изява в 3D. Ние можем само да мислим за него. Това може да стане по-разбираемо по следния начин. Както физическите 3D тела хвърлят двуизмерна плоска сянка на земята, когато са осветени, така и идеите от 4D формират 3D-отражения.[28] Анимацията на тесеракта, която виждате по-долу не е начина по който той реално „изглежда“. Това просто е възможно най-достоверния начин по който можем да мислим за него тук.

Своего рода сянка на тесеракта в 3D, е куба. Сянката на куба в 2D би била квадрата. Предполагам схващате логиката.

Възходяща перспектива тръгваща от по-ниските към по-високите плътности[29]

Следвайки тази градация и вдигайки летвата още едно ниво нагоре, мога да „категоризирам“ своите описани досега преживявания, като наблюдение на 4D от 5D-перспектива.[30] Това е ниво на перцепция, чрез което не виждаш конкретни събития, а детектираш и течеш заедно с архетипни вързопи от потоци, които формират хиляди материални идеи наведнъж като резултат от дисперсията, която ума упражнява над тези потоци. Структурно, аз наблюдавам 4D-структурата на тесеракта по начина по който тя изглежда погледната през 5D.[31] В тяло ние преживяваме кристализациите на тези потоци и формираме от тях физически свят и земна драма.[32]

Тесерактът е много ключова конструкция, за земната физическа Игра. Условно, той е междинната спойка между 5D и 3D. Той е онова, което Висшият Аз[33] използва, за да може да навлезе във физическата платформа и нефизическите светове различни от 4D. Самият аз всеки път разбирам нови неща за тесеракта. Това е изключително богата на смислови пластове „конструкция“. Някои ще обясня сега, други принципи ще бъдат пръснати из бъдещи теми, а съм сигурен, че тепърва ще разбирам все по-многоаспектно както това, което вече знам, така и онова което тепърва ще научавам.

Първото нещо, което усетих, когато започнах да разглеждам тесерактната платформа бе нейната ПЪЛНА неутралност. Признавам си, че първоначално това силно ме смути. Допреди това преживяване бях теоретично подготвен, че всичко в Творението е по природа неутрално. Че в нито една ситуация, идея или „нещо“ няма „фабрично“ вграден изначален смисъл. Знаех, че всичко е изначално празно, освободено от смисъл и е просто неутрален декор – аранжировка от символи, които не са носители на значение освен онова, което ние самите им налагаме.[34] Да го преживея за пръв път с цялото си същество обаче, бе нещо съвсем различно. Никога не съм изпитвал такава вибрация във физическия свят. Цялата платформа бе дотолкова неутрална и освободена от емоция и смисъл, че ако фокуса ми бе в тялото сигурно щях да повърна, точно както Нео направи след като се събуди за пръв път в истинското си тяло. Тук искам да подчертая, че говоря за липса на какъвто и да е смисъл от платформата. В нея просто НЯМА такъв и усещането от това ме шокира. Никаква теория не може да те подготви за това. Не знам дали от перспективата на Oversoul-а цялото нещо придобива дадена „вселенска поука“, но от фокуса на който бях в РСВ – такава нямаше. Усещането бе за нещо изключително стерилно, без отношение към добро, зло, морал, човек или каквото и да е в тази посока... Всъщност тази първа среща бе и повод да си дам reality check. Цялото ми отношение все още свидетелстваше за наличие на вътрешен тълкувател и индивидуалност формирана от някакви параметри. Усетих, че все още разглеждам нещата от гледната точка на Аз-а ми и отношението ми към емоцията като категория в моя живот. Единствената причина поради която се чувствах отблъснат е, защото аз самият все още смятах, че нещата трябва да стоят „някак си“ – без аз самият да знам „как точно“. Това осъзнаване автоматично увеличи остротата на перцепция и де факто вдигна фокуса ми на възприятие до 35. С 5D-възприятие всичко отново е абсолютно неутрално, но вече по начин, който не създава дискомфорт, защото Аз-а няма параметрите на индивидуалния такъв, който преживяваме в тяло. Оттогава нямам проблем с наблюдението на решетката и нейната пълна „стерилност“. Възприемам платформата като онова, което е – прост тренажор, който създава условия за определени преживявания. Вече виждам безкрайната свобода и безусловна любов в това всяко едно съзнание да може да реши какво е този тренажор за него. Ако имаше изначален „фабрично“ вграден смисъл – това щеше да зададе крайни параметри на постигане, което не се връзва с концепцията за една безкрайна вселена.

Оттук нататък ми е трудно да обясня как тесеракта прави материята възможна и какво всъщност представлява самия тесеракт. Онова, което той наистина е, няма почти нищо общо с онова, което можете да прочетете за хиперкуба в научно-езотеричен смисъл, просто защото на всяко едно обяснение му липсва едно допълнително измерение. Няма как да обясниш конструкция, която не принадлежи на физическото сечение с физически репрезентации.

Най-общо казано тесеракта е най-малката градивна частица на материята на ниво енергиен blueprint. Сянката на това в 3D виждаме в лицето на куба. Ето защо ние репликираме кубичната матрица на съществуващото толкова автоматично и с такава лекота. Понякога я отразяваме директно чрез кубове, въплъщавайки я в кубичните конструкции, в които живеем (наричаме ги „къщи“ или „блокове“), но в повечето случаи изразяваме идеята чрез квадрати (и по-рядко чрез шестоъгълници, осмоъгълници или бинарни цветови кодове).[35] Ние самите мислим „квадратно“ – в прави линии формиращи „решетки“. Такава е матрицата и на самия ум (въпрос за изцяло различна тема). Това не е нещо „лошо“ само по себе си. Просто е начинът, по който творим в 3D-реалността. Неслучайно сме разделили земното кълбо на меридианна мрежа[36], която формира решетка, неслучайно градовете ни (погледнати отгоре) приличат на решетки или компютърни платки...

Неслучайно казваме и на интернет „мрежата“, защото той плете мрежа от взаимовръзки, линкове, коментари, препратки и т.н.[37] Всяка форма на съзнание и свръзка е решетка на ниво структура. Ние просто несъзнателно пресъздаваме този модел, търсим го. Това става изключително очевидно, когато си дадем сметка, че самият ни подход при изграждането на реалност в реалността предпочита кубичните и квадратни форми. Ние строим своите кубични жилища с кубични форми (тухли) създавайки още и още квадратност.

Дори когато за пръв път започваме да създаваме виртуална реалност (чрез първите електронни игри), ние отново го правим чрез кубчета – ние пресъздаваме тесерактната реалност чрез 2D/3D-сенки в лицето на пикселите. Защото на подсъзнателно ниво разбираме, че това е градивния елемент на всичко,и аналогично чрез него – започваме да творим по принципите заложени в самата материя. Това е много добре пресъздадено в скорошния филм „Pixels“ (със симпатичния и верен слоган „The Game is not over“ :P).

В него виждаме как най-малката градивна частица на материята бива показана като „куб със съзнание“. Когато тя е разбита – тя се разпада на още малки кубчета.

Тази идея е въплътена дори в наглед тривиални примери, като конструкторите LEGO, с помощта на които създаваме материални форми от по-малки градивни елементи. Разбира се, най-малкият и базов градивен елемент, от който произхождат концептуално всички останали блокове, се свежда до единичното кубче.[38]

В момента мога да ви зарина с още стотици илюстрации и доказателства обрисуващи този принцип, но това ще се случи в друга тема. Мисля че засега няма смисъл и идеята е ясна, поне на абстрактно ниво – почти всичко в света ни е кубично – колите ни, компютрите ни, книгите ни, апаратурата и технологията, които създаваме... чак до шибаната форма на дъвките.

Етапът на обяснения, който следва оттук нататък също ще бъде засегнат косвено в бъдещи теми, затова засега приемете на доверие, че „2“, „4“, „6“ и „8“ и „64“ са различни вариации на едно и също нещо. Това са различни гледни точки чрез които можете да погледнете на платформата и тесеракта – ще го видите и назовете по различен начин в зависимост от перспективата ви и плътността от която го наблюдавате.[39] Долната картинка отново може да дойде на помощ за по-лесно онагледяване.

„2“ е концептуално свързано с поляритета, който съзнанието преживява чрез тесеракта. То по-скоро е представително за решетката и бинарния код и оттам косвено за тесеракта.

„4“ е квадрата, който е 2D-сянка на куба. Квадратът е градивната единица на черно-бялата решетка.

„6“ е октагона, който представлява куб в перспектива. 2D-метод за представяне на 3D куб. Самото лице на куба е съставено от 6 квадрата.

„8“ е истинският първоначален ключ към разбирането на куба и самия тесеракт. Както казах, „геометрично погледнато“ тесерактът е четириизмерна аналогия на триизмерния куб. Тесерактът се съотнася към куба така, както квадрата се съотнася към куба. Точно както куба има 6 квадратни лица, хиперкубът съдържа 8 кубични клетки. Условно, за целите на 3D-разбирането ни, той може да бъде сведен до клетка съставена от 8 различни куба:

В тази връзка „8“ е едно от ключовите числа за разбиране на тесеракта. Ако приемем, че 6-те страни на куба са врати, то те ще влизат във вътрешността на един и същ куб. Хиперкубът обаче е различен. Всяка страна на хиперкуба би ви отвела във вътрешността на различен куб, независимо колко пъти влизате или излизате дори през една и съща врата. Всъщност „трикът“ при тесеракта е там, че няма една и съща врата и не можете да минете 2 пъти през такава. Ако, например, имате един хиперкуб с 6 страни и 6 врати, вие имате 6 куба обитаващи едно и също пространство и всяка врата ще ви отвежда в абсолютно различен куб.[40] Физическата реалност е структурирана по същия начин. Може би това ви доближава до техническото разбиране как минало, настояще и бъдеще всъщност съществуват в едно вечно Сега и как всички различни реалности съществуват едновременно в една „обща точка“. В моите пътешествия из тесерактната реалност съм виждал безкрайно във всички посоки „поле“ от свързани хиперкубове, всеки от който съдържа и проектира различна физическа реалност. Виждал съм много подобна аналогия в сериала „Farscape“:

С уговорката, че реалността няма нищо общо с показаното на картинката :))

Когато говоря за „поле“ имайте предвид, че говоря за 1 тесеракт, който може да бъде разгледан като безкраен брой по-малки такива. Зависи как искате да го видите. Аз съм го виждал по много начини, но класическите са 3: като един-единствен „мега-тесеракт“ представителен за целостта на Всичко Което Е на „долните нива“ на съзнание; като двойно усукана плетеница от тесеракти (която ще коментирам по-надолу); и като безкрайно във всички „посоки“ „поле“ от множество свързани помежду си в четириизмерна мрежа тесеракти. Всъщност открих приблизителна илюстрация на последния вариант с полетата в долното интро на „Ascot Elite“:

Free Joomla Extensions

Кубчетата в интрото добре илюстрират тесерактните полета макар че в тях няма „дупки“ и „празнини“, както в клипа. Тази решетка от кубове винаги е динамична и обикновено я виждам да се лее като свиването и разпъването на ребрата на акордеон.

Всички перспективи спрямо структурата са „верни“; визията обикновено зависи от метафората, която изучавам в конкретния случай и уроците, които тя изразява. Тесерактът на практика винаги е само 1, защото съществува само едно нещо, което се самопреживява по безкрайно много начини (никога не забравяйте метафората за Първичната частица докато четете този текст). И това, което ме удивлява всеки път е как от всяка една стена на произволен тесеракт може да се получи достъп и преминаване в друг произволен тесеракт, без значение „колко надалеч“[41] са разположени те един от друг. И, вярвайте ми, „далеч“ може да бъде доста сериозно като вибрационна честотна концепция (спрямо настоящата ви), предвид че говорим за фактически безкрай. На този фокус на съзнанието обаче, разстояние не съществува и придвижването става неусетно само с намерение. Искаш да си някъде и си „там“. Предполагам повечето от вас са го преживели в „астрала“. Не отнема време, не отнема дори „стотна от секундата“. Случва се веднага на момента, като естествено продължение на вечното Сега. Това автоматично означава, че мигновеното галактическо пътуване е абсолютно възможно и някой ден ще бъде осъществено, без използването на каквито и да е червееви дупки или други сложни технологии. Ако познавате вибрационните координати на някоя точка във „времето“ и „пространството“ и репликирате тази вибрация на вибрационно равнище – целият ви космически кораб просто ще се озове там. Just like that. Именно така се осъществява истинското междупространствено пътуване, така се осъществява и пътуването във времето. Всичко това благодарение на разбирането за тесеракта. Ако разбираме хиперкуба, разбираме че НЯМА време и пространство, което пък ще ни помогне да ги огъваме :)) Дори в „Stargate: The Ark of Truth“ имаме кадри показващи, че куба и пространствените тунели са свързани, не знам защо продължавам да се обяснявам и да давам „доказателства“, че „това е така“ :)) „The Ark of Truth“, get it? Истината е в куба, портала е куб, stargate-ът е куб, дори The Ark of the Covenant е куб :))

Кадри от „Stargate: The Ark of Truth“

И всичко това е възможно благодарение на „8“, ако ние наистина разберем какво е „8“.

Отварям малка скоба. Докато съм пребивавал в тесерактната реалност се е случвало на няколко пъти да видя истинското значение зад дадени числа – нещо което бих нарекъл „истинска окултна номерология“. Тя е много различна от онази, която ни се пробутва по книгите. Придобих разбирането, че всяко число си има „ключ“ за неговото истинско разбиране, което обикновено е абстрактно и много често прилича на архетипен ребус.

На първо място трябва да се каже, че едно число никога не се разглежда само по себе си поради простата причина, че всяко едно нещо в проявения свят е съставено от множество идеи и потоци. Така например, когато разглеждах „4“ по отношение на сезоните на Планетарния дух видях, че на равнище „съдържание“ 4 не е 4, а е 3 сезона + 1 зануляване (зима). Т.е. 3 цикъла и 1 нула; 3 трансформации и една „смърт“. Ако можете да вникнете в дълбочина, ще видите, че „3 + 1“ е много различна концепция отколкото просто да кажем „4“. Ето това е истинска номерология, това е да имаш ключа към едно цифра – да разбираш значението зад цифрата, а не да тълкуваш самата цифра. Оттам вече можеш да ползваш и истинската сила на числото, в което е и скрития окултен смисъл.

По подобен начин в един момент бях проявил интерес към числото „101“. На запад е много популярно да се ползва, особено в заглавия на книги или учебници. „101 начина за еди-какво-си“, „101 рецепти за котешки запек“, „101 начина да си направите ножица от пластилин“, „101% успех“ и какви ли не американски глупости. Чудих се защо точно „101“, а не „100“, като в „100%“. Ползва се масово именно „101“ и очевидно продава добре. Мина време и бях забравил за това, поради което и ми се разкри при едно от потъванията ми в платформата. В даден момент стана ясно, че „101“ е „11“ + отворен отзад портал! Просто трябва да спрете да го гледате като конкретно число и да го гледате като картинна абстракция в перспектива. Числото „1О1“ е активирано „11“! Затова 101% са толкова важни. Защото само 101 е над 100 – това е „11“ и „О“ зад него. „110“ вече не е същата идея, защото О-та трябва да е между двете единици, за да е активирано. Като двете колони Яхин и Воаз и портала зад тях – това е същата идея.[42] Вече съм коментирал подобно нещо по други поводи.

1о1

Тази идея е запазена и рециклирана на битово ниво от несъзнаваното в лицето на входовете на къщите ни:

Двете колони/единици от двете страни и портала по средата. Той може да бъде вратата или кръглия прозорец отгоре – идеята е една и съща.

Ето защо „101“ продава толкова много. Защото то е introduction, което е навлизане! Навлизането в нова идея, в ново пространство (през портала). В случая с(ъс заглавията на) книгите – ново мисловно пространство. Но така или иначе несъзнателното архетипно привличане към идеята е онова, което продава тези книги.

Тук затварям скобата :)

Споделих тези два примера за истинската номерология и абстрактната символика зад нея за чието разбиране се иска по-картинен и архетипен поглед. Така ще имаме база, когато говоря за „8“, без това да звучи too far-fetched.

В тесерактната платформа 8-цата се вижда като две кръгли огледала отразени едно в друго. Ако преглътнете първоначалния denial, ще видите, че в това има много смисъл. Затова „8“ е и символ на безкрайността, защото две огледала се отразяват и мултиплицират до безкрай едно в друго.

На вашето внимание отляво, в 3 поредни картинки – 3 двойни огледала; отдясно числото „8“ :Р

Затова „8“ е по-скоро да зациклиш в отражения или примка. Осмицата е холографско генерирана реалност, малко илюзорна, поради отразителния си характер, но не илюзорна в негативен дуалистичен смисъл. Тя е математическа безкрайност, а не такава с априорна дълбочина. Затова тесеракта е базиран на „8“, защото в крайна сметка той самия е огледална илюзия и създава илюзорна реалност, която обаче е тренажор.[43] Тесерактните „полета“ са безкрайни и, както казах, можете да преминавате от всяка една тесерактна клетка на съществуващото – до всяка една друга.

„8“ се съотнася и по друга линия към тесеракта чрез октагона (осмоъгълника) в 2D. Ако трябва да бъде представен двуизмерно, тесеракта изглежда условно по този начин:

Това е интересно по няколко причини. По принцип октагона е огромна тема, която също не е подходяща за разгръщане в настоящия момент, но сега ще маркирам няколко неща. Както бе посочено, тесерактът се състои условно от 8 вплетени 3D-куба. Обикновеният 3D куб има 8 ъгъла. Помня, че в даден момент от пътешествията ми в РСВ стана кристално ясно, че тук играе схемата 8 х 8, което разбира се е „64“. Казано опростено „64“ е „пулсацията“ на един тесеракт. Няма да кажа „64 пулсации в секунда“, защото там идеята за такъв тип време е абсурдна[44], но да речем, че това е „цикъла“ на един тесеракт. Начинът по който ми бе илюстрирано това бе чрез zoom във всеки един от 8-те ъгли[45] на даден куб, в който навлизаха 8 различни потока от други кубове, което на практика е 64 битов код (казано на компютърен език). Това, което казвам е, че отвъд 64 „бита“ (или идеи) – вече говорим за друга платформа, която не е базирана на тесеракта. След „64“ не може да става дума за материя или астрал, това е прага на структурите на съзнание поддържани от хиперкуба. Т.е. това е прага на честотния „затвор“ на тесеракта. „64“ не е края на всички възможности, а е threshold-а за преминаване към ново съзнание, което е отвъд динамиката на настоящия формат. Затова и „64“ в сбор е 10 – защото то ни води към Всичко Което Е или поне следващата негова „версия“. Т.е. най-пълната версия, която можем да имаме за тесеракта символично се отразява от „64“ и неговото кратно „8“. Всичко това хвърля особено любопитна светлина върху факта, че тесеракта, който в 2D бива осмоъгълник, е прага, който поддържа формàта на физическото преживяване. При това положение не е учудващо, че навярно един от най-известните осмоъгълни символи в нашата цивилизация е именно знакът „STOP“, който бележи прага на самия тесеракт и задава подсъзнателната команда този праг да бъде спазван и непристъпван.

Разбира се STOP-ът е най-често срещан във формàта черно-бяло-червено – цветовете на самата платформа. Виждате сами как смислите на една метафора се просмукват по множество различни начини в един-единствен символ. Вече имаме достатъчно информация да разбираме защо хексагона и октагона изскачат в синхромистичната работа на Джейк Коци и винаги имат портална функция. Защото те са представителни за естествената портална функция на тесеракта.

Разбирайки тесеракта и „64“ можете да си дадете и сметка защо И-дзин има не повече или по-малко, а точно 64 хексаграми. Защото книгата всъщност е символична карта на начина, по който духът се изразява в тази плътност. Ето защо и ДНК има 64 кодона, защото то е модификация на същото нещо. ДНК е физическият носител, който прави взаимодействието между дух и материя възможно. Биологичното тяло може да се съотнесе към тесерактната структура само чрез ДНК. Двойната спирала е друга версия на тесерактни модел „8 х 8“. В този смисъл, не би следвало да е шокиращо, че ДНК сама по себе си също прилича на „8“.

На вашето внимание отляво, в 3 поредни изображения виждаме ДНК; отдясно числото „8“ :Р

Така че спокойно можете да му казвате „DN8“ или „DNAight“ :))

Доста преди да имам това прозрение, един от трите генерални начина по който виждах тесерактната структура (за който споменах по-нагоре), бе като двойно усукана спирала от множество „минитесеракти“, които се преплитат като огледално съпоставени вити стълби. И до днес намирам тази формация за много по-илюстративен метафоричен модел на действителния механизъм. По тази логика за мен е крайно обосновано, формацията, която ни позволява да преживеем материята също да е с формата на двойно усукана плетка. В този ред на мисли ДНК просто имитира по-голямата тесерактна структура на ниво шаблон и резонира с нейните модели. „8“, „64“ и самата усукана форма свидетелстват за това.[46]

Отново – символът на осмицата е примката на реалността. Ако създадем една пътека, усучем я като осмица и започнем да вървим по нея – ние винаги ще се въртим в loop. Няма излизане. Ние вечно се въртим в дуалност (защото тълкуваме платформата с ума). Тя е безкрайна, защото тесерактните полета нямат край и самата структура на тесеракта няма край. Не можем да излезем от него by ordinary means. Начинът е да го изкласим като идея, за да преминем в други структури. За тази цел е нужно да се премине отвъд кубичното. „8“ е по-висшия вестоносец на самата двуизмерна платформа. Затова смисловото разгръщане на идеята започва с квадрат, после се възприема като шестоъгълник, а впоследствие преминава в куб. 8 х 8 е края на формàта видян в неговата пълнота – оттам нататък следва съвсем друга формация.[47] Това представлява „8“ от гледна точка на тесерактната структура. Обяснявам го по-скоро като идея, а не толкова като форма. Както виждате изследвам концептуалния смисъл зад формата, който задава и самите ѝ параметри, защото те се явяват истинските причини зад нейното проявление. Правя това със синхромистични „доказателства“, които да „щракнат“ с вас по-скоро на ниво интуиция, защото реалното обяснение на структурата и преживяванията ми не е възможно на език. Мога да предложа единствено илюстрации за начина по който онези принципи дават отражение тук. В случая – да разберем осмицата и ДНК е да разберем едновременността и свързаността на тесерактната структура. Именно по-висшеизмерната геометрия на тесерактната структура поддържа и прави едновременността възможна.

Закономерно това ни води до следващия аспект на цялата ситуация...

С тесеракта е свързан и въпроса за „времето“, който също трябва да изследваме, ако искаме да разберем структурата или по-скоро – начинът по който ума преживява структурата. Защото концепцията за „време“ сама по себе си също е loop.

Физическите реалности съществуват наведнъж. Минало, настояще и бъдеще (и всички възможни техни версии, вариации и разклонения) съществуват под формата на „вечно Сега“.

Чисто структурно преживяването в материя е по същество конгломерат от безкрайно количество замръзнали неподвижни кадри. Съзнанието преминава през милиарди такива замръзнали кадри в секунда и това негово пътуване от един „screenshot“ в друг – създава усещането за „линейно време“. Намерението упражнявано в динамиката на това движение ви пренася в съответните версии и разклонения на тесеракта, които са материализирана реалност представителна за природата на нагласите ви. Затова казваме, че: „човек не може да избяга от постъпките си“. Защото правейки несъзнателно конкретни избори, той навлиза в определени тесерактни стени и дефинициите му предопределят реалността му.[48]

В книгата ми за киното коментирах структурата на комикса със забележката, че неговата визуална конструкция много прилича на реалния строеж на физическата платформа. Припомням че всеки комикс се разгръща според субективния ритъм на читателя, защото той има контрол над визуалната времева линия на самата история. Това е възможно поради графичната структура на жанра, която е решетъчна. Всеки един визуален момент е замръзнал завинаги във време-пространството на комикса. Точно така стоят нещата и с физическата реалност. Кинолентата свидетелства за същата метафора и исках да говоря за това още в книгата ми за СМ, но тогава все още нямаше акумулиран достатъчно голям background за целта. Сега обаче, това може да бъде разбрано лесно.

Ако разпънете една професионална филмова ролка и започнете да разглеждате кадър по кадър, ще видите, че във всеки следващ такъв липсва видима промяна. Сякаш е сниман един и същ момент множество пъти. Освен ако прожектора не превърта 24 кадъра в секунда – ние никога няма да възприемем концепцията за каквото и да е (гладко течащо) действие на екрана. Т.е. – трябва да прехвърлите много лента, за да има видимо движение и промяна. Лично за мен е уникално да наблюдавам как в киното откриваме поредната метафора за структурата на реалността. Имайте предвид, че чрез филмите ние на практика „създаваме реалност“, пишем нова история, която осеменява нашата такава. На принципа, който бе обяснен по-горе относно пикселите и електронните игри, когато създаваме реалност, ние винаги несъзнателно репликираме принципите на строежа на самата материя по един или друг начин. В случая на киното, създавайки реалност чрез филм, ние я пресъздаваме чрез структурата на решетъчна лента, представителна за поредицата от кадри, която самото проявление представлява. С това искам да кажа, че когато творим ние няма как да не впрегнем един от множеството принципи на тесеракта. Просто няма откъде другаде да минем, подсъзнтелно ние винаги имитираме основната структура. Само трябва да имаме очите да го видим.

За да се върна на времето – линейният ум може да прави връзка само от точка А до точка Б, той може да възприема реалността само по този начин. Чисто структурно обаче, точките А и Б съществуват на 1 и също „място“, по едно и също „време“. Те могат да бъдат преживени като нещо независимо едно от друго, но на ниво структура са едно и също нещо.

Осъзнавайки това с цялото си същество, можем да спрем да живеем с концепцията за „време“. На английски има много добра архетипна разлика между думите „time“ и „timing“. Първата е свързана с миналото и конструкциите на ума; втората е представителна за настоящето и липсата на време. Тя представлява възможността да разбереш, че всяко едно нещо има различен timing, без да вкарваш това в темпоралната рамка на очакването и линейността като генерален шаблон на който смятаме, че реалността се базира. Timing-ът се свежда именно до това да оставиш всеки момент да бъде себе си и да позволиш на потоците изграждащи този момент да се разгърнат по най-добрия и синхроничен за теб начин. Свързано е с липсата на фрикции и усилия, които да фрагментират възприятието ни за Потока, който всъщност представлява реалността ни. Перцепцията се превръща от компартментализирана в холистична, което позволява общение с Потока за пръв път. И именно този „пръв път“ се разиграва във всеки един момент. Timing-ът е свързан с преживяването на факта, че вие „ще“ знаете онова от което имате нужда в момента, в който имате нужда от него.[49] И това важи за всеки един „следващ“ момент, който е просто друго Сега. Така напрежението „да бъдеш нещо друго“ изчезва. Започваме да сме изцяло в настоящето – най-малкото, защото само в него може да има свързване с вътрешното същество. Само в настоящето можеш да знаеш всичко от което имаш нужда към този момент.[50] Вниманието е насочено към всеки един момент и това ни поставя „извън времето“ и психологическата му тежест. Защото от определена гледна точка онова което наричаме „време“ е цялото мислене, което трябва да стигне от точка А до точка Б. На „психологически“ превод такава траектория може да има само ако А иска да бъде нещо различно от А (което създава и илюзията за време). Докато осъзнаването на идентичността на всеки един момент създава холистичност, която ви изкарва „извън фаза“ и ви включва в Потока – А разбира че не може да бъде нищо друго освен А. Не като форма на ограничение, а като осъзнаване на факта, че не съществува друго освен А. Осъзнаваме „всички“ моменти и състояния на А едновременно и виждаме пределно ясно, че те винаги са А – представата за Б е илюзия на възприятието.[51] В един момент дори спираш да бъдеш в настоящето. Просто започваш да Бъдеш и така автоматично откриваш всичко необходимо във всеки един момент. Това е истинско изобилие.[52] Защото вече разглеждаш целия процес холистично – вече дори няма етикет като „настояще“ (и именно това е финалния етап на нещата). Просто защото всичко си само Ти. Няма нужда от терминология за „настояще“.[53] В това състояние (което е изпълнено и белязано от синхроничности) умът няма нужда да създава идеята за преминаването през толкова много последователни замръзнали кадри (за които говорих преди малко) и да прави толкова много „скокове“. Така между точките А и Б се създават все по-малко подробности, което в един момент колапсира времето. Ние винаги „превключваме“ между кадрите с една и съща „скорост“ – това никога не се променя. Но степента на различност в „следващия кадър“ разкрива темпото, с което прескачате кадри. Така че докато всичко това се случва и синхроничностите разширяват перцепцията ни за реалност, ние ще забележим разликите по по-очевиден начин. Защото ще прескачаме от един кадър, в друг, който е достатъчно различен, че да си дадем сметка, че в този момент ние сме пуснали „нуждата“ от продължителност. Вие ще преживеете „разчупване“ на привидната продължителност и ще прескочите правилата на колективния консенсус за „време“. И синхроничностите са един от реперите за разчупването на тази последователност.

Целият описан принцип (на не-време) може да бъде внедрен в живота и да се превърне в субективно преживяване, когато практикувате страстта си. Всеки го е преживявал поне веднъж в живота си: ако правите нещо отегчително, което ви е досадно и не бихте правили в естествен режим – това въвлича със себе си огромни вътрешни съпротиви. Искате да свършите колкото се може по-бързо и точно по тази причина времето тече изключително бавно. То се разтегля и увеличава „обема“ си, защото поляризирания и антагонистичен ум = време. Едни 40 мин. хронологично време могат да минат като час и половина. Лошата новина е, че в този ментален режим вие остарявате с час и половина, а не с 40 мин.

Когато следвате страстта си и правите нещо любимо, което владее и вълнува цялото ви същество, можете да прекарате 5 часа в ателието си рисувайки, но да си мислите, че са минали най-много 2. „Времето лети“, то тече неусетно. В тази огледална на предната ситуация – тялото ви остарява само с 2 часа, а не с изтеклите хронологично погледнато 5![54] На теория, ако сме способни да изживяваме всеки един миг сам по себе си, ние можем никога да не остаряваме. Разбира се, това е ниво на съзнание, което може да се постигне в 3D изключително трудно поради индоктринацията ни с линейност, която е пропила цялото ни същество и колектив на ниво цивилизация. Същевременно (:Р) все повече хора усещат, че времето се „ускорява“ и това се свързва с различни ню ейдж легенди от фолклора... Че навлизаме в поредния фотонен пояс, че вече не сме на триизмерна земя и какво ли още не... Всъщност механиката е не, че времето се ускорява, а че създаваме по-малко време и затова то „минава по-бързо“. Не знам дали разбирате логиката, но не мога да го обясня по друг начин, освен чрез горния пример с рисуването и следването на страстта. Ако има нещо, което изобщо можем да наречем „време“ или поне „неговия ефект“, то то съществува благодарение на тесерактната структура. Ето защо ми се струва логично, ако има „единица време“, то тя да е свързана пряко със своя родител, а не с измислено хронологично сечение създадено от човека с определена agenda. Времето не трябва да бъде разглеждано като хронологично или като линейната смяна на ден и нощ, а от гледна точка на това каква е структурата на тесеракта. Ето защо, ако човек тотално е счупил всички линейни окови – за него няма време и той е на практика безсмъртен. Той може да закотви тази идея за постоянно Сега в настоящия момент, в която няма как да има фактическо остаряване, защото всеки кадър е сам по себе си, а не континуум.

Имайте предвид, че от гледна точка на структурата ние винаги се движим с една и съща „скорост“ през кадрите. Просто когато съзнанието се разширява, започваме да пропускаме кадри, защото нуждата да създаваме толкова много последователни стъпки отпада. Така започваме да смятаме, че времето се „ускорява“, докато всъщност скоростта винаги е една и съща – безкрайната скорост на Първичната частица. Тъй като обаче вече не създаваме толкова много подробности (разбирай „време“) и прескачаме поредица от кадри, които вече няма нужда да бъдат част от реалността ни – умът решава, че всичко се е забързало. На практика – ако смятате, че времето се ускорява, вие преминавате към разширение, но все още сте в ума и мислите чрез сравнение – „какво е било преди“ и „какво е сега“. Съсредоточете се единствено върху Сега и го оставете да БЪДЕ със собствените му параметри – не ги етикетирайте като „нови“, „стари“, „странни“, „ускорени“ и т.н. After all – time is an effect, not a mechanism.

Какво ни казва всичко това?

Преди да отговоря на този въпрос, искам да напомня и натъртя, че аз говоря за структурата на нещата. Как преживяваме тази структура е коренно различен въпрос и вариациите по темата могат да бъдат толкова, колкото съзнания има в Творението. Буквално.

Ако разбирате структурата на тесеракта и сте следвали смислово обяснението за „к(в)адровата природа“ на физическото преживяване обаче, вече трябва да сте разбрали, че в съществуващото липсва обективна и фабрично закодирана причинно-следствена връзка между различните „елементи“. Такава просто няма. И макар това да е естественото „следствие“ от всичко описано дотук, сигурен съм, че то не е толкова очевидно на пръв поглед, просто защото новата информация е твърде много за смилане наведнъж. Затова нека обособя и обобщя някои неща отново.

Първо трябва да разберете, че всички възможни преживявания – и лични, и колективни – съществуват СЕГА. Миналото не е някъде назаааааад по времевата линия, а бъдещето не е далеееееееееч напред по нея. Всичко е Тук и Сега, но ние преживяваме само определена гледна точка от конгломерата на това в зависимост от регулациите на фокуса ни. Ако разбирате, че всички преживявания и неща, които искате в „бъдещето“ вече съществуват в момента, то „превключването“ от едно преживяване към друго вече не е толкова комплексна идея, защото не въвлича в себе си идеята за „време“. Не е нужно да преминавате през схемата, че трябва да „чакате“, за да „стигнете дотам“ и най-вече – че трябва да направите „нещо много специално“ (in terms of some effort), за да „стигнете дотам“. Това може да направи вашия живот много по-лесен. Физическата реалност е много подобна на радиото и телевизията. Всички честоти на програмите съществуват в едно и също пространство и зависи от вашата настройка, коя програма точно ще гледате. Но не в профанския смисъл за деца в стил „The Secret“ – трябва наистина да разбирате структурата. Ако смените програмата на телевизионния си приемник, това не означава, че другите програми спират да съществуват. Хиляди хора ги гледат в момента, докато вие гледате нещо друго. Просто вашият фокус вече е на друга честота. Същото е с физическата платформа. Всички възможни преживявания и реалности са Тук и Сега в един и същ момент и точка на пространството. Онова, което преживяваме като „време“ са просто различни гледни точки към един и същи момент. Така че ако искате да промените преживяванията си в живота, вие просто променяте вашата гледна точка за вашето Сега. Технически това не е „бъдеще“ (макар че ума ви ще го преживее като такова), а просто различно Сега. Времето и пространството сме Ние – ние не сме ВЪТРЕ във време-пространството. Вие сте настоящето. Така че съобразно структурата на платформата е адекватно да действайте КАТО настоящето, а не така сякаш сте В настоящето.

Закономерно, от това „следва“ и нещо още по-интересно.

Ако всички моменти съществуват по едно и също време в едно и също пространство – просто си давате сметка, че няма как да има причинно-следствена връзка. На този етап това би следвало да е очевидно за вас, но отново – осъзнавам, че теорията не е практика. Вие можете да преминете от всеки един кадър във всеки друг по желание, но това не е подчинено на причина и следствие, нито „следващото“ произхожда от „предишното“. Само умът го прави да изглежда така. Ето защо „законът за привличането“ обяснен в „The Secret“ е пълен майтап, който няма нищо общо с действителната структура. Ако разбираш, че всичко което може да съществува вече съществува СЕГА, то няма нужда да „привличаш“ нищо в живота си и да „създаваш“ благоприятно бъдеще за себе си. Трябва просто да разбереш защо продължаваш да отблъскваш тази реалност, в която искаш да се видиш. Тя вече е там, защото всички възможни варианти съществуват Сега. Ние не привличаме реалности, ние просто сменяме фокуса си от една реалност в друга; отключваме пластове от себе си, които ни вкарват в тази реалност, в която тези неща вече СА по отношение на нас. Няма физическо привличане по начина по който го разбираме – това е остарял механизъм, който може да бъде причислен към наивността на нютоновата механика. Т.е. когато нещо желано не идва, трябва да разберем защо го отблъскваме, а не да продължаваме да „привличаме“ неща с new age визуализацийки. Коренно различен механизъм.[55]

Оттук ще продължа логическата си върволица с „по-леките“ неща, извеждайки първата очевидност. Чисто структурно миналото не е нещо, което ви се е „случило“. То се пресъздава от настоящия момент във всеки един миг. Когато чувствате „връзка с миналото“, онова, което всъщност казвате е, че вие сте концепцията за това минало. Отново – този процес е изцяло автоматизиран от ума и ние го упражняваме несъзнателно. Когато видях този принцип в тесеракта ми бе трудно да повярвам, макар да виждах безусловността на факта. Виждах сцени как създавам миналото си от онова, което вярвам, че е миналото ми в момента. От настоящето, аз се свързвам с потоци, които са представителни носители на идеи, които аз наричам „минало“. Това е една от структурните особености на тесеракта.[56] Ако бъдем във всеки един момент, оставяйки го да бъде най-хубавият момент, без да го инженираме – реалността ни малко по малко ще се отвори пред нас. Не поставяйте очаквания и тежест върху самия момент. Оставете всеки един момент да бъде един по един – сам за себе си. Колкото повече съумяваме да постигаме това във всеки един момент и колкото пò в настоящето е човек – толкова пò не се идентифицира с „миналото“ си и спира да създава настоящето от тежестта на това минало. Така че за да има освобождение не е задължително да минете през всичките си травми. Можете просто да ги направите нерелевантни като бъдете повече в настоящето. Да се преизбирате във всеки един момент, без да се дефинирате. Какво имам предвид.

Ако разбирате всичко дотук, трябва да си дадете сметка, че на структурно ниво ние сме изцяло нови личности във всеки един момент. Буквално. Просто Его-комплекса ни решава да играе със старата си история и да се преизбира като нещо, което е продължение на нещо друго (не казвам „старо“, защото няма „старо“ и „ново“ в едновременната реалност). Източните дисциплини са разбрали това по свой собствен начин и ни казват, че ние трябва да изчистим ума си от всички лични истории, за да бъдем каквото пожелаем, а не онова, което багажа ни ни казва, че сме. Защото миналото се пресъздава от паметта ни за него.[57]

Структурно, когато съзнанието промени идеята за самото себе си – това вече не е същото съзнание, не е същата личност. Тази личност започва да се преживява като нещо различно.[58] Всеки от нас е имал преживявания с познати, които са се променяли толкова драстично (вътрешно и външно), че са ни се стрували като напълно различни хора. Защото те буквално НЕ СА същите личности.[59] Те са променили идеята за себе си в тяхното собствено съзнание, което се отразява и на физическата репрезентация на този човек. Това не е същото тяло. Парадоксално, това означава, че не човекът е нов, а че наблюдателят е сменил своя фокус в решетката. (Както ще откриете сами, парадоксите са повече от един.) Самият той в момента е в нов квадрант, което му позволява да види аспектите на някой, които отговарят на новата му настройка, поради което той може да създаде тяхна нова версия в собствената си реалност. (Не забравяйте, че създаваме другите от собствената си енергия.) Това позволява привидната промяна – факта, че вие сте на различен фокус позволява разкриването на „външен“ аспект отговарящ на този фокус в лицето на ваш познат (примерно). Така че това е друга персона, която обаче е част от цялостния конгломерат на идеята за този човек. Точно по тази причина вие все още можете да го припознаете като „същия човек“. Всичко това показва, че външната промяна на който и да е аспект, е свидетел за смяна на фокуса отвътре. И единственото нещо, с което можете да осъществите комуникация е онова, което е представително за фокуса, който имате в момента. Пример.

Имам позната, която винаги се раздава за другите. Доскоро работата ѝ бе свързана с чести пътувания и дори когато пътува в чужбина, тя първо взимаше подаръци за всички останали в живота ѝ и понякога не ѝ оставаха пари да си достави някое дребно лично удоволствие. В даден момент тя започна да разбира, че това е дисбаланс и започна да го променя за себе си. Наскоро тя пътува до Будапеща и бе твърдо решена този път нещата да не протекат по познатия начин що се отнася до финансовия аспект. За пръв път тя не тръгна с априорни нагласи да влага мисли и внимание на кой какво да купува. Напротив – тръгна с идеята да оптимизира времето и парите за себе си. Преди да замине, майка ѝ ѝ дава пари с молбата да не купува подаръци на никого, а просто да си изкара добре (нещо, което дотогава не се е случвало под такава форма). Поради автентичната промяна на настройката, моята позната навлиза в тесерактен ръкав, в който тя контактува с версия на майка си представителна за собствените си нови дефиниции. Структурно и буквално, това не е същия родител (макар да разбирам, че може да е плашещо за някои от вас). Отделно от това, впоследствие моята позната спечели почти толкова пари, с колкото тръгна на това пътуване и си купи неща, които просто реши на място, без предварителни планове. Consciousness is the reader and life responds to the reading. Примерът може да е незадоволителен, но е от практиката. Така стоят нещата на структурно ниво.

Знаете ли, че определени медицински изследвания вече показват, че някои хора с това, което наричаме „дисоциативно разстройство на личността“ проявяват уникални свойства? Една от самоличностите в главата на един човек има тумор, но в секундата в която се включи другата самоличност – този тумор изчезва напълно чисто физически. Instantly. Защото те буквално са друг човек представителен за друга реалност, в която тумора просто не е част от Потока. Това е действителния принцип в действие и скоро той ще бъде масово припознат.[60] Дори невролозите вече припознават принципа, наблюдавайки работата на мозъка.

By the way... открито е още, че всяка една мисъл, без значение от категорията ѝ – от „най-първичната“ до „най-висшата“ – буквално преинженира цялата невронна мрежа на мозъка. Това буквално не е същия мозък, тук вече не говорим за метафори. Вие буквално не сте същия човек – това вече е доказано научно (like it has to be to believe it...). И човекът който сте в момента б-у-к-в-а-л-н-о няма история, защото той физиологично има нов мозък, ОК? Вие нямате обективно минало, нямате нищо общо с човека, който сте „бил“ само допреди миг. Вече казах, че технически няма време и виждате как тази висша истина се транслира чрез множество метафори в своите различни проявления и пластове – включително физическия.

Замислете се и ще видите, че този принцип води със себе си една гениална мисъл, която може да промени цялата ви настройка за съзидание. Ако разбирате структурата на нещата, когато видите някаква промяна „отвън“, първата ви реакция може да не е: „ха, колко променен е този човек!“, а да бъде като лакмус за: „нещо в мен е друго“. Не знам дали разбирате магнитуда на тази коренно различна перспектива. Ако вие разбирате какъв е генералния символ на този човек или идея в матрицата на собственото ви съзнание – промяната на „външния“ декор у този човек/идея свидетелства за промяната на перспективата ви спрямо този символ вътре в самата ви структура. По този начин можете да следите вътрешната динамика на вашия собствен тесеракт и да станете в пъти по-съзнателни за Играта, която играете. Ето защо казваме, че всичко отвън е огледало. Защото така или иначе всичко, което съществува е базирано на „8“, което го прави огледало – искаме или не :) Това е една от хитростите, които открих по време на пътуванията си в РСВ.[61] Защото ВСИЧКИ разлики в проявлението са определени от самите нас, което автоматично ги превръща в лакмус. Трябва да разбирате това не като нещо философско или езотерично, а като закон валиден на ниво структура.[62]

Реалността винаги е различна. Няма отегчаващи и досадни ситуации, има само отегчени умове, които са такива, заради наложените дефиниции спрямо естеството на случващото се. Но в крайна сметка ние сме онези, които придават смисъл на нещо, което е по същество – неутрален символ. Смисълът, който задавате дефинира разликите, които възприемате. Разликата във възприятието свидетелства за разлика в отношението ви към идеята, която това нещо представлява.

Пуааааааааааа, right, right?!? :D No? Anyone?...

Вече споменах, че когато навлизам в режим на РСВ и фокуса ми се разширява до 5D, проявявам и мога да канализирам в по-пълен смисъл онова, което наистина съм. Разказах и епизодите в самото начало на приключенията ми, в които периодично забравях концепции, които вече съм видял, което позволяваше повторното им раждане пред „очите“ ми. Което пък предизвикваше изключително вълнение и удивление от факта, че аз не съм разпознал концепцията и съм останал „излъган“ за пореден път. С „времето“ разбрах, че това се дължи именно на принципа, който обясних току-що – всеки един миг е нов и не създава натрупване, не се акумулира памет и идентичност (в човешки смисъл). Загубата на краткосрочната памет е много характерна за тесеракта и поне лично при мен – тя започна да се просмуква и в будния ми Его-фокус. Започнах да забелязвам все повече как отпадат връзки, които наистина не са ми нужни и са по-скоро паразитен талаш. Просто реалността ми сякаш ми подсказва, че трябва да отпаднат някои излишни неща, които ме preoccupy-ват и съзнанието ми по естествен начин ги изтласква извън съзнателния фокус, без да ги пресътворява от паметта или да ги превръща в такава. Когато си с фокуса на 5D разбираш че това „ненатрупване“ е естествен аспект и „акт“ на природата на самото 5D. Говорим за цялостна смърт на съзнанието за всичко познато във всеки един момент.[63] Само така има постоянно обновление, постоянен и нов живот – такава е природата на Всичко Което Е. Безкраен екстаз, постоянна пулсация от безусловна любов; радост от извечната лекота и свежест на една самообновяваща се река. Това е тесерактното поле – вечен оргазъм на новото, вечен приповдигнат „хинду-химн“ възхваляващ Творението.[64]

Истината от по-горен ред е не толкова, че самият тесеракт преминава в „нещо друго“ (макар и това да е косвено вярно), а че той по-скоро се самотрансформира постоянно. Вижте отново (вариация на) анимацията:

Понеже в горната визуализация липсва едно измерение (коeто няма как да бъде пресъздадено в 3D), няма как да видите, че всъщност тесеракта се саморазпада „около себе си“, за да се пресъздаде отново в собствената си рамка.То е като самоусукване, но придружено с разпад. Това е извечния мит за умиращата и раждащата се вселена. Представете си тази мини-имитация на голямото БУМ във всеки един момент. Makes sense, right? Само една постоянно умираща вселена може да поддържа живот. Точно както наскоро показах как клетката се ражда от смъртта си. Защото именно смъртта е тази, която е била първата и тя ще е последната, която, като изтече цялото шоу, ще загаси светлините на вселената, ще обърне столовете по масите и ще заключи вратата зад себе си. И именно това наричам „пулсация на тесеракта“ (на микро ниво). И точно този цикъл е свързан с „64“, както загатнах по-горе. Тесерактите преструктурират сами себе си във всеки един „момент“, преливайки в нещо друго. Поетично мога да го опиша като да вдишате от самото сърце на самообновяващата се вечно свежа вселена. Това вдишване ни „убива“, но в същото време от него се раждаме отново и въпреки че знаем, че ни „убива“, всеки път вдишваме... защото само така можем да живеем вечно :) Чрез смърт. (Пояснение: това не е същото като да вдишвате до мантинелата около Цариградско шосе по път за магистралата..., което евентуално също ще ви доведе до смърт :)) Не говоря за физически въздух, а за есенция, която може да бъде усетена по-лесно в РСВ, отколкото във фокуса на Егото.) И тъй като в своите пътувания аз съм във фокус 35, където това е принцип, аз умирах постоянно за „миналото“ си. Първият път когато осъзнах това бе странен. В един момент просто забелязах, че в настоящия момент на мен не ми се случва събитие, до което да ме е довело нещо друго „предишно“. Аз просто манифестирах версия, в която СЪМ това съзнание, в което промяната (в лицето на новия декор) винаги е била константа природа. Трудно е да се транслира на език... Не че нещо ме е докарало до въпросната реалност. Просто във всеки „следващ“ момент аз съм друго съзнание, което е все по-представително за онова, което то наистина представлява и реалността на тесеракта отразява това. Това е движение без усилие и без намерение и е нещото за което говорих по-рано – да оставиш Потока да те води и да ти разкрива слоеве на теб самия. Това е трудно да се разбере по правилния начин, ако човек наистина не познава структурата на платформата и не осъзнава, че НЯМА – повтарям НЯМА – причинно-следствена връзка между нещата. Просто в един момент нещо е, а в друг момент то не е (примерно). И това е цялата истина за тази реалност.

Апропо... Това трябва да ви казва и че няма такова нещо като „предсказване на бъдещето“; има просто усещане за друго различно „сега“. Ето защо много от предсказанията никога не се сбъдват, защото вариантите са безброй в буквалния смисъл на думата (това не е метафора). Вероятността да уцелите точно онова, което несъзнаваното избира (нещо което варира във всеки един момент) граничи с астрономическо число. Предсказанието има функцията да насочи нашето внимание към друго възможно „сега“. Обикновено то само по себе си дори не е „предсказание“, а маркер във времето, който възниква неслучайно. Той просто ни дава възможност да преразгледаме съзнателно идеята дали това „сега“ е наистина онова, което искаме да преживеем. Това пък ни прави осъзнати за друго възможно преживяване, което навярно бихме искали да преживеем. Ето защо едно предсказание е по-вероятно да не се случи веднъж след като то стане публично (особено, ако е с негативни краски). Защото съзнанията решават да не се асоциират с него и да предпочетат друго стечение. Това не означава, че дадено предсказание е „грешно“. То е напълно вярно към момента, в който то е направено. Човекът, който го „извлича“ не върши нищо друго освен да разчита всички моментни колективни фактори и генерални дефиниции в несъзнаваното, които биха довели до това възможно „бъдеще“. Но във всеки един момент ние правим връзка с друга версия на тесеракта (отново – без причинно-следствена зависимост). Затова абсолютно бъдеще и минало няма как да има. Има просто безкрайни версии на различни „сега“-та. В такива версии планетата е била взривена безброй пъти от глобални катаклизми и т.н. – всички версии се осъществяват „някъде“. Самият факт, че след толкова предсказания все още сме тук (особено след като здравия разум казва, че отдавна трябва да сме се самоунищожили), означава, че тази версия на несъзнаваното засега избира позитивен развой на нещата. Но това е просто избиране на версия, в която ситуацията винаги Е („била“) така. Нищо не ни е „довело“ дотук, защото няма причинно-следствена връзка (няма да се уморя да го повтарям). Затова и в И-дзин имаме 64 хексаграми, които символизират СЪСТОЯНИЯ, а НЕ нещо, което е в резултат на нещо друго. Не ме разбирайте погрешно. В И-дзин се говори много за естествени процеси, етапи и цикли, но тези цикли не са причинно-следствени, те просто СА и няма как да натъртя това достатъчно силно. Да, между тези цикли има закономерности, но те не са следствие едни на други, макар че на външен план може да изглежда така. В интерес на истината това е малко изгубено знание за тази „система“ – но загубеното отново се крие в нейната очевидност! Това са 64 отделни състояния, защото всеки един тесеракт условно създава 64 мини-версии (респективно – 64 реалности) на себе си преди да се саморазпадне. Не разбирайте това буквално, а по-скоро на ниво „код“. Просто това са 64 модела по които можеш да погледнеш на една ситуация/нещо/света като цяло и да решиш в коя да навлезеш. Защото всички те съществуват като „калъп“. Това че следващият момент не е създаден от предишния НЕ ОЗНАЧАВА, че гледаш на живота фрагментирано. Напротив. Това е по-холистично от всякога. Липсата на пряка взаимовръзка между всеки кадър на тесеракта не означава липса на разбиране за причина и следствие (която ума илюзорно създава). Липсата на пряка взаимовръзка казва единствено, че ти имаш достатъчната мъдрост и прозорливост за механиката, че твоето минало НЕ СЪЗДАВА твоето настояще или то поне – не непременно. Осъзнавайки мощта на това нещо, оттук нататък ти можеш наистина да твориш настоящето си и наистина да БЪДЕШ в него. Допреди това ума зорлем си създава „карма“, която по същество винаги е била илюзия, но илюзия, която поради незнание сами имплантираме в Потока си и преживяваме като нещо фактическо. Действителният механизъм е не, че ти „плащаш“ за някакви извършени неща (това е технически необосновано, ако разбереш, че няма минало) – ти проектираш паметта си в настоящето и разиграваш постоянно тежестта на твоето минало в него. Така няма никакво реално вървене.[65] Така че паметта не е наш приятел. Ето защо е казано, че шаманът е в състояние на константна забрава – защото само така може да остане свързан към Потока си.[66] И едно от големите постигания в трета плътност е именно да не функционираме чрез памет. Само така ще можем да знаем онова, което трябва да знаем, когато трябва да го знаем. Това е пълно доверие в Потока – в неговия timing и синхроничности. В Его-режим ние пребиваме до смърт живеца на реалността си чрез очаквания, които идват от паметта. Това води до кристализация. Стоиш на едно място, но тъй като си приел концепцията за линейно време смяташ, че вървиш нанякъде и стигаш някъде. Докато в същото време си спрял в миналото и моделите си. Това наричам „зацикляне по хоризонтала на решетката“ (ще бъде обяснено малко по-надолу).

Разбирам, че всичко това може да бъде изключително объркващо за повечето хора, но за мен е по-скоро освобождаващо, защото срутва всички стари догми и линейни траектории по които вървим като човечество. Забавното е, че обикновено човек иска да познава механизма на нещо, а не поезията около него; когато разбере истинският механизъм обаче, той се шокира от изконния несъвпад с легендите, в които вярва :) Според мен всичко описано изглежда сложно единствено защото още от ден 0 сме закърмени с коренно погрешна представа за онова, което се случва в действителност и сега това изглежда като жив кошмар, в който всякаква надежда за ориентация гасне прогресивно. В описаното дотук няма никаква логика единствено, ако започнете да го тълкувате на база сравнение спрямо старите парадигми. Ако вземете нещата сами по себе си те звучат по коренно различен начин и според мен „нелогично“ е последното от тях. Важно бе да обясня тези зависимости още на този етап, макар и от определена гледна точка да е малко рано за това предвид къде се намираме в книгата. Изначалната неутралност и липсата на причинно-следствена връзка обаче, могат да бъдат два огромни трансформатора на цялостното преживяване на платформата, което да ни освободи от тежестта на „миналото“.

В РСВ видях много ясно как нещо неутрално бива „сцепено на две“, за да може да бъде разбрано от ума. И макар че самия ум ползва полярната решетка с формат 8 х 8, за да има физическо преживяване, от неутралното мислене в 3D може да има голяма полза. Например, когато се разчепква някой страх или система от убеждения трябва да се тръгне от неутралната дефиниция за нещото около което се завихря страха. Така можете да разберете как да го развържете.

Да кажем някакъв нелеп негативен imprint от детството, който е оставил фрагментиращ отпечатък. Ако днес видите символа сам по себе си, неутрално – ще видите колко нелеп е този страх, ще видите как ума си измисля история около този символ и ще сте в капацитета си да си разкажете друга история свързана с този символ. Но преди това трябва да навлезете в неутрално състояние, в което да разгледате идеята, която ви носи фрагментация като нещо, което е самò по себе си, а не като нещо, което непременно има връзка с вас (т.е. да разиграете липсата на причинно-следствена връзка). Виждате приложението на двата принципа – първо аз поглеждам нещото неутрално и второ – давам си сметка, че то няма връзка на всяка цена с мен, осъзнавайки в същото време, че по някаква причина аз продължавам да създавам такава връзка от настоящия момент. Когато стигнете до първоначалния imprint трябва да го разгледате не като ситуация, а като символ. Това е изключително важно, защото, както трябва да сте разбрали досега, всичко в материята е просто символ, метафора. Нещата от физическия свят нямат „символ зад себе си“, а напротив. Истината е точно обратната – нещата са символ за нещо по-голямо, отиващо отвъд 3D. Можете да отключите истинското значение на нещото, ако отключите изначалната му символична природа във вашата матрица. Едва тогава можете наистина да започнете да работите с него.[67] Преди това само ще генерирате още и още холограми и ще вярвате, че „правите нещо“. Бърз пример.

Страх от високо. Масово, познато, разбираемо, но в същото време – недоразбрано. Ако гледате на страха от височини по фактически начин – като на факт – вие НИКОГА няма да разберете защо той е там. В метафизичните си напъни най-много да стигнете до някоя книга на Лиз Бурбо, с която да си замажете очите. Страхът от високо не е фактически страх от височини. Страхът от високо е страх от това да загубите контрол над реалността си (или друго issue свързано с контрола). Което косвено ви казва, че вие търсите и искате да налагате такъв. ЩРАК! Това вече е съвсем друга визия за ситуацията, нали така? Виждате ли – трябва да преминете съзнателно през 2-3 концепции, за да стигнете до ядрото. И ако пуснете желанието за контрол над живота си – тогава проявлението под форма на психосоматична реакция ще изчезне. Всичко се свежда до маниера на адресация.

С този реквизит от „теория“ можем да продължим нататък.

Преживяването на структурата

You cannot create experience. You must undergo it.

— Albert Camus

В настоящата част от експозицията ще се опитам да обединя преживяването и структурата в опит да разкажа как изглежда едно РСВ в по-голяма пълнота. Това ще става с неравномерни редувания на лични истории/преживявания/прозрения и „теорията“ зад тях.

Като цяло текстът може да върви по-дървено от обикновено, защото това е първият материал, който пиша с генерални „напъни“. Трябваше да потъна страшно надълбоко, за да мога да изкарам тази информация от себе си и да разбера, че наистина не мога да изразя някои неща с интелекта. Освен това на езикът, чисто фактологично, му липсва едно допълнително измерение, за да мога да обясня тесерактната структура наведнъж и със силна компресия. На този етап това няма как да стане. Ето защо фрагментирам на отделни аспекти неща, които иначе работят като едно холистично цяло (бивайки такова). Тъй като на този етап от развитието ни обаче, ние сме склонни да разчленяваме общото на парченца, за да го разберем (което от настоящата ми гледна точка вече е по-скоро странно), ще предприема подобен подход.

Да пътуваш през тесерактните ръкави е неповторимо преживяване. В РСВ виждането е много по-ясно от физическото, а самият материален свят излъчва интензитет, който не може да бъде видян във всекидневен режим. Самото виждане е примесено с директно разбиране. Всъщност по-точно е да се каже, че виждането е разбиране – това вече не са два различни процеса, а един-единствен. Ще ми се да опиша красотата на всичко това, но не мога. Ако някой добър аниматор се наеме да работи с мен безвъзмездно няколко години може да се получи неповторимо многоизмерно визуално преживяване под формата на анимации и илюстрации. Засега обаче, ще трябва да давам метафори с подръчни средства. Направил съм всичко възможно те да са максимално богати и да обрисувам едно и също нещо с множество различни примери, да илюстрирам по множество пътечки и през различни гледни точки, чрез които аз самият съм си обяснявал нещата в процеса на моето собствено пътуване.

Ръкави и коридори

От определена гледна точка първото „странно“ нещо беше, че когато се озовах в тези пространства за пръв път, аз си спомних, че всъщност като дете винаги съм пребивавал там – просто го бях забравил... In a turn of events – тогава изобщо не тълкувах случващото се като приятно изживяване... Приятните усещания и adventure-а, които изживявам сега, младото ми Аз възприемаше като нещо доста тежко и дори малко износващо, особено когато бях на възраст между 4 и 5 години. Най-вече защото когато ставаше време за лягане често се „губех“ между сценариите да: потъна в тесеракта до такава „пиянска“ дълбочина, че после да ми е много трудно да се върна в тялото си; или да се стряскам постоянно насън, за да не си позволявам именно това потъване. Затова имаше и толкова случаи, в които заспивах и просто повръщах без причина в полубудно състояние. Сега вече ми е ясно, че това бе признак, че фокуса ми потъва твърде надълбоко в нефизическото и дори последното за„земя“ване което съдържах честотно в тялото си (в лицето на храната) – изскачаше извън периметъра ми, защото то не можеше да се изравни с цялостната вибрация на разширяването на съзнанието ми. Беше много неприятно физическо и ментално преживяване. Никой не знаеше какво се случва; медицината тълкуваше това като нещо случващо се със стомаха и коремната ми кухина, затова отгоре на всичко с времето се самоубедих, че имам проблеми и със стомаха, но това е друга история... Стомахът всъщност ме болеше от многото повръщане и постоянните контракции. Когато те спряха преживяването продължаваше да бъде разигравано на психосоматично равнище „по навик“. Истинската причина беше, че съзнанието ми бе много нависоко (или много надълбоко – зависи как искате да го погледнете) и тялото не можеше да се адаптира към ситуацията. Това потъване стана толкова тематично за мен, че то се превърна в дамга за цял живот – и до ден днешен аз имам нужда да потъвам все по-навътре и все по-навътре, което ме прави свръхинтровертен. Говоря за едно много специфично „потъване“ с доста висок интензитет като на въртележка, от което ми се завива свят – няма как да го опиша по друг начин. По същата тази причина като дете не понасях въртележки и повръщах от тях – те извикваха и репликираха до болка познатите усещания.

Навярно една от най-добрите илюстрации за типа „потъване“ в тесеракта и принципа на преминаване от реалност в реалност съм виждал тук. Ако се абстрахирате от сюжета на самите рисунки, начинът по който кадрите преливат един в друг е максимално близо до механиката на тесерактните „свръзки“ и галопирането „между“ тях. Не знам кой е правил тази анимация, но когато spellbinder ми я прати той забеляза, че композицията съдържа 88 илюстрации, което е много забавно предвид, че говорим за платформа на принципа 8 х 8. Т.е. самият пример резонира още по-силно със структурата на нещата и препоръчвам на всеки, който иска да придобие усещане за механиката, да я прегледа. Евала на пичовете, които са седнали да я направят! Обрисуваното е по-близо до реалността от онова, което виждаме за тесеракта в „Interstellar“, например, където бе направен твърде стерилен физичен опит за репрезентация на същото нещо. И макар сцената с хиперкуба там винаги да ме докарва до сълзи (няма как след като веднъж си преживял красотата) то личните ми преживявания свидетелстват за малко по-различна структура.

Има две полезни неща, които могат да се вземат от „Interstellar“, обаче.

Едното е визуализацията на принципа как различните версии на реалностите са буквално „една до друга“ в структурата от гледна точка на 5D, докато в същото време преживяващия вътре в 3D (в случая – дъщерята на Купър) е съзнателен само за своята версия на реалността.[68] Дори във филма има намек за самото 5D и че именно ние сме пребиваващите там, което е препратка към фокуса и типа съзнание, което наричаме „Висш Аз“. Както споменах по-рано, аз самият наблюдавам 4D-структурата от 5D и признавам, че на този момент от филма леко се подсмихнах, защото вече знаех точно какво се има предвид. За тези които са гледали филма, обърнете внимание, че наблюдателят в тесеракта (в сюжета – Матю МакКонъхи) е извън времето и вижда всички коридори – цялата времева линия „на длан“. Това е дословно вярно, с изключение на факта, че няма нужда да се придвижвате „физически“ из различните кадри в самия тесерактен blueprint – последното се случва със съзнанието, а тесерактните ръкави се организират „по желание на клиента“ :)

Хареса ми и, че Мърф в крайна сметка заработи със собственото си въображение, за да получи ретроактивно съобщението от „бъдещето“. Така филма прави косвена връзка между въображението и проявлението[69] (показвайки ни „между другото“ колко условно е времето). Между другото, това е пътят и за човечеството – да използва въображението си като инструмент, а не като бягство и дисоциация от „тежката реалност“.

В сцената с тесеракта виждаме различни версии на стаята на Мърф. Тези версии са равни на математическа безкрайност и това отговаря на истината.

Нощна лампа ad infinitum :D

Разликата е че всички тези „версии“ са, както споменах по-рано, замръзнали във вечността кадри, които ще съществуват ВИНАГИ. Те никога не изчезват и са извън времето. Движението на съзнанието през тези кадри оживява декора и създава илюзията за онова, което наричаме „време“. От гледна точка на структурата, навлизането в даден кадър и преживяването му като 3D + време, наричам „тесерактен коридор“. Терминът „тесерактен ръкав“ използвам когато говоря за по-мащабна тесерактна структура създадена от много коридори с обща тема.

Важно! И двата типа формации са безкрайни във всички посоки и от всеки можете да навлезете във всеки друг. Просто при единия случай имаме по-конкретен фокус, а при другия по-общ. If that makes any sense at all...[70] Във въпросната сцена от филма Купър е в тесерактния коридор на стаята на дъщеря си. Ако трябва да транслирам структурата на описаното във физическото линейно случване превключването на тесерактните коридори е толкова фино и неуловимо, че ние не ги възприемаме като друга реалност. Смятаме, че те просто са продължение на познатата досега реалност и тълкуваме „следващия момент“ именно от тази перспектива. А нещата не стоят така. Всеки един момент е изцяло нова реалност. Филтърът обаче е толкова фин и деликатен, че ние смятаме, че новата реалност е продължение на „старата“ такава. И това ни кара да вярваме в причината и следствието като механизъм. Казваме си: „Ами че това се случи в резултат на онова.“ Мне. Двете не са свързани. Връзката се прави от ума и се пресъздава от системата от убеждения подчинени на консенсусната реалност. Най-вече от вярата, че съществува линейно време.

Тук идва момента и за втория основен мотив, който мога да потвърдя, че е метафоричен за реалната структура, макар в самия филм модалността му да е малко по-различна.

Нишките

Говоря за stream-овете, които изплитат самия тесеракт.

Купър си играе на „контрабас“ с нишките на тесеракта, без да е махнал ръкавиците си. Изключително непрофесионално.

Всъщност по-точно е да се каже, че те изплитат и структурата, и съдържанието му. Интересното в случая е, че това бе едно от първите неща, които разбрах за механиката на физическата реалност, когато започнах да навлизам в тесеракта, затова тук се крие известен сантимент за мен.

„Спомням си“ (:D) как в началния етап на моите пътувания Потока ме отведе в полу-материална реалност, в която съзнанията формиращи местната си среда имаха афинитет към многоцветните ромбоидни форми и начина им на изразяване бе изцяло свързан с тях. Това е трудно за обяснение, най-вече защото от позицията ни на хора няма как да разберем как дадена реалност може да се посвети само на едно дадено сечение и да преживява Творението единствено чрез него. Когато си в тесеракта това не е толкова трудно за разбиране. Тъй като всичко е холографско, дори един-единствен елемент може да е достатъчен, за да разбереш Всичкото. По подобен начин ние посвещаваме периоди от живота си на различни неща. Например някои художници рисуват определена своя творба с години, така че това не е толкова далечно за разбиране. Сега проектирайте тази идея на макрониво и припознайте факта, че става дума за същия принцип – дадени съзнания решават да изследват реалността през призмата на определено проявление, разлиствайки пластовете на Всичкото чрез едно-единствено нещо. Именно такава беше тази ромбоидна реалност (и преживяващите я съзнания).

Докато фокуса ми се носеше из нея бях привлечен от определен смарагдовозелен ромбоид през който просто преминах. Попаднах в неопределено нулево пространство, което мога да оприлича на някакъв void, подобен на онзи показан в горните сцени от „Interstellar“. В него видях въпросните нишки еманиращи от този ромбоид, които като последвах накрая ме изхвърлиха през... зелена обица с ромбоидна форма, носена от жена разхождаща се по улиците на голям град... Макар да знам колко странно звучи, I can explain :) Това на практика бе първата ми среща със смисловите нишки изплитащи всичко сътворено.

Продуктово позициониране на „puppet watch“

Сътворението е „съставено“ от безкраен „брой“ идеи. Както казах, тези идеи са „сами по себе си“ и не са обвързани в причинно-следствени комплекси. Когато съзнанието „преминава“ през решетката на тези идеи обаче, то формира континуитет, което обогатява дадена тесерактна клетка с мемите на някоя друга такава. Това може да бъде наречено „тесерактно осеменяване“ и става чрез тези нишки, които са на практика микро-тесерактни потоци. По този начин всички тесеракти са в контакт с всички останали. И колкото и различни да са тези реалности, те се обогатяват от този сблъсък със себе си. По същество това създава парадокс, в който изведнъж си даваме сметка, че говорим хем за самостоятелни единици, хем за неизменно свързани такива. Този „сблъсък“ на тесерактите обогатява самото Творение и не е нищо друго освен репликация на най-грандиозния парадокс/мит зад Всичко Което Е – То едновременно съществува и не съществува; съставено е от безброй индивидуални частици, но в същото време тези частици са една и съща (Първична) частица.

Поради това всяка една идея от онова, което наричаме „проявен свят“ е съставена от множество такива нишки. Например, всеки един предмет от материалния ни свят, без значение каква е земната му история на създаване, е представителен за огромен брой идеи идващи от други реалности. Пресичането на тези реалности в една конкретна точка формира проявление, което кристализира в нещо на което ние даваме име и използваме с определена функция, вписвайки го в локалните параметри на местното несъзнавано. Това важи с десеторна сила за нематериални понятия, идеи и концепции. Именно тези нишки правят синхромистицизма валиден и синхроничностите като феномен – възможни. Защото всеки един символ, картинка, понятие, обект (и т.н.) е представителен за множество смислови потоци. Ето защо и в СМ има смислови приравнявания[71] – защото говорим за по-дребни проявления на един и същ по-голям Поток към чийто общ знаменател те по правило могат да бъдат сведени. Ако човек не разбира механиката зад нещата – синхромистицизмът и неговите изводи и аналогии са абсурдни и „изсмукани от пръстите“. Когато познавате структурата обаче, за човек става повече от очевидно, че едно нещо не е само едно нещо и имам предвид това буквално.

Много добра физическа репрезентация на това можем да видим в някои (сравнително) нови течения в интерактивното изкуство. Не знам точното име на стила, но ако трябва да му дам име, бих го нарекъл „съставна оптическа илюзия“. Говоря за инсталации, които от определена перспектива приличат на един цялостен обект, но при промяна на ъгъла на наблюдение, ясно личи, че елементите са отделни.[72] Например виждаме това нарисувано лице...

... само, за да си дадем сметка, че то е съставено от различни стерео-пластове:

То прилича на двуизмерна картина само ако застанем в права линия спрямо центъра му. Още примери:

Тук също виждаме две много различни „истини“ :)

Виждаме го дори из българските молове :Р

За съжаление, когато снимах това нямаше как да го заснема от правилната перспектива създаваща въпросната многосъставна илюзия, но предполагам че благодарение на по-горните примери можете да схванете идеята.

С тези визуализации се опитвам да илюстрирам метафорично как онова, което можем да възприемем като една цялостна композиция, е всъщност съставена от различни елементи. Отдалеч не можем да разберем, че това са различни пана формиращи обща картина. Същото важи и за всичко що съществува. Всяко едно нещо е като вързоп от смисли[73], които могат да бъдат разкомпресирани като zip file. Както знаете един компресиран файл може да съдържа, да речем, 10 картинки или 7 Word-документа в себе си. Но всички те са обединени и компресирани в един общ файл, който можете да именувате с някакво трето име – каквото пожелаете. Гледайте на ВСИЧКО в Творението по същия начин. Дадена идея от дадена реалност се сгъстява и придобива формата на някоя обица на женско ухо да речем – като в преживяването, което аз имах.[74] Това се случва във всеки един момент. Чисто структурно, тази обица не е твърд предмет и идеята за нея не идва оттук. Тя се преизбира във всеки един момент от „локалното“ съзнание, защото всеки един момент е една различна паралелна реалност.[75] Постоянно виждаме форми от други реалности, само че не можем да ги напълним с тамошния смисъл и да ги припознаем като такива (в крайна сметка – не това е и идеята). Ние виждаме само физическата им манифестация и решаваме, че те са нещо нормално и прилежащо на нашата реалност, но те не са фактическа част от нашата динамика. Те са част от друг енергиен blueprint. Ако можехме да ги напълним с формата, енергията и мисловните модели на реалността откъдето произхождат – щяхме да ги възприемем като нещо много, много различно. Т.е. ние пропускаме реалността си не само визуално (защото както знаете честотния спектър, който преживяваме с окото не е и частица от онова, което се случва „около“ нас), ние пропускаме реалността и на смислово равнище.[76]

С годините, колкото повече време прекарвах в тесерактната платформа, толкова по-чувствителен започнах да ставам за тези нишки и в будно състояние. Когато ги преживявам в своето всекидневие, аз ги наричам „смислови просмуквания“. Защото това е именно просмукване[77] на някакъв смислов blueprint от друга реалност, която ние преживяваме тук по някакъв си трети начин. Можете да гледате на това по следния поетичен начин.

Представете си, че Източника пише историята на Всичко Което Е на един топ от бели листи А4 :) Докато пише на най-горния лист, мастилото от перото му протича и избива на малки петна на по-долните листи. Малките петна на долните пластове листи не са представителни за основния текст – всъщност, ако на първия лист текста се чете ясно (макар и с екстра мастило), колкото повече листи махате, толкова по-абстрактни ще са формациите от по-горните подгизнали участъци и те няма да формират никакъв разпознаваем смисъл. Ето това е „просмукване“.

Примерът важи с двойна сила, когато това просмукване идва от по-висока плътност. Тъй като идеите в по-високите плътности са грамадни[78] те обикновено „прокапват“ тук под формата на някакъв малък детайл от нещо друго (мастилото избива все по-ситно колкото по-долен е листа спрямо основния най-отгоре, където е разлято мастилото).

Обикновено отколкото по-висока плътност идва дадена концепция, толкова по-абстрактно ще е проявлението му в 3D.[79] Понякога това проявление може да изглежда много миниатюрно не защото е такова само по себе си, а защото не можем да видим по-широката му тема, която се проявява нелокално и по доста разнообразни начини. Ето защо проявленията на идеите от най-високите плътности – тук смятаме за напълно произволни. Просто защото те са много „разредени“ и нямаме адекватния прилежащ контекст, за да ги разпознаем като онова за което тези проявления са представителни в действителност. Филтърът на ума е твърде тесен, за да допусне в оригинален вид огромността на онези концепции и връзките, които бихме могли да направим между „отделните им елементи“ в 3D, често изглеждат на ума като „твърде произволни“. Ако щете това е вярно и защото „най-висшето“ и „префиненото“ пробива по „най-незабележим начин“ в „твърдото“ и „ниското“.[80] Помнете метафората за капчиците мастило, които пробиват все по-ситно, колкото по-долен е листа спрямо горния на който се е случило „разливането“. Именно по всички тези причини обикновено казваме, че „разковничето е в детайлите“ или че „малките камъчета обръщат каруцата“. Защото урокът, основната тема на дадено преживяване или неговия най-висш смисъл под формата на поука, избива в сюжета на земната ни драма под формата на малък детайл, който сме склонни да пренебрегнем. Просто защото теснотата на фокуса ни не достига дотам да разбираме истинското значение и контекст на дребните детайли в сюжета ни.[81] Квантовият парадокс тук е, че за да разберем най-дребното ни е нужна по-висока перспектива.

Близък, но не напълно точен (спрямо това, което обяснявам) пример за тези просмуквания, е показан в интрото на „The Matrix Reloaded“. Имайте предвид, че изцяло точен пример в 3D не може да има, защото става дума за многоизмерна „физика“, която няма как да бъде отразена напълно в материя. Нека все пак видим клипа:

Free Joomla Extensions

В отрязъка видяхме богатството на кода, който накрая е проектиран от камерата през една единствена цифра в часовник от физическата реалност. Наясно съм, че самата анимация показва вътрешността на часовника и частите му, но вземете целостта на композицията и си представете, че цифрата е съставена от демонстрираните смислови пластове код, които я формират. И това е по-широката рамка на самото нещо. Всъщност компютърният език не е лоша метафора и самият факт, че той съществува означава, че той отразява по-високи принципи, които ние просто разиграваме тук под формата на някакъв тип технология. Отново – съзнанието не може просто да си измисли структура. То винаги имитира по-високата такава. Ако вземем един обикновен сайт в интернет, то той може да бъде разложен на отделни части код, които накрая функционират като едно визуално цяло, от което ние извличаме информационен (или друг) смисъл. Различните компоненти код оформят различни участъци от визуалните и технически характеристики на този сайт. Същото е с нишките, които изграждат всичко съществуващо – „материално“ и „нематериално“. Просто ние тълкуваме нишките в цялост и ги възприемаме като конкретен „краен продукт“, който може да се яви като солиден предмет или нематериална идея компресирани в една-единствена плътност – трета.[82] Вярвате или не, едно просто нещо като кръстословицата ви показва тесерактните зависимости и неговите нишки. Откъде смятате, че произхожда тази структура? Помислете за това. Малки квадратчета, в обща рамка, в която всичко се пресича с всичко, всичко е зависимо от всичко и за капак – цялото нещо е информация. Ако нещо не е на мястото си – нищо няма да работи. Който е решавал кръстословици знае, че понякога една дума пасва уж идеално, а после се оказва, че не е тя. Това идва да ни покаже, че ако вземем един „грешен“ избор, това може да запуши много врати. Този ръкав вече не може да бъде напълнен, защото вече нищо не пасва там. Не че живота свършва и това е някаква tragedia grande... Просто някои неща остават отрязани, някои нишки са прекъснати. Случва ни се постоянно и това не е нито „добро“, нито „зло“.

И тъй като целия thread (хаха!) тръгна от „Interstellar“, нека завърша там откъдето започнах. Ставаше дума за сцената, в която Купър започва да манипулира нишките. Имаме кадър, в който виждаме ръчния часовник чрез който той предава послание на дъщеря си. Той е съставен от множество нишки, които Купър манипулира, за да може стрелките на часовника да се местят в желания от него ритъм. Това са нишките, за които говоря и бях много изненадан, че несъзнаваното е съумяло да ги имплантира в сюжета на филма (макар и по непредставителен начин).

Нишките, които свързват и формират всичко съществуващо през различните тесерактни клетки. Тази съвкупност от междинни микро-тесерактни връзки създава даден предмет или идея. Затова в книгата ми за синхромистицизма обясних на няколко пъти, че предмета или символа не може да бъде нищо конкретно – той е проявление на множество потоци и идеи. Сега вече разбирате и техническата част на това (нещо което бях обещал да обясня в книгата ми за СМ).

И понеже казах „несъзнавано“, искам да потретя, че всичко обяснено дотук не е някаква супер нова идея (просто този път е обяснено интелигентно :Р). В древното минало темата за нишките се е просмуквала метафорично чрез нашата митология. Навярно най-популярния пример откриваме в лицето на мойрите от гръцката традиция, които плетат нишките на съдбата на всичко съществуващо.[83] Това е същата идея, но пречупена през storytelling-а на времето. Несъзнаваното ни тика в посоката на нишките и чрез популярни изрази (навлезли дори във физиката) като „the fabric of reality“. Защото на практика става дума именно за плетеница. А както знаете – дори самата тъкан ние съшиваме под формата на решетка :)

Виждате как идеята за решетката присъства перманентно в живота ни под различни форми – просто защото оригиналната текстура на реалността е такава

Затова и в последните десетилетия започваме да преоткриваме факта, че в килимите и шевиците има закодирано знание. Понеже така или иначе ВСИЧКО е „код“ – именно това е идеята. Всичко е закодирано във ВСИЧКО. Ние просто пресъздаваме това по безброй начини и шифроването му в шевиците е само един от тях. Имайте предвид, че в крайна сметка тесерактните нишки са просто носители на идеи, а не на конкретности. Говорим за друга аналогия на опозицията архетип/факт. Освен това дадени физически проявления на ниво „тесерактен код“ имат много по-различно значение и функция от това, което ние им придаваме на ниво „Игра“ в 3D. Действителните смисли изграждащи механиката на платформата са по-митологични. Random example...

От гледна точка на тесеракта, паяжината в дадено физическо пространство служи за спирането (и евентуално преобразуването) на нещо на концептуално ниво – обикновено на дадени идеи или потоци в обитаемото пространство – това е нейната административна функция. Правете разликата. В 3D имаме история за нещата. Например паякът е изплел паяжината си точно там, защото в момента живее в онзи ъгъл или нещо от сорта... Но на ниво структура нищо не стои така, както ние самите го рационализираме в битието си. Колективният механизъм решава, че „нещо трябва да възникне някъде“ и това организира по естествен начин символите, които транслират тази идея на ниво материя. Фолклорните разбирания за символите зад дадени неща са доста по-близо до това за което говоря, защото доста често те извличат генералната функция на нещото от несъзнаваното – разбира се – с митологична краска, но смисълът е там и може да бъде извлечен и усвоен. Т.е. всяко едно нещо е носител на определени смислови пакети.[84] Колкото до паяците – смятаме техните плетеници за направени на случайни места, но това не е така. Обикновено те символизират дадени потоци, които биват спирани, омекотявани и трансформирани нелинейно, затова и паяжините не трябва да бъдат обирани в момента на тяхното възникване, а да бъдат оставени поне няколко дни (или докато се разпаднат сами). Ето защо най-често паяжините са в ъгли, защото там се случват пресичанията.[85] Като символично отражение на всичко това, насекоми се оплитат в мрежата и това се превръща във физическа храна за паяка. Това свидетелства за завършен процес и на символично ниво – че „нещото“ е уловено. Отделно – хранейки се, паякът може да произвежда още физическа паяжина и да обслужва символичното сечение на своето съществуване и на ниво „код“. На практика, знаейки подобни зависимости вие можете да организирате пространството в дома по коренно различен начин. И всъщност Фън Шуй е именно продукта на древнокитайското несъзнавано как да се организира тесерактното пространство така, че потоците в дома да са хармонични. Това е знание как да формираш символично геометрията на жилището си, за да е приятна среда на ниво енергиен blueprint (което да се отрази по желания начин и в 3D). Което пък е пряка работа с разбирането за нишките за които говорих досега.

Както виждате темата за нишките е огромна. Този аспект има и множество други страни, но на настоящия етап няма смисъл текста да се натоварва повече, защото и без това той е достатъчно сложен.

Отбелязвам специално този етап от материала, за да видите обрисуването на колко много сечения са нужни за дълбочинното изследване само на един-единствен аспект.

С това искам отново да обърна внимание на нещо. В РСВ всички тези обяснения са излишни, защото има едно естествено състояние на knowingness. Аз просто директно знам. Без да е нужно да уча през мозъка или чрез пътищата на „паметта“. Информацията е толкова многоизмерна и толкова обвързана с всичко останало (просто защото така е формирана самата реалност), че за да опиша дори 1 „бит“ от нея са ми нужни десетки страници в режим „линейно описание“ – just to scratch the surface. Това няма как да бъде компресирано адекватно само до няколко изречения. Просто няма как. А дори да бъде направено – никой, който не е поне на същото ниво на съзнание – няма да може да го разкомпресира обратно до първоначалната му многоизмерна природа. РСВ е режим, в който имам достъп (с голяма лекота) до всичко от което „имам нужда“. И в даден момент човек осъзнава, че всяко състояние различно от това не е състояние, което ти служи по най-добрия начин, защото не е състоянието на нашето истинско по-многоспектърно „Аз“. Затова в най-древните ни извори се казва: „познай себе си“. Макар да е сентенция, която може да бъде разглеждана по много начини, за мен тя означава просто да се самоотведем в своя собствен естествен state of knowingness. Защото в това състояние не само автоматично припознаваме всички неща, които сме, но и повече от ясно виждаме всички неща, които НЕ СМЕ. А когато преживеем реалността, че сме повече от онова, което мислим че сме, ще видим, почувстваме и преживеем ВРЪЗКАТА с knowingness-а на Всичко Което Е. Ще усетим, че то знае, че сме негова модалност и нашите собствени съмнения ще отпаднат; ще видим, че то ЗНАЕ, че ние сме безусловна любов и страховете ни ще се стопят. За „целта“ трябва да се отпуснем истински в Потока без каквито и да е очаквания.

Просто се отпуснете. Пуснете всички неща, които не са свързани с това естествено състояние. Отпускайте се във всеки един момент от ежедневието си. Ще се насладите на всичко в живота си по нов начин, ако го постигнете. Ще започнете да усещате екстаза и пулса на Потока. Пуснете нещата, които не сте. Пуснете „нуждата“ да знаете онова, което не знаете в момента. Позволете на това състояние на неизвестност да бъде ОК. Ще узнаете всичко, когато трябва да го узнаете.

And if you understand that, you’re already in a state of knowingness.

Локация

Следващият аспект, който искам да разгледам също се саморазкри в течение на преживяването ми на структурата. Той е свързан с коренно различната перцепция за това какво наистина е локация от гледна точка на механиката на тесеракта. Всъщност тук няма да кажа нищо ново, което вече не може да бъде изведено от казаните дотук неща, но знам, че ще е по-ясно, ако го отделя като самостоятелен аспект.

Ню ейджът обича да промотира, че „ние създаваме своята реалност“. Самата формулировка обаче, отново носи меми на разделение. Ние СМЕ нашата реалност, ние не я създаваме като някакъв страничен продукт на някакъв трети процес. Ние сме онова, което наричаме „реалност“. Тя е нашето съзнание, направена е от нас и ние се оглеждаме в нея, защото засега това е единствения вариант да си припомним структурата. А основна нейна модалност, както казах, е това, че всеки един момент е нов и няма нищо общо с каквато и да е минала история, която създаваме, за да свържем този момент с континуитета на онова, което наричаме „живот“. Самата структура на материята постоянно ми напомня за това, когато пътешествам из нея. Фактът, че създаваш всичко във всеки един момент дава усещането за това, че ти (Творецът) и Сътвореното сте едно и също. Това напомня и нещо друго.

Която и да е промяна е ПЪЛНА промяна на цялата реалност. Вие вече не сте същия човек, вие сте изцяло друго тяло, в изцяло друга реалност, която само прилича на „старата“. Ако съотнесете това към предметния свят ще разберете защо е по-правилно да се каже, не че „еди кой си обект стои на еди кое си място“, а че локацията е едно от свойствата на обекта. Като ограничен писател, нека за пример отново си послужа с белия лист А4 :)

Да речем, че поставим въпросният лист на масата в произволно положение и кажем, че това е едно от състоянията на обекта. След което завъртам наляво въпросният лист спрямо масата на (примерно) 40° спрямо първоначалното му положение. Във всекидневен режим на съзнанието казваме, че просто сме променили позицията на листа. От гледна точка на структурата обаче, това не е същият лист. Това е изцяло друг предмет на изцяло друго място в изцяло друга реалност. „Старото“ положение на листа все още съществува в друг тесерактен кадър. Просто фокуса на съзнанието ни вече е изместено и ние възприемаме промяна в положението на листа, но от гледна точка на механиката – такава няма. Защото „новата“ позиция на листа винаги е съществувала в статично безвремие. Така че местоположението на обекта е негово свойство, защото никога не става дума за един и същи предмет. Ако преместите вазата на 2 см. вдясно – това не е същата ваза. Това е реалност, в която вазата стои точно там и намерението ни да я видим на 2 см. от „сегашното“ ѝ положение ни отвежда в онзи кадър. Разбира се описвам принципа с 1 предмет, за да улесня възприятието. Това обаче важи за всяко едно нещо в реалността ни. И всяко едно съзнание преживява различна стая, различен лист, различно ВСИЧКО. Тук идва и необходимостта от разбирането какво е консенсусна реалност и как е възможно всеки един от нас да е в отделна реалност, а привидно да възприемаме еднаква такава и да я споделяме по начин, който да създава илюзията за взаимодействие.

Преди да обсъдим това обаче, ще задълбаем още малко във феномена „синхроничност“, обогатявайки знанието си за него през призмата на новите парадигми споделени дотук.

Синхроничности

В главата за нишките споменах за тяхната връзка със синхроничностите. Искам да разширя малко темата.

Вече разбрахме, че нишките имат главна роля при формирането на онова, което наричаме „предметен свят“. Изплитането на тесерактите прави възможна амбивалентността на реалността. Нищо в 3D не е буквално, всичко е символ.[86] Когато дълго време преживявате синхроничности, в даден момент си давате сметка, че самите те носят със себе си идеята за символа. Не след дълго това отвежда повечето хора до разбирането, че всичко във физическата реалност е символично представително за действителния енергиен обмен и пресичанията, които създаваме в своето вътрешно същество.[87] Докато имаме фокус във физическата реалност, ние винаги създаваме идентифицируеми символи, които да отразяват обратно към физическия ум идеите, които текат в Потока на настоящия ни живот. Това няма как да не е вярно, дори ако го разгледаме чисто механично. Тъй като ние създаваме физическата реалност от собствената си енергия (но по начин, който привидно прожектира нещата „извън нас“), няма как да не припознаем „външните“ символи като нещо принадлежащо на вътрешната ни динамика. В този смисъл – съвсем буквално – ние сме същинският процес, ние сме същинското случване, ние сме самото преживяване.

Ето защо синхроничността е вашия „психологически“ индикатор за свързаността на всички неща. Всяко едно нещо е свързано с всяко друго. Всичко е продължение на всичко останало. Защо? Защото всичко-е-едно-и-също-нещо, изразяващо потенцията на своята многоизмерна палитра от възможности. Ние преживяваме тази многоизмерност чрез разтежението ѝ в линейна времева линия, защото това е избраната от нас модалност за преживяването на физическото измерение. Но всички неща, които се случват, всъщност се случват наведнъж, едновременно. Структурата на тесеракта позволява това.

Започваме да ставаме съзнателни за синхроничностите си, когато малко по малко разхлабим ума си и биваме повече себе си. По този начин ние ставаме по-наблюдателни и чувствителни за нишките изграждащи собствения ни Поток в настоящия момент. Процесът представлява доближаване до идеята, че Всичко се случва наведнъж. И когато се изравните вибрационно с истинската си природа, вие зървате отвъд воала на фактологията в живота. От което следва преживяване на един мини-колапс на време-пространствения континуум, което се транслира като синхронизацията между минимум два (или повече) елемента. При подобни проблясъци завесата на фактологията ни казва, че няма как да има причинно-следствена връзка между тези елементи. И ако сте разбрали нещо за тесеракта дотук – такава връзка наистина няма :) Според семантиката на 3D – връзка може да има само между две отделни неща. А на практика съществува само Едно :) Просто синхроничността е начина по който този темпорален колапс свидетелстващ за многоизмерността на структурата на Едното, се превежда на езика на ума. Но това е само репрезентация и символ за факта, че цялата тази плетеница винаги е била точно Тук и Сега. Така или иначе – друго „място“ и друго „време“ – не съществуват. В момента на тези проблясъци ние просто „фалцираме“ своята собствена вибрация в честотен диапазон, който ни позволява да възприемем и преживеем въпросната многоизмерност в точния момент. И обикновено тя не може да бъде смелена от ума, именно защото нейна основна характеристика е „нелинейност“. Затова и умът няма избор освен да се предаде и удиви на току-що разкрилия се нов пласт на реалността. И това автоматично „води“ до свързване с Потока, дори поради простия факт, че умът не присъства в уравнението – макар и само за миг. It’s a glimpse into The Infinite.

„Как можем да reverse engineer-нем процеса?“ (попита ума :D)

По принцип преживяването на феномена „синхроничност“ е възможно, когато на дадено ниво вие разберете, че живота винаги работи, ако му позволите (което е тъждествено на това да се отворите към Потока си). Че всичко, което „привличате“ в живота, е продукт на онова, което вярвате че вашият живот Е, че можете да „привлечете“ вибрация само на която сте реципрочен. Синхроничностите (без значение дали са манифестирани позитивно или негативно в живота ви), могат да бъдат отражение единствено на онова, което вярвате, че вашия живот е. Припознаването на факта автоматично ви прави по-съзнателен за вашия собствен Поток – а оттам преживяването на синхроничностите е закономерното продължение на това. Отново – говоря за чиста физика, не за метафизика.

При „пътуванията“ си ми направи впечатление, че пресичанията на нишките и моментите, в които съзнанието се отваря и преживява тези пресичания като „синхроничности“, следват определени закономерности. Забелязах например, че много зависи колко връзки с колко други реалности прави един тесерактен ръкав. Защото макар на ниво структура той да е свързан с буквално всички други съществуващи ръкави, ние не можем да преживеем тази палитра – дори и в РСВ.[88] Ние преживяваме онова, което е съотносимо към настоящия ни фокус. Това е и единствения фактор, който влияе на вероятностите определящи колко силно ще проникне една идея в субективната или консенсусна реалност. От известна гледна точка самите представи, които имаме за тази Игра и един за друг се изразяват в реалността под формата на предметен свят. Факт, който е труден за разбиране в ежедневен режим.

Материята всъщност няма конкретна и изначално заложена форма, тя е в постоянна потенция и flux. Просто избираме да преживеем този flux през сравнително консенсусен филтър. Затова и ако се замислите преживяваме материята по толкова субективен начин, макар и с наглед колективно споделени параметри. Онова дърво в парка може да не значи нищо за вас, но за мен то може да е целия свят (защото примерно „имам еди-каква-си история от дете с него“). Дървото е едно и също във физическата реалност, но преживяването за него е различно. Тези малки разлики (които можете да откриете във всяко проявление) са ехо за факта, че на ниво структура това дърво[89] просто не е едно и също в нито един момент – нито по принцип, нито за съзнанията, които го създават и отразяват обратно към себе си чрез материята. В това се състои и богатството на физическото сечение. На практика ние никога не можем да видим истинската, необусловена форма на нещата, колкото и да сме изчистили филтрите си. Защото няма „истинска форма“. Всяко едно тълкувание на конгломерата от нишки е истинно, защото Всичко Което Е има нужда от абсолютно всички гледни точки – дори онези, които консенсусната реалност изплюва и обявява за „невалидни“. Да кажеш че има „истинска форма“ означава да кажеш, че тя е само една, което е автоматична заявка за ограничение. Но тъй като ти не можеш да я ограничиш – просто се откъсваш от другите ѝ тълкувания и това стеснява реалността ти.[90] Никой не може да ви каже как да тълкувате конгломерата от нишки изплитащи дадено физическо проявление. Първо защото вие сте „шивача“ на собствения си свят и вашето отношение е единственото определящо такова, което да е от реално значение (дори към настоящия момент то да идва от ума); и второ защото всеки има право да прави каквито връзки прецени от настоящия поток на нишките – дори те да не биват субективно изплитани. Всъщност Всичко Което Е „иска“ точно това от нас – да имаме своя собствена перспектива и отношение към нещата. Именно това създава богатството във Всичко Което Е.

Ето защо съзерцанието е толкова ключово в източните практики. Съзерцавайки ти разбираш със сърцето, че не виждаш истинската форма на нещата, но улавяш Потока под декора на проявлението. Без етикети, без преценяване, без монолог. Защото Потока се преживява без да виждаш някаква абсолютна форма. Ние придаваме само 1 конкретно значение на тази форма, но тя е много малка част от цялото, много откъсната част. В режим на съзерцание Потока просто бива преживяван без да има нужда от етикетиране, назоваване, без да има конкретно проявление и осмисляне на определени идеи. Това е разтваряне. Няма нужда от назоваване, защото „виждаш“, че една идея се определя от безкрайно много идеи в сбор. Сблъсъкът на тези абстрактни реалности създава условия за преживяването на „конкретна“ реалност. В това състояние идеята за „синхроничност“ губи смисъл, защото липсва режим на „не-синхроничност“, който да създаде контраст и разпознаване на онова, което във всекидневен режим наричаме „синхроничност“.[91]

Синхромистицизмът е в състояние да разпознае това състояние за свои собствени цели. Той е продукт на новото време, модификация на съзнанието чрез която с нагледни примери от нещо познато за всички ни (поп-културата), може да бъде разбрана една много специфична характеристика на Сътворението от хора, които не са могли да направят скок в съзнанието по „старите начини“. Това е една от причините поради която той е толкова ценен за мен. И именно затова толкова обичам филмите. Те се явяват идеалния посредник между масите и езика на който вселената ни говори. Още по-готиното е, че това става чрез един филмов свят, който на земен план е изцяло обсебен от Тъмната полярност, което за пореден път ни казва нещо много важно – холографското естество на Играта не може да бъде потиснато и каквито и игри да си играят Полярностите, ние винаги можем да извлечем по-големия смисъл от това. Просто поради естеството на тази реалност – тя не може да бъде хваната в капана на точно определени смисли. Като част от по-голямото Цяло тя винаги ще отразява ВСИЧКИ видове истини във вселената и ако можем да виждаме вътрешно – света на Холивуд става огледало за нас, в което можем да открием много неща за себе си и външното проявление.

Синхромистицизмът е най-близкото земно сравнение, което съм открил досега и което мога да предложа, с което да илюстрирам действителната структура на реалността. В него разбира се говорим с конкретни примери и изследване на дадени мотиви и шаблони в поп-културата, просто за илюстрация на начина на функциониране на платформата. Но ако издигнете тези идеи над конкретиката и разберете начина по който работи съзнанието на един синхромистик, ще имате доста по-добра представа как се случва „мисленето“ извън 3D, в по-високите плътности.

Трябва да призная, че мина цифра линейно време докато осъзная, че СМ канализира директно и именно тесерактни смисли – затова е толкова абстрактен, толкова неясен и може да бъде разбран предимно, ако сте имали преживявания в по-високи плътности (макар да не е задължително да го помните – but it will make much more sense if already experienced on some level). СМ на практика ми помогна да асимилирам тесерактната структура и това бе неговата роля в живота ми, която в началото не осъзнавах. Видях, че тези връзки се случват реално и бе много важно да разбера, че има действителна структура по която всичко това се осъществява. Ето защо СМ е много добър мост, който да ни отведе от единия бряг на другия. Понеже въображението е нашия инструмент за разбирането от 4D нагоре. Това е единствения транслиращ инструмент в по-високите плътности – въображението.[92] Само че „там“ не се работи с определени символи (както в СМ-клиповете), а с цели концепции и групи от архетипи, които се пронизват едни други и работят в една цялостна много по-голяма картина, която просто не може да се опише с думи. На това ниво няма използване на системи и правила, затова не говорим за режим на съзнание, което може да бъде „усвоено“, „научено“ или с което да се „свикне“. Това съзнание малко по малко започва да се преживява. СМ е интересен именно защото позволява да се разбере многоизмерността на Потока – че нещото не е онова, което е. Ето защо в едно нещо няколко човека могат да видят много различни неща. Защото всяко нещо е врата в тесерактната стена към друга реалност – нова гледна точка, друго тълкувание. Така можете да разтворите дефиницията си за „реалност“. Това е ключа и към самото ѝ огъване. Ако разберете, че пейката срещу вас не е пейка, вие можете да я видите като нещо друго, не непременно като пейка. Това отваря възможност. Когато едно нещо вече не „трябва“ да е точно определено нещо – възниква интересна възможност за изместване.[93] Именно това е и техническата страна на идеята, че всяко едно нещо може да ни събуди или помогне в дадена ситуация. Концепцията за „многоизмерност“ е идеята, че всичко се пише от всичко във всеки един момент, което премахва границата между нещата.[94] Когато преживеете факта, че вселената е холографска, вие можете да откриете дори в най-малката частица от нещо врата към своя собствен проблем и да го предефинирате като нещо друго – просто защото всичко е свързано. Ако сте наясно с това – процеса бива подпомогнат и пренаписването става с лекота. И когато започнете да имате синхромистични преживявания и разберете структурата на самата реалност, която описвам тук, ще разберете, че живота не е пълен с възможности. Той е изграден от такива. Всичко се комбинира с всичко и създава реалност, което пък отваря коридор. Такава е структурата и човек може да започне съзнателно да работи с нея. Синхроничностите по пътя свидетелстват за отварянето на въпросния коридор. Трябва да се доверите на това и да работите със собственото си въображение.

Nota bene!

Има огромна разлика между това един тесерактен коридор да съставя даден елемент от консенсусната реалност и това просто вие да сте навлезли в изследването на темата на даден коридор, генерирайки синхроничности от два и повече елемента. Това често бива бъркано по начин, по който човек започва да вярва, че самата тема има аспекти свързани с тези синхроничности. Последното може и да се окаже вярно, но в повечето случаи не е вярно извън субективния свят. И макар субективният свят да е всичко, което имаме, той може да бъде координиран по функциониращ начин с колективния консенсус.[95] СМ, например, изследва предимно синхроничности генерирани от самото несъзнавано, което означава, че той ни разкрива скрити зависимости в самата консенсусна реалност. Става дума за неща, които често биват откривани независимо от различни хора sync-ващи със самата структура. Нещата на Коци са силен пример в тази посока. Когато изследваме лични сечения на субективния си свят обаче, ние трябва да тълкуваме синхроничностите си на едно по-персонално равнище. В този случай тези синхроничности са временна спирка и инструмент, който да послужи като метафора водеща към нещо друго. Трябва да сте достатъчно заземен, за да можете да разграничавате двете. Това е умението да транслирате правилно субективното към консенсуса. В противен случай бързо ще станете комични за останалите и това ще доведе само до дисхармония в света ви. Ако нещо е много специфично и индивидуално, но го презентираме по начин, който да претендира за обективност – казваме, че то е като „изсмукано от пръстите“. Но ако нещо е смислено на няколко нива, засича се като информация от няколко различни посоки и бива изведено по няколко различни пътеки – то означава, че този stream вече има трайно нахлуване и просмукване в реалността, което го прави по-разпознаваема и работеща идея. В този случай говорим за хвърляне на светлина върху нишки имащи роля в изплитането на консенсуса. Затова и можете да ги изведете по множество начини, от много „места“ – защото те резонират из цялата структура.

Не ме разбирайте погрешно. И двата случая, които описвам са еднакво вълнуващи – когато откриете нещо валидно само за вас – то е exciting, защото работи ефикасно и ви дава резултат, хванали сте нишката на вашия собствен Поток; когато откриете нещо водещо начало от консенсусната реалност можете да го споделите и с другите и да осветлите този аспект от Творението по нов начин. И двата процеса са красиви, но по различен начин. И докато правите разликата между двете – в живота ви ще има позитивна вибрация. В противен случай – това може да доведе до изкривявания, чиято генерална фрагментираща вибрация ще ви донесе дискомфорт по един или друг начин. Особено, ако постоянно настоявате за външен recognition.[96]

По повод индивидуалните и колективни тесерактни пресичания тук искам да споделя нещо интересно, което трябва да трансмутирам във физически параметри, за да мога да създам поне приблизително разбираема метафора за смисъл.

Нека кажем условно, че „дължината“ и „разстоянието“ на което се намират дадени смислови коридори в решетката, ще даде отражение на проявлението на дадени аспекти. За улеснение нека разгледаме това по отношение на личността (апропо, това важи силно за междуинкарнационните отношения в рамките на един Висш Аз).

Два сравнително „отдалечени“ един от друг потока ще дадат определено отражение у индивида – да речем (напълно произволно), че това ще се манифестира като афинитет към музиката. Проявлението на този аспект няма да е много силно, защото коридорите са отдалечени. Ще имаме потенциал за музикант, но той ще бъде 20%, докато този на художник ще е 70%, защото смисловите потоци носители на афинитет към изобразителното изкуство са по-близки и шансът за нахлуване в моментния фокус ще е по-голям. Тези проценти са зависими и определяни от дистанцията в контекста на вашето Сега. Те не са абсолютни и са абсолютно манипулируеми, но обикновено са математически предопределени, особено ако човек живее по инерция. На практика колкото по-силен интерес имате към нещо, толкова това ще е представително за близка тесерактна симбиоза и раждането на някаква нова вибрация. В зависимост от това колко е близко разстоянието между двата тесерактни коридора, толкова по-силно комбинациите от тях ще бъдат проявени в тази реалност.

Някой е много добър в тениса, но във футбола е виртуоз и би имал много по-голям мегдан за разгръщане. Вибрацията на тениса ще бъде по-далечна от фокуса на съзнанието в момента, отколкото тази на футболиста, която е 90%. Тя е по-близката и влияе повече на настоящия фокус на съзнанието. В различните реалности преживяваме ВСИЧКИ процентни комбинации и смисли в безкрайни палитри, които личността ни може да канализира изобщо. Това е математическа безкрайност от вероятности. Но когато имате внезапен или постепенно зараждащ се интерес към нещо, това означава, че две тесерактни структури се приближават една към друга и фокуса на съзнанието е по средата между тях. В този момент то избира да потъне в тях и в процентната им палитра. Изключително важно е да се разбере, че точките винаги са минимум 3 – две тесерактни връзки и фокуса на съзнание, който се явява крайната „активираща съставка“. Триъгълник. Всичко се свежда до фокуса на съзнанието – в какъв ъгъл избирате да се фокусирате от тази геометрична зависимост. Като казвам „геометрия“, не говоря за онази, която познаваме от училище... Тук става дума за по-висока плътност, но в 3D всичко това може да бъде условно изразено като геометрия, като помощен инструмент за частичното изразяване на идея, която не може да бъде изразена пряко физически. Т.е. тук я ползваме като помощните колелца на велосипеда.

Съответно, ако в нас има импулс ние самите да развием нови качества или живота ни да тръгне в друга посока, самият ни фокус генерира резонанс с тесерактни връзки, които са вратата за тази реалност. Тези реалности постепенно биват завихряни около фокуса на съзнанието и започват да се пресичат в него. Това води до физическо разгръщане. В същото време трябва да си дадете сметка, че самото наличие на изначален импулс във фокуса на съзнанието да се опознаят нови неща, вече говори за връзка между съзнанието и тези нови нишки. Въпросът е дали те са били по-слаби до този момент или просто фокусът на Егото в Сега-то е отпуснат, което се отразява в дебита, с който тези връзки потичат към съзнанието. Предполагам, че линейно може да бъде видяно и по двата начина. (Всъщност тази ситуация за ума не е по-различна от „кокошката или яйцето“.) Така или иначе обаче, за да е зародена идеята, смисловият поток вече трябва да е там по някакъв начин. Наред с новия „дебит“ нахлуват и новите енергии, които генерират синхроничности в тази посока. Тези новопросмукващи се коридори могат да бъдат различни „по дебелина“. За целите на илюстрацията – те могат да са като косъмче, или като маркуч. Косъмчето може да бъде импулс за превръщането в маркуч. (Мале, ако някой ме чуе кви ги дрънкам ше ме заведе право в психодиспансера, хаха...)

Между другото механиката на всичко това може да бъде много добре разбрана, ако я съотнесете към природата на съмнението. Всеки в живота си е разбивал поне една система от убеждения, което почти винаги става постепенно и започва с леко съмнение, постепенно прерастващо в тотална убеденост, че старата структура вече не работи по най-добрия начин за Пътя на човека. Диаметърът на съмнението постоянно расте и малко по малко от капка (или „косъмче“, ако трябва да го синхронизирам с горния пример) се превръща във вир („маркуч“). Пак прозвуча абсурдно, но поне съм сигурен, че този път е станало ясно :)) По народно му – става дума за разлика в цоловете :Р

Цялата идея на този аспект бе, че с нахлуването на новите потоци в живота ви се просмукват и прилежащите към тях синхроничности, което е много очевидно, ако целият процес се наблюдава на ниво структура. Главните оси, по които се случва това обаче са, както казах – 3. Два пресичащи се коридора и оживяването им от фокуса на съзнанието. Това създава и цялата консенсусна реалност, ако издигнем целия механизъм в мащаб.

И понеже вече много пъти повторих термина „консенсусна реалност“, нека разгледаме по-отблизо и тая превземка.

Консенсусната реалност

Всички сме по-велики художници, отколкото осъзнаваме.

— Ницше

Осъзнавам, че натрапчивото усещане за „колективно споделен свят“ е главната „пречка“ пред разбирането на всички принципи описани дотук. В крайна сметка на никой не му пука за действителната структура, ако (например) някой се насочи към вас с видното намерение да ви забие един токат и вие преживеете този юмрук навлизащ в муцуната ви :) В подобен момент твърдението, че това са две различни реалности може да предизвика само още агресия пред очевидността на физическото взаимодействие, което има траен и осезаем резултат.

Ключът към палатката обаче, се крие във факта, че преживяването на структурата не предопределя самата структура. Физическата реалност не съществува емпирично отвъд дефинициите, които сме решили да ѝ зададем. Всъщност по-правилно е да се каже, няма „реалност“ на която да дадем дефиниции. Самите дефиниции са физическата реалност, която преживяваме – привидно – извън нас. Тя не е нещо, в „рамките на което“ имаме някакво преживяване. Тя е нещо, което съществува вътре в нас, тя е концепция. „Законите“ в нашия свят все още се случват по описаните досега принципи, но начина по който избираме да ги пречупваме в момента ги прави да изглеждат другояче.[97] За да има каквото и да е преживяване за колективно споделена Игра обаче, трябва да има равнище на което ние да създаваме илюзията за взаимодействие помежду си. Ето защо всички се съгласяваме на определени правила, за да можем да споделим общ формат, в който да се разгърне случка.[98] Това се случва на толкова дълбоко ниво, че не заема част от „паметта ни“ и не е нужно постоянно да си спомняме тези правила. Консенсусната реалност lock-ва всички ни, превръщайки това преживяване в общо. Иначе не може да има Игра, не може да има споделен свят на взаимодействие между нас. Структурата е същата, но начина на случване е привидно различен и преживяването на тази структура зависи от циклите на самото несъзнавано, което дирижира законите и правилата на консенсусната реалност. И понеже искаме обща Игра, като колектив ние избираме да създаваме много сходна реалност. По тази причина решаваме, че споделяме едно и също физическо проявление със сходни „закони“. Де факто просто сме се съгласили да създадем много подобна реалност.

Как са съотнесени несъзнаваното и съзнанието на индивида?

Най-вече чрез „междинния“ свят на сънищата, в който препотвърждаваме връзката си с консенсуса. Джоузеф Кембъл обяснява това добре, казвайки, че когато заспиваме, ние всъщност навлизаме вътре в себе си и ни се присънва нещо, което ни разкрива постоянно съществуващите условия в душата ни. Разкрива ни начина, по който те се съотнасят към временно съществуващите външни условия на живота ни в даден момент. Например, тревожиш се дали ще вземеш някакъв изпит. И сънуваш, че се проваляш в нещо и виждаш, че веднага този крах се свързва с много други в твоя живот. Всичко се струпва наведнъж. Фройд твърди, че и най-добре изтълкувания сън не е изтълкуван докрай. Защото сънят е неизчерпаем извор на духовна информация за теб самия. Идеята обаче е, че нивото на съня, което съответства на: „Ще взема ли този изпит?“ или „Да се оженя ли за това момиче?“, е личното ниво. Но на друго ниво се вижда, че проблемът с изпита не е просто личен проблем. Защото всеки от нас в даден момент трябва да прекрачи някакъв праг. Това е архетип. Така че в случая прозира основна митологична тема, независимо че сънят е личен. Тези две равнища – личният аспект и големият общ проблем, на който личният се явява само отделен пример – се срещат във всички култури.

Така че физическият план и индивидуалното преживяване в него, е възможно поради колективното ни съгласие за фокус в един определен вибрационно-смислов диапазон. Частният случай винаги е отражение на основната митология разигравана от всички ни. Това е възможно благодарение на троицата образуваща Его-комплекса: системи от убеждения, емоции и мисли (в посочения ред). В комбинация те формират реалност представителна за излъчената честота. Така че всичко, което ни се случва, е онова, в което сме фокусирани да ни се случва. Всички други потенции и възможности са си там – във „вибрационния бульон“ – и ние можем да се прикачим към тях във всеки един момент, създавайки ги за себе си. Генерално погледнато обаче, с физическото си съзнание ние преживяваме само онази реалност, с която резонираме най-силно. Това прави възможно придаването на конкретни значения на конкретни неща. И само защото всички виждаме стол пред себе си не означава, че това е един и същи стол. Ние съгласуваме този стол (който е отделен за моята и вашата реалност), за да може той да се „държи“ по сходен начин, което да ни позволи да преживеем що-годе консенсусна реалност. Истината на ниво структура обаче е, че ние просто имаме подобно преживяване в един и същ момент, ние никога не споделяме една и съща реалност. Така стоят нещата чисто механично. На настоящия етап на който се намираме като колектив – това няма почти никакво значение. Колкото повече разбираме действителната структура обаче, толкова „по-мека“ и податлива ще започне да става материята и толкова по-интересно ще ни става да научаваме повече за истинското скеле, защото ще можем да упражняваме принципите му.

Всъщност хората направили квантов скок в това отношение – в нашето общество ние наричаме „луди“. За съжаление те са направили този скок само ментално, без хармонизация на цялостния комплекс на съществото им, което прави фокуса на проявление твърде шантав за параметрите на колективния консенсус. Те не са съумели да скочат достатъчно холистично, за да може физическия разсъдък, който приравнява вибрационно тялото към новите енергии, да бъде въвлечен по правилния начин в Потока им. Те са „протегнали“ единствено порция от ментала си към новата вибрационна реалност, което разстройва цялостния им фокус и перспектива и причинява поведение, което ние тук етикетираме като „лудост“. Тези хора просто не знаят как да дефинират правилно своите преживявания така, че да си позволят да останат свързани с обществото по адекватен начин. На практика имаме несъвпад между колективното несъзнавано на старата реалност и другата, в която те вече са. Затова несъзнаваното на нашата реалност ги отхвърля и класифицира като „побъркани“. При т. нар. „шизофреници“ шайбата на ума е много разхлабена и те постоянно скачат от поток в поток. Техните мисли изглеждат напълно неконсистентни и пресичащи се напосоки: „Искам кафе! А, вънка е 15 градуса! Харесвам Робърт де Ниро!“ – говорим за някакви постоянни еклектични скачания. Те вербализират поток, който на пръв поглед е много хаотичен. Различни потоци от различни „места“ се пресичат през тях и всяка една мисъл бива вербализирана. Нямаме контекст, който да ги съотнесе към линейния поток на консенсуса, който да намираме за адекватен.[99]

Ето защо е толкова важно да правим своите скоци по холистичен начин. Това е причината поради която казваме, че: „границата между лудостта и гения е много тънка“. Геният знае как да канализира „лудостта си“ по начин съответстващ на него и обществото. „Лудостта“ идва, когато ги няма инструментите, които да интегрират това състояние и да го направят съотносимо към моментната версия на консенсусната реалност. Затова е много важно да останем свързани към масовия консенсус, играейки ролята на „мост“ (нещо което, например, е моята функция в тази инкарнация).

Илюзия е, че нещо в динамиката на несъзнаваното е статично. Просто пренастройките са много фини и трябват по-чувствителни „антени“, за да можете да се адаптирате по адекватен начин. Въобще, не знам кой е казал, че „няма промяна“... Всичко е в постоянна промяна.[100] Просто тя се случва с различно темпо на равнище „индивид“, поради спецификата на мисловните модели. От гледна точка на консенсуса съществуват „заблатени участъци“, които играят ролята на даден кристализирал механизъм за общото цяло. При тях е наложително да няма промяна, за да могат да изиграят своята точна роля в името на по-голямата промяна на по-мащабно ниво. Те трябва да са кристализирали и „по-бавни“ в сравнение с общата динамика. Аналогично – бунището има своята роля в обществото – то събира боклука генериран от общия поток в социума. Накратко – всичко има своето място и няма нужда от съдене на нито един елемент. Понякога е нужен по-висок поглед, за да разберем ролята на нещото в цялото, но такава винаги съществува.

Вече не помня точно „как“[101], но по време на едно РСВ някак си се озовах в позиция да наблюдавам концепцията за онова, което наричаме „свръхестествено явление“. Сигурно ще попитате какво общо има това с консенсусната реалност и защо по дяволите го пиша в тази глава, скачайки постоянно от тема в тема, с все по-дълги и изнервящи изречения?!? Easy now young padawan! The Force has plans for you.

За моя собствена изненада свръхестествените явления не просто са свързани с консенсусната реалност – те са изцяло определяни от несъзнаваното и играят ролята на негови „жалони“.

Паранормалните събития, като явления за дадена епоха (или поне онова, което се е възприемало за нещо с подобен характер) не са нищо друго освен манифестация на архетипна идея, че колективното съзнание е готово за промени в своята реалност. Това е идеята, че нещо е време да се промени, да навлязат нови тесерактни ръкави, които да донесат различни, разширяващи идеи, защото нещо е завършило цикъла си и трябва да се премине на следващ етап. Помислете за това. Когато се случи нещо свръхестествено и неочаквано в обикновен контекст, хората са принудени от обстоятелствата да разчупят мисловните си модели, да разширят спектъра си. На практика в такива моменти те се сблъскват с нещо изцяло ново и разчупващо, което досегашните модели не могат да обяснят. Налага се въвеждането на нови парадигми или поне дефиницията за „възможно“ е сериозно разклатена. Самото събитие налага този спонтанен колективен шок. Затова свръхестествените явления са репер и за някаква промяна в духовното съзряване на местния колектив.

Това е (било) валидно особено на Изток. Когато някой човек постигнел просветление, това винаги е било съпътствано от „свръхестествено“ явление. То е като следствие от отварянето на портала на съзнанието за нещо ново – пост-ефект, който създава ripple в несъзнаваното. Тези събития са визуалния ефект от отварянето на смислови коридори в реалността. Понякога явленията от това естество просто ознаменуват пускането на „нова версия“ на някоя вече съществуваща идея, но която искаме и сме готови да разгледаме по нов начин. И паранормалното явление в този случай има ролята на фойерверки по случая :) Когато видим фойерверки на Нова година, знаем че те ознаменуват именно началото на Новата година. Те са предвестник на нови идея, играят ролята на глашатай, че новите концепции са възможни и оттук нататък те ще бъдат интегрирани в реалността ни по някакъв начин. Така се обогатява реалност. Завихряне на много различни потоци и смесването им в един общ котел. На този етап, ние като колективно съзнание, все още не можем да си позволим да преживеем масово свръхестествено явление, което да промени целия модел на Земята и да пречупи всичко. Но когато сме готови за това – събитие от подобен калибър ще има.[102]

Няколко дни след прозирането на всичко това сe случи нещо много забавно. За да го разберете обаче, трябва контекст от няколко изречения.

Както бях споменал в книгата ми за киното, трилогията „Матрицата“ за мен е изключително мета-събитие. Тя е митология за митологията на човечеството и бивайки такава – за мен тези филми са перфектни и недооценени. От цялата поредица обаче, винаги е имало един момент, който ме е дразнел и не е резонирал с мен. Става дума за сцената в „Reloaded“, когато Оракула говори с Нео на пейката преди масовата битка с многото Смитовци. Един фрагмент от този разговор винаги ме е фрустрирал и това е обяснението за естеството именно на паранормалните явления. Оракулът обяснява, че една от причините поради които тези феномени се случват е, че дадени програми заменят някои стари. Това винаги ми се е струвало твърде „машинно“ обяснение на цялата езотерика и тъй като на практика съм в тази сфера – се чувствах лично засегнат от този ignorance.

И така.

След като на практика открих почти същото от съвсем друга перспектива и няколко дни след това се сетих за въпросната сцена, събрах 2 и 2 и се дръннах сам по тъпата тиква от яд! Наистина нещата на които реагираме най-остро в живота ни са там, за да ни покажат нещо много дълбоко вътре в нас, което игнорираме :) Промяна, всичко е промяна... Промяна в системите от убеждения, промяна в дефинициите, промяна в консенсуса – и всичко около нас го отразява по всевъзможни различни начини, но основата винаги е една и съща – промяна. Просто в повечето случаи решаваме да преживеем тази промяна под формата на преизбиране на старото :)

Между другото, вечната промяна в природата и вселената е единственото нужно логическо доказателствоза хроничната несъстоятелност на линейното мислене характерно за обществото. Това е причината поради която за мен „истина“ е онова, в което несъзнаваното вярва към настоящия момент (а не онова, в което ума вярва като континуитет). Само то е релевантно към локалния фокус на тоя чифлик дето наричаме „планета Земя“; само то е онова, което хората търсят, когато решат, че са на великия си quest за ИстинаТА. „Тъжното“ е, че те търсят абсолютна такава, а тя се мени всеки миг. В момента в който обясните нещо, в момента, в който му зададете параметри, създадете закон или инфраструктура от него – то вече не е такова каквото е било. То акумулира линейност и започва да пропада под собствената си тежест, водейки в един момент до колапс. И именно това виждаме днес. Ние дотолкова сме се вкопчили със зъби и нокти във всичките си закони, набор от правила, морални убеждения и ценности, че сме забравили да живеем заради самия живот. Правилата стават по-важни от живота.

Тази кристализация обаче, може да бъде избегната чрез гъвкавост. Първоначално на лично ниво, а на по-късен етап – чрез личен пример – може да има масово транспортиране към нови парадигми. No rush about that though. Вие сте безкрайно, неразрушимо и неподлежащо на времето същество. Закъде са се разбързали всички? Имам чувството, че вече едва ли не всеки гони просветление или просперитет максимум до 35 годишна възраст... Ако ли не – следва някакъв shell shock. Имаме толкова ясна визия за себе си, че не остава място за никаква спонтанност, затваряме се в конкретни коридори, няма Поток... И именно понеже не следваме своя собствен Поток, сме повярвали в ценностите на обществения кристализарал морал и неговата безкрайна поредица от „трябва“.

Ето защо искам да споделя няколко „тайни“ свързани със „заобикалянето“ на консенсусната реалност, които са по-скоро свързани с философските уроци, които извлякох от самата тесерактна структура, но въпреки това ще ги опиша в тази точка.

Тук има един важен момент, който наглед изглежда тривиален и лесен за разбиране, но той има скрит аспект. Ще опиша неща, които работят за мен, но не мога да дам никакви гаранции, че те ще проработят и за вас. В този ред на мисли – за мен те са част от структураТА, но няма как да знам дали могат да бъдат успешно интегрирани от всеки, което да ги направи общовалидни. Не защото те не са заложени като вратички в самата платформа, а защото всеки има различен Път и тема на изследване в инкарнацията си и не за всеки ще бъде релевантно да интегрира точно тези елементи. Независимо от това, имайте предвид, че това не са мнения за структурата, това са наблюдения базирани на преживявания. Ако някой държи зелена чаша – вие виждате че тя е зелена. Това не е мнение, това е факт, базиран на наблюдение изхождащо от консенсусната реалност, ОК? Вече как преживявате „зелено“ е изцяло ваш проблем. Ако искате го преживявайте като бембяно. Това не променя факта, че в консенсуса това е зелено за 99,99% от човешката цивилизация.

Искам да използвам и възможността да напомня отново, че преживяването в тесеракта се отличава с невероятно доверие в съдържанието на това преживяване и един характерен pure knowledge изхождащ от него. Когато изследвам даден аспект той почти винаги няма НИЩО ОБЩО с очакванията ми и предварителните ми нагласи относно въпроса, които имам във всекидневен режим. Информацията в РСВ идва с такава убеденост, тя е така освободена от колебание, и идва от „място“ на такава „мека“ и „фина“ категоричност изпълнена с толкова любов, че за мен е просто изумително раждане всеки шибан път. Всички съмнения отпадат и цялото преживяване е охарактеризирано от едно дълбоко доверие в процеса. Аз се доверявам на това, което виждам, не го тълкувам, не се опитвам да го анализирам и рационализирам. Отново – става дума за състояние и информация, която може да бъде схваната само на усещане, а не чрез логическо разбиране. И докато имате това усещане, просто ЗНАЕТЕ, че това е така, няма нужда от аргументи. То просто „кликва“. На това ниво на съзнание е кристално ясно, че нещата стоят по начина по който стоят и въобще нямате подтик да се обяснявате на някого. Не изпитвате нужда да седнете да спорите като дебил с човек от улицата дали небето е синьо или червено, нали така?

Когато пиша става въпрос за същото нещо. Енергията идва от същото това „място“ на вътрешна убеденост, затова и написаното звучи „категорично“ и „авторитетно“ и много хора го усещат. Това никога не е умишлено търсено сечение и не е изкуствено „помпане“ на текста от моя страна, за да се гони някакъв „wow-ефект“ у аудиторията. Просто когато обяснявам нещо преживяно то автоматично идва с прилежащата към него категоричност, именно защото то за мен не е теория от прочетена езотерична книжка. Аз на практика обяснявам неща, които знам, че са верни. В същото време знам, че този „авторитаризъм“ дразни другата половина от аудиторията – най-вече защото той не е правилно тълкуван. Затова и обяснявам собствения си процес – за да стане по-ясно.

По подобен начин тук описвам неща, които работят на ниво структура като факти и аз нямам съмнения в това. Как ще погледнете на тези факти е ваш личен избор. Дали те ще бъдат твърде абстрактни за вас и респективно – неглижирани, или ще бъдат впрегнати като нещо работещо, зависи от вашият собствен ентусиазъм спрямо темата и капацитета на въображението ви като цяло.

Следвайте Духа и няма да бъдете подвластни на закона.

— някаква перифраза от библията :Р

За да започна с „тайните“, на първо място бих казал следното. Винаги е по-добре да се движите с консенсуса, отколкото срещу него. Звучи абсурдно, особено на фона на цялата лекция досега, нали? :D Let me explain.

На пръв поглед това може да звучи странно, особено излизащо изпод моите пръсти, бивайки човек, който очевидно не играе с консенсуса на приетото, но тук имам предвид нещо малко по-различно.[103] Има един етап на майсторство, който наричам „златната среда“ и това е етапа, в който сте част от платформата, но в същото време сте извън нея. Това е режим, в който видимо спазвате всички правила на решетката, но действията ви бликат от вътрешна точка на такава необвързаност, че оставате извън фаза на дуалистичните сечения, които колектива от умове излъчва. Това позволява безаварийно осъществяване на всичките ви апликации в stealth mode :) Аз самият съм далеч от оперирането в такъв режим през 100% от времето на всекидневието ми, но го познавам достатъчно добре, за да го опиша. Да вървите срещу дуалистичната платформа на ума е безсмислено. Трябва да я използвате, за да я трансцендирате. The only way out is through. За достигането на това ниво няма метод, няма рецепта, няма предписание от „необходима поредица стъпки“. В един момент това просто се случва като закономерно продължение на достигането на даден етап от разширението ви.

Втората „тайна“ на консенсусната решетка идва като пряко знание от първата. А именно – платформата всъщност е толкова рехава, че си нямате идея... Човек не подозира магнитуда на това и може да го осъзнае в пълнота едва когато започне наистина да я „деформира“. Всъщност ние се пресичаме изключително рядко на ниво консенсус, само изглежда, че това е постоянно и неотменно правило. Условността на колективно споделената реалност най-много си личи при сблъсък на две различни култури. Тогава лъсва как уж едни и същи неща на практика значат различни неща. Всичко се крепи на много тънки убеждения, че живеем в един и същи свят, докато всъщност той е коренно различен – дори в своята текстура. Лично за мен от няколко години насам е истинска магия, че двама човека изобщо успяват да се разберат предвид колко различни вселени сме. Не знам дали си давате сметка колко налудничава е идеята двама човека да се разбират ЧРЕЗ ДУМИ. Просто толкова сме свикнали с това, че не си даваме сметка какво се случва. Чист транс е да се приеме, че дадено нещо значи нещо определено. Такъв е локалният контекст засега обаче, и е ценност да можете да го ползвате. Наблюдавайте „хлабавостта“ на цялото скеле и се заигравайте с него – така то ще става още по-хлабаво. Малките деца са добър пример в това отношение. Те могат да ходят из собственото си въображение и да влизат в това на приятелчетата си, разигравайки игрите си в едно общо холографско поле (всеки от нас го е наблюдавал, но малко от нас осъзнават какво наистина се случва). Ето защо толкова бързо навлизат в нечия игра – защото те буквално са вътре като във виртуална реалност. В даден сценарий едно дете казва, че „там отсреща“ е „къща“, еди-къде-си „полицейски участък“ и те изведнъж се ориентират перфектно и всичко тече с лекота. Няма „как“, няма „защо“ и т.н. Естествено тази синхронизация минава през 3D-филтъра на мозъка, но въпреки това те успяват да съвпаднат в едно и също пространство по работещ за тях начин. Това е урок, който можем да оползотворим като възрастни – трябва да вярваме в историите и въображението си – това което всъщност сме. Съзнанието ни е тъждествено на декора „отвън“, не можем да не му обръщаме внимание и да го игнорираме като безсмислица. Това е нашето собствено съдържание – нямаме друг (градивен) избор, освен да контактуваме с него. Ако трябва да изведа някакъв по-конкретен извод от всичко това – въображението ви е изхода от консенсуса. Разиграйте го физически и наблюдавайте как „неотменните закони“ на платформата претърпяват атомен разпад.[104]

Третата „тайна“, която искам да разкрия идва от дълбините на тесеракта и лично за мен беше толкова шокираща, когато я открих за първи път, че ми трябваше известно „време“ да осмисля и приложа концепцията... За нея обаче, е нужен предварителен контекст, който този път (за начало) ще извлечем от платформата в двуизмерната ѝ манифестация в лицето на шахматната матрица. Тя има да предложи своя собствена мъдрост.

Хоризонтали и вертикали в решетката

Шахматната решетка е двуизмерния аналог на платформата и някои аспекти на тесеракта могат да бъдат обяснени много по-достъпно именно чрез тази негова репрезентация. Както разказах в началото, моето навлизане в структурата започна именно чрез checkerboard-а и в този период успях да извлека много метафори от въпросното сечение. Те са свързани най-вече с начина по който ума тълкува реалността си, което е за друга тема. В началото на тази година, обаче имах много мощно РСВ в будно състояние, в което преживях аспект на тесерактните зависимости, който поради ограничението на езика ще ми е много трудно да опиша, ако трябва да го правя от гледна точка на самия хиперкуб. Въпросният принцип обаче, много лесно може да бъде разбран през призмата на шахматната решетка и впоследствие разгърнат в по-висока плътност.

Случката, в която направих откритието си протече по следния начин.

Бях на гости и майката на домакинята ми влезе в стаята, в която бяхме, за да си поговори с нас.

Още щом тя отвори вратата, почувствах характерното „дръпване“ и потъване в РСВ и вече имах възприятия обхващащи спектъра на платформата от 5D до 3D. Т.е. можех да присъствам в ситуацията нелинейно и в същото време – с лявото полукълбо, преживявайки сцената като линейна случка във всекидневен режим на съзнанието. Винаги се разтапям от блаженство когато имам будно РСВ, защото фокуса е едновременно в 3 плътности и преживяването е изключително богато! На практика то е като за учебник, защото наблюдаваш структурата на едно и също нещо през 3 различни фокуса и виждаш начините и модификациите по които то се транслира на 3 различни плана. Можеш да видиш кои аспекти на Потока отпадат в процеса на просмукването им от 5D до 3D, което ми дава и генерална информация за структурата като цяло, което знание мога впоследствие да разпознавам и в Его-режим.

Anyway, майката на приятелката ми започна да ни говори как техните съседи, които са били дълго време в Канада са се върнали на почивка. След 1-2 изречения по този въпрос, разговорът рязко превключи в съвсем друга посока, като че с реле. От гледна точка на състоянието на съзнанието, в което се намирах, това бе изключително странен феномен за мен. Енергията буквално се изкриви на 90° и самата текстура на реалността сякаш стана... по-малко представителна за основния Поток. Беше като насложена виртуална реалност върху основната такава. За пръв път наблюдавах такъв феномен в РСВ.

Минаха около 15-ина минути в странични разговори, след което изведнъж пак настъпи познатото рязко прещракване и отново се заговори за съседите в Канада. Сякаш целият разговор продължи отново оттам откъдето беше завил първоначално. След което майката излезе от стаята.

Целият епизод, наглед тривиален, за мен имаше много fringe-характеристики. За щастие в РСВ случването и разбирането стават едновременно, но въпреки че разбирах механизма на случващото се, това не го правеше по-малко шокиращо за моя фактически ум (който също присъстваше като наблюдател). Най-вече защото осъзнавах, че принципа на който ставам свидетел биваше постоянно впряган в реалността на всеки човек и лошото в случая бе, че става дума за нещо, което по-скоро е в наш ущърб. Не защото такава е истинската му природа – както знаете природата на всичко е абсолютно неутрална – а защото инерцията и непознаването ни на структурата водят до отрицателен резултат от само себе си. Това е нещо като да не знаете правàта си в дадена институция и по тази причина постоянно да бъдете минаван.

Сега... нека перифразирам.

Ако разгледаме живота си през призмата на структурата на историята, описаната случка е просто епизод от нормалното стечение на моя daily storytelling. Този storytelling има структурата на решетка по default. Началото и края на разговора за Канада – състоящи се от по 2 изречения всеки – представляваха един от вертикалите на решетката на въпросния епизод. От гледна точка на тесерактната структура вертикалите са представителни за основния ви Поток. Няма как да го обясня по друг начин, затова ще го кажа направо – по вертикалите ума генерира по-малко линейно време. По вертикалите на Потока ви заложените теми вървят гладко, без странични превключвания – нелинейно погледнато, те са част от една история без фрагментация. В контекста на описаната случка, Потока на вертикала бяха първите 2 и последните 2 изречения касаещи канадските съседи. Другите 15 мин. бяха чист пълнеж генериран по средата и цялото това отклонение от гледна точка на структурата е хоризонтално пресичане, което помита основния Поток, завърта го и накрая ни изплюва в края му. Видях ясно как един идеен Поток се раздробява на няколко епизода в няколко различни линейни момента, които ние възприемаме буквално с паузи, а не като цяло събитие, каквото то всъщност Е.

Прилагам празна, не-шахматна решетка за по-добро онагледяване, защото в момента ни интересуват само линиите образуващи квадратчетата. Вертикалните линии са въздигащи, хоризонталните разгръщат вариация по тема на мястото на пресичането. Точките, в които вертикалите и хоризонталите се засичат образуват странични коридори в тесерактния коридор.

Изключително важно за разбиране е, че това е изкуствено генериране на време създавано от ума, което не е в наша полза, не само защото ни отклонява от собствения ни Поток, но и защото в тези 15 мин. ние стареем физически за оня дето духа. Като да си дадете доброволно 15 мин. от живота, за да гледате безумните реклами по телевизията, защото „нямате какво по-интересно да правите“. Трагедията е, че заради инерцията на ума, животът на хората изтича измежду пръстите им, защото те живеят главно по хоризонталите си, а не по вертикалите си. В Его-режим ние не правим разлика между двата вида сечения, но в РСВ това лъсна изключително ясно. Бивайки в разширен фокус, действителното събитие за мен се състоеше в първите 2 и последните 2 изречения без прекъсване – а не както бихме го възприели във всекидневен режим – разделено от 15 мин. пълнеж. При наличието на хоризонтали, историята се разделя на друга история преди да се завърне към себе си. В случая началото и края бяха част от оригиналния континуитет. И чак в момента, докато пиша тези редове, си давам сметка, че аз не описвам нищо по-различно от червеевата дупка. Тя не само е възможна като теория, ами се случва постоянно на онзи, който може да използва структурата на тесеракта в своя полза, прескачайки хоризонталите.

Съзнанието трябва да се движи нагоре по решетката, свивайки я, а не да я заобикаля встрани и хоризонтално. Това е оригиналния начин на „пътуването“ на съзнанието в Играта, който може да бъде репликиран и използван на ниво технология.

В контекста на горната случка, началото и края са част от една история и това е реалното събитие в оригиналния континуум. Другото е модификацията му, която ние разтягаме и преживяваме по инерция, защото не познаваме структурата и се оставяме тя да съшива живота ни. „Истинското време“ се разпределя и възприема по вертикалите, другото е като ripple, който генерира един отделен коридор, който не е нужно да бъде преживяван.[105]

Вече имаме достатъчно контекст, за да разгледаме успешно същата метафора от гледна точка на самия хиперкуб. Това може да бъде направено по следния начин.

Тесерактните ръкави и коридори имат (най-общо казано) две различни характеристики. Едните наричам „просмукващи се“, а другите „пронизващи“. Някои са по-силни и влиятелни от други по ред причини, в които сега няма да се впускам. Можем да ги разделим условно на Ин („просмукващи се“) и Ян („пронизващи“). Вашите вертикали са Ян, защото те въздигат историята ви „нагоре“ (не го тълкувайте буквално, а смислово). Хоризонталите ви са Ин, защото те приравняват Ян-потоците и ги вкарват в своя страничен филм (точно както жената прави с мъжа :Р).[106]

Има и странични „мини-коридори“, които се появяват във възходящия stream. Те обикновено се отварят встрани из него, но не са просмукващи се хоризонтали и не можете да се изгубите в тях, защото те се вливат в устрема ви „нагоре“, без да го отклоняват. „По-тесни“ са, но все пак са част от основния Поток и го обогатяват със смисли. С практиката разбрах, че те са представителни за второстепенните идеи, които формират даденото проявление.[107] Възходящите ръкави съдържат няколко основни и множество второстепенни „нахлувания“. „Второстепенни“ не в смисъла, че която и да е идея е по-маловажна от друга. Тук говорим за relevance спрямо Ян-устрема ви, а не за importance като категория. Просто дòсега на тези мини-коридори с индивидуалната реалност е по-слаб и функцията, която самия mini-stream носи, представлява по-малко значима част от реалността ни, но въпреки това ѝ придава допълнителен цвят. Имайте предвид, че макар и да нахлува с по-нисък „дебит“, всеки един мини-коридор предлага условия за проникване на много нови идеи. Цолът се определя изцяло от фокуса :) Едно такова разклонение обаче, може да се превърне и в хоризонтал, so pay attention. На ниво структура множество смисли могат да проникнат в опит да завземат основния Поток и да го наситят със своите меми.[108] Като цяло мини-коридорите са полезни, защото (предимно) обогатяват без да деформират. Хоризонталите от своя страна изкривяват Потока. Не защото такъв е „замисъла“ им, просто това е често срещан страничен ефект от склонностите на ума (ще обясня този аспект след малко).

Например, да вземем два смислови тесерактни ръкава, които се „пресичат на кръст“, формиращи участък от решетката. Хоризонталният се „просмуква“ през „стените“ на вертикалния, както вода пробива през хартиена стена – „на петна“.[109] Нахлува и „иска“ да завземе и напои със собствен смисъл свое собствено сечение. Това буквално създава ново пространство (Ин) и допълнително линейно време. Ян потоците са пробиващи, защото те са чист устрем и носител на основната тема. Това е неутралната природа на решетката и нейната механика. Благодарение на пресичането може да възникне нова вибрация в Творението – чрез комбинация и „кръстоска“ на тесерактни потоци. Нищо не се кръстосва по 1 и същ начин 2 пъти. Нищо не може да бъде повторено.

Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.

— Хераклит

Горната сентенция извира директно от разбирането на несъзнаваното за структурата на платформата (което се прехвърля като метафори и във всекидневния живот под различни проявления). На този свят няма две едни и същи неща. Няма. Пробвайте да пишете върху собствения си почерк, повтаряйки с химикал вече написаното и вижте дали ще има поне една дума, която да не излиза от очертанията на първата! Когато говорим за платформата говорим за кубче на Рубик, което бълва безкрайни комбинации чрез своя многоцветен „хаос“. Това всепроникване създава реалността във всеки един момент и тя ВИНАГИ е различна. Просто филтъра на ума ни посивява проявлението и го прави да изглежда същото, създавайки от безкрайното разнообразие една рутина. Без Его обаче, не би могло да има стабилно, линейно земно преживяване. Така работят нещата.

Bottom line – ролята на хоризонталите е, че те могат да служат за задълбаване в дадена идея от вертикала. Това може да е много полезно, ако знаете как да го използвате. Тъй като обаче не знаем как да го прилагаме мъдро и по избор, живота ни изобилства от хоризонтали, вместо да следваме своите въздигащи Ян-вертикали. Зациклянето в този принцип наричам „тесерактен капан“. За да го изкарам от частния случай, който описах и да дам по-генералната постановка – в тесерактен капан влизаме най-често когато на ниво структура имаме потенциала да направим някаква стъпка в дадена посока и вратата за това е отворена, но не се решаваме да прекрачим. Най-често от страх, слабохарактерност, нерешителност или просто... апатия. Започва се циклене, депресия, драма – накратко – самозаключване в даден хоризонтал. Това обикновено са важни моменти в живота, в които буквално трябва да нахлуем с всичка сила и устрем, грабвайки вертикала, иначе естествения тайминг бива пропуснат и започваме да циклим яко, защото буквално закъсняваме. На ниво структура се предполага, че би следвало да сме в друго сечение и ритъм отдавна. Това е странно да се наблюдава от гледна точка на хиперкуба, защото има замръзване в един определен момент, който се разтяга в протяжност до безкрай. Самото вътрешно състояние е още по-странно, защото на едно ниво хем си в този капан, хем виждаш, че не би следвало да си там и това създава усещане за вкопченост и безнадеждност.

Лошото на „капанния хоризонтал“ е, че на практика в това състояние има един потенциал, който не може да се разгърне и стои блокиран в „сметката ти“. Средата и ресурса ти са отвъд твоя достъп. Не защото това е фактически вярно, а защото самото естество на структурата предопределя държанието и програмите на ума, които създават привидната „солидност“ на тези нагласи. Сякаш не можеш да осъществиш никаква връзка с нищо в реалността си, всичко е едно потиснато, приземено, без контраст, без възможност за живец, който да „разиграе“ Потока ти и да го превърне в интригуващ и вълнуващ за теб самия. В същото време тази възможност сякаш е там, „на една ръка разстояние“, но просто нямаш достъп до нея. Защото няма устрем нещо да се промени. Това е най-честото проявление на „зациклянето по хоризонтал“ що се отнася до персоналната реалност. Виждам постоянно хора, които увяхват пред очите ми и се състаряват просто защото не могат да пуснат хоризонталите си.[110] Уж времето тече еднакво и за двама ни, но състаряването там е буквално с дни. Защото времето не тече еднакво за онзи, който е в Потока на вертикала си и онзи, който цикли в хоризонтала си. Всичко това може да бъде отнесено и към несъзнаваното, когато видите в кои колективни теми сме зациклили като човечество. Нека остане за домашно, ако ви е интересно :Р

И такааа! Познавайки механизма зад всичко това най-накрая можем да преминем към третата тайна на консенсусната реалност, която е и с най-практическа насоченост и ви ситуира хем в платформата, хем извън нея (което е спрягането на първата тайна).

А именно – винаги следвайте вертикалите си. Хоризонталите са твърде пасивни и по тази причина – пристрастяващи за ума.

Това е „парченце“ изключителна мъдрост изхождаща директно от структурата на решетката.

„Кои са нашите вертикали?“, ще попита любознателната публика стигнала чак дотук :)

Surprise, surprise – просто следвайте страстта си! Това е вашият главен меридиан.

Ами че то това го бях казал вече!

Holy fuckin jesus of mary – аз кво разправям от 60 стр. насам, че всичко е едно и също нещо? :)) Просто този текст имитира самата структура на платформата – винаги ви води до едно и също нещо по различни пътища. Ето защо е гениално, ето защо не можете да избягате от Творението и от себе си, защото темата е винаги една – но пътищата до нея са равни на математическа безкрайност. Вашата страст е вашият вертикал (и тя е единствения начин да излезете от който и да е тесерактен капан).[111] Това е и причината поради която казах, че страстта не генерира време, защото е в настоящето – надявам се виждате как всичко се навързва от всички посоки and makes perfect sense. Следвайте страстта си no matter what и не влизайте в странични хоризонтални разтежения, освен ако страстта ви не ви отведе временно натам. „Хоризонтал“, „временно“ – get it? Ха-ха-ха, тесерактен хумор :)) Не? Nobody?... Ех, обречен съм да остана недооценен в тази инкарнация...

На практика всичко се свежда до следването на вашата страст, защото това „ускорява“ вибрацията ви до momentum, в който ние сме способни да отворим съзнанието си към своето въображение. Което пък е част от Потока, което пък ни вдъхновява да правим онова, което наистина имаме нужда да правим, без всякакви „трябва“ идващи от матрицата на ума. Както вече знаем, всяко едно събитие е освободено от изначално вградено универсално значение, но притежава универсална структура, около която е изградено. Така че когато манифестирате неща по линия на вашата страст и креативност пред вас ще се разгърне обстоятелство, възможност или идея, защото това резонира с основната стуктура, която автоматично ще се самопрояви. Не се налага да правим екстра усилия веднъж щом сме себе си. Структурата ще позволи на Потока (който винаги е бил там) да се разкрие във вашата реалност, благодарение на изначалните „вратички“ в скелето. И всичко това ще пасне и ще се организира по начин, който е естествен. Така че никога не е нужно голямо инжениране на „бъдещето“ ви. Трябва просто да създадете пространство в главата си и да махнете ненужните неща, за да може изначалната ви вибрация да може отново да „диша“. Имитирайте физически реалността, в която искате да навлезете по начина по който бихте искали да изглежда тя. Колкото по-достоверно можете да заземите вашата визия с действителни физически актове, създавайки „симулация“ на тази реалност, толкова повече това ще насища с определени вибрационни шаблони ума. И когато се обгърнете с тази честота по начин, който можем да наречем „виртуална репрезентация“ на тази визия – тогава съзнанието на тялото всъщност започва да отговаря и да се държи така, сякаш симулираното е наистина действително. Когато нашият мозък възприема неща, които са разиграни като истински, той задържа от 60 до 70% повече от информацията, отколкото, ако е просто мечта, блян или самопожелание. So act on your imagination. Колкото по-реално го направите, организирайки декора по начин, който смятате, че наистина „ще бъде“, взаимодействайки с физическите неща по начина който смятате, че бихте взаимодействали във въпросната „визия“ – толкова повече тренирате вашето телесно съзнание да „свиква вибрационно“ с тази реалност. И колкото повече се изравнява честотно с въображението зад всичко това, то започва да се синхронизира и да навлиза в реалност близка до желаната. Мога да онагледя това с пример вече даван в „Писане и алхимия“, защото е близък до мен и мога да го обясня лесно.

Хората които пишат обикновено искат публика. Това е грешна мотивация и подход обречен на самота без аудитория. Писането трябва да идва по линия на страстта и да бъде безусловно. Когато разигравате страстта си for its own sake, онези, които имат нужда да знаят какво правите и какво имате да дадете – ще ви открият сами. Ако имате НУЖДА да имате публика, тогава превръщате творенията си в зависещи от условия (те вече са conditional). Направете го БЕЗ-УСЛОВНО, за да имате безусловен резултат. Сайтът на Издателството винаги е работел на този принцип. Аз никога не съм правил това, което съм правил, защото вярвам, че съм по-умен от някого, или защото смятам, че някой трябва да слуша, следва и прави точно като мен. Правя го защото всичко това ми носи радост. За мен е БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ дали някой ще прочете или ще обърне внимание на нещо написано от мен. Знам, че то може да послужи благотворно на много хора, ако те самите открият вдъхновение в написаното, но аз правя това, защото то е което ме разпалва, то е личната ми (само)провокация, това е моя начин да флиртувам с живота. Така че аз пиша, защото това е израз на онова, което СЪМ. Това е единствената причина от която се нуждая. И това е единствета причина за каквото и да е изобщо. И когато го упражнявате по този начин, вие ще намерите публиката, която наистина ще резонира и обогатява вашия собствен Поток. Защото ВСЕКИ човек, който има какво да даде на този свят – ще има и публика очакваща този дар. Може да не е публиката, която си представяте, че ще имате, може да не е онова от което смятате, че „имате нужда“ – но тя ще бъде там. И ще бъде там като продължение на вашата собствена страст, а не защото смятате, че това което пишете „трябва да има конкретен ефект в живота на другите“ („because you know better“).

Причината страстта да е отговор на толкова много (под „толкова много“ разбирайте „всички“ :Р) въпроси, е защото тя ускорява вашата вибрация до степен, в която придобивате съзнателно разбиране за това как създавате реалността си.[112] Вие се превръщате в своята собствена антена за по-високото съзнание, което сте. Получавате повече информация, имате повече достъп. И получавайки повече достъп вие започвате да разбирате, че можете да прескачате бариерите, които сте поставили по Пътя си, както и да виждате живота много по-холистично. Така започва „огъването на решетката“ – без усилие – това е просто естествения „страничен ефект“. Границата между „физическото“ и „нефизическото“ отпадат и по този начин можете да виждате реалността по-ясно и в известен смисъл да „манипулирате“ начина по който я „виждате“. Реалността се превръща в едно състояние, което мога да уподобя по-скоро на съновно и то е много по-близко до самата структура – защото физическото преживяване в крайна сметка е още една форма на сън. Всъщност виждал съм, че това е механиката по която много физически светове стават квази-физически и преминават като съзнание в по-висока плътност. Те просто са станали съзнателни в съня си по начин, от който е станало ясно, че физическата реалност също е сън и по този начин са станали осъзнати за физическия сън в материята. И след това – те са в състояние да сънуват физическата реалност, както пожелаят. На практика видях как сънищата не са сънувани, а буквално създавани и изживявани (не мога да го обясня по-добре от това). В известен смисъл такива съзнания повече нямат нужда от физически сън, защото те са постоянно събудени в по-големия такъв. Това става чрез upgrade на собствената ни вибрация. А това става чрез следването на страстта ни. Така че „следвай страстта си“ е реално енергийно уравнение.

Много хора имат проблем с този принцип, защото страховете и милионите „как“ разбиват вратата с ритник. Това е очаквано предвид че умът не може да се почувства в безопасност – параметрите на тясната му реалност веднага затягат всички възможни обръчи на страха. Парадоксът обаче е, че ние сме в безопасност изцяло, само когато сме самите себе си в пълнота. Намираме се на колективен етап, в който имаме огледално схващане за „риск“ и „безопасност“. Да сте онова, което сте е най-безопасното нещо, което можете да направите. Защото само тогава сте абсолютно подсигурен на мултиизмерно ниво от цялостното ви същество, което наистина сте. Here’s the trick though.

Ние винаги сме напълно подсигурени, просто много често сме подсигурени в неща, които не предпочитаме, защото все още се придържаме към негативни дефиниции. И структурата решава, че понеже продължаваме да ги избираме – ние всъщност ги предпочитаме. Респективно, ние биваме подкрепени в своите убеждения за липса, нерадост и т.н. Да бъдем Себе си, означава да течем с Потока, а когато течем с Потока той ще ни отведе винаги Точно Там, където имаме нужда да сме. Не там където дребнавия ум си мисли, че „трябва да сме“, а там където имаме нужда да сме съобразно етапа на Пътя ни. Защото това е Вашият Поток. Обърнете внимание на това. Вие никога не течете в Поток, който НЕ Е ваш. Вашата реалност е ВАШИЯТ Поток. Течете с Вашия Поток и това ще ви заведе на правилното място, в правилното време и всичко ще дойде на мястото си. Това идва автоматично с холистичното интегриране на идеята, че Вие СТЕ Потока. Този Поток НЕ МОЖЕ да бъде контролиран. Дефиниция за Поток, който може да бъде контролиран от друг, не е правилната дефиниция за Поток и ако имате такава дефиниция вие имате тотално различно преживяване за самия Поток. Това е свързване на две различни системи от убеждения, които нямат никаква връзка помежду си. Идеята да течете с Потока си и страстта си, по дефиниция НЯМА КАК да съдържа в себе си идеята за външен контрол. Ако имате такава дефиниция, вие преживявате друга, изкривена форма на собствения си Поток, което по всяка вероятност е поредния хоризонтал в живота ви, който ума сече в монетния двор на съмненията и страховете си :) Тази реалност ще е изключително подчинена на негативни дефиниции, потиснато усещане за това как „живота изтича измежду пръстите ви и не можете да направите нищо по въпроса“.

Тук има и още нещо интересно, което мога да съотнеса към цялостният ни път като колективно несъзнавано на тази планета.

В даден момент си дадох сметка, че вертикалите на Полярностите всъщност се явяват техни хоризонтали, което ги прави кристализирали. Това е нещо, което наричам „полу-парадокс“, защото е парадокс само на пръв поглед. Когато познавате естеството на нещата то е естествена закономерност.

Полярностите нямат вертикали, защото те нямат реална страст от сърцето, техният устрем се задава изкуствено от същества и йерархии, които нямат пряко участие на Земята, а само искат да я контролират. И ако има все повече страст на Земята, тези изкуствени матрици малко по-малко ще се изтласкват от консенсусната реалност, защото всеки ще бъде себе си, а не нещо друго, което не е. Когато си в сърцето, а не в ума, дуалността като модел няма да има такова енергийно определящо влияние каквото има в момента. Което ще облагороди цялата решетка. Това пък от своя страна няма да създава структури и ситуации, които да се проектират като физически механизми налагащи контрол. Така че малко по малко репресивните и авторитарни парадигми ще отпадат от колективния ни фокус. Разбира се, това ще става постепенно и ще възникнат физически проявления и лостове транслиращи процеса в линеен план, но това ще е ядрото на по-високия ред на случване. Не забравяйте, че когато нещо от по-висока плътност прониква тук, то организира около себе си местни фамилиарни физически лостове, чрез които тази идея да намери структурно приложение в трета плътност. И от вероятностите, които съм наблюдавал в несъзнаваното, това рестартиране на консенсуса ще стане чрез завръщането към митологията на планетата.

Но това е една красива приказка за друг път...

Задълбочаване в структурата

Today’s scientists have substituted mathematics for experiments, and they wander off through equation after equation, and eventually build a structure which has no relation to reality.

— Nikola Tesla

Тесерактa е „технология на съзнанието“ от по-висока плътност, която прави преживяването в материята възможно. Той е конструкция, която генерира безкрайно генериране. От досегашните си пътешествия из решетката съм извел някои основни принципи за нея, но поради безкрайната комплексност на нещата това е много малка част от разбирането за Играта. Има феномени и явления, които все още не разбирам; има такива, които не мога да обясня на линеен език колкото и да ми се иска; има и такива, които не мога да свържа с общата структура, която описвах по различни начини досега, но въпреки това разбирам по свой собствен начин. Разбира се, трябва отново да имате предвид, че част от естеството на по-високата плътност е, че там всичко звучи перфектно смислено на 101% :) В момента, в който върнеш фокуса си изцяло във физическото, всичко което е звучало с невероятна дълбочина „там“, тук звучи невероятно плоско, клиширано, тривиално и не може да кликне по същия начин. Онази дълбочина, която можеш да видиш и преживееш там няма как да бъде предадена с думи в нашата реалност. Знам, че навярно ставам досаден, повтаряйки това за стотен път, но това е някакъв лайтмотив, който се набива постоянно в РСВ и меко е казано frustrating, защото красотата и дълбочината – при опит за превод – губят няколко измерения от своята природа.

Ние изследваме един много тесен диапазон на даден локален смисъл, който тесерактната структура канализира. Това нещо е буквално безкрайно. То не е замислено да има край. Колкото от по-висока плътност същество си, толкова по-широко и всеобхватно е вниманието ти. Идеята е, че колкото по-високо си, толкова по-голям е обсега на вниманието ти, с което можеш да наблюдаваш тези реалности и да проучваш този „локал“. Отново – разликата е между това да можете да видите хоризонта от гледна точка на земята, и да видите същия ареал от хеликоптер, откъдето всичко се вижда на длан. Нещата се свеждат до широта на фокуса, а фокуса може да бъде от крайно ограничен до безкраен. „Безкрайност“ предполага, че никога нищо не може да бъде обето докрай, защото винаги има още. Ето защо и не може да има перфектно умение, крайно завършено нещо, защото самата платформа не е крайна, няма периметър, няма „завършеност“. Всеки един елемент изглежда завършен, но е във вечно движение, което го прави незавършен. Може да сте перфектен в движението из платформата, но не и в аспектите ѝ. Ето защо и най-големите майстори (на каквото и да е било) ще ви кажат, че те са още ученици, че още се учат, а ако сте в Древен Китай – директно ще ви кажат, че са „стари глупаци, които не разбират от нищо“ :) Това не е излишна скромност, а самата истина. Защото колкото повече разширяваш съзнанието си, толкова повече виждаш, че няма начало и край, няма краен „обем“ от качества, умения и знания. Колкото повече виждаш, толкова повече виждаш колко много има, което не знаеш. Оттук идва и мъдростта: „Аз знам, че нищо не знам“. И шеговитото продължение: „но другите и това не знаят“ :)) И именно това отличава мъдростта от интелигентността. Способността да кажеш, че не знаеш. Защото чисто структурно, „не знам“ оставя вратата отворена и така могат да продължават да навлизат неща. „Знам“ затваря честотно коридорите пресичащи се през теб. Това е подсъзнателна команда, че ти си открил и вече нямаш нужда от нещо в дадена посока. И структурата отразява това твое скрито желание... и ново никога не настъпва. Тесерактната структура няма как да не отразява реалността, защото ние сме тази реалност. Говорим за 100% създаване на реалността от системите на убеждения.

И колкото повече разбирам това в РСВ, толкова повече реалността ми се изменя във всекидневен режим. Започнах да преживявам събития и нелокални темпорални просмуквания в собствената ми структура, които трудно могат да бъдат предадени поради тяхната комплексност и многоизмерно естество. В резултат усещам все по-ясно вълшебството, което по принцип преживявам в РСВ и в Его-режим. Особено аспектите свързани с нелинейността на структурата.

В настоящата точка ще разкажа няколко лични преживявания, които няма да свързвам в идейна и смислова продължителност, а просто ще обединя под общата тема за задълбочаване в структурата на самия хиперкуб и механизмите на проектиране на нишките, които го изплитат. Преживяванията пък, които вече мога да класифицирам като от „много мета-естество“, ще бъдат описани в следващите глави. Те са от по-граничен тип и касаят манипулацията на самите времеви линии, така че са свързани предимно със случки от паралелни реалности. Това е доста екзотична информация, която съзнавам, че за повечето хора ще звучи тотално „куку“, но на този етап нямам никакви опасения да я споделя, защото за мен това са естествени неща, а не нещо от което трябва да се „срамувам“.

За да започнем постепенно обаче, искам да разкажа за нещо, което започна да ми се случва напоследък. Наричам го „нелинейно темпорално просмукване“.

Доста често имам гости, които остават вкъщи за по няколко дни. Поради изобилието от хора преминаващи през моето „ранчо“ месечно, не мога да си спомня точните обстоятелства, но в даден момент някой от гостите ми явно бе оставил портокал на кухненския плот. Когато се събудих на сутринта видях този портокал и по някаква причина това ми се стори много out of context. Няма да се впускам в подробности „защо това е така“, само ще кажа, че естеството на формàта протичащ в кухнята ми рядко позволява портокалите да се мяткат по плота :) Да не кажа, че това бе първият такъв случай. Виж, с лимоните е друго, човек. Лимоните са literally all over the place. Половинка от лимон, четвъртинка от лимон, цял лимон – навсякъде са. Но портокала е out of place artifact.

Ето защо ми направи такова впечатление, вкарвайки нелинейност в иначе така предвидимото ми житие. Денят започна да се търкаля по каналния ред, нищо необичайно на пръв поглед... На няколко пъти през деня обаче, темата за портокала започна да се просмуква отвсякъде по начин, който не бе манипулиран от мен. Просто синхроничностите започнаха да валят.[113] В късния следобед изпаднах в будно РСВ и темата за портокала отново изпъкна. Проследих нишките изплитащи този конкретен thread и имах доста мощни осъзнавания относно значението на самия портокал[114] – нещо, което определено се превърна в лайтмотива на деня и го зареди с изключително много енергия. След това започнах да наблюдавам самата плетеница и начина ѝ на разпростиране и видях как нишките се просмукват отвъдтемпорално до случката с портокала в кухнята! Преживяването с идеите зад портокала в РСВ бяха създали толкова мощен ripple-ефект в личния ми Поток, че това събитие бе дало нелокален ефект. Понеже от гледна точка на тесеракта няма линейно време, видях как буквално „бъдещето“ се бе просмукало в миналото ми, за да самоинициира синхроничностите, които да доведат до самото събитие в РСВ, което нагъна текстурата на континуума – или с една дума – ороборос. Уникално усещане, което пък е още по-уникално да бъде наблюдавано на ниво структура, разбирайки в пълнота какво наистина означава. А именно – че настоящето променя не само бъдещето, но и миналото! Още по-лудото е, че това буквално се случва постоянно и на всички ни![115] Оттогава засичам този принцип все по-често и виждам просмукването на дадени елементи, които знам, че по-късно през деня ще се превърнат в крайъгълен фокус на някое спонтанно РСВ. Т.е. самото усещане, което получавам, когато задържа вниманието си върху някой аспект ми казва, че ще имам РСВ по-късно през деня и въпросният аспект ще бъде някакъв focal point от него, което всъщност е причината той изобщо да се проявява in the first place и аз да проявявам особено внимание към него! Пуааааааа!!!

Ето защо излиза, че ние правим всичко в различен ред. Живеейки в една къща вие можете да решите да имате преживяването, че я построявате, което от линейна гледна точка изглежда като обратния ред на нещата – как можете да построите къща, в която вече живеете? Това обаче са индивидуални събития, които не са вързани с причинно-следствена връзка – континуитета между тях е илюзорен. Ние правим причинно-следствената връзка единствено заради рамката на Его-структурата и затова създаваме междинно преживяване, че строим къща.[116] Ако съумеем да гледаме на всеки един момент сам по себе си, можем да разбием илюзията за причина и следствие и да преживеем нелинейността от настоящето. Колкото по-ясно започваме да разбираме начина по който работи и е създадена реалността, толкова по-грандиозно и шантаво става проявлението. Светът придобива един вид острота, наситеност и обем, който е много различен от предишната ни идея за него, защото смислите вече са други. Разгъването на реалността ни, е разгръщането на собственото ни въображение. Eventually, разбирането за структурата ще замени науката и разбирането ни за „духовност“ като цяло. Ще разберем, че винаги е ставало дума просто за въображението ни и нищо повече.

Трябва да разберете, че поради формàта на Играта това въображение се организира в общи теми и се самокондензира в определени „модели“ движени от несъзнаваното. Те са познати като „архетипи“.

Най-добрата метафора, която успях да измисля за архетипите и тяхната манифестация са формичките за курабийки. Както знаете има различни форми за курабийки, точно както има различни архетипи. Това са „шаблоните“. Мекото тесто, което бива изрязвано от формичката и остава вътре, е потенциалното съдържание и възможни манифестации на този архетип. Той все още е „мек“ и „пластичен“. Границите на формата са зададени, но съдържимото – лавира. Когато изпечете курабийките, те вече стават твърди. Това е кристализирането на архетипа в нещо конкретно, във факт. Това вече е „точно тази курабийка“. Тя не е мека, потенцията да бъде нещо is no more. Това е разпознаването на потенциалното меко тесто като „нещо конкретно и толкова“. Формата обаче, е само символ. Тя е символ представителен за идея. И привидното ограничениe ни помага да преживеем безкрайното, да попълним пълния му спектър.

Матрицата на ума съдържа всички 22 архетипа. Само по себе си това не означава, че можем да ги разпознаваме и всичките те са „активирани“ в съзнанието ни по default. Лично аз открих, че най-честия начин по който възприемаме дадени архетипни енергии в живота си (които все още не сме активирали), е чрез липсата на усещане за тях. Ето защо, когато в живота си се сблъскаме с темите представителни за даден архетип, ние буквално проектираме върху тези шаблони различен тип сянка, създавайки поредица от дефиниции спрямо тях. И каквато и структура да създадете от тези енергии, тя ще проектира сянка представителна за самите дефиниции. Сенките обикновено са изградени от страхове и потискани аспекти, които не искаме да разгледаме спрямо въпросния архетип по отношението на Себе-то. Това наричам „сянка на архетипа“. В едно РСВ видях това чрез следната метафора, която можете да приспособите към собственото си разбиране на въпроса. Ще опростя примера до 3 аспекта, вместо 22, но идеята е същата и в по-големия ѝ мащаб.

Представете си 3 продълговати огледала залепени за страните си под формата на триъгълна призма. Да кажем, че през средата на тази призма минава ос, което позволява на самата призма да се завърти около себе си. Досущ като тибетските цилиндри с мантри по тях, които се завъртат от монасите.

Да речем че страната на тази триъгълна призма, която е челно към вас, е представителна за вниманието проектирано от настоящия ви фокус. При завъртане, всяка една от тези три огледални страни отразява даден архетип в централния фокус. By default, във всеки един конкретен момент, към някои от страните на този тристранен огледал не е насочена светлината на вниманието – или с други думи – някой от архетипите не е пряко достъпен по начин който може да транслира адекватно свързване с тази идея. Това се отразява на отношението ни към грозда от нишки канализиращи идеята. И когато архетипната тема отвън не съвпада с активирането на вниманието на конкретната стена от призмата, ние чупим Потока – или чрез осъждане, или чрез ignorance и омаловажаване на въпроса като цяло. Това почти винаги е придружено от силна емоция (без значение дали е демонстрирана или остава утаена). Т.е. възприемаме идеята чрез липсата на свързване с нея към настоящия момент. Това предизвиква невъзможност за истинско разбиране, която пък ума проявява по един от изброените начини. Ето защо казваме, че всяко едно остро или принизително реагиране към каквото и да е било, е на практика огледало и винаги трябва да погледнем по-дълбоко в аспекта срещу който се противим, защото така ще разберем какъв аспект от нас все още е в сянка. Right? Това би спомогнало интеграцията.

Описаният принцип важи както на индивидуално, така и на масово ниво. Той не е свързан само с идеи, но и с перцепцията ни за реалността (защото тя така или иначе е подчинена на нишките, които изграждат физическото). Това е причината поради която онова, което не може да бъде разбрано от масовия фокус дори изменя физическата перцепция за него. Ние или изобщо няма да го регистрираме честотно, или ще го трансформираме по удобен за нас начин – т.е. ще създадем орязана и непредставителна за целостта на нещото версия. На подобна основа в миналото перцепцията за двете Империи е било приравнявано с „присъствието на боговете“ на Земята. Масовият консенсус не е знаел какво е „извънземен“, затова той автоматично се е превръщал в най-близкото до локалната темпорална идея – „бога“.

Защо това е важно?

Ами най-малкото, трябва да ви е ясно, че дефиницията диктува и отношението към въпросното нещо. Ако в миналото сме знаели какво е „извънземен с agenda“, историята щеше да се развие по съвсем друг начин, нали? Същото важи и за проявлението на тази зависимост в нашия всекидневен живот – нещата не са по-различни. Ако не си затваряте очите за това, разкриването на вътрешния ви корпус от комплекси ще се ускори, а качеството ви на живот – подобри.

Като цяло шайбата на Егото винаги ще стеснява перцепцията все под някаква форма, защото в крайна сметка това е функцията му. Да стяга bandwidth-а, за да може да направи възможно преживяването в дадени параметри. Виждал съм го под формата на пясъчен часовник. Горната част на пясъчния часовник, където де факто стои пясъка, е пълния потенциал на съществото. Виждате широтата на формата, която подсказва широтата на истинското същество, което сме. Там е целият „обем“.

Тясното „гърло“ през което изтича пясъка е нашето Его. То буквално стеснява периметъра на Потока и от големия обем и дебит, който СМЕ – ние ограничаваме фокуса си до изключително малък цол, което определя bandwidth-а на преживяването за Потока ни. В това състояние цялата картина няма как да бъде видяна. Този заземен фокус обикновено транслира само 1 спектър на съзнанието. Иначе възможностите са много по-големи. В този смисъл – не че има „истинско“ и „фалшиво“, просто естествения „дебит“ е по-многоизмерен и богат. Но идеята е, че Егото фанатично вярва, че преживява единствения спектър, защото позицията му в „координатната система“ на цялостното същество предопределя взора му. Това вече е вкопчването. Ако няма вкопчване, самото Его има капацитета да разбере, че то е нещо много по-голямо и не-личностно и връзката с по-широкия фокус на практика винаги е там.

Ако искате можете да го видите като тороид:

В горната анимация е добре показано как цялостния обем на тороида се „всмуква“ през тесния „отвор“ в центъра му (гърлото на пясъчния часовник от първата метафора) и после отново бива изплют отдолу, което го завърта отново – и така до безкрай. Т.е., технически погледнато, ние винаги сме цялостната циркулация на пълния дебит на Потока, но онази част от нас, която преживяваме като личност „тук долу“ (Егото), просто не може да се припознае като този по-голям Flow, поради естеството на собствената си „геометрия“. Позицията на всекидневното съзнание в този конструкт предопределя преживяването. Разбира се шайбата на този всекидневен фокус може да бъде разхлабена и разширена. Така се навлиза в РСВ, например.

Виждаме същото в картинката с пясъчния часовник. Неговата долна част е реалността ни във физическото. Поради естеството на илюстрираната механика, целият обем, който е „горе“ – слиза „долу“. Защото нашата физическа реалност е на практика по холографски му представителна за целия обем, който сме – по един или друг начин.[117] Както казах, ние не създаваме реалността си, ние СМЕ реалността си. Тъй като обаче, цялата енергия е минала през тесния филтър на Егото, ние вече не сме наясно, че „проявеното“ де факто е нашия собствен Поток, а не нещо различно или „външно“. Т.е. наблюдава се едно изкривяване на Потока, което обслужва параметрите на Играта и това е ОК. Ние сме съгласили на този формàт. Това не означава обаче, че трябва непременно да играем по него и да не разширяваме гърлото на пясъчния часовник. Интересното е, че в РСВ излизам от „твърдата“ вибрация, която формира този солиден свят и разбирам колко много фокус се изисква от това Его, за да може да се поддържа тази илюзия.[118] Интересно е да се отбележи, че метафората с тясното гърло на пясъчния часовник явно не е само нещо, което аз самия виждам, защото съм чувал, че много хора, които се завръщат в тялото си след ОИТ минават през „много тясна тръба“, за да набутат по-голямото си съзнание в тесните параметри на тялото/Егото. Така че върху това може да се помисли.

Anyhow, с цялото това знание, вече можете да разберете много по-добре онова, което съм обяснявал тук. Използвайки аналогията за тесеракта, ние колапсираме и се самокондензираме вътрешно, за да формираме една „твърда“ реалност, в която избираме да задържим фокуса си. Това може да бъде свързано с тясната бленда на Егото, която формира ограничена перцепция работеща в определен честотен диапазон. Когато съм в РСВ, аз разширявам достъпа вътре в сферата на съзнанието си и навлизам в по-неплътните равнища на самия себе си. Ето защо когато сме „извън тялото си“ можем да пътуваме навсякъде без в това да е въвлечено каквото и да е линейно време. Помисляме си за „някъде“ и сме там. Защото нашето съзнание вече е навсякъде, то е сфера обхващаща всичко на 360º. И всичко, което правим в разширен фокус, е да се местим в различна част от обвивката на тази сфера, за да видим същото нещо[119], но от различна гледна точка. Така че ако използвате този механизъм във въображението си и продължите да разширявате сферата – знаейки че ВИЕ сте съзнанието, което винаги се движи от повърхността на балона до неговата вътрешност – вие можете да сърфирате напред-назад в различни фокуси на реалността. Днес ние сме ограничили възприятията си до параметрите на физическата реалност и само нощем получаваме („съзнателен“) достъп до по-многоизмерното си „Аз“. Но това невинаги е било така.

В някакъв момент, след достатъчно натрупване на imprint-и и дефиниции, съзнанието се откъсва от съзнателното възприемане на двойните тесерактни спирали и връзката ни с другите реалности и усещанията за тях се затварят. Колкото повече порастваме, толкова повече се изтласкваме към периферията. Детството е период, в който ума все още не е наложил достатъчно силно вето и не е започнал да контролира цялата перцепция. Социалното програмиране има огромна роля в това. Когато децата виждат нещо магическо – родителите им казват, че вярват в небивалици. Защото са малки, те вярват в това и почват да се откъсват от своята свързаност с тези светове. Когато това откъсване стане факт, ние спираме да възприемаме другите реалности и нашата става много твърда. Привидната ѝ „единственост“ става смазваща. Процесът прилича на оттеглянето на съзнанието в един конкретен ъгъл на стаята – като наказано :) Преди – когато реалностите са били по-скоро като скачени съдове и хората са били съзнателни за това – всичко е „течало“. Имало е преминаване на дракони, еднорози и всякакви други същества, които са в други реалности. Гайките на масовия консенсус не са били толкова затегнати и реалността ни не е била така плътна, тежка и твърда на вибрационно ниво. Днес сме дотолкова отделени от всичко останало, че почти нищо не се случва и затова смятаме тези същества за легендарни. И фактът, че продължава да не се случва нищо екстраординерно – намираме за „доказателство“, че „винаги е било така“ и всички тези истории са само във въображението на примитивните народи, които „дори не са знаели що е електричество“... lol!

Истината е, че преди, когато е имало по-голяма отвореност на ниво колективно съзнание, е имало по-голям „веществен пренос“ между реалностите. Колкото повече системи от убеждения имаме, толкова повече това стеснява консенсусния фокус и ни прави по-откъснати (ще обсъдим подробно по-надолу).[120]

Всичко това е вярно както на колективно, така и на индивидуално ниво. Разбирането на решетката може да спомогне разбирането на собствената ви многоизмерност и взаимоотношенията ви, които се случват на плановете отвъд физическия. Сблъсъкът на различните концепции на тесерактните реалности позволява мултиизмерното канализиране на двойни спирали, които транслират смислови нишки на различни нива.

Например, сблъсъка на дадени коридори ще роди отношения между два индивида на мултиизмерно равнище. Условно, тук те могат да бъдат наречени „долночакрени“ или „горночакрени“ (макар на практика да е доста по-комплексно от това). Тези отношения създават заряд или „ехо-рикошет“ и в други реалности, което създава условия живота да започне да среща тези два индивида в множество измерения под множество форми. По тази причина ще наблюдаваме различен тип отношения между тях на другите равнища, но темите ще са сходни. Това позволява преживяването на огромен спектър с конкретно съзнание в съдружие. Обикновено говорим за т. нар. „прединкарнационни договори“. Можете да имате контакт с някое момиче в кварталния магазин спорадично – само когато отивате да си купите хляб. Има нещо в нея обаче, което ви кара да обърнете внимание точно на това момиче, а не на другото до нея на същата опашка. Не просто защото е „по-красиво“, нещо друго е. Това може да създаде рикошет (или да е ехо от вече съществуващ такъв), който в друга реалност да се прояви като роднинска или любовна връзка – никой не може да каже с точност. Дори не знам защо започнах да пиша за това, просто ми се стори интересна механика за отбелязване :)

Искам да обърна малко внимание и на пространствения елемент и връзката му със структурата, които са спомогнали за разбирането ми на реалността и по-доброто лавиране из нейните улички.

Имам познат, чиято работа е свързана с пътуване из страната. Поради тази причина той разполага с огромен ван – именно защото постоянно е на път и трябва да може да си вземе всичко необходимо за цифра време.

Веднъж си сръбвахме шкембе чорба с него и той обясняваше именно този аспект от живота си и как понякога, когато се наложи да тръгне спешно за някоя част на страната – просто събира „половината си гардероб“, натоварва и тръгва веднага, без да се тутка в избиране на „нужното за това конкретно пътуване“. Просто габаритите на колата му позволяват тази схема. Той завърши целия този разказ с поантата, че: „Понякога пространството пести време.“

Честно казано тази формулировка ме порази с дълбочината си и знаех мигновено, че е свързана с принцип валиден за структурата на платформата. Това бе един от онези мигове, в които нещо просто те удря с мокър парцал по тиквата. Някак си идеята, че времето и избора са изрязани от реалността на този човек заради наличието на пространство, ме вдъхнови да разгледам концепцията в РСВ.

Както разбрах по-късно, изпразненият ум е пространството, което символизира капацитета ти да побираш (защото си достатъчно пространствен – силно развит Ин); в празното пространство времето става излишно, защото самия ум вече няма нужда да създава време. Той просто побира всичко, няма нужда от линейна права, която да генерира смисли. Т.е. пространството („в главата“) ни освобождава от автоматичната нужда за генериране на време.[121] Или поне понякога :)

Когато разберете това, ще разберете по нов начин и в дълбочина защо качеството няма нищо общо с количеството. Ако мога да използвам тази метафора, в тесеракта концепцията за „качество“ е темпорално сбита в пространството.[122] Например да отидеш в Лондон за 1 седмица, но съществената ти среща, която наистина е имала значение за цялото ти ходене – да е била в рамките на само 2 часа. И именно тази среща да изпълни със смисъл иначе изпразнения от съдържание кибик през останалите 6 дни и 22 часа :) Говорим за корелацията „качество“/„сгъстяване на времето“. Т.е. качеството и времето тук са свързани обратно-пропорционално. Не мога да го обясня по-добре, това е едно от множеството неща, които трябва да се преживеят на ниво структура, за да бъдат разбрани в пълнота.

Друга фраза от същата поредица за пространството и хиперкуба (която вече не помня откъде чух), е: „По-малкото е повече“. С нея преживях друго малко кеншо. Разбира се, за да преминем отвъд парадокса на нейната очевидна „погрешност“, трябва да разгледаме фразата в по-многоизмерен смисъл, отвъд физическите обеми.

Всъщност, когато навлязох в РСВ видях че тази сентенция наистина е очевидна, но в друг смисъл. И той вече бе частично споменат от мен в частта с „дяволът е в детайлите“. Всичко, което във физическия свят е „много“, линейно погледнато – винаги е започнало своя път от „малко“. Т.е. „малкото“ винаги е първоначалното ядро, то е неговия firestarter. Oт гледна точка на тесерактната структура, всичко това означава, че да разплетеш едно малко възелче отпушва много по-големи канали, за които не подозираме. Затова понякога наглед по-малкото крие зад себе си повече. Т.е. – оглеждайте се за малкото, на вид невинното или незначителното във вашата психика. Почти винаги именно там са основите на цялата „драма“. Първоначалните imprint-и, които формират блокажите в живота ни винаги са много невинни и когато стигнем до тях направо не можем да повярваме, че такава глупост е формирала такава бездна в нашия зрял живот. И ако опитаме да третираме бездната (онова, което наглед има „повече тежест“ като проявление), ние обикновено третираме проявлението на малкото. Това отнема много повече енергия и време – ресурси, в които толкова силно вярваме и ценим в 3D :) Ако разплетете по-малкото, ще видите, че то е равнозначно на „повечето“, защото „повечето“ е де факто малкото. Гледайте на това като ситуация, в която ви подаряват огромна кутия за рождения ви ден. Започвате да я разопаковате и вътре има по-малка кутия. Като я отворите – в нея откривате още по-малка кутия. И отново, и отново – като матрьошка. Докато най-накрая не отворите и най-малката кутия и не стигнете до същинския подарък, който разбира се е някакъв дребнаж, но обикновено – с невероятна стойност – материална или сантиментална. В тази сцена „метафората“ е дори буквална – по-малкото е повече. То е по-ценно от всичките големи лъскави кутии, които залъгват окото с усещането за обем.[123] Ние преповтаряме този принцип в живота си – истинският търсач винаги иска да стигне до ядрото, което е малко, но генерира около себе си всички други проявления.

На същия принцип – с малки неща си напомняме за големи аспекти – това сякаш е генерален принцип в реалността. Ето защо използваме „кубчета с бели листи“, за да си залепяме напомнящи бележки.

По естествен път ние си залепяме бележки, които резонират с решетката на структурно равнище. Когато нещо прониква, то по default се случва по линията на тесерактната структура, която е кубична/квадратна. Една идея, която искаме да ни бъде напомнена трябва да излъчва параметри за реалност и присъствие. Затова структурно квадратното листче няма как да бъде заменено в това отношение. Това е навлизане на съобщение в реалността ти чрез квадратче :) Колкото и смешно да звучи, това е изключително архетипно изобретение. Формата на постерите, които рекламират филм или представление са базирани на същия принцип. През афишите и билбордовете нахлува „тесерактен код“, който носи информация – затова и грабват вниманието. Отново пример как по-малкото спечелва за по-голямото. Вложи малко – пожъни много.

Не знам дали успявам, но опитвам да обясня как формираме цивилизация, която изглежда по закономерен начин, защото репликираме несъзнателно структурата ѝ. Осъзнавам че изхождайки от тезата за абсолютността на материята, всичко дотук звучи като твърде развинтената фантазия на някой, който дълго време е нямал какво да прави... ;)) Но когато преживеете по-финото скеле зад материята започвате наистина да разбирате защо нещата, които възприемаме като „физически предмети“ изглеждат по начина по който изглеждат. Това НИКОГА не се случва на random принцип. Всичко е проявление на много по-широки идеи и концепции и фòрмата на проявлението им в трета плътност всъщност е доста представителна за тези по-висши принципи. Т.е. когато нещо е квадратно, аз просто знам, че то принадлежи към определен клас архетипни идеи, които ние в настоящата си цивилизация организираме в закономерни теми, също така закономерно обслужвайки определени наши нужди, които пък кореспондират смислово с тези по-широки идеи. И всичко това е закодирано във формата на обекта.

Тези проявления на по-широки теми са на фрактален принцип, в стил „каквото горе, такова и долу“. Всъщност тази мисъл на практика остава почти винаги недоразбрана, защото „онова горе“ не е просто родителското тяло на „онова долу“. То е по-широката рамка, от която по-ниското проявление произхожда и по тази причина в него може да има изразени единствено модифицирани аспекти на по-висшето – но никога точна реплика.

В едно от невероятно мащабните преживявания, които съм имал в осма плътност съм виждал грандиозността на този фрактал и как случващото се тук е един миниатюрен елемент от нещо, чийто мащаб просто не може да бъде обхванат – дори в РСВ! Образно казано, видях едни огромни структури, които мога да опиша като перките на огромните едновремешни мелници за брашно в полята. Тези мелници бяха отвъд концепцията за физически мащаб и създаваха нелинеен „механизъм“, който „обслужваше“ осма плътност и формираше „зависимостите“ в по-долните плътности. Бяха множество една до друга и перките им се пресичаха под различни ъгли. При всяко засичане „витлата“ излъчваха многоизмерни цветове, които няма как да опиша. Типа завихряне имаше енергийния blueprint на свастика[124], но формите на самите витла възприемах като прави. Те формираха реалности, сечения на реалности и модалности на реалности, които са beyond any comprehension. И всичко това следваше изучаването на определена тема, която „пропадаше надолу“ под „фрактално налягане“, много наподобяващо на компютърен алгоритъм, който трябва да изучи дадена среда. Този „код“ пропадащ надолу бе носител на параметри създаващ реалности и можех да го уподобя на „дълбаещи червеи“, които пръскаха 8D-меми.[125] Разбира се описах го твърде механично, за да бъде разбрана общата идея, но на практика да се наблюдава бе изключително красиво и грандиозно. И zoom-вайки само в един много миниатюрен елемент от целия процес, усетих как той се разгръща в някаква конкретна модалност на по-ниските нива. Модалност, която на тези по-ниски нива щеше да изглежда като още по-миниатюрна (по обяснени вече причини). Например такъв „миниатюрен елемент“ от по-висш порядък може да води до модалност, която „долу“ да отговаря за квадратните форми във физическия свят и техните функции. Просто това просмукване отгоре се превръща в нещо, което пише определен тип код за текстурата на реалността долу. Няма никакво логическо обяснение и „модел“ зад това – просто така работи. Така или иначе това е най-близката метафора за нещо, което не може да бъде препредадено in the first place.[126] И наблюдавайки тези мелници, които създаваха безкрайни светове и сечения на въображение в по-ниските плътности (всички които виждах едновременно), аз си дадох сметка, че това е най-грандиозното нещо, което съм виждал в живота си. Наблюдавах „на живо“ Творение от мащаб, който не съм подозирал, че е възможен. И захласът и възхищението ми от тази невъобразима красота излъчиха импулс, който премина нелинейно през тези мелници и се просмука в два малки елемента от моето детство. Които като „случки“ се явяват линейно минало спрямо момента, в който аз проектирах този „спомен“ от „бъдещето“..., което „бъдеще“ пък в онзи момент бе повече от всякога ясно, че не е нищо друго освен Вечно Сега :) За пореден път осъзнах (вече от нивото на осма плътност) как време наистина няма и всичко се плете отзад-напред и отпред-назад и както многоизмерно още си поиска по „линейната времева линия“! Пуаааааааааааааааааааа! Пуааааааааааа!!! ПУААААААА!

За да внеса смисъл в илюстрацията докрай, трябва да разкажа и историята докрай :) Най-малкото, защото (структурата на) историята създава илюстрацията, get it? Jeez, смятах че сте ги схванали тея неща досега...

Та момента с мелниците от осма плътност се просмука ретроактивно в моето детство в два различни контекста с различен тайминг, но и двата бяха някак свързани с моето обучение по френски език. Учил съм този език повече от 10 години и съм го говорил в периода на моето ранно детство, в който живеех в Белгия – т.е. – знаех го доста добре (а произношението ми е неразличимо от френското).

Започвам с по-скорошния от гледна точка на настоящия момент спомен. Макар да е спомен номер 2 (като линейна хронология), ще го наричам „спомен номер 1“, защото той бе първия спрямо структурата на матрицата ми. Обяснявам.

Спомен номер 1 (който вече уточних, че де факто е спомен номер 2 :Р) е от ранните ми ученически години, когато започнах да уча френски повторно в България. Макар да имах солидна база от по-раншния си живот в Белгия, учих много нови специфични думи, които не са фигурирали допреди това в детския ми речник, просто защото не се е налагало. Но колкото по-специфични думи учих, толкова по-необяснимо се влюбвах в думата „moulin“ (от фр. „мелница“). Постоянно си я повтарях наум, възхищавах се на красотата на звученето ѝ – за мен тя имаше някаква необяснима звънкост, която прекрасно осъзнавах, че не е обективна, а е в главата ми. Свързвах я с нещо завихрящо, генериращо цвят и в същото време имаше загадъчност. Нещо повече – бях някак си много глуповато и по детски самодоволен, че знаех тази рядка дума. Сякаш това ми придаваше някакъв друг „ранг“ за мен самия. Опитвах се да „шашкам“ другарчетата си с това „каква дума крия в ръкава си“ :P Пробвах се да блесна дори пред някои учителки с частични успехи. Или накратко – първите предвестници на nerd-щината в мен and stuff :)

Anyway, цялото това отношение към въпросната дума бе много странно и за самия мен, защото просто присъстваше отчетливо и толкоз. В онзи момент не съм го етикетирал, защото е липсвала изградена команда за иницииране на структурен анализ на такива „феномени“ :) Тогава просто съм бил дете и съм се кефил на всичко.[127] Като хлапак изобщо не съм имал дотам развито Его, че да съм говорил за тази дума под някаква форма сродна на фукането. Au contraire mes amis, au contraire! По някаква причина за мен беше форма на истинска чест, че аз съм глашатая на тази дума в реалността, бе хора! Декларирах я с някакъв аристократизъм и гледах на себе си като на медиатор на добри новини поради факта! Необяснима радост, която просто ирадираше от мен! И чак сега мога да видя, че тази радост и усещане за чест идваха от факта, че да получиш съзнателен „факс“ от осма плътност винаги е придружено от чувство на необясним екстаз и възторг от самото нещо (в случая – мелницата). Отстрани може да е изглеждало превзето, а аз не съм имал интелектуалния капацитет да го рационализирам и раздробя по никакъв начин на разбираем език, та затова ми е останало само чаровното възхищение от думата и усещането, която тя ми носеше. Всъщност шантавото е, че аз разбрах що е „мелница“ на български, чак когато научих думата на френски! Дотогава не знаех с какво да асоциирам „мелница“ на български, защото на тази възраст нямах концепция и визия за нея (градско дете and drama). Така че поради звънкостта на думата на френски, аз се принудих да разбера какво е тя на български :Р Та когато разбрах, че значи „мелница“ или „воденица“ (още по-яко!), цялото нещо ми стана още по-вълшебно и загадъчно, хихи :) Още повече в светлината на факта, че фамилията на един от родителите ми значи „воденичар“ на старовремски :)

Целият този тесерактен ръкав се просмука през канала на въображението ми. Просто защото моята лична асоциация за френски език винаги е била „въображение“ (заради магическото детство, което съм имал в Белгия). Ето защо аз научих какво е „мелница“ първо на френски, а не на родния си език – защото типа тесерактна връзка в матрицата на съзнанието ми е трябвало да мине по друга идейна писта. По линията, че аз свързвам ядрото на дефиницията си за „въображение“ с този най-грандиозен и красив момент от някакво пъстро Мултисътворение, което съм свързал с мелницата като концепция и структура. Говоря за „случката“ преживяна в зряла възраст по време на РСВ, когато вече отдавна знаех какво е „мелница“ и моментЪТ от който се инициира целия този loop.[128] Онова което в трета плътност изглежда като нелинеен парадокс е, че аз създавам спомена, за да мога да стигна до момента, в който да създам спомена :) И цялото това преживяване надгражда перцепцията за време, реалност и какво ли още не – до безмерни дълбини! Виждате колко много преплитащи се пластове (3-4) има само в едно дребно просмукване от осма плътност![129]

И така, това бе спомен номер 1, който казах, че всъщност е спомен номер 2 :)

Следва спомен номер 2, който всъщност е спомен номер 1 по линейната времева линия, но в разгъването на самия тесеракт все още си е история номер 2. Обичам да ви обърквам на няколко равнища :))

Спомен номер 2 (който всъщност е хронологично спомен номер 1, но структурно пак си е номер 2 :Р) е от по-ранното ми детство (спрямо спомен номер 1, който всъщност е спомен номер 2 :Р :Р :Р). Разхождах се с майка ми из улиците на Брюксел. Навсякъде виждах вълшебства и красотѝ, което всъщност не е чуждо за детските очѝ (щом и рима вкарах, значи е било много звездна магия :Р). Апогеят на това обаче, бе спирането ми пред една витрина за ювелирни умалени копия на движещи се парни влакчета, които минаваха през тунели и планини, с изключително дребни и класно изпипани детайли, в лицето на цялостния природен пейзаж и интегрираните градски прокрадки :) Някак си загадъчността на горското бе предадена дори в града, а златните елементи по вагончетата подсилваха вкуса на приключение! Ако тогава някой ме бе питал, щях да кажа, че в Европа все още е останала магия :)) Разбира се тогава никой не ме пита, а днес магия в Европа вече няма, така че това твърдение е изцяло irrelevant :)))

Ох, не знам защо се правя на интересен с такива отклонения...

Anyway, тази сцена е първия ми съзнателен и най-ярък спомен за красота, въображение и качество.[130] Това бяха 3 концепции свързани в „пакет“ за мен в онзи момент (и завинаги).[131]

Та защо започнах да разказвам всичко това... ъъъм..., аа да! Не си спомних, защото забравих да спомена причината за историята in the first place, разсеян от декора ѝ. Макар че причината в крайна сметка си е част от декора, хехе!

Та на върха на целия миниатюрен ЖП-корпус и неговите хълмове и планини, имаше една изящна и въртяща се... мелница! :D Тя дори физически се асоциираше с върха на самото произведение и така аз самият я запомних като апотеоз на апотеоза за красота, въображение и качество :D :D :D Казах, че причината е част от декора, нали? :D

А сега вземете предвид и идеята, че мелницата на върха и влаковете минаващи под планинските тунели са директна метафорична кондензация в трета плътност на онова, което на практика видях в РСВ в осма плътност преди 2 г. Мелницата е – както се казва – пряко попадение, а завихряните от витлата ѝ тесерактни ръкави, които „дълбаеха“ и осеменяваха с меми надолу по-ниските плътности, имаха формата на „дълбаещи червеи“, което е много близко до влакове минаващи през тунели.[132] И общо взето поредицата от „ПУААА!!!“ трябва да започне:

Нека обобщя.

Преживяването с мелниците от осма плътност отпреди 2 години се просмука и imprint-на в ранното ми детство в лицето на история номер 2 с влакчетата, която току-що прочетохте (но всъщност хронологично е история номер 1) и в по-късното ми детство с думата „moulin“ в класа ми по френски. Все просмуквания създадени от Вечното Сега в РСВ в осма плътност отпреди 2 години.

Интересното е, че аз нямаше да свържа спомена с влакчето и мелницата с цялото събитие в 8D, ако преди това не бях получил достъп до момента с „мелницата“ в класа по френски. Тази импресия с влакчето и мелницата винаги е била много ценно кътче в главата ми, но за 1 път разбрах от какво е част, спомняйки си за думата „moulin“ от спомен номер 1. И тъй като така или иначе и двата спомена са наситени нетемпорално и нелокално по времевата линия преди 2 г. – аз всъщност не мога да нарека нито един от спомените: „спомен номер 1“ или „спомен номер 2“. Просто реших да ви изнервя с нещо дотук и затова създадох това „разграничение“ :P Всъщност и двете са както „спомен номер 1“, така и „спомен номер 2“ – зависи от какъв ъгъл ще го погледнете :)

Цялата случка е просто жив пример за осморната природа на времето – то е loop, който се самосъздава и саморепликира и отразява в себе си. Може би вече разбирате по-добре идеята за „8“ и огледалата, обяснена в началните етапи на книгата. Един „бъдещ момент“ може да определи „миналото“, което да направи възможно случването на „бъдещето“. Двете се самосъздават, като отразяващи се едно в друго огледала, в един безкраен фрактал на себевъзникване.

Виждате КОЛКО листи са нужни за описването на случка, която в РСВ се преживява в миг! Просто е абсурдно! Тая книга затова е 180 стр., а не 18!

Споко, тежката част свърши :)) Но поне сега вече разбирате защо тая глава се нарича „Задълбочаване в структурата“ :))))))) Ко ся, не задълбочих ли даже твърде множко? :))) За да няма оплаквания после дори и от екстремните случаи :Р

Като в онази мъдра персийска притча за трите пеперуди, нали я знаете? :) Не?

АМА веднага ще ви я разкажа, чакайте сега, ля-ля-ля!!! :)))))

Та значи:

Три пеперуди, долитайки до горяща свещ, започнали да разсъждават за природата на огъня.

Първата, приближавайки се до пламъка, се върнала и казала:

– Той свети.

Втората долетяла по-близо и, когато се върнала, казала:

– Той изгаря.

Третата, долитайки съвсем близо, влязла в него и не се върнала. Тя научила това, което искала да узнае, но вече не можела да го съобщи.

Та и вие трябваше да изчетете цялата тая лудост „изгаряйки от скука“, за да можете да се докоснете до преживяването :Р

Най-тъжната част от целият този епизод е..., че когато днес се опитам да заговоря на френски, казвам 2 думи и третата вече неусетно е на английски...

Вече ви побърквам/отегчавам с брътвежите си, нали? :D Как беше?... „Тука е така“ :))

OK, enough tosh, let’s go ahead.

Ако трябва да рационализирам цялото това нещо и да се запитам: „защо то се случи като пресичане и връзка“ – аз наистина нямам отговор. Сякаш това е просто един магичен миг от живота, който те е построил като личност и който никой друг извън главата и сърцето ти не може да разбере, както ти си го преживял. И този момент е отвъд етикети, отвъд стойности, отвъд класификация и анализ. Пълна лудница, просто не търсете никакъв смисъл в тоя свят, безнадеждно е! Честно казано след преживяването на всички тези неща мога само да ни поздравя като човечество за това, което си спретваме тук :)) Представете си само колко изумено съзнание трябва да имаме, за да постигнем целия този формат! Много странна идея е това тук, просто заслужава адмирации, хаха!

И така, започнах цялата тема за мелницата, просмукващите се надолу ръкави и нелинейното случване, от идеята за пропадащия фрактал и геометричните зависимости, които тук се проявяват като някаква черта от физическата форма на нещо си – подобно на принципа обяснен с обицата по-рано в книгата.

Та на „принципа на мелницата“ спокойно мога да заключа, че геометричните форми са черта на някаква по-широка тема в по-висока плътност. И можем да извличаме информация за това отново от тези геометрични форми. Reverse mode малко, българчета сме все пак :)

Като цяло в РСВ съм забелязал, че геометричните форми изпъкват и са носители на много информация. Елементите на реалността се крият, напасвайки се един друг досущ като в рисунка на Ешер.

Структурата е изплетена по начин, който не е очевиден. Рядко виждаме повече от един от напасващите се елементи. Хем има симбиоза между тях, хем остават скрити. Ешер е много добър в хиперболизираната геометрия и т. нар. „невъзможни обекти“, защото – както подхвърлих по-рано – той е виждал допълнителното измерение на нещата, които не могат да бъдат пресъздадени в 3D без генерирането на парадокс.

Такива структури обаче, са напълно възможни извън 3D и аз съм ги наблюдавал в РСВ. В това състояние, например, е очевидно колко е безсмислено превъзбуждането по всички форми от т. нар. „свещена геометрия“ на ню ейджърите. Всички тези формации са просто определено състояние на съзнанието, това не е някаква „свещена решетка“.[133] А масовото им принтиране насам-натам не мога да разглеждам като нищо друго, освен като опит дадени нелинейни модели да бъдат заключени, за да работят в трета плътност на принципа на магическия квадрат.[134] Т.е. съотнасяш енергията си към модел, за да може да работи нелинейно за теб във физическото. Което както и да го въртя си остава линейна идея генерирана от завладяващото дуалистично усещане за липса в живота на плебея :) „Свещената“ геометрия не е нищо друго освен начин да закотвиш някаква решетка тук и тя да започне да се проявява. Това е имитативна магия. Чрез репликацията на някакъв енергиен шаблон, да го накараш той да започне да работи за теб тук. Говорим за вибрационен калъп, който преди се е наричал „магия“.[135]

Anyway, започнах с идеята да кажа, че когато ми се е случвало да „потъна“ в РСВ докато съм навън по задачи, лъсва изключително ясно как нито една геометрична форма няма random placement. Нито в архитектурата, нито в предметния ни свят, нито дори в мотивите на дрехите, които носят хората. Всъщност последния пример не го подхвърлям просто „между другото“, защото е най-силен в това отношение. Нямате представа до каква степен дрехите, които носим ни казват кой стои отсреща. Нямате. Изглежда, че фолклорния мотив „по дрехите посрещат“ не е толкова плитък и повърхностен. Само като се размина с някой в РСВ и усещам цялата му история.[136] Просто е поразително как всичко е изписано на фрактални пластове във всичко – лице, телосложение, дрехи, поведение. В Его-режим не разбираме колко методично и закономерно се развива някоя тема в живота ни и как тя се отразява в цялостната ни реалност. Как простите дрехи, които смятаме, че избираме „на случаен принцип“ кондензират в себе си онова, което сме и отношението ни към нас самите. Всъщност шаблонът е толкова ясен, но обикновено сме толкова слепи за него, че след като периода свърши и вече можем да видим по-отгоре целия епизод си казваме: „Как съм могъл да бъда толкова сляп?!“[137] И всички тези шаблони излъчват много фини геометрични модели.

Де факто тези геометрични шаблони са много характерни и не са някаква рядкост. На практика всичко в РСВ е някак си свързано с геометричното като отделен тип сетиво. Сякаш то се е вписало по много дълбок начин в перцепцията ни за решетката. Просто в ежедневния ритъм не можем да усетим начините по които това ни формира. Имал съм 3 наглед много прости, но в същото време изключително шантави (поне за мен) случки, в които разбрах до каква степен геометричните зависимости на пространството могат да изменят цялостното преживяване за него.[138] И трите пъти имах „късмета“ да съм в РСВ, иначе по всяка вероятност изобщо нямаше да разбера, че нещо се случва in the first place и сега нямаше да има истории за разказване.[139] Тъй като става дума за различни случки, но касаещи общ аспект – разказвам ги една след друга.

Първият път бях в едни квартални хранителни стоки, за да си купувам нещо. Обикновено в тези магазинчета пространството никога не стига и по тази причина винаги има натрупани стоки тук и там. Поради така създалия се масив от junk хората постоянно бутат или разместват някакви неща. You just can’t help it. В така създалата се ситуация, на аграрния тезгях пред касата имаше разместени някакви опаковани кексчета, които можех да видя, че първоначално са били подредени в симетрична решетка. Разбира се, след преминаването на няколко катуна с добитък през касата – това е спряло да бъде факт. Направих нещо, което впоследствие си дадох сметка, че правя много често (и съм убеден, че много хора също го правят). Изравних полуфабрикатния trash, за да коригирам усещането за методично вилнял коч. С две бързи движения приравних редичките и коригирах позицията на продуктите, които бяха накриво спрямо цялостната композиция. В момента в който направих това се стъписах и си казах: „Какво по дяволите правиш? Подреждаш стока в магазин, възвръщайки релефа на генезиса му... why exactly?!?“[140] Ако трябваше да направя left brain-анализ на това действие щях да кажа, че е мания или личен блокаж генериращ нужда за стерилна подреденост и специфична организация на пространството. Бързо си дадох сметка, че колкото и да обичах hate-а във всичките му форми, не можех да съм жертва на такава плитка оскъдица. В това нямаше никакъв смисъл така или иначе, тъй като моето лично пространство винаги е хаотично (все пак съм гений) и аз никога не съм имал нужда да съблюдавам подобен ред вкъщи.[141] Защо тогава – да го еба – го правя в някакъв селташки чифлик продаващ зарзават покрай пътя?!?

Разбира се разказвам случката в стил линейна хипербола, но на практика обясних, че целият процес – „въпросите“, ситуациите и отговорите – се разгръщат едновременно в РСВ. Така че „докато“ се питах за всички тези неща вече знаех и защо се случва. Всъщност след това преживяване си дадох практическа сметка за това, че ние сме постоянен и неосъзнат проводник на несъзнаваното и ежедневно изпълняваме множество малки „административни задачки“, които „то“ ни поставя без да си даваме сметка. Това е част от приноса ни към консенсуса, че изобщо сме участници в целия този споделен карнавал.

Докато бях в магазина се издигнах над цялата ситуация и видях безкрайно сложна плетеница, която нито мога да обясня, нито би имало смисъл да опитвам, защото така или иначе няма да се транслира. Накратко, нещо трябваше да бъде приравнено на смислово равнище в „кода“ на този участък от реалността (не ме питайте, не мога да обясня) и това неосъзнато действие от моя страна бе продължение на тази „колективна нужда“. Това което ме учуди бе, че като тегля чертата, в един момент се оказа, че „много осъзнатия Н.“, без проблем може да се превърне в неадекватен бот извършващ някакво действие, което няма нищо общо с индивидуалността му. Много подобно на това как агентите в „Матрицата“ трансферираха съзнанието си в случайни минувачи. Тук обаче дори няма конкретен „злосторник“ на който да „върнеш ресто“ (разбирай – да му спукаш задника в някоя междублокова алея 101 vs. 1 – Neo style!). Но да не се вживявам много, че става нелепо...

My main point is – явно това е нещо, което всички ние правим под различни форми, без изобщо да си даваме сметка за процеса, камо ли че сме въвлечени в него. Самото приравняване на стилажа бе като крайния резултат и доказателство, че процеса е успешен. I just happen to be there. Малък пример за уникалните неща, които ни се случват ежедневно, но които пропускаме.

Втората случка от този РСВ-фолклор се случи както си вървях по селската улица. Един дебелак вървеше пред мен и лакомо муаше фъстъци в плик. При поредното поднасяне на съдържимо към отворената паст, няколко фъстъка се катурнаха от мечешката лапа на поохлузения чичко и паднаха на земята. Тук следва обрата в тази агро-история. Той не се наведе да събере фъстъците, а продължи напред – хаха! Да, беше неочаквано и за мен, не сте сами в потреса си. Затова пък аз се наведох, collect-нах ги грижливо все едно събирам случайно намерени златни тракийски монети на ескалатора в мола, и ги изядох.

За един писател е изключително лесно да контролира flow-а на писаниците си и респективно – читателите си. Хванахте се, нали? Видяхте ме как взимам фъстъците и макар да се учудихте, че го правя – ми повярвахте. Come on... Изпаднал съм, но не чак толкова. Купувам си най-скъпата марка консерви риба тон внасяни в страната бе, алооо! Давам по 7 лв. за единица! Не клякам за някви си фъстъци по накъсаната селска настилка! Сверете си часовника малко кой четете! На калъфа на възглавницата ми е изписано „Prince H.“ and I’m NOT fucking around! (В своя защита ще кажа, че ми я подариха, не съм си я везал сам...)

Кхъм, за да не прекалявам...

Ако някога сте обръщали внимание на градската етнография, сигурно ви е правило впечатление, че когато изпуснете нещо, някоя горда пенсия ще се изкаже мъдро, че „това било за мъртвите“, че „сме имали да даваме на някой“ and stuff... Отчасти вярно. Народецът е рационализирал по единствения разбираем за него начин онова, което иначе не е можел да си обясни поради естеството на времето в което живеем – а именно – интелектуална нищета :Р

Докато наблюдавах тази сцена просто направих връзката с късчета които вече имах, защото можех да видя картината по-отгоре. Доста често РСВ работи именно по този начин – не е задължително да отидеш в осма плътност и да видиш някаква грандиозна гледка от която да си извадиш изводи. Просто информация, която винаги си имал и си смятал за непотребна, кликва за 1 път по разбираем и работещ начин. Защото имаш дълбочината на фокуса да свържеш неща, които иначе не би свързал. В частния случай това бе възможно благодарение на факта, че вече имах току-що описаното преживяване в магазина и знаех, че има такива компесаторни механизми на несъзнаваното. Така че когато видях сцената с фъстъците – веднага я разпознах като поредния метод за приравняване. Когато някъде падне нещо или го изпуснем, народа казва, че някой е имал да взема или мястото е имало нужда.[142] По някакви причини решетката иска да предизвика идея за отдаване точно на това място. Като символ, това е въплътено от изпускането на нещо, което се явява „дар“ за локала, ако трябва да се изразя фолклорно. След този акт на „неосъзнато свещенодействие“ геометрията на решетката на locus-а е коригирана.[143]

Разбира се, осъзнавайки всичко това наведнъж, веднага застанах на мястото, където бяха фъстъците и се опитах да разбера защо „точно тук“ и какво бе „приравнено“. За съжаление тъй като самият акт бе изравнил „геометричната дисхармония“ в кода, „пролуката“ бе затворена – сякаш никога не е имало нищо. Нямаше „информационен остатък“ защо „това е трябвало да се случи“. Знаех само общата рамка, но не и частния случай. На практика да разбера частния случай не бе възможно в тези случки, защото това не може да бъде направено post factum. В момента, в който разбереш какво се е случило – ефира е приравнен и няма дори блед imprint за станалото. Защото тук не говорим за нещо „енергийно“, което може да бъде засечено от някой булеварден екстрасенс. Тук говорим за самия source code на платформата. Много по-subtle е. Ако мога да сравня цялата тази случка с нещо докосващо се до неговата тангента, това е историята „Beyond“ от „The Animatrix“.[144]

Случай номер три. Както споменах, вкъщи никога не е подредено в типичния смисъл на думата. Ся не си представяйте някаква мега-кочинка или плюшкинство... Просто не мога да се занимавам редовно и методично с глупости като бърсане на прах, оправяне на легло, гладене, сгъване или поддържане на ред на вещите на „работното“ бюро, където е компютъра ми... Последното е особено валидно. Просто реда бяга от това бюро. Издържал е максимум ден-два. Впоследствие, сякаш изведнъж то заприличва на изсипана на плот дамска чанта. Не знам защо и не мога да обясня „как“ – просто се случва. Може би защото „ред“(овете) винаги са хоризонтални, а аз съм във вертикалите си – dunno... :P Така или иначе бюрото ми винаги е в „хаос“, защото това отразява нелинейните модели в главата ми. Чувствам се добре по този начин и няма дискомфорт. След този рекламен блок – конкретно към историята.

Веднъж бях изпаднал в РСВ и този път реших да използвам случая да попиша. Впрочем, мисля че пишех някоя от частите на настоящия материал. По някаква причина обаче, вниманието ми бе привлечено от скенера, който стои в лявата част на бюрото. Той бе някак изместен по диагонал поради много нагъчканите неща около него. Директно out of the blue реших да го изправя, наглед влизайки в сценария от случка едно. Това беше огромна тъпотия и не се връзваше с общия сценарий на предаването. Все пак пишех съсредоточено, а бюрото ми бе в огромен хаос както винаги. Нямаше нито един елемент по него спрямо който да изравня скенера, но въпреки това го направих спрямо геометрията на самото бюро. Защо? Това по никакъв начин нямаше да промени общия хаос царуващ по повърхността на ареала!

И тогава се случи невъзможното.

От нищото се появи леприкон и магически подреди в перфектен ред всички останали разхвърляни вещи из цялата стая! Хоп!

OK, that was an obvious bullcrap even for you guys... Seriously, get real with this text already...

Макар да не се появи никакво вълшебно създание от ирландския фолклор, след като изправих скенера по права линия, нещо рязко проряза енергийното поле на цялостната геометрия на стаята. И понеже бях в РСВ го усетих много силно, без какъвто и да е вариант да го пренебрегна и да реша, че е случайно.[145] Просто за пореден път се убедих, че правите линии смислово променят всичко, сякаш решетката се изправя и става линейна, спира да тече естествения Поток. Цялостната случка не трябва да води до инфантилно вманиачаване да няма никакви прави линии в апартамента ви (макар че ако питате китайците – такова вманиачаване не е излишно :Р). Това бе метафорична случка, която ми разкри поредния принцип в геометричната зависимост на самата решетка формираща дадено пространство. Обикновено умът търси правите линии и редиците, защото той репликира структурата си по методичен линеен начин. Ето защо в природата няма прави линии. Защото няма ум, има нелинейно съзнание. Колкото по-линейно е физическото оформление на средата, толкова по-малко тесерактни коридори нахлуват. Където имаме шаблони в стил Фибоначи – толкова по-свързано е това пространство с идеята за Едното. Ето защо в природата имаме такива формирования, а в градовете – само прави линии, което фрагментира Потока и енергията не може да тече като хората.[146]

Това не означава, че материята на природата не е базирана на матрицата на тесеракта. Преди няколко месеца обсъждахме с приятели идеята за хиперкуба и възникна резонния въпрос: защо ако основата на всичко сътворено в материя е куб, не виждаме кубични форми в природата и в естественото Творение – космоса and so on?... Защо куба е само в света на човека?

Както се казва – въпрос с повишена трудност :)

Отговорът е, че тесерактът е градивен елемент, а не необходимост. Вникнете в това добре. Природата е Творец. Един вдъхновен резбар с въображение ще създаде от дърво произведения, които ще ни накарат да забравим за използвания материал. Ние просто ще съзерцаваме красотата на сътвореното. По подобен начин – където има нелинейни модели, няма куб. Хората имат слаб коефициент на въображение. For instance – моят апартамент е точно копие на този на съседа под мен и онзи над мен. А в природата – където и да погледнете – всичко има различна текстура и отгоре на всичко – тя постоянно се мени. Тази материя все още е базирана на хиперкуба на ниво структура, но куба липсва в проявлението. Обратното не е особено вдъхновено, нали така? :) Все едно всички дърворезбари да правят изображения или „дървени скулптури“ на дървета, по този начин припознавайки източника на работния им материал :) Ами ако е така – недейте сечете дърветата in the first place. Не можете да ги направите по-красиви отколкото са в оригинал – оставете ги прави :)

Единственият куб в природата се проявява спорадично в минералния свят, защото той е „най-нисшето“ ѝ проявление и се явява скелета на самия Планетарен дух. Това резонира идейно със „скелета на платформата“ (който е кубичен) и по тази линия – там няма нужда от проява на нова форма, защото това е „носителя“ на цялото „тяло“.

Пирит в неговата кубична прелест

Никъде другаде в природата няма дори права линия. Защото металогиката тук е да ползваш материала за създаване на нови неща, а не да преповтаряш очевидното. И бивайки истински Творец – природата прави точно това. Човешкият ум обаче, не е Творец, той е „креативен имитатор“ :) Той не може да създава, затова той постоянно репликира собствената си матрица в опит да прикрие креативната си немощ.

OK де, hate-вам ума повече отколкото заслужава :) Той е такъв какъвто е и не може да бъде друго. Нещо повече – функцията му не се състои в това да бъде друго. Той е посредник, нашия акваланг позволяващ настоящия формат на гмуркане в този тип реалност. „Грешката“ е, че нашата цивилизация в последните векове е плод на ума, а не на вдъхновението. Противно на вярванията обаче, културата на цивилизацията не се твори от ума. Но тъй като инерцията е твърде голяма, ние репликираме матрицата на онова, с което единствено имаме контакт – ето защо създаваме един кубичен свят. Когато си спомним „как“ ще ползваме хиперкуба по начин, който да ни насочи към други форми на сценична изява.[147] Тогава ще последва и нашата нова Belle Époque.

Знам че „обясненията“ зад трите описани случки звучат „несериозно“. Причината тези неща да звънят толкова изфантазирано обаче е, че ние тълкуваме „събитията като сами по себе си“, докато в РСВ аз ги виждам на ниво „кодировка“ и разбирам actuality-то на Потока. В Его-режим ние нямаме база към която да се съотнесем, защото перцепцията и разбирането ни са базирани единствено на проявеното. Но в това проявено има само „следи“ – няма го истинския извършител. Колкото повече разбираме естеството на реалността, толкова повече ще си даваме сметка, че тя е парадоксална, абстрактна – и докато цялостната парадигма не бъде изменена в корен – напълно абсурдна.

Това е и добър преамбюл, защото в предстоящата глава ни чакат още по-hardcore неща :)

Който е на ръба да се откаже може да я пропусне и да прескочи направо до главата „Философия на тесеракта“, защото в противен случай следващото ще ви откаже напълно :Р

Екзотична информация

Следват откъси от мои наблюдения върху дадени аспекти, които класифицирам като твърде „мета“, за да бъдат в някаква нормална глава от този текст. Ще разделя тези преживявания на отделни подточки, обособявайки различните теми в няколко категории. Някои сегменти ще бъдат по-дълги, други по-къси, но и в двата случая ще бъдат разглеждани най-вече познати понятия от гледна точка на платформата в РСВ. Както видяхте дотук, тази перспектива разкрива съвсем друга философия и механика на онова, което на пръв поглед е „очевидно“. Описаните неща ще корелират по различни начини с обясненото дотук, така че отправна точка за разбиране ще има. Това обаче, не прави информацията по-малко fringe.

Светлина и тъмнина

For the colours are many, but the light is one.

— Alister Crowley

В РСВ усещането за светлина и тъмнина – като генерални модалности на реалността – биват comprehend-вани по съвсем различен начин. Малко парадоксално и „контраинтуитивно“, бих казал...В крайна сметка обаче, огледалната истина в тесерактния поток винаги изпъква във всичките ми преживявания, така че не съм чак толкова учуден от схемата, която „видях“. Разбирането ми по въпроса градираше и се разгърна на няколко етапа, така че ще опитам да ги опиша хронологично.

Светлината е косвена част от lock-ването на консенсусната реалност, ролята ѝ е на нещо като котва. Именно светлината прави този свят ясен, виден, конкретен, солиден, физически и more believable in general. Когато нещо е осветено и в него няма сянка – ние вярваме в неговата конкретност. Слънцето прави възможна Играта на Земята. Косвено и метафорично. Първо защото, ако го няма него, няма да има Висш Аз на Земята и планетата няма да може да ни осигури сцена за Игра; и второ, защото на настоящия етап именно то закотвя физическата честота на самата идея за Игра.

С падането на тъмнината, тази конкретност изчезва. Ние спираме да имаме ясна перцепция за реалността около нас. Вече не можем да се ориентираме така лесно, както докато е светло. Конкретността и очевидността липсват, което дава възможност сенките и страховете ни да изскочат. А последните обикновено се крият именно в „тъмното“. Те са от ума, защото ние тълкуваме тъмнината точно като липса на светлина, а не като тъмнина сама по себе си.[148] Винаги възприемаме тъмнината като антитеза, защото когато е тъмно го има желанието за конкретност, което липсва по default. Така истинска среща с тъмнината никога не се осъществява, особено в модерното ни общество. Всъщност това е пряко доказателство, че ние не сме готови да погледнем в дълбините на съществото си – защото все още ни е страх от тъмното. В тъмното ние търсим светлото. Но на светло не търсим тъмното – защо е този парадокс, някой замислял ли се е?[149]

Светлата полярност[150] търси „светлината“. Тя сякаш не може да разбере, че светлината винаги преминава през пропускателния пункт на тъмния воал. Всяко едно окултно/духовно учение взима идеите си от несъзнаваното. Затова и тези учения са онова, което наричаме „out of the ordinary“ – те предлагат допълнително сечение в света отвъд очевидното, което преживяваме всички. Окултното по правило е скрито, защото то е несъзнаваното. Буквално. Знаете, че дори етимологията на „окултен“ идва от латинското „occultus“, което не означава нищо друго освен „скрит“ или „таен“. Т.е. говорим за нещо, което по дефиниция е скрито, то е в сянка, светлината на масовия фокус не го осветява. Това не го прави „зло“, то просто не е видимо. Има разлика. Ето защо несъзнаваното по качество винаги е „тъмно“. Защото то не е преживяно пряко от всекидневното съзнание. Затова е „не-съзнавано“ – защото не е осъзнато, въпреки че е част от цялостния корпус. То стои в сянка и това е естествената му позиция на дъската. Задържам се на това толкова дълго, защото искам да стане пределно ясно за читателя, че всяко духовно развитие е в постоянен флирт с тъмния воал, границата на несъзнаваното (ни). Това е факт дори само поради идеята, че онова което се разкрива като прозрение, отключване на информация (или каквото и да е било от този сорт) допреди това е било в тъмната половина на собственото ни съзнание. Тъй като всеки един от нас създава цялото Проявление от себе си (което post factum преживяваме „външно“), откриването на „нови“ неща е просто процес на откриване на поредния участък от нас самите. То не идва „отнякъде си“ другаде. Това е процес на саморазкриване. Затова и съм казвал, че в т. нар. „неизвестно“ няма да открием нищо друго освен още от себе си – нашата по-широка изначална природа. Т.е. духовността винаги е била в комуникация с Великата Тъмнина – не трябва да има никакви илюзии за това. Това е истинския Ин, който трябва да се култивира – контакта с неизвестното. Което винаги е било комуникацията с вътрешното. И всъщност това, което видях е, че „духовният път“ е устрем към тъмнината, а не към светлината. Появата на светлина в тъмното е вторичен ефект след навлизането в него. Затова и светлината има скорост – защото тя е активния елемент. Тя има нужда от скорост. Тъмнината обаче, няма нужда от скорост, защото тя вече е навсякъде. Ако трябваше да ѝ сложим скорост, тя би била много по-голяма от тази на светлината :)

След като пренаписах всички тези концепции за себе си, нещата започнаха да се отварят много по-бързо (ха!) и свързах множество късчета информация, която досега не можех да видя в тази светлина (ха-ха!).

Ако физическата светлина удря печат на усещането за „плътност“ на този свят, то тъмнината би следвало да разхлабва същото това усещане, right? От тъмнината изскачат караконджулите ни, с нея идва и всяка една магия – защото фокуса не е толкова силно залепен за идеята за конкретност. В тъмното, онова което изглежда невъзможно денем – може да ни изненада доста рязко :) Перцепцията се отваря и въображението може да нахлуе. За съжаление ние сме на етап, в който чупим възможността за повече магия в живота ни през идеята за страх. Защото сетивата ни нощем не са толкова всемогъщи и тъмнината се превръща в огледало и котел за нашата собствена сянка. Затова именно нощем възникват нелепи случки, след които казваме класическата фраза, че: „на страха очите са големи“. Защото когато са широко отворени, това означава, че си повярвал твърде много във фактическото на тази реалност докрай. Приемаш много светлина от този свят, което неминуемо ще доведе до страхове. Смятаме че този свят е „де факто“, докато всъщност той е „напротив“ :) На живота ни липсва една специфична тъмнина, липсва ни по-притворено око. Разбира се метафоричния пласт тук е, че когато има страх отвътре – ние проектираме сянката си във всякакви причудливости из декора, които всъщност не са там.[151] С няколко думи – когато сме изплашени генерално от живота, ние сме склонни да хиперболизираме причината за страха си, да я мултиплицираме и да проектираме параноята си във всичко. Всички знаем, че страхът сам по себе си работи с един много особен вид въображение, но с негативен заряд :) Във въпросната фраза „на страха очите са големи“, обаче, има и един буквален аспект, който ако сте следили мисълта ми дотук, вече сте си извели сами.

Умът винаги търси повече светлина, защото той иска да вирее в конкретика.[152] Нощно време (в естествени условия) нашите клепачи и зеници са максимално разтворени именно защото търсим светлината, която ни липсва. Имаме нужда от по-голям поток постъпваща информация (под формата на светлина). Т.е. през нощта ние разтваряме максимално очите си, за да поддържаме форматирането на ума. И това е буквалния прочит на „на страха очите са големи“ – защото когато ни е страх, ние сме навлезли в сянката си и отваряме окото, за да навлезем в режим на повече постъпваща светлина. Колкото по-тъмно е, толкова повече отваряме очите си – за да влезе максимално количество светлина. И понеже тъмнината е по-проводима за мистерията като идея – открай време мистичното и паранормалното са били свързани с нощта. Затова и шаманските посвещения се правят вечер – просто тогава воалът между световете е много по-тънък и преминаването между измеренията е улеснено. Ето защо и всички окултни ритуали се правят нощем.[153] Важи особено за призоваването на същества, защото границите не са установени и преминаването е детска игра. Може би вече разбирате по-добре и защо онзи знаков филм се казва „Широко затворени очи“ (и неслучайно лайтмотива на филма е окултен ритуал).

Всичко това в един момент се събра в една обща точка и ме алармира, че ние не гледаме достатъчно качествено към тъмнината. И това е генералното отношение към темата, още от деца – това е нещо с което идваме тук. На даден етап цялата тази тема ми стана особено интересна и в едно РСВ реших да видя откъде идва този типичен мотив в детското въображение за „чудовището под леглото“ (или в килера, ако сте американско дете четящо български сайтове за езотерика :Р). Не беше особено голям шок, когато открих, че става дума за същото нещо. Просто страхът от тъмнината е изключително тежко програмиране на генетично ниво.[154] И понеже докато сме малки деца, в по-голямата част от времето все още сме в „онзи свят“, в който всичко е ясно и неизвестни няма – когато се върнем във физическите си параметри, усещането за неизвестно (разбирай „тъмно“) изведнъж става много осезаемо. Духът все още не е свикнал да бъде набутан в тяло и да играе линейната игра, в която не знаеш какво ще стане в следващия момент. И това константно неведение и обърканост се сгъстяват до степен, в която възниква усещане за лично прикрепена към теб сянка, която те дебне. Всъщност няма никаква сянка, нито нещо което да ни дебне. Единственото което „дебне“ е неизвестното, но това е естествения формат на самата Игра. Ние сме се съгласили на него предварително. Тъй като обаче тук влизаме изцяло сами в „тъмното“ – няма кой да ни припомни фактите и ума започва да плете своята мрежа. И най-близката аналогия за собствената ни сянка като деца е именно „чудовището под леглото“. Това е най-доброто, което ума може да кондензира и преведе на 3D-език от генералния архетип, който е нещо изцяло различно по естество.

Впрочем всичко това е изключително смешно, защото съм наблюдавал процеса по навлизането на една душа в човешко тяло и цялото нещо е като изключително мащабен прощален рок-концерт на който присъства цялата галактика. Като казвам „цялата галактика“ имам предвид цялата галактика. И душата, която навлиза в Играта е рок-звездата, която в този момент всички едновременно „боготворят“. Точно защото тази душа навлиза в нещо изключително предизвикателно и лудо и по тази причина – тя е аналога на нашите суперзвезди – всички ѝ се кефят на килограм! В този момент тази душа е най-голямата звезда на „купона“ и всяко едно друго съзнание в галактиката я приветства. Това е придружено както от „действителна музика“, така и от огромно количество светлина.[155] И именно тук е забавния елемент, защото ние идваме от най-дивата и екстатична възможна светлина на локала и влизаме в най-голямата тъмнина, в която започваме да вярваме и в резултат търсим светлина :) Няма как да не отбележа парадокса :)

И така, описаното дотук бе един от преходните етапи от постепенното разгръщане на една по-голяма тема. Истинският turning point за мен обаче, настъпи когато си дадох сметка, че всички хора в изменено състояние на съзнанието са със силно притворени очи. Шамани, witch doctor-и, екстрасенси гледащи аурата – всички те са или с постоянно притворени очи (загатващи полу-медитативно състояние), или поне присвиват очи, когато искат да активират „астралното“ си зрение. Ето защо и като видите някой човек, който току-що е пушил канабис, той също е сгънал щорите – защото е с разхлабен и по-широк фокус в това състояние. Можете да познаете един пушач точно по това – перманентно притворените очи. И всички казват, че светлината ги дразни, но никой не разбира истинския механизъм на това (но след малко вие ще го разберете :Р). Ето защо и котките постоянно мижат. Защото те са изключително междуизмерни същества и техния фокус винаги е в няколко реалности едновременно. Това е причината и поради която цял ден могат да стоят на едно място и да мижат – защото на тях им се случва постоянно нещо, просто не го виждаме в тази физическа реалност.

Накратко – в един момент ми стана пределно ясно, че колкото по-малко светлина навлиза във физическото око, толкова по-лесно е шайбата на ума да лавира. Когато закотвящия дебит светлина към окото намалее, ние автоматично почваме да активираме своите други перцепции. Притвореното око = по-хлабав фокус на ума. Това позволява наличието на повече тъмнина, което пък само по себе си активира пропускливостта на воала и ти можеш да отключиш някои нематрични възприятия. Описаното е и истинската причина поради която контактьорите почти винаги са със затворени очи докато канализират онова което са решили да канализират. Защото ако оставят окото силно отворено – нахлува този свят и връзка с нещо друго няма как да има.[156]

В този ред на мисли, вече тълкувам всевиждащото око по съвсем различен начин! То излъчва светлина, защото именно това е механизма по който сме държани в този свят и поради който продължаваме да вярваме в неговата плътност! Чрез широко отворено око и светлина. Поредното нещо, което се показва под носа ни! И каква по-подходяща подигравка от това да отпечаташ този символ върху ултимативното проявление символизиращо вярата в „реалността“ и „важността“ на този свят – парите!

ПУААА!!!

И когато навързах всички тези парченца разбрах защо моите очи автоматично се притварят при навлизане в будно РСВ. Започна ли да навлизам в платформата клепачът ми покрива минимум 1/3 от ириса ми. Сякаш ако навлиза повече светлина в окото няма да мога да поддържам състояние на РСВ. Затова и очите ми се притварят сами без да усетя – клепачите просто натежават. В същото време зеницата, която прилича на тъмен отвор или дупка, се разширява. Защото тя е отворена към другия свят. Тъмнината ти позволява да навлезеш в други равнища на съзнанието.[157] Тази комбинация – притворен клепач (респективно – по-слабо навлизаща светлина), но широко отворена зеница (разширено черно) – е характерна за РСВ. Широко отворен клепач + големи зеници пък, е комбинация обвързана със страха в тъмното. Защото колкото повече отваряш окото, толкова повече нахлува от онази тъмнина, която ума създава и от която той самия се бои, търсейки светлина. И чак след като навързах всички тези късчета вече имах пълния капацитет да разбера защо клепачите по будистките ступи са толкова притворени, но с така разширени зеници!

Както виждате ирисът е покрит на 1/3 от клепача, а зеницата – почти максимално разширена. Мулдашев спряга очите по ступите за лемурийски.

В случая не давам 5 пари дали това са действителни очи на лемуриец или не. Това са очи свидетелстващи за друго ниво на съзнание! Нищо повече. Което е своего рода и следа как да се стигне дотам. Пуаааааа! Пуаааааа! ПУАААААААА!

Следващият етап от extract-ването на тази тема бе откритието ми на концепцията за нещо което нарекох „втория клепач“ при азиатската раса. Сама по себе си това е една изцяло друга история, но тук ще опиша само квинтесенцията.

Тъй като чувствам древнокитайската култура изключително близка до себе си, обикновено каквото и да върша, или пиша, при мен винаги тече някакъв страничен research на азиатска тема.[158] Понякога е просто фон, понякога играе роля на почивка под формата на източен филм – причината няма значение. Една поредна такава вечер гледах епизод от японско anime сериалче, което винаги ми действа силно медитативно. Много бързо влязох в РСВ и в даден момент за мен се разкри един факт, който бе изключително очевиден, но по някаква причина досега никога не му бях обръщал внимание точно по този начин. А именно – азиатците генетично са с притворени клепачи, при тях това е по default! На фона на всичко описано дотук, това „прозрение“ наистина ми развинти тиквата! Най-накрая разбрах причината азиатските народи да имат толкова по-различна и огледална на нашата култура. Заради притворения клепач те перманентно са били в разширено състояние на съзнанието! В рамките на местната култура това е бил абсолютно естествен режим за тях и те самите не са правили разлика помежду си. Това може да бъде разбрано само чрез контраст спрямо друг модел. Например, в сравнение с нашите мисловни модели – техните нямат нищо общо! Оттам идва цялата екзотика и гениалност, която датира от хилядолетия назад. Тяхното мислене е било много по-гранично – и оттам – в пъти по-вдъхновено. Разбира се, както забелязвате говоря в минало време, защото това вече не е така (и малко по-надолу ще стане ясно защо).

За да дообясня докрай обаче, нека разгледаме в какво се състои концепцията за „втория клепач“, която забелязах на изток. Гледайки същото anime от което тръгна всичко, забелязах че много често японците рисуват сами себе си със затворени очи докато говорят. Наблюдавайки ситуацията в РСВ и пълен с целия background, който току-що описах, аз за пръв път си дадох реална сметка, че на изток окото може да е затворено, но всъщност да виждаш[159], защото много от тези хора са имали силно развито вътрешно зрение. В РСВ прозрях, че тук не става дума за пряка, физическа перцепция, а за усещане на Потока (точно както „втория клепач“ е нематериално понятие). И между другото това е много характерна азиатска черта.[160] На дадено символично равнище техните очи са естествено дръпнати (което ги прави полузатворени), защото те просто не са разчитали на виждането с очи. Дръпнатите им очи подсказва за тяхната функция – да виждат скритото.[161]

Вторият клепач всъщност се състои във възможността да си придаваш природа, която наблюдателят отвън не може да разчете непосредствено. Тази им способност ги е вкарвала в много stealth mode.[162] И до ден днешен западът ги смята за жълти льольовци, но там има една тиха и изчакваща мъдрост. Азиатецът знае, че е отгоре и вижда превъзходството си, но няма да тръгне да го показва наперен като петел на някакви си млади ярета. The trickiest part is че те могат да се смеят без да се смеят – с втория клепач. Това проличава изключителносилно на моменти и в тяхната поп-култура, и в обществото им като цяло. Мога да потвърдя това от лични преживявания, които съм имал в няколко азиатски страни. Те ни намират за изключително едноизмерни, но никога не го показват. Но съм виждал истинското им отношение в очите. Искам да уточня, че тук не става дума за някаква таена надменност. Просто налице е закачка, която можем да открием в отношението между родител и дете, в което родителя е толерантен към някои от настоящите черти в характера на детето – защото то все още учи земните правила.[163] Други пък са тотално незаинтересовани от контакта със запада и го осъществяват по задължение.

Както казах, целият „проблем“ от западна гледна точка е, че те ползват втория клепач изключително силно в тяхната невербална комуникация. Това е валидно особено за Япония. Механиката произтичаща от това превръща взаимоотношенията вътре в семейството в екстремно различно преживяване. До степен, в която гледайки филми за тях си казваме, че абсолютно нищо не се случва в тази стая, в която семейството яде ориз (примерно). Но заради липсата на втори клепач, ние не си даваме сметка, че с жестове и почти неотразени от тялото импулси – „отдолу под килима“ се случват много повече неща. Ние затова толкова трудно влизаме в техните филми и ги смятаме за еднообразни. Особено във въпросния сериал е имало епизоди, в които са ми трябвали 2-3 гледания, за да разбера напълно какво се случва вътре. Преплита се толкова много невербална комуникация, която остава недоизказана (дори и с тялото), че просто е нереално. Това се отразява и в цялата им култура, тя затова е толкова тиха – защото няма нужда да гърми по начина по който е при нас. Просто е друг тип expression. Но заради втория клепач тази раса има склонност да е 1 пласт по-навътре в Потока. Даже нещо може да остане недоизказано – те пак ще го схванат. Например в техния театър почти няма нужда от думи. Там нещата се свеждат само до движения, жестове, някой друг ритуален крясък и светлосенки и те пак схващат storytelling-а. Самите движения, техните измерения и културологичен контекст за тях говорят достатъчно, начина по който се движи някой на сцената прави речта излишна. След като видях всички тези неща аз се убедих, че ние НИКОГА не можем да разберем напълно един източен човек.[164] Ама никога. Просто защото тяхното несъзнавано е друго.[165] Там дори любовта се еманира невербално, изключително рядко е да видите публична проява на чувства. Всичко е на много скрити пластове.

Което отново ни връща на темата за скритото, тъмното, за тъмнината за сметка на физическата светлина. Мисля че Лао-дзъ пишеше, че интелигентният човек всеки ден научава по нещо ново, а мъдрецът всеки ден методично се отървава от своето трупано знание – т.е. – всеки ден пуска по нещо. И това е завръщането към космическата „утроба“. На нас не ни трябва development, а... undevelopment (макар да знам, че няма такава дума). Което се явява истинския „development“ за излизане от тази Игра :) Това е изконното завръщане към Void-а.

В периода, в който пишех тази част от настоящия текст, възникна разговор на същата тема с един познат, който бе стигнал до подобни изводи по свой собствен път. Той сподели нещо интересно, което би следвало да ми е известно, но по някаква причина ми се бе изплъзнало и не го знаех. Става дума за реалното значение на думата „нирвана“, която е санскритска. Навярно 90% от хората биха свързали по интуиция самият процес с идеята за „просветление“. Което някак автоматично го обвързва и с идеята за светлина или поне внезапно озарение, което инвокира светлина. Поне такава връзка правех аз доскоро. Само че се оказва, че „нирвана“ в буквален превод означава „угасване“. Т.е. просветлението не е процес на постигане, а на капитулация. Което за пореден път показва, че нещата винаги са пред очите ти..., но трябва да ги затвориш, за да го видиш :)

Anyway, накрая се оказа, че в „откритието“ ми няма нищо ново, просто стигнах до него по собствена писта. Хората винаги са знаели, че трябва да угаснеш, потъвайки навътре в тъмнината, а не да вървиш към светлината. И очевидно, това е естествения път навън – through :)

И като казах „път навън“ се сетих за нещо много интересно, отново свързано с „The Matrix Reloaded“. Докато се ровех около този въпрос ми направи странно впечатление, че постера на Нео за втората част от трилогията е отрязан до носа (важи и за Смит и Тринити):

Де факто, той няма очи, защото нирвана не се постига с очи. В края на втора част Нео на практика разбира, че „пътят навън“ е много по-различен от онова, което си мисли Морфей и хората в Цион – т.е. – видимият път не е Пътят. Намирам цялото това нещо и за интересна алюзия на факта, че самият Нео буквално губи очите си в „Revolutions“ и се превръща в „слепия месия“:

Той вече няма нужда от физическа перцепция, защото има способността да вижда кода директно. Вече сляп, той постига финалното си просветление, в което се разтваря в златна светлина:

Защото последната крачка явно може да бъде направена само, ако затвориш очи.

В крайна сметка единствено Нео и Смит излизат от Матрицата – за всички други просто предстои поредния restart на системата.

Като цяло, всяка истина различна от масовата стои някак в сянка, защото тя си е fringe by default, тя не е common stuff. Навярно затова и всички в матрицата носят слънчеви очила...

... просто защото това е репер за факта, че носителя на „истината в сянка“ не разчита на очите си и затова спрямо нас те изглеждат затъмнени (от слънчеви очила). Нео, Тринити, Морфей – това са хора, които са извън Матрицата и са пробили поне най-генералното ниво на кода – те са въплъщение на „един по-висок ред истина“ спрямо хората, които все още вярват в симулацията. Затова окото им трябва да създава усещане за тъмнина и угасналост, не светлина. Ето защо несъзнаваното проектира този мотив чрез носенето на слънчеви очила от тези персонажи в самата Матрица.[166] Забележете, че героите не носят тъмните очила в истинския свят – нито в кораба, нито в Цион. Т.е. този мотив за тъмнината може да бъде открит на много нива в много направления, именно защото това се знае от хилядолетия.

Разбира се, след като впоследствие за пореден път открих, че не съм напипал нищо ново се оказа, че даоистите дори имат практики в тази посока, създадени още преди хиляди години.

Ебаси, никъв шанс за новаторство в тая вселена... Чак дразнещо!

Споделям за онези от вас, които биха проявили интерес. Упражнението спомага за отварянето ви към вашата собствена сянка. Нарича се „Тъмната стая“ и е в 4 стъпки. Преводът на упражнението е максимално точен и е правен от старокитайски лично от мен. В него няма излишни неща, така че четете внимателно.

Предварителна подготовка: Нужна ви е 1 бр. тъмна стая. Изглежда така. Ако нямате такава, закупете си от близкия магазин, или поръчайте от IKEA. Ако сте див селинджър – можете да си изкопаете стая под земята. Hint: не си прекарвайте EVN, защото стаята вече няма да е „тъмна“, а просто „скъпа“...

Когато казвам, че трябва да се постигне „тъмна стая“ се има предвид напълно тъмна. Pitch black дет се вика из наще земи. Всякакви цепнатини или разстояния под вратата от които би могло да влезе светлина трябва да бъдат запушени с кърпи, стари раздрани бикини ползвани за кухненски парцали и т.н. – използвайте въображението си, няма да правя някъв безкраен tutorial сега тука, jesus... Очевидно, цялото упражнение ще е много по-лесно за хора живеещи в апартаменти, защото баните и тоалетните в панелките нямат прозорци и задачата се улеснява значително. Може да бъде ползван и килер, ако фермата ви разполага с такъв. Като цяло, намирането на такова място може да се окаже предизвикателство само по себе си за много хора. Инерцията, която човек трябва да превъзмогне, за да си създаде такова пространство (ако го няма наготово), е и навярно скритата първа стъпка в това упражнение. Понякога тя се превръща и в нулевото изпитание за reverse-а на собствената ви сянка и заявката ви тя да започне да работи за вас. Казано по народному – трябва да си вдигнете задника от стола и да си създадете пространството за „работа“, ако го нямате. Basically, I’m expecting some fucking action from you here...

Стъпка 1: Влезте в Тъмната стая (duuuh!) и прекарайте там 15 мин. Можете да стоите прав, да седнете на нужника или да клекнете, ако вашият фетиш е наречен „септична яма“. Няма дерт. Whatever works. Единственото, което ви интересува след като намерите подходящата за вас поза, е да релаксирате. Затворете очи (двойна застраховка, ако някой случайно светне лампата и тръгне да избива вратата с къчове). Изправете гръбнака и раменете, заемете права позиция на горната част на тялото. Ако имате гърбица първо трябва да претърпите операция и след това да започнете с практиката. (Ко да направя ся, не съм ги мислел аз тея работи, просто предавам максимално точно и събрано даоистките описания.) След като сте изпълнили всички описани дотук условия, използвайте своето въображение и направете един „вътрешен преглед“ на тялото си. Това винаги се прави от фонтанелата до пръстите на краката – това е геометрията на самото „самосканиране“. Повтарям, защото знам, че не всички са особено умни. Посоката е отгоре-надолу! Няма да се обяснявам „защо“, че и без тва минах 100 пъти лимита си за дължина на тая „тема“ – просто ако решите да го правите – правете го по този начин.

Макар че като знам в коя страна се намираме ся всеки ще го прави наобратно...

Или може би го казвам нарочно огледално, защото знам, че ще направите наобратно? Ха-ха! Which one is it? Е, това е част от мистерията на стъпка 1! Figure it out black bitchiesss (тва е щото сте в тъмното и вече сте черен, не че нещо расистко).

Така.

Докато сканирате отдолу-нагоре (или отгоре-надолу :D) изчистете своите ментални, емоционални и физически блокажи. Не ща да чувам за „как“. Просто проявете тестостерон и го направете. Това е много мощно упражнение, но повечето хора няма да стигнат толкова далеч в него. 90% се отказват именно на тази стъпка.

Изпълнете упражнението 3 пъти на ден, но винаги по 15 мин. на цикъл. Не го правете 14 или 16 мин. Не го правете и веднъж по 45 мин. Всички тея селташки трикове, за да се пльоснете по-бързо на дивана или се зачеркват от самото начало, или не правите нищо, ОК? Нагласете си аларма и я оставете пред врата или нещо такова – измислете как да отмерите 15 мин. без да мислите за тях.

Стъпка 1 се практикува 1 седмица.

(Retard’s advice: Не влизайте в тъмната стая с телефон, който може да звънне или светне във всеки един момент; същото важи за безценния ви часовник RADO с който „не се разделяте никога“, защото както знаете той свети в тъмното (и междувременно има опции да ви прави кафе). Изобщо, премахнете на прага на стаята всичко електронно, което би могло да смути smooth-неса на преживяването – таблети, подвижни хард-дискове, пейсмейкъри и т.н. Арматурата по тялото (aka „бижута“) също не е препоръчителна. Знам, че е „почти немислимо“, но опитайте да останете единствено сам по себе си в тъмното.)

(Retard’s advice in the retard’s advice column: Ако алармата ви не е звъннала преди изтичането на 15-те минути – значи не са минали 15 мин. Duh! Колкото и пъти да погледнете часовника преди това винаги ще е go fuck yourself o’clock. Просто забравете за времето и стойте в тъмното за 15 шибани минути... Facebook-а ви няма да изгори през това време.)

Стъпка 2: Втората седмица продължете да правите упражнението по 3 пъти на ден (отново по 15 мин. на всяко влизане в стаята). Този път опитайте да бъдете напълно неподвижни. Изпълнявайте 1 седмица.

(Retard’s advice: Да, другите стъпки са кратки, няма нищо изпуснато. Не, не можете да се „уверите в това“ със запитване по e-mail – pointless. Don’t waste my fuckin time with anything at all by the way.)

Стъпка 3: Третата седмица имате задачата да раздвижите всичките си стави в тъмната стая. Това означава да движите тялото си по какъвто начин пожелаете. Така изкарвате „тапите“ от системата си. В процеса е важно да вдишвате през носа колкото се може по-бавно и също толкова бавно да издишвате през устата. Правете това 1 седмица. 3 пъти на ден х 15 мин.

(Retard’s advice: Знам, че тези допълнителни бележки са забавни, но вече няма с какво толкова да блесна.)

Стъпка 4: По време на четвъртата седмица можете да правите всичко което пожелаете в пълния мрак. Отново – 3 пъти на ден х 15 мин. в продължение на седмица.

(Retard’s advice: А, сетих се! Можете да си вкарате един здрав прав в носа (или някъде другаде). Само в този формат буквално „няма да разберете откъде ви е дошло“ – ха-ха-ха!)

Стъпка 5: Да, знам че казах, че стъпките са 4, ОК? Наистина са толкова, така че няма нужда от излишно дървене. Просто е почти сигурно, че никой няма да стигне дотук. Най-много един или двама човека и това само, ако съм в някаква паралелна реалност на гениите в момента...

Ако все пак обаче, стигнете дотук, вие сте възможен кандидат за чигун и доказахте на себе си, че можете да копаете в тази градина. Ако продължите да правите това упражнение, то ще ви помогне да правите невероятни неща (ахаха, yeah right :D). Случайно стигналите до 4 седмици практика вече могат да ми пишат, за да дам съдържанието на стъпка 5 (такава наистина съществува).

(Retard’s advice: И този път наистина имам предвид „a real advice for retarded people“! Не ми пишете след 2-я ден на публикуването на тази книга „коя е стъпка 5?“. Изиграйте го като хората и изчакайте минимум 4 седмици, за да има поне теоретична възможност да ви повярвам, че сте практикували толкова време. Предвид и че ще ви е нужна минимум седмица, за да стигнете до тази част на текста in the first place – седмиците трябва да са поне 5 след датата на публикуване... Иначе изобщо няма да бъдете considerate-нати.)

Сега, на първо място трябва да сте наистина дебил, ако смятате, че аз самият съм правил това упражнение :Р За да разсея съмненията – да, то е реално, наистина е китайско и е много старо. Стигам до ефектите му обаче, по мой собствен път, но това не значи, че някой ден няма да пробвам и това което описах. Макар да е описано умишлено несериозно, самото упражнение е абсолютно валидно и наистина бихте имали интересни резултати с него, освен ако не умирате от досада спрямо собствената си личност.

Имайте предвид, че тази митология за връщането към водата, тъмното, утробата и отпадането на всички образи, е много застъпена навсякъде, ако можете да я „видите“.

We shall not cease from exploration, and the end of all our exploring will be to arrive where we started and know the place for the first time.

— T. S. Eliot

И наред с възникването на тази нова тема в живота ми, в моята реалност стартира много подобен тип загасване. Процесът е изключително странен за мен и не мога да го сравня с нищо друго, което съм преживявал досега, за да го опиша. Не съм сигурен, че мога да го опиша като нещо „приятно“, но бавно се отдавам напълно на зануляването, защото съм наясно, че не става „от днес за утре“. Много любопитно е да наблюдавам как програмите на ума започват да опитват да насаждат страх, но този път страха звучи някак си като пуснат на запис – не мога да му повярвам докрай, че е реален и си остава нещо, което просто е там. Няма го вживяването, няма го thrive-а за нещо друго и „по-добро“. Навярно защото мисловните модели отговорни за категорията „по-добро“ вече липсват, а дори и все още да са там си задавам следващия въпрос, който е: „по-добро от какво?“ и тогава вече всичко приключва :)) Бивайки в това състояние вече от няколко месеца мога да кажа, че не се чувствам приповдигнато спрямо нищо и не мога да се развълнувам за каквото и да е в живота си по начина по който индивидуалността ми го е изпитвала до момента.[167] В същото време не мога да го нарека някаква стерилна безчувственост и студенокръвие, но го няма желанието за свързване и извличане на нещо от каквото и да било. Особеността му е именно в неговата неназовимост. Някак си вече не търся вътрешен мащаб, ако това значи нещо за някого, а има една имплозия... Чувствам как нещо в мен загасва малко по малко. It’s an ongoing process, so I can’t really give you any more details right now. Но това е нещото, с което „експериментирам“ в момента без форсаж. Оставам го да бъде, без да се чудя „кога ще се почувствам отново човек“.

Последното, което ще кажа е, че онова, което наричаме „Велика Пустота“, изглежда черно, защото То е отвъд сътворения свят. Всъщност това е т. нар. „Uncreated Light“. Това е завръщането към изначалната „светлина“ на Източника, която от наша перспектива изглежда черна, но всъщност е представителна за предутробното съзнание (а и отвъд него).[168] Затова магията все повече изчезва от този свят – защото този тип тъмнина почти я няма вече. И ако слънчевата светлина е онази, която ни задържа тук, то светлината на онова, което в митологията и алхимията наричаме „Черното слънце“, е онази светлина, която е отвъд всички привързаности. Именно това е вида „тъмнина“, с която човек трябва да се „заиграе“, ако иска да излезе оттук. Ако забелязвате, това отново е цялата онази тема с умирането за всичко, зануляването свързано с разпадането на тесеракта, което е като загасване за вече изградените идеи. Това е завръщането към Изначалното. Тъмнината е Uncreated Light – типа светлина, който Източника еманира. На нас винаги ще ни се струва „тъмна“ и „черна“, защото в тяло ние никога не можем да преживеем пълното проявление на Източника съзнателно. Винаги ще остане нещо скрито. Затова и ние възприемаме тези участъци като черни – т.е. – те са незримото. Но то е просто друг тип светлина, която няма общо с дуалната такава; защото не е проявена, тя няма бинарната кодировка, от която всичко проявено е „съшито“. Инак всичко е съставено от светлина – просто ние я тълкуваме като тъмнина. И колкото повече разбираме тъмнината – толкова повече светлина ще виждаме в нея, която засега остава невидима за нас. Идеята зад всичко това винаги е била една и съща през хилядолетията – връзката с незримото. Просто се изразява по различни начини на различните равнища на сътворение и информация.

И единственият път „дотам“, е да се превърнеш в нищо.

Изкуствена светлина и телевизия

Това е очевидно полу-продължение на предната точка, но и тук има някои доста интересни наблюдения, които реших да споделя.

Едновременно с откритието на горните неща, протичаше и изследването на изкуствената светлина, която в един момент започна да ми прави силно впечатление. Впоследствие си дадох сметка, че тя определено е фактор.

На първо място, добре е да осъзнаем наглед очевидния факт, че съществува изкуствена светлина, но не и нещо, което можем да наречем „изкуствена тъмнина“! Някак си тъмнината не може да бъде репликирана, тя просто е, без да са нужни специални условия за това.[169] Светлината има нужда от Слънце или съзнание, което да я излъчва – т.е. има нужда от проявено. Освен това, самият факт, че можем да репликираме нещо (в случая светлината), означава че това е процес на ума. Защото само ума преповтаря. Ние не можем да репликираме тъмнината, защото тя е нещо, което просто Е в участъците, където няма светлина. Това е видно на няколко нива и има различни сечения в проявлението. Космосът, например, е безкрайна чернота. В него само блещукат светлинки на съзнание (в лицето на звезди, планети и т.н.), но те са само дадени акценти в нещо, което по същество е празно и тъмно.

Във всички тези неща има метафора за нас. Просто трябва да се огледаме в декора, защото в самия му set-up имаме хиляди „улики“ за това какви са реалните принципи.

Тук искам да посоча и едно грешно (според мен) разбиране, което като че ли е всеобщо. Тъмнината не е отсъствие на светлина. Тя е условие за светлина. Ние не щракваме ключа на стената, за да получим тъмнина, защото няма нужда „тя да бъде внасяна отнякъде“ какъвто е случая със светлината. Тя е условие да се прояви светлина. Също така интересно е, че никъде в природата нямаме абсолютна тъмнина, освен ако не влизаме в пещери или дупки. Почти сякаш самите предпоставки на Играта са дирижирани така, че ние никога да не можем да преживеем пълен мрак. Това е възможно, ако сами си създадем „бонус ниво“ вътре в нея (като например даоисткото упражнение с тъмната стая). В един момент започна да ме човърка „защо“ това е така. През нощта звездите и Луната дават светлина, в която можем да се ориентираме. Т.е. дори вечерно време ние нямаме абсолютна тъмнина. Тук искам да изляза извън очевидната дуалност – че видиш ли „през деня също има мрак в лицето на сенките и двете винаги са неразделни“, затова „било логично и през нощта да има светлина“. Това не ме задоволява. Ние винаги сме свикнали да е светло и правим всичко възможно с технологията си това да остане така. Но никога не искаме да е тъмно. Дадох си сметка, че имаше нещо повече тук.

Откакто започнах да навлизам в РСВ, всичко това започна да ми прави все по-голямо впечатление. Още по-натрапващото е, че изкуствената светлина има силно изразен негативен ефект върху разширеното себевъзприятие. Когато всичко това започна да ми се случва за 1 път си помислих, че си въобразявам, но колкото повече преживявания имах, толкова повече се убеждавах, че става дума за реален процес, а не субективни фактори. В даден момент това стана толкова очевидно, че реших да му обърна специално внимание и да изследвам механизма в РСВ. Това, което открих бе далеч отвъд първоначалните ми подозрения.

Модерната изкуствена светлина отблъсква и убива астралната такава. Сякаш я умъртвява и прави средата по-стриктно физическа. Говоря за онзи тънък филм тъмнина в пространството, който все още бе наличен при старите крушки с нажежаеми жички.

Разбира се те бяха забранени от ЕС през 2012 г. с мъгляви аргументи и заменени с нови, „по-добри“ технологии, почти всички от които предизвикват рак (макар това да е най-малкия проблем свързан с тях)

Когато съм в РСВ и ми се наложи да стана от леглото, за да отида до банята или тоалетната, светвам лампата във въпросното помещение и винаги усещам полу-физическа ударна вълна, която блъска цялото ми поле. Това е излъчването на изкуствената светлина, която стерилизира пространството. Помещението става две-три нива по-физическо, а аз трябва да присвия още повече очи, за да не изляза от РСВ и да поддържам нужния процент тъмнина на перцепцията. Говоря за всички видове крушки (освен най-старите за които вече споменах): енергоспестяващи, луминесцентни и най-вече LED-осветлението!!! Ето защо в болниците усещането е толкова стерилно (знам че всеки го е усещал по свой собствен начин и ще ме разбере) – защото там светлината винаги е била луминесцентна. Тези форми на осветление убиват воала на нощта, отнемат именно онази многоизмерност, която тъмнината създава. Отрязва се достъпа ни до мембраната през която преминава „магията“. По-меката жълта светлина (като от нощна лампа) е по-щадяща астралната такава. Затова по-притъмнените салони имат по-особен чар. Колкото повече тъмнина има, толкова повече коридори се отварят в реалността.[170] Колкото повече спектъра отива към бяло-синкаво, толкова по-зле, толкова повече яснота се внася в уравнението. Тя унищожава целия тънък филм тъмнина в текстурата на пространството, който by necessity трябва да бъде в рамката на реалността.[171] И тази липса изключително потиска въображението. Защото, както казах, въображението и чувството за магичност идват именно от тъмнината. А изкуствената светлина е като фрагментиращ „крясък“ в пространството.

Между другото животните по пътищата се парализират от тази светлина, именно защото е изкуствена и те не могат да отреагират по никакъв начин. В РСВ съм виждал как те самите се движат по-скоро по „енергийни коридори“ в природата и не разчитат толкова много на физическото си зрение. И когато тази светлина от колите ги облее – те изведнъж се озовават в нищото, именно защото тази магия в пространството, която им позволява ориентация – изчезва. Техните „маркери“ в пространството изчезват рязко. Те не могат да мръднат ни напред, ни назад, защото вече не виждат накъде. Много хора се чудят защо животни, които в естествени условия имат такива невероятни инстинкти и светкавични рефлекси, озовавайки се пред фаровете на огромни и ясно видими превозни средства – много често просто се сковават и по този начин нелепо предначертават съдбата си. А причината е именно тази. Ние просто унищожаваме „координатната им система“ и те се превръщат в точки без пространствени стойности. В резултат – те се заковават на едно място, което предопределя трагичния изход.

Всичко това навежда на интересни размисли. Тъй като физическото винаги е последно като проявление, самият факт, че като колектив създаваме технология, която да стерилизира средата ни още повече, твърдо говори за тенденциите на ума да създава пространства, в които той би функционирал още по-добре. Говоря за чист вакуум, в който нищо освен чистата логика не може да оперира необезпокоявано. Ние затова ставаме и все по-стерилни хора. Защото това е типа светлина, с който вече искаме да се свързваме честотно. Респективно ние го пресътворяваме под формата на технология, която да излъчва такава светлина, защото искаме да се свържем с идеята зад основния архетип. И ако погледнете типа светлина, който се използва в институциите смятани за устои на обществото ни – лампата в главата ви ще светне (joke intended) :)

Всички „зъбни колела“ на матрицата се ползват от „облагата“ на новия вид светлина: училища, болници, съдебната система, полицията, данъчните, както и целият чиновнически апарат на държавата. Kакво да кажем за всички фабрики, които са апотеоза на линейното мислене и конвейера? До една използват LED-осветление, най-малкото по икономически причини (то консумира много по-малко енергия).

Funny story: имам приятел, който работи в държавния апарат и казва, че тези лампи светят дори през деня и хората предпочитат изкуствената светлина пред слънчевата! Естествената светлина им пречела и те дърпали пердетата, за да не влиза! Т.е. говорим за поколение, което вече е склонно да търси другата вибрация априори! В големите градове дори говорим за т. нар. „светлинно замърсяване“.[172]

В контекста на всичко казано, не е ли странно, че преди години имаше огромна планетарна кампания старите крушки да бъдат заменени? Сега... не изпадам в параноя, казвайки че: „злите илюминати имат пръст и в замяната на крушките ни“, много моля... Но това отново е метафорично проявление на факта, че навлизаме в още по-линеен режим като цивилизация, защото студената светлина отрязва достъпа ни до мета-връзките в пространството. И ако изкуственото осветление in general постига този ефект без да иска, то LED-светлината пронизва и стерилизира 3 пъти по-силно. И може би това е една от причините тя да бъде толкова промотирана. LED-а вкарва в кубичен режим. Оттук нататък всички компютърни монитори, телефони, таблети и т.н. ви вкарват в едно състояние на транс. Всички те излъчват бяло-синкава светлина, която е най-фрагментиращата от всички. Това вече започва да се открива дори от учените по техен собствен начин. Те правят връзката, че един от най-добрите признаци, определящи времето от деня, е светлината. И мозъкът ни свързва синята светлина с настъпване на утрото. Устройства като телефона, iPad-а и компютъра излъчват синя светлина. Това означава, че когато сме под завивките и пишем съобщения или се занимаваме с други дейности на мобилното устройство, „казваме“ на тялото си, че „е сутрин“. Оказва се, че телефоните и таблетите ни държат будни именно чрез светлината си, защото както вече казах – светлината е тази, която държи съзнанието във физическото. Ние вече сме толкова абсорбирани от цялата тази реалност, че си търсим закотвящата светлина дори през нощта, взирайки се в тези устройства.

Инак за масовата епидемия през деня и все по-голямата пристрастеност към всичко що свети и има touchscreen – няма нужда да говоря...

What about television now?

Когато пишех частта за телевизията в книгата ми за киното, имах няколко преживявания в РСВ, за които нямаше необходимия натрупан контекст да споделя към онзи момент. Макар да загатнах определени аспекти, то не можех да направя това в пълнота, защото отклонението щеше да е твърде голямо. Сега обаче, такъв контекст има и ще си поговорим малко за механиката на телевизора и функцията му на окултна технология в дома, защото той е точно това.

Нека започнем с онова, което след всичко описано дотук, вече би следвало да е очевидно. Оригиналният телевизор, както повечето от вас помнят, е куб. На него се сменят канали, което е метафора за смяната на фокуса и реалностите, които преживяваме. Това е тотално копие на тесеракта и идеята зад него – куб позволяващ навлизането в множество реалии. Оперирайки с дистанционното (което е метафора за вашата съзнателна воля и фокус), вие преминавате от кадър в кадър – от паралелна реалност в паралелна реалност. Ясно е, че всичко това може да бъде използвано както с позитивни намерения, така и за негативни цели. И както подозирате – втория вариант е именно този, който медиите ползват, за да се поддържа едно статукво на масов транс и затъпяване. И макар всичко това да е ясно на някакво равнище, имах едно специфично РСВ, което разкри истина доста „по-зловеща“ от очевидната механика на нещата.

Периодично през няколко години ми се преиграват от старите 16 bit-ови телевизонни игри (които все още си пазя). Не знам защо, но това става винаги около зимните празници, при което се започва едно трескаво търсене на старомоден телевизор, който да заема от някой познат – временно, за няколко месеца. Последната зима направих същото. Заех телевизор, „инсталирах го“ на подходящо място и започнах да играя. Няколко вечери подред всичко протече нормално, nothing out of the ordinary. Веднъж обаче, почувствах характерното „дръпване“ и вече знаех, че съм в РСВ.

Първото нещо, което ми направи впечатление е, че екранът на телевизора е квадратен. Наясно съм с очевидността на факта, но във въпросното състояние проумях това по много по-дълбок и многоизмерен начин, който не мога да пресъздам с думи. Второто, което видях, бе светлината излъчвана от този квадратен екран. Телевизорът излъчваше характерната светлина стерилизираща пространството (за която говорих досега), но това не бе всичко...

Усетих един допълнителен аспект за който досега не си бях давал сметка. Тъй като телевизорът е излъчвател на конкретна реалност, с навлизането на тази светлина, тя закотвяше информационно своята реалия, която директно нахлуваше към нашата. Както обясних в частта за притворения клепач – светлината е онази, която придава реалност на физическото и ни закотвя към него. Излъчвайки светлина/носител на информация генерираща визуална картина, екранът закотвяше реалността, на която тази светлина се явява носител. Това е изключително хитро използване на този принцип, защото всеки един квадрат (или правоъгълник) е проход в структурата – просто заради фòрмата си. Няма нужда да има кубичен телевизор![173] Достатъчна е рамката – чисто архетипно това е портал, защото резонира на ниво структура с тесерактната конструкция. Т.е. тънкият момент тук не е просто че имаме екран, а че този екран е квадратен. И когато този квадрат излъчва светлина, той се явява директен коридор за нахлуване на реалност, която се закотвя тук. Гениално.

Това което на практика се случва е, че излъчвайки закотвяща светлина, това разхлабва връзките на тъмнината, астралната светлина изчезва и тази мембрана, която отделя реалностите се стопява.[174] Светлината-носител излъчвана от телевизора се превръща в единствената реалност. Това позволява функцията на квадрата да проработи тук на реално ниво. Т.е. за да разберем телевизора трябва да погледнем това устройство абсолютно наопаки. Това е и скрития смисъл зад термина „телевизионен приемник“. Защото налагайки своята реалност, той буквално ощетява нашата. Ние приемаме тази техно-магия в домовете си и съзнателно участваме в това като донори. В известен смисъл ние сме приемника. Това е причината поради която телевизията imprint-ва толкова съвременната ни реалност, защото тя буквално излиза от куб и структурно всички условия за контаминация на субективния ни свят са там. Той е проводник на своя собствена реалност, която ние се очаква да приемем.

Лично аз от известно време насам, когато ходя на ресторант или заведение, винаги сядам с гръб към задължително присъстващия телевизор, защото много често се усещам как изведнъж изключвам от разговора с приятелите ми и нещо ме кара да гледам в тъпия правоъгълник! Става неусетно и макар да не се случва всеки път, е изключително дразнещо! Преди се чудех защо това се случва дори и на мен, който се очаква да е по-съзнателен и да не се поддава на такива евтини трикове, но тогава не познавах структурата на нещата.[175] Сега вече знам, че просто светлината на телевизора е подмамваща и изкушаваща (by design), защото тя е друга реалност. И почти никой не може да избяга от това, защото на всеки би му било интересно да види нова реалност – това е структурата която подсъзнанието тълкува и разиграва за себе си. В резултат ние неусетно отправяме поглед натам. „Мета-антените“ ни веднага улавят честотата на тази нова светлина в пространството и отправяме вниманието си в предвидима посока, без значение какво е излъчването. Ние просто го попиваме.[176] И в повечето случаи това има за цел манипулация, защото, ако допреди 50 години цялата пропаганда се е случвала чрез посаждането на меми от устно разказвани истории и преса, сега това се случва много по-масово и интензивно, при това на едно доста по-различно ниво. Ето защо го наричам „техно-магия“. Знаете че самата телевизия излъчва на честоти много близки до тези на мозъка в състояние на сън, така че ние буквално започваме да влизаме в съня на някой друг. И много хора вече се хранят от тази честота. Познавам няколко човека, които не могат да заспят, ако няма пуснат телевизор в стаята. Съжалявам, но за мен това е просто плашещо.

Разбира се, тази технология може да бъде ползвана и като инструмент за вдъхновение, но колко често виждаме това днес? Ако изобщо се случва, то е косвено, защото човешкото въображение е по-силно от всичко и използва цялата постановка в своя полза. По тази причина смятам, че телевизорът е добър за хора, които са решили да не общуват с живота.[177] Те ползват тази кутия, за да общуват директно с тесеракта и онова което някой спуска през него. Т.е. няма го творчеството да създадеш сам нещо в реалността си – чакаш да минеш през нечий чужд квадрант. Да, разнообразието вече е огромно, но то никога не въвлича в себе си като участник самата личност – тя е винаги bypass-ната. Мисля че затова по-старото поколение в България е заседнало пред телевизорите, защото поради комунизма, то не е виждало истинска палитра от възможности в живота. Така че от една страна сега те са пристрастени към многообразието, за което вече са твърде възрастни, че да преживеят сами в живия живот. Превръщайки се по този начин в друг тип зомби. И всичко това е примамливо, защото е възможно без ти самия да вкараш каквато и да е активност в уравнението. Т.е. – то е лесно. Лягаш на дивана, пускаш квадрата и си там! Това е блокажа на новото време. Което е тъжно, защото сега, когато вече има всичко и можеш да го преживееш, ти продължаваш да гледаш репортажи за него вместо да се гмурнеш и да започнеш да го правиш! И на практика имаме едно вечно неосъществяване, защото преди и да си искал не е можело да изживееш някои неща. Но сега когато условия вече има – старите хора са свикнали твърде много да са спрели и това не може да бъде променено. Ето защо казвам, че телевизията е за статисти – защото тя самата е статика. А тези, които контролират света знаят много добре как да генерират още от нея, докато истинската динамика се случва някъде другаде. Защото публичните събития са фалшива „динамика“ – те са всъщност статика. Затова и тя се преповтаря. Слушаме едни и същи глупости по новините, които ние продължаваме жадно да поглъщаме по навик. Истинските събития винаги се случват другаде, скрити от светлината на прожекторите. Така че да гледаш телевизия обикновено е „lose-lose ситуация“, в която по-вероятно е да губиш все повече от собствената си светлина.

Между другото цялата тази архетипна тема на цивилизацията, в която допускаме някой друг да пише историята ни, вместо ние да я създадем сами за себе си, е като дамгата на милениума. Телевизорът е просто един от крайните продукти кондензиращ една много по-голяма тенденция. Всъщност това е и причината това устройство да е толкова популярно днес, за сметка на книгата. На практика телевизорът е популярен, защото книгата вече не е. Обърнете отново внимание на факта, че телевизорът излъчва светлина. А когато четеш, ти си този, който трябва да напои със светлината си самата история в книгата и да я разкаже във въображението си. Т.е. в този случай ти сам трябва да осветлиш Потока с твоя вътрешен огън.[178] И тъй като днес човекът вече не излъчва светлина, той поема такава отвън. Това е подлъгващата светлина на телевизора, защото присъствието му обикновено означава, че ти самият не можеш да излъчваш светлина. Затова и казвам, че е за хора без въображение.

Описаният принцип на телевизията важи с двойна сила за телефони и таблети. Закотвящата светлина идваща от тях е още по-силна и резултата е налице – хората са по-пристрастени да живеят във виртуалната реалност, отколкото в онази, която възприемаме за истинска. Все по-често ставам свидетел на сцени, в които хора седящи един срещу друг си чатят по телефона. Again – we have the alluring light of technomagic here.

И сега един трик.

Защото, ако не сте разбрали, в тази дуална вселена всичко си има контра :)

Най-добрата светлина за нас идва от огъня (подхранван от дърво), защото в нея има елементал. Огънят идва от подземния свят – сянката, анти-света, тъмнината[179] – онова, което носи магичността. Затова едно време във всяка къща задължително е имало целодневен огън, който никога не е изгасвал в камината. Хората са знаели колко важно е да има елементал в къщата. Ние вече нямаме елементали в къщата, всичко е стерилно. Огънят е опитомен и разменèн за електричество. Изкуствената светлина е една от причините поради които нямаме сетива днес. Когато хората са се осветлявали с огън, сетивата им са били по-отворени, защото е било по-тъмно. Парадоксът е именно, че вътрешното зрение (а дори бих казал – и външното) е по-изострено, когато е по-тъмно.

Не разказвам всичко описано дотук с идеята да се върнем в пещерните времена – нереалистично е. Аз лично reverse-вам всичко това със свещи, когато е възможно. Макар в самите свещи също да няма елементал[180] те възвръщат поне отчасти онази естествена светлина на огъня, която насища пространството с воала, в който магията може да се случи и в който човешките преживявания са много по-наситени и истински.[181] Изкуствената светлина отрязва нашия вибрационен достъп до магията. Тя е дисоциация от Потока. На нас ни е нужна елементална светлина, която в тази епоха само огъня може да даде. Ето защо свещите винаги създават атмосфера на особена мистичност – защото те ни напомнят за онова чувство, което всички познаваме (поне на клетъчно ниво). Едно време хората винаги са кладели огън – дори сред природата. Именно защото нищо не може да ни даде тази светлина по същия начин. Най-малко пък Луната на която най-накрая някой трябва да ѝ дръпне шалтера веднъж завинаги! Наскоро станах свидетел на някаква синкава нейна фаза, която беше толкова зануляваща ефира, че просто ми падна пердето! Беше около 2АМ – точно в периода когато навлизаме във фазата на най-дълбокия сън – и усещането бе баш като от луминесцентна лампа! Беше ми ясно, че това лъчение не е случайно, но дори не пожелах да навлизам и да изследвам случващото се в този неин цикъл... Sometimes it’s just too much...

И така, призива от настоящата глава е – върнете огъня и магията в дома си! :) По възможност без да ставате крайни и без да създавате грижи на пожарната от глупост :Р

Музика

Ето още една модалност на реалността, която изцяло може да пречупи перцепциите ни за нея (и го прави постоянно).

В РСВ ясно съм виждал как музиката леко извърта тесерактната характеристика на визуалната мета-реалност поради промяната в честотния ъгъл, който тя акумулира. Тя е като допълнителен пласт вкарващ хоризонтално сечение в решетката. Т.е. тя вкарва съзнанието в някакво по-трансово състояние, в което можеш да усетиш вечната продължителност на Сега-то. Поне докато не спре музиката :Р Ето защо тя е използвана от зората на времената в шаманските церемонии. Защото чрез нея се фалцира вибрационно ъгъла на самия тесеракт, за да може да се отворят дадени тесерактни коридори в съзнанието. Така шаманът може да има въпросното преобразяващо преживяване. Музиката е основен играч в това упражнение. Тя пресича смислите, обогатява ги и леко ги изменя. Тази структурна динамика ние усещаме като „ритъм“. И когато това изрезонира честотно с личната ни матрица, ние казваме за някоя песен, че „има ритъм“. Което пък ни разтанцува от само себе си :) Т.е. нещо кликва, както ядрото на историята просто кликва и ние се отнасяме в слушане неусетно. Музикалният поток пресича смислите на консенсусната реалност и я превръща временно в нещо друго. Създава се друга вибрационна реалност и започвате да пречупвате информацията през нейния филтър. Точно по тази причина е толкова лесно да бъде извършван mind control над масите чрез музика. Тя сече хоризонтално пространството и създава хипнотизиращи честотни „джобове“ в съзнанието, в които възниква леко гранична реалност. Ето защо с музиката отключваме „спомени“ по един толкова естествен начин – слушайки някаква песен ние се сещаме за период от живота ни, човек или случка. Нещо повече – можем да получим instant knowledge кой точно има нужда от вибрацията на тази песен в момента и да му я пратим. Впоследствие той хваща тази вибрация и наистина се чувства по-добре. Като цяло музиката дава възможност за многоизмерно преживяване. Изкарва те временно от основната ти реалност. Това се дължи и на нейната структура. Защото самата музика може да създава нелинейни пространства, но чисто технически – винаги е свирена по линейни закони. Затова е гранична. Защото хем е от тази реалност, хем не е.

Генерално погледнато, честотата е ключа към разбирането на различните потоци и реалности. Тя е превключвател. Затова музиката по default е превключвател – тя е част от природата и „механиката“ ѝ.

Знаете как понякога започваме да си тананикаме определена песен от нищото, нали? Без да сме я чули по радиото и без външен influence at all – просто се сещаме за нея и си я „пускаме в главата“. В тези моменти физическият мозък има нужда от пренастройване към определена честота. И музиката е най-близкия земен свидетел, който да осъществи безпроблемно това „пренареждане на пътищата“. Т.е. композицията, която ще си затананикате ще бъде най-близкия възможен вибрационен представител до честотата, която подсъзнанието изважда от собствените си архиви, за да постигне нужния резултат. Така ние sync-ваме с потока на който въпросната песен е максимално близък свидетел и ефекта е налице. Ние буквално влизаме в ритъма на нещо друго, превръщайки го в наш.

Музиката е като сечение, което се наслагва върху естествения ръкав и го обогатява. Различните стилове вкарват различен филтър в реалността. Разбира се, тя може да бъде позитивна, негативна, неутрална, хармонизираща и т.н. Както знаете хората слушат музика по различни причини. Някои я слушат, за да се надъхват, както се надъхват с кофеин сутрин преди работа. Не бих описал този процес като „истински зареждащ“, той просто... напомпва – има разлика. Рок музиката е такава. Аз, например, не търся конкретен ефект от музиката. Нещата, които слушам, не ме вкарват в определено състояние или „в центъра ми“. Те просто са фон на този център.

Лично за мен няма по-нормално нещо на света от това да се наслаждаваме на музиката и да я използваме като инструмент, за да навлезем в коридорите на реалността, които искаме. Все пак, ако помните, споменах че навлизането на една душа в Играта е акомпанирано от изключително величествена музика[182] и въпросната душа е централната супер-звезда в това издание :) Всъщност частта, която спестих при първото споменаване на този факт бе, че в 8D-фокус на безвремие – моментът на навлизането в Играта, е моментът и на излизането от нея :) Транслирано в линейно време – това може да „отнеме“ няколко космически цикъла – но на практика се случва в един и същ момент :) И е малко забавно да се наблюдава как Oversoul-ите правят „велико изпращане на някой на много „далечно“ галактическо пътуване“ и в същия момент да видиш как този „някой“ вече се връща оттам :) И двата момента са акомпанирани от музика и „музикалните ключове“ като феномен, са именно импресии от подобни прояви на грандиозност :) Ние буквално сме родени с музика и умираме в такава. Затова тя има толкова голямо въздействие над нас в реалността ни.[183] Имаше дори официални научни изследвания в тази посока стигнали до заключението, че тийнейджърите предпочитат живот без секс, отколкото такъв без музика. Защото едно музикално произведение има капацитета да ни върне към онзи чист state, в който просто ни се дивее и играе по един крайно задълбочен, но в същото време – неангажиран начин :)

Безценно!

Изпадащи тесерактни ръкави и déjà vu

Колкото повече разбирах за естеството на платформата, толкова повече вдигах „level“ и капацитета ми да „смилам“ повече от т. нар. „екзотични характеристики“ на тесеракта – се ускори.[184] В резултат се сблъсках с аспекти на структурата, които съществуват от „Моментът 0“, но съотнесени към личната линейна реалност и нейния формат – са тотално crazy! Почувствах тази „приятна (и пристрастяваща) откаченост“ доста силно, особено първите няколко пъти.

На практика започнах да се запознавам с идеята за онова, което нарекох „изпадащи (или отпаднали) тесерактни ръкави“. Това бе модалност, която отдавна подозирах и е свързана с вече представената механика, че във всеки един момент ние имаме различно минало, защото го пресътворяваме от настоящето. И макар вече да бях наясно с тази идея (защото я бях виждал по време на „сън“), будното ѝ преживяване в РСВ внесе изцяло нов пласт в разбирането ми и разкри една доста по-богата картина, на която сега смятам да дам upgrade.

Тесерактите са като течни кристали пре(в)ливащи един в друг. Една „тесерактна частица“ може да се прожектира като детайл от реалността ни, ако дадено съзнание реши да „осветли“ този вариант и да го превърне в коридор/ръкав, който да нахлуе и „оцвети“ нашия основен. Но това не е точно „реалност“ от гледна точка на преживяващия я. Просто съзнанието преминавайки през този коридор преживява даден аспект, който се транслира по някакъв начин в реалността му и се превръща в нейна съставна част. Цялата съвкупност от тези пресичания създават нашата реалност. Дотук добре, нищо ново – преминаването през множество тесерактни коридори създава декора ни.

Поради стеснения фокус на ума, обаче, изпускаме много от паралелните светове през които преминаваме. Софтуерът на Егото компилира отрязъци и елементи оттук-оттам и ги вкарва в общ формат, който създава нещо трето, което ние вече можем да преживеем. На практика нашата всекидневна реалност е миш-маш, един сбирщайн от едно много по-голямо и грандиозно множество. Съществуват цели разгръщания на ръкави за които нямаме никакви спомени. И именно тези модалности за които нямаме спомен наричам „отпаднали/изпадащи тесерактни ръкави“. Обикновено тези, които са изгубили изцяло възможност за контакт с настоящия ни фокус, са вече отпаднали. Тези, до които по някаква причина все още можем да получим някакъв съзнателен достъп, са все още изпадащи, но не напълно отпаднали. Т.е. по някакъв начин те все още формират настоящето ни, което ги прави частично активни в матрицата на собственото ни съзнание. Можете да имате проблясък за такава реалност в будно състояние, можете да сънувате даден (буквален или метафоричен) сценарий от такъв ръкав и т.н.

Респективно, в будно състояние преживях няколко такива изпадащи реалности. Ситуацията бе много метафорична, защото това се случи в началото на тази година, разхождайки се вечерно време под обилно валящия сняг. Да гледам нагоре към небето падащите снежинки винаги е имало много силен хипнотичен ефект за мен и бързо се озовах в РСВ. Тук е моментът да кажа, че снегът е свързан вибрационно на структурно ниво с концепцията за умирането и смъртта като цяло. И именно по тази линия аз се свързах с въпросните отпадащи ръкави, защото те бяха нещо отмиращо, което изпадаше от реалността ми като влияние.

Искам да напомня, че в РСВ аз винаги имам съзнателна и адекватна перцепция за физическото и мога да оперирам перфектно в него. В същото време обаче, по-голямата част от фокуса ми е в нефизическите реалии, защото така или иначе много малка порция от цялостното ни внимание е съсредоточена тук (макар преживяването, което си създаваме да изглежда другояче). И когато в РСВ аз се превърна в онова по-голямото, което всъщност съм, аз чисто структурно съм в по-голямата си част – нефизически на ниво фокус. Просто защото цялостния фокус на Висшия Аз не е толкова свързан с трета плътност.

Това ме постави в странна позиция, защото аз хем виждах физическата валидност на изпадащия ръкав, бивайки в тяло с определени параметри, хем виждах и отвъд това. Усещането е изключително странно, защото тези „спомени“ стоят като леко „внедрени“, но не в някакъв неприятен смисъл, защото в крайна сметка те не са изкуствено imprint-нати. Просто в момента, в който ги преживяваш, си даваш сметка, че те са част от цялостната ти матрица, но нямаш съзнателен достъп до тях. Тези спомени хем бяха в главата ми, хем не ги бях преживял наистина – само си ги „спомнях“. Подчертавам, че усещането бе именно за „спомен“ и не става дума за някаква форма на блян или daydreaming! Този „спомен“ не бе напълнен докрай с активна емоция и усещане за конкретното преживяване, той просто бе картина на мен самия като Н., правейки нещо друго. Вибрационно „компонентите“ изграждащи характера ми в изпадащия ръкав бяха достатъчно различни, че да ми направи впечатление, но в същото време виждах как те допринасят за изграждането на „аватара“, с който играя в момента. Трудно ми е да го обясня по-ясно, защото е доста странно. Представете си, че виждате себе си да правите нещо, но знаете, че не сте имал това преживяване в сегашната ви реалност. Това са „спомени“, които остават много сив и блед imprint в настоящата ни матрица. Усещането е, че „в цялото това нещо има нещо“, но е много мъгляво, все едно не си го преживял. Това е нещо като ripple effect от други реалности, които по някаква многоизмерна причина са оставили отпечатък в нашата реалност, но не са фактически разиграни тук.[185] И странното в механиката на това е, че аз знам, че съм го преживял като алтернативна реалност, но настоящия ми фокус избира да не се асоциира с този ръкав. Просто структурата на платформата е такава, че отпадналите тесерактни ръкави не са част от спомените на Его-комплекса. Т.е. от настоящия си момент аз избирам друго минало, което прави видените в РСВ кадри – една отпаднала версия, която вече не се съотнася към Сега-то ми. На практика аз собственоръчно изтривам цялата си памет за тази времева линия (което не я прави по-малко фактическа). Имам проблясъци и картини „оттам“, които ми се случват в тази реалност, но аз не ги „помня“ със сегашното си съзнание. Усещането за тях е, че те стоят „леко встрани, извън фаза“, затова и ги нарекох „блед, сив imprint“. И в такъв момент човек се чувства много шантаво, защото не си дава сметка за неща, които той самия е преживял. Вижда че на „други места“ е взимал други избори, които са формирали живота му по друг начин, но фокуса му вече не е там, защото е избрал да скочи в друго разгръщане на този ръкав.

Когато всичко това е лично преживяване, а не просто прочетена история (каквато се явява за вас тя в момента), то те кара да оцениш живота си по един много по-дълбок и съкровен начин, защото повече от всякога разбираш, че настоящия момент е дотолкова съзнателно преценена и избрана от теб самия оркестрация, че няма как да не се влюбиш в собствения си размах. На дадено ниво ние всъщност дълбаем изключително съзнателно в тази реалност, следвайки определени теми. Възможностите за разклонения са постоянни и се случват постоянно – просто ние не си спомняме.[186] Много често, когато се „колебаем“ дали някакъв момент от близкото (или далечно) минало ни се е случил или не – става дума именно за тесерактен ръкав, който още не сме решили дали да изпадне спрямо настоящия ни фокус или не.[187] И затова в съзнанието ни възниква двоумение относно параметрите на тази „отминала“ ситуация. Не че събитието се е случило или не конкретно – просто още не е ясно как се е случило, макар от гледна точка на ума да изглежда, че говорим за линейното си „минало“.[188] Повтарям – това се случва постоянно и на всеки, така че не ми задавайте въпроса: „как така ще се колебаеш дали си преживял нещо или не?“ Сигурен съм, че разбирате и много от вас са имали това усещане, просто навярно не сте му отдали такова внимание, защото ума веднага го сортира и поставя на рафта с „налудничави ментални артефакти“. Ако спрем да неглижираме и „пъхаме под килима“ подобни странни мисли и усещания – всеки ще започне да „напипва“ скелето на структурата и да го деформира. Търсете онзи фин усет, който вменява специфичната несигурност, че някои неща са се случили точно в тази реалност.[189]

Разбира се, ако имате преживявания от този клас често и те бъдат дискутирани публично и с плам, това може да доведе до ускорена близка среща с психодиспансера :) Ето защо не го препоръчвам – просто формàта на обществото ни все още не позволява разбиране и адекватна приемственост на тези аспекти от съзнателния масов консенсус. Обикновено тези „спомени“ са нещо, което само вие имате и както и да го въртите – не можете да звучите адекватно пред други хора, просто защото това не е тяхното минало. Те няма какво да направят по въпроса, колкото и близки да са ви – това буквално не е тяхното минало. Както отбелязах по-рано – именно въпросната механика е причината понякога да спорим, че „единият е казал нещо, а другият не си спомня да го е правил“ и възниква конфликт. Почти винаги това е защото единият наистина няма този спомен – в неговата реалност въпросната сцена не се е случвала по този начин. Ние контактуваме с версията на онзи, който не си спомня, че е казал конкретното нещо и смятаме, че този човек се прави на луд. Понякога хората наистина се правят на луди с цел манипулация, защото не им изнася, но имайте предвид, че в някои случаи в действителност става дума за другия вариант. Когато усетя вибрацията на това просто спирам да споря за дадения спомен с човека срещу мен, защото чисто структурно аз не споря с правилния човек! Шантаво, но – поне за мен – факт!

Осъзнайте че всичко това се проявява не само в отношенията ви с хората, но и в промяната на физическата среда. Например изчезващите предмети! Спуквате се да търсите нещо на всякакви места и просто го няма! В миналото съм се изумявал на този формат до степен, в която наистина съм започвал да вярвам, че този предмет не съществува в тази честотна реалност (и от гледна точка на днешните ми разбирания – съм бил прав). И само след няколко минути търсеният обект се появява на място на което сте проверили подробно минимум 3 пъти! Съжалявам, но това просто не е недоглеждане, това е нещо друго!

Принципът на изпадащите тесерактни ръкави можете да откриете и в даден детайл от сграда, за който преди това просто сте убеден, че не е присъствал, но всички ще ви кажат, че така си е било винаги![190] Или че някоя реплика от филм е била еди-каква-си, а когато гледате филма отново, се оказва, че тя не е точно такава. Което е просто шокиращо за вас, защото репликата (да речем), е с доста силен и дълбок смисъл и е оставила голяма следа в съзнанието ви. И сега я виждате по изменен начин и си казвате: „Това е невъзможно – няма как да не запомня дословно точно тази реплика!“ И не става дума просто за нов превод – гледате същото копие, което сте гледали и преди, просто репликата вече не е същата! Между другото тези пренареждания и изпадания на тесерактните ръкави отново лъсват най-добре в поп-културата, именно защото към нея постоянно е насочен грандиозен фокус. Там разминаванията се хващат най-често. С времето разбрах, че това не е „феномен“ на който единственият свидетел съм аз, а все повече хора имат преживявания от подобен клас и точно като мен – те отказват да се възприемат за луди толкова лесно. Принципът се нарича „Ефектът Мандела“ и дори си има сайт хроникиращ подобни промени в консенсусната реалност. Който е любопитен може да го погледне – интересен е и „лудите“ явно стават все повече...

Но за да продължа темата с лична история...

Една от най-големите промени, които лично аз съм наблюдавал е свързана с хотела „Millenium Hilton“ в Ню Йорк. Ако имате спомен от книгата ми за СМ, това е феномен, който явно е достатъчно силен в колектива, за да избие в поп-културата със своите fringe-аспекти.

В синхромистичните си изследвания Джейк Коци засича много аномалии свързани с „Millenium Hilton“, който е умишлено инжениран да наподобява черният монолит от „2001: Космическа одисея“. В „Сянката“ хотелът е синхромистично представен от филмовия си аналог – хотел „Монолит“ (което е пряк резонатор със същата идея транслирана от Кубрик). В сцена от филма виждаме как хотела е междуизмерен и е само частично в нашата реалност, което явно е действителна негова характеристика.

Посещавал съм Ню Йорк два пъти (и двата пъти преди да публикувам книгата си за киното, в която се дискутира въпросния хотел[191]) и имах странни преживявания с него. След малко ще разкажа и за тях, но преди това искам да кажа, че физически хотелът се намира много близо до мястото, където преди са се извисявали Кулите-близнаци. Тъй като по някаква причина темата е изключително интересна за мен и до ден днешен, наскоро реших да изследвам в РСВ цялостната роля на хотела в събитието от 11.09.01 г.

Потъвайки в местния декор, много бързо ми стана ясно, че именно „Millenium Hilton“ е „черната дупка“ през която бе изкривена време-пространствената матрица на локала. Лично за мен това е много забавно, защото всички отправят поглед към ритуала свързан с двете кули, но всъщност диригента на събитието отново остава скрит. Което по същество винаги е структурата на всяко едно събитие от такава окултна категория, но ние винаги забравяме за прикрития елемент :) Този път и буквално, защото „Millenium Hilton“ е чисто черен – т.е. той е в „тъмното на събитието“. Още тук се крие и първата му очевидност.

Anyway, възприятията ми в РСВ показаха, че черният монумент е същинския процесор на събитието от 11 септември. Без да влизам вътре в самата сграда (умишлено), мога да кажа, че там е имало окултен свидетел на цялата случка. Не мога да кажа[192] дали е човек или церемониален магически предмет (или и двете), но залата на диригента определено е била там. Докато „атентатът“ се е случвал, в хотела е имало някаква енергия инициираща и подпомагаща процеса на окултно равнище. И точно защото цялата сграда е играела едновременно ролята на „двигател“ и „усилвател“ на събитието, тя се е превърнала в многоизмерен камертон.[193] Именно това прави тази сграда толкова гранична – дотолкова, че архетипа ѝ пробива дори в поп-културата именно с този си аспект – граничност. Де факто „Millenium Hilton“ е самата сянка на цялото събитие и щеше да остане такава, ако образа му не бе детектиран, извлечен и кондензиран от несъзнаваното чрез СМ. Всъщност граничността на двете кули е в симбиоза с граничността на черния куб на сцената в лицето на „Millenium Hilton“.

В резултат бе постигнато закотвянето на един тип решетка, която бе нужна на цялото човечество, за да продължи напред. Както знаете, наред с много други хора, аз също съм изследвал в дълбочина тези събития, защото те са от огромно значение за несъзнаваното. Смятам че всеки един човек, който иска да бъде част от съвремието си трябва да знае какво се случи през 2001 г. и да го разбира, защото това е основата на която се гради всичко, което се разгръща в момента.

Митологията зад самото Его, е то да достигне крайните точки на двата си полюса на поляризация, за да може да колапсира отново в Едно. Така „Аз“-ът изчезва, а с него и източника на дуален конфликт. Хронологично това е процеса, в който започваме да навлизаме в момента. Удрянето на дъното по диагонала 9/11 отбеляза завършека на цялата агония свързана с достигането на това дъно. Двете крайни точки (в лицето на Кулите-близнаци) бяха достигнати и колапсираха. Сега започва обратното им събиране (бяха обединени в една кула), което в линейно време ще се транслира в още доста години. Оттук нататък обаче, чисто технически, пътят е само нагоре. Ето защо за мен истинската 2012-та беше на 11 септември през 2001 година, защото истинския shift се случи тогава. Респективно – удряйки дъното – следва издигане. Тъй като геометрията му е отдолу-нагоре, това „колективно приключение“ отново ще премине през най-ниските долни пластове, защото все пак започваме „катеренето“ от най-ниската точка. Това означава, че след дъното – възходът нагоре няма да е само „цветя и рози“ и все още ще има много конфликти (може би дори по-тежки отпреди) – но това вече е възходяща посока и прогреса е неизбежен. След 11.09. в Ню Йорк бе ударен печата на дъното на решетката, затова и в момента на самото място имате отново формацията 8 х 8. Тази комбинация откриваме в основата на двете кули, които са 2 големи квадрата с 2 по-малки вътре (8 х 8).

Имаме и Кулата на свободата, която, разбира се, е осмоъгълна препратка. Двете кули (които бяха с квадратна основа – 2 х 4) сега са обединени в една (4 + 4 = 8). Основата и покрива на новата сграда е отново квадрат.

На практика няма разлика между горния осмоъгълник в лицето на новия СТЦ 1 и шахматната решетка. Мястото там вече е оквадратено, но усещането ми е за поставянето на печат за минаването на дадено ниво. След събитието се закотви някаква друга физическа матрица, Играта мина на друга предавка. И самият факт вече прави ареала многоизмерен по характеристики на равнище структура. Имайте предвид, че „граничността“ като концепция е нормално да се родее на генерално ниво със сгради, защото по същество те са КУБОВЕ! Респективно процеса по репликацията на междуизмерна активност е много подпомогната на blueprint-равнище от самата форма на сградите. Този аспект успях да детектирам още през 2011 г., в едно мое ОИТ, в което се върнах на мястото на събитието по време на самия взрив и видях многоизмерната активност вътре в единия от двата небостъргача. Описал съм преживяването в темата ми за трите окултни ритуала, където посочвам и сериалът „Fringe“ като референция за принципа, че щом нещо се просмуква в медията, то наистина се разиграва на някакво ниво.[194] Anyway, „Millenium Hilton“ е именно такъв просмукващ се феномен и както казах – имах странна „случка“ с него на два пъти, която бе комбинация от няколко много шантави обстоятелства, които са малко оплетени за обяснение, така че се настанете удобно :)

Тези от вас, които са стигнали и прочели частта за синхромистицизма в книгата ми за киното знаят, че Джейк много говори за тази сграда в клиповете си. Почти винаги, когато я споменава, той илюстрира примерите си с тази картинка (минус стрелката и червения надпис „Millenium Hilton“):

Това е картинка, която винаги е оставяла imprint за разрушение в главата ми е свързана с падането на двете кули и помитането на самия „Millenium Hilton“. Всъщност експлозията която виждате е в интегритета на Южната кула и няма нищо общо с черния хотел, но има лееека оптическа илюзия за обратното – перспективата на снимката „подсказва“, че Монолита също е засегнат от това. Когато Джейк показва този кадър, той винаги използва едно и също словосъчетание относно самата сграда и то е: „flushed with Ground Zero“. Вярвате или не, това винаги е създавало представата в главата ми, че хотелът е пометен до кота нула на СТЦ. Лично аз свързвах глаголът „flush“ в категорията неща свързани с „flush the toilet“, което означава „да пуснеш водата“ в тоалетната. Оттам правех директния подсъзнателен извод, че „flush“ е свързано с „теглене надолу“ и „разрушение“. Просто геометрията на самото изречение в комбинация с „Ground Zero“ никога и за миг не ме е карало да се замислям, че словосъчетанието „flushed with“ означава всъщност „долепен до“, а не „разрушен до основи“. Респективно – дори в субтитрите към клиповете, които правихме – въпросното нещо бе превеждано като „сринат до кота нула“. Накратко, повече от 6 г. аз вярвах, че „Millenium Hilton“ е сринат наред със СТЦ. И всичко това заради субективното тълкуване на една картинка с експлозия, в комбинация с непознаването на английски в лицето на това словосъчетание. Нещата стават още по-странни, вземайки предвид факта, че когато едно време споделях клиповете[195] с познати – те също са изтълкували цялата сцена по същия начин. На практика това стана ясно чак когато споделих с тях, че хотелът и до ден днешен си е там и „flushed with“ означава „долепен до“. На тях също им бе трудно да повярват, защото комбинацията от думи и въпросната картинка им бе изиграла същата шега. Разбира се за вас това може да е странно, защото вие гледате клиповете с правилно преведени субтитри – никога не сте имали погрешно впечатление относно казуса in the first place, защото грешния превод никога не е излизал наяве. Но ситуацията не изглеждаше така по времето когато откривах тези видеоматериали.

Цялата „мистерия“ придоби още по-отчетлив характер при самото разобличаване на объркването. Книгата за СМ вече бе готова, а аз правех субтитри за първото интервю на Джейк, което дадох на MRRR за редакция. Тъй като той живее в Канада от много години и английският му е в пъти по-добър от моя – човекът имаше капацитета да детектира въпросната грешка в превода и да ми я посочи. Всичко това се случи миналата година при което веднага проверих всичко и – о, драма – хотелът наистина стои непокътнат и до ден днешен, а аз през цялото време смятах, че е паднал заедно с Кулите!

По някаква причина всичко това ме смути изключително много. Не толкова защото аз самият изглеждах тъпо пред себе си – оставяйки се да попадна в толкова плиткия гьол на собствената си некомпетентност – а защото си дадох сметка, че за 2 ходения в Ню Йорк аз не съм разбрал, че Черният монолит е още там. Това е още по-странно предвид, че специално обходих района на бившия СТЦ и „Millenium Hilton“ просто го нямаше. А това е сграда, която се набива на очи и не можеш да я пропуснеш просто ей така. А аз не я видях нито веднъж. Вярно е, че „пропускането“ ми на хотела бе подплатено от убеждението, че той е разрушен, но нещо дълбоко ме глождеше относно този случай.

Докато нищех случая с MRRR, той разказа своето собствено преживяване с „Millenium Hilton“. MRRR също е посещавал Ню Йорк – всъщност доста преди мен и доста години преди да се запозная с него (така че не може да става и дума за предварително знание свързано с обекта). Та той ми сподели, че когато е бил в Манхатън, това е била единствената сграда, която е забелязал и дори се обърнал и я загледал 2 пъти. Имайте предвид, че MRRR е архитект и някои неща свързани със сгради му правят впечатление. Той каза, че самата постройка стояла изключително странно. С MRRR имаме много общи наблюдения и усещания и факта, че това е единствената сграда, която му е направила впечатление, а аз съм бил 2 пъти на мястото и не съм я видял нито веднъж – ми се строи още по-невъзможен. Аз просто бях убеден, че сградата е разрушена и това буквално отряза честотното ми възприятие на този елемент от тесеракта. Не че сградата не е била там, просто аз нямаше как да се захвана за нейната честота, вярвайки в нейното изначално несъществуване. И след всичко това си казах: „Ебаси тъпака дето съм – възможно ли е чак па толкоз да съм оглупял!“

След това си припомних сцената от „Сянката“, която Джейк показва в клиповете си. Говоря за аранжировката, в която хотел „Монолит“ ту се появява, ту изчезва. И това ме наведе на идеята за действителната дислокация на тази сграда. И макар да смятах, че вече докарвам нещата твърде надалеч в опит да оправдая собствената си глупост, реших да проверя нещата в РСВ.

Преди да опиша какво преживях, искам да отбележа, че съм наясно, че тази история звучи като някой който си вярва твърде много и бърка обикновено недоглеждане и слепота с „откровение“. Помнете обаче, че личните синхроничности няма как да значат нещо за някой друг, защото те са ПРЕЖИВЯВАНЕ. Разказано като случка – фактите за слушателя са очевидни и в повечето случаи той дори няма да допусне разказаното за вероятно. Особено ако е прагматик. Но за човека, който е минал през това – то е трансформиращо. И именно това ме водеше през цялото време, когато мислех за тази сграда – че нещо генерално не е наред с нея.

Самите обстоятелства бяха изключително странни. Кадрите плюс точно подбраните думи в клипа, които „просто се случи“ да не знам; 2 ходения до мястото и никакво внимание върху сграда, която очевидно е там и от която съм се интересувал толкова много през годините покрай клиповете на Джейк Коци... Абе като цяло – тази заблуда сякаш продължи твърде дълго време без да я прозра и това бе странно за мен, защото такива неща не ми се случват точно по такъв нелеп начин. Просто аз знам за себе си, че съм достатъчно задълбочен в Настоящето, за да пропусна нещо така плитко. Най-странният елемент в цялата история бе, че аз изобщо не се сетих за този хотел докато бях на мястото на събитията. Това е още по-нетипично за мен, предвид че когато пътувам по света аз винаги се интересувам от окултните странности на местата, които посещавам, защото събирам материали за книга по въпроса. И именно това бе причина поради която посетих района на СТЦ – да видя и усетя енергията толкова години след събитието, да преживея това място, което лично аз намирам за толкова ключово в съвременната ни история. Поради това мое „хоби“, аз винаги се подготвям предварително с цялата информация, която мога да намеря и онова, което бих сметнал за интересно в даден район. На фона на всичко това намирам за а-б-с-у-р-д-н-о да не се сетя дори за миг да видя къде е стоял „Millenium Hilton“ (тогава все още смятах, че е разрушен наред със СТЦ), който е толкова важно парче от цялата разиграла се драма. Това просто не е поведение, което намирам за адекватно спрямо самия мен и начина ми на работа, защото аз съм изключителен педант в това отношение. Просто така работя и познавам методиката си на разгръщане когато го правя. Така че като цяло – само аз мога да разбера магнитуда на weirdness в цялата ситуация и държанието ми към онзи момент. Отстрани тази история не звучи като нищо особено, но за мен е едно от най-поразяващите неща в живота ми.

А сега вземете предвид идеята за изпадащите тесерактни ръкави и се подгответе за това, което преживях в РСВ наскоро, когато изследвах цялата тази странност.

Онова което видях, е мой аспект от изпаднал спрямо настоящия ми фокус ръкав. Тази моя версия наистина търсеше хотела на място, а други мои версии поне си мислеха да го направят за разлика от „спомените“ на личността, които възприемам като „свое минало“ в момента.[196] Поради темпоралното изместване на което самата сграда е постоянен обект заради историята си, аз самият много лесно съм изпаднал от честотата ѝ. В РСВ получих достъп до мои аспекти, които на самото място си мислеха за „Millenium Hilton“ през цялото време, но някак си не стигнаха до момента да драматизират това търсене физически. „В последния момент“ тези мои версии винаги „забравяха“ да потърсят тази сграда. Бивайки в РСВ и наблюдавайки тези изпаднали ръкави нещата за мен започнаха да стават още по-странни. Изглежда че дори в реалностите, в които не бях забравил за хотела и наистина имах намерение да го потърся – „нещо“ отклоняваше вниманието ми и това така и не се случваше. Всъщност не видях нито една реалност, в която аз наистина да стигам до хотела. А вече казах, че реалностите и версиите са равни на математическа безкрайност.

След това наблюдение вече нямах никакво съмнение, че се случва нещо отвъд простото недоглеждане. Вярвам на преживяванията си в РСВ и знам, че това което виждах не е плод на собственото ми самозаблуждение. Исках да разбера „какво точно се случва“, защото не обичам да го играя „сандър“. Виждайки ролята на самата сграда в ритуала си дадох сметка, че нейната функция има много по-високоизмерен смисъл, отколкото изглежда на пръв поглед. Т.е. тя не е била просто обикновен лост за манипулация на земните представители на Тъмната полярност. Тъй като 11.09. е трябвало да се случи на всяка цена от гледна точка на Играта, матрицата на тази сграда е била boost-ната от по-висока плътност, предвид нейната неотменна функция за събитието.[197] Както казах – на дадено ниво – тя е процесора. Това създава един много странен воал около нея, който именно ѝ придава тази граничност. И понеже е това, което е, самият акт на проява на специфично внимание към нея я вади извън фаза. Просто цялостния Поток за това място изчезва от субективния тесерактен коридор на човека, който има определен тип интерес към тази сграда.[198] Ето защо в алтернативни мои версии аз просто забравях да потърся хотела, а в сегашната ми такава аз дори не знаех, че той още съществува! Обстоятелствата позволяващи този „вибрационен камуфлаж“ се подредиха уж „естествено“ така, че една картинка и две думи да ме накарат да вярвам в несъществуването на обекта. Което изкорени вниманието ми към него изначално. Колко изобретателно е съзнанието ни, когато трябва да стоим настрана от нещо преди да е дошъл тайминга ни! Степента на съблюдение на детайла при оркестрацията на тези събития е стряскаща. Сградата все още си съществуваше като хотел докато бях в околностите ѝ. Но тя бе честотно отрязана от моя спектър и аз нямаше как да я детектирам на ниво внимание, поради описаната причина – дори да се бях спънал в нея дет се вика! Обикновено, когато нещо се опита да ми влезе така „тарикатски“ си казвам: „Не на мене тея селски номера!“, но този път не само, че влезе, ами и държеше влага толкова много години!

Цялостната рамка на всичко това си остава аномалия за мен. Ако помислим ще видим, че очевидно несъзнаваното е допуснало „изтичането“ на ролята на „Millenium Hilton“ в събитията от 11.09. чрез СМ, но все още не желае задълбаване в тази посока, за да се случват неща като тези, които аз преживях. В същото време колко хора се занимават наистина със СМ в цял свят? Едва ли повече от 200 човека. Така че броя на хората, които знаят за това и държат вниманието си насочено в конкретната история остава нищожен. На практика този аспект остава под карантина в масовия фокус. И явно така трябва да бъде.

За съжаление при последното ми физическо посещение в Ню Йорк и инспекцията ми на района, аз още не знаех какво е РСВ и не можех да навлизам в него, за да имам капацитета да видя всичко това. Дори в момента то звучи твърде фантастично, макар да знам, че е истина. Но доскоро аз изобщо нямах понятие, че се случва нещо нередно в тази посока, камо ли да знам какво... Тъй като този „воал“ вече не е фактор обаче, надявам се следващият път когато посетя града да имам възможността да си наема стая в „Millenium Hilton“ и да видя какво се случва отвътре на най-високоизмерно структурно ниво :)

Вижте, знам че цялата тази история е недоказуема извън личните ми преживявания. Споделям я единствено за онези, които са готови да възприемат генералния механизъм зад тази персонална случка; да следят за неговите аспекти – или – да се разпознаят в някакво преживяване от подобен клас, което може би вече са имали. Ако разбирате структурата на платформата ще разберете, че тези неща наистина се случват и те изобщо не са странни. Напротив – те са по-скоро „правилото“, отколкото „изключението“. И когато започнете да го преживявате по един балансиран начин, който да не ви отведе в психодиспансера – това ще започне да ви обогатява. Защото точно в това е разковничето – да не се вкопчвате за преживяванията, а да извличате квинтесенцията от тях. На практика цялата история, която току-що разказах няма никакво по-особено отношение към живота ми. Не съм лично свързан с „Millenium Hilton“, просто това бе една случка, която имаше за цел да валидизира на лично ниво всичко което описах като механизъм дотук.[199] И тъй като изпадам в будно РСВ все по-начесто, мога да наблюдавам, че честотата на подобен род случки се ускорява. И аз просто не мога да говоря за това, защото знам колко откачено звучи. А и какъв е смисъла, really?

Какъв е смисъла, например, да кажа на моите приятели, с които току-що съм бил на кино, че 20% от нашите многоизмерни версии се върнаха оттам до вкъщи с такси, а 80% – пеш (true story by the way)? Как ми помага това, защо изобщо го виждам и на кой изобщо му пука? Истината е, че всичко това не ме топли никак по какъвто и да е конкретен начин. Потретвам – това просто ме прави по-богато същество, по-голям концентратор на въображение и за мен това е достатъчно. Колкото повече разширявате съзнанието си, толкова повече виждате многоизмерността на структурата. Това няма конкретна цел per se. Просто този тип перцепция започва да върви „в пакет“ с цялостния процес на „разширение“. Вече не можете да имате „обикновен живот“ или дори „тривиално всекидневие“. Всичко е белязано от екстаза на вдъхновението и откривателството!

И като казах „разширение“, започнах тази глава с мисълта, че колкото повече experience трупах с екзотичните аспекти на платформата – толкова по-дълбоки пластове на екзотичност можех да поема занапред.

И така, следващият етап на потъване в концепцията за отпадащите тесерактни ръкави дойде няколко месеца след снежната вечер, в която видях себе си в други равнища на осъществяване.

Тук вече наистина става много трудно за свеждане до линеен смисъл... И до ден днешен не знам дали това, което преживях се случва често, или по-скоро е изключение, но поне в мен няма никакво съмнение, че то се случва на всички ни. Става въпрос за следното.

Станах свидетел как понякога, когато се преминава от един тесерактен ръкав в друг, новата реалност е НАПЪЛНО нова. И веднъж след като „скачването“ е осъществено, ние просто започваме да тълкуваме „миналото си“ с новоинсталираните за тази реалност филтри – затова „спомена“ за тази различна реалност създава усещане за континуитет довел до новото. За да няма място за объркване, имам предвид, че „старата“ реалност е с коренно друг сюжет – вие сте напълно различно същество, в тотално друга физическа среда (понякога тя не е земна, а вие не сте човек[200]). В „предишната“ реалност проявлението на дадени аспекти са били едни, а тук са други. Зад тях обаче стои една и съща тема, което позволява безпроблемната транслация на „кода“. Този „превод на код“ ние възприемаме като проекция на старите теми, но в нов декор, който решаваме, че е декорЪТ, който винаги сме преживявали. Но това не е същия декор и реалност. Просто тя е добро огледало и продължение на „темите от стария декор“. Ние кореспондираме с тези явления и значения на подсъзнателно ниво, въпреки новия екстериор и не намираме разлика. При разпада на локалната тесерактна клетка ние запазваме преживяванията от стария ръкав, но те биват интерпретирани като част от настоящата структура.[201] Всъщност единственият начин по който аз самият схванах идеята, че това е съвсем различен свят, разкривайки така илюзията на новия декор, бе „емоцията“, която изпитвах в „стария свят“. Въпросната картина която видях бе, че аз съм високоинтелигентно океанско създание, което в следващия миг просто „преминава“ в „Н.“ и сегашния ми фокус. Прекрасно осъзнавам колко „изпляскало“ звучи това, но то е онова, което преживях. И знам че на този принцип протича трансформацията на съзнанието за всички ни. Всичко това се случва в „пукнатините“ между моментите, в които Егото ни де факто е в „несвяст“ и съзнанието скача между реалностите. Стряскащото е, че ние ИЗОБЩО не си даваме сметка за тези скоци. Ние „прескачаме“ моменти, но това е толкова рафинирано, че не го забелязваме. В тези моменти ние сме други личности на други места. Това се случва, защото възприемаме този свят на по-ниска скорост, отколкото той тече. На практика ние преминаваме в друга реалност и за „части от милисекундата“ се връщаме тук без да го регистрираме at all. Като времетраене това изобщо не бива отчетено, защото нито часовника, нито психиката ни могат да го отразят. Става дума за друг тип „време“. „Връщайки се тук“ забравяме за другия живот и продължаваме в другата роля, която няма нищо общо с предишната. По-странно е, че съм виждал как във „времетраенето“ между кадрите, в които преминаваме във всеки един миг (по милиарди пъти в „секунда“), ние не просто „прещракваме за малко“... Преживяваме цели епизоди от съвсем различни животи и реалности, които са част от цялостната матрица на Oversoul-а ни. В тези „празнини“ ние ставаме съзнателни за много по-многоизмерния си „Аз“ и навлизаме съвсем нормално и без никакви сътресения в коренно различна индивидуалност, което може да трае доста „време“ от „тамошното време“ :)) Това винаги ме издухва изключително много, когато му стана свидетел. Просто структурата позволява това, защото stream-овете на самият Oversoul също се преплитат помежду си и в тези „фуги“ аз виждам как собственото ми съзнание се влива в тези други мои „инкарнации“.[202] В ежедневен режим от тях аз черпя несъзнателно идеи, вдъхновение, страхове или каквото още ви хрумне – пълния спектър. В РСВ мога да го правя съзнателно.

„Тъпото“ е, че Егото безкрайно свиква със собствения си филтър за реалността и това мета-сечение звучи абсурдно за него, защото то не иска да бъде нищо освен онова, което вече е. Иначе няма да е Его. Разбира се, ако не е това Его – няма как да има преживяване под фòрмата, която го имаме в настоящата Игра. Ако няма „кой“ да си „спомни“, че е нещо конкретно – „то“ няма да бъде нищо конкретно и идеята за продължителност и промяна няма да бъда възможна.[203] А вече казахме, че това са едни от основните „изключително интересни неща“, които сме решили да изучим в тази реалност. Go figure :)

Като част от тази подточка искам да разгледам и феномена „déjà vu“ от гледна точка на тесеракта, защото според моите преживявания той е много свързан с изпадащите тесерактни ръкави.

Допреди РСВ имах две лични обяснения за déjà vu – линейно и нелинейно. Вече поставям и двете в категорията „верни, но тривиални“, което не пречи да ги споделя под формата на антре към по-сериозната част.

Déjà vu-то като линейна механика представлява точка в съзнанието, в която възприемаме стрелката на линейната времева линия отиваща напред и стрелката отиваща назад – в един и същи момент. Ето защо това са моменти, в които знаем какво ще се случи, защото имаме усещането, че то вече се е случило преди. Просто това е момент, в който имате достъп до двете смислови пресичания – потоците на „миналото“ и „бъдещето“.

Нелинейното обяснение, разбира се, допълва и обяснява линейното. Déjà vu-то просто е моментът, в който припознаваме факта, че всичко съществува едновременно. Самият „феномен“ свидетелства за „едновременността“ като характеристика на структурата. Това са „пропуквания“ в рамките на ума, в които той може да си спомни естеството на реалния механизъм. Това са моменти, които на практика се случват извън време-пространствената линейна рамка на ума и цялата консенсусна реалност. И тъй като на ниво структура вие вече сте видели на лента целия си живот и всичките му възможни разклонения преди да се инкарнирате – когато такова „пропукване“ се случи – вие просто познавате кадъра в момента на случването му. Защото така или иначе вече познавате и сте видели всички кадри :) Просто когато има „теч“ в който и да е момент – той ще бъде припознат, защото вие вече познавате всички кадри. Ето защо смятате, че това е нещо „вече преживяно“ или „вече видяно“. Всъщност е и двете, но не по причините по които повечето хора смятат...

Разбира се и двете обяснения са верни по свой собствен начин, но от гледна точка на тесерактната структура, déjà vu-то има и аспект много по-различен от всяка една теория за която съм чувал в съзнателния си живот. И по мое мнение е точно обратното на онова, което си мислим че е – защото ние по-скоро сме склонни да смятаме, че е нещо хубаво.

Изключително сложно ми е да препредам тази концепция, защото съм я видял от гледна точка на по-висока плътност, затова тук тази идея неизменно пристига с минус няколко смислови измерения..., но въпреки това ще опитам да създам подходящата метафора.[204] Отново ще дам два варианта, затова направо да започвам с първия.

Въображението ни е нашият истински „Аз“. Като такова то винаги ни разказва някаква история и най-често – това изобщо не стига до ежедневния ни фокус заради филтрите на ума. Т.е. ние не сме съзнателни за този Поток, най-вече защото хората вече нямат шибано въображение :) То е смачкано от рутина и телевизия. Това не означава, че Потока не е там обаче, макар и несъзнателен. Той винаги остава в „регистрите“ и когато неговата история постигне съвпад с физическия декор – ние имаме déjà vu. Да речем, че въображението ми разказва следната история (до която аз нямам съзнателен достъп, но мога да разпозная като своя, ако тя се разиграе в материята): „аз и ти стоим на някаква беседка в еди-кой-си парк и като се обърнем наляво ще се случи нещо интересно“.[205] И когато, в действителността, аз отида с вас на тази беседка във въпросния парк и се обърна наляво, както е казано в условието – това е или déjà vu, или пък е по-сложния вариант, който казвам, че е доста трудно да се обясни с думи, а именно...

Говоря за ключови моменти, в които е имало шанс за скачване в тесерактните ръкави. В този момент – ако трябва да се изразя на gamer-ски език – вие събирате достатъчно „точки“, с които можете да отключите ново бонус ниво. Като Sonic, който като събере определен брой рингове – на края на нивото може да премине през голям ринг, който го води в алтернативно бонус-измерение.

Навлизайки в този момент, вие получавате достъп до коридор, който е отворен като възможност и потенциал за една по-добра реалност, в която можете да преминете към по-позитивна енергия. Това е прозорец, който можете да използвате в своя собствена полза за промяна на реалността. Важно! На подсъзнателно ниво вие винаги знаете предварително, че такъв момент ще има. Няма значение как. Дали чрез някакъв пресантиман започнал по-рано през деня или по някакъв друг – специфичен за вас начин – няма значение. Това касае само вас. Вие обаче (както и всеки човек), имате капацитета да усещате тези моменти и трябва да изградите за себе си адекватни реакции и тип внимание спрямо това. Тук няма рецепти. Използвайте въображението си. Познавайки структурата – вече знаете достатъчно, за да го направите. Защото онова, което видях в РСВ е, че когато този момент бъде преживян и си кажете: „а, déjà vu!“, това означава, че този коридор е пропуснат. И именно това бе големия шок за мен. Макар да си остава неутрално събитие, повечето хора не биха класифицирали déjà vu-то като „нещо хубаво“, ако можеха да видят структурата, както аз я виждам. Наличието на déjà vu е сигурен признак, че сте пропуснали шанса си за по-позитивно развитие на нещата. Всъщност това е феномен подпечатващ факта, че сте го изтървали. То е като да видите изотзад светлините на тръгналия влак, който буквално сте изтървали за няколко секунди, но вече не можете да стигнете.

Интересното е, че Егото ни подлъгва относно тези моменти и ние ги смятаме за нещо много мистично и интересно. Срещал съм хора, които смятат, че са много атрактивни и духовни, защото имат déjà vu-та на килограм. Сякаш цялото нещо се бърка с идеята за синхроничностите – смята се че колкото повече – толкова по-добре :) Déjà vu-то няма нищо общо със синхроничността на ниво структура, ОК?

Константните déjà vu-та са сигурен признак, че сте в постоянна издънка, защото не сте влезли в благоприятния ръкав и сте изпуснали възможността си за пореден път. Най-малкото déjà vu-то е базирано на повтаряемостта. А само ума генерира повтаряемост.[206] За да се повтаря нещо отново и отново като структура – това означава, че нещо ви се изплъзва. Не означава, че водите много интересен духовен живот. Означава, че трябва да погледнете в тази посока и да видите какво пропускате. Не да погледнете в частния случай и параметри на самото déjà vu (макар че сигурно и това би помогнало на някои), а да разберете защо тази формация присъства в живота ви като цялостна тема. Кое е генералното, което пропускате. Ако нещо ви се случва постоянно и вие продължавате да нехаете и да се превъзнасяте „колко интересно било“ – определено нищо няма да се промени. Важи за всичко в живота by the way – предполагам това е нещо, което може да бъде разбрано от повечето хора. Този моментна déjà vu, който толкова ни интересува и вълнува, е фалшиво тълкуван от Егото за някакво много голямо откровение. Разглеждаме го под тотално грешна гледна точка. Ако нямахте déjà vu-та щяхте да преминете в по-добрата реалност гладко, без усещане за „скачване“ – точно както постоянно преминавате от тесерактен кадър в тесерактен кадър – толкова плавно и неусетно, че се създава усещане за континуитет на Сега-то. Това е естественото преминаване. Ако има спомен, който се явява самото déjà vu– значи има разминаване между оригиналния коридор, който бива предвиден за позитивно израстване и това, което е. Т.е. автогол.

Всичко това беше изключително потресаващо за мен, когато го открих, защото моите déjà vu-та рязко секнаха преди около десетина години. От 10 г. насам аз не съм имал нито едно déjà vu, което в един момент се превърна в нещо потискащо, защото преди това деня ми бе ПЪЛЕН с такива, като кулминацията бе преди около 15 г., когато имах един ЦЯЛ ШИБАН ДЕН, в който знаех какво точно ще се случи във всеки един следващ момент. Уверявам ви, че това не е нещо забавно и е изключително скучно да знаете какво ще стане в следващия миг. Работата е там, че при мен контраста бе много рязък и изведнъж аз самия се отрязах от този поток, което смятах за нещо негативно за собствения си Път. Смятах че да имам толкова много déjà vu-та и в един момент да се окажа с 0 за 10 г. – не е добър признак.

Сега излиза, че през цялото време съм бил на правилния за мен път, а не обратното, което е доста комично и бе поредното доказателство за това какво прави ума с „погрешната езотерична информация“ – създава блокажи, които само ни дърпат надолу и ни насаждат комплекси за малоценност, вина и чувство за провал. Честотата на вашите déjà vu-та са като лакмус за вашия: „just how fucked up am I now“-meter. И както казва Мечо Пух: „Колкото повече – толкова повече!“ :))

С това не искам да вкарвам депресии у хората... Както с всичко в тази реалност – и това може да бъде обърнато във ваша полза. Колкото повече déjà vu-та имате, толкова по-ясно ви се казва, че има нещо генерално в реалността ви, което пропускате и все още имате шанс да разберете какво е то и да го промените. Това е като аларма, че постоянно пропускате нещо, че зорлем отблъсквате моментите за скачване към позитивен коридор. Déjà vu-то е фантома на вашето благоприятно бъдеще :) И ако осъзнаем структурата на déjà vu, можем да го ползваме като възможност за хващане на пропуснатия Поток. Разгледайте го като възможност.

А, и не забравяйте – ако имате лошо предчувствие и бедата наистина ви се случи, това се нарича „дейба vu“, не „déjà vu“ :) Един познат наскоро ме светна :)

Исторически заменки и рестартирания на колективното несъзнавано

Вечността е влюбена в преходните творения на времето.

— Уилям Блейк

Използвам думата „исторически“ единствено, за да дам разбираем контекст на аудиторията. Историята е нелепа дисциплина, която трябва да бъде премахната като концепция от човешкия речник. Вече трябва да разбирате, че няма действителна история. Знам че това звучи като твърде високомерно мега-изхвърляне на този етап от мисловността на цивилизацията ни, но до 50-100 г. това ще бъде разбрано и прегърнато, както днес признаваме гравитацията. История няма. Има само пресъздаване на неща от настоящия момент.[207] Онова, което наричаме „история“ е просто нашата перцепция за друго съществуващо Сега, но от линейна време-пространствена перспектива, която ни позволява да възприемаме Сега-то като „минало“. Преживявал съм буквално как всяка една епоха е като различен свят и планета (бях подхвърлил това в началото на книгата). Преживяването на даден „исторически период“ е толкова различно от всичко останало, че не може да се сравнява с нищо. Да тълкуваме историческите периоди от сегашната си гледна точка е нещо higly ignorant. Ние не можем да ги разберем „исторически“, можем да ги тълкуваме спрямо онова, което днес тълкуваме като „реалност“, „нрави“ и т.н. Ние вече не можем да мислим по онзи начин, можем само да гледаме картинки от епохата, но нямаме представа какво е БИЛО, защото това са изцяло други „пози“ на „фотографската лента“. Разглеждайте го като безкрайно поле от алтернативни реалности съществуващи едновременно, върху които ние решаваме да се фокусираме по специфичен линеен начин. Дадена епоха не е резултат от тази „преди нея“. Само изглежда така, че едно нещо „става причина“ за друго. На практика обаче, става дума за напълно отделна реалност без причинно-следствена връзка. Ние създаваме продължителността, наричайки я „история“. Имайте предвид също, че бивайки нов човек при всяко едно разпадане на тесеракта, ние променяме и собствената си история. Много рядко „помним“, че променяме историята си, защото създавайки идеята за „продължителност“ и „ново минало“ вървящо с нея, то новата история изглежда така, сякаш е била единствената история, която някога сме имали. Само така умът може да изгради основите на реалността, която преживява в момента и това да изглежда правдоподобно. Така че допреди 20 сек. ние буквално може да сме имали колективна планетарна история, която е НАПЪЛНО различна, но ние няма да помним това, защото онова, което наричаме „история“ в момента ще прилича на онова, което винаги сме имали като история. Това е постоянно пренаписване комбинирано с амнезия. Затова когато говоря за „исторически заменки в несъзнаваното на човечеството“ говоря за същото за което говорих в предната подточка – изпадналите тесерактни ръкави. Само че този път издигам примера от лично на колективно равнище и ще опиша няколко случая, в които ние като човечество сме имали „история“ много различна от тази, която помним в момента. Като цяло това е трудна за достъп информация и има един особен момент при нея. За разлика от субективния им аналог в живота на личността, отпадналите колективни ръкави са наистина отпаднали в 99,99% от случаите. Що се отнася до изпадащите тесерактни ръкави в нашия собствен stream, впредната подточка обясних, че самият факт че имаме капацитет да си спомним такива разклонения (па макар и в РСВ), означава че те все още имат влияние над сегашния ни съзидателен фокус. Ако нямаха такова – ние нямаше да можем да имаме достъп до тях, дори в РСВ.

При колективния вариант на същото нещо – това не стои по същия начин. В повечето случаи старите времеви линии нямат колективно влияние над нашата[208], но тъй като това е нещо, което касае цялата ни цивилизация – до него може да се получи теоретичен достъп, защото то е със статута на public domain. Това е като архив, до който имаме достъп – явно по „правилата на нещо си“... Няма да кажа „клауза“, за да не звуча твърде юридически, но смисъла се доближава до използваната дума. Някои моменти от откритото са мъгляви и нямам цялата информация за всичко, но предлагам онова до което получих достъп. За улеснение излагам моментите от „историята“ ни в хронологичен за времевата линия ред (на практика обаче детектирах тези събития разбъркано). Бързо ще разберете, че това е най-екзотичната информация от цялата глава „Екзотична информация“ :)) Най-малкото защото касае колективната история на всички ни. Просто е „онази история“, която вече не помним, защото сме избрали да имаме друго „минало“. Направо нямам търпение :Р

Както е открил и Юлиус Евола, всяка една история на даден народ е просто отражение на нуждите на дадената епоха. И без значение от историческите изводи, фактология и потвърждения – истината остава метафизична и лежи отвъд всякакви доказателства. Така че не очаквайте някакви фактологически потвърждения на всичко, което ще прочетете оттук нататък. Малки потвърждения на всичко това аз самия открих под формата на „течове“ в несъзнаваното, които отново виждаме като отражения в поп-културата. За други имах лични потвърждения в собствения си живот, които нямат никаква тежест извън параметрите на моя собствен свят. Така или иначе говоря за неща които аз преживях и видях и всеки може да прецени дали това е релевантно за самия него. Не е нужно да се съотнасяте към него, но може и да се случи. Също така имайте предвид и тънкия момент, че във всеки един миг историята и произхода на дадено нещо се променя, защото връзките към това нещо от настоящия момент – биват преизбирани. Т.е. в даден момент една история е relatable към нас, в друг – друга. В зависимост в каква формация се намираме. Що се отнася до колективните заменки – мисля, че това не се случва чак толкова често с магнитуда на тотално и цялостно зануляване. В субективния свят флуктуациите са много по-осезаеми. В колективния консенсус, масовите скокове, които пренаписват цели линейни периоди – сякаш не са толкова чести. Но това е моето лично усещане – не ангажирам никого с него.

Цялата нужда от пренаписване на времевата линия в местния локал започва с Атлантида. Няма да се спирам подробно на периода, защото намесите там са толкова много и кашата е така огромна, че няма оправия, камо ли линейно систематизиране на случилото се...[209] Все пак дуалната матрица бива окончателно наложена в blueprint-а ни именно тогава. Преди това правилата на Играта не са били „затегнати“ по начина, който преживяваме в момента. Впоследствие знанието е било потулено, за да може да започне следващия цикъл в аранжировката, която преживяваме тук. Естествено някои сегменти от това знание са запазени под различни остатъчни форми. Те са се развили донякъде, но впоследствие също са били потиснати и са останали скрити. Тук идва и идеята с рестартирането на несъзнаваното (от втората част на заглавието на настоящата подточка).

„За съжаление“, открих че при много специални обстоятелства, може да се подтисне несъзнаваното на дадена група или нация.[210] Не да се изтрие (защото нищо, което някога е съществувало не може да бъде заличено), но може да се направи така, че да нямаш достъп до него. В този ред на мисли Индия, Япония и Китай са с рестартирано несъзнавано. Техният начин на мислене е щял да изцикли твърде рано от тази Игра, защото тяхната генетика има различни остатъчни клонове от Лемурия, което позволява физическия support на друг тип мисловни модели. Това е причината поради която тези култури са толкова екзотични и изцяло различни от нашата – защото в своето ядро те са плод на съвсем друга мисловност. Разбира се, тези народи са формирали и съвсем различни мистерийни традиции и школи, които са много трудни за разбиране от нас, западните хора. Този тип (не-)мисловност е създал проходи за изход от Играта много по-бързо от очакваното. Не на масово ниво – не разбирайте всичко това като някаква абсурдна идея, че примерно цял Китай е имал потенциала да се възнесе преди всичко да бъде заличено от комунизма... Не става дума за това. Става въпрос, че тези култури са създавали условия за много по-скоростно изцикляне на всичко разиграващо се тук. Ето защо психиката им бива „сривана със земята“ в даден момент.

В Азия обстоятелствата около пси-подема са закономерни. Вече писах за „втория клепач“ и идеята за по-малкото светлина навлизаща в окото. Азиатците са с генетично притворен клепач, което автоматично създава друг тип култура, по-близка до граничното, което позволява и по-бързо вникване в невидимото. В тези култури се говори малко, защото неизказаното е по-важно от казаното. Всъщност при азиатските народи извънземната намеса в древността не е чак толкова голяма. Там е имало по-скоро другоизмерни просмуквания, защото хората са били отворени към по-големия спектър на съществуващото и influence-а е по други линии.

В Древен Китай това е формирало безкрайните дълбочини на даоизма и ранния чан будизъм, освободен от неговата излишна ритуалистика. На по-късен етап, при различни кръстоски на дадени потоци, палитрата се трансформира и запазва в Япония под името дзен. Там остават различни парченца от онова, което днес вече не може да бъде открито масово в Китай. То е заличено от Културната революция.[211] Днес Китай е пълен с любимци и цялото му величие, култура и дълбочина са изчезнали почти без следа. Философии като Фалун Дафа, които са се появили, като опит да възвърнат изгубеното знание – биват заличени с безпрецедентна жестокост.

Япония от своя страна погива с нахлуването на запада (макар процеса да започва много по-рано) – събития показани метафорично в „The Last Samurai“ с Том Круз. Днес там живеят роботи без емоции, които бавно се самоунищожават. Мога да потвърдя това от личния си престой в Япония – не говоря наизуст от прочетени книжки. Несъзнаваното на тези хора е почти тотално заличено и това е една от причините те да се държат като деца. Ако разгледате поп-културата им и инфантилното им държание, ще видите, че те са в детски стадий именно защото сега тепърва започват от нулата. В Китай този елемент също присъства, но в никакъв случай в степента, която откривам в Япония.

Индия е страна с изключително силно лемурийско и извънземно влияние. Ако погледнете религията и традициите им, това не може да остане скрито. Те нямат втори клепач, но знанието от този калибър е било много силно отпечатано в тяхната психика. От това възникват будизма и Адвайта веданта, които са сравнително неутралните аналогии на даоизма. Изобщо за всички тези народи е характерно едно притихване и съзерцание. Присъства фин усет за скритото за което е излишно да се говори, защото то не може да бъде разкрито в диалога. Спомням си как Джоузеф Кембъл разказваше една история, която намерих за много красива.

В Индия той наблюдава как слагат червен обръч около камък, след което камъкът се смята за въплъщение на тайнството. Той споделя, че обикновено човек гледа на нещата съвсем практически, без да се замисля за тайнството в тях. Например часовника си е часовник, но той е също така и нещо съществуващо. Човек може да го постави на земята, да нарисува кръг около него и да се опита да го възприеме в това ново измерение. И това се нарича „освещаване“. Идеята е, че ние наистина не знаем какво представлява нещото. Не знаем какво го крепи. То е нещо, което съществува във времето и пространството. Подобен тип съзерцание ни връща към идеята за това каква загадка е съществуването. Можете да концентрирате медитацията си върху часовника и той да ви разкрие тайнството на съществуването, което е навред. В този формат, часовникът се превръща в център на вселената, в неподвижната точка на вечно въртящия се свят. Ето за този тип фина сетивност говоря – тези народи я притежават. Нямам представа кога несъзнаваното на Индия е било заличено, защото тази традиция никога не ме е привличала. Допускам, че отново е с нахлуването на орионските представители от Великобритания. Днес Индия, подобно на Китай, е пълна с животински инкарнации. Буквално по тази причина те пикаят и серат по улиците си – защото животното не подбира мястото на което да свърши тези си нужди – то просто го прави в момента в който му се прави и не пита „дали е удобно“. Индия днес също започва почти от нулата на ниво колективно несъзнавано.

Тибет също е някаква странична част от цялата тази вълна, затова е заличен от комунистите след като самият Китай е бил рестартиран. Днес Тибет е изключително наситен от черни практики и традиции – до степен, в която хората от запада не подозират абсолютно нищо и смятат тази страна за апотеоз на духовността. Интересът на белите народи към всякаква форма на окултизъм води до тотална слепота.

Ако ви прави впечатление, основният двигател на тези рестартирания е Империята Орион в лицето на земните си представители. Това не ги прави „лоши“. Те просто изиграват ролята, която им е отредена – онази, от която малко или много ние самите имаме нужда, за да преживеем онова което искаме.[212] Те трябва да са жестоки, безпардонни и зли до дъното на костния си мозък – иначе нищо от това нямаше да има усещане за реалност.

По темата може да бъде казано още много, но това не е полемика за настоящата книга. Синтезирах някои неща, които открих, за да хвърля внимание върху съществуването на такъв процес. На практика подобен момент може да бъде открит в „историята“ на всяка една нация. За България това може би е епизода с Борис I и покръстването. За Южна Америка ще е нахлуването на конкистадорите и т.н. – схващате модела. По някакъв начин намирам цялото това нещо за свързано с колективните заменки по времевата линия на човечеството. Затова и ги събирам в обща глава. Това са като ключови моменти в Играта, които хвърлят семе за възникването на ново нейно ниво. Колективните заменки в консенсусната времева линия биват осъществявани, когато несъзнаваното реши, че е задоволено от разиграването на даден сценарий. Когато едно нещо бива разгърнато достатъчно подробно и дълго – то изпълнява своето предназначение и нуждата от ново сечение излиза на дневен ред. Нашата „история“ на практика наподобява изтичането на давността на определен тип програма. След това тя става непотребна, вече не може да задоволява актуалните нужди на новата динамика и се налага да бъде заменена със следващата нейна версия. На подобен принцип се случват и колективните заменки в несъзнаваното, които ние сами оркестрираме за себе си.

Започвам да ги изброявам хронологично:

▪ Северноамериканските индианци

Това е епизод, който все още не мога да си обясня напълно, защото в него винаги съм усещал „половинчатост“. На практика той спокойно се вписва в горните обяснения свързани с поредното зануляване на локалното несъзнавано, но въпреки това го поставям в настоящата категория. Рестартирането е процес въплътен от избиването на северноамериканските индианци, но нещата не свършват само дотам. Това е първият момент след Атлантида, който успях да детектирам, в който е имало темпорални заменки, но те някак не са пълни и не мога да разбера „защо“ това е така.[213] Някак символично е, че първите опити за подмяна на хронологията след Атлантида, се е случил именно на индианците, защото те са преки наследници на тази генетика. Като цяло това е една от основните причини, поради които те е трябвало да бъдат заличени – защото всички по-големи останки от тази мисловност са пречели на инсталирането на новите програми за развитие на несъзнаваното. Трябва да си дадете сметка, че няма как да схванете концепцията, ако не се отърсите от морала и разбирането си за свобода/несвобода. Това са процеси много по-огромни отколкото ценностната ни система може да вмести в дребната си рамка.

Индианците са имали много различно светоусещане. Те са били едни от последните деца на планетата, бидейки в една постоянна връзка с нея. Умеели са да „четат“ самата земя.[214] Били са в крайно тясна връзка с нея.

Конституцията на живота им обаче, е била в твърд асинхрон с онова, което се е случвало масово по цялата планета в онези времена. За тях е било време да влязат в динамиката на новото, но те са отказали да го направят и в резултат са били пометени. Клането им е било част от естествения цикъл на Играта. Все пак Америка е била предварително избрана от Империите за новата им пропагандна платформа, която да зададе тон на целия нов свят – неизбежно решение взето от цялото ни несъзнавано. Индианците обаче, са били връзката с онова духовно минало (и неговите традиции), които още от Атлантида са били оставени зад гърба на масовия фокус. Те не са били в Потока на настоящето спрямо планетарните тенденции, което по естествен път ги е превърнало в жертви. Разбира се – агресорът не е закъснял.

Знам че от наша гледна точка звучи малко „жестоко“, но трябва да разберете, че присъствието в настоящето няма само индивидуално изражение – то има и колективно такова. Говоря за вече споменатото съучастие в собственото ни съвремие. Това е да интегрираш инкарнацията си във времето, в което си решил да я имаш. Ако решиш да бъдеш извън това време – резултатът обикновено е още фрагментация. Има едно равнище на мъдрост свързано с разбирането на динамиката на консенсуса, което започнах да ценя. Както казах по-рано – има начин да играете по хитър начин с него, но в същото време да следвате своята собствена линия. И именно това е най-интересната и активна игра. Когато не си в Потока на настоящето (без значение личното или колективното) – ти винаги ще се озовеш в ролята на жертва, винаги ще бъде „наритан“ някак си. Неизбежно е. И по тази линия – макар индианците да са били в личното си настояще – те не са били в синхрон с колективното такова. Изобщо не са искали да влязат в новия планетарен цикъл. Отказвайки да влязат в този Поток, те просто са били изтребени, защото консенсусът вече е бил решил да навлезе в новия период, в който индианците така или иначе просто не са пасвали. Т.е. – колкото и безчувствено да звучи – те отпадат малко по административни причини на консенсуса :) Мога да сравня цялата ситуация с началото на „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Вогоните просто пристигат и унищожават Земята, защото тя пречи за построяването на нова хиперкосмическа магистрала. Това е част от естественото развитие на нещата в местния космически локал. Земляните са имали възможността да се подготвят за това през последните 50 години, защото решението е било на разположение в местните космически проектантски отдели в Алфа Кентавър, до които се очаква, че всеки има достъп :) На никой не му пука, че ние нямаме технологията, за да имаме достъп до тази информация. Та на подобен принцип се е случило и това с индианците.

Тънкият момент тук е, че все още не мога да разбера заменката по времевата линия, макар ясно да видях, че има такава. Успях да се докопам единствено до аспекта свързан със зануляването на местното несъзнавано, което е било нужно, за подготвянето на правилната почва за бъдещето развитие на цивилизацията ни. Единствената архетипна зависимост, която открих е, че в книгите от серията за Монтоук също има връзка с индианци. В трета част от поредицата[215] става ясно, че самата местност, където са се провеждали експериментите по пътуване във времето са дълбоко свързани с местните индианци. Фактът, че индианският елемент се просмуква в тематиката на най-големия време-пространствен проект в модерната ни история, не е нещо, което мога да пренебрегна от синхромистична гледна точка. Както виждате имаме тематиката за манипулацията на времевата линия и северноамериканските индианци в един общ сюжет, което за мен добавя допълнителна вибрация във вече съществуващия общ резонанс по въпроса. На лично ниво това е безспорно свидетелство за факта, че в тяхното несъзнавано има опит за подобна времева манипулация. Още повече, че местните индианци в Монтоук имат легенди за „богове пътуващи във времето“ и т.н. Keep in mind, че подобни заменки изскачат именно в подобни истории. Те се просмукват като част от разиграването им в даден сюжет на някоя земна драма.

Предполагам, че в бъдеще ще науча повече за времевите манипулации свързани с този период.

▪ Експериментът „Филаделфия“

Всъщност това не би следвало да е особена изненада и тук няма какво толкова да се каже. При търсене на моменти в колективното несъзнавано, в които като цивилизация сме избрали да пренапишем историята си, се върнах до 1943 г. при провеждането на експеримента „Филаделфия“. Тези от вас, които са чели книгата знаят, че в самия експеримент има голяма доза извънземно участие – позитивно и негативно.

Трябва да се вземе предвид, че много извънземни раси идват тук, за да повлияят на времевата линия по „положителен начин“ просто, за да има по-малък негативен impact върху собствената им история. Така застрашаването на тяхната система е по-слабо вероятно. Затова в много контактьорски материали ни се съобщава, че сме опасни не само за себе си, но и за другите същества в галактиката. Т.е. някои от доброжелателните извънземни намеси на Земята не са толкова от „добри чувства“, а защото ТЕ смятат, че „така е по-добре“. Най-вече за да не бъде застрашено тяхното собствено статукво.

Изпадналите тесерактни ръкави на консенсуса, които видях, бяха свързани именно с такова влияние – „Филаделфия“ е типичен пример за извънземна намеса „за добро“, което не се оказа толкова добро. Разиграването на историята с кораба бе довело до реалност, в която тази технология бе разкрита публично и интегрирана в нашето общество. Тя не бе покрита по различни тайни проекти, каквото е статуквото в нашата реалност към момента. Респективно, в онази реалност това стечение бързо формира нов тип цивилизация базирана на свободната енергия. Разбира се, ние все още не бяхме готови за това, защото тези технологии идват с естествен тайминг, когато сме ментално узрели да боравим с тях – иначе ще последва още по-скорострелно самоунищожение. Въпреки това несъзнаваното бе решило да експериментира със „зрелостта“ си и интегрирането на технологията беше факт. Ясно видях тенденциите в несъзнаваното и отношението му към всяка една технология, чийто тайминг не е наистина назрял. Всяко едно голямо технологично откритие отваря нова врата в структурата на платформата просто поради факта, че технологията винаги е базирана на съзнанието. Със своите изобретения ние не правим нищо друго, освен да репликираме идеи, които вече са вътре в съзнанието, имитирайки неговите функции. И малко или много това ни прави съзнателни за различните посоки и модалности, които това съзнание може да овеществи.[216] Колкото по-модерно и сложно е нововъведението, толкова повече възможности/реалности ще отключва, защото ние автоматично боравим с по-висок ред идеи. Вече можем да се свържем с тях чрез метафората на собствената ни технология. И това създава още пластове и нива на специализации, които могат допълнително да фрагментират реалността ни, ако нямаме холистично разбиране за процеса.

Нещо подобно се случи с реалността, която всички сме преживели след интегрирането на технологията от експеримента. Човечеството нямаше вътрешната подготовка да борави с технология, която бе базирана на принципи, които все още не разбирахме на ниво масов фокус. Технологията бе базирана на по-висше съзнание за което нямахме awareness. Отначало имаше привидна свобода, но после започна нов тип потисничество. Това имаше две допълнителни разклонения, които преживях. В едното ние самите се самоунищожихме като вид; в другото човечеството оцеля на голяма цена и се върна доста години назад като цивилизация, усвоявайки по този начин тежки уроци. В крайна сметка, максимума бе извлечен и несъзнаваното реши да разиграе варианта, в който тази технология остава скрита.

Именно в този ръкав е съзнателния колективен фокус в момента, без да помним другите разклонения, които така или иначе преживяхме.

▪ Кенеди

На практика това бе първата заменка във времевата линия, на която попаднах, което повдигна интереса ми и към феномена като цяло. Вече описаните истории за индианците и Филаделфия открих на по-късен етап. Ето защо и информацията за промените около Кенеди е най-богата и досега съм открил най-много потвърждения именно за този темпорален switch в несъзнаваното. Мисля, че този случай е и най-жив в несъзнаваното, защото той се случва през 1996 г. Това, което искам да кажа е, че навярно най-много хора ще изрезонират с този вариант, а някои дори може и да го „помнят“. Интересното за колективните заменки е, че някои хора имат „спомен“ за тях, но в същото време е някак неактивен. Т.е. „споменът“ е там, но той не е част от преживяването на нашата история по отношение на ефекта. Човекът ще играе с историята на консенсусната реалност. Но вратата в съзнанието за изпадналия тесерактен ръкав по някаква причина стои отворена. Ако фокусът на индивида е в друга реалност, но има спомен от старата времева линия, това означава, че по някаква причина тези спомени са съотносими към настоящите активности на човека и той има нужда от тях. Причините за това винаги са субективни и не може да има генерални положения, които да бъдат систематизирани. На тази механика се базира и „Ефектът Мандела“ споменат по-рано в книгата. Странното както казах е, че тези спомени стоят някак „гранично“ в главите на хората. На някакво ниво те усещат, че историята, която смятат че помнят, не е историята, която е била тук само преди миг. Но те (почти) никога няма да узнаят за това пряко – това е просто връзка, която служи като проводник за дадени енергии нужни за Пътя на този човек.

На този принцип, през 1996 г. (или поне онова, което помним като „96-та“), ние променихме своята планетарна история до степен, в която това имаше много конкретни последици за цялата ни цивилизация – вече разбрахте магнитуда на това от предния пример за експериментът „Филаделфия“. До 1996 г. ние все още имахме история, в която Джон Кенеди бе жив до 1984 г., а не убит през 1963-та. Сега обаче, тази история за нас не е факт, ние имаме история, в която Кенеди бива застрелян през 1963 г.

Смъртта на една такава личност може да бележи края на даден архетипен процес, който е започнал да кристализира и да изпада от тази реалност, защото вече е изциклен, рециклиран и преработен – вече няма смисъл от него. При убийството на Кенеди, колективното несъзнавано е решило, че имаме нужда от тази реалност, в която да изцикляме идеи, които са генерирани от липсата на този човек; нещата, които той НЕ Е направил след 1963 г., когато умира в новата ни история. Идеите породени от неговия живот до 83-та година са изциклени, затова сега започваме да усещаме последствията от тези. Не съм дълбал допълнително в това, но смятам, че причината отново е свързана с извънземни. Най-малкото всички сме чували, че Кенеди е убит именно поради факта, че навярно е щял да направи анонс свързан с извънземните форми на живот и връзката им с американското правителство.[217] Очевидно това е личност и период от историята, които са изключително ключови за развитието на цивилизацията ни.[218] Също така получих като впечатление и идеята, че онова което наричаме „Четвърти райх“ пуска реални пипала в държавния апарат на САЩ именно след убийството на Кенеди.

Въобще около Кенеди има много странности що се отнася до записаната ни история, в която вярваме днес. Кубинската ракетна криза, например, по личното ми мнение е много гранично събитие, което се случва само година преди смъртта на президента. Нещо от необичайно естество се е случвало тогава и доколкото успях да видя в РСВ на сцената е имало трети скрит фактор (освен американци и руснаци) за който не знаем нищо. Това е бил играч, който аз самият не успях да детектирам докрай. При опит да видя в тази посока се генерираха само отражения без съдържание – т.е. по някаква причина несъзнаваното все още запазва в тайна този аспект (поне от мен).

Впоследствие реших да прегледам отново филма „X-Men: First Class“ и това е момента, в който започна да става наистина интересно.[219] Получих този импулс точно в периода, в който проучвах Кенеди. Каква бе изненадата ми, когато видях в сюжета „скритият играч“ в лицето на мутантите, които имат свои собствени планове за делбата на света и за които официалните власти не знаят нищо.[220] Оказа се, че сценарият се разгръща именно по времето на Кубинската ракетна криза и имам предвид това буквално – във финалната сцена героите са между чука и наковалнята между руските и американските кораби, които са на прага на ядрената война. Интересното е че във филма, главният мутант, който дирижира събитията от разстояние, се крие в таен и изолиран от останалия свят сейф. Последният е метафора за скрито кубично пространство, а входът към него е отчетливо квадрат в квадрата...

и... целият аранжиран с... огледала!

Метафората за мен тук бе, че скритият аспект генерира огледални отражения (които видях в РСВ), което се просмуква като фактология дори в аранжировката на филма описващ същите събития. Пуааааааа!!! Вече разбирате ли по-добре какво имам предвид под „просмукване на информация от по-висока плътност в поп-културата“? Не?

О, между другото... Облицовката на стената водеща до тайния огледален аспект дирижиращ събитията е... преплетен куб в стил Ешер :)

На вашето внимание на първия ред вляво – кадър от филма с акцент върху тапета облицоващ стените към скритата кубична камера; вдясно от него виждаме въпросният мотив сам по себе си, който представлява изометрична репрезентация на преплетени кубове, имитиращи досущ пресичащото се тесерактно поле, което съм виждал многократно в РСВ. Поради ъгъла на самата графична репрезентация виждате само фрагмент от кухата решетка на куба – по-точно – мотив от пресичането на 3 негови страни. Останалата част остава скрита заради перспективата на изображението. Илюстрирал съм това за по-нагледно в единичната картинка на втория ред, където въпросният мотив е ограден в червено.

Искам да обобщя, защото подозирам, че не е станало ясно за всички...

Първо откривам информацията за времевата манипулация свързана с Кенеди, което се явява отпаднал тесерактен ръкав в консенсусния фокус на несъзнаваното. След което започвам да проучвам нещата и виждам странностите около обстоятелствата свързани с Кубинската ракетна криза година преди публичната екзекуция на президента. Имам референции свързани с Четвъртия райх. Решавам да проверя нещата около кризата в РСВ и се сблъсквам с огледални отражения, които не ми позволяват да видя пълната картина.

След това от нищото решавам да прегледам „X-Men: First Class“ и с почуда откривам, че филмът винаги се е разказвал за Кубинската ракетна криза и скритият паранормален фактор около нея и Кенеди. В последната част на филма става ясно, че скритият окултен играч е мощния мутант Sebastian Shaw (SS), който се оказва... нацист! И е убит от Магнито чрез монета със свастика:

Между другото тези неща са само „бонус“...

Нацистът се крие в таен кубичен сейф, който има двоен квадратен вход, а вътрешността на помещението е облицована с огледала за които казах, че са силно свързани с тесеракта.[221] Дори тапетите облицоващи тайния огледален куб (с двойно квадратен вход), са на пресичащи се изометрични кубове свидетелстващи за тесерактния ръкав, който се явява скрит от Потока на събитията.[222] За капак не мога да пренебрегна и факта, че всички тези събития се завъртат около страна наречена „Куба“, която пряко съдържа думата „куб“ (на английски аналогията също не е далечна: Cuba/cube). Т.е. косвено се подсказва от поне 4 страни, че става дума за епизод, който е имал огромно влияние върху развитието на платформата. Както виждате, понякога няма нужда от преки попадения в РСВ – реалността ти ги предлага по друг, по-елегантен начин :)

А сега нека повторя въпроса си... Вече разбирате ли по-добре какво имам предвид под „просмукване на информация от по-висока плътност в поп-културата“? :D Да/не?

Искате още?

Тъй като хванах СМ-вълната на „X-Men“, реших да поровя още малко в същата посока. В продължението на „First Class“ – „X-Men: Days of Future Past“ – разбираме, че Магнито (мутантът, който убива нациста SS с монетата в огледалния куб) е обвинен в убийството на Джон Кенеди година по-късно след Кубинската ракетна криза. Той самият твърди че е невинен и е искал да спаси президента, защото последният е бил мутант с паранормални способности като него! На практика става ясно, че Кенеди е бил убит вследствие на заговор, който произхожда от вътрешността на самото американско правителство, а Магнито е удобната изкупителна жертва. FOX (студиото зад франчайза „X-Men“) дори създава отделен сайт за убийството на Кенеди в рамките на фиктивната „X-Men“-вселена като част от своята маркетингова кампания за „Days of Future Past“. Това е малко странно „надуване на газта“ от страна на FOX, още повече, че студиото решава да използва за сайта истински снимки на Лий Харви Осуалд, а не такива на актьор, който да го изиграе като персонаж. Навярно най-ироничния момент в цялата история е, че „First Class“ и Кенеди полагат основата на която са положение гредите на продължението „Days of Future Past“..., който пък е филм изцяло за time travel и промяна на цялата времева линия в „X-Men“-вселената! Както и да го въртя – темата за Кенеди, fringe-аспектите около последните 2 години от живота му и темпоралната дислокация на масовия фокус на несъзнаваното – изскачат от няколко различни страни. Тук определено има time manipulation motive.

И ако на този етап от книгата вече ви е станало интересно, но някой случайно иска да попита: „как да вярвам на собствените си преживявания и да съм сигурен, че не си въобразявам“... – можете да си вярвате, когато започнат да ви се случват подобни неща :))))) Те просто няма как да бъдат оркестрирани, нито вашият ум е толкова вдъхновен и изобретателен, че да си ги „изсмуква от пръстите“ на момента (което е любимият „аргумент“ на скептиците). Тук става дума за въображение проникващо от други нива на цялостното съзнание. В един момент всичко това просто кликва и вие знаете. Смазващата невъзможност на обстоятелствата постепенно ще ви убеди в това.

По подобен начин моят невероятен quest по темата продължи още дълго.

Мина известно време преди да си дам сметка, че тематиката изскача нелинейно дори в добре познатата ви трилогия „Back to the Future“. Вече познавате видеото описващо синхромистичните връзки между Сивите и Кенеди. Долният кратък клип отново е правен от Джо Алекзандър – човекът чийто клипове свързани с „Back to the Future“ и 11.09. преведохме и представихме в книгата ми за СМ. Клипът отново е със субтитри и по желание можете да го гледате тук (ако го отворите като нов прозорец в YouTube ще видите и някои допълнителни бележки във видеото, които не се визуализират при вградения в настоящата книга вариант):

Free Joomla Extensions

Както автора на видеото, така и аз съм наясно, че хронологично смъртта на Кенеди е много преди трилогията да бъде заснета. Ето защо този клип не е свидетелство за каквато и да е „PP-конспирация“ открита в обстоятелствата около президента. Той просто е поредното доказателство, че определени събития се отпечатват до такава степен в решетката, че те избиват „на капки“ в различни поп-културни феномени (какъвто „Back to the Future“ определено е). Лично аз не смятам, че режисьорът на тези филми умишлено е инженирал сцените по начин, който да ни напомня за убийството на Кенеди. Мисля, че това е поредното доказателство за просмукването на несъзнаваното в аранжировката на декора, оставяйки ни „следите“ за едно много по-голямо „разследване“. Така или иначе имаме втора референция свързана с Кенеди във филм, който пряко се отнася за време-пространствена манипулация, свързвайки по този начин вече познатите аспекти на тази обща тема. Тук трябва да последва поправка, защото „Back to the Future“ не е просто филм. Това навярно е едно от най-емблематичните произведения на модернизма свързани с пътуването във времето като цяло. Ето защо темата за Кенеди се просмуква като synchro-thread в трилогията. Всъщност би било по-скоро странно, ако най-скорошното колективно времево прикачване на несъзнаваното не бе отразено (поне по някакъв начин) в най-великия филм свързан с темата. Двете резонират на ниво структура. Защото Кенеди и темата за манипулацията на времевата линия е много голяма и тя създава ripple-и в континуума. Имайте предвид, че аз самият направих тази връзка сравнително късно – нищо че работих толкова време върху клиповете във времена, в които вече знаех за историята с Кенеди. С това искам да кажа, че около въпроса има една сравнителна мъгла, която те кара да не правиш връзките веднага, или да ги пропуснеш като цяло. Нещо подобно на occult blind-а свързан с „Millenium Hilton“. Огледалните отражения, които видях в РСВ за пореден път се бяха проявили, а аз разбирах това ретроактивно. По някаква причина несъзнаваното създава филтри, когато се опре до информация от толкова екзотично естество. Но все пак... когато фокусът на съзнанието ни е насочено към определена тема – ние вече имаме капацитета да детектираме връзките, които винаги са били там. И рано или късно – това се случва. Аз съм доказателството за принципа.

И понеже хубавите неща винаги вървят в комплект по 3, оказа се, че целия thread избива от несъзнаваното и чрез романа на Стивън Кинг „11.22.63“. Стиви отдавна не грабва сърцето ми, защото по мое мнение отдавна се изчерпа, но наскоро видях този роман в книжарницата и реших да прочета рецензията му. Първо защото това е може би единственият му роман, който вместо заглавие има числа (просто ми се стори странно) и второ, защото едно от числата е „11“. Просто улови вниманието ми.

Long story short – хванах книгата и с учудване установих, че сюжета се върти около Кенеди и... пътуване във времето. Разбира се не съм я чел... ценя времето си :))

Наскоро обаче, папируса на Стиви бе филмиран в мини-сериал и го изгледах. Като цяло нищо особено. При нормални обстоятелства никога не бих седнал да си губя времето и с него. Обстоятелствата обаче, са далеч от нормални, защото това бе третата завръзка на два аспекта, които наглед нямат абсолютно нищо общо – Кенеди и пътуване във времето.

На първо място opening-a на самия сериал е много странен в добрия смисъл. Някак си on spot.

Free Joomla Extensions

Не мога да кажа „точно какво“, но в него е набарано нещо на равнище „вибрация“, без да мога да формулирам нещо повече в тази посока. Просто по някаква причина ми въздейства. В даден момент си дадох сметка, че декора е черно-бяло-червено, което резонира много с изследването ми на платформата и диагонала 9/11.

После забелязах червените нишки[223] и факта, че 11.22.63 си е 11 + 11 + 11 + 9. Впоследствие се оказа, че и премиерата е равна на „9/11“ (15 февруари). Комбинацията червено-бяло-черно и двете „9/11“-ки бяха сигурните знаци, че можем да говорим за time travel свързан със структурата на платформата. Сякаш setting-а на самия сериал, връзката между всичко и червената нишка съединяваща всички различни точки, ми помогнаха да наредя цялото нещо в собствената ми глава. Всичко това потвърди за пореден път идеята, че цялото събитие има огромна връзка с цялостния формат на платформата в момента.

Сюжетът разказва за човек, който пътува във времето обратно до 63 г., за да предотврати убийството на Кенеди. Интересното е, че той го прави от точка в пространството, която се явява тъмен килер в закусвалня. Т.е. отново имаме идеята за скрито кубично пространство, което остава встрани от масовия фокус. В крайна сметка кой би заподозрял, че в килера на някаква задръстена крайпътна закусвалня в щата Мейн има междупространствен портал? :) Накратко несъзнаваното пряко ни подсказва (отново чрез поп-културата), че е имало времева манипулация в тези събития. Странно или не – в самото интро на сериала виждаме и карта с ороборус – змията захапала опашката си, която коментирах в темата за „Predestination“ и която очевидно sync-ва с идеята за манипулация над времето и някакъв time loop.

За да си спестя разказването на един иначе безкрайно скучен и монотонен мини-сериал, ще премина до архитектурата на последния епизод, в който имаше интересен момент. В сцената с Осуалд, в която той се опитва да снайперира Кенеди, виждаме кубични кашони, подсказвайки ни че това е момента свързан със set-ването на платформата:

С времето се научих да разпознавам такива сцени, които са пряка част от архитектурата на несъзнаваното в дадена продукция. Просто придобивате око, когато започнете да вярвате на онова което виждате и стопите съмненията си.

В декора на въпросните кадри виждаме кутии и кашони с документация по лавиците на хранилище, които по същество са метафора за информационни банки, каквито тесерактните клетки на практика са. Целият setting създава усещането за структура и това е много важно. Генералната организация на сцената е представителна за нейното смислово значение в реалността – тя е превключвател на Потока.[224] Това е момента от нашата реалност, в който снайперистът (без значение дали наистина е бил Осуалд или не) изменя цялата времева линия, убивайки Кенеди. Тесерактният поток прещраква. Текстурата и обстоятелствата при аранжимента на сцената се организират от несъзнаваното по начин, който да свидетелства за това. Самата физика на този shot (pun intended) се самокондензира така, че на всекидневния ни фокус да се презентира идеята за превключване. Това не е търсен ефект от декораторите на сцената – те са просто несъзнателен проводник на по-голямата идея.[225]

В сериала Осуалд е спрян, а Кенеди спасен. Респективно имаме сцена, в която кубовете на платформата са бутнати и се пренареждат:

Конфликтът на интереси пренарежда тесеракта

Разбира се, след това действие главният герой (зовящ се Джейк) се връща към своето време и всичко е променено към зле, вместо очаквания рай. Предполагам, че това е реалност представителна за алтернативното бъдеще, в която извънземния живот е разкрит и обществото се е саморазкъсало от психологическата травма. Както казах, не съм чел книгата, но ми споделиха, че Джейк разбира, че пътуването през портала не променя миналото, а по-скоро създава нови реалности. Което вече знаете, че е факт. Това е нещо като spin-off на идеята изказана и в самия сериал, че: „времето иска да се случи“. И „то“ ще ти попречи да го манипулираш по всякакъв начин. И под „то“ нямам предвид друг известен роман на Кинг – не очаквайте клоуни-човекоядци излизащи от килера ви, ако решите да си построите машина на времето :)

В моя случай структурата на платформата ми попречи поне на няколко пъти да бъда съзнателен за всичко описано.

Alas... it was in vain, cause I’m a pro :)

Корпоративната природа на платформата и Сивите

Кой направи Играааата, кой ѝ тури нивааааата, рептил или свобооооооодаааааа?!?

— древна македонска песесн пята ми веднъж от Nahuatl :P

От перспективата на наблюдаващ тесерактните полета в РСВ мога да кажа, че в началото ми бе трудно да се отърва от усещането за „компютърен код“, който има корпоративни характеристики. Вече споменах, че на това ниво няма абсолютно никакво усещане за цел или смисъл. Това е просто тренажор предлагащ даден тип преживяване. Единственото близко усещане за „purpose“, което съм усещал, е да има повече и повече пресичане на смисли. „Свръхзадачата“ му е да се обогатява. Не го интересува дали съдържа „добро“ или „зло“ – тези идеи не определят природата му. Просто „трябва“ да има „повече от всичко“. Преживявал съм идеята как раждането на вибрацията на даден „тесерактен асортимент“ е най-гениалната идея във вселената, което я превръща в космически бизнес не много по-различен от показаното в „Jupiter Ascending“. Да се създаде дадена вибрация, за да се обогати дадена Игра е едно от най-ценените неща във вселената на множество нива. От артистична, креативна, духовна и, разбира се (за някои) – бизнес гледна точка. Така Творението се обогатява многократно, защото пресичането на милиарди такива вибрации създават изключително разнообразие от нови неща. И макар „гоненето“ на това прогресивно разнообразие да има малко механичен привкус от човешка гледна точка – това са естествените задания на самата платформа.

Виждал съм, че в това има и сечение, което се ползва за „източване“ на съзнанията влезли в решетката. Има течения на мисълта, които са склонни да абсолютизират този аспект и по тази причина да обявяват планетата за „космически затвор“ или холографска илюзия. Макар тази модалност наистина да присъства като усещане, това в никакъв случай не е цялостната природа на платформата. Оттук се излиза трудно, най-вече защото много малко хора разбират, че за да се случи – то не трябва да е самоцел. Ако бъде такава – вибрацията която се излъчва е за вкопченост и това ще ви задържа до безкрай в Играта.

Една от основните трудности тук е да се интегрира разбирането, че само в несъвършенството и конфликтността се създава определен тип динамика (която ние явно търсим на базово ниво). Трябва да има спрели системи, за да може да има референтна точка благодарение на която да си дадем сметка, че се движим. Във физическата реалност нещата са структурирани така, че ако няма статика – няма и движение. Движението трябва да бъде дефинирано спрямо нещо. На този принцип, в сблъсъка с конкретната платформа, Висшият Аз разбира, че трябва да има много зациклили инкарнации, за да може да има активни такива. Дуалността на платформата го изисква. Тези позиции могат да се сменят през инкарнационния период[226], но като цяло масата винаги ще е спряла и ще бъде точена от различни паразитни системи – без значение в коя времева линия се намирате. Това винаги ще създава усещане за вкопченост и обреченост. До момента, в който спре да бъде така :)

Между другото дадени ню ейдж системи са напипали някои принципи, защото те работят абсолютно на ниво структура. Самите системи обаче, в един момент се самозабравят и решават, че са емисари на някакъв абсолют. На практика наблюдаваме процес по абсолютизация на принципа под похлупака на поредната религия, със съответния пантеон (който обикновено бива изобретяван впоследствие). Това работи добре и го прави популярно, защото за един линеен ум, достъпа до една изцяло нелинейна реалност става единствено чрез много, много ситно раздробяване. Това създава функционираща „карта на реалността“ за ума. Което обаче, така или иначе не работи за повечето хора, защото те се хващат именно за конструкциите на лявото полукълбо. Така че от „скитането“ ми в тези реалности, нямаше как да не си дам сметка, че някои ню ейдж философии имат много добри системи на класификации и с това печелят последователи. Системите работят на ниво идея и структура, но цялата им философия е за боклука, защото те играят с архетипни образи чрез които нахлуват и много други енергии. Някои окултисти пък, канализират истини за природата на даден свят и тази истина пробива посредством тях тук. В един момент обаче, те решават, че тази истина е специална за тази реалност. Кристализират я и я превръщат в догма, което пък преминава в окултно течение, което е запушващо. Защото тези идеи важат за много различни места, това не е непременно нещо, което ще работи тук. Самият окултизъм рядко разбира, че той трябва да е в движение и постоянна промяна. Той си кара само по 1 канал, затова създава едноканалност и вкопчване. Ето защо даоизма в най-чистата си форма призовава към пускането на всички идеи за това какво е човека, реалността и всичко останало. Не говорим за пускането само на НЯКОИ концепции и толерирането на други (както прави Светлата полярност), а на ВСИЧКО. Окултизмът пропагандира идеи, които до известна степен работят, но те са просто поредният опит за корпоративен монопол над реалността. А тя работи по много начини, не само по един.

Виждал съм как и дадени корпоративни решения на галактическо ниво за политиката на някой сектор, тук биват възприемани за окултизъм :) Това е като рекламна кампания заразяваща решетката на самия тесеракт – колко съзнания ще ползват определена система във вселената. Advertisement пропагандиращ даден тип реалност и светоусещане.[227] Това събира толкова много съзнания отвсякъде, че го превръща в огромна машина за ресурс (какъвто и да е той на различните места). В нашата реалност това се тълкува като създаването на различни течения на мисълта, нови стилове изкуство, литература, политически идеи, философии, спортове и каквото се сетите. Ако тези неща не са пряк корпоративен продукт, те са отражение на отварянето на нови участъци в несъзнаваното, които вече сме готови да разиграем като земни драми.[228]

На тази планета християнството е един от най-големите корпоративни продукти, създавайки хиляди под-идеи, класове, течения, мисловности, движения, езотерични школи, космически конспирации и т.н. И тъй като това е един огромен проход към нашата реалност – през него могат да нахлуят всякакви идеи ползващи посредника. Това е като да получите пратка чрез куриерска фирма Еконт. Можете да поръчате всичко от тоалетно казанче до самобръсначка – съдържанието винаги ще е различно, но доставчика ще бъде един, OK? И когато в дадена реалност има закотвяне на такъв (буквално) „космически продукт“, това е изцяло функция на дадена „корпорация за доставки“. Която има за цел да влива смисли от реалности в реалности, което да създава още реалности – като вирус за създаване на сечения в платформата, които да навлизат в нашата решетка. Обикновено това фрагментира все повече човешкото преживяване, което косвено го превръща в бизнес на фрагментацията. Той не е само това, но определено съдържа и този аспект в себе си. Разбира се зад всичко това стоят същности, които знаят прекрасно какво правят. Но това е малко или много в реда на нещата – просто е един от милиардите аспекти съществуващи в Играта.

В бъдеще този въпрос навярно ще бъде засегнат отново покрай някои други теми. Засега го споменавам само като нещо, което може да бъде взето предвид, защото то съществува и има влияние над реалността. Фиксацията и параноята по отношение на описаното е крайно излишна. Приемете че малко или много ние сме част от това, защото то върви „в комплект“ с другото. Няма как да бъде избегнато, няма как да се откачите от това. Единственият му „хак“ е да не отдавате енергията си на нито една форма, идея или модалност на реалността, като в същото време съумеете да си играете с всички тях, без да вярвате в „безусловната им тежест“. Което евентуално може да доведе до освобождение.

Като цяло съзнанията стоящи зад корпоративния аспект на реалността не обичат някой да се рови в тази идея и да насочва внимание натам. В резултат обикновено биват пращани лакеи, които да ти напомнят това, така че внимавайте, ако решите да ровите в тази посока. Лично аз съм имал физически посещения от Сиви след РСВ-та именно в тези сечения на реалността. Малко е смешно, защото никога не закъсняват да се появят като по график, почти предвидимо е :) На практика това не ме впечатлява особено, защото от дете имам подобни „срещи“ (изхода от тези сблъсъци е бил с променлив резултат във времето), но една от последните бе особено интересна и ще я споделя, защото има пряка връзка с тесеракта като концепция.

След излизането от едно конкретно РСВ (в което очевидно си зарових носа на място, което не се хареса на някой тъпкач), реших да си лягам, защото вече бе късно дори и за мен. Беше странно, защото легнах и в момента, в който го направих вече започнах да сънувам. Това е много нетипично за мен, защото аз не навлизам бързо в сънна фаза. Не знам „защо“, но самият факт, включи някаква много дълбока аларма вътре в мен. Цялото нещо е трудно за описване, защото сънят който стартира, бе някак на границата и усетих едно много натрапчиво усещане за изкуствена прожекция, която само наподобява съновната реалност. Как да го кажа... някак си ги нямаше „плътността“ и „остротата“ на фокуса на съзнанието ми, които винаги присъстват, когато наистина сънувам. Разбира се всичко което описвам като мисловен процес се случи за части от секундата. Помня само как регистрирах всичко това и си казах: „Охо, тук нещо не е наред.“ На дадено ниво си дадох сметка, че трябва да прещракам много бързо, иначе щях да изпусна влака и да бъда заведен на прожекция за която иначе не бих платил билет на добра воля...

С големи усилия отворих очи и видях лицето на Сивия, който се бе вторачил в мен от няколко метра. След десетилетия на физически и астрални разправии с извънземни, емоцията на грабващия те за сърцето страх, че нещо такова наистина ти се случва – някак избледнява. Свикваш, виждаш че и да те е страх и да не те е страх – файда особена няма, затова решаваш да не те е страх. Всъщност – без да искам направих много яка формулировка – трябва буквално да решите, че не ви е страх, за да преживеете реалността, в която не ви е страх :)

Въпреки че силния шок от такива срещи вече липсва у мен, усещането все пак винаги си остава неприятно. Някак си да отвориш очи и да видиш това същество в тъмното, което нямаш спомен да си канил на матине, създава чувство на определен дискомфорт. В даден момент това започва дори да дразни – нахално и арогантно е. Ето защо го попитах телепатично с досада и по-рязко излъчване: „Какво искаш от мен?!“ Тъпата кукла ми отговори нагло: „Искам нещо от главата ти.“

Стана ми ясно, че става дума за информация. Разбира се вече бях буден и in control, така че това нямаше шанс да се случи. Казах му да се разкара, което то и направи. На по-късен етап обаче, (разбирайте – няколко седмици след случая), реших да изхитрувам и в РСВ се върнах до същата тази сцена, за да я разгледам по-добре. Принципно постоянно някой иска от мен нещо си, затова и не ми беше толкова интересно каква точно информация се търсеше в главата ми този път. Много по-любопитно ми бе да видя механиката с прожекцията на съня.

Онова, което пропуснах да кажа в началото е, че самите Сиви винаги стоят някак извън фаза на реалността, когато решат да те посетят.[229] Хем са част от физическата ти реалност, хем не са, никога не се материализират напълно, дет се вика – „с двата крака“. Това имплантира една мъглива текстура в цялото преживяване. Буден си в 3D, но в същото време усещането е за съновна реалност, в която контрола е доста по-труден. Предполагам се дължи на честотите с които ни облъчват при контакта, в резултат на което целия локал (от няколко квадратни метра) изпада извън фаза на най-солидното проявление на трета плътност.

Anyway, в РСВ видях как заспивам и Сивият просто се появи в това гранично пространство, което току-що описах. Той пусна във въздуха технология, която по същество приличаше на 8 тристранни ъгъла от куб. Изрязах фрагмент от рамката на куб, за да илюстрирам по-добре:

Вляво, рамката на куб с очертания мотив, в който се срещат 3 страни от куба; вдясно, zoom на въпросния елемент, който представляваше и самата технология.

Тези 90 градусови тройни рамене просто останаха във въздуха[230] и заеха форма, която формираше куб над главата ми, но без плътни страни – просто самото празно пространство между ъглите формираше ясен куб. В един момент те започнаха да излъчват „неплътна светлина“ от краищата си (което в РСВ просто знаех че бе възможно, благодарение на кристалите вградени в тези ъглови детайли). На свой ред това формира „интелигентна виртуална реалност“ във вътрешния периметър на вече ясно оформилия се куб.[231] Самата тя по някакъв начин хвана личната ми честота, което автоматично я проектира като прожекция в ментала ми. Това бе съня, който усетих като „прожектиран“ в описаното по-рано преживяване.

Всичко това е право в целта, защото очевидно създаването на квази-реалност отново бива базирано на куб (както казах – технологията винаги имитира съзнанието) и тази случка доказваше за пореден път това.

На по-късен етап разговорях с моя познат Nahuatl, който очевидно също имаше много подобни преживявания свързани със Сивите. Той ми разказа аналогична история, но с друга модификация при самата технология, което лично за мен е без значение, защото вариациите в технологията могат да бъдат безкрайни и очевидно тези същества също си имат предпочитания.[232] Важното е, че принципът бе същия. Можете да прочетете разказа на Nahuatl тук, в неговия блог. Ще видите, че и в двата случая става дума за създаване на фалшива съновна реалност, която се крепи на кубична матрица. Ако тя бъде „закотвена“ – на практика е почти невъзможно да излезете извън нея, освен ако нямате супер голяма пишка :) Ето защо когато прожекцията започна аз просто знаех, че трябва да реагирам моментално, защото ако закъснея и секунда – можеше да се окаже късно. На онзи етап нямах представа за реалния механизъм на нещата, но когато сте в Потока – не е нужно да знаете всички подробности. И без тях няма как да сгрешите, ако следвате вътрешния си усет. Всъщност за всички тези години отвличания от Сиви, това навярно бе първия случай, в който наблюдавах реалната механика зад самия процес. В РСВ видях, че когато върнах контрола си и отворих очи прожекцията веднага угасна, а ъгловите елементи се прибраха скорострелно при Сивия. Бе настъпил turning point-a в ситуацията.

Like... not this time motherfucker!

След това започна конкурса по втренчване; a scandal waiting to happen и т.н. :)) Останалото вече го разказах, така че няма да се повтарям.

Bottom line – внимавайте къде ровите и преценявайте правилно силите си :)

Философия на тесеракта

Само незначителните въпроси имат определен отговор.

— Ерик-Еманюел Шмит

Тесеракта ме направи много голям фен на огледалната истина. С преживяванията ми си дадох сметка, че обикновено всичко е точно обратното на онова, което мислим за него, или поне съществува истина точно противоположна на общоприетата, която е също толкова валидна и дълбока. Ето защо реших да синтезирам подобен род открития и да ги сведа до принципи разбираеми за всички. С риск да се повторя в някои неща, смятам че такова обобщение ще бъде удобно за много от вас, а аз ще потренирам сгъстяване на по-кратки синтези, че много се увличам в подробности :)

И така.

Следва описание на определени структурни вектори в Играта, които ако съумеете да усетите на лично равнище – живота ви може да стане доста „по-лек“ и в същото време да придобие дълбочина. Те са синтез от мъдростта на самия тесеракт, които са кондензирани от прости наблюдения направени върху функционирането на самата платформа. Тъй като ще говоря за неща структурно определящи реалността – те няма как да не проработят, ако вникнете в тях. Лично за мен тези „принципи“ не са някаква „теория“, а чиста физика. Просто тя идва от по-висока плътност и на този етап класическата механика няма как да я проумее. И понеже реалността неусетно се моделира от фокуса и нагласите ни към самите себе си (защото чисто технически – друго не съществува), транслирал съм съдържанието на самия тесеракт спрямо тези наши нагласи на много земен философски език бягащ от езотериката. Така че макар да говоря за съвсем очевидни категории, които са част от нашата менталност, аз говоря за тях единствено като фактори влияещи на формирането на вашите собствени тесерактни ръкави. В собственото ми съзнания няма разлика между двете.[233]

Казано по-накратко, следват различни сегменти от философията стояща зад самата платформа, чието усвояване ще ви отвори към собствената ви многоизмерност. И тъй като Всичко вече е Тук и Сега и няма нужда да „стигаме някъде в развитието си“, описаните категориите са онези в човешкия живот, които просто фрагментират Потока ни и пречат на холистичното възприятие. Когато шкартирате фрагментиращото в собствената ви матрица – интеграцията на реалността ви е почти автоматичен акт. Имайте предвид, че интеграцията е нещо, което вече е „по-горе“, но все още не го разбираме „тук долу“. На дадено ниво тя вече е завършен процес и ако я разиграем като митологема – това моментално се превръща в интеграция. Понякога е нужно външно преживяване за разбирането на това, понякога става без преживяване – това са моментните „кеншо“-та или проблясъци в дзен. Те са като откровения за цялостния комплекс, който живота е. Красивите моменти, в които надзърваме онова, което всъщност сме :)

Време-пространство

It is only in the world of objects that we have time and space and selves.

— T. S. Eliot

Това са двата свързани фактора създаващи Игра. Докато ги преживявате – има Игра. Илюзията за продължителност разгъва и обем. Обемът има нужда от продължителност, за да се превърне във фактически и да придобие пространствена дълбочина. Двете концепции са неразривно свързани.[234] В комбинация с ума (който сам по себе си също е време и пространство) става възможно онова, което наричаме „физическо преживяване“. Това е формат нужен за земния experience, но ако искате да го трансцендирате, това става чрез осъзнаването на илюзорността на тези два фактора. Както бе посочено, тяхната единствена функция е да създадат условия за разбирането на концепцията за „промяна“. Парадоксалното обаче е, че промяната сама по себе си не е процес подчинен на време. Ако тя ползва времето като „подложка“, то не можем да говорим за истинска промяна, защото тя е базирана на спомена за онова „какво е било“. Което на практика създава поредната дуалност и бинарна опозиция. Т.е. ние все още сме в ума. А докато сме в ума – не можем да преживеем промяната на фундаментално равнище. Една такава промяна би била механична и водеща до още обвързаности и робия. Промяната винаги е мигновена и не подлежи на темпорален процес. По същество това не е по-различно от идеята за отваряне към по-голямото същество, което сме. Смяната на фокуса от една ваша версия към друга не е случка инициирана от паметта, а от нейната липса. Паметта е тежка и тегли към бездната на репликацията. Освобождаването от паметта (т.е. от времето) ви прави лек и всепроменящ се – винаги нов. Промяната при това положение е естественото „статукво“ – тя вече не е умишлено търсен „ефект“. Това я прави свежа и истинска. Скачането от версия във версия става без наличието на памет, което прави автентичното преживяване в новата рамка възможно. Ако спомен имаше – пълноценното отдаване на новата версия не би било налично поради вкопчващата се природа на ума.[235]

Структурата на многоизмерното ви „Аз“ винаги съществува, но съдържанието ѝ не е съзнателно преживяно от всяка една ваша версия. Така че онова „Аз“, което съм в момента има конкретно преживяване, защото то измества перспективата си константно. Така възниква самата идея зад онова, което наричаме „преживяване“. Можете да имате перспектива насочена към дадено преживяване от всеки ъгъл, който пожелаете. Ако решите можете дори да го „пресъздадете отново“[236]; но това е просто смяна на фокуса от сегашната ви уникална перспектива. На практика винаги става дума за Тук и Сега. Затова и структурно не може да се каже, че стигаме „някъде“, защото всичко е Тук и Сега. Човекът, който иска да стигне „някъде“ или да бъде „нещо“ – не може да разгърне настоящето си (или го пропуска изцяло).

В началните етапи, когато тепърва навлизах в РСВ, бе малко смешно, защото се опитвах да видя потенциалните си близки разклонения за онова, което наричаме „бъдеще“. Винаги виждах две разклоняващи се крайности, нито една от която не ми харесваше. Което ме научи, че дуалният код по силата на собствената си природа – генерира възможни реалности, които стоят в двата полюса на проявеното. Това стана много очевидно в даден момент. Осъзнавайки илюзорността на механизма, се „заядох“ с този принцип и започнах да „копая по средата“, бивайки автора на своето „бъдеще“, но вече от гледна точка на центрирания ми в настоящето фокус. Избирах си елементи оттук-оттам, които ми харесват. Изплитах си онова, което платформата не ми предлагаше по default като „заложени“ опции. Но тъй като можех да мисля за него – знаех, че то съществува „някъде“. Това означаваше, че мога да вляза в този ръкав. Той винаги е бил открит, просто особеността на платформата е, че тя ти предлага онова, което е крайно поляризирано, защото самия код е такъв. И ако все още не си разбрал докрай принципите – ти подхващаш едно от двете, смятайки че просто няма друго. И това е нещо като „последен тест“ – да започнеш да ковеш сам пътя си. Защото майсторството е не само да знаеш за тези реалии и да навлизаш в тях – но и да си ги изковаваш сам. Структурно „желанието за нещо“ и „гледането в бъдещето“ – винаги разделя на две. Това буквално фрагментира реалността. Ето защо холизъм може да има само Тук и Сега – единственото „място“ на което можем да открием цялостност.

Това автоматично трябва да изтрие от главата всички концепции свързани и с идеята, че миналото се пресътворява в настояще. Това е огледалната на горната ситуация. Миналото не създава настоящето и не задава параметрите му. Това е илюзия на паметта и самò по себе си е зацикляне в хоризонтал по отношение на действителната структура.[237] Чисто технически Сегашното създава миналото, защото има само Сега. Вие винаги създавате миналото от Сега-то, защото няма от какво другаде да го изведете – отново – има само Сега. Това е чистата структура зад нещата. Ето защо повтарям като латерна вече 100 стр., че няма минало, а друго преизбрано настояще. При всяко едно „разпадане“ и „събиране“ на тесеракта, вие сте друг човек и всеки един от тях има свое различно минало. При 100%-во разбиране на този принцип, той може да има практическа страна. Така можете да спрете кафето, например :)) Допускайки по default, че има ваша версия, която не пие кафе, вие можете да изместите фокуса си към нея, защото си давате сметка, че вие я създавате в момента и просто сте тази своя версия.

Осъзнавам, че умът, който цял живот е живял с представата за една линейна структура трудно може да осъзнае този факт и да започне да го практикува изведнъж. Първоначално това звучи като nonsense. Затова си има cheat-ове :) Така например, можете да използвате всяка една външна промяна в живота си като лост. Всяка една промяна предполага пълно разпадане на тесеракта и събирането му наново. Това свидетелства, че вие сте изцяло нов човек в изцяло нова реалност, което може да ви помогне да се пренапишете, а не да изберете да играете със своята стара визия за самоличността ви. Чисто технически всяка една промяна може да бъде използвана като прозорец, за осъзнаването на факта, че тъй като сте изцяло нов конгломерат, вие вече можете да не се асоциирате с „миналото“ си. Което пък ще ви позволи да бъдете по нов начин в настоящето си. Например – човекът който вече не пие кафе. Линейно погледнато може да изглежда, че сте изгорили мостовете към личността пила кафе и сте загърбили един вреден навик. Чисто структурно обаче, вие никога не сте бил този човек. Навикът, желанието и ако щете – био-химическата нужда да пиете кафе – няма да са там, защото никога не сте ги имали от гледна точка на новия човек, който сте. Това е много дълбок философски урок на тесеракта. Вие („ще“) сте онази ваша версия, която никога не е започвала да пие кафе.

Ето защо има хора, които цял живот пият и пушат количества сякаш са на състезание, но въпреки това живеят до 100 години :) И никой не може да си обясни как това е физически възможно. А то е възможно, защото на дадено равнище тези хора са НАПЪЛНО убедени, че това което правят няма никакво, ама АБСОЛЮТНО никакво отношение и връзка с начина по който те се чувстват. У тях няма и капка съмнение, че те ще живеят едва ли не завинаги и живеят именно така, защото им е кеф. Те се наслаждават на живота по начин, който моралистите не могат да разберат. Наслаждавайки се – те са в настоящето и се пренаписват във всеки един миг. Типичен пример за това как фокуса създава реалността. В същото време спортисти на по 27 – неблизвали капка алкохол в живота си – умират от сърдечна недостатъчност или ги блъска камион на пешеходна пътека. Както повечето от вас са се убедили досега от собственото си житие – за тези неща няма правила.

Центрирането в настоящето подбива илюзорната солидност на причинно-следствените връзки, което в даден момент води до осъзнаването, че те не съществуват in the first place. Така вие сте ставащото. Най-лесно да го постигнете е като следвате страстта си.

Механизмът е наистина прост. Когато правите повече отколкото има нужда да бъде направено – това ще се транслира като усещането, че „нямате достатъчно време“. Когато вярвате на синхроничностите си (които вървят в комплект с вашата страст), те ще организират всичко по естествен начин за вас и ще имате време да правите онова, което искате да правите. А онова за което не остане време – не е било нужно да правите изначално. Това е естествен формиращ принцип. Страстта ви е Всичко – тя е Тук и Сега. Във всекидневен режим повечето хора обикновено вършат нещо, докато мислят за други неща. Къде е тяхното внимание? То никога не е Тук и Сега. То е накъсано и разхвърляно из цялата стая, което проектира и хаотичен stream. Напълно съзнателния човек обаче, има любовна връзка със самия живот. Това е страст. Която е равна на Тук и Сега.

Защото няма къде да отидете освен Тук. Всяка промяна става нова версия на „Сега“-то. Всичките „Сега“-та съществуват и ние просто сменяме фокуса си в различно „Сега“; просто го правим по начин, който създава усещането, че съзнанието ни се развива. В този смисъл ставащото не е нещо, което ви се случва. Бивайки в настоящето, вие усещате цялостната си рамка и придобивате усет за собственото си съдържание. Пускането на контрола парадоксално води до пълен себеконтрол.

„Счупването“ на времето води до манипулация и на пространството. Има ли концепция за две обаче, има и време. Има точка А и точка Б. Винаги когато има дуализъм – възниква време. А има ли време, ти не можеш да виждаш реалността като онова, което тя Е в структурата си.

Например, когато сте в настоящето си давате сметка, че всичко в реалността ви е представително за онова, което сте. Ето защо не можете да perceive-вате неща, които не сте. Ако нещо е тотално вибрационно несъвместимо с вас – то няма да е присъстващо във вашата референтна рамка чисто оптически. То ще съществува в коренно различен честотен диапазон и вие ще останете физически сляп за него. Това би трябвало да обяснява как в една и съща точка могат да се пресичат множество реалности. Ако тази точка резонира с честота различна от тази на консенсусната ни реалност – този locus ще остане тотално скрит за масовия фокус.

Накратко – време-пространството създава основната дуална матрица на черно-бялата решетка, базовия „честотен затвор“, който позволява на ума да вирее и да си самопричинява всички останали „пакости“ за които ще говоря след малко. От време-пространството изхожда всичко. То задава параметрите на бинарния код, то задава идеята за „разделение“, „субект“ и „обект“, „тук“ и „там“, за линейна времева линия и т.н. Около него се завихря цялата човешка драма.

Дефиниции

It is not the end of the physical body that should worry us. Rather, our concern must be to live while we’re alive – to release our inner selves from the spiritual death that comes with living behind a facade designed to conform to external definitions of who and what we are.

— Elisabeth Kubler-Ross

Преживявайки време-пространството, ние вече сме на полето на дуалната шахматна платформа, а оттук нататък фрагментацията може само да процъфтява :) Когато има идея за „мен“ и „теб“, за „субект“ и „обект“ – това налага възникването на идеята за различни дефиниции, които in effect подсилват границите и илюзията за разделение. В началото те са били тясно свързани със структурата и нейното скеле; впоследствие дефинициите възникват за всичко, водейки до все по-голямо пропадане на ума в неговите собствени фрагменти и отражения.

Днес ние имаме дефиниции за всичко в цивилизацията си. Най-коварните обаче, са скритите негативни дефиниции, които формираме за себе си и които бавно фрагментират собствения ни свят. Именно за тях ще говорим тук.

Светът на дефинициите е светът на виртуалното отношение към нещата. С всичките ни етикети и предписания ние по-скоро разглеждаме един електронен магазин, а не света. В електронния магазин нямаме пряка връзка с нещата, има едно наблюдение и цъкане (с език или мишка – няма значение); на практика имаме съзерцание на една витрина. Това не е автентичен свят, a представата на някой за нещото, която ние възприемаме на доверие. При вкопчването към етикета няма реална комуникация с нещото. Умът пълен с дефиниции (обикновено чужди такива) слага огради без врати, което обрича свързването.

В РСВ съм наблюдавал буквално как дефинициите стесняват дебита на Потока ни. Те налагат форма на утайка и кристализации по страните на „канала“ ни – като отлагащ се варовик по водопроводни тръби. С времето това прави абсолютно невъзможно възприемането на каквото и да е без наличието на някакъв филтър. Дори по-лошо – всички тези кристализации са с огледален характер, което създава безкрайни илюзии от отражения, пречупващи всичко навлизащо през блендата на определения филтър. Така ние никога нямаме контакт с нещото – особено в обществото, което е толкова натоварено с великия си морал и „ценностна система“. Ние винаги деформираме света на феномените през бленда. Какво остава за вътрешната ни вселена, която е изпълнена със себеосъждане, колебания, граници, „трябва“ и „не трябва“ и какви ли не дрънкулки още... Негативните дефиниции нанасят по-голяма щета на човечеството и индивидуалната психика от всички войни и конфликти през които сме преминали като цивилизация – взети заедно! Всъщност цялата болка и нищета на света е пряк резултат от конгломерата на неприемането, което всеки от нас съдържа спрямо самия себе си. Неприемането като процес е пряк резултат от факта, че ние имаме много конкретна идея за това „как“ трябва да изглеждат някои наши аспекти (вместо да им позволим да бъдат онова, което са). И когато реалността ни не пасне с тези дефиниции – започва себеосъждането, нехаресването и етикетирането на онези външни проявления, които са пряко творение на негативните вътрешни настройки. Което и да е чувство или емоция във вашия живот, е пряка реакция идваща от някоя дефиниция или вярване, което имате.

Когато се отпуснат контрола и дефинициите, обаче – Потокът започва да тече. То е като плуването – ако си стегнат – потъваш и не можеш да се носиш на повърхността. Трябва да се отпуснеш, за да можеш да течеш с водата. Колкото по-стегнат и „сериозен“ си – толкова по-ракова е средата. Това е дълбока фрагментация, която буквално е причината и за всички болести на физическото тяло.

Филмът „Yes Man“ с Джим Кери е хипербола за нагласата, която спомага Flow-а – отвореност към всичко. Но не в буквалния смисъл както е показано в сюжета (да казвате на всичко „да“)... По-скоро става дума за това да оставиш отворено за тълкувание всяко едно нещо, без да отхвърляш валидността му в твоята собствена реалност. Това те прави „течащ“, без да спираш в рамки, които организират един свят на отхвърляне и вътрешни съпротиви. Този подход понякога предизвиква сътресения (също показани във филма), но в крайна сметка, когато всички запушвания и напрежения спрямо живота отпаднат – потича изобилие. Спомняте ли си метафората с пясъчния часовник и тясното гърло, което представлява Егото? Ето така се разширява шайбата му – пускайки всички дефиниции. Напреженията са репер за все още съществуващи дефиниции, които трябва да бъдат детектирани и разтворени.

Негативните дефиниции обезсилват всичкото теоретично знание в което иначе вярвате. Те са като блокировач. Ето защо дори да прочетем цялата езотерика на света – тя няма да работи за нас и ще се чудим „защо?“ и „къде бъркам?“. Затова и виждаме, че дадено нещо работи за другите, но изобщо не можем да го съотнесем към своята собствена реалност. От един момент нататък – вече дори и не опитваме.[238]

Колкото по-невъзможно ви се струва нещо, толкова по-стегнати са връзките и отношението ви към това нещо. Вие го разглеждате през филтъра на тези дефиниции и не можете да се свържете пряко с него, най-малкото – защото има страх. И колкото повече напъваш – толкова по-стегнато е около врата ти. Като свински опашки, които се самозатягат при съпротива. Всъщност тайната на дефинициите е, че те трябва да бъдат екстремни и да изглеждат непоклатимо фанатични – това е тяхната функция и структура. Ако дефинициите не идват със самоподсилващи се характеристики – ние няма да имаме ясно определено физическо преживяване.[239]

Разхлабването на дефинициите отваря съзнателния и нефилтриран достъп до тесерактните ръкави. Към колкото повече аспекти на реалността си отворен, толкова по-богата личност си.[240] Когато разбереш, че нещо е възможно – ти сам създаваш връзка към тези реалности – иначе преди това буквално си нямал достъп до тях. Което не означава, че не ги е имало. Просто сам не си си позволявал access до онова, което преди си заклеймявал.

Лично аз открих за себе си, че ултимативният трик е да съм еднакво развълнуван за всичко в живота си. Само тогава всички варианти ще бъдат хубави. Например, ако съм пред избор, но съм еднакво развълнуван и за двете възможности – и двете ще се окажат добри за мен. Или поне ще се случи ултимативния за мен вариант. Това се прави без да преценяваш дали нещото ще е хубаво или лошо. И понеже не го мислиш, то винаги ще е положително – защото такава е структурата – ако нямаш дефиниции за реалността – ти се свързваш с нейната изначална такава, която ВИНАГИ е разширение. А разширяването е позитивна вибрация, m’kay?

И в този момент ще видите, че страха е код, който можете да пренапишете. Тогава ставате писател на код. А това е най-добрата възможна позиция в Играта – да си overwriter по желание :)

Дефинициите са първият слой програмиране след време-пространството.

С времето, те неминуемо водят до...

Ритуализация

Don’t you get discouraged each morning when you wake up and realize you have to wash again?

— George Carlin

Дефинициите създават ритуално поведение, защото ясните и неотменни формули стесняват целия ни свят. Те го правят твърде определен, конкретен и репетативен. Това е добре дошло за ума, защото той има нужда от навици, в които да инвестира, за да се самоподдържа. Неговите интереси се свеждат до девизи и формули, защото той не може да бъде Творец. Да, това организира един сигурен свят с ясни параметри и стойности, но човек много бързо се захлупва под стагнацията му.

Ритуалността е свързана с рептилоидния мозък, който в крайна сметка винаги свежда нещата до териториалност. Тази териториалност се изразява дори в това да създавате все по-фини и фини дефиниции за реалността си и да ставате все по-фанатични относно тях. Така „заграбвате“ реалността. От безкрайния абстрактен бульон, който тя е, я форматирате във фактическа – в „точно тази реалност“. Оттук произхожда и целия ви корпус от „трябва“/„не трябва“. Всичко това създава изключително много навици и филтри чрез които ние започваме да тълкуваме всяко едно ново нещо случващо се в живота ни. Те се превръщат в отправната ни точка и движещият двигател за това което решаваме да правим или не правим. Ние нямаме свеж Поток заради целия ни конгломерат от интерпретации за живота – винаги пречупваме всичко през реакцията създадена от навика и формулите фиксирани от дефинициите ни. По този начин губим флирта с Потока си. Започваме да го изчисляваме, вместо да си играем с него. Защото превръщането на нещо във формула веднага те откъсва от Потока. Това рационализира живота ти и вместо да го пишеш, ти го репликираш. Което е липса на творчество и предпочитания към калъпи. Всъщност в това се състои драмата – вече някой друг пише живота ти, следваш някакъв модел, чието съдържание просто бива прегърнато и префабрикувано. Няма вече автентичен personal storytelling.[241] Има само сглобка на парчета оттук-оттам, които работят „някак си“, но не са достатъчни да родят индивидуална искра в действието; защото тя няма откъде да дойде – няма реално задълбочаване в нищо. От това идва и другия проблем – ние вече не дефинираме себе си като нещо холистично, а като сбор от различни конфликтни аспекти. Една част от нас иска да спре да пуши, друга не желае това, единият глас иска да промени навиците си, на другия пък те си му харесват. Ето това е огромния антагонизъм на ума, който работи с ритуалите на навика и собствената си кристализация. Той иска да има определен брой структури, които да поддържат илюзията му за „правдивост“, „морал“ и „цивилизация“, което в днешно време са различни синоними на „стагнация“.[242] Като колектив ние започваме да проектираме подобни структури като шаблонни системи в обществото, в които вярваме убедено и защитаваме пламенно. До степен, в която ума ритуализира всичко – дори своята фрагментация :)

Забелязал съм, че ритуализацията е много свързана с оквадратяването. Именно защото фрагментирайки се, ние създаваме още квадрати. Това се проявява по множество начини в ежедневието ни. В града обикновено паркираме колите си в очертани квадрати[243]; сгъваме парите си на две, преди да ги приберем в джоба си[244]; сгъваме салфетката преди да подредим приборите за хранене на масата, правейки двоен квадрат; като си правим сандвич захлупваме две квадратни филии една върху друга, създавайки обем и т.н., и т.н... Идеята ми е, че с малките автоматични неща, които правим цял живот ние инжектираме квадратност в ежедневието си и мозъка ни малко или много се оросява с нея. Защото така сме свикнали да мислим – в квадрати. За нас това е естествения ни режим на опериране в града. Това обаче, води до структурно пропадане. Не толкова заради фòрмата, колкото заради ритуализацията на съзнанието (която така или иначе резонира с фòрмата) и отдалечаването от искрата на вътрешния Творец.

С това не казвам да си формирате фобия от квадрати и кубове... Просто отбелязвам как се формират смислите във физическото, вследствие геометрията на платформата. Те дотолкова са влезли в нашата цялостна личност, че да ги припознаем самò по себе си би било too much, защото това означава да припознаем една огромна част от себе си, която върви на автоматик под основния мисловен поток. Шаблонизацията се разбива, пребивавайки в настоящето. Ако сте в настоящето отново можете да формирате кубове, но те няма да идват от програмите на ума, а от вътрешния Творец. И малко по малко Той ще изменя текстурата на сътвореното от вас и ще експериментира с реалността си, облагородявайки я. Ако ходите и по-често в природата (където няма кубове) ще започнете да обръщате по-дълбоко внимание на процеса на релаксация на ума и навлизането ви в друг режим, в който просто започвате да се наслаждавате на нещата. Всички усещаме благотворния ефект на почивката сред природата, но малко от нас разбират механизма зад нея. Това е режим, в който доминира действието, а не мисленето. Т.е. умът е освободен от механизация и повтаряемост по начина по който срещаме това в решетъчните полиси.

Интересно е да се отбележи, че просветлението е състояние на съзнанието, което е освободено именно от шаблонизацията на обичайното, навика и систематичната идентификация с процесите на Егото. Знаете ли, че повече от 93% от хората живеят животите си от нивото на фокус, което наричаме „подсъзнание“? Да, 93%! Помислете за това. Над 90% от нашия живот е несъзнателен. Това е като преживяване тип „втора употреба“. Над 90% от живота ни е повторение на нашето минало. Над 90% от живота ни са заключени в повтаряемите модели на еднообразието. Почти никаква загадка не е, че хората имат толкова много déjà vu-та – защото всичко вече е така познато :)) Над 90% от свежестта на новото не е достъпна за нас. Когато не сме напълно съзнателни в настоящето, ние получаваме още от същото – ума ни се преповтаря. Може да изглежда, че е нов и да измисля хиляди перифрази на една и съща тема – но темата в крайна сметка винаги си остава една, а резултата е закономерен. Егото създава разделения във вътрешната перцепция и преживявания, което резултира и във външните такива. Неинтегрираното Его е основния двигател на дуалистичното фрагментирано преживяване, концептуализиране и идентификация. Просветлението не е нищо повече от способността да възприемаш и преживяваш нещата като такива каквито са – безкрайни и без дефиниции; без да добавяш или проектираш Егото си и неговите деформирани смисли. Просветлението е преживяването на реалността минус объркването на Егото.

Вкратце – избягвайте да ритуализирате деня си, защото това ви забива в хоризонталите на платформата. Като за начало, важно е всеки ден да правите нещо различно в ежедневието си.

Решетките на време-пространството са удобни за възникването на дефиниции, а дефинициите влачат след себе си квадратите на ритуалното и навика.

А когато имаме конгломерат от ритуалничене и репликация, той обикновено формира...

Системи от убеждения и привързване

In the age of information, ignorance is a choice.

— Donny Miller

Ееех, системите от убеждения...

Или както обичам да ги наричам напоследък – „меланхолия на ограничението“ :))

Дефинициите и тяхната ритуализация подават един естествен тласък, който обикновено привършва в дерето на някое организирано вярване :) Хилядолетия наред тази роля бе играна от религията... В момента същата функция имат науката и езотериката. Дет се вика – версии винаги ще има :) Механизмът обаче винаги е един – умът прави невъзможното и намира начин да кристализира значенията на реалността, свеждайки ги само до едно нещо. Гроздовете от кристализирали дефиниции се превръщат в „системи от убеждения“.

Ако искате да останете гъвкави никога �