Идеята на „Защо продължаваме да се въртим в кръг“ е да събира на едно място разсъждения и мисли защо нищо в живота ни не се размърдва и някак си всичко остава едно и също. Защо движението в житейския ни път е по кръгова линия тип „oт пусто в празно“? Съзнанието не се разширява, сетивата ни не минават и едно ниво над 3D, а мислите и желанията ни продължават да се въртят около най-обикновени, делнични, до болка ясни злободневни теми. Къде е пустото движение по спирала? Защо въпреки всичките си усилия, сякаш не мръдваме от мястото си и си оставаме фалшивички, грижещи се именно за амплоато си, но не и за избистрянето на същността си. От моя страна, както винаги, очаквайте пълен пакет искреност, а от ваша – максимално отворени очички и мозъчета, така че да не ми се сърдите, когато прекалявам, ок? Ако нещо ви афектира или засяга, значи имате радостен повод да поработите над себе си. Точно така – пак и отново, пак и отново! Като секса с любимата жена – нямате право на почивки и оплаквания. Трябва да давате от душа и сърце най-доброто от себе си в този процес. Жалка асоциация, но напоследък сякаш всичко трябва да се обяснява чрез образна сексуална представа, за да привлече вниманието и да даде някакво кухо разбиране по темата. Смятайте докъде сме го докарали в гоненето на опашката си.

Четенето и мисленето не променят нищо

„От едничка мисъл може да бъде създаден цял текст. Една мисъл ражда втора, а тя – трета, третата – четвърта, четвъртата създава пета мисъл и тъй може да бъде продължено до безкрай мисленето. Нещо ми нашепва, че съзнанието работи по много подобен начин. То може да съзнава до безкрай. А какъв е смисълът на Безкрая?“

Ииии тъй, Еминем излиза на сцената (на едно място в статията ще разберете и за коя песен става дума), а аз излизам на първи ред от новата бяла страница в Word, за да ви загатна накъде да гледате. Нали така? Аз трябва да ви кажа накъде да гледате, а вие трябва да ме последвате. Така правят учителите, а дори и онези, които просто ви дават информация. Проблемът на комуникацията е, че тя в 3D се гради на принципа на надмощието и завладяването. Ние трябва да бъдем завладени от някого, трябва да бъдем погълнати от него, трябва вниманието ни да бъде привлечено специално и емоционално, интелектуално и чувствено. Копнеем да бъдем поведени напред по пътя от някой, който го е извървял или поне е хиляди километри пред нас. Но защо ще му е на някой, хиляди километри пред нас, да ни води? Не, не подминавайте тези редове просто така. Отговорете си брутално искрено на този специален въпрос. Защо ще му е на някой, който е приключил с вървенето пеш по прашната пътека на живота, някой, който се счита, че е толкова по-напред, че не можем да го видим чак до хоризонта, да се върне и да ни води? Има нещо гнило в учителите, въпреки всичко. Това се опитвам да ви кажа. Онези гуру не са съвсем наред, а ние сме дори по-зле от тях, щом сме тръгнали да копнеем за напътствията им.

Схващате ли накъде бия? Повечето от гурутата са открили така наречената „Истина“ случайно! Било е инцидент! Ударило ги е по тиквите без никакъв смисъл или предварително свършена работа от тяхна страна. Ако считаме регулярното блъскане на тиквите им над въпроса за осъзнаването и практикуването на странни неща с неясна мотивация, и огромна степен на фанатизирана вяра за „точна работа по учебник“, тогава ние самите имаме поне същата степен на сляп шанс да ударим кьоравото и Бог да кацне на рамото ни. Усмихнете се, защото по-зле от това човек да тръгне да търси духа едва ли може да стане.

По-голямата част от нашето четене и последващо го мислене, скъпи приятели, е чисто драматизиране. Ще повторя думата в кратко съобщително изречение, а вие я вижте в съзнанието си и я усетете по своя си индивидуален начин. Драма. Това правим ние в огромен отрязък от всеки наш ден – драматизираме. Проблемът бил в това, проблемът бил в онова. Защо никога не си мислим, че проблемът е, че никога не млъкваме? Да не би това да е забранена или еретична мисъл, от която бягаме като дявол от тамян? Малки дечица сме на полето на осъзнаването, това е ясно. Бебетата плачат, тръшкат се, гукат неразбираемо за нещо, което и на тях не им е много ясно. Крещят до небесата, за да им бъде помогнато да оцелеят в тази каша. И е така, докато същите тези бебета спрат просто да гугукат и започнат да говорят, престанат да се тръшкат, а се научат да ходят и сами да си откриват храната, когато са гладни. Ние също трябва да пораснем, трябва да спрем да плачем, да търсим отговори в чуждите усти и мисли. Дори в собствените си, защото там няма нищо.

Всичките книги, тайни истории на земята, коментарите около следствията от истината, причините да не се отказваме – това има смисъл, разбира се. Но ние не желаем да сме просто книжки плъхове, нали? Аз не желая да съм просто купчина от добри и подредени истории! Нямам никакво намерение да се радвам на собствените си заключения по въпроса, нито да смятам, че последните ще са важни за вас. Всичко, което намирам като полезен ефект от цялата информация в този сайт и подобните нему, е провокацията. Това е положението. Ние само стоим тук и провокираме мисленето ви, възприятието ви. Караме ви, виртуално и безопасно, да си представяте, че светът може и да е различен. Караме ви да си занимавате красивите главици с въпроси, които нямат никакво приложение в социалния свят, защото те не са предназначени за него. Там с тази информация ще бъдете счетени за леко хахо. В действителност цялото писано слово си остава прах в очите, разговорите си остават шум в пространството – замърсяване на съвършенството, ако щете!

Това е едно наистина лудо състояние на разделение, което не мога да схвана или опиша, но го виждам как ни поставя в нелепа ситуация. Сякаш онова, което ни се изплъзва, просто го няма. А в него искаме да си топнем задниците! Прилича на заглавието на книга за Кришнамурти – „Свобода от познатото“. Познатото е именно всичко, което се говори и мисли, всичко, което знаем. Езотериката е външна, както и обществото е външно и неговата робска система за използване и експлоатиране на човека. И двете са външни, всички учения в този смисъл се явяват също външи. Ние четем за тях, учим за тях, представяме си ги и се опитваме да ги следваме. Не е ли това външно? Ще пасем трева, докато пукнем, с толкова много следване и блеене след гегата на овчаря!

Мисля, че като се тегли тази черта, всичко е наред. Вече знаем, че информацията няма да ни помогне, но поне обяснява и подрежда външната картина на нещата. Чрез нея можем да аранжираме острова на цялото ни познато човешко знание и спокойно да подготвим кораба си за плаване в открити води. Дълбоко, дълбоко навътре в океана, където всяка точка е нова и непозната. Така че имайте това предвид, докато четете и мислите наум за всичко това, което се появява на страниците на този или който и да било друг сайт по тематиката. Мястото може и да изглежда специално, истинско, чисто, но то не е спасителен остров за вас. То не е вход към реалността, не е отговорът, който търсите и за който копнеете. Нека да подредим своя остров от познати неща в познат свят. Нека видим механизмите такива, каквито са, а после просто да оставим цялото това знание, защото то ще си е такова, докато свят светува, и да поемем на далечно корабоплаване. Да пуснем всичко. Тихи, съвършени, празни, само поглед към хоризонта, изпълнен с авантюристичен дух и страхопочитание към предстоящето. Ето такива велики мореплаватели искам да бъдем, а не някакви книжни мишки и писатели на есета за свободата!

Имам огромна нужда да мълча вътрешно, нищо да не предполагам, нищо да не казвам. Омръзнали са ми всекидневните повтарящи се реплики за едно и също. Онзи ден случайно станах свидетел на разговор между някогашни мои приятели. Прекараха около 2 часа в толкова интимен и емоционален разговор между мъжки момчета как трябвало да спрат да бъдат шушумиги и най-после да пробват да правят секс със сервитьорките от „Фаворит“. Не можех да повярвам, че е възможно подобни нелепици да минават за нещо истинско между двама души. Но това очевидно бе основата на братската им дружба. Трябваше да чуете колко интимност и споделеност се долавяше в тембъра на гласа им, докато „разкриваха душите си“ един пред друг с тези „забранени мисли“. Някога тези хора бяха велики приключенци, които всеки ден поставяха себе си на изпитание. Разбира се, говоря за миналото ни като малки деца. Защо, когато пораснем, ставаме такива жалки консуматорчета, чиито връх в авантюристичния дух към живота е да правят сантиментални планове за свалянето на мацки, дървещи ги до припадък с вида си? Стига сме се усмихвали снизходително. Ние не сме по-различни! Вие, аз, който и да е. Хванали сме си нещо и сме го определили като център на менталния ни живот – мислим го, плануваме го, после го практикуваме, след това почивка, пак мислене, пак плануване и пак практикуване. И тъй ден след ден. Без никога да разберем, че сме се хванали сами в капана на самокапсулирането и просто не си позволяваме да излезем от него. Защото тези хора утре ще правят същото. Това не е въпрос на външни действия, а е много повече вътрешен процес, който трябва да бъде спрян. Прекратен! Би било прекрасно, ако тези две момчета просто действаха. Съвсем скоро щяха да се уморят с глупостите и щяха да минат към нещо по-реално. Но ние всички се скъсваме именно да си мислим небивалици, да плануваме и да си съчиняваме сто истории, изпълнени с коментиране, разсъждения, оправдания, самосъжаления, надежди, мечти, а накрая дори и пробваме на живо някой и друг ход. На другия ден – същия процес. На другия ден – същия процес. Всичко това, във всяка сфера на живота и всички социални стилове на живот, идва от един източник. Този фалшив източник на живота и действията ни представлява процес, който може да бъде прекратен. И тогава вече, когато сме способни да сме истински, онзи ми ти наш кораб на духа би могъл да плава!

Какво направих сега? Замерих ви с още една представа, ето какво! Готови ли сте да си представяте до края на света, без никога нищичко реално да възприемате? Аз не съм и никога няма да бъда, независимо какви облаги произтичат от представата и фантазирането. Затова, да счупим този ментален похлупак и да започнем сами да надникваме извън него. Това е едничкият начин, който може евентуално да ни бъде от полза. Другото е, докато го правим заспали и несъзнателни, чиста загуба на време.

Повръщане ми се от това...

„Ох, вече ми се повръща от...“ е стандартен израз. Но независимо колко често използваме него или подобните му превъплъщения, никога не му обръщаме истинско внимание. За сметка на това безспирно се пренебрегваме и си търпим положението. Това трябва да има нещо общо с робската ни психика, добре изтренирана 5 века и повече, нали? Както и да е, по-важното е, че сигналът за повръщане идва от много важен център в тялото. Той се заражда някъде около пъпа и се вдига нагоре, карайки ни да изпразним съдържанието на коремната си кухина. Обикновено се случва, когато сме прекалили с нещо вредно – алкохол, преяждане, натравяне с развалено и т.н.

Тялото само си показва какво не е добре за него. Всичко, което трябва да направим в случая, е да го слушаме и да действаме в съгласие с него. Тъй като не употребявам алкохол и не преяждам, макар че понякога ми се случва да поемам огромни количества храна, моят биологичен носител се оплаква по други линии. Винаги, когато чувствам, че ми е зле и ми се повръща или изпитвам тотална липса на енергия, се замислям какво съм сторил близките дни. Обикновено се касае за прекаляване с любовни ласки. Не ви майтапя, но и няма как да разберете детайли, защото още не сте готови да слушате за сексуалното, драги приятели. Трябвало още време да мине, за да се образовате на тази тема, да разчупите светогледа си и да приемате съвсем естествено експериментите с органите около втората чакра. За мен лично това никога няма да се случи. Аудиторията винаги е закостеняла, именно защото е аудитория. Тя не може да бъде различна. Тя просто си седи там, прави нещо пост-фактум, но то не стига. Трябва истински изблик, трябва да се вижда, че действате, а не само да се проектира холограмно движение.

Имам предвид следното, за да не остана зле схванат, а това със сигурност ще се случи. Ако разгледаме тялото като форма с няколко прохода, получаваме следното. Имаме си уши, които еднопосочно приемат в себе си звук. Ноздри – двупосочен поток: чист въздух навътре, въглероден диоксид навън. Очи – еднопосочен канал, визуална информация към мозъка (доста е елементарен и банален, ако се замислите; защо ли изобщо се доверяваме за нещо на очите си?). Уста – ето вече един много интересен проход. В него влизат храна и пиене, но могат и да излезнат чрез повръщане – двупосочен поток. Също така през този проход имаме еднопосочен поток на звукова вибрация – говоренето. Виждате ли как ушите са еднопосочен поток на приемане на звукова вибрация за слушане – приемане на информация отвън, а пък устата е еднопосочен поток на звукова вибрация за говорене – подаване на информация навън? Пълно разделение в комуникирането! Ето защо и истинското общуване се случва на ниво внимание и е невербално по характер. Интересна връзка, но да продължим със следващите проходи. Анусът се пада еднопосочен поток за изхвърляне на обработеното. Но той има и сексуална функция, както при жените, така и при мъжете. Жените поемат навътре половия орган на мъжа с цел удоволствие за себе си и него (преглътнахте ли жадно като си го представихте, а?). Мъжете пък имат простата жлеза, която може да бъде достигната чрез вкарване на пръсти в ануса и да бъде стимулирана, така че да се получи оргазъм. Много интересно явление е и на места може да се разгледа дори като „Мъжката G-точка“. Така че виждаме, че анусът дава навън и навътре двупосочен поток. И остана самият полов орган, който е практически също проход или отвор. При мъжете отвора е много мъничък и има голямо тяло, издадено напред, но това не променя същината, че си е вид проход за неща – за урината и за спермата. При мъжа това е еднопосочен канал. Жената вече всички сме съгласни, че си има проход с двупосочен поток. От една страна оттам текат урината и други субстанции, а от друга – приема навътре в себе си половия орган на мъжа и неговата семенна течност.

Вярвайте ми, забравих какво исках да ви обяснявам с цялата тази презентация! А, да, сетих се. Та, това са проходи, драги мои читатели. Възможно е да замените думата с дупки, входове и изходи, канали и т.н. Човекът схематично може да бъде определен като хуманоидна форма с 9 прохода и това е. Без да им даваме имена, да им слагаме етикети. В случая целта ни е да изкараме на преден план еднаквостта на процесите при всички нас, а не толкова да говорим за индивидуалните различия във вибрацията ни като хора. Базисно, през тези 9 прохода си тече информация или енергия от различно естество. Тази енергия или навлиза навътре в нас или излиза навън от нас. Идеята за прочистването на 9-те прохода е, че трябва да се грижим за потока от информация, който тече през всеки един от тях, или най-малкото да сме съзнателни за него и да не ни влияе. Ясно е, че в днешно време, например, не може да пребиваваме нон-стоп в тиха и неагресивна среда. В града това си е утопия. Вечно ще ни се случи да се наложи да вечеряме или обядваме в ресторант, където „народната музика“ ще се окаже дива чалга. Бил съм и в китайски ресторант, където пускаха само и единствено дива чалга. Идеята е елементарна – да не пропускаме мръсотия през проходите навътре в нас и съответно да не произвеждаме такава навън от нас. Ясно е, че е идеалистична постановка, която на практика или е невъзможно да се постигне или ако е, то условията за това са толкова, ама толкова невероятно специфични, че на практика не се отнасят до нас. Най-малкото: в момента сме в интернет, по дяволите, пред компютъра си и четем за езотерика. Колко по-мръсен акт може да съществува за един човек на духа?!

И тъй, тялото само си показва кои са най-големите отрови за него, смазващи вътрешната му енергетика, оплитащи я и объркващи я. Точно тези знаци е от огромна важност да следим и да елиминираме или да ги балансираме. Останалите дребни детайли са бели кахъри и отрицателният ефект от тях може да бъде заличен, както казва един велик медитатор и отявлен пушач, със Светлина и Любов. Просто пребивавайте в Светлината, скъпи читатели, и ще бъдете пречистени. Не знам какво значи последното, медитаторът го твърди. За мен е смехотворно да си уж съзнателен човек и да пушиш или да пиеш отявлено много. Аз лично съм изключителен враг на цигарите и не ги харесвам, макар да мога да изпитвам удоволствие от пушеща пред мен жена. Мисля, че неприязънта ми към тях е заключена в това, че майка ми е пушач и ми е дала своя пример колко е лошо да си зависим от такава глупост. Та това е запалена хартийка, пълна с вид слама бе! Вие нормални ли сте да давате по 150 лева и много повече на месец за това? Тук в началото тялото е казвало „Недей, това е гадно. Лошо е за теб!“, но после тъпия човек се е счупил от изнасилване и накрая дотолкова притъпил сензориката си спрямо този специфичен навик, че е започнал да чувства само криво удоволствие и успокоение от него. Смятайте колко обичаме да действаме против себе си, да се подриваме сами и да се скапваме. Наистина, няма такова животно като човека! Просто няма! Хем безкрайно великолепно и пълно с възможности, хем кухо до полуда и ставащо само за едно!

И така, запомнихте ли? Ако ви се гади от нещо, не пренебрегвайте сигнала, а веднагически започнете да правите постъпления за прекратяване на юридическите си отношения с нещото. Влизате в съда, подавате иск, молба, разплащате си сметките и се разделяте цивилизовано. И ще дишате по-спокойно след това. Ще се чувствате сякаш камък ви е паднал от шията! Колко хубаво било просто да си здрав и силен, да си ведър и пълен с енергия, без да е необходимо да се скапваш и изхабяваш! Ето това ви чака, ако почнете да се вслушвате сериозно в тялото си. От щастие няма да може да избягате бе, ей, мушмороци! Искате да сте щастливи и усмихати, нали? Е, няма как да стане без да слушкате телцето си. Ухилен съм до уши, така че с това ви пожелавам искрено успех и приключвам темата.

Жената

„Моята прабаба, баба Митра, някога много обичала да пее. Гласът й често можел да се чуе да се носи над нивата или докато работи на двора пред къщата. Била много дейна и пълна с енергия млада жена. Родителите й я омъжили за добър човек, лудо влюбен в нея, но който тя не обичала. От този ден баба Митра спряла да пее и гласът й никога повече не се чул. Повечето хора изобщо забравили, че тя имала такъв навик, а собствената й дъщеря разбрала за него години след смъртта й.“

Еееех, жената, братя, жената! Няма да казвам какво искам нататък, защото ми е забранено, както може би вече знаете, защото Вие, драги читатели и потребители, и потенциални клиенти, не сте готови да чувате истината за нещата такава, каквато е. Ако случайно я чуете, ще вземете да се отдръпнете и повече да не припарите по тези ширини. Не ви ли е малко мъчно, че се пренебрегвате по този начин? Пропускате да имате цялостно осъзнаване за процесите, самоцензурирате се дори в мислите си, а камо ли на живо! Друг път ще говоря повече за това и защо няма как пошлостта и порочността да се подмине дори в един живот на Махатма Майстор на Светлината. А пък Ошо какви ги е вършил, дори аз бих се изчервил и бих казал, че е прекалено вече неговото изследване над 3D насладите. То бива детска любознателност и желание за игра, но неговото си е обсесия.

Веднъж си говорих с един приятел от един известен форум за пичове и... дами. Всички ние с интерес към областите на невидимото, нали. И той ми вика: „Ти за какво мечтаеш?“ Изгледах тъпо балончето в скайп, тъй като си пишехме в него, чудех се какво да го излъжа. И отговарям: „Бих искал да попътувам по света“. Наглото същество продължи да ровичка и ме пита къде, защо, за колко време, как. Лелеееее, как мразя някой да ме притиска с конкретика! Откъде да знам как, по дяволите! Никога не знам как стават нещата. Даже и великият медитатор с цигарите също не знае. Ние все търсим някакви процедури. Еми, случва се, пада ти се и каквото, такова.

Ще ви дам пример. Имам най-удивителната и красива жена на света. Тя е от онзи вид хора, които са на върха на света визуално. Всички са в краката им, молят за вниманието им, правят всичко за тях, прегърбват се, лижат земята под стъпките им, следват ги където и да е, без оглед на собствените си интереси и желания. Станали са целите роби и последователи, фенове и почитатели. Тя е такъв човек. Много пъти съм й казвал, че ако се бе родила на правилното място, без никакво усилие сега щеше да е на върха на световната сцена. До такива мацки като Анджелина Джоли в киното, до Мила Йовович, до Наоми Кембъл в модата и т.н. Говоря за визия, която по естествен начин отвява всичко живо! Иска ми се да преувеличавах за целите на статията, но не би. Също така тя има поведение, хитро и умно, предизвикателно и потайно, вечно жегващо те във вълнуващи посоки. Вкарано е вътре в нея от малка, има си го, носи си го с всички произтичащи позитиви и негативи. Наскоро ми прати снимки от различни нейни периоди. Беше толкова мил жест, който никога няма да забравя и ще пазя в сърцето си като най-скъп подарък. Виждах същото на всяка снимка – от-до. Обикновено, за да създадеш звезда, трябва и да създадеш илюзията, че тя е неземно красива, трябва да я потренираш как да застава, какво да казва, как да се смее. А тук, пред мен, имах сякаш родения талант. Истински шлифован диамант, но така и не получил светлината на прожекторите, която заслужава.

Аз не съм някакъв духовен деспот, макар и да звуча честичко като такъв. Не смятам, че всички хора на света трябва да се опитат да са съзнателни. Не, не, не, не. Това би било масова лудост. Напротив, мисля си, че всеки би трябвало да открие мястото, където се чувства добре и на което принадлежи. Не трябва да се изнасилваме взаимно и да се караме да сме такива, каквито не сме.

Мисълта ми беше друга обаче. За процедурите. Ако ме попитате на по бира: „Хей, брат, как свали тази жена? Какво й каза?“ Ще трябва да ви погледна и най-простичко да заявя: „Не направих нищичко. Ни-щи-чко“. Може би говорих малко за любовни ласки. После като видях, че съществото не иска това, пък е приятно и вълнуващо, заговорихме за други неща. После то самичко си поиска още, и още, и още. И се пуснахме в океана. Доста шантаво за разказване, но такъв е животът. Няма процедури, въпросът „Как?“ е пълна смехория. Действаш и то се случва.

Та, жената, братя, е фактор в нашето развитие като мъже. Тя ни показва някои наши базисни функции, за които е редно да знаем. Тогава си даваме сметка и за какво се отнася животът всъщност – за оцеляването, което при нас явно има връзка и с ерекцията. Простичкото, всекидневното оцеляване. Не за развитието, не! Машините се развиват, технологиите се развиват! Не и човекът!!! Ние имаме работа около уредите и машините, мерим нещо, четем нещо, после се връщаме вкъщи и играем на семейство. Оцеляваме. След това умираме един ден като онова, което сме – обслужващ персонал на машината и технологията. Студена и всъщност незагрижена за нас, неинтересуваща се. Про-форма. Кофти ли звучи? Извинете ме, че не съм в настроение да смекчавам фактите.

Знаете ли, паднало ми е да съм искрен, така че ще се възползвам от мига. С тази жена почувствах, че просто съм разбил всички класации за себе си. Че съм се качил на върха на света в това отношение. Не се майтапя. Дълбочината на приятелството ни, огромният обхват на споделеност в любовта, в която буквално няма забранени неща, абсолютната искреност и признаване на човешката природа. Все едно си получил цялостно знание за нещо, за което на другите обикновено им отнема цял живот, за да го видят наистина. Питая огромна благодарност към нея за това. Вечна благодарност.

Жената може да ни спре да вървим по собствения си път и да ни вкара обратно в коловоза на социалното, вървящо ръка за ръка със семейното в различните му форми. Това е положението и няма измъкване от този ключ. Разбрах го чак тогава, когато трябваше вътрешно да преценя дали да остана себе си и да продължа по пътя си, какъвто и да е той, или да се изменя и да остана нейн завинаги. Защото свободата, която произтича от нашите отворени отношения не може да е равна на свободата, която произтича от вървенето по собствения ми път. Едното отново е вид граница, а другото е надмогването и на последната такава. Затова от моята камбанария не може да бъде правен компромис в това отношение. Отново, има примери за успешни духовни връзки между двама души, но те са реализирани в толкова специфични, почти емпирични условия, че ако сме един от тези случаи, най-вероятно няма да четем това в момента. То със сигурност се разбира. Аз не съм от тях.

Да се върнем към приятеля ми от скайп, който ме заливаше с глупави конкретни въпроси за какво мечтая. След като криво-ляво успях да му отговоря, веднага не пропуснах възможността да си го върна и започнах аз да го разпитвам: „Ами ти, ти за какво мечтаеш?“ И той веднага, сякаш е чакал само и точно този въпрос, ми отвърна: „Искам да си намеря жена и да имаме семейство! Искам да е просветлена и заедно да вървим по пътя“. Отведнъж ми стана ясно, че моят приятел е непоправим фантазьор, отчасти романтик и добра душа. Всъщност ако видите снимката му, ще ви стане ясно, че той е и от онези приятни езотерични хора, които по-скоро имат желание само да си разговарят на духовни теми, да се усмихват един на друг и да казват нелепи неща от сорта на „Да живеем в Светлина и Любов“. И всички да сме щастливи, а розовите слончета, които живеят в небето – точно зад белите кълбести облачета – да ни носят грозде и вино направо в устите. Схващате за какво говоря. Пълното щастие, драги мои, пълното щастие! Жената, просветлението в кутийка до семейния олтар със снимки от сватбата, нашите пътешествия до Индия, Тибет и Китай, тук разговаряхме със свами Вишнанананда, там снимахме истински Махатма, а тук практикуваме дзен с роши Сатозуки, а после да знаеш колко саке изпихме с другите туристи. Създадохте си картината, нали? Наричам такива хора „духовни туристи“. Те просто преминават през различни местности, но това няма връзка със истинското осъзнаване. Това може би е добро настроение, семейно и социално щастие, красива захаросана картинка, но не е истинско осъзнаване. Вглеждаш се в очите им и нещо ти липсва. Не виждаш всичко в тях. Както когато погледнеш в очите на съвършената си любима и знаеш, че цяла една невъзможна за запълване пропаст е между вас. Фактът не е тъжен, той е ведър, защото ни води напред към нашата свобода по нашия път, какъвто и да е той. И ни е нужен само един миг на безжалостна искреност към самите себе си, за да разберем, че е така. Ако не сме способни на този един миг, значи просто още не сме готови да видим всичко. Историята приключва и от утре се събуждаме в леглата си и вярваме в каквото си поискаме. Но вземем ли червеното хапче...

Скъпи читатели, прекрасна аудитория на моите мисли, жената за мъжа и мъжа за жената е най-красивата ни история и може би най-голямата спънка по пътя. Ще ми се, какъвто и да е изборът ни, да знаем, че е въпрос на енергия какво ще стане. Ако се оставим да бъдем подчинени, ще спрем и сигурно ще бъдем много щастливи. Но откакто щастието спря да изглежда като желана цел и „по-добро“ от всичко останало човешко, вече много трудно нещо може да ме подчини. Днес е епоха, в която се предлагат невероятни нива на щастие и удоволствия. Но какво правят всички те за нас наистина? Та това винаги си е нашата енергия, която даряваме безвъзмездно, за да изживеем сладостта и уюта. Това е нашата сила. Това сме самите ние, а не другия човек, не виното, не яденето, не големите компании, не и силната музика, не възбудата, не оргазмите, не споделеността, не малкото пухкаво същество, с което след години ще се избием. Това е нашата сила, това сме самите ние, а не някой друг. Не знам дали ме разбирате за какво ви говоря. Не е другия човек този, който ви кара да сте искрени и истински – вие сте този човек. Не е жената, която ни променя, която ни дава смисъл, която ни дарява щастие, сила и енергия. Ние сме този човек. Цената винаги е жизнената ни сила. Ако прозрем същностно този механизъм, много захаросани и самосъжалителни идеи просто отпадат от самосебе си.

Ех, тази наша Джиджи, която обожаваме!

Free Joomla Extensions

(Послушайте песента. Насладете й се, а после продължете с четенето.)

Приятелите

Старите приятели често отразяват отдавна приключени връзки и преживявания за нас, които насилствено продължаваме, защото просто така сме свикнали. С което доброволно се съгласяваме и да търпим старите глупости, неадекватности и лишени от смисъл дейности. Труден е въпросът как да се справим с това влияние, както и с новите приятели, които от време на време се появяват и са дори по-големи роботи. Малко хора не са роботи на този свят. Ами, можем да опитаме да разредим тези неизбежни контакти и по този начин да ги направим по-приятни и смислени, както и нещо като сверка на часовника ни къде се намираме. Също така е полезно упражнение да ги преживяваме, опитвайки да не се включваме в „старите игри“, които са адски забавни, но са пълна глупост. Например, аз и моите най-стари приятели – добре де, един от тях само – обичаме да крещим в парка нечленоразделни фрази. Последният хит е бойният вик на орките: „Ч’тааа!“ Моят приятел прочел за това в книга, което само по себе си е чудо и е напредък за него, а след това, естествено, е усвоил най-изродските и лишени от предназначение неща на дело. Бързо ме подкокороса и заедно закрещяхме: „Ч’таааааа! Ч’таааааа!“ по време на иначе идиличната разходка. Смея се дори сега като се сетя. Подобни неща винаги са ми се стрували част от неосъзнатия напълно стремеж на даден човек да тръгне по пътя на свободата. Но тъй като не знае откъде да започне или как да го стори, той просто си крещи нещо, ръкомаха с ръце и барабани като дивак. Не ми е чуждо такова поведение и трябва да заявя, че е отчасти освобождаващо и полезно. Не е зле да ти се случи няколко пъти в живота – задължително на трезво – за да си знаеш, че не е зовът на дивото, а зовът на идиота в теб, търсещ всевъзможни начини за изява. Та, умната със старите приятели, защото те са способни да ни вкарват с лекота в невероятни по мащаб глупости.

Кажи ми „Как?“

А: Кажи ми как, човече? Просто ми кажи как да го направя и аз ще го направя?

В: Но как, как пък аз, човече, да ти кажа, щом сам не усещаш, сам не виждаш в себе си начин. Сам не вярваш, сам си изгубен, сам смяташ, че не можеш. Силата ти не стига, човече!

А: Кажи как да я натрупам? Как да стана и да действам? Как да направя онова, което действително искам? Как? Как? Как? Ден и нощ в главата ми е тази тайна процедура, подобна на магия, която дарява човек със свободата да прави избори и да не е зависим от нищо. Кажи ми как? Ти знаеш! Виждам те, че я имаш тайната в себе си, но не искаш на мен да я кажеш, човече! Стискаш я за себе си!

В: Кой, аз ли, човече? Аз ли крия магически тайни и знам вълшебни формули? О, не, объркал си се! Ако съм надарен с нещо, то е с невъзможността да съм измислен и да се правя на нещо, което не съм. Единственият ми шанс винаги е бил да бъда себе си, без да се пречупвам под напора на масите. Никога нищо не съм правил по-специално. Никога не съм знаел как така се озовавам в точката, в която съм. Това е, човече. Няма нищо друго за казване. Ако и ти го знаеше, нямаше сега да се занимаваме с глупости, а щяхме просто да си прекарваме добре заедно.

С: Защо още си в същата тази тълпа? Защо вярваш, че си част от нея, човече? Защо вярваш, че човекът на сцената е по-различен от теб и има още какво да ти каже преди да направиш собствените си стъпки напред? Защо? Продължаваш ли да боготвориш, да почиташ, да следваш нещо или някой? Защо не опиташ да поживееш единствено от собствения си източник и да видиш какво има там? Там е целият живот, жив и болезнено истински. Искаш ли да го изпиташ на собствен гръб или искаш да продължаваш да си част от тълпата? Защо да играем на артисти и почитатели, наместо да сме всички създатели със своя сила, свой път, свое предназначение? Уж се интересуваме от това, но всъщност не искаме да завършим играта. Така ни е добре и не ни е, но все пак се търпи. Единственото нетърпимо за нас би било, ако останем сами на себе си сред всички. О, колко страшно звучи всичко това. Не, не може да е истина! Трябва да е измислица, нали? Затова ще продължим да махаме с ръце, да крещим, че обичаме хората на сцената. Ще продължим да се раздаваме за същества, които ни убиват бавно ден след ден. Та същото бихме могли да го правим и сами! И го правим. Но не, държим да си мислим, че е по-добре заедно! Бъдете честни поне за този миг. Наистина ли мислите, че има някаква разлика как умирате? Заедно или сами. Винаги е сами. Има кой да се плоди.

Free Joomla Extensions

В ролята на „Човекът на сцената“ – Eminem.

В ролята на „Тълпата“ – Всички ние.

...

Сравнението

Сравнението пречи да напуснем играта. Животът ни сякаш придобива стойност и значимост единствено, когато е видян от очите на другите хора. Инак чувстваме, че всичко е безсмислено. Каквото и да практикуваме или тренираме, вечно чувстваме в себе си нуждата да се съпоставим с някой друг. След което, естествено, почваме или да се борим да го стигнем на всяка цена, или да му завиждаме, или да му се присмиваме, че е слабак. Все нездрави чувства, които смачкват вътрешния смисъл на тренирането изобщо! Тези неща са много фини, човек трябва да знае защо прави нещо. Ако не можем да практикуваме абсолютно сами, ако не откриваме в действието само по себе си нещо ценно за нас, тогава сме просто егоцентрици, борещи се да се покажат силни или знаещи пред другите. Тогава просто искаме да сме тирани и господари на по-слабите или в мекия и уж благороден вариант искаме да им помагаме, превръщайки се в техни водачи и учители. Но не повтаряме ли всички фразата, че никой не може да вижда света като нас, че никой не може да почувства живота като нас и съответно никога не можем да бъдем разбрани в действителност, пълно и завършено. Не се ли правим, че разбираме, че винаги сме сами? И все пак процесът на непрестанно сравнение продължава, извращавайки всичко във вътрешната ни природа. Ставаме жалки и дребнави, смятащи и преценяващи, оглеждащи се да не би да изскочи някой по-силен и по-добър. И какво, ако е така? Променя ли се нещо действително за нас тогава? Нима ще спрем да живеем заради този факт? Нима ще спрем да вървим по пътя си и да се занимаваме с това, което искаме? А знаем ли защо го правим? За духа си ли, за тялото си ли, заради силата и енергията ли? Това са въпроси от смъртоносно значение. Цял живот можем да прекараме в глупаво сравнение с другите, затворени в мислите си, че трябва да сме повече от тях. Цял един живот може да изживеем състезавайки се, борейки се, побеждавайки и губейки, смятайки, че това има значение! Тук пропускам обратната страна на палитрата – страх, плахост, колебание, непредприемане на действия, свитост, тих и кротък, постоянно отстъпничество и избягване на конфронтации. И двете състояния са сянка на истината. Да се отървем от процеса на сравнение е прекрасно постижение, което не е чак толкова невъзможно за постигане. Макар че когато наблюдавам как приятелката ми се оглежда във всяка витрина, за да провери дали „отражението й“ е наред, ми се струва, че за някой от нас това ще си остане завинаги недостижим връх. Казвам го с усмивка под мустак, защото е необходимо елементарно разбиране, за да схванеш, че такова поведение няма да те доведе доникъде по собствения ти път, където тъй или иначе никой няма да види или разбере какво си постигнал. То ще си остане единствено твое знание до края на Вечността. И такова трябва да е. Ошо е дал съвет на негова близка ученичка, че не бива да гледа към него, а към себе си. Това са мъдри слова. С нищо не (си) помагаме на хората, към които гледаме в очакване. Но ако гледаме към себе си и правим онова, което ни е възможно, за да се развиваме или да живеем, както ние бихме искали, тогава вече допринасяме за повишаване на качеството, спирайки да се въртим в затворения кръг.

Робството

„Още със създаването на човешкото тяло то е било определено за робство и служене. По този начин бил изграден и целият живот около него. Това му било показвано и на това било учено – как да служи и да робува, как да следва и изпълнява. Разбира се, духът видял в това уникална възможност за ново преживяване и се включил в Играта.“

„Живеем във време, в което всеки по презумпция прави предположението, че робство не съществува, че всички живеем в свобода и равенство. Естествено, един поглед над съвременния свят е достатъчен, за да видим, че няма нищо по-далеч от истината.“

Понякога мислим за робството само като за философска перспектива. Но това не е така. То е практическото човешко състояние. Огледайте се само в стаята си. В моята има компютър, който мога шеговито да нарека „Злата машина, без която не мога“. После продължавам с GSM, носещ символичното име „Малката зла машина, без която не мога“. Списъкът се попълва и от телевизор – той, да кажем, е „Втората зла машина, без която не мога“. Play Station 2-ката е „Четвъртата машина, без която не мога“. И така нататък, и така нататък – можем да изреждаме до безкрай. Ето защо пиша, че реално погледнато човекът НЕ СЕ развива. Той трупа машини около себе си, за които знае все повече и повече. Но за собствената си машина – човешкото тяло – той знае изключително, смущаващо малко! Сякаш не се интересуваме от най-великото творение наоколо, а се занимаваме с някакви смешни джунджурии като малоумни идиоти. Разбира се, това е знание, което може да се схване в пълния му смисъл само от онези, поне мъничко познали възможностите на тялото в различните му режими. И тук нямам предвид режим „наливане с алкохол“, режим „преяждане“, режим „секс-машина за любов“ и т.н. Имам предвид осъзнатото навлизане и преминаване в други реалии, използването на енергийните канали и усещането им, цялостното майсторство в живота. Такова е положението просто. Не че е лошо или че не е добро и хубаво. Напротив, супер ми е гот, човече! Супер ми е гот да си живея като роб на машините! Правя си кефа по цял ден, няма спор. Обаче работата е там, че аз в действителност не давам пукната пара за това. За мен това никога няма да означава „живот“, а ще значи просто „съществуване“ около смешни джаджи и занимания със смешни неща. Ако се замислите, и най-великият професор е просто човек, който знае адски много за някой и друг механизъм, но не и за себе си. Ми значи той е робот! Какво повече има да говорим? Аз съм краен, защото така се чувствам. Имам нуждата да кажа, че всичко наоколо е най-нелепо и лесно разпознаваемо средство, за да бъдем държани на къса каишка. Векове и векове наред са били необходими, за да се стигне дотук. Бавно, с търпение, постъпателно. И все пак е елементарно! Просто са били нужни векове, за да може самият човек качествено да се срастне с машината, с обществото, с робството си. Толкова силно, че да повярва, че това е истински живот и истинско преживяване, а не чисто и просто ежедневна служба в името на нещо, което не разбира. Защото истинският живот не е да се разхождаш в парка, да ближеш сладолед и да си говориш с приятели за пълни глупости. Истинският живот е буквално общение с духа. Истинското преживяване в осъзнаването на самия дух, на самия източник на жизнената сила. Останалото е само външно, механистично, косвено следствие. То е фалшиво, независимо, че изглежда реално. И то не, защото го няма и не е там, а защото е само начин на подреждане на един свят. То е само символ, бегло напомняне, че зад него има нещо друго. То е обикновен символ, говорещ по особен начин на човека със сетива към духа. Целият този свят е само подреждане на обекти по определен начин и с определено значение за възприятието ни. И ние наричаме тази предсказуема и ясна програмка – живот! Не, сигурен съм, че ако духът е имал идея за преживяване на земята, то е било свързано и със себеосъзнаването – пълно и цялостно на самия него от човешка перспектива. А не това да му бъде постоянно отнемано от външни сили, стремящи се по всякакъв начин да държат човешката маса в жалкото състояние на ходещи кюфтета! Огладняхте ли? На мен ми потекоха лигите. Искам си кюфтетата бе! Искам да се тъпча с тях. Да си ги бутам в устата, да грухтя доволно и да не ми пука изобщо за друго. Има ли ядене и пиене на масата и в душата щастието не липсва. Така е с нас – тези странни създания, наречени хора.

Сън

„Спането е врата към най-чудни светове, стига да се научим как да я преминаваме съзнателно.“

Че сънят ни е отнет, е повече от ясно. Имам толкова примери около себе си за хора, които не могат изобщо да спят! Мой много близък приятел заспива само след два литра и половина бира или друг концентрат. И то за четири часа! После, по негови думи, се събуждал и повече не можел да си легне. Познавам живота му до най-малки подробности и знам на какво е подложен – баща му е неподправен тиранин и господар, приятелят ми сам по себе си е луда глава, а на всичкото отгоре животът му е едно огромно объркано кълбо от проблеми, дългове, незавършени дейности, светли планове за бъдещето и какво ли не. Винаги, когато с него си говорим по тези теми, усещам, че той не осъзнава колко зле е положението. Често ми споделя за ужасни сънища, изпълнени с насилие и кръв.

Имах случай с бизнес-дама, изключително студена, но точна в говора си жена. Личеше си, че се е превърнала вътрешно в перфектна част от машината, в основополагаща гайка на механизма, който ни държи абсолютно глухи и слепи за духа. За нея не съществуваше друго освен фирмата й и парите от нея. Тя сподели, че вече от няколко години заспива само с хапчета! Толкова болно ми стана. Аз, който чувствам как вътрешно все повече се превръщам в безчувствено чудовище, което не го е грижа за проблемите на другите. Но няма как да не ми е болно, когато виждам как този луд живот, тази хищническа система ни превръща в същества без души, жадни само за крайният материален, физически успех, за пари, за брутален секс, за напивания. Или пък ни превръща в плахи същества, стоящи вечно в ъгъла – тихи и кротки, но изсмукани и изхабени. Без живец. И в двата случая ни се отнема именно това – живеца, магията на живота, енергията. А с това и съзнанието, и разбирането. Тази иначе тъй силна жена бе развалина! Докато я наблюдавах и споделях тоталното усещане, че е на ръба на силите си, държана единствено от отговорността към фирмата и желанието за още пари, си мислех колко ли е ужасно да не можеш да спиш нормално. Колко ли е страшно всеки ден да знаеш, че си машина, че си изгубил всичко от себе си и сега просто караш на автопилот, повтаряйки едно и също, докато умреш.

Сънят е тъй фин механизъм. Той наистина е проход, врата към други реалности, но за да се отваря тя за нас е необходим осъзнат живот, в дисциплина, с чиста мотивация. Моя приятел, тази бизнес-дама, те всеки ден правят избора да скачат в най-дълбоката кал и то не толкова заради спецификата на дейностите си, а заради самите себе си. Заради особеното състояние на умопомрачение, което ги кара да дадат абсолютно всичко на механизъм и игра, която само им взема и взема, и взема, докато те са способни да понесат. И те като силни личности, пълни с енергия, се отдават на това, поемат по нанадолнището, печелят битки, печелят и подчиняват хора, трупат ли трупат, но какво? Какво печелиш, когато изгубиш здравето и в крайна сметка живота си?

Смъртта

„Споделих с мой познат как някога сериозно обмислях начин да прекратя дните си на този свят. Очаквах стереотипната реакция на учудване или обикновен въпрос, но учуденият останах аз. Той ми отвърна, че ми се е случило нещо често срещано при по-осъзнатите хора. Според него те лесно прозирали безсмислието на този живот и, ако са лишени от собствен път, по който да вървят, не им оставало нищо друго, освен да се опитат да го прекратят. По неговите думи, това бил отчаян акт на съзнателност, с който човек от нашия тип се опитва да си отговори на най-съкровеният въпрос. Какво прави тук?“

Напоследък в разходките си навън вечер си мисля как не чувствам никаква сигурност, че ще стигна 40 години, или 50. Не ме разбирайте погрешно, бих искал да ги стигна, но не съм сигурен, че ще ги. Постепенно се разделям с усещането си за сигурност, за стабилност. Това до известна степен е търсено от мен състояние, за да съм способен да извърша свободно и независимо ходовете, които се очертават на хоризонта. А това са велики ходове, повярвайте ми. Може би най-великите на света. Поне за мен – със сигурност. Точно по тази причина много неща, които за другите са желана цел, за мен са непотребен товар, който на драго сърце пускам и изоставям.

Някога е било от голямо значение да знаеш как би искал да умреш. За един воин, например, това бил въпрос от първостепенна важност. Било срам да те попитат за твоята представа как посрещаш смъртта си, а ти да се окажеш неспособен да отговориш на мига, без да се замисляш. Секунда колебание била достатъчна да станеш за посмешище. Само отбелязвам колко далеч сме вече от тези времена. Сега или изобщо не мислим за такива неща, или мислим в термините на примиренчеството и страха – как щели да ни нападнат болести на стари години, колко било страшно да си сам. Боже, повръща ми се от подобна тъпота! Мислите за смъртта ни трябва да са сред най-великите ни! Трябва да чувстваме този миг като най-съкровения в живота си, да копнеем да сме способни да го изживеем в пълната му цялост и в съвършена съзнателност! А ние какво? Самосъжаляваме се като бебета, че един ден ще умрем! Невероятно зле сме, трябва да го признаем. Някога хората са се готвели за мига, в който ще напуснат тялото си, били са внимателни и точни. Знаели са, че това е момент, в който им се отваря точно толкова уникален шанс, какъвто са имали с раждането си! А сега сме заети изцяло с маловажните теми! Никога не обръщаме главите съм в истинската посока. Ами как тогава да имаме съзнателност, наместо въртене в кръг?

Смъртта е идея с изключителна пречистваща сила. Но трябва да успеем да я усетим близка, сякаш е точно до нас, а не само като идея или представа. Тогава на повърхността изплуват истинските стремежи и намерения, истинските мечти и желания, както и силата за тяхното осъществяване на дело. Край на въртенето в кръг. Аз знам как бих искал да умра.

Free Joomla Extensions

Ех, а какво би могло да е, ако за миг поне слушахме своето сърце...