Наскоро получих две снимки от мой познат, които истински ме докоснаха. Прилагам ги и тук, за да може всеки да си ги изтегли или да ги сложи на видно място, стига посланието да му допада. А то е много простичко и вярвам, че всеки може да се ползва от него: да не бързаме да живеем живота си и да осъзнаем, че не сме закъсняли за него. Най-важното е да се научим да изживяваме цялостно и дълбоко всяка случка от човешкия ни път и да се наслаждаваме по един балансиран начин.

Навсякъде около нас се тръби, че трябва да живеем бързо, че нямаме време, че скоро младостта си отива. Заляти сме от рекламни послания и ролеви модели на поведение, целящи да ни втълпят на най-базисно психологическо ниво, че закъсняваме. Закъснели сме да преуспеем, закъснели сме да станем гениални, закъснели сме да сме супер-атлети и спортисти. Ако гледаме чисто езотерично, закъснели сме да интегрираме махатма-енергиите в себе си, безвъзвратно сме пропуснали да станем безупречни воини, изцяло сме пропилели шанса си да се просветлим. Толкова сме назад от най-добрите, но кои са те? Какво изобщо имаме предвид, когато с тялото и действията си показваме на света всячески, че се чувстваме бавни?

Всичките ни идоли по телевизията, може би дори някои наши приятели, са копия на този модел. Роботи, които не могат и нямат никакъв шанс да променят програмата си. Това е всичко, за което са създадени. Звездите от киното, от бизнеса, от технологиите и науката, от спорта – има ли нужда изобщо да изреждам имена? – всички те винаги дават вид на страшно заети, на затрупани догоре с планове и идеи, с работа, темпото им е нечовешко, за което плащат и цената. Най-ужасната цена – съня си.

Веднъж с мама отидохме на представяне на някакъв продукт на известна фирма-производител за България. Там срещнах и имах възможността да наблюдавам бизнес дама на средна възраст, може би около 40-45 годишна. Изглеждаше добре, поддържана, но съвършено студена. Сините й очи бяха лед, макар че самата тя дълбоко в себе си имаше топлина. Много чистосърдечно споделяше и говореше за стила си на живот, в който основната черта бе точно темата ни днес – запълнено до дупка професионално време, почти никакъв личен живот. Разбирате ли същината? Тя и в момента на говоренето работеше! Няма такова нещо професионален и личен живот. Ако има, тогава и двете ще ни отнемат всичко. Ще ни смачкат. Въпросът е, че в тази жена, несъмнено толкова умна, агресивна и пробивна, липсваше най-важното – осъзнаването, че не бърза за никъде. Че не е закъсняла. Милата жена споделяше как се събужда и заспива с хапчета, иначе не би могла да си почине. Също така взимала всякакви хранителни добавки, за да има енергия да работи. С гордост заявяваше, че тя и нейните колеги във фирмата нямали и ден болнични заради страхотния климатик, който са си купили наскоро.

Това е типичен пример за човек на ръководна позиция и неговото истинско състояние – хронично болен. Положението с подчинените в корпорациите е същото – постоянно експлоатирани и изтисквани. Шефове и работници, всички са в едно и също зомбирано състояние. Много рядко може да се дадат положителни примери в тази насока. Истината е, че те са просто няколко изключения, потвърждаващи правилото.

Ако се прехвърлим в сферата на личните отношения, кашата е дори още по-голяма. Човекът е в пълно неведение за собствените си чувства, постоянно се хвърля от едно на друго, изхабявайки тялото и духа си, лишавайки се и от последните си капчици останала енергия в търсене на отчаяното удоволствие, в което да забрави за безизходицата и слабостта си. Нима е толкова трудно да се спрем? Да забавим темпото?

Копнежът по експлоатирането на живота е толкова голям, че идеята поне вътрешно да се отстраним от преживяванията си на удоволствие за известно време, изглежда немислима, смешна, нелепа. Глупава! Само глупак би го сторил! Или светец. Но нека ви кажа нещо, това ще е най-добрата идея, която някога ви е минавала през ума, ако решите да я опитате. Най-малкото, защото е нещо принципно ново и различно от досегашната настройка.

Консуматорството в неговия прекален вариант, когато гледаме да грабим от най-лесно достъпните ни преживявания с шепи (цигари, порно, алкохол, кръчми с тъпа музика и тъпи приятели), само и само за да забравим мизерията в душите ни, е задънена улица. Още древните са излезнали с едни гърди пред животните, раждайки вечната мъдрост „Нищо прекомерно.“ Затова, следвайки техният вековен опит, можем да си позволим да се позабавим лекичко, да се огледаме наоколо и да осъзнаем по-дълбоко значението на дните си.

Не е необходимо външно нещо да се промени. Повечето от нас нямат такава възможност. Но е напълно възможно вътрешно да погледнем в себе си и да прекъснем нишката на отчаяното си търсене на смисъл и удоволствие. Просто да я прекъснем! За седмица, за две седмици. Може да си дадем какъвто искаме срок. И това ще ни даде спокойствие, тишина и покой, от които ще можем да изследваме живота си и да видим какъв в действителност е той и какво ни носи. Може би ще установим, че ни харесва, а може би ще осъзнаем, че е изхабен и стар и повече не си заслужава да се борим за него. Каквото и да е, но трябва да се опита лично чрез обръщане на вниманието навътре.

Всеки може да разгледа хората около себе си (и себе си) и да направи същото заключение. Ние вечно бързаме, бързаме и се смеем на онези, които са по-бавни, защото ги изпреварваме. Почитаме скоростта, но загубваме смисъла и дълбочината. Бързаме да завършим, бързаме да започнем да градим кариера, бързаме да се наживеем като млади хора, бързаме да създадем съвършено семейство, бързаме да си направим генералните изводи за съществуването и живота. И накрая всичко, което ни остава е бързането, търсещо следващото действие, в което да се самозабравим и да заспим. Може би това е най-лошото следствие на бързането – че лесно се заспива и човек губи нишката на съзнанието.

Вместо този меко казано неблагодарен и странен подход, можем да погледнем по друг начин на случващото се. Можем да се спрем и да погледнем ситуацията чисто, да я хванем във вниманието си. Случвало ли ви се е да установите, че говорите нещо много важно за вас си, но като погледнете към събеседника той да се е зазяпал в другата посока? Ето точно същото се получава, когато бързате в живота. Той не ви поглежда, не ви слуша, а и вие него! Няма връзка! Няма контакт! Няма общуване! Ужасно е в бързината си да изгубите нишката. Това е заспиването. В него вие дори себе си не осъзнавате, превърнали сте се в автомат, бърборещ социално приемливи небивалици. Ето защо е важно да се спрете и да погледнете човека срещу вас. Ето защо е важно винаги да умеете да се спирате и в живота и да го погледнете директно. Може би той има да ви каже нещо? Опитайте.

Ооооо, мога да чуя вече тъжните вопли в стил „Нямам никакво време за това! Кога да го направя, толкова хора има около мен, вечно съм затрупан/а с работа!“. Хубаво, много добре, така е. Само дето аз ще ви разваля удоволствието и ще ви кажа, че за да опитате практическия смисъл на текста, ще ви трябват пет минути. За пет минути ще опитате следната практика и на бял лист (или в word) ще напишете чувствата си. Защо? Не е ли гейско? Не, да чувстваш, значи да си жив, значи, че си съзнателно същество, което възприема енергии под различна форма. Така че е ок. Няма проблем да следите за мислите и чувствата си, а после да ги запишете на лист.

По същество. Трябва ви компютър (предполагам, че имате достъп до такъв, все пак сте в интернет в момента и четете), снимка на някой или нещо, което ви е много близко (приятелка, любим спорт, домашен любимец), приятна петминутна песен и вашето тяло в пълно внимание и концентрация. Ако разполагате с тези елементи, с вас ще си спретнем нещо изключително приятно.

Ето как ще процедирате: сядате на стол по много удобен за вас начин и напълно се отпускате, след това ще щракнете на песента да звучи и ще пуснете снимката на цял екран. И започвате да я съзерцавате. Напълно неподвижни, съзерцаващи, наблюдаващи. Нищо повече. Когато песента свърши, значи и петте минути са изтекли и вие ще запишете наблюденията си на лист.

Сега ще ви обясня за какво да внимавате в тази тъй проста практика, носеща базисните черти на живота изобщо. Защото животът е наблюдение. Вие не можете да го изпитате наистина, но можете да го наблюдавате чрез сетивата си. Говорим си за същината на илюзията, която е много дълбока и вие имате нужда от енергия, за да проникнете в нея. Така че какво правите всъщност? По естествен начин гледката ще ви погълне; обикновено не се взирате по този начин, но тук всичко ще е с голяма интензивност (условията се контролират строго от вас). Най-хубаво е да наблюдавате човешко лице на приятел или любим. Това ще доведе много спомени и мисли за лицето. Буквално ще започнете да прониквате в същността му и може би ще го видите по съвършено различен начин, отколкото досега сте гледали на него. Може би в един момент дори ще ви се стори напълно непознат. А в друг вие на самите себе си ще се чувствате непознати. Сякаш никога не е било. Ето тук е разковничето. Промяната е единственото постоянно нещо. Затова ни трябва живо внимание, а не мъртвото, което разчита изцяло на миналото, за да се ориентира.

И така. Главното е в тези пет минути да осъзнаем как бързаме, поглеждаме нещата за миг, в който всъщност сме слепи. Не изслушваме, не успяваме да хванем същината. Главното в тези пет минути е от личен опит да открием, че под повърхностният пласт от мисли и спомени за човека на снимката има още много пластове на невидими значения, напълно непознати за нас досега. И това важи за всичко. Няма тривиалност, ние ставаме тривиални и плоски. Ние спираме да внимаваме и просто се пускаме с бясна скорост по течението, защото вътрешно сме страшно жалки и недоволни от дните си. Ако разкриете това, тогава може да се каже, че практиката е успешна.

Разбира се, не съм казал всичко. Има тонове неща, които могат да се открият за вниманието, за интензитета на концентрацията, за потока на мисълта, за възприемането на информацията чрез простичкото съзерцаване по този начин. И си зависи от личният интерес на човек да се насочи и да търси в тази посока. Но това е просто малък опит и нищо повече. Истинското предизвикателство е да се приложи наученото от него в живота. Там, където би имало някакво реално значение за нас и бихме променили статуквото в положителна посока.

Важно е човек да умее да преминава отвъд тривиалността на самия себе си. Имам предвид, че нищо никога няма да се почувства, независимо какво правим или практикуваме, ако поне мъничко не се преместим встрани от мислите си, от проблемите си, от живота си изобщо. Да гледаме директно! Защото преди всичко ние сме наблюдатели на своя Аз и като такива преживяваме целият житейски опит на земята. Колкото повече се осъзнава този факт, толкова по-богато и разширено става преживяването ни.

Не сме закъсняли за никъде, повярвайте ми. Животът не е програма, както се опитват да ни го покажат. Животът не е и състезание. И той определено не може да бъде схемата „детство-училище-университет-работа-семейство-смърт“. Най-малкото, не е само това. И ако вие сте на страниците на този сайт, значи по някакъв ваш си начин го разбирате и го усещате. Ето за тази по-широка перспектива беше всичко написано. Да достигнете до нея чрез вътрешен отказ да бързате, да се пришпорвате и да се чувствате закъснели. Установете едно ново положение за духа си – поне за мъничко. Опитайте и ще видите, че вкусът в устата ви се завръща, както никога досега. Без значение на колко години сте, без значение колко неща ви се струва, че са минали покрай вас без да ги усетите. Забравете. Обърнете се навътре и наблюдавайте, където и да сте, каквото и да правите. Поживейте известно време по този начин. Дайте си го, Вие го заслужавате! Най-вече Вие, повече от всеки друг човек.
 

Погледнете отново картинките. Потънете за малко в тях и се свържете с посланието. Това е. Пожелавам ви да го приложите за себе си и по свой уникален начин.