Иска ми се той да обясни това обяснение!

– Байрон

This is the end, my friend.

Предговорът на тази книга вече отдавна е забравен, но пък за сметка на това на този етап следва да звучи по-ясно :)

Бе казано много, но то остава Нищо. Това означава, че дори да не ви пука за нищо конкретно от изложеното[1], то ползвайте го като поредния пример как всяка една история може да бъде открита във всяка друга. Това ще доведе до много по-голяма полза отвъд конкретиката на самото изследвано.

На лично равнище писането за златото донесе особено вълшебство в живота ми, присъщо за самите истории, които са светлина. Процесът ме подтикна да мисля и за собственото си писане по нов начин.

Лично аз винаги съм се чувствал като продължение на определен алтернативен импулс, идващ от Запада... Той не е „американски“, а много интересен спектър/честота на съзнанието, който просто е намерил дом там (поради създадените за това подходящи условия[2]). Тази есенция е някаква много странна смесица между алтернативно мислене, допускащо източни модалности, раждащо много особени амалгами на авангардната неомисъл, включваща различни класòве езотерика, смесени с конспиратология.

Провеждането на този импулс в България е много странно, защото тук няма условия за него. Ето защо често казвам на познати, че съм „извън времето си“, като подчертавам, че в това няма никаква нарцистична превземка или „страдалческа“ конотация. „Да си изпреварил времето си“ не е повод за „възхвала“ или нещо подобно – напротив. Аз го смятам за своя слабост, защото човек трябва да бъде в синхрон с времето си, а не „извън“ него. Инак знаем, че цялата работа приключва на кръста...

Саморазпъвал съм се на кръст само заради жени в този си живот – никога заради някаква „мисия“, свързана с „будителство“, което смятам, че никога няма и да направя, защото не е моя функция. Аз съм разказвач и интерпретатор на истории, който поради своята близост с митологичното се родее с него и в процеса лека-полека сам се превръща в митологичен персонаж, без това да е самоцел.

Именно в тази връзка съм казвал, че нашата работа ще бъде разбрана и оценена по-масово и по достойнство поне след 20 г., защото, за да бъде разбран този импулс тук, трябва правилната закваска. А нея просто я няма, защото ние българите все още не сме преживяли своята „сексуална“ революция в ментала си.

„Сексуалността на ментала“ е да си склонен да флиртуваш с различните модалности на проявлението и да го претворяваш в крайно причудливи амалгами, които да вълнуват вътрешното същество – да събуждат магическото под една форма, която досега не е била установявана. Откриването ѝ дарява с един ентусиазъм и вълнение отвътре, което мога да свържа само с откриването на нов свят.

С моята част от следговора на „Завръщане в Монтоук“ мисля, че синхронизирах за себе си този часовник. Моята митологична роля бе да „донеса“ тази книга в България, защото буквално извървях пътя до Монтоук и обратно. Запознах се лично с всички участвали в проекта и инжектирах в колективното съзнание на нацията ни идеята за „пътуване във времето“ по един буквален начин, който досега не бе презентиран в подобна дълбочина.

Персоналното сечение на всичко това, както разбрахте от настоящата е-книга, е, че самата тема за „пътуването във времето“ е свързана с травмата с бащата. Сякаш от самото начало под някаква форма аз искам да излекувам за себе си проблема с времето и това бе дългият път, през който трябваше да мина, за да инициирам този процес съзнателно – да разбера „какво точно се случва в това тъмно кътче“. С главата „Митология на следговора“ от „Завръщане в Монтоук“ се опитах да демонстрирам как всички тези космически часовници се синхронизираха с моето собствено писане и то не по начин, който влиза в графата „ежедневни синхроничности“ – тогава целият процес резонираше много мощно с реалността. 2 месеца след като тази книга излезе – целият свят се промени. Отново – не защото ние „имаме нещо общо с това в конкретика“, а защото се бяхме акордирали с тези „космически часовници“.

Затова и книгата направи такъв пробив, затова и помежду си шеговито я наричаме „бялата библия“, защото аз наистина смятам, че тя закотви определена времева линия за мен[3], и неслучайно срещу този процес имаше съпротиви, които в онзи момент се изразяваха в лични преживявания в живота ми, и правеха всичко възможно да саботират този проект. Колкото и тъжно да звучи – обстоятелствата тогава бяха такива, че аз дори не успях да се зарадвам на това постижение, когато то най-сетне се появи след 8 г. тежки родилни мъки.

„Долината на златните тронове“ от своя страна реферираме като „черната книга“ :)

С моята роля в нея се опитах да синхронизирам въпросния магически поток от друг ракурс и да го закотвя към земята още веднъж. Затова и смятам, че следговора за златото в известен смисъл е по-вълшебен от сумата на „Завръщане в Монтоук“, но е нужна много специфична перспектива, за да може човек да види това. Без твърде личния ми контекст и преживявания виждам, че тази книга се приема по-слабо (съдейки по получената обратна връзка), въпреки че като чисто комерсиален успех – тя е най-силната до момента. На персонално равнище считам всичко написано за златото за много по-градивно и вълшебно от цялата информация в „Завръщане в Монтоук“. Чрез него синхронизирах своя собствен часовник, защото, както вече разбирате в голяма дълбочина – златото е една от причините да има „време“ във формàта, в който го изживяваме тук. Вече имам достатъчен опит в писането и сърфирането из платформата на реалността, за да твърдя с увереност, че тези неща са здраво структурно свързани.

Така че „Завръщане в Монтоук“ бе небето, а „Долината на златните тронове“ – земята. Лично аз все още ги алхимизирам в себе си и усещам резултатите.

Както видяхте, това по никакъв начин не минава безпрепятствено и е съпроводено от много разриви в реалността, but that’s the human condition. Това е ролята, която съм приел, и към настоящия момент приемам да играя, защото, както казваше Робърт Антон Уилсън: „засега няма по-добра игра за мен в квартала“.

С писането за златото имаше и нов нюанс.

Понеже самото митотворчество е базирано в златото[4], тук връзката някак бе по-непосредствена. Макар стойността на сбора от изписаното количество между „Долината на златните тронове“ и „Тайната на Синьото цвете, което е златно, и корените на златото, които са черни“ да е наистина огромна[5], нещо в мен просто искаше да нищи мита от „още един ъгъл“, от „още една перспектива“ – отново и отново. И винаги, с всяка следваща стъпка откривах нещо вълнуващо за мен, което наред с преживяванията, които отключваше[6] надграждаше цялостното ми разбиране в пъти. Разликата с обикновеното писане се усещаше на по-фино ниво. Сравнението, което мога да дам, е, че ако по принцип (да кажем) „пиша за звезди“, то този път по ръцете ми директно имаше звезден прах.

Синхроничностите, които темата генерираше, също имаха по-голям impact от обикновено. Някак си и последствията от тях отекваха по-дълготрайно и влизаха в клетките ми по различен начин, което днес вече разбирам, че се дължи именно на близкия ми контакт с корена.

Това започна още около процеса по издаването на „Долината на златните тронове“.

Така например черните кутии, в които получавахте книгата, и кралскосиният плик за синхромистичната карта бяха сглобявани и пакетирани от дружество „Тих труд“, чиито служители по традиция са глухонеми хора. Това не само внесе мотива за „тишината“ покрай златото, но искам да спомена и че главният и (всъщност) единствен общ работник в цеха бе слабоумен и с физически деформации. Държа да отбележа, че не го казвам в никакъв негативен или саркастичен контекст, имах много приятен и ведър контакт с него. Просто той бе класическото просмукване на „селския идиот“, или иначе казано – „Глупака“ в синхромрежата на слънчевия метал. В допълнение, винаги когато ходех там, ме посрещаше и едноока черна котка... :)

Имах прекрасно преживяване в „Тих труд“ и работих с тях много ефективно.

Междувременно, както знаете, кучката ми се окучи и аз трябваше да се занимавам с пàлета. Имаше едно особено скъпо за мен, което нарекох „Златка“ (или „Goldie“)[7], което дори стана герой на късометражен филм, който имах идея да се превърне в trailer на „Долината на златните тронове“. Навярно някой ден филмчето ще види бял свят, но по-архетипното тук е, че Златка отиде при черна стопанка, което е забавно, защото черно и „златно“ отново се привлякоха едно друго :) После разбрах, че Златка е избягала (все пак златото се движи като е на тъмно :Р), и в момента бива гледана от местната за района охрана – доколко разбирам – с любов :) В крайна сметка тя попадна при „Пазител“.

Като продължение на общия синхрогирлянд, мой приятел посети Египет и ми донесе няколко подаръка. Макар той да нямаше никаква представа за какво пиша към онзи момент ми подари статуетка на Хор, чайове, които се казваха „Adam“, и един амулет, на който имаше 4 символа. Единият бе анкх (споменат съвсем в началото като „аналогичен“ на синия лотос), окото на Хор (третото око), скарабея (търкалящ лайното) иии... самият син лотос :) Оказа се, че в комбинация тези йероглифи образуват моето малко име, което бе абсолютно невероятно за мен, понеже към онзи момент аз пишех първите 2 глави на книгата, в които говоря за всички тези символи! Т.е. тези архетипи са толкова потентни в моето собствено подсъзнание, че не само определиха живота ми за повече от година и половина напред (пишейки за тях), но явно имат роля и в житейския ми път до степен, в която бележат цялото ми име![8]

В крайна сметка това, което слиза от горния план, има за цел да сведе нов канал до междинния такъв в синтез с подземния. И тъй като целият поток идва от „друго място“, той няма как да не генерира нови истории или да пречупи в нова светлина вече съществуващи такива.

Това конкретно пречупване роди „Тайната на Синьото цвете, което е златно, и корените на златото, които са черни“. А неговата ултимативна тема е „бащата и времето“.

Вече споделих, че след като с баща ми бяхме снимани, хванати за ръка, с огън и часовник помежду ни, нещата започнахa да се поразвързват.[9] Негативното излезе наяве веднъж завинаги и бавно започна да се трансмутира в позитивно. С много търпение във времето цялата митологична тема започна да пробива и към неговото собствено съзнание, защото той самият започна да генерира синхроничности, които парадоксално извади от моето подсъзнание!

Конкретно това се случи, когато преди 2 месеца той неочаквано извади една черна кутия със златен надпис отгоре, който гласи:

Освен очевидната връзка със синия лотос, който стана повод за всичко това, още по-шокиращото е, че става дума за марката часовници „Lotus“, поради което вътре де факто има ръчен часовник!

И кое е онова, което буквално ми в-з-р-и-в-и главата, поради което и казах, че „баща ми извади сцената от моето собствено подсъзнание“?

Той ми припомни, че АЗ му бях подарил този часовник! Естествено това реактивира историята в главата ми, която бях забравил по комплексни причини. Това, което се случи, бе, че този часовник ми бе предложен преди 12 г., защото старият му собственик вече нямаше интерес към него, но не искаше да го хвърля. Като някой, който никога в живота си не е носил ръчен часовник, аз също нямах никакъв интерес, но се сетих, че баща ми колекционира часовници и го взех за него. И тъй като това не е пряк подарък от мен, който аз съзнателно и продължително „да съм избирал“ – сцената бе тотално излетяла от съзнанието ми. Защото по стечение на обстоятелствата не бях лично вложен в изграждането на тези причинно-следствени връзки.

Тази случка не е нищо различно, освен поредното доказателство, че тази книга и извървяният път зад нея са форма на съдба, нещо като самозаложен имплант which was always meant to be. На някакво ниво цялата тази тема се бе просмукала назад във времето още преди 12 г., когато (почти излишно е да казвам) не съм имал нито представа какво е синият лотос, нито каква е митологията за слизането в Бездната, „за да спасиш баща си“ – нито НИЩО. Това е типичен ripple back in time. Говоря за някакво събитие, което е такъв значителен маркер в твоята собствена история, че магнитудът му се просмуква дори назад в твоето линейно „минало“ по механизъм, много подобен на описания в „The Fountain“.

Такова събитие бе написването на тази конкретна книга. Разбирайки природата на тесеракта, в известен смисъл аз знам, че тази книга е успешна, и ще свърши своята работа, защото иначе няма как да резонира по същия начин през времето – отгоре на всичко чрез история, в която главно действащо лице е символ за самото време (часовника „Lotus“ в кубична черно-златна кутия, инвокираща цялата история и около Черния камък/Axis Mundi).

Времето има една колкото неприятна, толкова и очарователна характеристика.

Тя е, че обикновено си даваш сметка за нещата впоследствие :)

Така аз разбрах значението на тази книга докрай чак в последствие. Докато я пишех, „аз не знаех“, точно както не знаех как всички символи работят докрай в синхромистичната карта към „Долината на златните тронове“ – аз просто дадох инструкции за нейната композиция и впоследствие тя се оказа не просто точно в десетката от митологична гледна точка... трябваше да я извървя допълнително, да я разширя (чрез настоящата книга) и да осъзная по-дълбоките ѝ значения, които несъзнаваното бе заложило в нея. Всичко си има ритъм.

Именно това научих от извървения дотук път – лекуването на травмата с Адам си има ритмика. Тъй като неговото невнимание причинява фрактура в концепцията за „време“, насочването на вниманието в много конкретна посока с определен ритъм може да възстанови пулса на „оригиналната времева линия“. В конкретика – прещракванията на времето трябва да вървят в синхрон между баща и син. Следва те да разберат различните си съглашения и разтрогването им във всеки период. През цялото време трябва да внимават какво се случва. Защото, когато си ранен още от „Първия баща“, най-реактивното и закономерно действие е да искаш и ти да нараниш най-прякото негово проявление в твоя собствен живот – биологичния ти такъв, който е преразиграл поредното нанасяне на травмата. Ако залитнете натам – разломът ще стане още по-огромен.

Проблемът е, че когато бащата е липсващ, и го е нямало, връзката е несъществуваща и тя тепърва трябва да се гради от наративния ѝ край, защото в тази позиция само той е възможен за изграждане. Тъй като реалната закваска я няма, нужно е да се павира обратен път към корена, откъдето иначе (при нормални условия) следва да стартираме в изходна позиция. Но самата приказка за корена, която си разказваш, има потенциала да изпреде моста към същинския корен.

Инструментите на това „изплитане“ вече са ви познати, макар да знам, че чакате да ги назова в прав текст :)

Връзката с бащата и фрактурираното време се лекува чрез ръка, сърце и око.

Понякога трябва да използвате женската си природа, за да поливате този корен...

... а друг път трябва да ползвате мъжката си такава, за да разпалвате огъня...

Винаги балансирани в епифизата, поддържайки нейния символ в кралскосиньо в центъра на главата ви. Оказва се, че това става все по-важно.

Непосредствено преди тази книга да бъде завършена, получих писмо от позната, което съдържаше история, обясняваща докрай мистерията със синьото. Тя е свързана с японска книга за цветовете, писана от 100-годишна японка, която се занимава цял живот с това да извлича багрила от растения и дървета, за да оцветява коприна:

Светлината слиза от космоса на Земята, удря предмети, отразява се и става цвят, но този цвят е израз на светлината и е страдание… Например, цветовете на дъгата са нефизически цветове. Синьото на небето и синьото на морето нямат цвят, когато ги държите в ръцете си. И така, откъде идва синият цвят и какво се излъчва от него? Дълбоко в земята има катраненочерна тъмнина и когато слънчевата светлина я огрее, тя става синя. Синьото небе е комбинация от тъмнина и светлина.

Вече трябва окончателно да разбирате как кралскосиният цвят балансира „светлината“ и „тъмнината“ в контекста на лявото и дясното полукълбо. Той е ултимативното проявление на Бялото и Черното слънце в Баланс, поради което е и символ на кралското. Докато работите със своя баща неизползването на този „хак“ е глупаво.

Поддържайте го в центъра на главата си, докато сте заедно, и вижте какво ще се случи. Тъй като е необходимо да правите неща заедно, да сте свързани емоционално и да гледате в една обща посока, имате нужда от всичкия Баланс, от който можете да се възползвате в процеса. Двете истории следва да бъдат вплетени, те не могат да продължат да вървят заедно разделени. Бяло и Черно слънце, ляво и дясно полукълбо, око и сърце обединени от синя ръка.

Трите фактора трябва да се подхранват двустранно и в един ритъм, инак не става нищо. Ако се налага – нека само един от двамата да работи като за начало... Но ако нито един от замесените нехае – ще ви е по-лесно да се свържете с възглавница, отколкото с баща ви. Тираничната сянка на Хронос лесно превзема душата на мъжа. Ако се изпусне ритъма и не му подадете ръка навреме, старецът няма да може да доизживее пълноценно потенциала си. Този потенциал може да бъде разгърнат по омиротворяващ начин, ако има вдъхновение да го направи (при положение, че огънят му се събуди). Понеже бащата вече е по-стар, избраната история трябва да бъде релевантна за възрастта му. Ако не успее – той влиза в narrative limbo и следва деменция. Защото, ако не си в синхрон с времето – то спира. Него просто го няма и караш само на биологични батерии, докато не настъпи предизвестеният край.

Вече знаете, че повечето душѝ се учат единствено от демонстрации на това „какво не трябва да се прави“. Много бащи учат синовете си „как да са пълноценни“, като за целта те самите се превръщат във въплъщение и карта на това „как изглежда непълноценността“. На този етап трябва да сте способни да видите това (поне структурно!) като чиста жертва пред Хронос – да „жертваш цялото си време на света, за да бъдеш това, което синът ти не трябва да бъде, но може да разбере само ако го види разиграно пред себе си“. Ултимативният урок за безусловна любов, както изведе Ходоровски в „Endless Poetry“.

Единственият път, който аз можех да вървя в това пътешествие по самолечение, бе чрез моята страст – писането. Така аз реших да развия въпросната тема в тази книга, защото архетипът зад самото злато не просто я допуска, а желае. Книгата чакаше да се роди и сега намери своето точно време и място.

Това стана окончателно ясно, когато преди няколко дни техническият ни администратор ми посочи любопитния факт, че настоящата е-книга е под номер 666 в сайта.

За по-боязливите бързам да поясня, че трактовката на „666“ в контекста на „Завръщане в Монтоук“ и „Долината на златните тронове“ няма нищо общо с дявола и неговите всевъзможни егрегориални инкарнации, сочещи с пръст, събирайки цифри, букви и планети в колажи, вещаещи обреченост поради късогледство.

666 се отнася до простия факт, че физическата ни реалност е базирана на въглерод, който има 6 протона, 6 неутрона и 6 електрона. Т.е. самата кодировка на соларната платформа е „666“, а сама по себе си тя е неутрален тренажор. Съществуването ѝ е възможно благодарение на златото и по тази[10] причина съществува приравнение между него и самото число. Самият факт, че настоящата книга за златото е под номер 666 в сайта ни, е поредното нещо, което не съм търсил умишлено, а „просто се случи“ като лакмус за синхрон с по-рано споменатите „космически часовници“.[11]

Уместно е да се каже и нещо, което навярно не е твърде очевидно.

Всяка една книга сама по себе си има огромна връзка с корена. Тя дава възможност на индивида да се запознае с онова, което другите са оставили преди него, и да припознае мъдростта на „предишното“. Ако се замислите, това е автоматичен „висок старт“, защото в миналото хората често са откривали живота наново и за пръв път[12], докато в момента ние само ползваме това знание.

Това поставя книгата (като идея) на такъв пиедестал, че в нашата етнографска школа тя е разглеждана като част от съкровищната система. Съкровището във фолклора не е само златно, то е и „знание“, „книжà“. До степен, в която предметът, променил и определил цялата реалност за последните 3000 г., е именно книга. Дори само този прост факт превръща „игнорирането на книгата“ (от новите поколения например) във форма на безумие. Затова и Кроули казва, че възможно най-големият акт на магия е написването на книга.

Като подобна форма на метафорично „златно“ семе, имащо потенциала да се превърне в корен, аз помолих книгата да бъде заровена. Това е невинна форма на доброволно „жертвоприношение“, което да освободи нещо и във вече съществуващия корен (подхранвайки персоналната Axis Mundi[13]).

Коренът е страшно неизследвана територия точно защото старите земни закони са изгубени. Ние нямаме разбирането за безбройните процеси, протичащи в земята. Това е тайно знание, което в момента е повече от необходимо за опазването на самата земя, която изчезва като елемент у човека. Така че магията в нея следва да бъде внимателно и уважително разпечатана, за да подхрани тя именно погиващия корен.

Този процес активира дадени събития и в моя живот.

Моята баба, която е много близка на душата ми, и на която съм кръстен[14], почина на 11 срещу 12 август тази година. Изнесоха тялото ѝ окончателно от апартамента на 12-ти.

През по-голяма част от живота си баба живееше на ул. „Пламък“. Тя ми подари първата и единствена златна монета в живота ми[15] и почина в периода, считан за пика на биоритъма на Земята – „рождения ден“ на планетата, за който експериментите с времето в Монтоук са били закачени.

От всички дни в годината тя избра именно този ден като последен подарък за своя внук.

Имайте предвид, че през цялото време аз пишех книга за бащата и времето, и смятах, че нищя мъжката травма. Де факто аз не съм очаквал да се случи това. В смисъл – очаквах го, защото за баба отдавна „бе време“, но със сигурност не съм очаквал да се случи в точно този ден. Малко след това в Пловдив имаше земетресение. В планината, където живея от 4 г., то не се усети, но звъннах интуитивно на майка ми в мига, в който трусът бе спрял и се разплаках по телефона за баба. За синхроничността със земетръса ми каза майка ми, на лично ниво аз просто усещах, че съм участвал в групово освобождение[16].

Така нищенето на корена още веднъж ме отведе към „злато“ (монетата) и „време“ (12 август). Защото, когато навлезеш в проблематиката с бащата, започват да се разплитат неща от рода, който по същина е по-добре изразен от мъжката енергия[17] – от него идва всичко, той е „Първият баща“, който активира процеси в цялото коляно.

И нещата олекват.

Този track ми бе даден от художника на синхромистичната ни карта, докато я рисуваше.

Бил го слушал, докато работил върху нея.

По някаква причина ми влезе под кожата и е тематичен със самата (ми) тема.

Името също се оказа вярно.

Free Joomla Extensions?si=ceyXTyPU9mnly-yD

Тук вече трябва да си си го пуснал и да прочетеш последните тържествени думи на епичен фон, който да създаде атмосфера и тежест :)

Никога не съм харесвал посвещенията в книгите. Смятал съм ги за претенциозни и нерелевантни към читателя.

Вече виждам някакъв смисъл в това. Мой си, но го има.

Може би помъдрявам.

Тези последни редове водят до „some resolve“.

Най-вече за земята.

Тук бе постигнато нещо.

I finished it.

в памет на баба

и с почит към татко

Внук и син,

Н.,

Милко Апостолов