Сега ще разгледам още 5 комиксови филма (+ един сериал) и 1 правен по игра, след което плавно ще навлезем отново в темата за пиратството, защото тя ще ни отведе до допълнителните измерения на мъжката травма, в ново разклонение на нашата синхромистична авантюра.

Hellboy II: The Golden Army

Друг любим филм на дел Торо и един от многото, които трябваше да гледам повторно в стремежа ми към изчерпателност (просто защото има „злато“ в заглавието си).

Както виждате от плаката му, имаме Хелбой (който се води демон и можем да свържем с подземния свят), действащ в сянка[1] за секретна организация, пазеща паранормалните тайни на конкретната комиксова вселена. Т.е. можем да кажем, че той е Пазител (затова и гледа много котки[2]), макар че е наречен и „мръсна маймуна“ и му е предречено да бъде крал. Имаме жена, боравеща и контролираща елемента огън, имаме и амфибия, която живее във вода.

Митологията зад него изглежда по следния начин:

„Казано е, че в зората на времето, хората, зверовете и всички вълшебни същества живеели заедно под Айглин, дървото-баща.

Но хората имали празнина в сърцето. Празнина, която никое богатство, власт или знание могли да запълнят. С ненаситната си алчност хората мечтаели за власт над цялата Земя. Много феи, великани и таласъми[3] загинали във войната с хората. Крал Балор, едноръкият крал на феите, гледал касапницата

с ужас и отчаяние. Един ден господарят на ковачите-таласъми предложил на краля да му направи златна механична армия. Седемдесет пъти по 70 войника, непознаващи глад или поражение. Принц Нуада умолявал баща си да се съгласи. „Направи ми тази армия“, казал кралят. Така била изкована вълшебна корона, позволяваща на тези с кралска кръв да повеляват Златната армия, ако не бъдат предизвикани. „Аз съм крал Балор, водач на Златната армия. Някой оспорва ли правото ми?“ Никой в престолната зала не оспорил думите му. Светът се променил. Следващия път хората усетили, как земята под тях затреперила, видели как небето потъмняло от чудовищни сенки. Златната армия нямала угризение, не чувствала преданост или болка. Сърцето на крал Балор се изпълнило със скръб. Затова сключил примирие и разделил короната на три парчета. Едно за хората и две за него. В замяна хората щели да останат в градовете, а вълшебните същества – в горите. Примирието щяло да бъде спазено от поколенията за вечни времена. Но принц Нуада не вярвал на обещанията на хората. Отишъл в изгнание, заклевайки се да се завърне, когато народът му се нуждае най-много от него. Златната армия останала спяща. Заключена в недрата на Земята. Чакаща. Там е до ден днешен в очакване завръщането на короната. Безмълвна, неподвижна и неразрушима.“

Както виждате, имаме доста от нашите ключови думи...

Накратко, Златната армия е заключена на тайно място в недрата на планетата, така инвокирайки идеята за златото около ядрото на Земята. Тя се управлява с вълшебна корона, което прави връзка с монархическото.

Говорейки за короната, след горната въвеждаща история, сюжетът ни пренася на търг, зовящ се „Blackwood“ (вкарвайки така идеята и за черно, и за дърво), на който се излага една от 3-те части на златната корона от горната легенда. Респективно черното и дървото се появяват почти веднага... Токът в залата спира (т.е. вече няма светлина) и се появява принц Нуада от горната легенда, който носи кутии, на които има черно-златен герб на дърво:

Той неутрализира водещия на търга, като залепя за лицето му паразит, от който излиза око (WTF?), след което му казва да замълчи, което е мотивът с мълчанието, пряко последван от взимането на златния фрагмент от короната.

Всички в залата започват да пищят, след което принцът казва нещо, което винаги като гледам филмът ми прави впечатление: „Седнете! Самонадеяни, бездушни, кухи същества! Нека това ви напомни защо някога се страхувахте от мрака“. След което отваря кутиите със златно-черния печат на дърво иии... ами гледайте филма, за да разберете :) Само ще кажа, че резултатът е много лайна :)

Anyways, тук отново откриваме цветовия код черно-златно, защото принцът носи мрака, а расата му (която отгоре на всичко е от клана Бетмора, което означава „Синовете на земята“) е Пазител на Златната армия, изкована в огън, която пък е наричана още „Предвестниците на смъртта“.

Принцът се сдобива с първата част на златната корона, управляваща легендарната армия. След това той се среща с баща си, крал Балор, чиято връзка с нашия символ е двойно подчертана:

Веднъж от фона зад трона, подобно на „Дюн“...

... и втори път от символа на самата корона.

Принц Нуада представя визията си за света пред баща си. Правилно посочва, че „алчност е разяла сърцата на хората и те никога няма да се наситят“. Неговата раса изчезва и той е решил да направи нещо по въпроса. Кралят не одобрява идеята на сина си за война с човешката раса и заповядва екзекуцията му. Нуада обаче се готви за това отдавна и надделява. Пробожда баща си в сърцето и взима втората част от златната корона, така напълно визуализирайки неразрешения конфликт между бащата и сина по линията на травмирания Ян. Бащата отглежда своя пират.

Ако схващате сюжета, разбирате и че става дума за различия относно погледа върху епохата, т.е. конфликтът е за това какви са правилните действия във въпросното време! Неслучайно opening title sequence-а на самия филм е с часовников механизъм, неслучайно и една от темите на сюжета е, че Хелбой ще става баща (още повече, че той губи своя в предната серия от поредицата).

Последната част от короната е в сестрата близнак на принца – Нуала, която можете да видите долу в синьо-златен outfit:

За да го вземе, Нуада трябва да мине през Хелбой, затова праща насреща му природен елементал или както е наречен във филма – горски бог. Той дава и отнема живот и е последният от рода си, а чрез неговия образ в нашата синхромрежа навлиза и темата за природния дух пазител.

Има интересна символична сцена с него, защото докато се колебае дали да му нанесе последния решаващ изстрел, Хелбой (на когото му предстои да стане баща) държи бебе в син вързоп. В този момент принцът му казва, че ако не убие елементала, може да бъде крал. В превод – един монарх не бива да убива земята, а да я подхранва.

Символичното е, че в този момент Хелбой дори не е в контакт със земята. Той виси на неонова табела на хотел с изкъртена панта и това предрешава решението му. Той убива горския бог, след което получава презрението на хората, макар да е в контакт с огнената си инвеститура[4].

Хелбой и принцесата се прибират в тайната база. Тъй като Нуада и Нуала са близнаци и са психично свързани от рождение, тази база не се оказва толкова „тайна“, хихи :) Принцът пребива всичката охрана, благодари на кучетата и се добира до принцесата. Намира картата[5] на Златната армия, която си има Бяло и Черно слънце...

... а третата част от златната корона той започва да търси в библиотеката, защото Нуала я е скрила в една от книгите там. И къде се оказва златното парче?...

В книга, на чието гръбче има... Синьо цвете...

Не мога да спра да се удивлявам как подобни неща се просмукват по най-разнообразни начини...

Започва битка между Хелбой и принца (който е наречен „кралско задничество“). Хелбой е пронизан в сърцето.

Хелбой ще умре, освен ако не бъде извадено острието. Картата за Златната армия води до Ирландия, до област, наречена от местния природен дух „Нощните земи“. Нашите герои влизат в подземие и стигат до Архангела на смъртта.

Виждаме познатия мотив с очите по крилата на смъртта от „Пинокио“. Това, че очите не са на лицето на архангела, подсказва, че „смъртта е сляпа“[6] и следователно безразлична към това чия душа спасява или осъжда, което той потвърждава, когато казва, че „сърцето му е направено от пепел и прах“. Архангелът спасява Хелбой и той научава, че ще бъде баща.

Готов отново за битка, те влизат в подземието, което помещава спящата Златна армия.[7] Входовете към нея приличат на слънца с лъчи, а избраният цвят – черно-златно. Синият човек амфибия от екипа на Хелбой, който е влюбен в принцеса Нуала, предлага липсващото парче от златната корона на принца. Виждайки го в близък кадър, то е инкрустирано с цветя с 3 листенца – честа стилизация на пъпките на нашия син лотос, в което можете да се убедите от по-рано предложения снимков материал на египетски фрески:

Син човек, държащ златно парче от корона[8], инкрустирана с цветя с геометрията на синия лотос – аналогията не би следвало да е огромна загадка след вече наличния контекст

Навярно факта, че точно тази част се слага не къде другаде, а на третото око...

 също ще ви доубеди...

Мотивът със „синьо“ и „корона“ не е непознат на историята по линия небезизвестния търговец Таверние. На негово име е кръстен синият диамант, който той продава на Луи XIV (Краля Слънце) през 1666 г.[9], и става емблематичен за френската „корона“. На по-късен етап скъпоценният камък вече е част от церемониален накит за притежателя на Ордена на Златното руно (който сам по себе си е не по-малко интригуващ). Историята на синия камък е интересна и свързана с проклятия. Част от него е загубена, което дава шанс на Джеймс Камерън да го впише в историята на „Титаник“ като част от огърлицата, която Кейт Уинслет носи.

Веднъж събрана, короната дава силите на носещия я да контролира Златната механична армия. Тя буквално има огън в себе си...

Виждаме и кода златно-синьо, когато един от персонажите се вселява във воин от златната армия:

Най-интересното за Златната армия обаче е, че тя наративно имитира неразрушимостта на самото злато и се самопостроява отново всеки път, щом воин от редиците ѝ бива разглобен. И тъй като самата армия е неунищожима, битката се оказва за короната. Накрая, отново с пробождане в сърцето, принцът е сразен, а армията бива спряна. Златната корона е разтопена от огнения елементал Лиз и никога не може да бъде ползвана вече. Механичните войници замръзват завинаги, което ни е показано с кадър отгоре, чрез който си даваме сметка и че входът на тронната зала има форма на око, с което приключвам дотук и продължавам нататък.

Shazam!

„Shazam!“ е филм от DC вселената за едноименния герой. Първоначално той се е казвал „Captain Marvel“, какъвто герой съществува днес в друга комиксова вселена – тази на Marvel, където става дума за женски супергерой. За да стане още по-оплетено, героят първоначално е принадлежал на Fawcett Comics – компания от Златната епоха на комиксите (периода 1938-1956 година), която вече не съществува...

Според статистика за продажби, Капитан Марвъл е най-популярният супергерой от 40-те години на миналия век, изпреварвайки по продажби дори комиксите за Супермен. Той е и първият комиксов супергерой, адаптиран от Холивуд изобщо, в сериала на Republic Pictures от 1941 г., „Adventures of Captain Marvel“. Fawcett Comics обаче спира да публикува Капитан Марвъл през 1953 г., отчасти заради дело по нарушаване на авторски права от DC Comics, в което се твърди, че Капитан Марвъл е копие на Супермен (което е и отчасти истина). През 1972 г. Fawcett дава лиценз върху правата на героя на DC, които от 1991 г. придобиват всички права върху цялото семейство герои. Оттогава DC интегрира Капитан Марвъл и фамилията му в своята вселена и се опитва да го съживи на няколко пъти с променлив успех. Поради конфликт с търговската марка на други герои, наречени „Капитан Марвъл“, собственост на Marvel Comics, DC брандира и пуска на пазара героя, използвайки търговската марка „Shazam!“ след повторното му въвеждане през 1972 г. Това подвежда мнозина да вярват, че „Shazam!“ е самото име на героя. DC преименува основната версия на героя на „Shazam!“ при повторното пускане на комикса през 2011 г., а наративните му sidekick-ове станаха „Семейство Shazam“. Въпреки това през целия филм той никога не е наречен с конкретно супергеройско име, защото самата дума „SHAZAM“ е магическа и просто води до трансформация на главния герой от малко дете в неговото алтер его на зрял мъж със суперсили.

На плаката на филма виждаме едноокия лошко, държащ черна топка символизираща Черното слънце (ще се убедите след малко) + активиращата мълния, пронизваща целия визуален ансамбъл, която можете да видите както като емблема на сърцето на главния герой, така и падаща под същия ъгъл върху дървото от нашата синхромистична карта. В долния край на плаката светкавицата докосва Бялото слънце, така превръщайки се в оста, съединяваща го с Черното в горния край.

Слушайте сега сюжет...

Филмът започва с кола, пътуваща в снежна нощ. Малкият Тадеус седи на задната седалка с тираничния си баща и брат, които го презират за неговия слаб характер. Детето си играе с т. нар. „Magic 8 ball“ – играчка, която видях за пръв път много отдавна в „Interstate 60“. Тя изглежда по следния начин:

Макар да прилича на топка за билярд, при разклащане в малък визьор се появяват вариации от отговори на просто зададен въпрос

След гавра от страна на бащата и по-големия брат с Тадеус, той разклаща отново топката, но този път по нея се появяват странни символи и изведнъж той се озовава сам в пътуващата кола.

Когато отваря вратите, той се оказва в магическа пещера, зовяща се „Скалата на вечността“, за която малко по-късно разбираме, че поддържа цялата земна магия – фраза, подплатена визуално от златна светлина, така правейки се връзка между „магия“, „земя“ и „злато“.

По пода ѝ виждаме нашето дърво и познатата мълния облени от синя светлина със 7 трона, инвокирайки така описаното от Раду Чинамар за 7-те златни трона:

Сцената на практика показва раждането на антагониста на филма. От малкия, отхвърлен от баща си Тадеус, той ще се превърне в д-р Сивана години екранно време по-късно. Защо?

Защото в магическата пещера той се среща с черен магьосник със светещ в синьо дървен скиптър. Вълшебникът обяснява, че е последният от рода си, но силите му отслабват и той търси някого, на когото да ги предаде.

От синия скиптър излиза златна светлина, показваща силуета на героя, който ще носи магьосническите сили на вълшебника

Носителят на тези сили трябва да е с чисто сърце и Тадеус преминава през тест. Той трябва да устои на изкушението да вземе магически артефакт, наречен „Окото“, отново светещо в синьо...

Имаме класическото отражение на едното синьо око, което предвещава и съдбата на Тадеус

След като се проваля на теста (защото едва не докосва Окото, изкушен от демоните, които го пазят), черният магьосник връща момчето в колата заедно с баща му и брат му. Тадеус се превъзбужда от преживяното и едва не предизвиква катастрофа на пътя, след като колата се завърта напречно и едвам спира. Баща му полудява и го нарича „малко лайненце“, в който момент идва друг автомобил и помита главните герои, запушили шосето. Бащата изхвърча през прозореца и на по-късен етап виждаме, че инцидентът го е парализирал завинаги, а брат му директно обвинява Тадеус за случилото се.

Този преамбюл ни разказва произхода на злодея д-р Сивана, но тук искам да подчертая, че цялото преживяване започва от магическата топка.

Намирам за много хитро как тя символизира Черното слънце, в което е вписано Бялото такова, символизирано от осмица (света на историите, които са безкрайна примка[10]). Вечното търкане между двете (Тадеус буквално клати топката, за да му визуализира отговор) вкарва магията в нашия свят, при което буквално виждаме как детето бива транспортирано в някакъв пространствен джоб, свързан с магическата вселена.

Съответно Тадеус никога не забравя това преживяване и цял живот ще търси как да се върне там, за да вземе Окото. Черният магьосник от своя страна продължава да търси достоен с чисто сърце, който да стане приемник на силите му. Това е нашият типичен за историите, свързани със златото, маргинал сирак тип Аладин, който в случая се казва „Били Батсън“.

Първото ни впечатление от него е на trickster. Той вика полиция за фиктивно престъпление и заключва служителите на реда в един магазин, като преди това изрично ги нарича „момчетата в синьо“, т.е. сблъскване с нишката на Пазителите (на реда). За да няма никакво съмнение за нахлуващото просмукване, в същата сцена виждаме и че на раницата на Били има нашивка на тигър. При което имаме и директен flashback към неговото детство, от който става ясно и защо Били подлъгва полицаите in the first place. Той иска достъп до системата им, за да открие майка си, тъй като (както казах) е сирак. Във въпросния flashback виждаме как Били и майка му са на карнавално фургонно стрелбище, цялото накичено с плюшени тигри. И за да не би случайно да се объркаме за какво иде реч, Били казва изрично на майка си:

Този епизод е изключително важен за по-късното развитие на сюжета[11]

Били така и не получава тигър, а компас под формата на черно топче, така правейки асоциативен паралел с магическата черна топка на неговия враг във филма – д-р Сивана (малкия Тадеус). Майка му му казва, че той „винаги ще му показва пътя“. Иронично в следващия кадър Били изпуска компаса, а тълпата го подритва, детето почва да го гони и изгубва майка си завинаги. И оттогава е сирак и я търси, поради което иска и достъп до системата на полицията – за да намери адресите на различни жени с името на майка му.

Не я открива за пореден път и се оказва в ситуация да му търсят ново приемно семейство[12]. С което сюжетът ни казва, че Били няма никаква земя, той няма корен и тепърва трябва да пусне такъв, още по-символично демонстрирано от факта, че при първото си влизане в новия му дом, отдясно на вратата имаме лейка за поливане, на която гордо стои нашето... Синьо цвете:

Коренът трябва да бъде подхранен

И макар сценария привидно да пада върху липсващата майка, то тя поне присъства като идея.[13] Тук искам да обърна внимание на факта, че за баща не се споменава абсолютно нищо, освен че е бил 10 г. в затвора и не иска да има нищо общо с каквато и да е семейна ситуация – и наративно, и метафорично той е в „изолация“, все едно не фигурира изобщо, което е точно по-ранната ситуация, която обрисувах около Адам – той не просто липсва, ами изглежда така сякаш самата история няма никакъв проблем с това, че липсва! По подобен начин филмът изобщо не повдига въпроса, че Били няма баща! Той търси майка си, въпреки че няма и двете! Д-р Сивана от своя страна, воден от друга черна топка, има ясно изявен конфликт с баща си.

Whatever!

В новия си приемен дом Били се среща с Фреди – лапе, ходещо с патерица, т.е. куцащо с единия крак досущ като пират, което не спира да пръска с черен хумор. Т.е. той играе и Глупака, и неслучайно неговата фамилия е „Freeman“ (в превод – „свободен човек“). По-късно, в самия край на филма, когато Били решава да сподели суперсилите си с всички останали осиновени деца от приемното си семейство, Фреди се превръща в комиксовия герой Captain Marvel Jr. или на български – „Капитан Марвъл Младши“. Споменавам това, защото Captain Marvel Jr. е любимият супергерой на Елвис Пресли, който факт той самият споменава многократно приживе. Прави дори опити да го имитира от перчема до наметалото:

А както всички знаем, прякорът на Елвис е Краля[14]! Т.е. в образа на Фреди имаме просмукване на рядка симбиоза между пирата, Глупака и „краля“. Във втората част на филма, той дори носи фланелка с дърво, над което има корона.

Междувременно малкият Тадеус е пораснал и вече е „д-р Сивана“ – корпоративен магнат, посветил се на това да открие нов път до пещерата на магьосника – случката от детството му, която го бележи до живот. Той намира начин и изрично съобщава на остарелия вълшебник, че „сърцето му не е чисто“ на фона на синьото око :)

В плен на пещерата живеят Седемте смъртни гряха, а магьосникът е там, за да подсигури, че те ще останат затворени. Но той вече е твърде слаб и не може да ги усмири. След като Сивана докосва магическия син артефакт, те се вселяват в него и впоследствие влизат в окото на порасналия Тадеус, при което се озоваваме в класическата тропа с едноокия белязан пират, чието око даже свети в синьо...

Сивана придобива контрол над Седемте смъртни гряха, които са се вселили в артефакта „Окото“, който е влязъл на мястото на окото му. Мда.

Впоследствие Били също е призован в Скалата на вечността и магьосникът му предава последните си сили, което превръща момчето в Shazam! Както бе споменато, когато е в режим „Shazam!“, Били се превръща в зрял мъж с мълния на гърдите и копчета тигри, които държат наметалото му, а докато се опитва да изобрети супергеройското си име, се асоциира с „пръдня“. Т.е. той изглежда различно, когато е Били и когато е „Shazam“, но това е типичната тропа за всички супергерои – тяхната самоличност е тайна.

Били не знае какви са свръхсилите му и моли пирата Глупак Фреди за помощ. Били е невярващият скептик, а Фреди е вманиачен на тема супергерои и е представителен за активното въображение на героя. Те започват да работят един с друг, така имитирайки ритуала, целящ да постигне Златната сълза на Хор в Древен Египет – двете полукълба започват да се синхронизират чрез епифизата. За свидетелство имаме сцена, аналогична на тази в „The Adam Project“, в която Shazam активира същата катерушка, приличаща на шишарковидната жлеза с електрически импулси.

Лявото и дясното полукълбо активират епифизата със синя мълния

Междувременно Сивана отива в корпоративния офис на баща си и демонстрира, че контролира Седемте смъртни гряха, които се спотайват в окото му. Тъй като е унижаван през целия си живот от него, той отива за възмездие и убива баща си, така загубвайки тотално възможността да направи пътуването до Бездната, откъдето да го спаси. Сивана си остава пират. Респективно Седемте смъртни гряха му казват, че има само един по-силен от него, и той трябва да го намери и унищожи преди този герой да осъзнае пълния си потенциал. Така Сивана открива Били малко след като сме преминали през отчетливо композирана сцена, в която последният моли куче да се отмести, за да остави на земята автобус, който държи във въздуха... Той успява да стигне до дома му, който нарича „shithole“[15]. И докато съм на темата за задниците – Били успява да телепортира и спаси семейството си от Сивана, но ги телепортира в... стриптийз клуб. Той се казва „The Booty trap“[16], което име в българските субтитри е преведено като...

С цел цензура (понеже филмът е насочен предимно към малки деца) някой гений е решил да преведе „дупе“ като „злато“, в което за пореден път виждаме намигване от несъзнаваното за връзката между двете в синхромрежата. Логото на клуба? Пират, сложил крак върху ковчеже със съкровище, гледащ с едно око през далекоглед... За капак в сцената виждаме как героите излизат от клуба и малкото черно момиченце (част от „семейството“ на Били) е със закрити очи (срещу което тя възроптава), за да не разбере къде са се озовали, което допълва нашата върволица от синхротропи.

Така или иначе Били не може да бяга вечно и в крайна сметка се конфронтира със Сивана. Озовават се на карнавала, на който нашият герой губи майка си като дете. Помните – плюшеният тигър на стрелбището. След тежък удар в муцуната, Shazam се разбива в същото стрелбище със същите плюшки. Там се крие баща с изплашената си дъщеря, на която Били подарява тигъра, който никога не е имал, и по този начин си връща своего рода soul piece. Връща се на бойното поле с нови сили иии... яде още бой :)

Той решава да сподели магическите си сили с останалите деца от семейството му (всички са сираци, т.е. без корен). Изричайки магическата дума „SHAZAM!“, те всички се превръщат във възрастни супергерои. Накрая те му подсказват, че трябва да извади синьото „Око“ от очната ябълка на Сивана, защото то е източникът на суперсилите му.

И ако вече сте разбрали как работят нещата, с лекота ще видите, че горната сцена се случва на фона на ансамбъл, приличащ подозрително много на очертанията на... син лотос...

Хората започват да ръкопляскат, като отново има и специален акцент на бащата и дъщерята с тигъра.

И така. Били успява да се вкорени на фона на синия лотос, намирайки своето ново семейство (тема, която ще се доразвие в продължението на филма). Той връща „Окото“ в Скалата на вечността, Седемте смъртни гряха са обратно в плен.

В mid credit сцена след края на филма, виждаме как д-р Сивана се опитва да отвори врата обратно към Скалата на вечността. Той изписва символи по затворническата си килия, като си мърмори „Окото на Ра“, „ороборос“[17] и „възела на Соломон“. На следващия кадър друг персонаж споменава думата „маймуна“ на фона на тоалетна, така завършвайки този гоблен.

Свеж филм със свеж хумор, който неочаквано е надминат от своето продължение.

Shazam! Fury of the Gods

Втората част на „Shazam!“ е по-забавна от оригинала и първоначалните планове за нейната премиера свидетелстват за това – датата е била насрочена за 1 април и може би затова има неочаквано добър и свеж хумор. Т.е. самата дата отваря път за просмукването на Глупака, към което има намигване и чрез първия кадър с Shazam във филма изобщо, в който той казва, че „е идиот“. Освен това продукцията съдържа и повече синхромистицизъм, поне доколкото аз мога да видя. Показана е и огромна магическа библиотека с летящи книги, така че – аз съм спечелен :)

На постера виждаме цветова кодировка, разделяща двата свята, описани във филма – този на хората и на боговете. Видяхме ги още в първата част – синьо и златно. Виждаме и дракона, който в повечето приказки пази съкровището, както е и в случая (ще видите след малко).

Сюжетът стартира с пробив от магическата вселена в нашата и събирането на счупения дървен скиптър на черния магьосник от първия филм. Акт, извършен в музея на Акропола в Атина от Хесперидите Хеспера и Калипсо – дъщери на Атлас (поради което виждаме и негова статуя, държаща земното кълбо при нахлуването им), които митологично са природни духове, свързани със залеза (т.е. Слънцето). Магическият жезъл е откраднат, а Били и семейството му все още са в неведение, проблемите при тях са от битово естество. След като Shazam споделя силите си с останалите (случило се в края на първия филм), отделните членове на семейството го играят „free for all“ и сплотеността в отбора е загубена. Били се опитва да играе ролята на водач, но не е възприеман като такъв от останалите, а те самите са по-заинтересовани от собствените си проблеми, отколкото от общите им отговорности. В допълнение, скоро той ще стане на 18 и се опасява новото му приемно семейство да не го изгони, защото щатът ще спре да изплаща помощи за него (бивайки пълнолетен сирак), а те нямат достатъчно пари да отглеждат 7 деца. С всичко това виждаме продължение на темата за корена.

След това се пренасяме при нашия черен магьосник, който се оказва затворен от Хесперидите в магическата вселена, която на свой ред също е затворена във времепространствен мехур, до който хората нямат достъп. Първият кадър за нея представя геометрията на познатия ни символ в облаците (в характерната за цялата продукция цветова дихотомия синьо/златно) и дървото в подножието, което ще се окаже ключово за мотивацията на антагонистите.

Черният магьосник (охраняван от пазачи с маски на маймуни), е принуден да вдъхне нов живот на дървения магическия скиптър, който – както помните от първата част – свети в синьо. Хесперидите ще ползват жезъла за свои собствени цели, но магьосникът успява да откъсне трескà от него, която превръща в златна светлина и нахлува в съня на Били, за да го предупреди за идващата опасност от Хесперидите.

Сцена, в която отново виждаме споменатия цветови код: черен актьор издухва златен прах на синя светлина

Хесперидите са дъщери на Атлас[18] и Никс[19], но баща им е умрял (в което виждаме повтарящата се тема). Те искат златната ябълка, растяла на Дървото на живота, показано по-горе. Тя съдържа семената на тяхната реалност, която се пази от дървен дракон. Всъщност магическият скиптър, светещ в синьо, се оказва направен от същото дърво от Атлас и е нещо като „батерия за магия“ – може да дава и отнема сили. В миналото този жезъл е отнел силите на боговете и е откъснал света им от нашия, т.е. те вече не могат да властват над хората.

За да върнат стария си статус, Хесперидите трябва да преодолеят семейство Shazam-ови, защото магията им е от жезъла и те са (ако мога да ги облека в позната терминология) Пазителите на MEST. Хеспера създава енергиен балон над Филаделфия (старата столица на Щатите), който е син и е показан за пръв път на фона на златното небе, така инвокирайки отново същата цветова комбинация от плаката на филма.

Казано е буквално, че хората трябва да разберат какво е да си в изолация, както те са били през всичкото това време. Има изричен кадър, който показва балона, разделящ мост на 2, така извиквайки асоциации с мостовете между реалностите, за които говори и Хъбард.

Хесперидите отвличат Фреди и той се озовава в магическата вселена в една килия с черния магьосник. Фреди предлага да се превърнат в пръдни и да се измушат измежду решетките... Той бива разпитван от дъщерите на Атлас, като над него е отприщена силата на хаоса, която кара хората да изпълняват заповеди като под mind control. Очите на Фреди стават черни, но той устоява благодарение на чувството си за хумор, което ни напомня, че той е Глупака.

Семейство Shazam праща покана за преговори на Хесперидите. В последващите такива се споменават монети, умрели бащи и виждаме в близък кадър златния пръстен на Хеспера. Започва бой между деца-супергерои и архонти като първоначалният развой на ситуацията лъже. Победата е пирова, но преди да разберем това, имаме уникален кадър, в който нашите герои (които могат да отварят магически пространствени врати навсякъде) влизат в кралскосиня тоалетна, на която буквално има надпис „king“ с корона над него:

На този етап виждате, че няма как да си ги измислям. Подобни кадри просто ме карат да изтръпвам, защото са директна комуникация с несъзнаваното чрез СМ. Кадърът обединява идеята за кралскосиньото, короната, краля и лайното. И сме сигурни, че става дума за лайно, защото, когато спира да е магическа врата, в тази тоалетна се появява човек, който сере, и това е допълнително коментирано впоследствие, заради останалата по дрехите на героите миризма. Наблягам на това, защото мотивът е свързан сюжетно със златото по още по-буквален начин няколко минути по-късно във филма, което ще коментирам след малко.

Скалата на вечността (от първия филм) е тайната бърлога на семейство Shazam-ови и през магическата врата на тоалетната те се озовават именно там. Отвличат със себе си Хеспера и я затварят в килия с надпис „time out“, което вкарва мотива за времето, защото именно тя говори за умрелия си баща.

Веднага след това Били праща втора покана на Хесперидите, като се обръща към тях с дъщерите на „Ass-hatt-las“ – подигравка с името „Atlas“, съдържаща в себе си „ass“, което означава „задник“, продължавайки така темата от тоалетната.

Оказва се обаче, че Хеспера е допуснала да бъде хваната, за да открадне по-рано споменатата златна ябълка, която е скрита в Скалата на вечността! Тъй като е извън своята реалност в in-between bubble обаче – тя е почерняла!

Хеспера бяга от Скалата на вечността през една от многото магически врати и отнася ябълката в магическата вселена, където на фона на огън тя постепенно става златна:

В сцената пред очите ни се разкрива връзката между черно, златно и огън, която вече ви е добре позната. Виждаме и златния пръстен на Хеспера, който също присъства в тази синхромистична афера.

Героите започват да търсят през коя от всички врати е избягала Хеспера, при което Били надушва миризмата на лайна, защото по-рано всички са преминали през вече споменатата тоалетна. Т.е. те проследяват къде е златната ябълка по миризмата на лайното.

В магическата вселена Хесперидите спорят в кой свят да бъде посадена ябълката. Ако я посадят в техния – светът им ще разцъфне отново. Ако го направят в човешкия – той ще се изроди и ще роди чудовища, „подобни на самите хора“ (каквито са метафоричните аргументи на Калипсо). Тя буквално казва, че иска да отмъсти за погиналия им баща. Докато те спорят, ябълката е поставена до огън и сакатият Глупак Фреди успява да я открадне, след като преминава през врата с познатия ни символ, бележещ златото.

Калипсо се ядосва и призовава светещия в синьо дракон Ладон от подземията, който е наречен „унищожител на светове“.

Ладон пази Дървото на живота със златната ябълка, но в човешкия свят той ще сее разрушение и канализира тропите на Черното слънце.

Ябълката е посадена на бейзболен стадион, който е наречен „нова градина“. Макар че моментът с бейзбола ще стане ясен на по-късен етап от този материал, нека засега кажем, че това е място, на което се играе игра, която отгоре на всичко е печално известна с това, че съдържа в себе си много масонски метафори (дори игрището има форма на пергел). Това не е тайна и се коментира широко от самите масони, но тук метафората е, че се преминава в нова игра буквално през игрална платформа. Игрището се превръща във вход за началото на нова такава, точно както отхапването на ябълката е бил митологичният генезис на настоящата ни Игра[20]. Игрището е мостът към магическата вселена. От него израства Дървото, новата Световна ос, а корените му започват да превземат Филаделфия и да сеят хаос по улиците. Дървото е паразитно за човешкия свят и както бе споменато преди малко – ражда чудовища, защото мястото му не е тук. Една от Хесперидите казва, че „в тяхната реалност това Дърво е символ на красота и мир, не е предвидено за пръстта на тази земя и става чудовищно от ръката, която го е посяло“. Били е отчаян, градът, за който отговаря е превзет, той все още не е лидерът, в който иска да се превърне, но доведената му майка разсейва страховете му, че ще бъде изоставен, след като навърши пълнолетие, и това подхранва корена му. Когато се бие с дракона из улиците на Филаделфия, хората го подкрепят за пръв път, което е втора стъпка в тази посока.

Междувременно сестрите не са единодушни за случилото се и Калипсо (във филма отговаряща за хаоса) контролира Ладон и пробожда Хеспера в сърцето[21]. Why? Cause your time is out bitch! :D Били ѝ помага с магическите сили и тя временно се връща към живот, достатъчно, за да свие купола над Филаделфия до посятото на бейзболния стадион Дърво. Така погледнато отгоре цялата композиция свети в синьо, а самото Дърво се превръща в своего рода „точката“ в геометричния център на кръга, формирайки така символа на символите :)

Следва битка в купола между Били и Калипсо, режисирана с много комиксова естетика, която ми харесва, но отвъд това възприех като битка случваща се вътре в самото трето око.

Убедих се тотално в това, след като в резултат от освободения заряд токът в целия град спира и става тъмно, което е представително за тъмнината, светлината и третото око като техен регулатор чрез мелатонина.

Anyways, Били побеждава, но умира, а Фреди Глупака го нарича „asshole“, защото е умрял :Р

Дървото погива, с него и чудовищата по улиците на Филаделфия – мостът към магическата вселена е затворен.

Трупът на Били е пренесен в магическата вселена, където е погребан под Дървото на живота като бог. Той Е златото във филма, затова е и заровен под Дървото[22]. След което бива възкресен по начин, който няма да описвам, защото ме е срам от въвлечения персонаж. Били възкръсва и магията се връща. Важната идея тук е, че всичко свършва пред дървото – цялото му семейство е там и те са заедно, имайки предвид, че основният проблем, с който започва филмът (както и първата му част for that matter), бе боледуващият корен.

Финалната песен, разбира се, е „A Little Less Conversation“ на Елвис, който разбира се е... Краля :)

Така че ще послушам уместния (предвид темата) съвет на Елвис и ще пристъпя към мълчание.

Blue Beetle

Очевидно не мога да мълча задълго, докато не приключа с този материал, така че лековерието ви предизвиква единствено съчувствие у мен.

Продължавам с филм за световнонеизвестен комиксов герой на DC в отчаян корпоративен опит за боксофис и политкоректност.

„Blue Beetle“ не отива много отвъд заглавието си – филмът е за извънземна технология, наречена „Синия бръмбар“ и изглеждаща като... син бръмбар :))) Намирайки своя приемник, тя изгражда екзоскелет около него (който е синьо-черно-златен) и му дава свръхсили – класика. На плаката вляво виждаме самата технология и лилави оттенъци[23] по нея. На плаката вдясно виждаме главния герой в черно-син костюм и златното Слънце зад него.

Допреди „Blue Beetle“ политкоректният Холивуд нямаше латино супергерой в портфолиото си, така че просто трябваше да бъде направен филм за такъв. Още като видях заглавието, веднага направих връзка с представената синхромрежа по линия на синьото и бръмбара, който асоциирах със скарабея и лайното. Въпреки всичко питах приятел, който неотдавна бе гледал филма, „има ли вътре нещо за златото?“, в опит да преценя дали си струва ходенето на кино. Той се замисли малко и каза: „в един момент му влиза бръмбар в задника и очите му светват в златно“.

Т.е. вече разбирате, че трябваше да отида :)

„Blue Beetle“ започва с „арктическа“ сцена, предизвикваща нова асоциация с Антарктика. Някъде там, в снеговете, е открита огромна сфера и в центъра ѝ, преди изгрев Слънце, лоша корпорация е на път да стигне до споменатия син бръмбар. Главният лошко е Сюзън Сърандън (играеща Виктория Корд), която не знае какво прави във филм от подобно естество, но въпреки това е там. По-важното е, че синият бръмбар е показан, и както обещах, носи познатия цветови код:

След което почват credit-ите на самия филм и виждаме кратка анимация на синия бръмбар, прелитащ през космоса, взривяващ планети в познати конфигурации и цветове, преди да достигне на древната Земя. Виждаме синия бръмбар като участник в различни древни култури и проследяваме как корпорация „Корд“ търси извънземния артефакт в множество изкопни точки, които са маркирани с нашия символ при това в синьо:

Така визуалната презентация прави пряко приравняване между темата за златото и синьо-златния бръмбар

След което камерата ни среща с протагониста Хаиме Рейес (фамилията му значи „(от) крале“). Той е първият от фамилията, завършил университет, но семейството му го посреща на летището с лоши новини. Докато е изучавал конституционно право (or whatever the fuck) далече от дома, банката иска да вземе къщата им, сервизът им вече е взет, а баща му е получил сърдечен удар[24]. Все неща пазени в тайна от него, докато го е нямало, за да може той да успее с образованието си, без да се разсейва от странични фактори.

Така Хаиме почва да работи със сестра си в дома на Сюзън Сарандън – жената, която току-що е изкопала изпод ледовете синия бръмбар. Те стържат дъвки, залепени под масата в градината на въпросната boss lady. Но за зла участ, на сестрата ѝ се прихожда до тоалетна. За пореден път – без бъзик – във филма буквално е споменато лайното:

Във филма има и други споменавания на „лайно“ и „пръдня“ – няма да ги споменавам всички, схващате идеята

И тъй като пиклата – кхм, корекция – дришлата реши да се изака в личната тоалетна на управителя на корпорация за милиарди – тя бива уволнена. Хаиме също. Разбира се, след като биват хванати, тя буквално казва: „Oh, shit!“.

Междувременно виждаме как племенницата на Виктория Корд я конфронтира, защото баща ѝ (който, разбира се, е умрял, но е човекът съградил компанията) е искал тя да не произвежда оръжия. А Mrs. Корд прави точно това. Упс... семейна драма в мексикански стил между бели. Респективно малко преди да бъде уволнен, Хаиме става свидетел на свадата и застава на страната на младата красива племенница, на чиято страна би застанал всеки хетеросексуален мъж с тестостерон, какъвто филмът се опитва да ни убеди, че главния актьор е. Но магията на киното не свършва дотам...

Богатата племенничка, след като се сопва на Хаиме, че „може да се оправя и сама“ (за да не би някоя заблудена феминистка, попаднала случайно на филм с мъж в главната роля, да не се обиди), решава да му се отплати за кавалерската постъпка и му казва да намине следващия ден през офиса ѝ, за да пробва да му намери нова работа.

Това и прави момчето. Само че на уречения ден Джени е твърде заета да краде синия бръмбар[25] и забравя за Хаиме, който скучае, докато я чака във фоайето на корпорацията. Тъй като тя е на път да бъде хваната от охраната, предава кутията, в която скрива бръмбара на Хаиме, и той се изнизва като пръдня от сградата. Кутията е от бургер и по нея няма нищо специално, но има сцена, която дава синхромистични указания как да бъде тълкувано съдържанието ѝ:

На този етап от материала не смятам да обяснявам изрично демонстрирания синхромистичен синтаксис, още повече че над масата, където е поставена, има и син абажур (т.е. синя светлина)

И наистина, само минута по-късно става ясно, че кутията наистина съдържа злато:

Точно тук е и упоменатата в началото сцена, заради която отидох да гледам филма. Златно-синият бръмбар влиза в Хаиме през... задника му... В този момент очите му светват в златно, гърбът и дрехите му почват да горят („все едно“ е докоснал злато-огнената инвеститура[26]) и около Хаиме се изгражда въпросният синьо-черно-златен екзоскелет:

Дори и вече със суперсили Хаиме решава да опази мълчание пред Девата с короната

Двамата минават през симбиотичен процес, чиято визуализация сигурно е глътнала половината от бюджета на филма. В крайна сметка Хаиме припада, след което се прибира в стаята си, на която има плакат, гласящ:

„Окото“

Става ясно, че скарабеят избира с кого да влезе в симбиоза (ДНК мотива) и се свързва с мозъка на своя приемник, което е интересна препратка към синхронизацията на двете полукълба в Школата на Хор, водеща до посиняването на кожата – удачно, имайки предвид, че нашият супергерой е син.

Богатата племенница Корд помага на Хаиме и го води в имението на покойния ѝ баща, който в миналото е искал да оползотвори силите на скарабея, но не е успял да постигне симбиоза с него. Въпреки това приживе той също е бил супергерой и е имал тайна подземна бърлога, която се отваря със специален часовник (мотива с бащата и времето).

Освен че във въпросната бърлога виждаме книга за Древен Египет (което тотално разсейва съмненията ни в синхромистичните резонанси на филма с вече представената базова митология), става и ясно, че единственият начин синият бръмбар да се откачи от своя приемник е, ако той... умре :) Речено-сторено.

Корпорацията напада латино семейството (на кралете) Рейес, за да си върне скарабея. Бащата на Хаиме умира от сърдечен удар, а къщата им е обхваната от пламъци и изгаря. Самият Хаиме е взет в плен в някакъв замък на далечен остров и поставен в извънредно интересна ситуация, в която виждаме както „Х“-а на гърдите му, така и около него...

Разбира се, той самият е в центъра на черно-син кръг

Хаиме е златото и като такова му се налага да слезе в подземния свят. Това се случва с любезното съдействие на Виктория Корд, която го убива, за да вземе силите на скарабея. В отвъдното момчето се среща с току-що умрелия си баща, който е обграден от безкрайно поле от свещи (огън).

През целия филм Хаиме нарича баща си „Аpa“ – начинът, по който Морнинг Скай нарича Звяра в „Документите Тера“, което в случая е нашето просмукване на архетипа на маймуната

Следва клиширан разговор за съдбата, че „всички отговори са в сърцето“ и т.н. Хаиме се връща от смъртта прероден и почва да рита задници, вкарвайки още от едноокия символизъм на Хор.

Семейството му също е там да помага и слага експлозиви навсякъде из подземието на замъка.

X marks the spot

Всички заедно побеждават лошата корпорация, което ни напомня, че филмът е правен по комикс, нямащ връзка с реалността. Всичко завършва с огромна огнена експлозия и синьо око в небето.

Накрая нашето момче носи черно облекло със златната верижка на баща си, за да ни стане ясно за извървения път и обединението на двете Слънца...

... а сестра му носи нашето Синьо цвете на сърцето си като финален щрих на този пореден урок по синхромистицизъм...

Ще продължа с навярно най-добрия филм, правен по една от най-добрите графични новели на всички времена.

Watchmen

„Watchmen“ е брилянтна история с брутална компресия[27], за която няма как да бъде казано достатъчно. Неговата основна синхромрежа не е за златото, а касае атомната бомба и мултиизмерните последствия от нея, които за мен са силно свързани с времето и неговото рестартиране чрез Апокалипсис. Спомням си, че гледах трейлъра на филма за пръв път през 2008 г., и бях силно впечатлен от визията и избраната за него песен на Smashing Pumpkins „The Beginning is the End is the Beginning“:

Free Joomla Extensions

Днес вече мога да видя в пълнота, че заглавието на тази песен прави препратка именно към змията, захапала клоаката си и примката на времето, която историята експлоатира. Това прави темата изключително богата и вариативна, поради което в настоящия материал няма да има наративно разчепкване на нишките по начин, който продукцията заслужава.

„Watchmen“ е припозната от списание „Time“ като една от 100-те най-добри новели, а появата ѝ е определена като „the moment comic books grew up“. Чувството е, че самият комикс сякаш не идва от тази реалност. Алън Муур и Дейв Гибънс казват, че писането на „Watchmen“ е било изтъкано от магия и синхроничности, което лесно може да бъде повярвано, когато видим крайния резултат. На практика те не са осъзнавали какво правят – сигурен начин да се свържеш към несъзнаваното :) Така че това не е поредната комиксова продукция за хора със свръхсили (всъщност такива притежава само един от персонажите в историята). Графичната новела (и филмът, който ѝ остава почти изцяло верен) не експлоатира класическата супергеройска тропа, а само ползва идеята за маскираните отмъстители, представяйки ги в амбивалентна светлина, с което всъщност бива постигната деконструкция на супергеройския архетип.[28] Така авторите успяват да изследват дълбоко философски, политически и общочовешки теми, касаещи прогнилото ни общество.

Макар и да не постига дълбочината на графичната новела, филмът е визуално-философско пиршество, което си заслужава да се гледа от всеки обичащ киното в неговата пълнота. А тази пълнота може да бъде изживяна само чрез т. нар. „Ultimate Cut“, който е 3 ч и 35 мин, за разлика от доста по-късите други версии, които циркулираха в киносалоните навремето. Именно и неговия плакат виждате по-горе. Само той обединява ключови за нашата карта теми като характерния жълто-черен цветови код, кръв, пирати, а за куриоз не изрязах и горната синя лента на „Blu-ray“ (което при други обстоятелства бих направил по естетически причини), защото ми стана смешно, че така в играта влиза и емблематичният за цялата тема цвят :) Това не е напълно безпочвено, защото все пак „Watchmen“ се превежда като „Пазителите“[29], но в още по-точен превод „watchman“ означава „нощен пазител“ (двойно попадение) – някой, който пази наблюдавайки („watch“), което е функция на очите[30]. Освен това „watch“ е и „ръчен часовник“, което не само вкарва идеята с „времето“, но както ще видите самият предмет е главен участник в историята на един от основните протагонисти (свързан именно с времето).

Връзката между концепцията за „watchmen“ и „времето“ отива още по-далеч, тъй като самите Пазители във филма са продължение на по-стар маскиран отбор, който се казва „Minutemen“ или „Минутковците“[31]. Умелият монтаж на филма вкарва двете концепции в един кадър, когато заглавието на филма е представено именно в момента, когато се показва старият отбор (Минутковците), така окончателно приравнявайки идеите за „Пазители“ и „време“.

Макар главните теми на филма да са други, тук ще видим много паралели и с нашия гоблен, свързан със златото, имайки предвид, че дори на привидно семплия му плакат (в случая – Blu-ray обложка) намираме 8 концепции от нашата синхромрежа.

Тъй като изкушението да се впусна в необятността на „Watchmen“ е огромна, ще направя всичко по силите си да не си го причинявам, защото нямам 1 г. да декомпресирам подробно такъв огромен файл. Затова сега ще дам кратко резюме на замесените Пазители, които ни касаят, а после, максимално (по силите ми) вкратце (защото вече не сте малки деца) ще преда(м) нишките от сюжета, гравитиращи около нашата тропа.

Роршах е дрезгавият разказвач на филма. Макар той да се появява за пръв път чак на 12 мин., в комикса това не е така и там наративът започва с разказа, четен от дневника му. Което е иронично, тъй като неговата маска представлява постоянно променящо се мастилено петно в различни форми, които винаги остават черно-бели. Затова неговото име е „Роршах“ – защото петната на Роршах са психологически тест, разкриващ какво всеки ще види у другия. Прийомът касае многозначността на живота. Всеки трябва да разчете собствената си съдба в „мастилените петна“, които представлява реалността. Сюжетът се развива (частично) от негова гледна точка, така символизирайки, че зрителят е и писател.

Роршах е част от Пазителите и като всички тях няма свръхсили. Той е син на проститутка, а баща му е неизвестен и никога не е присъствал в реалността му. Той е суров персонаж – яде студен фасул от току-що отворена консерва, спи по 4 часа на вечер, живее в апартамент, който е пълна кочина, а той самият вони. Никой от останалите Пазители не познава идентичността му and he’s not fond of the Law, but he’s all about Justice. And he likes it raw. И тъй като „Watchmen“ е майсторски разказ и част от неговата архитектура е представена като детективска история, то Роршах е нейният детектив. Той е безкомпромисен дори в навечерието на Апокалипсиса и не се задоволява с нищо различно от също толкова бруталната истина, която вижда в черно и бяло като петната по маската му. Той предпочита истината пред лъжата, която е „способна да спаси човечеството“, и стига докрай в своето разследване, разбулвайки тази лъжа. Роршах умира заради истината. В известен смисъл той предусеща смъртта си и единствените пъти, в които го виждаме без маска, е когато той се разхожда по улиците с голям надпис „Краят е близо“. Никой не го забелязва.

Макар да загива – с разказа си – бива увековечен като пирата, който е.

Озимандий е част от Пазителите, но във филма зрителят мисли за него като за „най-умния човек на планетата“ (както е и представен). Той е публична личност, най-големият корпоративен магнат във вселената на „Пазителите“ и името му е Ейдриън Вайт. Озимандий е и най-противоречивата фигура в цялата история, защото е написан така, че зрителят да симпатизира на философията му. Макар и нехуманен, той е истински прозорлив и всички разбираме митологичната основа на действията му (които ще станат ясни в конкретика като премина към сюжета) по пътя на това да спаси човечеството. Както и в реалния живот, истинските благородници, които имат пари до степен, в която да не им се налага да мислят повече за тях до края на живота си (и вече са имали всичко, което богатството може да купи още в първата третина на живота си), имат нужда да преживеят нещо митологично или да са архитекти/участници в събития от подобен магнитуд. Озимандий е откъснат от човешкото в достатъчна степен, за да разбира, че за да спаси човешката раса, то той трябва да ѝ спретне възможно „най-голямата практическа шега“, което донякъде му придава и trickster-ски характеристики. В историята той става истински крал и оттам идва и името му. „Озимандий“ гърците наричали египетския фараон Рамзес II. Озимандий представлява и нашето конкретно просмукване по отношение на синхровръзките, свързани с египетските мистерии, представени в началото на материала. Един от трите пъти, в които думата „злато“ е употребена във филма, е във връзка с египетските фараони, които очаквали края на света и съхранявали своите сърца в златни буркани, за да си ги използват отново в подходящото за това време. Контекстът на това се дължи на факта, че Озимандий колекционира царски египетски артефакти и носи колан с окото на Хор на него, което го вкарва безкомпромисно в нашата налудна синхроигра. В своето леговище на Антарктика (!) той има черен египетски бюст, под който виждаме откъс и от известната поема на Пърси Шели: „Знай – аз, Озимандий, цар съм на царете. В делата ми се взри и се отчай!“. От нещата, които ви казах за него, трябва да разбирате, че: той е крал; някой, който вижда и разбира концепцията за жертването; което в комбинация с афинитета му към египетската култура го превръща в нашия контекстуален Хор-резонатор, който от най-тъмното[32] иска да възроди погиващото.

Д-р Манхатън е навярно най-емблематичният образ във филма и единственият със суперсили, което го прави (наглед) централната фигура на наратива. Всъщност той променя играта дори в дефиницията на този тип хора. Преди него винаги е ставало дума за „маскирани герои“, които обаче си остават обикновени хора, ако не считаме екстремната им смелост за „свръхестествена“. Все пак светът на тези маскирани герои кореспондира с приемливото за публиката. Като фигури те не са твърде отделени от реалността, в която читателят живее, което оставя място за самоидентификация с тях. Те остават възможни, представляват странна, но достъпна идея. След д-р Манхатън лексиката във вселена на „Watchmen“ се обогатява с думата „супергерой“. Защото едните са хора, другият е „бог“. В това виждаме как той е свързан с концепцията за налагането на „ново време“ по отношения на идеята за човешкото. И наистина всичко, свързано с д-р Манхатън, касае времето.

Знаем, че баща му е бил часовникар, а самият д-р Манхатън (преди да се превърне в д-р Манхатън) е атомният физик Джон Остърман. В края на един обичаен работен ден той се връща в лабораторията си, защото е забравил часовника си. В този момент херметическата врата се тръшва зад него и започва обратно броене (посредством друг часовник) на експеримент, който не може да бъде спрян. Джон Остърман се разпада на елементарни частици, който инцидент го превръща в свръхсъщество.[33]

Ако забелязвате, идеята за часовника се появява 3 пъти (единият, от които е във връзка с бащата) и затова в началото казах, че самият предмет е главен протагонист във филма, защото става косвена причина човек да придобие свръхсили, които го освобождават именно от време и пространство. Именно затова и самото име „Watchmen“ е толкова многозначно. Защото д-р Манхатън започва да вижда всички времеви линии, което вкарва в играта идеята за очите („watch“ в смисъла на „гледам“) и времето („watch“ в смисъла на „часовник“).

Д-р Манхатън получава статус на бог, защото на практика няма нещо, което да не може да направи. Той буквално създава живот и може да се телепортира на другия край на галактиката с мисъл. На практика д-р Манхатън е важен за нас не само защото е дълбоко свързан с времето и бащата, а и защото е син и има митологичен статус. Освен това символът на челото му е почти тъждествен на нашия. Обяснението, дадено в сюжета, е, че правителството на САЩ[34] иска от него да си измисли символ, който да бъде brand-иран. Той решава да изпише на челото си модела на Бор на водородния атом: един протон (централната точка) и един обикалящ около него електрон (горната точка), защото водородът е най-често срещаният и на практика основен елемент във вселената.

Въпреки това аз тълкувам този символ като достатъчно намигане към нашата синхромрежа, защото освен че е на третото му око[35], той е на 90% същият, а и доста често камерата директно реже горната точка така показвайки именно нашия символ в чистата му форма. Има и други синхроничности в тази посока[36] като например, че именно той споменава 2 пъти думата „злато“ във филма (от общо 3). Отгоре на всичкото изрично посочва, че „е ходил по повърхността на Слънцето“[37] в уникален snapshot, в който имаме нашия син герой (който има символа на третото си око), изричащ въпросната фраза пред човека с окото на Хор, така потвърждавайки синхромистичния флирт между всички изброени концепции:

Всичко това го превръща в едната половина на нашия Sun/gold resonator. Той е богът Слънце, особено ако си спомните по-рано казаното, че Слънцето ни всъщност е синьо[38]. В допълнение, когато каца на Марс, д-р Манхатън формира именно нашия символ, а не символа на водорода:

На Марс той създава огромен... часовник :)

Образът на д-р Манхатън повдига квантови теми като едновременността на детерминираното време и повдига множество философски въпроси, един от които е „дали целта оправдава средствата“[39]. Д-р Манхатън е огромна тема, чиято пълнота не е сред целите на конкретната синхромрежа.

Комедиантът е единственият маскиран герой в сюжета от старата генерация – той е бил член на Минутковците и после продължава в Пазителите. Неговото име е Едуард Блейк (като „Blake“ съдържа в себе си идеята за „черно“) и носи черно-жълт костюм, което, както вече знаете, е важно за нашата синхромрежа, а след малко ще видите как в случая е и право в целта.

Безскрупулен и жесток той се надсмива над всички (оттам и името му), без да го интересува дали е харесван, или не, поради което е и нашият Fool resonator, в което ще се убедите на няколко пъти след малко. Освен че е нашият Глупак, той резонира косвено и с темата за краля (подобно на Озимандий) по интересен начин. В дома на Комедианта виждаме негова снимка, на която се ръкува с президента Никсън. Тя е базирана на действителна снимка от срещата между Никсън и... краля Елвис в реалния живот, което прави двете тропи свързани подобно на придворния шут и монарха в Средновековието. Комедиантът е единственият, който винаги е цинично честен и не се прави на нещо, което не е – именно по подобие на придворния шут, който е в ексклузивната позиция да каже цялата истина за владетеля право в лицето му[40] и да остане жив. Такава е наративната му роля и тук (с тази разлика, че не остава жив и „кралят“ го погубва :Р). Наред с всичко друго, с което ще видите, че е важен, именно той е този, който казва истината в лицето на „краля“ Озимандий, че „хората са свирепи по природа, без значение колко се опитват да го прикрият“. Чрез своето чисто житейско прозрение (бивайки не по-малко свиреп човек), той променя цялата житейска траектория на уж „най-умния човек на планетата“. Именно тогава Озимандий спира да се опитва да спаси човечеството по традиционен начин и решава да му спретне по-рано споменатата „най-голяма практическа шега в неговата история“. Нещо, което признава именно пред кралската си плоча в собствения си египетски храм.

С което Глупака (Комедианта) трансформира краля в trickster.

Макар да няма много екранно време, ролята на Комедианта е ключова за филма, до степен, в която мога да кажа, че не съществува друг персонаж в сюжета, освен него. Целият сюжет на практика разследва убийството му през очите на Роршах, който счита Комедианта за най-близък до него. Именно Комедианта е и нашата връзка със златото по един уникален начин, който ще стане ясен в процеса.

Лори Юпитер е написана доста интересно – фактически тя е най-безличният персонаж с най-критично значение, който съм виждал някога във филм, което от определена гледна точка е невероятно постижение на наративно равнище.

Лори е дъщеря на Сали Юпитер – Копринения фантом. Сали е част от стария маскиран team – Минутковците и на практика разчита на своята сексуалност, за да се „бори с престъпността“. Дъщеря ѝ Лори наследява нейната „кариера“, поради което я наричат „Копринения фантом II“. Костюмът на Лори също е черно-жълт като този на майка ѝ и Комедианта и след малко ще видим защо това не е случайно. Тя има бойни умения, но на практика ролята ѝ е фундаментална по други причини. Д-р Манхатън е влюбен в нея. Лори поддържа неговата човешка страна жива, но в крайна сметка – като и всичко в живота на синия супергерой – това е временно[41] :) Д-р Манхатън напуска Земята, но съществуването на Лори Юпитер е причината той да бъде ангажиран със случващото се в историята по начин, който би бил невъзможен без нея. На практика тя е другата половина на присъстващия във филма Sun/gold resonator, който, в комбинация с д-р Манхатън и Озимандий, формира „Световната ос“ на самия наратив.

Нека сега разгледаме по-подробно онази страна на сюжета, която ни интересува, за да си отговорим и на всички висящи въпроси, които оставих в „автобиографиите“ на представените герои.

Филмът започва с убийството на Комедианта (синхрорезонатор на Глупака), чиято философия е, че „всичко е шега“. Извършителят е неизвестен и именно това започва да разследва Роршах – „кой е отговорникът за стореното“. Играейки „детектива“, той смята, че смъртта на Комедианта е началото на серийни убийства на маскирани герои (и отчасти се оказва прав).

Междувременно светът е на прага на Третата световна (ядрена) война между САЩ и СССР (поради което пускам едно актуално „wink-wink“) и учените нагласят Часовника на Страшния съд на 5 мин. до полунощ[42].

Де факто, освен множеството частни препратки към времето във филма (най-вече чрез образа на д-р Манхатън), най-генералната му рамка също касае именно него, защото буквално последните минути на света изтичат.[43] Както се досещате това прави имената на поколенията от маскирани герои още по-символични (Минутковците и Watchmen). Защото когато предстои Апокалипсиса, времето имплозира и се събира в точка, преди да избухне отново. Д-р Манхатън е единствената причина СССР да не използва ядрения си арсенал, защото, ако реши, той може да разгради всяка една държава на нейните атоми, а той се води „американец“. Т.е. руснаците се опасяват, че „може да му бъде наредено“ от президента Никсън „да бъде американец“ и да направи именно това.

Д-р Манхатън обаче е почти изцяло алиениран от човечеството.[44] В комикса това му е казано за пръв път от Комедианта Едуард Блейк, докато те воюват заедно във Виетнам. Бременна виетнамка се опитва да убие Комедианта, защото той не иска да поеме никаква отговорност за това, че тя носи детето му. В резултат тя почти прерязва гърлото му, но той я застрелва, а д-р Манхатън просто наблюдава и двамата, без да направи нищо – той нито спира нападението на виетнамката над Комедианта, нито попречва на последния да я застреля. Проблемът на д-р Манхатън с човечеството е, че той не може да разбере защо е специално. В комикса има няколко реда, в които се казва, че чувствата му към хората са същите като чувствата му към термитите и мравките. Лори казва за него, че: „Гледа нещата и не може да си спомни какво са. Светът за него е като разходка в мъглата, а всички хора са просто сенки“. Фактът, че брутален тип като Комедианта посочва на д-р Манхатън, че позицията му е още по-безчовечна дори и от неговата, прави интересна препратка към различните типове жестокост, която маскираните (супер)герои проявяват към хората. Макар Комедианта да присъства много малко в цялата история[45], силата му е именно тази – той е Глупака[46] и винаги казва нещо по същество, въпреки противоречивостта на собствената си персона. Както той сам казва: „винаги гледам от забавната страна на нещата“. Роршах допълва картината с история, която дори буквално имплантира архетипа на Глупака в „Watchmen“:

Той виждаше истинското лице на 20 век и избра да бъде негово отражение, негова пародия. Никой друг не видя шегата. Затова и беше самотен.

Веднъж чух шега. Мъж отива на лекар, казва, че е потиснат. Животът му се струва суров и жесток. Казва, че е самотен в един заплашителен свят. Докторът казва, че лечението е просто: „Големият клоун, Палиачи, гостува в града. Иди да го видиш. Това ще ти помогне“. Мъжът избухва в сълзи: „Но докторе...“, казва той... „Аз съм Палиачи“.

Това изяснява и на пръв поглед едно противоречие – клоунът винаги е тъжен (както се пее и в песента на Васил Найденов). Тъй като той е Нулата и стои в центъра, той вижда, че животът е космическа шега и се надсмива над нея, но същевременно може да види и нейната трагичност. Не защото естеството на човешкото преживяване е трагично, а защото хората не могат да преживеят шегата. А ако си единственият, който вижда шегата, това е тъжно, не смешно.

Емблематичната значка на Комедианта с усмихнатото лице с кръв по него.

Един култов диалог с него е, когато той потушава граждански бунт по доста безпардонен начин и неговият партньор се възмущава и пита:

– What happened to the American dream?

– What happened to the American dream? It came true! You’re looking at it.

Както казах – клоунът е тъжен, защото вижда.

Все пак, бивайки човешко същество, дори клоунът подлежи на изконното човешко програмиране – животът да бъде споделен с някого. Всеки иска да бъде видян и докоснат.

Д-р Манхатън не прави изключение. Нашият слънчев резонатор е влюбен в Лори и изрично ѝ казва, че:

Ето защо, когато тя го напуска поради неговото напредващо отдалечаване от всичко човешко, той се евакуира от планетата:

Т.е. Лори е единствената котва на д-р Манхатън и без нея той не вижда смисъл да се въвлича в каквото и да е, свързано със Земята

Сега...

Не знам дали се досещате накъде бия...

Метафоричното ни „Слънце“ казва на момичето в жълто-черния костюм, че е котвата му на Земята. Оттук насетне става малко комплексно, особено ако не помните добре следговора за златото и не сте гледали филма, затова внимавайте.

Лори е метафора за златото. Точно затова тя е котвата/свидетелят на „синьото (Бялото) Слънце“ на Земята (в случая синият д-р Манхатън със символа на Слънцето/златото на третото око), точно както съм описал в следговора на „Долината на златните тронове“. Нейната цветова кодировка е точната (жълто-черен костюм) и самият ѝ произход се корени в родители, носещи същите жълто-черни костюми.

Именно на това лежи и голямото разкритие на сюжета. То от своя страна се случва на Марс, за което трябва да кажа няколко думи, преди да пристъпя към основата.

След като д-р Манхатън е преднамерено злепоставен публично в телевизионно интервю и Лори го изоставя, той напуска човечеството. Разбира се, иронията тук е, че той бяга от войната (фактическата, емоционалната и информационната), в която всеки се опитва да го въвлече (в борба за вниманието му) именно на Марс – планетата, асоциирана с бога на войната. За да не се превръща в оръжие, той става изгнаник, защото не вижда смисъл да участва в игрите на по-нисши видове, които скоро ще се избият един друг, докато той ще продължава да живее вечно. На Марс д-р Манхатън изгражда огромен стъклен часовник, защото, както помните, баща му е часовникар, а самият той става жертва на злощастния инцидент – отново заради часовник. Всъщност в комикса този аспект има доста по-голяма роля, отколкото е отразено във филма, затова искам да бъда малко по-подробен тук – считам, че това екстра усилие ще добави допълнителна поезия към текста.

Преди да се превърне в д-р Манхатън, малкият Джон Остърман иска да стане часовникар като баща си.

Малкият Джон сглобява златистите компоненти на разглобен часовник върху черно кадифе, а пожарният изход на стаята (fire escape) е отворен

В стаята влиза баща му с друг „огън“ в ръка:

Над Хирошима е паднала атомната бомба. Бащата решава, че синът му трябва да забрави за часовниците, и да се преориентира спешно към атомната физика. Той му казва, че „според Айнщайн времето варира на различните места“, и стига до извода, че „ако времето не може да отразява реалността – от часовникарите няма полза“. Като следствие той изхвърля компонентите на часовника, които Джон сглобява, през пожарния изход. Или казано метафорично – бащата потушава огъня му, „за да има синът му бъдеще“. Some logic, eh?...

„Инвестирайки в неговото бъдеще“, той „счупва времето“ за Джон, което е познатата ни травма, гравитираща около златото по вектора баща-време

Художникът на панела е нарисувал падащите компоненти на нашия емблематичен жълто-черен фон, а, както виждате, самите части напомнят както на Слънце с лъчи и око с мигли, така и на нашия кръг с точката по средата.

Оттогава насам Джон се опитва „да събере отново парченцата в нещо работещо“, защото Слънце без огън не може да свети дори на себе си. В комикса часовникът, който забравя в лабораторията, не е негов (както е представено във филма), а на неговата тогавашна приятелка. По-рано тя го изпуска и бива счупен, поради което Джон иска да го поправи (защото това е неговата страст/огън). Връщайки се в лабораторията да го вземе, вратата се тръшва и той претърпява инцидента – светлината го пръска на градивни частици. Т.е. всеки негов опит да поправи даден часовник завършва на части. Дори след това, докато Джон се опитва да събере собствените си части (което в крайна сметка води до трансформацията му в д-р Манхатън), той продължава да коментира „зад кадър“, че „всичко се свежда до това да събере отделните (си) компоненти в правилната последователност“:

След като се превръща в д-р Манхатън, старата му самоличност на Джон Остърман бива прикрита и той се води официално „умрял“, за да не го свързват с миналото му. През годините баща му почива и д-р Манхатън решава, че вече няма нужда от „маска“, разкривайки кой наистина е. В това проличава и казаното, че „отнемайки огъня му“, Джон слага своята „маска“ много преди да се превърне в д-р Манхатън, „за да може да има бъдеще“ (според повелята на баща му). Парадоксално, когато баща му умира – Джон вече може да reclaim-не своето минало. Това е загатнато и от сцената, в която Джон и Лори разглеждат брой на списание „Time“, чиято корица отбелязва падането на атомната бомба в Хирошима. На нея е изобразен джобен часовник, който е спрял в момента на взрива.

Това е символично, защото часовникът на Джон също „спира“, когато баща му влиза в стаята с вестника, за да му съобщи за взрива в Хирошима и изменя изцяло траекторията на своя син, казвайки му „да забрави за часовниците си“. Тук факторът „време“ е подчертан тройно и вярвам, че виждате наративната примка в това. Всичко това се случва в 4-та глава от историята, която разкрива човешкото минало на Джон Остърман и превръщането му в „д-р Манхатън“. Това издание на комикса свършва с цитат от Айнщайн, чрез който Алън Муур гениално обобщава целия origin на нашия син герой и по всяка вероятност го е ползвал наопаки[47], за да създаде самия персонаж:

Освобождаването на атомната мощ промени всичко, освен начина ни на мислене...

Решението на този проблем лежи в сърцето на човечеството.

Ако знаех последствията, щях да стана часовникар.

На този етап вече разбирате много по-добре защо д-р Манхатън изгражда своя стъклен часовник на Марс. Бягайки от лудостта на човеците, той намира утеха единствено в нещото, което винаги е обичал – времето. Парадоксално, отнемайки огъня му, бащата изтласква сина си от неговата естествена траектория, което в крайна сметка води до инцидента на Джон[48] и до свръхспособностите му да провижда самото време (а не просто да поправя уредите, които го измерват). Респективно, качвайки се на една от терасите на стъкления си часовник на Марс, д-р Манхатън мисли за баща си на фона на черния космос и една златна звезда. С това свое творение на практика той „обръща времето“ или поне разбирането си за него, защото вместо да създава стъклен съд, в който да затвори постепенно изтичащ пясък (така създавайки пясъчен часовник), той създава стъклен часовник, който изплува от пясъка!

Така той стига до ултимативния си извод, който сте чели многократно и на този сайт:

Той придобива по-рано обсъжданата магическа способност да можеш „да мислиш наопаки“ и разбира, че „светът никога не е бил създаван, а винаги е бил и винаги ще бъде“. Т.е. той никога не е бил вписан в нещо (както пясъка в стъкло, за да стане „пясъчен часовник“), а просто Е.

Ето защо той вижда творението си като:

„Часовник без създател“. Ако не е създаден от никого – няма и от кого да бъде отнет.

Така Хронос не може да изяде децата си.

Това вече ни връща на филма.

Д-р Манхатън има да проведе един последен разговор с бившата си приятелка Лори – неговата единствена котва към Земята.[49] Респективно тя се опитва да го убеди да спаси планетата, но той вече знае за това, защото преживява времето едновременно. Следва философски разговор за естеството на самото време, при което Лори го пита защо изобщо водят разговор, ако той вече знае какво ще му отговори тя. Работата е там, че дори богоподобно същество като д-р Манхатън осъзнава, че всички са марионетки, и нещата са предопределени. Той просто е „марионетка, която вижда конците“, на които е закачена. Когато няма дори Лори, „неговият червен свят е по-важен от синия такъв на хората“ и съществуването на живота е категоризирано от Джон като „много надценено явление“.

Стъкленият часовник е всъщност слънчев :Р

Лори не приема тезата на д-р Манхатън. Последният я подтиква да „мисли наопаки“ и да припознае факта, че тя го упреква, че „не може да види живота от гледната точка на самия живот“; същевременно обаче тя постоянно отказва да види същия този живот през неговите очи, „игнорирайки онова, от което се страхува“. Така че тя го предизвиква да направи точно това – да ѝ покаже света през неговите очи. Джон я докосва по третото око и тя получава видението, до което се боря да стигна от известно време насам...

Лори мрази Комедианта цял живот, защото на младини той опитва да изнасили майка ѝ Сали Юпитер, наричана още „Копринения фантом“. Години след това обаче Сали сама решава, че иска да спи с Комедианта доброволно и го прави. От което се ражда Лори. От видението, което д-р Манхатън ѝ показва, тя преживява съзнателно свой потиснат спомен за пръв път. Комедианта – човекът, който винаги е мразила, се оказва неин баща. Осъзнава, че...

Точно както баща ѝ винаги е твърдял за живота като цяло :)

Както вече видяхте, характерното за темата около златото (което Лори представлява наративно), е травмата с бащата и времето. По подобен начин през целия филм Лори не знае кой е баща ѝ, т.е. той е липсващ. Респективно тя научава „кой е баща ѝ“ под огромен часовник, което активира травмата ѝ. В пристъп на гняв и отчаяние тя чупи стъкления часовник на Джон, в което виждаме за пореден път корелацията между травмата, причинена от липсващия (и отгоре на всичко тираничен) баща, която буквално фрактурира времето. Часовникът се разпада, защото д-р Манхатън също има неразрешена травма с времето по линия на собствения си баща. Носещата жълто-черен костюм Лори е дете на носещата жълто-черен костюм Сали Юпитер и носещия жълто-черен костюм Комедиант. Тя е дъщеря на Глупака, който митологично винаги се асоциира със златото. Оттук насетне Джон е Слънцето, а Лори е златото, което е „единствената му връзка със Земята“.

След което се случва немислимото за всички, които на този етап са започнали да въртят очи. Диалогът доказва вече извадената на показ синхромрежа:

Free Joomla Extensions

В разговор, състоял се малко преди горната сцена, Джон отрича наличието на „чудеса“. След като двамата преживяват травмата от това, че Комедианта е баща на Лори, Джон променя мнението си. Д-р Манхатън осъзнава, че самата представа за живота е специална, като метафората, която избира, за да обясни този свой извод всъщност касае още една концепция от нашата синхрокарта, а именно ДНК. Той представя идеята за т. нар. „термодинамично чудо“, което „винаги е искал да види“. Става дума за „явление с нищожна вероятност за случване“ и примера, който той дава, е: „като превръщането на кислород в злато“! Целият му монолог в конкретика звучи по следния начин: „Жадувах да видя подобно явление, но пренебрегнах, че при съвкуплението на хората милиони клетки се състезават да създадат живот... поколение след поколение... докато накрая майка ти обича мъж, Едуард Блейк, Комедианта, който тя има всяко основание да мрази и от това противоречие, при нищожна вероятност, ти... точно ти се появяваш. Създаването на толкова специфична форма от хаоса... е като превръщането на въздуха в злато“.

Нека сега преведа, потретя и впоследствие обобщя всичко, което се случи...

От безкрайното разнообразие на възможни метафори, с които да обясни прозрението си на стоящата пред него в жълто-черен костюм Лори, синият д-р Махнатън избира да я сравни 2 пъти в рамките на минута[50] именно със „злато“.[51] Обяснението за това касае нейния генетичен произход. Сред милионите сперматозоиди, борещи се за яйцеклетката, един израства в човек с уникална ДНК; индивидът се оформя и трансформира от строго специфичните си преживявания, среда и контекст, за да се превърне в човека, когото д-р Манхатън в крайна сметка обиква – като перфектен удар, разбиващ билярдните топки на „масата на живота“, задаващ на всяка една частица точна траектория и импулс, така че всеки да съществува днес такъв, какъвто е. Всяка една променлива в нашия живот и съществуване определя следващото действие, което предприемаме, точно като голям часовников механизъм. Затова и по-рано Джон казва, че „всички сме марионетки“. Д-р Манхатън може да види конците, защото преживява събитията, случващи се на субатомно ниво, схваща механизма на това как се разклоняват различните коридори. Той обаче не може да вземе решение отвъд това, което вижда. Единствената разлика между него и нас е, че той разбира тази механика и е в мир с нея. Джон прави избори по същия начин, по който ги правим и ние. Просто нашите избори вече са направени от инерцията, заложена в началото на самото време. Изборите на Джон пък са пряко повлияни от факта, че той може да ги види, преди да ги направи. Въпреки това той знае, че не може да ги промени.

„Чудото“ на това, че съюзът между Сали Юпитер и Комедианта е донесъл Лори на света, напук на всички предпоставки „това да не се случи“[52], става много специално за Джон. Той разбира, че създаването на толкова специфична форма на живот, която да повлияе на неговия собствен път, има толкова нищожен коефициент на вероятност, колкото „въздухът да се превърне в злато“. Посредством идеята, че „всеки човек е чудо“ той най-накрая може да се върне към позицията, вкоренена в него от дете, за „чудото на сложните механизми“. От хаоса на „жълто-черната Нула“ (Глупака, Черния Еди[53]), в комбинация с преди това насилената от него „жълто-черна“ майка (Сали Юпитер) се ражда тяхното поколение – актуалното жълто-черно „термодинамично ДНК чудо“, определено като „злато“[54] (Лори), което се явява „единствената връзка“ на нашия син слънчев резонатор със Земята.

В комикса, малко преди ключовия диалог, синият Джон показва на жълто-черната Лори огромен вулкан на Марс, така вкарвайки идеята за първоизточника на слънчевия метал на Земята[55]. Напълно синхронично, малко след това „златото“ Лори разбира за собствения си произход, така приравнявайки двете сцени на смислово и архетипно ниво.

Себеосъзнаването на това жълто-черно „злато“ като „такова“ се случва за Лори след активацията на третото ѝ око от синия бог със символа на Слънцето/златото на неговото собствено трето око.[56] Всичко това се случва пред огромен часовник, който се счупва, след като на преден план излиза генетичната връзка с бащата Глупак. Бащината фигура е проблемен архетип и за Слънцето (Джон), и за златото (Лори), защото, както казах в края на краткото резюме за г-ца Юпитер – те са двете половини на нашия Sun/gold resonator-мотив, поради което и няма как да не споделят една и съща травма. Затова и на Марс те обсъждат спасяването на Земята! Защото без злато и Слънце – планетата не може да бъде одухотворена. Те са двете точки, формиращи Световната ос, която определя и концепцията за „време“ на магическия Еон, поради което и всичко се случва именно пред часовника (който бива счупен). Лори е златото, което митологично трябва да бъде в подземния свят[57], и представлява котвата на небето (Слънцето), което той сам припознава; Джон, бивайки синьото „небе“ е ходил по повърхността на не по-малко синьото Слънце и неговата съдба е извън Земята. И именно понеже златото е физическият свидетел на Слънцето под земята (като елемент), а самото Слънце е извън планетата (което чисто пространствено можем да видим като елемента „въздух“), избраното метафорично сравнение за невъзможното „термодинамично чудо“ е... „превръщането на въздуха в злато“.

В комикса този разговор се провежда на фона на Слънцето, така подчертавайки тропата

Фактът, че небето се свързва със земята именно поради удивлението му от комплексността на корена („нищожната вероятност за появата на толкова специфичен ДНК екземпляр като Лори“), свързва двете концепции доста отчетливо. И ако тази „нищожна вероятност“ се манифестира в лицето на един човек, то тогава тя се реализира и във всеки друг живот, който някога ще бъде. Ето така небето отново се свързва със земята и именно това е причината, поради която д-р Манхатън се завръща при човечеството... временно :)

Часовникът се чупи[58], защото на този етап от филма те не могат да закотвят новата Световна ос. Небе и земя намират хармония помежду си, но средният, междинен свят – все още не е пронизан. На него му е нужен крал, който да събере в себе си небе и земя, и да играе ролята на инкарнираното живо Слънце (каквато е митологичната роля на всеки крал).

Онези от вас, които все още не са се изгубили от факта, че повторих едно и също по 30 различни начина, помнят, че всъщност във филма имаме крал :) Това е нашия фараон Озимандий.

С което преминаваме и към последното действие на историята.

САЩ и СССР не могат да засекат специфичната енергийна сигнатура на д-р Манхатън на Земята и в даден момент разбират, че той е на Марс. Това ускорява процесите по стартирането на ядрена война, защото вече няма кой да пази американците.

Сюжетно тази война е представена като много вероятна още в началото на филма, защото д-р Манхатън (който помните, че инак вижда времевите линии едновременно) не може да види „близкото бъдеще на планетата“. В разговор с Роршах (който е отишъл да го предупреди за опасността, че някой избива Пазителите), Джон му казва, че има „смущение във времето“. Когато Роршах го пита „смущение от какво“, синият бог казва, че: „По всяка вероятност, от ядрено унищожение. Ако САЩ и Съветският съюз се впуснат в ядрена война, ударната вълна ще предизвика внезапен взрив на тахиони – частици, които се движат обратно в т. нар. от вас „време“. Пречат на погледа ми в настоящето“.[59] Фактът, че д-р Манхатън е „заслепен“ е интересен, тъй като говорим за функция, свързана с „виждането“ на същество, което буквално има символ на око на третото си око (т.е. говорим за неколкократен акцент върху този елемент).

Мотивът става още по-интригуващ, когато в края на филма разбираме, че зрението на д-р Манхатън е блокирано не от „предстоящ ядрен взрив“, а от технология на нашия крал Озимандий[60] – единственият персонаж, за който вече уточних, че буквално носи Окото на Хор на себе си. Защото буквално става дума за това коя визия за света да бъде наложена, кой наратив за човечеството да пребъде.

Вдъхновен от коментара на Комедианта за свирепото естество на човека, Озимандий изтрезнява за онова, което може да промени, и онова, което не може, и изоставя всички свои градивни планове за спасение на цивилизацията, които е имал допреди това. Подобно на д-р Манхатън[61], Озимандий минава отвъд човешкото (по свой начин), „за да съхрани човешкото“. Защото няма смисъл да си „най-умния човек на планетата“, ако няма планета :) Той осъзнава, че единственият начин човечеството да промени своята глобална философия е да принесе част от това човечество в жертвоприношение. Освен че това е древен принцип, който винаги е работил[62], Озимандий разбира, че е нужно построяването на много специфичен наратив, който да направи плана му да работи. Това е концепцията за „външния враг“, която да обедини човешкия вид в своите различия в името на това да оцелее.

Как е осъществено това?

В комикса Озимандий успява да репликира телепортационните възможности на д-р Манхатън и на практика инсценира появата на огромна „извънземна“ сепия, която при ударната вълна от падането си съсипва Ню Йорк и убива милиони.

Във филма това е променено и смятам, че това работи в негова полза. В сюжета Озимандий телепортира енергиен реактор (построен по-рано във филма от д-р Манхатън[63]) в центъра на Ню Йорк и го детонира, така убивайки 15 млн., за да спаси милиарди животи. Тъй като взривът има енергийната сигнатура на д-р Манхатън, Озимандий предотвратява потенциално глобално ядрено унищожение (от възможния конфликт между САЩ и СССР). Така той обръща света срещу Джон[64], експлоатирайки психологическия му профил, защото вижда как последният все повече и повече се отдалечава от човешката си страна. На практика със серия от по-ранни манипулации (които няма да описвам тук) Озимандий само леко „подбутва“ д-р Манхатън да се оттегли от Земята окончателно. Мигрирал от човешкото и поставен пред свършен факт, д-р Манхатън вижда, че Озимандий е постигнал зловещия си план – САЩ и СССР стискат ръцете си, обвинявайки него за случилото се.[65] Неговата философия е чисто масонска[66] и на практика той е инкарнация на визията на множество властови фракции, работещи на принципа „от хаос към ред“.

Макар и да разбира, че този мир е базиран на лъжа, той си остава мир и в крайна сметка д-р Манхатън разбира логиката на Вайт. Няма нищо против да поеме вината, за да има мир. Всъщност на този етап на него не му пука какво мисли човечеството за него – явно видно от това, че през цялото време се разхожда гол по пишка, което мисля, че е и най-популярният пример в поп културата за full frontal male nudity и до днес. Той е напълно естествен и слят с всичкото. Затова и когато Озимандий го пита: „Разбираш ме, нали?“, д-р Манхатън отговаря: „Без да одобрявам... или да осъждам... разбирам“. Бивайки Слънцето (източника на всички истории), Джон остава впечатлен от единствената история, която не е успял да провиди (защото е бил блокиран). Така основният storyteller на човечеството приема историята на краля и така последният се превръща в нашето липсващо централно звено.

Респективно в края имаме и ключовия мотив за мълчанието.

След като всички са разбрали истината, Озимандий ги призовава да опазят тайната зад постигнатия с много кръв световен мир. Тъй като единственият, който може да направи нещо непосредствено, е д-р Манхатън (а той е съгласен с Вайт), това събитие се превръща в новата Световна ос, основа за новото време. Така д-р Манхатън става част от закотвянето на това време, което най-накрая лекува и травмата с баща му, който му отнема огъня, хвърляйки неговия часовник.

Роршах, който единствен не е съгласен с това мир да се корени в лъжа, обвинява д-р Манхатън в лицемерие; че той „внезапно е открил човечността си“, защото иска да запази лъжата „в името на човечеството“, имайки предвид, че доскоро изобщо не му е пукало. Джон убива Роршах, за да опази тайната.

Озимандий е новият крал, обединявайки земя/злато и небе/Слънце в собствения си дворец:

Парадоксално, свързвайки се със (своето) злато (Лори), той има земя, върху която да запали отново някога изхвърления от баща му огън и най-накрая да се издигне като Слънце в своята собствена реалия (въздуха). Респективно – след окончателната обединяваща целувка – д-р Манхатън напуска Земята.

Средният план е пронизан, вече има тайна, която да се превърне в ос на новия ред.[67] Забележете, че тук не обсъждаме дали Озимандий е „добър крал“ и „дали е прав“. Казвам, че той е крал, защото вижда, взема решение и света започва да играе според новата Световна ос/наратив, на която той се явява компресия в междинния свят. Неговата история е пуснала семе и той има одобрението на земята и Слънцето. Респективно притежава златните инвеститури, балансирал е двете полукълба (палитрата на Нармер) и държи Синьото цвете, което отдавна вече трябва да сте се убедили, че всъщност е златно :)

Накрая Лори повтаря думите на Джон, че „никога нищо не свършва“, защото тя е златото, свидетел на Бялото слънце на Земята, което движи света на безкрайните истории.

Краят потвърждава това.

Той показва вестникарите, които са вариация на съвременните storyteller-и. Те откриват дневника на Роршах, в който той описва цялото си разследване около смъртта на Комедианта и ролята на Вайт във всичко това (детективът изпраща записките си до редакцията на местен вестник, преди да замине за Карнак в Антарктика, където в крайна сметка намира смъртта си). Както казах, Роршах е изцяло свързан с истината (затова е и брутален като нея).

Филмът завършва с реплика от този дневник: „Тази нощ един Комедиант умря в Ню Йорк“. Първата дата от дневника му е 12 октомври 1985 г., а последната – 1 ноември 1985 г.

12 октомври е датата на „откриването на Америка“ от Христофор Колумб[68], а 1 ноември е денят след Хелоуин, известен като „Ден на мъртвите“.[69] Т.е. историята започва с Глупака и завършва с Глупака, защото той е Нулата, точно както колодата Таро не е нищо повече от една визуализация на пътуването на Глупака през земната Игра и неговите различни превъплъщения в разнообразните архетипи на Голямата аркана. Всъщност, ако има работещ извод от всичко казано дотук, който да ви помогне да разберете по-добре митологичното мислене като цяло, то той се свежда до следното...

Ако проследите сюжета много внимателно, ще си дадете сметка, че всички се озовават в Карнак и закотвят новата Световна ос заради Комедианта:

• Озимандий изменя цялата си житейска траектория само заради една негова фраза и в резултат спретва „най-голямата практическа шега на човечеството“;

• д-р Манхатън за пръв път разбира за своята безчовечност, след като Комедианта му я посочва във Виетнам;

• фактът, че Комедианта се оказва баща на Лори, пък връща тази човечност на Джон и той се връща от Марс на Земята;

• самата Лори буквално няма как да съществува без Комедианта и осъзнаването на факта я свързва с нейното синьо небе;

• Роршах се озовава в Карнак пък, защото разследва убийството на Комедианта in the first place.

Надявам се да разбирате как Глупака е не просто в центъра – той е целият кръг. Със смъртта си той бележи края на старото време (старата Америка, ако щете) понеже тази смърт слага началото на разследването на Роршах.[70] Защото в даден момент става ясно, че Роршах разследва не друго, а самия Апокалипсис, който е отново вдъхновен от Комедианта – Озимандий само го изпълнява. Последният полага основите на новото време, а със своята смърт Комедианта разрушава тази ексцентрична Световна ос чрез разследването на Роршах, което става публично достояние чрез дневника му. Това е и единствената грешка на Озимандий – никой крал не бива да убива шута си само защото е разкрил плана му. В противен случай последната шега ще остане за сметка на владетеля. Така Роршах може да бъде символично разглеждан като новия шут на новия крал, защото той казва истината за краля в лицето на света. Неслучайно в страничните бележки на Алън Муур около създаването на графичната новела, Роршах е наречен „wild card“, което е синоним за „жокер“. Каквато и Система да е закотвена, Истината, която Глупака винаги носи, се просмуква отнякъде и може да бъде стигната. Затова и в началото казах, че целият филм е за времето и ороборса. С последната фраза на филма се преповтаря първата такава („Тази нощ един Комедиант умря в Ню Йорк“) и змията захапва клоаката си като в песента „The Beginning is the End is the Beginning“ на Smashing Pumpkins към неговия трейлър. Макар и новата Световна ос да е закотвена чрез тайна – истината излиза наяве чрез Роршах (който е наречен „задник“ от нашето „злато“ Лори Юпитер – wink-wink). Защото всяка Система, колкото и дълъг живот да има, е подвластна на времето. Само истината е отвъд времето и го разрушава.

Разбира се, във филма има и много други неща от нашата синхрокарта като кучета, котки, пиратски флагове и дори джудже, което губи живота си в... тоалетна от ръцете на нашия черно-бял „задник“, който е наречен от собствената му майка „малко лайненце“ :)

Историята зад „Watchmen“ е произведение на изкуството, за която няма как да бъде казано достатъчно.

Филмът пък доказва, че Зак Снайдър може да прави качествени неща само ако има добър source material :Р

Сега ще продължа със сериала, който в някои отношения е по-гениален и от оригиналния source material, което пък е още по-впечатляващо.

Watchmen (TV Mini Series)

10 г. след филма по HBO се появява сериалът „Watchmen“. Ситуацията с него е малко особена...

Първо, това е оригинален авторски проект, създаден от сценариста Деймън Линделоф[71] – т.е. става дума за продукция, която не е правена по вече съществуващ source material (какъвто е случаят с екранизацията на графичната новела). Второ, събитията в сериала се развиват 34 г. след събитията в комикса. И тъй като е „продължение“ именно на комикса, сюжетът приема, че над Ню Йорк е паднала (споменатата накратко по-горе) гигантска „извънземна“ сепия (всъщност създадена изкуствено от Озимандий), и именно тя е причината за последващите събития в света. Т.е. д-р Манхатън не е приел негативната роля на „отговорника за бедствието, сполетяло Ню Йорк“, както е във филма на Зак Снайдър. Респективно, понеже става дума за същата вселена, някои от персонажите са същите (като например Озимандий, д-р Манхатън и Лори Юпитер), но се играят от други актьори, защото това не е пряко продължение на филма, а отделна история.

Ето защо сериалът е толкова впечатляващ. Обикновено когато се прави авторско продължение на нещо гениално, то е плоско, кухо и излишно, защото целта му е ясна – да прави пари на гърба на IP[72], което има установено име.

Тук е точно обратното. Не само че духът на оригинала е хванат, но дълбочината на историята, нейният ритъм, маниер на разказване и респективно архетипните акорди, които докосва, са рядко за Холивуд явление.

Имаме жълто-черно-син плакат на черна жена с черна „превръзка“ на очите на фона на часовник, а слоганът е: „It’s Time“

Аналогично на оригиналната графична новела, основните теми в сериала касаят как при поколенческата травма историята се повтаря, което, разбира се, по естеството на нещата засяга отново и времето.

Сюжетът е разказан нелинейно по доста интересен начин, като аналог на структурата на оригиналния „Wathcmen“, затова тук ще го преподредя, понеже ми е пределно ясно, че много малко хора ще изгледат цялата продукция. В него има и много интересни детайли, които ще пропускам, понеже в преразказ те ще донесат повече объркване, отколкото яснота.

Сериите започват с малко познато историческо събитие – клането на чернокожи в Тълса от 1921 г. Малко черно момченце губи родителите си в огъня на вилнеещия в града Ку-Клукс-Клан (ККК). В последния момент то успява да се спаси наред с едно черно момиченце, което на онзи етап е още бебе. Двамата порастват и създават семейство, ражда им се син (но за това по-късно).

Малкият сирак се казва Уил Рийвс, като личното му име очевидно ни води на темата с „волята“ (will). Уил става полицай, той е пазител в синьо, защото иска да предотвратява неправдата в множеството ѝ форми, за да не се налага друг да преживява това, което е преживял той като дете. Още от първия ден обаче той се сблъсква с расизма на белите си колеги, които възпрепятстват работата му и го унижават по всички възможни начини. Докато не идва денят, в който той буквално е отвлечен от тях и бива жестоко пребит. За назидание „да не знае много“ на Уил му е сложена качулка и бива обесен на огромен дъб. Уил припада от загубата на въздух, но на прага на смъртта колегите му полицаи режат въжето, с което му дават урок, че „трябва да си знае мястото“. Уил се връща вкъщи с качулката в ръце и все още висящото бесило на врата. Вижда как някакви главорези нападат самотна бяла двойка в нощта. Превъзбуден от случилото се и осъзнавайки, че дори като полицай той не може да упражнява правдата, която се е клел да въплъщава като служител на реда, той намира друг начин да спази обета си. В помощ идва и основната черта на Уил (която сам признава) – той е ядосан. Слага качулката, която все още държи, и пребива побойниците, така спасявайки бялата двойка. Той се превръща в първия маскиран герой – т. нар. „Закачулена правда“. Жена му Джун (малкото бебе, което Уил спасява от клането в Тълса) го поощрява да въздава справедливост и той намира подкрепа в нейно лице да бъде онова, което наистина е.

Закачулената правда е една от мистериите на оригиналния „Watchmen“. По-наблюдателните от вас са го мернали още сред оригиналните Минутковци, които той всъщност основава. Именно Закачулената правда вдъхновява появяването на всички следващи маскирани герои и именно той е този, който спасява Сали Юпитер от това да бъде изнасилена от Комедианта в оригиналната история. Той е „мистерия“, защото е единственият, чиято самоличност никога не е изяснена в графичната новела. Сериалът експлоатира това по гениален начин и според мен произходът му е композиран прекрасно от Линделоф.

Слагайки качулката, Уил буквално се превръща в пазител. Но понеже дори маскиран герой няма как да остане ненаказан, ако бъде черен във времената, в които Уил живее – той слага талк около очите си, за да бъде смятан за бял. Носейки и ръкавици – никой не може да заподозре, че Закачулената правда е всъщност чернокож. Т.е. Уил е двойно скрит и... покрит :) Респективно по естеството си той представлява достатъчна тайна, че да се превърне в локална „Световна ос“, достойна за завихрянето и раждането на цялата идея за „маскираното геройство“.[73] Съответно с него стартира и ново време – това на маскираните пазители.

Уил започва своята борба за правда в нощен Ню Йорк. На даден етап, той попада на проект на ККК, наречен „Циклоп“, което, както знаете, е митологично същество с едно око в средата на челото (wink-wink). „Циклоп“ (чието лого – шокиращо – е око) разработват камери, които да хипнотизират чернокожите така, че те сами да започнат бунтове помежду си и да се самоизбият. Тези камери са поставени в кината на черно населените квартали, редувайки бързо присвяткваща ярка светлина, подобна на тази в днешните дискотеки[74]. Жертвата чува в главата си глас, който казва, че „трябва да наранява единствено чернокожи“ и клането започва. Класически mind control.

Уил екзекутира един по един всички замесени. Жена му Джун е ужасена от това и казва на Уил, че той е изцяло превзет от гнева си. Взима сина им и заминава за Тълса – техния роден дом. Заявява на мъжа си, че „той е мъртъв за тях“. След това Уил изчезва тотално за десетки години.

Той се появява отново, вече като доста възрастен 105-годишен мъж (в инвалидна количка)[75], в родната му Тълса. Там обесва началника на местната полиция, който се оказва скрит член на ККК. Уил не е забравил мисията си и тъй като вече е на пределна възраст ползва технологията, разработена от „Циклоп“, за да mind control-не началника и на практика да го накара да се самообеси. Това се случва на нашата централна Световна ос от синхромистичната ни карта – дъб, аналогичен на този, откъдето започва пътешествието на Закачулената правда. Именно на този дъб Уил извиква главната героиня на филма – Анджела Ейбар. Тя е подчинена на полицейския комисар и също като Уил е полицай. Последният прави самопризнания за извършеното престъпление.

Сега ни предстои да разберем коя е Анджела.

Сестра нощ е главната ни героиня и синхромистичните резонанси започват още от нейното име. В ролята е чернокожата Реджина King и макар и полицай, тя има друго маскирано амплоа, което се зове „Сестра нощ“. Така имаме черна жена, която резонира с концепциите за „нощта“ и „краля“, а началото на нейното пътешествие започва пред дъб с историята на Уил Рийвс. Следите думите в курсив, нали?

Сестра нощ е Анджела Ейбар. Родителите ѝ загиват във Виетнам и тя като Уил е сирак. Въпреки това тя остава там и в даден момент открива съпруга си Кал. Прякорът си тя взима от събитие в наратива на сериала, наречено „Бялата нощ“. То се отнася до синхронизирано нощно нападение на над 40 полицаи от white supremacy-група, наречена „Седмата кавалерия“. Членовете ѝ носят маски на Роршах, защото са вдъхновени от записките му, намерени в края на графичната новела[76], и считат всички „пазители“ – включително и униформените такива – за вредни. Така Кавалерията влиза групово в домовете на полицаите и от нападението оцеляват само двама[77] – Анджела и началникът на полицията, обесен по-късно от Уил. Ето защо Анджела има особено отношение към случая – тя е развила особена връзка с нейния шеф, поради което е решена да разкрие кой стои зад убийството му. Когато Уил поема отговорност за стореното, Сестра нощ не му вярва, защото вижда 105-годишен мъж в инвалидна количка, който чисто физически не е способен да извърши това, за което сам се предава. Той обяснява на Анджела, че началникът на полицията не е този, за който се представя, и я съветва да погледне „скелетите в килера му“. Сестра нощ прави това и открива скрито отделение в кабинета му с костюм на ККК. Постепенно започва да вярва на историята на Уил.

Д-р Манхатън има доста по-кратко участие и роля в сериала. Той се появява чак в последните 2 епизода, което доказва, че ако историята е добра, на нея не ѝ е нужно зрелище от свръхестествено естество. Синият бог е изигран от черния Яхия Абдул-Матийн II, който подобно на предшественика си не пропуска да се появи по пишка.

След събитията от оригинала Джон изчезва от Земята и спазва обещанието си – той решава да създаде живот. И прави това... къде? На луната на Юпитер – Европа! Макар да е възможно мотива с „Юпитер“[78] да е чисто наративно добавен като намигане към старата му любов Лори Юпитер[79], то решението на нашия Sun/gold-resonator да създаде живот именно на Европа е единственият 100-процентов съвпад в поп културата с написаното от Раду Чинамар по отношение на обсъжданата от него триангулация между Антарктика, Долината на златните тронове и споменатата луна на най-голямата планета в Слънчевата ни система. И тъй като (както видяхте) синхромрежата на „Wathcmen“ резонира силно със златото, Антарктика и Европа – това си заслужава поне да се отбележи, макар и само по себе си да си остава от категорията „trivia“.

Anyway! В сериала виждаме как в детството си (преди да заживее в САЩ) по стечение на обстоятелствата Джон живее с баща си в английско имение. Неговите съдържатели са благородници – мъж и жена, които Джон тайно наблюдава да правят секс. Тъй като Джон е малко дете, те му обясняват, че е станал свидетел на красивия акт по създаването на живот. Техният „син е умрял и се надяват Бог да ги дари с ново дете“. Те му подаряват Библия и му разказват мита за Адам и Ева с уговорката да обещае някой ден той самият да създаде нещо красиво.

Джон обещава и изпълнява заръката си „след 70 години и на 624 милиона километра“... на Европа :)

Той създава атмосфера, природа и живот на луната, и ражда копие на мъжа и жената, от които за пръв път научава концепциите за „любов“ и „красиво“ – неговите Адам и Ева. Превъзхождащи човека същества, които се грижат повече за другите, отколкото за себе си. Но любовта им към д-р Манхатън е безгранична. Единственото, което искат, е да му угодят и да го обожават. Което е и разбираемата правдоподобна причина това да е толкова незадоволително. Поради което той напуска Европа. Той търси друг тип любов. От земна жена.

Също така иска да умре. Странно е как двете вървят в комплект, а? Хи-хи.

За тези си цели обаче, има нужда от помощ.

Озимандий в сериала е изигран от ветерана Джеръми Айрънс. 34 години след събитията в оригинала, той също е възрастен мъж и все още обитава своя храм Карнак в Антарктика, полудявайки от скука. Той редовно телепортира (на произволен принцип) малки сепии в различни части на света, които се сипят като дъжд и предизвикват психичен шок сред населението. Целта – да се поддържа живо събитието от оригиналната история, което да държи човечеството послушно, за да не се стига до нов глобален конфликт. Колективната травма бива подсилвана, защото така се подсилва и резултатът (световен мир). Но това не работи напълно... Човечеството продължава да произвежда своите атомни бомби, въпреки че Озимандий им е дал всички средства, за да живеят без тях. Той не може да преживее утопията, която винаги е искал да види.

В даден момент при него идва също толкова отегченият д-р Манхатън. Той е влюбен в жена, но никога няма да може да бъде с нея пълноценно, ако е д-р Манхатън, а не обикновен мъж. Той моли Вайт за решение. Защо? Защото според нашия крал, Джон няма никакво въображение. Правилно. Слънцето е просто всички истории накуп. Въображението идва от... другаде :)

Оказва се, че Вайт е създал устройство, което да потисне паметта на Джон и силите му на д-р Манхатън още преди 30 г. И тук идва моментът, който очаквам, откакто за пръв път писах за д-р Манхатън...

Устройството изглежда така...

... и трябва да се сложи тук...

Сега!

Всеки един текст, който цели да покаже нещо, съдържа потенциала за т. нар. „момент на триумф“. Това е моментът, в който си даваш сметка, че всичко, което си писал, всички точки, които искаш да свържеш, плясват читателя по челото (няма да казвам „с какво“, но го има показано в „Wathcmen“, хаха!) и той вижда окончателно, че това, което му показваш, не е „само в главата ти“. Макар че точката и челото тук буквално касаят именно главата :Р Но стига съм демонстрирал колко съм духовит, сякаш е останал някой в този сайт, който още не знае, че мога да жонглирам с думи! Искам да кажа, че за настоящата книга – това е „моментът на триумф“! Което е и обяснението „защо“ сега ще се поперча „малко“!

Чисто линейно погледнато наративите винаги искат да се върнат към точка(ТА), „да захапят „опашката“ си“. Парадоксът е, че колкото и разпръснати и фрагментирани да изглеждат историите, в същността си те никога не са се отделяли от точката и това „движение към цялостност“ е просто наративно изражение на една инак структурна даденост. Тяхната наглед „раздалеченост“ (в контекста на storytelling-а) може да ги „подеформира“ малко, да ги „поизмени“, едно първоначално нещо да стане канал и на други смисли[80], което на пръв поглед да превърне нещото в „друго нещо“... Но когато се проследят „съседните“ на нещото нишки, когато присъстват повечето тропи и меми от общия митологичен фон – тогава нещата лъсват и разбираш, че става дума за същото нещо.

В този ред на мисли!

Аз казах ли още в началото, че тея двата символа са едно и също нещо, а?!?

Питам, казах ли?! Казах ли, че не става дума за никакъв водород?!

Казах, нали!?

Колко хора завъртяха очи? Колко?!

Колко човека въртят очи сега? Нула! Защото дори аз не въртя очи на тях, а просто се смея като психопат!

Free Joomla Extensions

Почакайте сега, такъв момент не приключва толкова бързо! Ооо, не! I’m gonna brag like a bitch!

Нека разчепкам кадрите, за да се пофукам и аз веднъж в тоя живот!

Защо?!

Защото заслужавам god damn it, ето защо!

Вайт вади черна кутийка, облъчена с тахионни частици – толкова малки, че са на практика единствените, които Джон не може да види... Джон казва с усмивка[81], че не знае какво има в кутийката – т.е. – той е сляп за съдържанието ѝ!

... нашият крал я хваща с ръкавици в кралскосин цвят...

... и от черната кутийка, хваната с ръкавици в кралскосин цвят, кралят на кралете вади символа на Слънцето/златото – подаръка за нашия синьо-черен сляп Sun/gold-resonator д-р Манхатън, показвайки му, че трябва да бъде поставен на третото му око:

Синьо-черният Джон хваща устройството и виждаме кадър в близък план, в който той държи символа на Слънцето/златото/окото пред собственото си око си (така „проглеждайки“), в което откриваме поредното ни синхромистично сцепление:

Всичко това премахва и последното съмнение „на какво е репрезентация символът на челото на д-р Манхатън“.

В допълнение, след като всичко, което написах за „Watchmen“, бе завършено, видях в записките на Алън Муур, че оригиналният замисъл за дизайна на д-р Манхатън е... той да бъде златен!

Who’s your daddy now?!?

But wait!

There’s more!

You think I’m fuckin done bragging?

No!!!

Както казах, всичко в сериала е представено нелинейно, така че това, което разказвам тук, всъщност се случва в предпоследния епизод. Допреди това публиката не знае, че мъжът на Анджела – приелият самоличността на мъртъв човек „Кал“[82] – всъщност е д-р Манхатън, който е сложил устройството в главата си и не помни кой е. Жената, в която Джон е влюбен, и заради която всъщност се връща на Земята, е всъщност Анджела – Сестра нощ. Кой сега ще опонира на поета, че Слънцето не е влюбено в нощта, м?

Кратък flashback в миналото ни показва как се случва това.

Синьо-черното ни Слънце коленичи пред нощта като кучка, защото ще му сложат пръстен на челото, хаха! Преди това Анджела го целува по същото това чело в Джàсмина style. И така, на фона на златист часовник, имаме кадър, въвличащ идеите за Слънце, нощ, злато, време, синьо и черно...

... в който Сестра нощ слага символа на Слънцето на третото око на синия бог Слънце:

Нощта анестезира Слънцето на фона на златното време.

Time’s up, Jon.

И така, двамата си живеят 10 г. спокойно в Тълса. Джон е забравил, че е д-р Манхатън, и вярва, че е някакъв пич на име „Кал“, а Анджела се преструва, че са нормално семейство с 3 осиновени деца.

Но, както е казано – „случва се и в най-добрите семейства“ :) А именно – трагедията, която Джон казва на Анджела, че ще се случи „след 10 г.“ още преди да станат двойка. Тя предусеща момента и прави необходимото – разбива черепа на съпруга си с чук – хаха! I’m not fuckin around!

За да може Кал да си спомни, че е д-р Манхатън, и да нарита задниците на всички, то устройството, блокиращо паметта му следва да бъде извадено. Така имаме още един кадър на нашия символ (отново на фона на око), който този път е кървав и осветен в синьо от току-що събудилото се Слънце.

Защо се стига дотам?

Съществуват 2 властови фракции, които знаят, че д-р Манхатън живее под прикритие в Тълса. Те засичат уникалната му енергийна сигнатура и кроят планове как той да бъде хванат, а силите му отнети и прехвърлени на тях. Едната фракция е вече споменатата Седма кавалерия. Тя има политически гръб, лоби и ресурс.

Другата фракция е Лейди Трю – дъщерята трилионер на Озимандий, за чието съществуване през по-голямата част от сюжета той не знае.

Първите не са важни за нас, но Лейди Трю е последния протагонист, който ще разгледам, защото има значение.

Лейди Трю е гений като баща си, тя е най-умната жена на света. Зачената е без знанието на Вайт[83], след като майката на Трю открадва семенната му течност от негов сейф и се самоосеменява изкуствено. Трю намира Озимандий в Карнак и му казва коя е – а именно проба 2346 :) Дава му да разбере, че е наясно за неговата „практическа шега“ с „космическата сепия, паднала над Ню Йорк“, която той е причинил на човечеството (обект на сюжета на графичната новела). Идва с план за по-ефективно спасение на хората, но има нужда от $42 млрд. за осъществяването му. По същество планът ѝ е да открадне силите на д-р Манхатън и с тях да избави човечеството от ядрените му арсенали, за да не може никога повече да има вариант за атомни бедствия. Вайт не е заинтересован нито от това да има дъщеря, нито от нейния (наследен) месиански комплекс. Озимандий я отхвърля и отпраща с отговора, че „ако е достатъчно способна“, ще създаде империя от нищото, както той навремето се отказва от неизмерното наследство, което е получил, почвайки от нулата.

Минават години и тя прави точно това. Основава най-голямата корпорация в света, като основните ѝ технологии са свързани с ДНК. В нарцистичен амок тя дори клонира умиращата си майка в младо тяло и я отглежда като дъщеря. Навярно насочеността към генетиката е провокирана от факта, че Трю има очевидна травма с баща си. Той е липсващ не само защото през по-голямата част от живота ѝ не е знаел за съществуването ѝ, но и защото, когато най-накрая разбира, Озимандий я отхвърля. И тъй като има травма с баща си, тя строи т. нар. „Часовник на хилядолетието“. Квантовата центрофуга, с която смята да отнеме силите на д-р Манхатън и да ги прехвърли на себе си. Тя иска да стане Слънцето, което никога не е имала (т.е. баща), и ще го направи с часовник. На този етап вече сами трябва да виждате повтарящите се теми, така че няма да ги извеждам всеки път като Мунчо.

Вече имаме достатъчно информация за всички персонажи, за да разберете красотата на тяхното архетипно взаимодействие, което ще опиша сега.

Главната тема на сериала „Watchmen“ е наследствеността и ДНК. Не че във филма това не е засегнато (покрай Лори и Комедианта), но централният наратив тук се върти именно около това. Вече разбирате връзката на наследствеността с времето (което тук също е засегнато покрай лейди Трю, д-р Манхатън и Часовника на хилядолетието), но мотивът за ДНК е особено развит в сериала по отношение на това как то формира епохите.

Ето защо основната сюжетна линия се върти около Анджела (Сестра нощ) и възрастния Уил (който в младините си е първият маскиран герой – Закачулената правда). С целия контекст, който вече имаме ще е по-лесно да забележим как цялата наративна нишка, свързана с тях, се свежда до търкането между Бялото и Черното слънце:

• Уил е черен, който е скрит с качулка, и се представя за бял[84]; Анджела е черна и също е скрита (асоциира се с нощта), но работи за бял комисар, въпреки че той е в основата на „Бялата нощ“, която иска да екзекутира всички черни[85];

• и двамата се борят за реда с методите на хаоса, защото са маскирани герои – Черният (но представящ се за бял) Уил се бори срещу „Циклоп“, които разработват MK-технология чрез серия от бързи присвятквания между светлина и тъмнина; Анджела се бори срещу Седмата кавалерия, която носи черно-бели маски на Роршах;

• бивайки маскирани, Уил нанася бял талк около очите си, за да се впише в епохата, а Анджела пръска черен спрей около очите си, за да допълни своята маскировка;

• и двамата имат поколенческа травма, свързана с корена (връзката с подземния свят) – родителите на Уил загиват при клането в Тълса от ККК в огъня; родителите на Анджела загиват при бомбен атентат във Виетнам (отново огън);

• респективно и двамата са били на прага на смъртта (от емблематични бели извършители), което е основната характеристика на Черното слънце – Уил едва оцелява след удара на ККК в Тълса, а Анджела е простреляна и почти умира след нападението на Седмата кавалерия по време на „Бялата нощ“.

И т.н., и т.н...

Всички тези обстоятелства дават лесен отговор на въпроса защо и двата персонажа са силно ядосани. Уил е ядосан за всичко, причинено му от ККК и „Циклоп“; Анджела, защото семейството ѝ е отнето, а Седмата кавалерия се опитва да посегне и на новосформираното ѝ такова.

И тъй като всичко в тяхната динамика е свързано с наследството на предците (респективно корените/ДНК), Уил е обесен на нашата Световна ос (от синхромистичната ни карта) – дъба и именно това го превръща в Закачулената правда, с което се ражда по-рано споменатото „ново време на маскираните герои“[86]. Ето защо, когато Уил за пръв път се среща с Анджела, той я вика на местопрестъплението под дъб, където признава, че е обесил комисаря на полицията.

Както казах, Анджела не вярва на Уил, че е способен да увеси голям мъж на толкова висок дъб, защото вижда 105-годишен дядо в инвалидна количка.[87] Тя му взима ДНК проба, за да разбере кой е, защото той не ѝ казва нищо за себе си. След което отива в „Центъра за културно наследство“ в Грийнууд (Greenwood), което в превод означава „зелена гора“, насочвайки ни така отново към идеята за дървото. Няма и как да е иначе, защото това е нещо като публична информационна банка за ДНК, която съдържа информация за кръвната линия на даден ген. Или с други думи – човек може да разбере родословното си дърво.

Сестра нощ прониква с взлом там, защото иска това да бъде „off record“. Sure enough – логото на Центъра е дърво:

Дървото среща нощта или нощта среща дървото?

И има защо. Резултатите от теста на Уил са изплюти от нещо подобно на vending машина за деривативни американски газирани напитки, но под формата на... жълъд:

Анджела го взима и го пуска в друг апарат, който представлява кръг с камъни и малка тубичка в центъра му, която инсталация в перспектива отгоре няма да обяснявам на кой символ би приличала...

Добре де, прилича на ето това, хаха!

Anyway, няма да остроумнича колко прав съм за Всичко! Бях тръгнал да казвам, че от дупчицата на символа „☉“ излиза синя холограма на син дъб, а декорът на залата със светлинната проекция включва пана в кралскосиньо:

Не, не светлината от проекцията ги кара да изглеждат така

Благодарение на изследването, тя разбира, че има жив прародител. Това е нейният дядо по (разбира се!) бащина линия. И този дядо е... Уил. Закачулената правда е баща на бащата на Анджела, който тя губи в огън, както Уил губи своя баща в огъня. Виждате как историята винаги се повтаря в рода и поколенческата травма с бащата по бащина линия е свързана именно с времето, която ще видим, че Анджела излекува благодарение на самия бог на времето в конкретната фиктивна вселена – д-р Манхатън.

Тук това е представено по много удачен начин – чрез прескачане по времевата линия на самото разказвачество – похват, станал много популярен именно с теленовелата „Lost“, чийто сценарист е същият герой, виновен и за дискутирания в момента минисериал. Да прескачаш през времевата линия на storytelling-а като прийом за обяснението на времевите парадокси в самия сюжет е добра демонстрация по това „как се чупи ляво полукълбо“. Чисто наративно: след като Анджела среща д-р Манхатън, последният отива при Уил, който към онзи момент не знае, че има жива внучка, защото (ако помните) жена му го зарязва заради неговата жестокост, отмъквайки сина му. Д-р Манхатън казва на Закачулената правда, че има жива роднина. Респективно д-р Манхатън разбира, „че Анджела има жив дядо“ много след този момент, в бъдещето, когато тя самата му казва за резултата от изследванията. Т.е. тя е изначалната причина дядо ѝ да влезе в живота ѝ и да убие полицейския началник в „Predestination“ style. Това е забавно, защото през цялото време иска да се отърве от него, а по-късно разбира, че тя го е викнала :) Но не е ли така винаги в семейните отношения, мили мои деца? :D

„Watchmen“ косвено ни казва една истина, която осмислих преди няколко години по нов начин. А именно – наследството е в кръвта, не в земята. Твоята земя е кръвта на предците ти и историята, която те носят. Генетично, травматично, енергийно, буквално – всякак. Земята са хората, а не самата земя. Отношението към последната зависи от отношението между хората.

Това е нишката, която се плете и по отношение на лейди Трю и баща ѝ Озимандий. След като той я отхвърля (не изцяло безпричинно) в Карнак на Антарктика, се появява д-р Манхатън. Това е моментът, в който той иска по-рано дискутираното устройство. Вайт му го дава, но иска услуга в замяна. Тъй като не може да преживее утопията, която сам създава на Земята, негова дълбока липса остава нуждата му да преживее такава. Затова Джон го телепортира на Европа, където е създал вече скучния за него рай.

В даден момент обаче Озимандий разбира, че не е рай там, където никой не се нуждае от него. Оставените на Европа Адам и Ева започват да го боготворят, както преди това са боготворели д-р Манхатън, и аналогично на него Вайт бързо се отегчава. Всеки ден там Адам и Ева празнуват рождения му ден – най-щастливия ден за новия бог на Европа. Това става толкова скучно, че дори часовникът му спира там. Респективно Вайт започва масово да клонира Адам и Ева и да прави с тях какви ли не неща, за да разнообразява дните си. От отегчение той дори създава пиесата „Синът на часовникаря“, която е за живота на д-р Манхатън.

В процеса на разказване на неговата история има и мотив, който просто ме задави със собствената ми лига... Виждаме как първият Адам, създаден от Джон (преди да бъде масово клониран от Вайт), се е превърнал в... пират, защото е изоставен от бога си! Той има свой собствен периметър в рая на Европа, който Вайт не бива да пресича, инак следва конфликт.

Неговата територия е маркирана с черно-жълтия пиратски флаг, закачен на косата на смъртта, което добавя нови уникални точки към нашия синхромистичен разбор

Разбира се, човекът с косата е Сатурн – нашият бог на времето, посичащ безпощадно всички ни. Наративът на „Watchmen“ извлича по уникален начин от несъзнаваното това, което бях открил няколко месеца по-рано. Митологично, времето като травматично събитие се ражда, след като Адам не е навреме, за да предотврати глупотевините на жена си. И когато бог го отхвърля – архетипно се ражда първият пират. В сериала Адам вече не показва лицето, защото Вайт го кара да ходи с маска. Понеже „маските правят хората жестоки“, а Вайт има нужда да си създаде достоен противник, за да не полудее в престоя си на Европа. Дори пиратът Адам обаче обожава Вайт и неговата роля на „лошия“ е изцяло наративна – за да има поне минимален конфликт и усещане за „граничност“ в инак безкрайно еднообразния love n’ light рай на Озимандий.

Вайт обаче намира начин да се измъкне от Европа. Със съобщение, което му отнема 8 години да изпрати до Земята, Озимандий моли дъщеря си да го прибере. Той прави това като изписва „Спаси ме, дъще“ с труповете на безброй клонирани Адамовци – надпис достатъчно голям, за да може да бъде видян от космоса. Не знам колко нива на символика има тук... Баща да изпише надпис, с който моли да бъде спасен от дъщеря си чрез труповете на митологичния прототип на самия човек, който е изначалната причина да има „травма с бащата“ е просто... уау, уау, УаУ за мен! Респективно тя праща кораб, с който го връща на планетата ни, особено трогната от факта, че думата „дъщеря“ е спелувана от трупове, което е отнело много екстра време.[88]

Внимавате ли сега?

Тъй като пътят наобратно също е дългогодишен, лейди Трю позлатява баща си, което го вкарва в състояние на стаза:

Free Joomla Extensions

Така че, когато слушам „Golden Eye“ на Тина Търнър, вече ще се сещам за този кадър :Р

Де факто тя прави от баща си злато на Европа[89] и го държи като статуя дълго след като пристига на Земята, защото е in control и може. Вади го от хибернация, чак когато е готова да пусне в действие Часовника на хилядолетието. Де факто тя позлатява човека с окото, защото иска той да наблюдава триумфа ѝ „започвайки от нулата“. Макар и двамата да са превзети от собствената си суета и реално да не си помагат един на друг (защото нямат чисти мотиви), все пак виждате мотива с времето (часовника), окото и златото отново обединени чрез бащата.

И така.

Лейди Трю иска да хване синия бог на времето в квантовата си центрофуга (Часовника на хилядолетието). Тя казва това на Анджела, което е знак за нея, че трябва да събуди спящия ѝ съпруг Кал (д-р Манхатън под прикритие, което той самият също не помни). Което ни връща и на причината защо Сестра нощ трябва да разбие главата на синьото Слънце с чук :)

Първото нещо, което богът на времето прави, след като се събуди, е да види, че часовникът в къщата е счупен (не питайте) и да влезе във воден басейн (което е „по-важен момент за после“, както самият той се изразява). В крайна сметка д-р Манхатън бива уловен (както по-рано сам предвижда) и вкаран в кубична клетка, направена от стари батерии на часовници, т.е. той е в „капана на времето“, защото буквално времената са на път да се сменят. В резултат Джон е дезориентиран и силите му са блокирани. Отстрани на клетката стоят сини колони, чиито капители много напомнят чашката на нашия... син лотос (минус главата) :)

После стават много неща, които само маркирам... Излиза, че преди години Трю е сключила споразумение с Уил тя да докара докрай отмъщението му срещу всички лидери на „Циклоп“. В замяна той ѝ предоставя д-р Манхатън чрез Анджела, информирайки я, че синият бог се крие в тялото на черен човек в Тълса. Вторият пласт на тайната е, че д-р Манхатън подкокоросва Уил да направи това, защото е знаел, че ще умре. Реално мястото на екзекуцията на новото ККК е мястото, където е построен Часовникът на хилядолетието и там, където преди 100 г. е започнало клането в Тълса – събитието, което в крайна сметка създава Закачулената правда. Виждаме как старото време свършва и новото време започва в точката, обединена от куба, в който е хванато синьото Слънце[90], обградено от сините лотоси. Чрез жертвоприношението на бога на времето се слага началото на „ново време“.

Старият бог (на времето[91]) бива заменен от новата богиня

Цялата Седма кавалерия бива изпарена, а лидерът ѝ буквално се пръска като балон. Кръвта влиза в кубичната клетка на Джон, което му дава достъп до външния свят и чрез пулс, който предава по нея успява да телепортира Лори Юпитер и Озимандий в Антарктика, откъдето Вайт може да помогне за ситуацията. Той прави това, което е правил десетилетия – телепортира сепии върху Часовника на хилядолетието (който прилича и на око), но този път, преди да го направи, ги замразява. На практика от небето падат ледени куршуми, които разрушават конструкцията на Трю и Часовника ѝ се срутва върху нея, наред с кръста... :) Вайт и Трю не успяват да се излекуват един друг, а тя не може да го извади от Бездната. И двамата са обхванати от космически нарцисизъм.

Жертвайки се обаче, д-р Манхатън успява да събере семейството на Анджела. В самия край на сериала дядо ѝ Уил разкрива, че когато е слагал маската на Закачулената правда, е усещал не гняв, а страх и болка. Обяснява ѝ, че няма как да заздравее, криейки се зад маска, защото „раните се нуждаят от въздух“. Не се става крал, оставайки пират...

Анджела, Уил и осиновените ѝ деца излизат от киното, в което са се скрили, докато вали дъжд от замразени сепии. Името му е „Dreamland Theatre“. В него преди 100 г. малкият Уил гледа първия маскиран чернокож шериф, раздаващ справедливост от големия екран, и в онзи момент решава да стане полицай (дори взема неговото име). Във вече реновираното кино (след клането в Тълса), той излиза оттам със семейството си, което преди това е било фрактурирано – както за него, така и за внучката му Анджела. Последната приема дядо си в собствената си къща. Мечтата за семейство е изпълнена, затова и театърът се казва „Dreamland“ – „земята на мечтите“.

След ледения дъжд обаче, светещите букви на киното са повредени и от Dreamland e останало да свети само „Dr. M.“, което ни напомня, че виновникът за всичко това е Dr. Manhattan. Като става ясно, че Джон винаги е знаел, че с Анджела стига до своята смърт, накрая разбираме и за крайния му план. Силите му да се прехвърлят върху Анджела.

Сестра нощ оставя маскираното геройство и обединява земята (в лицето на дядо ѝ Уил) с небето си (ставайки д-р Манхатън) в междинния план, което е функцията на краля. Което е и моментът, в който напомням, че ролята на Анджела се играе от Реджина King. Ставайки новата версия на д-р Манхатън, тя се превръща в новото време.

Ако погледнем нещата отгоре, те изглеждат по следния начин...

Съществуването на Закачулената правда води до съществуването на д-р Манхатън. Последният води Уил до неговата внучка, която се държи като версия на Закачулената правда, но само за да се превърне в новия д-р Манхатън. Както казах и по-рано – змията захапала клоаката си...

Раждането на първия маскиран герой създава инерция, тласкаща колектива към създаването на идеята за „супергероя“ с реални свръхсили, които променят представата за това „що е човешко“. Това са етапи от самоосмислянето на несъзнаваното, които инициират началото на нови времена. Точно както супергероите в даден момент ще проникнат от страниците на комиксите в реалността ни (по един или друг начин), просто защото идеята вече е подадена. Всичко това е свързано с времето.

Без оглед на това и обратно към нашата тема...

В случая на всички екранни интерпретации на „Watchmen“[92] наблюдаваме просмукване на метанаратив. Дефиницията ми за „метанаратив“ е история, просмукала се от несъзнаваното, която влиза в история, която наглед не разказва просмукалата се история, а нещо друго. В случая „Watchmen“ в своя буквален сюжет няма нищо общо с темата за златото[93], но самият факт, че основната история касае налагането на ново време, просто въвлича златото косвено, защото двете са наративно неразделни в механиката на реалността. Така чрез синхромистицизъм извличаме нишките на конкретния тесерактен коридор.

Такива инструменти са полезни, защото обикновено авторите не са наясно с метанаративите, които намират своя дом в подходящата за това геометрия (в лицето на техния разказ, книга, сценарий и т.н.). Това означава, че дори един творец да реши да разкрие публично смисъла на заложените в неговата творба идеи (което като цяло се случва рядко), той по всяка вероятност няма да може да изведе различните вградени метанаративи в нея. Така е и в случая с автора на „Watchmen“ Алън Муур, който дори има предимството да е окултист и магьосник, създал своя собствена религия.

Но въпреки че не е наясно, разказвачеството му идва от толкова дълбоко, че самата история постепенно се (само)изковава, за да се превърне в съсъд или точка на пресичане на много повече истории. Т.е. поради качествените характеристики на неговото собствено съзнание, той съумява да докосне базови архетипни струни, което позволява на много канали да намерят достъп до колективното съзнание на хората чрез тази конкретна история, без самият той да е наясно за всичките нива на „музика“, която композира.

И именно това е лакмусът, че подобен сюжет идва от несъзнаваното – авторът е в неведение и много често – не го и интересува. Неговата функция е просто да извади историята от себе си.

И това е достатъчно.

А сега, към друга световноизвестна история с наличието на син герой.

Sonic the Hedgehog 2

Соник е вторият най-известен game character на всички времена, което е неразбираемо за мен, имайки предвид, че играта е 10 пъти по-добра от „Super Mario“[94].

Той е син таралеж, който събира златни пръстени върху шахматната платформа, избягвайки различни препятствия. Понякога преминава през ринговете (които са и портали) и се озовава в друг свят, в който събира вълшебни изумруди, които имат формата на диаманти. Всичко това се случва на много висока скорост, което вдига предавката на gameplay-а на самия gaming през 90-те години на миналия век неимоверно.

За съжаление, тук не е мястото да навлизаме в тази златна ера на човечеството, идеята по-скоро е, че Холивуд е изчерпан и отчаян за истории. Така че „защо да не филмираме Sonic?“, казали си няколко евреина с американски имена :)

И те филмирали Соник. И понеже cast-нали Джим Кери да играе лудия лошко д-р Роботник – филмът бил добър. И те направили продължение. И ето така се озовахме в тази ситуация...

От първия филм разбираме, че Соник е сирак и бяга от заплаха от друга вселена, но решава да остане на Земята. В допълнение, че е син, една от първите ни асоциации е, че той държи слънчоглед, което освен че е deep cuts-референция към първото ниво на първата игра от 1991 г. ни подава и синхромистичен пас, насочвайки ни към Слънцето и черния му център в лицето на въпросното растение.[95]

Импресията е подсилена от факта, че пребиваването на Земята на нашия герой започва от пещера[96], но после бива осиновен от полицая Том, след като предизвиква токова авария и оставя голяма част от континента на тъмно. Соник бяга от своя заклет враг д-р Роботник (който също е сирак) и в това се състои целият филм. Докато го прави, виждаме алюзия за синия Соник с „трето око“[97], имаме зашеметяващите цели 5 референции към лайното[98], идеята за „Глупака“ чрез уличен мим, който образува златна дъга-портал от пръстените на Соник, препратка към египетския мотив и неговата порталност чрез идеята синьо-черно-златно. Роботник е заточен в свят на гигантски гъби през един от пръстените на Соник.

Премиерата на втория филм е на 1 април, което прави пряка връзка с идеята за Глупака.

В него Джим Кери се измъква от тази планета[99] с помощта на един от сините бодли на таралежа, които генерират неограничена енергия. Гъбите почват да светят в синьо (както бе обяснено по-рано), а енергийният impact привлича вниманието на същества, които отварят пръстеновиден портал. Съществата приличат на... Хор:

Роботник се връща на Земята с чужда помощ

В нашия свят вече виждаме как Том е „осиновил“ Соник и става негов пастрок, което означава, че отново имаме Пазител в синьо – буквално и метафорично. Том има куче, което е приятел на Соник още от първия филм. Разбира се, синият таралеж има проблем с бащината фигура в лицето на Том[100], който иска да го научи на по-отговорно отношение към останалите. Той иска да бъде супергерой, но в резултат спуква водопровода на цял квартал. Междувременно отново пърди и пада във вода, което е важно да се отбележи, защото не може да плува[101].

Том и гаджето му отиват на сватба на Хаваите or something и Соник остава сам с кучето, и започва да лудее из къщата като тийнейджъра, който е. Имаме ключов кадър, в който синият Соник носи златни ланци, пръстени и слънчеви очила, така запечатвайки синхромистичната нишка за окото, в което не влиза светлина по линията Бяло/Черно слънце.

Във втория филм се появява партньорът на Соник от игрите – лисицата със сини очи Тейлс, така просмуквайки и този образ от нашата синхрокарта.

Той има две опашки, които завърта като витла и лети, поради което е наречен „butt-copter“, така правейки отново референция към задника/ануса

Соник получава инструкции от гигантска синя сова[102] от светлина, за опазването на Главния смарагд, който може да превръща мислите в реалност. Соник е избраният пазител на това съкровище, защото „той има сърце, което никой друг не притежава“.

Разбира се, самият кристал е зелен, правейки референция към сърдечния център и стои на нивото на сърцето на синята сова

Първият ключ за сърдечния кристал е в Сибир, което прави референции към дълбок сняг и студ, напомняйки ни за онази част от синхромрежата на основната книга на Раду, свързана с Антарктика. Соник и Тейлс се изгубват в снежната буря, но успяват да намерят горска хижа, в която, колкото и да е невероятно, отново се просмуква идеята за пиратството.

Макар и в този screenshot да не се вижда – отляво на бабата, плетяща лигавника, има камина с огън. Малко по-късно, след обида за пръдня (отново мотивът с лайното) обитателите на хижата искат да хвърлят Соник и Тейлс в същия този огън. Руснакът, който иска да хвърли лисицата със сини очи в камината, носи златен ланец на ръката.

Соник и Тейлс намират начин да се спасят от ситуацията като предизвикат местния герой на танцово състезание. Облеклото на бабаита? Мечка с корона, приличаща на крал. Побеждават и биват освободени.

В тайна пещера в снеговете откриват златен компас с позната форма, който ще ги отведе до зеления кристал:

По-късно компасът влиза в жлеб със същата форма

Разбира се, след като го взимат, пещерата рухва, защото се появява д-р Роботник, който я разрушава, но следствието от обичайната тропа е същото – съкровището е взето, поради което пространството се разпада.

Започва бясно преследване със „сноуборди“, от което Соник няма как да се измъкне, освен с един от своите портални рингове (всички, от които е изгубил в предната сцена). Той моли единствения си приятел Том, който, както казах, е на сватба на карибски остров or something, и има портален пръстен да го спаси. Респективно имаме сцена, в която Соник минава през пръстен от снежната планина до горещия остров по време на размяната на халките на младоженците[103]. Това е богата сцена, защото символично имаме пресичането на образа 4 пъти – порталът е златен пръстен, разменят се годежни халки от черни, облечени в бяло, а самият портал е отворен от нашия полицай Donut Lord:

Джим Кери открива тайния подводен храм, който помещава кристала сърце. Разбира се, след неговото взимане, храмът колапсира.

Д-р Роботник взима смарагда и става суперпроводник на свръхсили. Само с мислите си създава гигантски робот като излязъл от игрите и разказва играта на цялата американска армия.

Соник и приятелите му влизат в схватка с него.

Соник си говори с мега робота на Роботник от върха на бор, така правейки връзка между синьото трето око и шишарковидната епифиза (pineal gland). Идеята е подсилена от факта, че в следващия кадър роботът сваля Соник от бора именно с лазер... от очите :)

За да скъся безинтересната история – Роботник вкопчва Соник и семейството му в огнен кръг, в чиято среда се явяват именно те, така пресъздавайки смислово познатия символ „☉“.

Големият зелен кристал е разбит и се оказва, че той съдържа в себе си 7-те по-малки кристала, познати на всички, играли играта[104]. Те се обединяват в дъга и влизат в сърцето на Соник:

Пръстенът дъга влиза в сърцето на Соник, защото подобно на Аладин той е „необработеният диамант“ – онзи с чисто сърце, който влиза в подземния свят (в горната сцена на практика таралежът е пред смърт). Отляво и отдясно стоят черна жена и бял мъж, така смислово генерирайки отново познатата формула на vesica piscis, която е обединена от тяхното дете[105] Соник. Напомням, че сцената се случва в огнен пръстен, в който по средата се появява друго кръгче от светлина, формирайки така още веднъж нашия „☉“.

Роботник стъпква Соник и семейството му, но след влизането на 7-те кристала в сърцето на нашия герой, синият Соник се превръща в златния Соник (отново следвайки играта), така потвърждавайки корелацията синьо-светлина-пръстен-злато!

Бивайки близко до смъртта, синият Соник става златен (връзката Бяло/Черно слънце).

В края на филма, когато кристалите се обединяват отново в един зелен, Соник го прибира в чанта с кралскосин цвят.

Образно казано таралежът обединява двете Слънца в себе си и може да материализира неща от Бездната. Първото и единствено, което материализира, е... хотдог, така вкарвайки идеята за Пазителите от Сириус още веднъж във връзка със златото по класически синхромистичен начин... Винаги е удивително как дадени аспекти успяват да се просмучат наративно в сюжета по най-абсурдни начини...

А междувременно, докато пиша тези редове късно през нощта, кучетата ми бясно лаеха нещо в тъмното. След като светнах, се оказа транзитиращ таралеж, което е иронично, имайки предвид, че изследвам историята на таралежа Соник :) Това показва за пореден път и как тези неща се просмукват в реалността.

Класика :D

Соник побеждава, а в сцените след надписите виждаме екип, който търси Роботник сред отломките на падналия му голем. Виждаме специалното звено заето с това, чиито екипи и нашивки са в жълто-черно с обсъжданото в следговора „G“ стоящо за „old geometry“.[106]

За да бъде още по-недвусмислено за какво точно става дума, нашивката отляво не само наподобява геометрично „☉“, но има и синьо в центъра си.[107] Жената от сцената пък е от очевиден азиатски произход, което ни насочва към тяхната отличителна черта – очите.

Азиатката съобщава на главнокомандващия си за открити координати на стар черен проект (black project), който камерата показва.

Говорейки за очеизвадни неща... ☉

В следващия кадър виждаме антигероя на Соник – черния „Shadow“, който, освен че е предвиден за третата част от поредицата, на изпроводяк вкарва и идеята за сянката от нашата синхромистична карта. Защото макар и синият Соник да става златен и да се превръща в Слънце, както знаем – най-силната светлина хвърля най-дебелата... сянка.

Което е и подходящ завършек на цялата идея, витаеща около златото :)

Сега съм изкушен да продължа с пиратския цикъл от филми за съкровища.

Вече имаме достатъчно контекст покрай представеното около „Черната пантера“ и вектора цар/пират, обединен от бащата, който виждаме като все по-важна фигура в митологичния цикъл, гравитиращ около златото. Така ще създадем място да дозадълбочим в онова, което има да се каже за него в нов екскурс, който обещах по-рано.

Нека започна с поредицата, която в последните 20 г. се превърна в емблематична за жанра...

„Карибски пирати“.

The Curse of the Black Pearl

Първата и най-хубава част от франчайза[108] (навярно и най-добрият филм, правен за пирати изобщо) има изключително изпипан сценарий, който се явява архетипен проводник на всички теми, свързани със златото от нашата синхромистична карта. Тя идва от продуцентското студио на Джери Брукхаймър, чието лого пък въплъщава централния обект на същата тази карта:

Тъй като това е един от малкото филми, споменати в този синхромистичен обзор, който почти всеки от вас е гледал, няма да преразказвам подробно сюжета, а ще наблягам предимно на моментите, които ни касаят.

Чрез спомена на Елизабет Суон филмът ни показва почти веднага смислов еквивалент на нашия символ, маскиран като златна монета, но вместо точка има череп по средата:

Монетата принадлежи на пиратския син Търнър, но малката крадла Елизабет си я запазва, защото много иска да бъде пират

Реалната начална арка се разгръща в порт Роял (което означава „кралски“), където се запознаваме с всички замесени герои един по един.

След няколко безинтересни сцени с Елизабет, която пробва рокли, виждаме за пръв път порасналия Уил Търнър, като абсолютно първият кадър с него е на фона на часовник и черно-златна врата, чупейки свещник в къщата на губернатор Суон. Тропата с часовника е крайно символична, защото в продължение на 3 филма Уил ще разнищва травмата с липсващия си баща, слизайки в Бездната (и дори превръщайки се в нея), а цветовата кодировка и „счупването на огъня“ недвусмислено ни насочват допълнително към вече дискутирани неща.[109]

Уил е в дома на губернатора, за да му връчи изработена от него сабя с черна дръжка и златен филигран, която също ще играе роля в няколко филма напред. Т.е. той е ковач (blacksmith), той изковава черно-златната сабя и накрая тя се оказва негова, защото той извървява архетипа на краля. Затова и той живее в порт Роял и името му значи „воля“.

Огледалната му противоположност е пиратът Джак Спароу. Много наподобяващ анимационен герой, той е типичен за архетипа си: копнее за свобода по всякакви ексцентрични начини и прави каквото иска само защото го иска; около него витаят легенди[110]; първото нещо, за което мисли в дадена ситуация, е какво може да вземе, което го прави пълен trickster, защото макар и вписан в общ контекст, той винаги гони своя интерес. Най-важното обаче е, че не се бои да пристъпи прага на смъртта – т.е. той е в контакт с Черното слънце. Пристигайки в порт Роял, той на свой ред бива посрещнат като „Mr. Smith“ (което също е съкратено за „ковач“, като после сам се представя с това име) и почва да говори за кораба си „Черната перла“.

Alias-ът на Джак и професията на Уил насочват към идеята, че и двамата „коват“ пътя си. След като спасява „принцесата“ от удавяне, Джак бива разпознат като пират и, макар и окован, успява да избяга от властите, озовавайки се именно в ковачницата на Уил. Джак иска да се освободи от сложените му вериги, активирайки механизъм, задвижван от магаре, което жигосва.

Разбира се, интересното тук е, че Джони Деп играе архетипа на Глупака (и във филма е наричан „глупак“). Във всички филми схемите и интуитивните му решения работят на магия, често без да знае каква е следващата му стъпка. Въпросното магаре в кадъра е наративен проводник на Глупака.[111] Респективно то къса оковите му. Именно в ковачницата Уил и Джак се сблъскват за пръв път, което не свършва добре за пирата – той бива хванат и тикнат в тъмницата на порт Роял. Там имаме кучето-пазител, което държи в уста ключовете за свободата на всички затворници. Както ще видим, то е повтарящ се образ.

Междувременно пиратите от „Черната перла“ нападат порт Роял през нощта, защото са призовани от златната монета, която Елизабет взима от Уил. В известен смисъл тя е белязана от него, защото – както знаете от следговора на „Долината на златните тронове“ – златото може да поема проклятия.

В случая златната монета е част от съкровище, съставено от много идентични такива монети, които ацтеките дали на Кортес, за да спрат кръвопролитията му. Тъй като бил ненаситен обаче, местните езически богове проклели златото – всеки смъртен, който извади монета от каменната ракла на Кортес, ще бъде наказан за вечни времена. Съкровището попада в екипажа на „Черната перла“, който си го поделя, без да подозира за последствията. Техният капитан Барбоса обяснява, че в резултат те скитат ни живи, ни умрели, неспособни да се свържат със земята си – не могат да усетят вкуса на храната, не могат да утолят жаждата и похотта си.[112] Те не са сред живите и затова не могат да умрат, но нощта ги разкрива като живи-мъртви. Тласкани от алчността в началото, сега тя ги е погълнала като черна дупка.

Има 1 начин да се махне проклятието от златото – всичките монети трябва да се върнат в раклата на „Острова на смъртта“ и да се заплати за пролятата кръв с кръвта на правилния пират. В случая „правилния пират“ е последният, който не е върнал своята монета в каменната ракла – бащата на Уил Търнър, който се води потънал в „черната забрава на морското дъно“, т.е. в Бездната. И тъй като в сюжета на първия филм той все още се счита за мъртъв, тежестта пада върху Уил. Той трябва да плати генетичния дълг на баща си.

Кръвта трябва да докосне златото, много подобно на ситуацията в реалния живот

След няколко сюжетни обрата в крайна сметка проклятието е вдигнато и Барбоса е прострелян в сърцето, защото то е „черно“. Краля и Глупака оцеляват, макар и в кадър да ги виждаме в обърнати роли:

Това е форма и на наративно „подсказвачество“, защото в останалите филми ще видим как Уил също се превръща в пират, а на Джони Деп все по-често му се налага да бъде крал (т.е. доблестен).

Освен всички тези неща във филма имаме и характерните за синхромрежата ни тривиални тропи като: пират с едно (дървено) око, джудже, на Джак му е казано „да мълчи като гроб“, а съвсем накрая имаме и птиче лайно, понеже във филма все още не се беше появявало такова...

„The Curse of the Black Pearl“ е добра първа част от по-голяма трилогия, чиято ултимативна цел е именно „спасението на бащата от Бездната“, което наред със златото и пиратството все повече се превръща в неразделна част от нашата синхромрежа.

Dead Man’s Chest

Вторият филм вече става доста по-сериозен и окултен. Според мен той не трябва да се бърка с „филмово забавление“ по причини, чието описание изисква коренно различен контекст.

Сюжетът започва с неочаквана смъртна присъда за Уил и Елизабет. Бивайки в контакт с пират (който е противник на короната), те самите опитват от вкуса на Черното слънце, с което пиратът е в постоянно общение.

Оказва се, че Уил може да откупи живота си, ако преговаря с Джак Спароу Източноиндийската компания да си върне важен артефакт – неговия черно-златен осмоъгълен компас[113], който не сочи севера, а „онова, което желаеш най-много на света“.

Междувременно Джак не е в по-добра позиция. Той получава черния знак от бащата на Уил – Каиша Търнър, който е предал душата си на страшилището на океана – прокълнатия Дейви Джоунс и неговия „Летящ холандец“. Спароу е сключил сделка с Джоунс и не е спазил своята част от уговорката. Респективно той бяга и акостира с „Черната перла“ на остров, където е провъзгласен за крал от туземно племе. Джак е целият нарисуван в сини очи и носи „скиптър“ от черно-златни пера.

Всъщност туземците направо го взимат за „бог“, затворен в човешко тяло, от която плът трябва да бъде освободен. Той ще бъде пренесен в жертвоприношение, наред с екипажа му, и затова стои на трона на смъртта[114].

Разбира се, всички протагонисти успяват да избягат и вече имат да разрешават общ проблем. Оказва се, че това, което Джак търси, и онова, което Уил иска, са едно и също нещо, но по различни причини. То е ключът за ковчежето със сърцето на Дейви Джоунс. Последният изтръгнал сърцето си, защото не можел да има богинята на моретата Калипсо. За да не страда, той забравя за сърцето си, хвърляйки сандъка с него на Острова на кръстовете, което е друг начин да кажеш „Х“ (marks the spot). Затова ковчежето със сърцето своего рода запълва квотата на тропата за „заровеното/потопеното злато“.

Глупакът Джак, който в кадър преди горния попада в изкоп, белязан с „Х“ (в случая „гроб“, хи-хи), в даден момент успява да отключи ковчежето от Острова на кръстовете и хваща в ръка сърцето от синхромистичната ни карта

И тъй като Джоунс няма сърце – той не може да стъпва на сушата[115]. В което, надявам се, виждате връзката по вектора земя-сърце – все пак да не забравяме, че „earth“ и „hearth“ са анаграми (най-малкото това ни (подс)казва, че връзката със земята се осъществява през сърцето). Джоунс е мъртъв, поради което и филмът се казва „Сандъкът на мъртвеца“, duuh! Той има механично сърце. Респективно, за да се опази от дадения му от Джоунс черен знак, Джак постоянно трябва да носи голям буркан с пръст, който да го държи заземен. Very witchy :D

„Летящият холандец“ е меко казано неприятно място. Кораб, обитаван от чудовища, някога били хора, всички те са обезобразени и слели се с морския свят. Холандецът пътува предимно под вода; навярно това е и причината единственото, което да уязвява екипажа му, да е огънят, защото капитанът им го няма (все пак му липсва сърцето). Респективно Дейви Джоунс пита всеки пленен от него моряк: „боиш ли се от смъртта, боиш ли се от черната Бездна?“. Защото функцията му в морето е, че той е Пазителят на прага на тази Бездна. Кракенът (който Джоунс може да призовава) е нейно пряко въплъщение.

На „Летящият холандец“ Уил открива изгубения си баща – същия баща, чийто генетичен дълг трябваше да изкупува покрай прокълнатото злато в първия филм. Както казах – този мотив е брилянтно продължен. Бащата на Уил е един от пленените на кораба, които с времето са започнали да служат на капитана без сърце. Респективно Уил не може да изостави баща си, така спазвайки митологичната тропа. Вече разбираме, че неговата мисия да „спаси ДНК“ на кръвната си линия е опит да актуализира самото време, което в известен смисъл е функцията на всеки крал, който иска да стабилизира генетичната си Axis Mundi. Това ни е синхромистично подсказано още в началото на филма, където в порт Роял Уил става свидетел на издигането на огромен часовник:

Ако мотивът с „връщането и актуализирането на времето“ не е достатъчно ясно изразен в сцената, то ще ви е интересно да разберете, че използваният в нея часовник е идентичен на реквизита, ползван в „Завръщане в бъдещето III“ – навярно една от най-емблематичните кинопоредици за пътуване във времето изобщо!

И защото темата е свързана с времето, бащата на Уил му обяснява, че бивайки член на екипажа на „Летящият холандец“, той е започнал да губи спомените си, чрез което деменцията на „неактуализирания баща“ (за която говорих по-рано) се превръща в друг блестящо хванат от сценаристите момент! В сюжета моряците забравили напълно „кои са“, в крайна сметка стават част от кораба и телата им се вграждат в него. Точно по тази причина и единствената игра на кораба е да се залага време, което екипажът проиграва чрез...

Зарове – черно-белите кубчетата, отразяващи най-ясно кубичната връзка между златото, Слънцето и времето

Уил Търнър предизвиква Дейви Джоунс на игра с надеждата да спечели от него ключа за сандъка със сърцето му. Той залага вечността на душата си (светлина/„злато“), но баща му, изплашен за неговата съдба, влиза в залога и губи. Въпреки това Уил открадва ключа, за да иде до Острова на кръстовете и да прободе сърцето в сандъка, но се заклева пред баща си, че:

Мнооооого митологично, Воля Търнър, мноооого митологично!

И така напред-назад, напред-назад, филмът остава с отворен край, защото има трета част, която завършва цялата арка. Това, което трябва да си припомним наративно, е символичният мотив, че след 2 часа борба за сърцето, то попада в ръцете на Източноиндийската компания. Отвъд това говорим за продукция, въртяща се главно около Бездната, а сюжетът ѝ ни припомня, че тя иска души/светлина/злато, защото само това я стабилизира. До степен, в която целият филм явно е трябвало да бъде сниман в „Gold Rock Creek Studios“ на Бахамите :D

Целият филм е на практика за това как се разменят души, за да бъде нахранена тази (понякога човешка) Бездна. Уил продава душата си на Източноиндийската компания, която иска сандъка със сърцето на Дейви Джоунс (за да управлява моретата чрез „Летящият холандец“ и кракена) в замяна на помилването на Елизабет. Джак залага душата на Уил и още 99 други човека пред Дейви Джоунс, за да спаси своята. Уил залага душата си на кораба, за да се добре до ключа за сандъка. Бащата на Уил продава душата си, за да спаси Уил. Комодорът продава душата си, за да спаси кариерата си. Елизабет продава душата си, предавайки Джак (превръщайки така самата себе си в пират), за да се спаси. Всички искат сандъка със сърцето, но го получава най-тежкият играч, който не обича да цапа лично ръцете си. Първата в света корпорация.

Що се отнася до Глупака в историята – той влиза в пастта на Бездната (както е обречен да прави по силата на собствената си функция), а другите трябва „да отидат до края на света“, за да го спасят.

At World’s End

Третият филм от поредицата, логично, касае края на пиратското време. Източноиндийската компания притежава сърцето на Дейви Джоунс и ще започне да властва безкомпромисно над моретата с такава сила под ръка, което категорично означава, че пирати повече няма да има. Филмът разкрива архетипната история за овладяването на окултните сили на световните води (символизиращи колективното подсъзнание) от първата корпорация. Във филма в прав текст е показано как се убива митологията за сметка на печалбата. Барбоса коментира, че светът се променя и някога е бил по-голямо място. Джак апострофира, че светът си е същият, просто в него вече има по-малко. Материята убива мистерията. Моментът, в който става приоритет златото вече да не е под земята/водата, а на повърхността, движейки капитализма напред.

Наративно ситуацията е от такъв магнитуд, че изисква да бъдат събрани всички пиратски лордове. Тъй като Джак Спароу е един от тях, това се превръща в удобна ситуация да се пледира за неговото спасяване с групови усилия.

За целта трябва да се стигне до края на света. Буквално. Барбоса гениално отбелязва, че за да откриеш неоткриваемото, първо трябва да се изгубиш, „иначе всички щяха да знаят къде е“. Няма какво да се добави тук.

Като един истински пират, който знае, че няма нищо, което да си струва да се осъществи, без да се премине през смъртта, Барбоса води целия кораб до ръба на водна бездна.

Това, което следва в сюжета, е Джак Спароу, който пребивава в Бездната, борещ се със собствената си фрагментация (което продължава през целия филм). Сцената е добре направена и представя едва ли не една халюциногенна примка, от която Джак не може да се откопчи. Уил, Елизабет и Барбоса също акостират в селенията на Дейви Джоунс. Всички се измъкват на борда на „Черната перла“, но са обречени да плават в безветрие за вечни времена. Докато на Джак не му хрумва, че Бездната е огледална на реалния свят, и трябва да обърнат кораба наопаки, за да се върнат в реалността. След това трябва да чакат зелената искра от Слънцето, която показва кога някой се е върнал от света на мъртвите.

Целият този урок по магия се случва по следния начин:

Free Joomla Extensions

Както виждате – механика, от която всички трябва да се поучим.

Вече в пълен състав, екипажът трябва да ходи на пиратско сборище. Там Джак среща своя баща и става ясно, че има странни отношения с него. Баща му е Пазителят на „Пиратския кодекс“ – огромна книга със законите на пиратите, която се отключва от нашето любимо куче с ключа. Става ясно, че богинята на моретата Калипсо е хваната от пиратите и затворена в човешкото тяло на морската вещица Тиа Далма. Дейви Джоунс е влюбен в нея и „сърцето му винаги ще бъде нейно“. Сега пиратите искат да освободят Калипсо, за да имат шанс във войната, която предстои с Източноиндийската компания и „Летящият холандец“.

Правят го и тя им дава реален шанс за победа. Става ясно обаче, че ако някой прободе сърцето на Дейви Джоунс, го замества на „Летящият холандец“, защото последният винаги трябва да има капитан, който да превежда мъртвите през отвъдното. Уил трябва да направи това, за да изпълни дълга към баща си – само така той може да получи нужната власт, за да го освободи от влиянието на „Холандеца“.

Уил слага собственото си сърце в сандъчето на Дейви Джоунс и става капитан на „Летящият холандец“

Заемайки мястото му, той може да стъпва на земя веднъж на 10 г., което е наративният начин да се изрази концепцията, че „синът трябва да жертва от своето време, за да спаси баща си“. Бил Каиша-Търнър е свободен от Бездната, но решава да остане до сина си на борда на „Холандеца“. Уил решава да удари една бърза пишка на Елизабет на плажа, преди да му се отдаде следващата такава възможност след 10 г., а сабите им бележат мястото на наративно видоизмененото злато – ковчежето с неговото сърце:

Между другото, мечът, който Уил прави за комодор Норингтън в „The Curse of the Black Pearl“, има интересна съдба из трилогията: главата на Източноиндийската компания го връща на Норингтън, след като е назначен за адмирал. Норингтън пробожда Дейви Джоунс с него като отговор на въпроса на Джоунс „страхуваш ли се от смъртта?“. Джоунс го взема и използва в последната битка. Спароу го избива от ръката на Джоунс по време на битката на палубата на „Холандеца“, където е намерен от един от войниците на Бекет. Докато му се възхищава, този войник е убит от Джоунс, който го взема обратно и по-късно го използва, за да прониже сърцето на Уил Търнър. Мечът е видян последно в гърдите на Уил, докато баща му отива, за да извади сърцето му, за да го вкара в ковчежето на „Холандеца“. Накрая, когато Уил и „Холандеца“ се завръщат от Бездната, младият Търнър носи този меч на кръста си и това е мечът в пясъка на плажа. С което Уил извървява пътя си на крал, ставайки достоен за собствения си меч (от нашата синхромистична карта), което му отнема 3 филма. Иронично, в сюжета на краля му се налага да бъде пират :)

А за да няма колебания за какво става въпрос, времето им заедно е лимитирано от залязващото Слънце.

Е!

Арката на трите филма завършва така както и започва – нашият Глупак Джак Спароу на малка лодка. Змията захапва клоаката си, а Глупака си остава Глупак, търсещ своето безсмъртие в безинтересен 4-ти филм, чрез открадната карта, която вече знаете на какво прилича:

„At World’s End“ е прекрасен завършек на оригиналната трилогия „Карибски пирати“. Поредицата е изключително сложно написана и в нея има страшно много неща, които не се виждат на пръв поглед. Тя е пълна с множество обрати, малки детайли, всеки герой си има характер и игра, която играе, а арката на всички е подробно разгърната, което е удивително постижение.

Следват 2 безинтересни филма, правени за пари, макар и в тях да откриваме малко митология.

On Stranger Tides

Четвъртият филм вкарва Извора на младостта в играта, а картата към него е, както казах, познатият символ, защото вече знаем, че златото е символ на вечната младост и метафора за „безсмъртието“ като цяло. За да се добави още един синхромистичен щрих към плетката, в един момент картата пламва в огън:

Разбира се, „Aqua de Vida“ ни насочва към концепция, свързана с „водата на живота“, а местоположението за нея стига до нас благодарение на кораба на Хуан Понсе de León, вкарвайки така отново мотива за Пазителите.

Още в началото Джак се озовава пред английския монарх, което продължава нашата тропа по оста крал/Глупак. От Спароу се иска да даде картата към Извора. Той е изгубил картата и успява да избяга от кралския дворец отново с помощта на смъртта и баща си, който го спасява в последния момент.

Въвлечен от нови персонажи в преследване на Извора, Джак търси своя нов „Х“ на картата, макар вече да носи такъв на лицето и шапката си. Той се озовава на кораба на пирата Черната брада. Освен капитан, той е и магьосник-некромансър, което означава, че може да съживява мъртвите и като цяло да придава живот на неодушевени предмети. За някой с такива способности обаче, той бърза да намери Извора на младостта, защото има пророчество, че до 2 седмици ще умре от еднокрак човек, ха-ха! Помага му дъщеря му Анджелика, която иска да спаси баща си от смъртта (позната тема, а?!?).

Еднокракият човек е капитан Барбоса, който вече работи за английски крал (проформа). Той иска да убие Черната брада, защото заради него е загубил крака си.

Всички се озовават в тайната пещера с Извора на младостта. Тази сцена е заснета във водната пещера Уайкапала на о-в Кауаи (щата Хавай). Аналогично на магическия воден портал във филма, през който преминават нашите герои, за да стигат до Извора на младостта, в пещерата има реален потопен (в зависимост от нивото на водата) проход, през който изследователите могат да пътуват, за да достигнат до изолирана камера, известна като... „Синята стая“. Някои хавайци разказват за истинско пиратско съкровище, намерено в „Синята стая“. Иронично, в пещерата, съдържаща „Синята стая“, водата на живота се стича в каменна формация, която, ако не прилича на кръг с „точка“ по средата, не знам на какво прилича...

В същата тази пещера по време на последната битка виждаме на няколко пъти същия символ в кадър, който отгоре на всичко е направен от синьо-златна мозайка:

Виждаме аналогична хореография в битката между Муад’Диб и Фейд Рота в първия „Дюн“ на Линч, макар че там направо си виждаме синьо-златно око. О, почакайте! То и горният кадър е същият! :Р

Анджелика не успява да спаси баща си Черната брада (he’s beyond salvation) и тя е тази, която взима жизнените му сили, след като Джак (който е наречен „trickster“) ги изиграва да не бъде иначе. Разбира се, това се случва на същата точка.

Толкоз за тоз излишен cash grabber.

Dead Men Tell No Tales

Последният филм от поредицата е не по-малка доилка, но отново вкарва митологичен елемент въпреки дразнещото си тийнейджърско присъствие.

Филмът вкарва в играта сина на Уил и Елизабет. Помните ли когато в края на третия филм двамата „кръстосаха шпаги“ на „Х“ на онзи бряг и ги нямаше цял ден (щот 10 г. колко хора могат да чакат?)? Е, резултатът е синът им Хенри[116]. Ей така се правят деца и днес. От отчаяние.

Още от лапетия той обмисля как да отърве баща си от проклятието на „Летящият холандец“. Той си има „тайна база“ в морски фар, откъдето изчислява траекторията на „Холандеца“. В бърлогата се вижда пиратско знаме с едно око и надпис „проклятието на бащата“, с което ни се дава заявка, че бащата не може да бъде спасен вече 5 филма в пиратския свят.

И това е вярно – не е лесна авантюра. От филма става ясно, че е нужен чак тризъбецът на Посейдон за целта. Малкият Хенри пали фара, като този път „точката“ в средата на нашия символ е направена от огън:

Хенри намира баща си, но Уил му казва, че не може да бъде спасен и трябва да бъде забравен. Също така той не е доволен, че синът на крал се превръща в пират, но така е като не присъстваш в живота на сина си, Уил ТвЪРде дълбоко в бездНата-ЪР!

Минават 9 г. и Хенри започва да търси Джак за помощ, който, разбира се, е за издирване жив или мъртъв.

Тъй като е пират, който е извън реда (т.е. в хаоса), този тип „обяви“ се съобщават и по този начин. Те отразяват, че пиратът е стъпил с единия крак в Черното слънце.

Във филма фигурира и друг мъртъв персонаж – Капитан Салазар, който загива в нещо като подводен вулкан и остава между двата свята. Скита като призрак и вòди призрачна армия, което е нашата връзка с идеята за предците и неразрешените неща, защото те са поредните в поредицата, които търсят черно-златния компас на Джак. Салазар е главният лошко на филма и – разбира се – той мрази Глупака във филма. Актуалният злодей е надигран от Джак и е хванат в проклятието на Бермудския триъгълник, изживявайки своята версия на вечната Бездна. Салазар атакува кораба, на който младият Хенри служи и тъй като винаги оставя по един жив от всеки превзет съд (за да може да разказва историята!) – това е Хенри, който по съвпадение на съдбата също търси Джак Спароу, за да спаси баща си. Салазар зарича на малкия дришльо да предаде на Джак, че в момента, в който зърне дневна светлина (защото пребивава постоянно в тъмнината), това ще е моментът, в който Спароу го чака смърт. „Иска му се аз да му кажа, но мъртвите не разказват истории“, завършва Салазар. Оттам и заглавието на филма, а ние просто получаваме поредната подсказка, че в Черното слънце няма истории.

Джак пък се появява за пръв път в черен шахматен кубичен трезор за злато в новооткриваща се банка.

Така отново демонстриращ идеята за кубичното Слънце, Глупака и преференциите му към черно-златните цветови кодове. Ключалката на вратата му прилича на нашия символ.

Джак, бележещ мястото с „X“, е заобграден от злато и торбички с монети с черен лъв върху тях за разкош на поредната ни синхромистична гозба.

Джак ограбва банката, но поради типичния му глупашки начин на действие разпръсква всички жълтици из целия град в дълга каскада, която само Дисни може да си позволи. По-важното тук е, че в тази сцена се активира тропата с Робин Худ, която вече е дискутирана в следговора на книгата. Той играе ролята на хибриден природен механизъм на разпределение на благата. Бягайки от армията, той попада в сграда, на чийто вход пише:

Разбира се, този screenshot е добавен заради разширението на синхрокартата ни, касаеща Пазителите. Другото оставям без коментар, защото вече не е политически коректно.

Там той среща Карина Smith (явно също „ковач“), която към онзи момент все още не знае, че е дъщеря на Барбоса и търси „кой е баща ѝ“ (игра, която и до ден днешен се играе от всяко черно момиченце в Харлем, кх-кх-кх). Тя е хоролог[117] – науката, занимаваща се с времето и нашия Хор-резонатор, разчитаща звездите (т.е. небето). Решава да тръгне с Джак, макар да казва, че „не си търси неприятности“, на което нашият Глупак отговаря: „Какъв ужасен начин на живот!“, хаха :)

На този етап става ясно, че и двамата нови главни герои във филма търсят бащите си/слънчевия си аспект/златото[118]. Отгоре на всичко Салазар също е изгубил баща си и бащата на баща му от пирати, затова и копнее за мъст.

Джак е разорен. Банковият обир е провал, екипажът му не иска да чуе за него, а отгоре на всичко „Перлата“ също не е на разположение. В отчаяние той пада в свински обор и целият е в лайна, барабар с компаса си. Намирайки се в най-голямата екзистенциална криза в живота си, той го разменя за бутилка ром.

Ей го ‘вна Омазания компас™ (както виждате, правя авторско предложение за заглавие на 6-а част)

Най-голямото му съкровище, което остава мистерия в продължение на 5 филма, е разменено за алкохол, който дори не е консумиран, защото войниците идват и го арестуват. Компасът не е в негово притежание, обаче и това чупи проклятието на Салазар и екипажа му, защото „предадеш ли компаса, той отключва най-големия ти страх“. Психологическият момент тук е ясен – Джак е изгубен до краен предел и буквално вече „няма компас в живота“, което го поставя в позиция на ултимативна несигурност и безнадеждност – сиреч страх. В момента, в който екипажът на Салазар вижда дневна светлина – започва да търси Джак, за да го убият. Разбира се, по подобие на Дейви Джоунс – докато са мъртви, те не могат да стъпят на земя. Водата е преходен елемент между световете и им помага да съществуват в реалността на подсъзнанието (което е в контакт със съзнанието, правейки го така частично реално), но на сушата е друга решетка.

Не знам как смятате вие, но освобождението на армия от мъртви не е събитие, което може да остане дълго тайна. Така и във филма то бързо започва да притеснява всички познати герои: Хенри, Карина, Джак и Барбоса. Първият освобождава втората и третия от затвора, за да търсят заедно тризъбеца на Посейдон – магическия артефакт, способен да счупи всички морски проклятия. Всички имат интерес: Хенри иска да спаси баща си от „Холандеца“, Карина счита за свой бащин завет да открие артефакта, Джак иска да се отърве от Салазар, а Барбоса[119] иска да спре потопяването на корабите си от Салазар, защото губи богатства. На практика тризъбецът е Световната ос на магията в световните води. Той поддържа всяко едно проклятие и със счупването му те отпадат. Нашите герои правят това, а Карина разбира, че Барбоса ѝ е баща миг преди морската Бездна да го погълне, жертвайки се в нейно име. В крайна сметка взема фамилията му и припознава корена си. Проклятието над Уил също е вдигнато, той може да слезе от „Холандеца“ и да се събере с Елизабет, сина си и новата си снаха, която носи рокля на виолетови цветчета.

Последният кадър от тази поредица е как маймунката скача на рамото на Джак, показвайки ни за последно кой е той.

Между другото, идеята с маймуната и папагала са интересни в контекста на пиратството и с това ще приключа с Дисни за няколко страници, преди да се върна към други (ре)продукции на студиото някога носещо магия, разнищвайки идеята зад образа на Питър Пан.

В РСВ съм виждал, че тропата с животните в пиратските филми е „тесерактно ехо“ на идеята, че те винаги имат „служебно“ назначен воден дух. Всеки моряк в миналото с исторически impact над водите е имал такъв, защото (както подхвърлих преди няколко реда) това е друг тип територия, която няма нищо общо със земната. Говорим за различен сектор на платформата, там естеството на преживяването е коренно различно от земното, защото е царство, принадлежащо на друг ресор.[120] Респективно, за да си бил моряк в епохата на пиратите от филмите е трябвало да бъдеш много особена порода човек.[121] До степен, в която една от старите английски поговорки гласи: „Има три вида хора – живи, мъртви и тези, които са в морето“. Само ще намекна, че има доста компресия в тази поговорка.

Механиката на това, че „трябва да си друг тип човек, ако си морски“, обикновено се отразява в идеята, че пиратът има маймунка или папагал – има нещо живо около него, което му е като „пазител“[122] и продължение на него самия, нещо „отвъд човешко“. Това е наративният начин да се отрази концепцията, че капитанът се нуждае от „допълнително сетиво“, за да менажира стабилна структура (кораб) в хаоса (водата) и то идва посредством междинното ниво на животинското царство. То е някакъв медиатор. Това не е по-различно от черната котка на вещицата и гарвана на магьосника, но в морското сечение на нещата. Когато имаш повече енергия от обикновеното, ти я въплъщаваш във фамилиар, който отразява идеята, че ти разпростираш вниманието си по-надалеч от твоя собствен физически параметър.[123] Говорим за фигура, която може да пуска „свои продължения“, защото фокусът ѝ стига по-далеч и едно такова животно (което понякога може да върши доста полезни неща и винаги е вярно на капитана) е като физическото отражение на тази идея – че въпросният персонаж има власт дори отвъд собственото си тяло, защото му се налага, бивайки в природна реалия, която не е негова родна. Или да го кажем така – когато краката ти не са стъпили на земята и нямаш корен, „трябва ти „чакра“ над седмата“, ха-ха-ха :D

Така е било в океана, мхм.

А сега ще разгледаме филм с главен актьор, който няма контрол дори над собственото си лице, защото е способен на една-единствена физиономия, ха-ха!

Внимавайте, защото чрез този филм ще направим пръв предварителен заход за последния ни голям и важен наративен offshoot, така че гледайте на него като на gateway.

Uncharted

„Uncharted“ е best selling геймърско заглавие, което изчерпаният Холивуд реши да превърне във филм, който съвсем спокойно можете да не гледате (понеже вече знам, че „има силна засилка да гледате всеки анализиран филм от настоящата книга“, ха-ха!). За съжаление, най-интригуващата (лично за мен) част в него ще оставя за по-късно, когато имаме повече контекст, а тук накратко ще видим просмукванията, свързани с бащата и златото, тъй като говорим за пиратски филм, ситуиран в модерността.

Non-binary физиономията in question е на Том Холанд, така че няма да правя анализ на постера, щото в случая просто не искам да забивам натам, човек, тежко ще е...

Още преди да сме почнали, разбираме, че филмът идва до нас благодарение на студиата „Naughty Dog“ и „Atlas Entertainment“, вкарващи идеята за кучето и Земята.

Главният герой (който ще наричам така през цялото време, без изрично да споменавам неговото име просто защото мога!) е сирак, потомък на пирата Франсис Дрейк. Той няма останали родители, само брат. The „orphan thing“ must ring a bell.

Респективно първият кадър е на пръстен, даден на главния герой от неговия брат (играещ бащината му фигура, която той търси през целия филм, а сигурен съм – и в реалния живот). В сюжета той е принадлежал на пирата Дрейк.

Единственото друго останало от брат му (който в даден момент от живота му просто го оставя, за да търси съкровището сам) е една неработеща запалка, която символизира, че на главният герой му липсва огън.

Протагонистът работи като барман в „Котето се намокри“. Trickster е и си набелязва жертви, които омайва и обира, докато показва skill с бутилки, чаши и забъркване на коктейли.

Забелязва го обаче по-голям играч от него, чието лице е достатъчно, за да не споменавам и него по име. Той се превръща в алчния „партньор“-trickster на главния герой в тоз мой преразказ. Партньорът на главния герой знае кой е главният герой, защото е познавал брат му, която информация той спестява на главния герой. Двамата ще търсят изчезналото съкровище на Магелан, но преди това трябва да откраднат златен кръст (double-Х) от фамилията Монкада, която в миналото е финансирала експедицията на известния мореплавател. Поради това последната счита неоткритото му съкровище за законно наследство.

На обратната страна на кръста пък виждаме нашия символ в черно-златни краски

Партньорът на главния герой и главният герой успяват да откраднат златния кръст, отмъквайки го под носа на женски антагонист с черна кожа и златни накити, която ще ги преследва цял филм. Апропо, кръстовете са 2, но единият вече е в притежание на партньора на главния герой, което още на този етап трябва да говори, че ще има форма на double crossing (pun intended).

Междувременно партньорът на главния герой получава подарък от главния герой – котка, защото главният герой счита, че партньорът му е самотен. Не знам дали имате капацитета да уличите сценарния гений в последното... Главният герой работи в „Котето се намокри“, партньорът му го намира там и го вербува, а после главният герой му подарява котка, защото са се запознали в „Котето“. Get it?! Правя публично показно как се имплантира очевидна хомоеротика в съвременните филми.

След придобиването на златния Х започва разплитане на следи в стил „модерния Индиана Джоунс“, но за съжаление, нито главният герой, нито партньорът му носят каубойска шапка, затова през цялото време трябва да гледаме лицата им. Това е нелека задача, особено ако сте мен и трябва да гледате един филм няколко пъти, за да пишете за него.

За щастие, въпреки инфантилните лица, уликите са интересни, защото са допълнителна легитимация на синхромистичната ни карта. Първата от тях е, че в дневника на Магелан[124] има насока към скривалището на съкровището в Барселона чрез... pine tree.

Което отново ни насочва към идеите за епифизата и дървото

По-прозорливите от вас веднага ще се запитат – „какво иглолистно“ като на рисунката е нарисувано широколистно!?

Партньорът на главния герой също е под когнитивен дисонанс:

Партньорът на главния герой очевидно не е горд притежател на картата към „Долината на златните тронове“, поради което задава глупави въпроси

Нашия „pine“ бележи църква, която се казва „Santa Maria del Pi“, защото всичко в тази държава почва със „Santa Maria“... На дървената табела виждаме нарисувано дърво със златно мастило.

Междувременно главата на фамилия Монкада иска да дари цялото богатство на фамилията, за да измие кръвта от многовековното търсене на семейното съкровище. Синът на Монкада[125] не е съгласен с това решение и погълнат от златната треска, сложила печат на цялата му фамилия, убива баща си. „Шокиращо“ – темата за бащата е отново присъстваща чрез генетичен разкол в пряка връзка със златото.

В Барселона се появява новият партньор на главния герой и партньора му. Говорим за субект от женски пол. Споменавам я не заради някаква нейна реална наративна функция, а единствено понеже тя също има проблем с бащата. Разказва история как като малка открива съкровище, дава го на баща си, а той го продава и избягва завинаги от нея и майка ѝ. Fuckin asshole, I agree.

Бля, бля, бля, героите влизат в църквата, намират таен проход в нея и излизат в някога стара нейна част, която сега обаче вече е подземен бар. Там стартира и една синхромистична върволица: откриват символ на (разбира се) око зад тезгяха, в което трябва да се вкара златния Х...

... което, за да се случи, е запален огън от алкохол на бара за отклоняване на вниманието; лирическият герой предлага шеговито на лошковците, които го преследват, Пиня (pine) колада[126], след което получава веднага реплика от лошкото:

... вкарвайки така идеята за Глупака

След като ключалката с окото отваря проход в стената, главният герой и новата му партньорка стигат до подземие, чиято проекция на повърхността е фонтан. Ползвайки отново кръста за ключ в ключалка, приличаща на нашия символ, това подземие изсмуква капацитета на фонтана чрез холивудски механизъм и помещението започва да се пълни с вода. Наще избягват и се озовават в баш помещението, където има огромни делви, пълни със сол вместо със злато. В един от контейнерите се намира карта, указваща мястото на реалното съкровище, маркирано със златно мастило по недвусмислен начин:

Бля-бля-бля, след няколко лъжи между главния герой и неговия партньор + порция сантиментални обрати, в които става ясно, че партньорът на главния герой гледа само своя интерес, наще пирати намират кораба със златото в тайна пещера на Филипините, където винаги си е било.

Следва сцената, за която още е рано да говоря, затова я прескачам.

Стигаме до момент, в който, за да се спаси, главният герой трябва да се добере до летящ хеликоптер, в който е партньорът му. На хеликоптера виси черна раница със злато – единственото останало от огромния намерен кораб със съкровището:

В този момент партньорът на главния герой трябва да направи избор: да вземе остатъка от златото, което е търсил цял живот, или да го хвърли по чернокожата антагонистка, която всеки момент ще докопа главния герой (двамата висят на същия хеликоптер). Няма време и за двете. Партньорът на главния герой се отказва от златото. Черната раница със златото удря по тиквата чернокожата антагонистка и тя пада във водната Бездна. Партньорът на главния герой хваща главния герой за ръката в класическото холивудско клише за „подадената ръка в последния възможен момент на ръба на Бездната“:

Засега само маркираме този момент, макар той да представлява архетипен snapshot от изключителна важност за целия материал

Всъщност добавям този филм към настоящия текст най-вече като лепта към факта, че точно тук май-май за пръв път започна да ми просветва нещо, свързано с темата за бащата... А именно, че подаването на ръка е ключово за излизането от Бездната. Неслучайно главният герой има часовник на ръката горе, защото (както вече знаете) това е свързано с жертването на време. Партньорът на главния герой се превръща в липсващата бащина фигура за главния герой[127] и след като го спасява, последният казва на партньора си, че има златно сърце. Главният герой започва да дава на партньора си златото, което е скрил по джобовете си за изненада на партньора. Глупакът с чисто сърце винаги раздава златото си. Той винаги е искал просто баща, а не самото злато. Когато бащата липсва, той трябва да бъде демаскиран от „одеждите“ на конкретната личност и разпознат като архетипна фигура в мъжа готов да въплъти за него този тип есенция. Приемайки роля, подобна фигура може да канализира тази енергия по много по-удачен начин, отколкото биологичният баща на индивида, много подобно на мисълта на Оскар Уайлд: „Man is least himself when he talks in his own person. Give him a mask, and he will tell you the truth“.

Следва много сериозно задълбаване в идеята за бащата, времето и подадената ръка чрез пиратски филм, който се е превърнал в класика, макар и не по правилните причини.

Cutthroat Island

Този филм е портал към ново ниво от пиратската тема неслучайно. Макар и сам по себе си скучен, той представлява доста интересен казус. Така че тук ще ни се отвори път към допълнително разклонение на нашата синхромистична карта, касаеща златото, подобно на тези, които видяхме досега в лицето на темите за маймуната, бащата/времето и Пазителите.

Нека започна с това, че филмът е легендарен, защото на практика почти убива пиратския жанр.

„Cutthroat Island“ (1995) често е винен за екзекуцията на пиратските филми, докато по-рано коментираният франчайз „Карибски пирати“ (2003) не променя тази траектория. Сякаш филмът затваря един цикъл, за да започне друг, 8 г. по-късно.

„Carolco Pictures“ финансират „Cutthroat Island“, но банкрутират 6 седмици преди продукцията да достигне кината. Въпреки това по договор те са длъжни да довършат „Cutthroat Island“, тъй като е субсидиран и от чуждестранни инвеститори. „Metro Goldwyn Mayer“, дистрибуторът на филма, към онзи момент е в процес на продажба и не може да се посвети на финансиране на рекламната кампания. Кашата става толкова голяма, че на даден етап от заснемането Джийна Дейвис[128] и режисьорът Рини Харлин[129] са умолявали студиото да бъдат освободени от филма, защото още тогава са били наясно, че ще е абсолютна катастрофа. Отгоре на всичко се пука тръба в басейна, където се заснема част от продукцията, и актьорите плувват в лайна. Студиото отказва да прекрати проекта въпреки множеството забавяния, които удвояват първоначално предвидения бюджет.

Респективно „Cutthroat Island“ се превръща в най-големия бокс офис провал изобщо и мисля, че съвсем доскоро (вземайки предвид инфлацията) стоеше на първо място по загуби в цялата киноистория, което бе отбелязано дори от рекордите на Гинес. Това не е титла, която се печели лесно, а много хора дори не знаят за съществуването на този филм, въпреки че е високобюджетна продукция. Точно по тази причина насочих вниманието си към него по много специфичен начин, защото колективният фокус по някаква причина го е отхвърлил тотално и на няколко нива. Това е отхвърляне, което достига магнитуд на легендаризиране. Може да има 2 видими причини за това: или в него има нещо важно, или е тотална боза.

След като гледах филма, си припомних, че в този живот ситуациите често се описват по-добре от концепцията „и/и“ отколкото „или/или“. Така че, макар „Cutthroat Island“ да не е нищо особено сам по себе си, той се оказа портал за мен. Разбира се – както обикновено – не успях да видя това веднага...

Филмът започва с логата на „Lionsgate“ и „MGM“, което е тъждествено на 2 препратки към концепцията за Пазителите и златото[130]. Веднага след това разбираме, че един от сценаристите на филма носи фамилията „King“, а още в първата сцена имаме маймуна (която се казва „Крал Чарлз“) и изплува мотива за безсърдечието. Маймуната на практика спасява главната героиня Морган Адам(!)с, защото маха сачмите от пистолета на мъжа, който я заплашва. Т.е. маймуната е онова транссетиво, което обсъждах, минаващо „отвъд нея“, което работи извън периметъра на нейното собствено тяло и Воля.

Освен че е спасена, Морган е призована и от единствените си верни съратници в сюжета – единият бял, другият черен – които стоят до фонтан (с изразено синя вода – виж горния десен ъгъл), наподобяващ нашия символ:

Дясно + ляво полукълбо + епифиза

Морган също е търсена жива или мъртва, въплъщавайки още веднъж идеята, че Бялото и Черното слънце в живота на пирата са в динамика, различна от важащата за хората на сушата, и това се просмуква чрез различни наративни прийоми:

Пиратът е граничен персонаж, който винаги стои на ръба между реда и хаоса, поради което той (в случая тя) е търсен жив или мъртъв – за матрицата няма значение :D

Морган язди към залязващото над океана Слънце, за да се срещне с баща си Черния Хари, който е хванат от лошия на филма – пирата Dawg (името му е жаргонна дума за „куче“), който е брат на Хари и неин чичо. Не стига навреме обаче, освен за едно последно сбогом и 1/3 от карта[131] за скрито съкровище на Острова на главорезите, татуирана върху собствения му скалп. Знанието за съкровището е оставено от дядо ѝ – бащата на Черния Хари. То е семейното съкровище на рода Адамс. Т.е. още в първите 10 мин. главната героиня губи баща си, който факт я движи през целия филм към слънчевия ѝ аспект – оставения семеен завет по Адам(с)ова бащина линия под формата на злато[132]. Тя ще се бори за него срещу чичо си[133], който е от същата мъжка кръвна линия и извършва братоубийство на 3 негови братя (единият, от които никога не се появява на екран, само се споменава за него). Неслучайно неговият кораб се казва „Reaper“ и се асоциира със смъртта. Той играе сянката (на Сатурн), неотработената родова тежест.

След това фокусът се измества към мъжкия персонаж, който се казва... Уили :) Той е крадец, попадайки под шапката на класическата маргинална тропа от „Аладин“. Уили бързо се оказва в затвора и още по-набързо се самоидентифицира като нашия шегобиец, казвайки, че „всеки глупак го може“ (визирайки себе си и определено действие, което прави в сцената, върху което няма смисъл да се концентрирам):

Уили говори за Глупака през шахматна решетка

Пропуснах ли да кажа, че действието се развива в порт Роял – същото място, откъдето започва историята в „Карибски пирати“? :) Аналогично на Глупака Джак Спароу, Уил от „Cutthroat Island“ бива затворен в тъмницата на порт Роял и отново като него – не спира да лъже. Т.е. имаме Глупак, затворен в „тъмницата на краля“, който ще бъде освободен от пиратката Морган, която търси човек, знаещ латински, за да разчете картата към съкровището. Тя се преоблича като дама и заедно със своите черно-бели асистенти и маймуната Крал Чарлз, слиза в подземието, за да измъкне Глупака от подсъзнанието му:

Ще знам, че съм си свършил добре работата, ако на този етап вече разбирате, че няма никаква разлика между долните две сцени, те са своего рода „синхромистично повторение“:

Тъмница с шахматни решетки (вижте сянката, която те хвърлят върху Аладин), идеята, че героят се самонарича „Глупак“, и маймуна, която олицетворява самия архетип

След дълги каскади по измъкването на Уил[134], половината порт Роял е унищожен, което е начинът, по който един пират оставя следа в решетката на кралския ред.

Двамата нови сподвижници започват да разчитат картата.

Освен че са преследвани от пират с име на куче (Dawg), британската корона в лицето на човек с куче също ги погва. Биват сгащени на мястото, където се опитват да намерят второто парче от трисъставната карта – при третия брат от Адам(с)овата линия – т.е. още една фигура по линия на мъжката травма. Dawg убива и този си брат. Уил успява да вземе картата от него и лъже Морган, че „не е“. Dawg от своя страна държи последното, но най-важно парче.

Картата всъщност не е написана на латински, а огледално, което героите разбират случайно при поставен нож до нея. Написаното са псалми, за които Морган се досеща, че са координати, когато вижда табела за гадаене на ръка с цифри по нея (+ огън за разкош). Връзката идва по линия на играта на думи p(s)alm. Едното значи „псалм“ („psalm“), а другото „длан“ („palm“).

Запомнете добре този момент и го задръжте в съзнанието си

След множеството жертви, които пътят към златото изисква, малък отбор останал верен на Морган стига до Кървавите скали (какви други може да са, ако става дума за съкровище?!) на Острова на главорезите[135]. Междувременно Уил открадва парчето от картата, което е у Dawg, и влиза в играта, въпреки че поради всичките му лъжи допреди това Морган го е отлъчила.

Решавайки загадката по откриването на локацията, Морган и Уил влизат във водна пещера, в която откриват острова, на който е съкровището. Освен от скъпоценности, то е съставено и от черепи и кости, които да ни напомнят за динамиката между Бялото и Черното слънце, въвлечена всеки път, когато говорим за злато:

Разбира се, Dawg умира от огън – елемента, идващ от царството, в което той е пратил всичките си братя. Съкровището е потопено, но с хитрост Морган успява да го върне на повърхността на фона на дървена статуя, в която виждаме вплетени Посейдон и смъртта:

Сега започва важната част, за чието по-добро разбиране ще се върнем няколко кадъра назад...

Когато Морган и Уил излизат от пещерата със съкровището, те ползват въже, за да се изкатерят до повърхността. Dawg ги хваща да висят и са на практика в ръцете му, чака ги сигурна смърт. Те решават да се измъкнат от тази неблагоприятна за тях ситуация и пробват шанса си скачайки в морската бездна. Не и преди да има пазарлък обаче. На този етап Уил се е доказал като верен член от екипажа на Морган и намира момента за подходящ да преговаря за равноправно партньорство оттук насетне – 50 на 50! Той държи за ръка изплъзващата се пиратка, но и тя се пазари:

В крайна сметка тя склонява и те се пускат от въжето

Тук има два момента, които назряха и ме праснаха по челото почти едновременно.

Първият от тях е свързан с концепцията за „50“.

Неизказаната досега тайна в тази връзка е, че „50“ даде началото на абсолютно всичко за мен, свързано със „златото“.

Без „50“ нямаше да съществува нито „Долината на златните тронове“ (поне не и във вида, в който съществува тя днес), нито настоящата e-книга.

Никога няма да забравя как преди около близо 10 г., когато за пръв път насочих вниманието си към темата за „златото“ и търсех откъде да започна, затворих очи и единственото, което чух ясно в главата си бе гръмкото „50“!

Нямаше абсолютно нищо друго, което за мен е странно, защото обикновено успявам да извлека някаква история или повече символи за „нещото“, от което се интересувам. Разбира се, това „абсолютно нищо друго“ на този етап мога да видя като „част от самото послание“, но тогава бях леко озадачен.

Макар в известен смисъл (от сегашната ми гледна точка) отговорът да бе под носа ми през цялото време, аз не разбирах смисъла и контекста на „50“ дори и след излизането на „Долината на златните тронове“ – затова и не го споменах в следговора, защото нямаше контекст, с който да го обвържа. Чак гледайки „Uncharted“ и най-вече „Cutthroat Island“, имах момент на convergence, в който свързах множество точки в една, и разбрах колко сляп може да бъде човек понякога...

„50“ не се отнася до нищо повече от това, че златото само по себе си е просто половината от историята за самото него...[136] Като метал то представлява 50% от своята същност, докато невидимата такава си остава Черното слънце, стоящо „зад него“. Затова и чух в главата си „50“ и „абсолютно нищо друго“ – т.е. проявената част и непроявената под форма на тишина и „липса на повече информация“.

Разбира се, тази механика би била много ценна „предварителна информация“ за всеки един герой, тръгнал да търси „златното съкровище“ в собствената си приказка, хаха :)

Казвам това, понеже векторът злато-смърт е застъпен във всяка една разгледана продукция досега, но по някаква причина мокрият парцал ме удари точно чрез отхвърления от колективното съзнание „Cutthroat Island“, благодарение на когото окончателно разбрах своето собствено начало със златото и енигматичното „50“. Макар това да не е загатнато по никакъв буквален начин във филма, (явно) чрез натрупване въпросната сцена ми разкри смисъла на „50“ благодарение на наративното отражение с подадената при опасност ръка.

Сега...

По принцип подадената ръка е холивудско клише, което можете да видите като очаквана кулминация в почти всеки един екшън-приключенски филм. Например някой виси от скала и в последния момент, точно преди да се изплъзне, партньорът или (всъщност) не толкова рядко врагът му, го хваща за ръката и го спасява.

Макар и наглед банална, такава сцена е дълбоко архетипна. Тя винаги е свързана с близостта до смъртта, защото на практика някой виси на ръба на Бездната, т.е. „животът му виси на косъм“. Всъщност не се сещам за по-символична сцена, чрез която може да се очертаят концепциите за Бялото и Черното слънце в рамките на наратив. Обикновено архитектурата на такава постановка е, че надолу е Нищото, в което има безславна смърт и черен печат на историята ти (ако си пират), а нагоре е Нещото – проявеният свят, в който има продължение на личната история на висящия (вече със заявки за „умереност“ като закономерния плод от неизбежната трансформация при всяка среща със смъртта).

На практика – за да има още история – някой със сърце (разбирай „кураж“, „жертвоготовност“) трябва да подаде ръка („със заявка за трансформация“[137]). Ето защо в повечето филми обикновено тези, които търсят златно съкровище са минимум двама. Главният герой и „другата му половина“ (за да го има разиграно взаимодействието Бяло/Черно слънце). Обикновено в даден момент тяхната динамика бива подложена на изпитание, за да се види кой накъде му е сянката и кой има интерес да трансформира това чрез своето чистосърдечие.

Вече е коментирано, че за да вземеш златото, първо трябва да имаш „златно сърце“, а това означава хората (или земята) да са по-важни за персонажа от „богатството само по себе си“. Ако богатството за теб са хората – ти задържаш и физическото богатство в точни пропорции, необходими за пътя ти и изобилието на тези около теб; ако си обзет от „златна треска“ обаче, ако си „трепнал“ (на езика на Иван Хаджийски) не съществува физически еквивалент под формата на злато, който би бил „достатъчен“, за да запълниш черната дупка в теб. За такъв тип хора в следговора бе коментирано, че каквото и да си купят то не може да има душа и съответно – няма как да удовлетвори тяхната. Купеното с тях също няма да радва, защото те не са резултат от реално изминат път, който да натовари със значение и смисъл придобитото. Когато тези пари не идват по канала на ръцете, то те са автоматично тежки, не-свои, незаслужени и респективно – нямат душа. Не можеш да насищаш нещата с дух, ако не са излезли изпод ръцете ти, или не са резултат от такава работа (която да бъде разменена за „нещо друго“). Вадейки пари с ръце обаче, тези пари стават еквивалент на „злато“. Тогава то разкрива душата си пред теб. Инак самата концепция за „ѝмането на неща“ е празна. Респективно страданието, което си готов да причиниш на другите, за да имаш това („)злато(“) е бездънно и Бездната неминуемо те поглъща. Ничия ръка не може да те спаси, защото ти самия не си направил необходимото: „да си я подадеш сам“.

Ето защо мотивът с ръката е втората компонента от енигмата, свързана с „50“. За да имаш злато, трябва да си наясно не само със скритата половина на неговата природа, но и да не губиш своята човечност, т.е. в решителните моменти „да подадеш ръка на правилното нещо“, за да постигнеш функционален интегритет с твоя (наглед) „антагонист“ (наративно изражение на инак вътрешна динамика). Именно това видях в по-рано коментираната сцена от „Uncharted“ – партньорът на главния герой се отказва от мечтаното цял живот златно съкровище, за да спаси живота на главния герой:

Той не може едновременно да държи и ръката му (т.е. да спаси живота му), и раницата с тежкото злато. Де факто от едната страна стои „всичкото време, което е вложил в търсенето на златото“ и по-важно – самата мечта и представата му за това „какво е ценно“; от другата стои спасяването на човешки живот, на друга история, която има шанс да се справи по-добре от теб, имайки предвид, че си стигнал до същия този момент с Бездната, в който ти се налага да вземеш същото това решение.

Свят ли ти се вие вече, маняк?

Е?!

Решавай веднага, няма време „за по една цигара“, хаха!

Тежката черна раница със злато е метната по черната антигероиня и тя пада в Бездната заедно със съкровището. Ето защо виждаме часовника на ръката на главния герой и вече коментирания мотив със сина и бащата, който трябва да бъде спасен от Бездната чрез (само)жертва на време.

Избирайки главния герой, партньорът на главния герой получава злато, което главният герой е скрил по джобовете си, защото той винаги е искал да са равноправни партньори:

Вече позната от „Cutthroat Island“ ситуация

Количеството, което партньорът на главния герой получава, разбира се, не е същото като това, от което се е отказал, но идеята тук е, че като взима правилното решение, в крайна сметка той получава и двете, и в резултат запазва и човечността си. От своя страна главният герой е успял да слезе в Бездната и да спаси бащината си фигура (партньора му), която – да не забравяме – на няколко пъти го предава във филма и поради това няма обективни предпоставки за успешна инвестиция при даването на „един последен шанс“. След достатъчно жертване на собственото си време обаче и демонстрацията на тази жертвоготовност – той успява да спаси, актуализира и излекува партньора си, точно както главният герой бива спасен от брат си[138], който му подава ръка на фона на Слънцето в началните сцени на филма:

Вече имаме необходимия контекст, чрез който можем да завършим смислово екскурса „Травмата с бащата и ролята на времето в проблематичния Ян“.

Старият екскурс бива затварян чрез отварянето на нов такъв... :Р

... чрез липсващия досега компонент – ръката!

Следваща спирка...

Тесерактно отклонение към образа на ръката