Екскурс: Axis Mundi и Хронос

Ако изкопаем скъпоценни неща от земята, ще предизвикаме бедствие.

Следговорът на „Долината на златните тронове“, касаещ златото, целеше 3 неща:

Първо, смятам, че осветляването на даден канал е инициирането на неговия „екзорсизъм“. А темата за златото има нужда от много екзорсизъм, тъй като то е изначалната наративна причина за създаването на човека, поради което е определило и нашата съдба по множество начини, които тепърва ще се учим да разбираме. Така в известен смисъл въпросът за златото е въпросът за генезиса на самия човек, което очевидно ни касае пряко.

Инициирах този „екзорсизъм“ чрез следговора ми за златото към „Долината на златните тронове“ и го завършвам с този текст.

Второ, налагаше се да изведа на преден план духовния аспект на метала, което да култивира уважение към Планетарния дух (и различните му инкарнации), трансцендирайки първичния човешки инстинкт за това просто да „притежаваш злато“. Евентуално това ще създаде една по-балансирана перспектива във взаимоотношенията ни със слънчевия метал и нашия собствен дух.

Всеки бе предизвикан да участва в това по свой начин чрез апела, отправен в края на книгата.

Трето (което ще бъде осъществено главно в настоящия екскурс), описанието ми на всички окултни аспекти около него илюстрира как са работили магическите системи за контрол и организирането на пространството чрез идеята за монархизма, закотвяща връзката небе-земя-подземен свят именно чрез скриването на реликви от слънчевия метал. Като пример в книгата бе коментиран скитският мит за злато-огнената инвеститура, чрез която кралят получава инсигниите на своята власт, осигуряващи му достъп до отвъдното на предците.

Механизмът зад закотвянето на подобна система изобщо не е прост, а тук ще дам само най-общата рамка, която ни е нужна предвид разглежданите теми, с което ще изпълня и третата си цел тук.

Досега трябва да сте формирали (поне) някакво (собствено) разбиране за това как златото е свързано с времето.[1] Това, което аз съм преживял като разбиране, е, че корените на златото са във времето и са матрицата на самото време. Точно това е причината, поради която то се ползва и за толкова дълги игри – защото не корозира, т.е. то е устойчиво на времето.

За да разберем „защо“ трябва да застанем на прага на един друг, много по-окултен парадокс.

Че времето съществува благодарение на безвремието.

Ако разбираме това, ще видим, че златото определя времето, защото 50% от същността му не са и няма как да бъдат негова функция, тъй като лежат в Черното слънце... Точно по тази причина златото е timeless, то не корозира именно защото е подхранвано от своята антиполовина, която не подлежи на време. Това загатнах още в следговора на „Посвещение в древната страна на боговете“, от който сега ще си припомним стр. 231-233, защото вече имаме достатъчно контекст да им направим нов прочит, пречупвайки ги в нова светлина:

Най-общо казано, съществува изключително специфична енергия, която обгръща златото, и с която то е „напоено“. Това е една от причините, поради които нашата цивилизация е толкова силно привлечена от него, без да разбираме „защо“ априори (освен всички други ритуални, извънземни и окултни аспекти, свързани с този метал, които вече сме обсъждали малко или много на други места).

Това търсене не се създава, защото златото е „рядко“, а по-скоро заради идеята, която то въплъщава и енергията, която канализира. Даден аспект на това е свързан с концепцията, че златото, което съществува днес, е златото, което е съществувало винаги. То никога не корозира, което на фона на другите метали му придава ореол на непреходност, с която то започва да бъде свързвано на подсъзнателно и архетипно ниво. А не корозира именно заради аурата си. Не е случаен фактът, че в повечето езици думата „аура“ („aura“) е свързана пряко със златото (за което колективното съзнание е избрало химическото обозначение „Au“).

Можем да изследваме тази идея, като кажем, че съществува определен вид енергия около златото (аура), която може да бъде извлечена и рафинирана от него. Ако наситите своята аура с тази енергия, човешкото тяло може да остане вечно младо и физически неостаряващо. Тази енергия е представителна за онова, което според нашите системи от убеждения можем да наречем „креативна енергия“, и разбира се, отговаря на съответната чакра в човешката енергетика, която в случая е 2-ра[2], и е свързана с долния дан тиен в китайските традиции на вътрешната алхимия.

От чисто инженерна гледна точка, много извънземни раси използват златото като основен компонент на устройството, контролиращо междуизмерната матрица на корабите им – честотния преобразувател, който създава „мост“ между вибрационните несъответствия, породени от превключването на един енергиен операционен режим в друг. Златото придава определен тип стаза на енергията, което позволява на кораба привидно да се „изключи“ от потока на случването в останалата вселена, и да си придаде статичност спрямо нея. Той създава в своето поле своя собствена времепространствена примка, закачвайки се за едно „вечно сега“. Отчасти идеята на златото е, че то се самоотпечатва в полето на кораба, и го щампова със собствения си архетип на вечно съществуваща идея, която не се изменя (метафорично – „не корозира“). Това е физически и нефизически процес едновременно. Златото е транслатор и атрактор, то е магнит и батерия за тази енергия. Това вечно пребиваване в настоящето, в което нещата продължават да се случват в своята вътрешна динамика, но същевременно отвън изглеждат статични, е основната идея и на постигането на Баланс на ниво земна Игра. Ето защо на множество места казваме, че най-представителният цвят на Баланса е златният (и респективно използването на златна светлина е нещо ултимативно, и носи вибрацията на самия метал злато и обратно). Балансът, разбира се, винаги е центриран в настоящия момент, за разлика от полярностите, които никога не са удовлетворени от настоящето, и винаги живеят в някаква утопия, украсена в зависимост от собствения си заряд (+/–).

Подсъзнателно (а в последните етапи на „Великото дело“ – съвсем съзнателно) алхимиците разпознават тази латентна идея, съдържаща се в златото и оживяващия го архетип, в контекста на безсмъртието. В този символичен смисъл рафинирането на душата от всичко „нечисто“ (т.е. дуално) е необходимо за постигането на злато. Виждате как една и съща метафора има равнища на смисъл, всички от които работят едно с друго – всички, от които сте срещали под една или друга форма тук и там, но сега биват поставени в една обща рамка, която на свой ред подбива необходимостта от рамка изобщо.

И така – златото не корозира, защото самото то е свързано със закотвянето на времева матрица. То е винаги „Сега“, защото половината от природата му лежи в Черното слънце/Източника. Точно затова и се мести под земята, защото в едно негово „Сега“ изпълнява функциите си тук, а в друго негово „Сега“, изпълнява функциите си другаде по енергийната решетка на планетарната матрица – точно както Първичната частица, която въплъщава наглед безкрайното пространство в една точка. Никога не забравяйте, че (пространството и) времето възниква(т) при първата рефлексия на Първичната частица. Това е блещукането на Първичния огън, хвърлящ сянка, така създаващ илюзорното ни творение.

Това създава (образно казано) 2 точки, вече не е само „една“.[3] Дори да вземем предвид, че времето е нелинейно, и всъщност се случва „наведнъж“ и едновременно, пак става дума за много точки в „пространството“. Архитектурата е, че съзнанието може да обикаля безкрайно в тази светлинна геометрия и да вижда „безкраен брой точки“, защото „безкрайността“ е единствената смислова характеристика на самата Бездна, която може да се отрази на някакъв полуизкривен наративен, проявен план (просто защото, когато говорим за Черното слънце, става дума за „безкрайно Нищо“).

Времето се създава чрез Първичния огън.[4] Осъзнах това още когато подготвяхме „Завръщане в Монтоук“, и съм го споделил с вас на стр. 828 (копирам с някои съкращения):

Докато работехме по „ОГЪН“, пловдивската „единица“ от екипа на Издателството имаше преживяване, което не се бе случвало през целия му съзнателен живот като пловдивчанин. Часовниковата кула на Данов хълм (едно от тепетата в града) бе заварена отворена! Като цяло в този град могат да ви се случват много неща, но тази история бе напълно неочаквана дори за преживяващия и в резултат бе изключително въздигаща. Тя срещна един от нас с пазителя на тази стара кула, който я поддържа 2 пъти седмично – един от които след толкова години явно най-накрая бе уцелен след несъзнателен „изстрел в тъмното“.

Това бе събитие от знаменателен символичен характер за повествованието, защото ставаше дума за време и пространство в момент, в който работим по книга за пътуване във времето.

На лично ниво тези пресичания бяха лакмус за това, че чрез работата си буквално бяхме „допуснати до времето“ и колективния часовник, задаващ местната ритмика, което ни приближи и до елемента земя по особен начин. С тази земя „под мишница“ бе дадена основа за едно странно тогава наблюдение, когато съхранителят на кулата даде разрешение да се надникне вътре в нея.

Вертикалният кух „тунел“ на кулата, по която се спускаха тежестите на часовниковия механизъм, в основата си приличаше на... пещ! Това имаше ефекта на „мокрия парцал по челото“. Не просто защото към онзи момент работихме над главата „ОГЪН“, но и защото това бе пряка метафорична илюстрация за връзката между огъня и времето![5] Връзка, която към онзи момент интуитивно бе детектирана като съществуваща, но не и изведена на лично ниво като „механизъм“. Това бе забавно, защото ние самите вече бяхме извеждали подобна връзка в миналото, но конкретната физическа илюстрация сякаш ни накара да вярваме, че става дума за нещо „различно“. Или поне – ние самите го разбрахме от друг ъгъл.

Това бе първият път, в който си дадох много ясна сметка за връзката между огъня и времето.

Вторият път, в който това ме удари през муцуната, беше в „Watchmen“ в кадри, които вече разгледах, но тук ще ви направят впечатление по коренно различен начин:

Връщаме се към момента, в който бащата на нашия слънчев резонатор – бъдещия д-р Манхатън – решава, че времето е относително (заради току-що направените открития на Айнщайн), и изхвърля частите от разглобения му часовник през пожарния изход.

Тук стават толкова много неща на визуално и смислово ниво, че е просто поразително, как е постигнато в един панел...

Една-единствена черно-жълта картинка (със син диалогов прозорец), изпъстрена със слънца и „☉“, променя завинаги времевата линия на Джон. Вместо часовникар, той става бог на времето. Когато баща му изхвърля часовниковите колела, нашето момче губи своя огън, своята страст. Това е двойно подчертано от факта, че цялото действие става през пожарния изход, т.е. става дума за „изход при огън“. Всичко това сигурно нямаше да ми направи толкова голямо впечатление, ако няколко години по-рано не бях видял, че „кулата на времето“ е всъщност пещ.

Тъй като времето се създава чрез Първичния огън (Искрата), когато ти го жертваш – няма как да има време просто защото няма какво да го произведе. Жертвайки своя огън (в лицето на времето/часовникарството), Джон се връща в първичната точка и става свръхсъщество. Бивайки властелин на времето и пространството обаче, той бързо се отегчава от човечеството, защото е жертвал огъня си, което означава, че губи и земята си (затова не може да се свърже с нищо човешко)! И наистина, на това ниво на съществуване няма как да си entertained, защото ти си единственият „admin“, ти си събуден тетан.

В Peter Pan (2003), когато летящият непослушко посещава за пръв път къщата на сем. Дарлинг, часовникът спира на фона на огъня, защото самият Питър е „спрял времето“ в Небивалата земя и не старее.

Вече знаем, че златото е и манифестация на подземен огън, и запечатана слънчева светлина в материя. Когато има скрито златно съкровище, то има потенциала да бъде център на култура (защото тя се формира около огъня още от първобитни времена). Жертвайки неговата фискална стойност и изваждайки го извън комерсиалния обмен на нацията доброволно, то придобива сакрален характер и води до създаването на тайна с много по-голям потенциал от материалната му такава.[6]

Защото, ако знаете „как“, такова съкровище позволява на това пространство да роди „ново време“.

„Как“ в случая въвлича познаването на механиката зад полагането на Axis Mundi. Тъй като обаче, чисто технически, тя е само една – отново – става въпрос за това как можеш да се закачиш към нея чрез имитативна магия, симулирайки я.

Сама по себе си Axis Mundi е безкрайно сложна тема с много променливи, в която не мога да навлизам подробно тук. Интересът ми към нея датира от поне 10 г. и все още не знам много, макар да съм напълно наясно, че може да изглежда другояче. Дори в РСВ това е доста труден за достъп „файл“, върху който (неслучайно) има множество воали. Наблюдавал съм я множество вечери по цяла нощ и въпреки това не разбирам почти нищо. И макар да обещавам да синтезирам и представя всичко, което (все пак) знам по темата в рамките на тази си инкарнация (:Р), то тук ще засегна изключително повърхностно нещата просто защото се налага технически, ако искаме да разберем по-добре златото.

В сравнителната митология на 20 век смисълът на термина „Axis Mundi“ (Световна ос[7]) е значително разширен от Мирча Елиаде (според мен резонно), за да се съотнася лесно до всяка митологична концепция, представяща връзката между небето и земята или „висшите“ и „нисшите сфери“. След малко ще засегна и тази разширена метафора, но засега говоря много конкретно за Световната ос, пронизваща планетата ни през Северния полюс, и излизаща през Антарктика на Южния[8] (където Раду и компания откриват извънземната инсталация с „незнайни функции“).

В следговора на книгата направих метафоричното сравнение, че черната дупка в центъра на Земята е порталът, през който духът на Слънцето може да спусне „нишка“ и да има инкарнация в лицето на нашата планета[9] (която механика бива стабилизирана от златния ринг около това Черно слънце). В контекста на същата метафора възприемайте Axis Mundi като „сребърната нишка“ на Планетарния дух[10], чрез която Земята поддържа своята собствена мултиизмерна природа, точно както ние „чрез нея“ можем да „излизаме извън тялото си“ и да посещаваме други светове.[11] Така поради собственото си естество Axis Mundi е нефизически междупространствен „асансьор“, който може да транспортира между световете[12], както ние го правим насън. Понеже обаче планетата има огромно физическо тяло (в сравнение с човешкото), този канал е неизмеримо по-силен и геометрията му може да бъде ползвана за физически транспортен коридор.[13]

Почти няма култура по света, която да не асоциира Axis Mundi с дърво.

Най-известното от тях в поп културата е Игдрасил[14] от северната митология.

Мислете за Световното дърво като шпиндел за дискове, като в случая CD-тата са различните светове/матрьошки, които са нанизани на Космическата ос (респективно земният план е само един от тях). Всички шамани от древността, които са пътували измежду различните плътности, ползват Axis Mundi по default[15], понеже тя е част от мултиизмерната архитектура на Земята и самата Игра. Митологично пътешествието се извършва чрез т. нар. Бифрьост – моста-дъга, показан и по-горе[16], и в Небивалата земя на Питър Пан, и в много други продукции. Дъгата е ключова дума от нашата синхромрежа около златото.

Въпросната „мултиизмерна архитектура“ на Axis Mundi е трудна за осмисляне. На този етап от разбирането ми за нея мога да кажа, че един от правилните начини да бъде разгледано всичко това, е следният...

Ако Слънцето е генераторът на тази симулация, то през Axis Mundi минава „токът“ за нея, което закотвя променливата „време“ в уравнението. Казано другояче – Слънцето осигурява пространството за Играта чрез своята инкарнация в лицето на Земята, а Axis Mundi, която пронизва планетата, е времето, така формирайки прочутата двойка „пространство – време“ или „x“ и „y“ в координатната ни (вечно имитираща сексуален акт) система.

От своя страна Черното слънце (обковано от златния пръстен в центъра на планетата) създава „електромагнитния“ балон около Земята, а Световната ос го „заключва“ през полюса (като ключ в ключалка).

Точно затова и има различни типове извънземни съоръжения по полюсите (и под тях). Някои от тях се закачат за естествената архитектура на тази матрица и внедряват своите си гарнитури в Играта, други защитават вече установени „площадки“ т.н.[17] В случая много държа да разглеждаме това в чистата му форма, а не като „поредната система за контрол“. Тук по-скоро искам да опиша неутралната „хардуерна архитектура“, нужна за създаването на локалната Игра в подобен формат, а не как множество фракции я ползват за своите си цели. Оттук насетне зодиакалното колело (в което Слънцето, разбира се, заема централната роля) разглеждам като допълнително насложено към този гигантски „механизъм“, като функцията му е да посява самото съдържание на несъзнаваното под формата на разказвачество. Защото от най-дълбока древност историите винаги са идвали от звездите. Именно оттам идва и митологията ни (която винаги е някаква форма на астропреразказ), поради което самите звезди са „актьорите“ в този разказ, те са основните архетипи[18].

Сега, тук има нещо странично, защото и без това сме поели по траектория на пълно полудяване...

Това, което ми прави впечатление, е, че и Слънцето, и Световната ос резонират с идеята за т. нар. „Космическа ковачница“, спомената по-рано покрай „Eternals“[19], за която бе посочено, че също прилича на дърво.

Наративният мотив е свидетел на реално съществуващ конструкт високо по матрьошките на Играта, за когото знам много малко, защото достъпът е почти невъзможен. Понякога Ковачницата се просмуква в поп културата в различните ѝ аспекти, винаги във връзка с времето.

Виждаме го в „Loki“ в лицето на TVA (Time Variance Agency)(вляво),както и в стъкления замък на д-р Манхатън на Марс, който той нарича „Часовник без създател“ (вдясно); появява се и в кулата на магьосника в 6-и епизод от 3-ти сезон на „Dota: Dragon’s Blood“[20]

Това, което мога да кажа със сигурност, е, че това е „място“, откъдето могат да се контролират параметрите на светообразуващите „òси“.[21] Това е „мястото“, откъдето се изковават проявленията, и откъдето се спускат наративните нишки, базирани на масови съглашения между Висшите Аз.

По всяка вероятност става дума за естествено заложен механизъм в Играта, който обаче подлежи на различни архонтски влияния в течение на gameplay-а. Ползването на този конструкт върви заедно с вид „проклятие“[22] за всеки архонт, който иска да придобие контрол над Ковачницата, защото за промени от подобен магнитуд няма как да няма жертва при това от ултимативно персонално значение. Това е брилянтно илюстрирано в „Infinity War“, където Танос[23] трябва да жертва онова, което обича най-много, за да вземе Камъка на душата, и да може да унищожи 50% от всички същества във вселената[24], което е висшият му идеал (след което той може спокойно да погледа не какво да е, а Слънцето).

В последния епизод на „Loki“ пък наблюдавахме наративна модификация на идеята, въплътена от д-р Манхатън. Той самият жертва собствената си история/огън и сам се превърна в „Световната ос“, сядайки на черно-златния трон на времето, за да опази разказвачеството като цяло! Хващайки нишките на историите на всички, той превърна своята в статична такава и се оказа закотвен в центъра на Игдрасил – там, където в РСВ видях, че излиза пламък от ствола на дървото, ако под него има заровено злато. Подобно на д-р Манхатън, той се превръща в бог на времето/историите и си тръгва от света на хората, за да може тях да ги има.

Апропо, в „Infinity War“ става дума за златна ръкавица, наречена „The Infinity Gauntlet“, която може да обедини и покори мощта на всичките шест Камъка на безкрайността, създадени от архонтите (от класа на Аришем) в Космическата ковачница. Различните камъни дават контрол над различните „нишки“ изплитащи реалността: време, пространство, сила, душа и т.н...

The Infinity Gauntlet е метафора за Световната ос, която провежда Волята на Ковачницата. В случая тя играе наративната роля на „дистанционно“, чрез което се придобива достъп до нейните свойства (в лицето на всеки един от Камъните на безкрайността[25]). Тази ръкавица е направена от джуджета, които работят в друга Ковачница, захранена от умираща звезда (метафора за Черното слънце) с позната геометрия:

Тя трябва да бъде активирана през своето „огнено око“, за да заработи отново, след като преди това Танос е убил всички джуджета в Ковачницата, направили златната му ръкавица[26] и е отрязал ръцете на едничкото джудже, което е оставил живо. Това е единственото място, което може да изкове оръжие, способно да убие бога на смъртта с ръкавицата – то трябва да идва от Нищото (умиращата звезда, която първо следва да се активира чрез огън).

Споменавайки „звезда“, имаме метафоричен кандидат за „локацията“ на Ковачницата поне по отношение на фактора „време“ в Играта. Защото, както Земята е „продукт“ на Слънцето, формиращи заедно фактора „пространство“ в Играта, така и Axis Mundi, формираща фактора „време“ е „закачена“ като отвес [27] за Полярната звезда. Тя стои целогодишно наглед неподвижна над центъра на Северния полюс в нощното небе, създаваща впечатление за ос на пумпал, около която се въртят всички останали звезди.

Интересно за нея е, че това всъщност са 3 звезди, които ние просто виждаме като една. Масата на звездата от троицата, която ние считаме за „Полярната звезда“, е 8 пъти колкото нашето Слънце и съответно е 2000 пъти по-ярка. В древен Китай Полярната звезда е наричана символично „Пурпурната“, но от Земята аз я виждам синя, въпреки че NASA казва, че е бяло-жълта, so go figure... След 12 000 г. Полярната звезда ще бъде заменена от Вега, която и преди 14 000 г. е играела ролята на наша „Полярна звезда“.

По мои усещания в РСВ, лъчението на Полярната звезда вкарва нещо допълнително в земната енергийна решетка, най-вече в задаването на определен поляритет в морфогенетичната ѝ мрежа, който закотвя в параметрите на самата Игра. Това превръща цялата формация в „reality bubble“, позволявайки различни видове наслагвания отгоре като (например) електронното одеяло, коментирано в „Документите Тера“ (и много други).

Тъй като стои в центъра на небесния свод, Полярната звезда е представлявала интерес за всички древни народи[28], които на свой ред я свързвали с Axis Mundi – Световното дърво. А както знаете от нашата синхромистична карта – под всяко едно (Световно) дърво има злато.

За да подсиля тази картинна представа, нека свържа точките и припомня, че едно от смисловите сечения на коледната елха е, че имитира Световното дърво. Затова и отгоре ѝ слагаме Полярната звезда, която стои статично на върха, а останалите играчки символизират множеството светове, закачени на Axis Mundi. Подаръците, които се слагат под нея пък, разбира се, са материалните блага, имитирайки нашето заровено (в случая скрито в кутии) богатство. Дръвчето традиционно се поставя до камината с огъня (времето), най-близо до комина, имитирайки същата архитектура на Световната ос:

Култов визуален пример в тази посока е „The Nightmare Before Christmas“, в който виждаме Джак да преминава в друг свят през портал-коледна елха (с Полярната звезда на върха си)[29], която сама по себе си е изрязана в друго, по-голямо дърво, акцентирайки така двойно върху този архетипен символ!

На този етап можем да видим по нов начин едни инак вече коментирани кадри, чийто детайл може лесно да доведе до синхромистична лудост (от която е повече от очевидно, че вече „страдам“).

Т.е. имаме Световната ос (коледното дърво/pine)...

... Слънцето (Джон) и златният пръстен (материалният свидетел на това Слънце), който стои в центъра на нашата (майка-)Земя. Тук последната е символизирана от жената, на която пръстенът ще бъде „нанизан“ (защото очевидно сцената касае годеж). Елхата и подаръците/богатствата са зад нея, т.е. тя вече е нанизана на Axis Mundi, а златният ринг, закотвящ черната дупка го постига чрез „перфектната си шахматна решетка“.

На този етап, особено покрай метафората, която д-р Манхатън представлява, можете да видите и един следващ пласт на символа „☉“: като двуизмерен „изглед отгоре“ на Axis Mundi, пронизваща планетата през центъра ѝ – Северния полюс.

Синхромистичната ирония тук е, че във версията, на която се позовах този път, сцената с елхата е смесена с историята за това как д-р Манхатън решава да сложи горния символ на синьото си чело. Имаме и окончателен кадър, в който двете сцени/истории преливат (чрез избледняване на картината) една в друга и вече не можем да имаме НИКАКВО съмнение, че на езика на несъзнаваното златният пръстен, синият цвят, ръката, времето и Слънцето са дълбоко свързани:

И тъй като (освен всичко друго) това е най-простият символ, бележещ „технологията“ на това „да има време“, часовникът няма как да НЕ имитира „☉“:

Той е кръг, от чийто център излизат стрелките (hands), отмерващи стойности на вторично разграфения mind map, закачен за движението на Слънцето – циферблата. Разбира се, най-дълбоката архетипна причина стрелките да са 3 е, понеже, както отбелязах – „Полярната звезда“ всъщност е нарицателно за 3 звезди. Затова и имате стрелки за часовете, минутите и секундите (като очевидно в горната картинка секундите са избягали първи, защото, както знаем, те отлитат най-бързо :Р). Тези стрелки обаче ВИНАГИ са закачени за центъра, защото оттам идва и концепцията за самото „време“ (Axis Mundi), което 24-часовата система тривиализира и свежда до метод за „правене на пари“[30].

Преди да можем да разберем окончателно „как се формират и движат парите“ обаче, трябва да разберем какъв е чисто земният свидетел на Axis Mundi на полюса.

На старите карти на Северния пояс имаме свидетелство за блестящ черен магнетичен камък, който е известен просто като „Rupes Nigra“. Въпреки наложилото се име обаче, тук трябва да е недвусмислено ясно, че по-скоро става дума за „черна планина“. Описана е като „призрачен остров, разположен на самия географски Северен полюс“. Първоначално идеята идва от изгубено произведение, озаглавено „Inventio Fortunata“, но най-известното сведение за него идва от препис на Герардус Меркатор.

Черният камък на полюса на картата на Меркатор

То предоставя предполагаемо обяснение защо всички компаси сочат към тази точка на планетата. Меркатор описва острова в писмо от 1577 г. до (не кой друг, а) Джон Дий:

В средата на четирите страни има водовъртеж, в който се вливат тези четири морета, които разделят Севера. И водата се движи и се спуска в земята, сякаш човек я излива през фуния. Тя е широка четири градуса от всяка страна на полюса, т.е. общо осем градуса. Само дето точно под полюса лежи гола скала всред морето. Обиколката ѝ е почти 33 френски мили[31] и цялата е от магнетичен камък (...) Това е дума по дума всичко, което преписах от този автор[32] преди години.

Разбира се, описаното веднага създава ред асоциации с Едемската градина, от която започват 4 реки, както е описано в Битие 2:10-14:

И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни (реки). Името на едната е Фисон; тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато. И златото на оная земя е добро, там има (още) бделий и ониксов камък. Името на втората река е Гион; тя е, която обикаля цялата Хуска земя. Името на третата река е Тигър: тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат.

Макар да не правя твърдения в посока, че „Райската градина е била на Северния полюс“, то очевидно става дума за същия архетип. И ако съм разбрал нещо за всички тези години от това „как се формира митология“ – то по всяка вероятност библейският мит взема реалната механика зад Axis Mundi и я копира в локален контекст за собствени цели[33]. В случая Меркатор споделя преписано сведение, в което се казва, че в центъра на Северния полюс има огромна черна магнетична скала. От околията изтичат 4 реки. И тъй като дървото[34] винаги е било метафора за Световната ос, има метафизична логика в синхромистичното приравнение между двете идеи (което не означава фактическо такова!).

Главното тук е по-скоро да разберете, че съществува „централна идея“, която завихря около себе си цели цивилизации чрез (досега религиозни) наративи, ползващи силата на Дървото: падението на човека тръгва от плода на „забраненото дърво“, Буда получава просветление под дърво, Христос е разпнат на дървен кръст (изпълняващ същата метафора на вертикалата/времето и хоризонталата/пространството). Понеже Земята се върти около собствената си ос, Axis Mundi се превръща в универсална метафора за „централната идея, около която се движи и формира всичко живо“. Ние всички се въртим около Световното дърво, а барабар с него се въртим и около Слънцето, като така двата механизма се превръщат в „хардуерно условие“ за това да имаме Игра in the first place! Всички истории възникват благодарение на тази механика.

Майският стълб, традиционен символ на Белтейн, е един от ритуалите, които имитират динамиката на Световната ос (тук представена като гигантски фалос) и до днес. Тъй като празненствата за Белтейн обикновено започвали от предната вечер с голям огън, ритуалът със стълба обикновено се провеждал малко след изгрева на Слънцето на следващата сутрин. Това бил моментът, когато вчерашни двойки, залитащи от нивите, с разхвърляни дрехи и слама в косите след нощ на вдъхновена от огньове страст, хващали нишките на стълба. Мъжете се въртели в едната посока, а жените в другата, което създавало нещо като плетен ръкав от плат символизиращ обгръщащата утроба на земята, която приема фалоса/Axis Mundi в себе си (през полюса). Когато въртенето свършва, Майският стълб е почти невидим под обвивката от панделки, символизираща заплитането на самите истории около дървото.

Оттук насетне всичко е „състезание“: „кой ще разкаже най-очарователната и магнетична история[35], базирана на Слънцето и Световната ос“ – двата неизменни, чисто технически фактора, върху които може да се построи какъвто и да е наратив, изграждащ Система, ако бъдат имитирани.

Ето защо след Великите географски открития противоборството в света за налагане на обща за всички Система чрез факторите „пространство“ и „време“ винаги, винаги, винаги е преминавала през две стъпки. „Кой има най-много злато“ и „кой ще удари метафоричния печат над Axis Mundi чрез мимикрия“[36], така закачайки се за по-големия канал, но в локален мащаб!

Неминуемо – пресъздавайки наративно Бялото и Черното слънце – механика, в която сега ще навлезем малко повече.

„Да заземиш Слънцето“ е неизбежно, ако искаш да закотвиш и установиш окултна система, устойчива във времето. А създаването на микрокосмос няма как да прескочи имитацията на макрокосмоса на самата матрица. Последната винаги е свързана с Бялото и Черното слънце.

В случая имаме ядро, което е скрито, и проявена цивилизация, която се завихря около и бива подхранена от сакралитета на тази тайна. От своя страна това няма как да се осъществи без количества злато от гледна точка на това, че в самия център на планетарната матрица има огромни депозити от него, които поддържат пъпната връв на Земята със Слънцето. Т.е. именно това трябва да бъде имитирано. И актът на скриването на подобни предмети от дадена монархическа система, е древна форма на имитативна магия, която мимикрира смислово и ритуално архитектурата на планетарната матрица. Така заровеното съкровище се превръща в локалния „зародиш“, около който може да се организира мистерийна традиция и респективно – цивилизационна култура. Защото, ако на лично равнище пътешествието на героя приключва, когато той отключи пълния потенциал на Слънцето си в земния план, колективното заземяване на Слънцето е форма на окултен контрол, който наричаме „цивилизация“.

Когато гледах „Watchmen“ ми направи впечатление, че черно-жълтата героиня мис Юпитер казва, че историите никога не свършват. Тъй като в разказа тя въплъщава „златото“, което е единственото държащо Слънцето (д-р Манхатън) свързано към Земята, си дадох сметка, че темата със слънчевия метал може да се открие почти навсякъде, защото то (б)е световният разказвач/ос, което е карало света да се върти – отново – дори само ако вземете генезиса на човека и причината той да бъде създаден. Т.е. древните са знаели, че за да генерират история, от която да създадат нация/Система, на тях им е било необходимо злато. Де факто системата, организирана около златото, е единственият (ми) познат успешен модел, който да свързва трите свята – небесен, земен и подземен.

Това става чрез приравняването на проекциите на това злато на трите плана, имащи главна роля в земното преживяване:

1) Небето е ясно – на него стои златното ни огнено Слънце (което е константа).

2) То бива заземявано чрез заравянето на неговия материален свидетел на Земята – златото, създавайки смислов аналог, осъществяващ връзката с подземния свят и предците. По този начин доброволно изваденото от комерсиалния обмен злато се превръща в „огън под земята“ и бива сакрализирано. Бивайки на тъмно, то е живо и отключва „черно-слънчевата си природа“, изпълнявайки функциите си на споменатия в началото на екскурса Първичен огън[37]. Така то може да събере около себе си цивилизация и да изиграе ролята на „време“ в нея.

3) Кралят от своя страна трябва да обедини Небето и подземния свят на междинния план, така закотвяйки самата Axis Mundi. Той е разказвачът на племето, той е огънят, около който се събира нацията, слушаща неговите повели. Затова и на синхромистичната ни карта той е осветен от лъчите и на Бялото, и на Черното слънце, които той обединява във vesica piscis в човешкия свят.

Описаната троица е проявление на един и същи огнен принцип на различни нива.

Вече съм наблягал достатъчно на 1) и 2) под различни форми, затова тук искам да кажа още малко за 3).

Всеки един крал трябва да обедини в себе си двата края на локалната Световна ос. Отключването на Слънцето му (Небе) и намирането на злато-огнените инвеститури (които той впоследствие отново скрива) са на практика едно и също събитие, имитиращо пресичането на Бялото и Черното слънце във vesica piscis. Когато той самият се е превърнал в цар, това обикновено е волята на Небето/Слънцето (които той въплъщава). Когато открие инсигниите си, той ги посява и така задава долната точка на Axis Mundi, (вече) пронизваща царството му. Златният зародиш е в утробата на Хестия и се превръща в нужната тайна за така осъщественото зачатие и зреене на несъзнаваното на нацията. Този зародиш е винаги сакрален и скрит заради окултния му статус при формирането на цивилизацията. Например такива предмети спасяват бъдещия крал във всяка приказка – сребърен косъм от главата на гигант, златен пръстен от магьосник, покривка, върху която се появява храна – грешка е тези предмети да се разглеждат като „конкретни неща“. Това е начинът на storyteller-а всеки път да напомня (по характерен за приказката начин), че за да станеш крал и да закотвиш Световна ос, трябва да бъде прокаран канал от несъзнаваното. Нещо, което досега не е съществувало като синтез и проявление на определено съчетаване на идеи, и затова може да бъде описано само чрез комбинация от няколко магически концепции, които не съществуват заедно в реалността, обединени от 1. И тъй като това винаги е ново раждане от несъзнаваното (което досега не е виждало реалност), ти няма как да го определиш с точни думи, което по необходимост свежда нещата до метафора. Това са пробиви, чиито характеристики, заземени тук чрез истории, създават условия за нов народ.

Ако имаш такава реликва, трябва да си наясно, че нещата не се заключват „до самия предмет“. Съществуването му е свидетел, че „нещо магично е възможно в реалността“, и това подсилва самото усещане за „магия“ в нея. Той е символ и мост на определена идея. Дали предметът ще е пръстен, корона, ключ – няма никакво значение. В крайна сметка не можеш да боготвориш магическа кърпа, колкото и вълшебна да е тя. Самото ѝ съществуване я абстрактизира – нейният смисъл е не на „магическа кърпа“, а на „носител на магията в света изобщо“. Това е свещеното в цялото нещо, не самия предмет. Самото му съществуване е инкарнация на сакралното.

Обикновено когато има такъв посят зародиш, неговият културен субстрат бележи това чрез камък, наречен „омфалос“ (от гръцки – „пъп“)[38]. Митологично омфалосът представлява камъкът, който Рея увила в пелени, преструвайки се, че е Зевс, за да измами инак поглъщащия собствените си деца Хронос. Т.е. омфалосът буквално е във времето (Хронос) и може да бъде ползван за провеждането на неговите качества. Затова и е наречен „пъп“, защото въпросното „място“ се превръща в рождено за цивилизацията, положила омфалоса – локалната Световна ос пронизва и закотвя време. Този камък не бележи географското място на зародиша, а е негов свидетел, публично съобщение, че тази цивилизация е произвела време и пространство (т.е. „реалност“).

На този етап можем да разберем още по-добре вече споменатата клиширана тропа от приключенските филми за скрити съкровища (тип „Индиана Джоунс“), в които след вземането на централния златен обект от тайния храм, последният започва да се руши и героите трябва да бягат, защото земята буквално пропада зад тях с всяка следваща стъпка. Централният златен обект е омфалоса на местната Световна ос, който – като бъде взет – вече няма какво да поддържа светообразуването на локалния свят. Като следствие светлинната му геометрия буквално се разпада. Той е закотвял времепространството на локала в тъмното, бил е тайната, центърът на цивилизацията, около която се е организирала културата. Преместването му е метафорично проявление на механиката, че тази култура вече не може да бъде поддържана в стария ѝ формат, защото го няма зародишът ѝ. Омфалосът е по традиция видимата част на зародиша, „тапата“, удържаща вакуума на контейнера със съдържимата тайна. Самият ембрион е скрит в контейнера на тъмнината. Именно тя нахлува в света, когато бъде „отпушена“, и започва да действа на план, на който не ѝ е съдено да съществува. Това неизменно води до хаос. Защото винаги е нужна организирана тайна, около която да се структурира проявено, Система.[39] Тази тайна остава такава, когато бива отглеждана в лоното, покрито с воала на мълчанието[40]. Защото без мълчание няма тайна, а без тайна няма как да се посади локална Axis Mundi. Респективно, когато тайната вече не е тайна – Световната ос, организирана около нея, също се разпада.

Разбира се, не по-малко важно е да се каже и че има разлика между „тайна“ и „лъжа“.

Тук отново на синхромистична помощ се призовава „Watchmen“ и по-точно неговият край. След като всички Пазители са разбрали истината за начина, по който Озимандий постига световен мир (чрез лъжа), на тях им се налага да запазят мълчание, за да може този мир да просъществува. Персоналната история на д-р Манхатън се превръща в събирателен (за цялото човечество) символ на факта, че огънят на времето е жертван – т.е. разказвачеството на старата епоха е изчерпано в досегашния си формат, след което винаги следва Апокалипсис. Във версията на Зак Снайдър този край идва отново чрез огън (бомби), защото, когато последният липсва, реалността търси да си го върне и набави отново все под някаква форма, за да се превърне това (събитие) в център на ново разказвачество, нова история. В сюжета на филма описаното се проявява чрез обединението на САЩ и Русия пред общия враг. Това ражда Нов Световен Ред, нов огън, задаващ дикцията на новото време. И на практика запазването на колективно мълчание е събитието, позволяващо прокарването на нова Световна ос, на започването на ново време. Мълчанието е необходимата сянка на огъня, за да може той да изпълни своята функция. В крайна сметка това е и една от огромните философски дилеми, които комиксът посява в съзнанието на читателите. Дали мир, основан на лъжа, е мир, който си струва да бъде опазван? Същевременно – ако лъжата бъде разкрита, жертвата на всички загинали в името на този мир се обезсмисля. What’s it’s gonna be?

Първоначално жълто-черната Лори Юпитер (нашето злато) не е съгласна с този компромис. Джон парира:

Роршах, който единствен не е съгласен със случилото се, обвинява д-р Манхатън в лицемерие, че той „внезапно е открил човечността си“ и иска да запази лъжата „в името на човечеството“. Джон убива Роршах, който се превръща в последното жертвоприношение, нужно за опазването на новопостигнатия мир, но дневникът със записките му успява да стигне до пресата и истината излиза наяве (макар и под фòрмата на „жълта новина“). Новата Световна ос обаче е опазена, защото богът на времето е в мир с нея. Парадоксът е, че той самият е жертван на олтара на времето, защото Озимандий успява да убеди света, че д-р Манхатън е виновен за взривовете, поразили САЩ. Така две суперсили се отказват от ядрена война и Щатите се обединяват с Русия срещу „по-голямото зло“. Респективно д-р Манхатън напуска Земята, защото „вече е друго време“ и то не е неговото, жертваният от него огън вече е заменен от нов. Запазвайки мълчание, той се жертва, за да може другите да познаят „що е благо“ под шапката на една по-добра Axis Mundi.

Откриваме нови метафори, касаещи въпросния контекст, из коментарите на Красимира Байчинска в „Златното момиче“ във връзка със „забулването“:

Мотивът на скриването и забулването е архетипен. В своето психично развитие жената първоначално се подчинява на възприетите от нея колективни религиозни идеи и колективен морал. Но за да стане самата себе си, тя трябва да ги изостави и да намери своята собствена, лична истина. Нашата героиня е минала през много страдание и това я е направило по-мъдра. Тя не желае нейната лична истина и съдба да бъде всеобщо достояние. Личното е неповторимо, то е тайната, която трябва да бъде съхранена и запазена в полумрака. То е тайната на душата, която слънчевата светлина може да разруши. Тайната може да се стопи или да изчезне, когато Слънцето изгрява. Точно това се случва в митологията с някои вълшебници и тролове... Най-дълбоката наша истина е мистично преживяване, което трябва да остане скрито. Забулването на жената е опит да не борави с всеобщи истини, а с тайните истини на душата. Душата не може да бъде изразена докрай с думи. Нейните истини не могат да бъдат разбрани, ако тя е изложена на прекалено много светлина. Душата живее в полумрака, там където Слънцето не е прекалено силно, а светлината едва прониква.

В следговора на „Долината на златните тронове“ тези аналогии са прехвърлени в съкровищния контекст посредством идеята за „десакрализиращия поглед на чуждия“. Златният ембрион винаги е на тъмно под земята.[41] Ако не е на под земята[42], той е забулен с плащеница, прибран в контейнер или е зад пространство за публичен достъп в храма[43]. Ембрионът никога не бива да бъде докосван от окото на непосветен[44], а както прочетохте – не бива да бъде и в контакт със Слънцето. Той се разкрива само под светлината на подземния свят – огъня. Ако тези условия бъдат изпълнени, той се превръща в извор на национално митотворчество, което е отвъд темпорално, така парадоксално създавайки време (на база обясненото в началото на екскурса за невъзможността на златото да корозира) в лицето на новата Axis Mundi – краля.

Превръщайки се в Световната ос, царят по необходимост имитира геометрията на Световното дърво:

1) Корените му трябва да слизат в подземния свят – т.е. следва да е познал сянката си, за да не може тя да го превземе в междинния план.[45]

2) Трябва да се е свързал с Небето, за да знае какъв е идеалът, търсен в междинния свят;

3) Следва да разбира, че вътрешният му свят[46] ще продуцира лицето на кралството, поради което трябва да бъде стожер и продукт на най-доброто и от двата свята.

Парадоксално, „небесното право“ се придобива през елемента земя, защото по канон монархизмът е наследствена дисциплина (ДНК). Коренът е система, която чрез земния елемент помага на краля да се свърже с предците.[47] Понякога коренът му помага, без той да разбира.[48] Т.е. царят е продължение на дедите си и припознаването на това се състои в откриването и повторното заравяне на златните инвеститури, които биват връщани на земята, така легитимирайки разбирането, къде им е мястото. Това е ставало ежегодно, защото става дума за цикличен ритуал, който в крайна сметка закотвя местното време.

Имайте предвид, че в дълбока древност митологичното се е взимало много буквално, и разиграването на тази динамика е приемала и по-брутални измерения. „Връщането на златото в земята“ лично аз разпознавам в лицето на митологичната тропа за „Свещения крал“, описана от Фрейзър в „Златната клонка“. Самото заглавие на книгата прави референция към „Рекс Неморенсис“ или „Горския цар“.

По правило Рекс Неморенсис могат да бъдат само избягали (по-късно и освободени) роби[49], а длъжността може да бъде получена само ако кандидатът за следващ такъв цар убие предшественика си в единоборство. За целта той трябва да успее да откъсне златно клонче от Свещения дъб, растящ в светилището на Диана, след което да встъпи в двубой с настоящия Горски цар. Т.е. той трябва да се докосне до Axis Mundi и после да се превърне в нея, убивайки предния крал.[50] По тази причина действащия Рекс Неморенсис живее в непрекъснат страх за живота си и обикаля денонощно гората, охранявайки дървото, за да не му се налага да се бори на живот и смърт.

Също така на Свещения крал му се налага да страда и изкупува вината на своя народ, което означава, че той често се превръщал в главното действащо лице на собственото си жертвоприношение. Той бива убит или в края на мандата си, или е принесен в жертва по време на криза[51]. Ако в това съзирате корените на христовия мит, не бъдете шокирани – жертвената и насилствена смърт на Свещения крал е бил основна част от архаичните ритуали, които периодично измолвали милостта на невидимите сили на „богинята“ Земя с цел обновяването на локалния космос и изкуплението на греховете/нечистотиите на племето. Същото прави и д-р Манхатън в току-що коментирания край на „Watchmen“. Старото време се жертва и на негово място идва новият фараон/крал, който полага Световната ос на новата епоха. Защото, ако д-р Манхатън е символ на Слънцето на небето, Озимандий въплъщава Слънцето на земята. Освен свещен крал, той е и посредникът на унищожението – освен да царува, той носи и смърт, защото е носител както на Бялото, така и на Черното слънце. Озимандий има god like abilities – хваща куршуми във въздуха и е въплъщение на времето в прагматичната му ментална фаза във века на интелектуалното. А крайната еманация на новото е инициация на старото чрез смърт. Защото буквално „няма накъде повече“ – кралят е постигнал чистата форма на Слънцето, което веднага трябва да се балансира със своята противоположна половина. Респективно д-р Манхатън (бивайки самото Слънце) е прекалено фокусиран върху своята мултиизмерност и задачите, които трябва да върши. Озимандий използва факта, че той не наглежда земния си елемент[52], за да замъгли виждането му чрез тахиони и успява да закотви нова Axis Mundi чрез глобално жертвоприношение към Хронос. Това е механика, стара колкото света, и винаги се е правило по този начин. Затова и д-р Манхатън коментира действията на Озимандий много балансирано: „Без да одобрявам... или да осъждам... разбирам“.

Тук пък вие на свой ред следва да разберете митологичния мотив в чистата му форма (извън контекста на филма). Именно защото кралят представлява огъня/златото на междинния план – той бива убиван. Понеже златото трябва да бъде връщано периодично на подземния свят, кралят бива изпращан в отвъдното... чисто „процедурно“, ха-ха! Трансперсоналното отношение тук е, че той не е тълкуван като „личност“ или „индивид“, а като фигура-символ.[53] Самият мит може да бъде разглеждан като „насилствен“ единствено като продължение на едно делнично мислене. В митологичния идеал зад тази механика за краля е било форма на „висше постигане“ да се жертва за народа си.[54]

Така Световната ос се е менажирала от монархията в по-голямата част от познатата ни история.

Така нейните символи си остават сферата (символизираща властта над пространството/Земята), скиптърът (който въплъщава контрола над Axis Mundi, пронизваща планетата) и короната, която е Слънцето, обединяваща смислово „под шапката си“ предните две

В даден момент обаче се намесва религията, чиято история очевидно има своите магнетични качества и лека-полека започва да саботира първенството на монархията. Разбира се, тази битка има много етапи, като реалните окултни фактори и обстоятелства около тези процеси едва ли някога ще разберем докрай. В даден момент обаче двете системи сключват сделка и се обединяват – започват да контролират заедно. Последна в битката остава английската корона, като в даден момент и тя се вписва във формàта, защото времената изменят цялата игра и всеки се учи да се приспособява колкото и да се прави на корав. А времената на монархическата система се изменят след Великите географски открития.

Както знаете от „Завръщане в Монтоук“, в последните 2000 г. Светият престол е този, който чрез тройната корона[55] управляваше Империята на Ситито (Ватикана/Великобритания/САЩ) и скрития ѝ играч в лицето на Швейцария[56]. Начело стои неговия Бащица – папата, контролиращ цялото време и по-голямата част от златото на планетата, така запазвайки базовата митологична структура, която вече познавате – баща/време/злато.

Швейцария и Ватиканът са единствените държави на планетата, които имат квадратни флагове, така имитирайки смислово кубичната природа на злато. Ако този извод ви идва „в повечко“, можете да опитате да осмислите и очевидното в контекста на всичко, казано дотук – и двата флага съдържат „Х“, така маркирайки играчите, които (алегорично) „знаят къде е заровено златото“ ;)

Отражението (или по-скоро преображението) на Световната ос в земната система след ерата на Великите географски открития е Нулевият меридиан, който задава ритмиките на световното „часовниково време“. Ето защо е имало и дълга борба „къде“ да бъде Нулевият меридиан, като последната такава е между Париж и Лондон, при която англичаните (като избран фронт на Империята на Ситито) печелят. Тук трябва да разберете, че генерално погледнато няма значение откъде минава меридианът. Важното е „откъде започва“, защото това съсредоточава цялата сила на колективния фокус натам, захранвайки въпросното място с власт, поради което и Лондон доскоро контролираше света и бе финансовата столица на планетата.

Защото „времето е пари“. Който задава параметрите на времето, контролира идеята за „комерса“ и механиката на това „как се движат парите/златото“. Тук е добре да се отбележи, че „Greenwich“ е референция към „Зелената вещица“, което очевидно е препратка към орионската (търговска) система, базирана на Морското право, която доскоро менажираше света.[57]

Имайте предвид, че монументалният интерес към тази Игра предполага множество опити за прокарването на множество различни òси, провеждащи agenda-та на множество различни фракции от физическо и нефизическо естество, търсещи достъп до наративите тук. Точно затова всяка една световна Система в човешката история е имала своя времева система и собствен календар[58], който – освен всичко друго – на практика казва и „колко време му остава на конкретния магически еон“. Респективно всеки такъв еон си има магьосник и „кула“[59]. Това е голям проблем за замесените фракции, защото от всички пробили дотук, много малко системи успяват да закотвят трайно своята кула. Повечето изобщо не съумяват да организират и установят подобна Система. За пример – Ватиканът успява да се задържи за по-малко от 1000 г., което е нищожен период от гледна точка на архонтските същности, които дърпат конците зад този тип игри и принципно са свикнали да управляват с еони.[60] Светият престол успя, защото знаеше как се движат водите на планетата и разбираше метафорите зад това движение, което при репликация води до абсолютна власт (несметното богатство тук е вторично).

Тази динамика е не по-малко сложна и абстрактна от всичко описано дотук, като за капак е и свързана с „всичко описано дотук“ (че и всичко предшестващо го). Точно затова ни се налага да навлезем в нея с цялото търпение на света. Както знаете, нещата придобиват пълен смисъл чак в края, когато имате целия контекст.

Както знаете от следговора на „Завръщане в Монтоук“, разбирането за „търговия“ се издига на изцяло ново равнище чрез мореплаването[61].

Моряците са ползвали Полярната звезда за навигация, понеже тя винаги сочи севера, тя е константа. А е константа, защото е отвес на Axis Mundi, чийто свидетел е Черният камък на Северния полюс. И тъй като, за да акумулирате и управлявате богатство от магнитуда на големите играчи, формиращи света днес, е нужно да сложите печат над времето, познаването на динамиката на водите около Черния камък е от ключово значение за всичко, свързано с движението на парите. Защото на практика оттам започват моретата и съответно циркулацията на техните води. Силите на Черния камък са разбрани много рано от морската империя, покорила световните води, и са приложени в пълна степен по характерен за Тъмната полярност подмолен, но гениален начин.

Ето защо трябва да се досещате, че ако съществува конкурс за „най-мистично и важно място на повърхността на планетата“, това, без всякакво съмнение, е географският Северен полюс. Не просто защото, когато сте в абсолютния географски север, всичко останало се явява „юг“ (ако разбирате метафората, защото аз самият – хич даже). Символизмът на полюса, който свещените „центрове“ на света изземат, имитирайки оригиналния митологичен прецедент, оставят оригиналната Axis Mundi в тъмното. Неговата изкуствено създадена географска недостижимост отклонява митологичното внимание от него като единствения оригинален център. Защото, ако всеки можеше да отиде там (както може да отиде днес до Йерусалим например), и локацията бе отворена за свободен достъп[62], концепциите ни за света нямаше да имат нищо общо със сегашните. Тогава щяхме да имаме истинската митология, с която сега разполагат само онези, които я използват като чиста механика, за да имат статута в Играта, който имат.

Така че не се вживявайте в механиката, която ще обясня сега. Тя е твърде невероятна, че да бъде повярвано в нея с лекота. По-скоро ползвайте тази лекота да приемете следващото за приказка, извличайки метафората от нея. Просто някои са избрали да я вземат твърде буквално и затова – също толкова буквално творят чудеса.

За да започнете да разбирате циркулацията на парите, следва да разберете, че там откъдето започват, и там, където свършват моретата, е всъщност една и съща точка.

Просто тази точка е свързана по вертикала през центъра на Земята.

Тук е последният ви шанс и да пуснете всички причинно-следствени връзки.

Както разбираме от Меркатор, тази точка е фуния – vortex, който засмуква водата около себе си. Водната маса преминава през Axis Mundi (времето) и бива изплювана на другия край – на Южния полюс, в точка, до която също няма свободен достъп. Същото се случва и наобратно, което прави нещата да изглеждат така че и двете места поглъщат и изплюват вода едновременно. Навярно ще е по-лесно, ако си представите 2 асансьора един до друг, но вървящи в различна посока – единият върви нагоре, а другият надолу. В човешкото тяло е същото. По вътрешната страна на гръбнака циркулацията на чи тече надолу, а по външната – нагоре.

Идеята тук е, че водата пропада в нищото и излиза обновена от другия край през „ануса“, с което разбираме и окончателната причина в архитектурата на нещата „защо златото и лайното резонират помежду си“.[63] Метафорично, тя се „анихилира“, пропадайки в Бездната към Черното слънце, и получава нов живот и възможност да се превърне в част от циркулацията на световния океан. Това е една от „микрокосмическите орбити“ на Земята.

Сами разбирате (минимум метафорично), че това е планетарният механизъм за пресъздаване на принципа на Бялото и Черното слънце – смърт и обновление. И понеже това е естественото движение на водите на Земята, който иска да има пари по линия на елемента вода – трябва да имитира това чрез аналогия.

Първо ще започна с буквалната такава, която в чистата си форма е контраинтуитивна.

Паричните потоци трябва да се унищожават/трансформират периодично.

„Контраинтуитивна“, защото ние обикновените хора имаме нужда парите да ги има, а не да ги няма. Т.е. ние не можем да си позволим да мислим в такива категории. Не забравяйте обаче, че тук не говоря за нас, обикновените хора, а за същности, които нямат реална нужда от пари, а ги ползват единствено като инструмент. Когато говоря за „богатство“, не говоря за Джо Роугън, който има десетки гаражи с ретро коли и 30 имения на планетата. Това не е богатство. Говоря за хората, които могат да печатат банкноти и да щракат нули по клавишите в банковите си сметки на собствените им банки. Намирам за пределно ясно, че някой, който може да създава пари, не може да бъде тяхна функция. Има обаче нещо, което е отвъд парите, и това е властта. И за да имаш тази власт – ти трябва да жертваш колективния символ за благо ($) постоянно.

С това мога да пристъпя и към буквалната си метафора в лицето на Глупака.

В „Batman“ Жокера е превзел престъпната мрежа на града и е стигнал етапа, в който излиза на улицата и започва да хвърля пари на хората, защото той вече не е субект на концепцията за „пари“...

... отравяйки същевременно алчната си публика с токсичен газ. Намирам за особено забавен факта, че освен в самата сцена да има метафори за изобилие (пари) и унищожение (токсичен газ), самото отравяне прави референции и към нашето злато[64].

Аналогично, в „The Dark Knight“ Жокера изгаря своята половина от парите на мафията (мотива за 50-те %):

Тези сравнения стават още по-точни, ако се сетим, че Глупака всъщност е Нулата в Таро.

В Средновековието това се е разбирало и затова кралят е имал шут, който е коригиращият механизъм на монарха. Всеки добър шут стои на ръба на бръснача (като в самото Таро) и играе най-опасната игра, бивайки единствената фигура, която може да каже истината в лицето на царя и да оцелее! Много често тези индивиди са били вечноприсъстващият „селски идиот“, който наистина е слабоумен. Той е бил взиман и е превръщан в шут, защото – казано по фолклорному – те са „докоснати от Бога“, чисти. Окултистите от онези епохи знаели, че бивайки Нулата, те автоматично отблъсквали магическите атаки срещу краля, поради което било практически наложимо всеки владетел да има шут в двора си.

Както вече коментирах, той е смърт и обновление, съчетавайки в себе си Бялото и Черното слънце. Като въплъщение на vesica piscis бива в центъра, откъдето Axis Mundi преминава[65]. Затова и във филмите Жокера прави доброволна жертва на благата, за да има тоталната власт. Защото трябва да отхвърли този символ, за да получи онова, което стои зад него, а именно властта.[66] Това е и морската механика, поради която световните системи работят чрез съзидание и разрушение. Затова и мотото им е „Ordo ab Chao“[67]. Трябва съзнателно да разрушиш богатство или даденост, за да можеш да го обновиш, така формирайки още богатство и даденост точно както доброволните практики по кръвопускане, за да останеш здрав.

Съществуват много начини това да бъде разигравано като мит, но половината винаги трябва да е в състояние на трансформация (50/50).[68] Жокера показва буквалната механика[69], изгаряйки 50% от парите на мафията, но както съм казвал и преди – много от тези фамилии имитират процеса като дават голяма част от парите си за благотворителност. Не от филантропия, а защото това е единственият начин да имаш толкова пари и да запазиш поне половината, така отваряйки пространство за навлизане на нов, свеж паричен поток. Затова и 13-те фамилии са си нужни една на друга и не искат да се унищожат – защото те въртят този поток помежду си. Те неминуемо работят заедно, конфликтът там е не „кой да го има“/„кой да го няма“, а кой да е изпълнителен директор на една константна структура. Тази структура имитира Axis Mundi и на теория е закотвена – тя няма нужда от разрушение. В крайна сметка би следвало и да видите (мета)логиката тук – ако един играч държи всичките пари на света, то той няма как да спазва този принцип на „вземане“ и „даване“, защото няма да има с кого да го извършва. Те жонглират с тези пари с цел да ги въртят и утроят.

Уви, войната е друг предпочитан начин за имитация на принципа на унищожение и обновление.

Тя винаги се захранва от най-здравите и силни млади мъже. Онези, призвани да създадат ново, здраво и силно поколение. Те изгарят моментално, защото са „най-годни“ да станат войници. Слабите болнави мъже си остават вкъщи, следователно именно тези слаби болнави мъже създават с жените си деца, а многото здрави млади хора биват изтребени във войната. Цели държави се разрушават и инфраструктурата им бива свеждана до нула. После същите хора, които са продавали оръжие и на двете страни и са спомогнали за това унищожение отиват в разораната нива и им бива плащано да изградят нова инфраструктура. И тъй като цялата тази циркулация е имитация на Axis Mundi, която закотвя времето на планетата – „колелата“ на това време винаги се завъртат при война – после нищо не е същото и се преминава на нова предавка от Играта[70]. Това бе и причината „Golden Kamuy“ да ми е толкова интересен, защото там буквално съдбата на новото време зависи от това кой ще открие златното съкровище на айну[71] и ще закотви чрез него новата Axis Mundi за Япония. Самата Елизабет Хейч, която в „Посвещение“ описва преживяванията си по време на ВСВ вижда, че силовият брак на две страни е много жесток и причинява безброй индивидуални трагедии. Въпреки това обаче успява да види подобни събития на ниво структура и разбира, че на практика завоюването на една страна е като насилствена среща между мъжката и женската енергия. Едната страна покорява другата, нахлува в тялото ѝ, пуска ѝ кръв, умират много хора, наподобяващи колапсиращите клетки на изнасиленото тяло, и въпреки това от тази среща бликва нов живот, един нов свят, ново сътворение, защото – чисто технически – нищо не може да бъде както преди. Така тази среща в контекста на войната е жестока и брутална, но природата гледа само напред, в бъдещето, и за да постигне целта (да създаде нов живот), принася в жертва безброй отделни клетки и същества. От интимната среща на две страни – на завоевателя и на завоювания – избликва нов живот, и на духовно, и на материално равнище. От брака на две раси възниква нова култура. Смесват се обаче и клетки от телата на тези страни и се появяват потомци, които носят в себе си и проявяват чертите и на двете нации. Природата създава междинни раси, преходни индивиди, за да смекчи твърдите граници, формирани от мисловните модели на различните нации, защото това е единственият начин да ги преодолее. С пепел от онова, що „вече не е“, се наторява земята за нова жътва. След огън земята дава златни класòве. Затова и по-рано казах, че единият от начините да се роди злато е чрез кръв.

Вече разбирате още едно ниво на идеята представена в „Eternals“: Небесният архонт Тиамат е посят като златен зародиш в центъра на планетата:

Метафорично, той навлиза в Земята през Axis Mundi:

И при сблъсъка му със Земята ражда позната формация:

Както вече знаете, Тиамат е черно-златен, така въплъщавайки цветовия код на Планетарния дух, разкривайки механиката зад самата Axis Mundi. Същевременно дори от горната картинка виждате, че раждането на всяка една религия е въвличала Слънцето.

Той е посят в нея, но за да се роди, трябва да унищожи цялата планета, жертвайки всяко едно живо същество на нея. Смърт и живот, it’s always the same.

Сега, тук има нюанс, който ми се налага да вмъкна, за да не решите, че сте ме „хванали“ в тежки автоподсечки. Или казано иначе – не обичам хората да са в грешка заради мен :D

Описаният принцип генерира пари, имитирайки законите на водата. Освен генералната рамка, той си има безброй специфики, някои от които изложени в следговора на „Завръщане в Монтоук“. Този принцип обаче не може да бъде ползван от „живи хора“. Както вече съм казвал, обикновеният човек може да ползва водата за източник на богатство единствено, ако събира речно злато, защото то е единственото злато, което няма последствия при събирането му. За да разберете по-добре механиката зад това – наскоро тимът зад RV Insights направи разработка на тема „откъде идва водата на планетата“.

Накратко това, което откриват, е, че водата идва от черната дупка в центъра на Земята.

Моят прочит тук е, че водата излиза от черната дупка, минава през златния ринг, който я „обковава“, и всичко, което времето отмива от този пръстен, е златото, което се дава естествено и (най-вече) легално на повърхността.[72] Това е златото, което може да бъде взето. Всяко друго злато е част от светлинната решетка на планетата, чието притежание води до „кръвен данък“, правопропорционален на изваденото количество.

Наясно съм обаче, че в други свои разработки съм обяснявал за естествения начин, по който човек може да печели парите си на индивидуално ниво. Това става чрез огнения му елемент. Страстта, сведена до земен план чрез действие, може да вади пари на дръзналия да пусне сигурността, осигурявайки му така един напълно нормален и достатъчен живот, в който нищо няма да липсва.

Големите пари обаче, корпоративните пари, са подчинени на елемента вода, не на огъня. Боравенето с тях изисква окултни конструкти, инак Черното слънце взима своя дан. Затова телата, които ползват водата като елемент за генериране на пари са мъртви, те са corporate и са на практика гòлеми. Един гòлем може да бъде анимиран, защото той е празен и няма последствия, когато „откопава“ богатство. Тъй като няма душа – няма как „тя“ да бъде жертвана и дадена (за разлика от някой човек, който изкопава злато). Взимащото мъртво тяло няма как да умре, понеже никога не е било живо – то е мъртво родено по замисъл. Хитростта тук е, че гòлемът е направен от земя и огън, т.е. отново се тръгва от индивидуалната база. Над него обаче се наслагва допълнителна матрица, защото бивайки съд, той може да се пълни от жизнената сила на работната си ръка. Затова корпоративният механизъм е печално известен с това, че е бездуховна машина, която просто изстисква човека като лимон. Това е не просто метафора, а единственият начин, по който може да се държи една corpорация. Именно сборът от жизнената сила на всички малки зъбни колелца (хората)[73] захранва това чудовище и го прави да изглежда като част от света на живите, но то си остава мъртво. Окултният прийом тук е, че corpорацията изсмуква жизнената енергия на работниците си, за да захранва гòлема си, който всъщност е контейнер за души. Контейнер, който Черното слънце изсмуква за сметка на богатството, което бива изтръгвано от Земята (под всякакви форми).[74] Това е техният гениален начин да хакват механиката на златото през елемента вода, без естествените последствия, които инак са валидни за всички останали. Най-бруталната форма на това е, че те предявяват и символична претенция над „личното съкровище на всеки“. Защото, според морското право, при раждането на едно дете неговото тегло е равностойно на същото тегло в злато, което може да бъде преведено по банкова сметка.[75] Това е златото, което съм коментирал, че е реципрочно на човешката душа (която е светлина), и е неговата котва на Земята (по линия на това, че всеки има „свое си съкровище“ като свидетел, че е инкарниран на тази планета). Човек няма достъп до това злато, но то бива употребявано и въртяно под формата на пари от негово име в замяна на личен документ, който де факто делегира, че индивидът е мъртъв (имитирайки така corpорация).[76] Затова и сме „изгубени в морето“, защото така легално можем да бъдем извадени като злато, което може да бъде взето и пуснато в циркулацията на Axis Mundi. Понеже индивидът е „изгубен в морето“ (т.е. в Бездната), този ресурс бива ползван от негово име, защото не кореспондира с него самия документално (понеже той доброволно е приел да е мъртъв). След следговора на „Долината на златните тронове“ вече имате достатъчно контекст да рационализирате как чрез създаването на „мъртво лице“ златото бива „освобождавано за ползване“ от онези, които разбират механизмите, следващи природните принципи на Бялото/Черното слънце. Както сами осъзнавате, за установяването на такава система е нужно огромно окултно разбиране за хиляди съглашения нагоре по матрьошките, за да може такава Система не само да пребъде, но и да процъфтява в продължение на толкова столетия. Съществува етап обаче, в който човек може да ползва това злато, но легалният лабиринт, през който трябва да се премине изисква реално посвещение. Тогава златото е метафорично освободено и може да бъде отново „огън“, а не функция на центрофугиращата го „вода“.

Респективно тук може да възникне въпроса „защо всичко това е възможно?“.

Именно защото хората не познават огъня си. Тъй като сме родени във въпросната ментална матрица от деца и биваме захранвани с тези идеи цял живот – ние оставаме с впечатлението, че „няма абсолютно никакъв начин да се вадят пари на този свят, освен ако не си част от по-голям механизъм“. Други пък, искат да създадат своя версия на подобен механизъм, без да осъзнават, че по подобен начин те подхранват същата система.[77] И това е симптоматично като цяло, понеже хората, разбиращи механиката зад Axis Mundi, са създали Система с архитектура, в която човек привидно „може да вади пари“, но не може да прекрачи границите ѝ, най-малкото поради простата причина, че е участник в тяхната поддръжка. Това, което съвременният човек прави, е не да вади пари сам по себе си (вече обсъдихме, че това става единствено чрез хамса[78]). Той избира да се превърне в част от морски механизъм, който „вади пари по принцип за някого“, от който той просто взима малък дял за това, че е продал времето си. По-рано споделих с вас: когато теглим най-генералната черта, единственото, което продавате през целия си живот, не са уменията и качествата ви – това са наративи за пълнеж. Вие жертвате времето си и то(ва) носи пари на някого.[79] Дори CV-то е вашият етикет като стока, разгърната във времева ос, именно защото продавате времето си. Резюмето ви е не друго, а хронология на това „как сте продавали времето си“. А „как“ обикновено е = на нещо, което не е свързано с личната страст. Всички (съ)участници в тази система се превръщат в съдове, през които текат пари, но тези пари отиват отвъд тази система. Защото, както вече казах, в крайната ѝ форма дори не става дума за пари. Те са средство, чрез което въртят жизнената енергия и самия ни живот, пък ние нека им печелим парите, вярвайки, че „това е важно“![80] Междувременно законите, по които се правят „истински пари“, са коренно различни от това, което можете да откриете в който и да е семинар за финансови инвестиции. Тези „пари“ се правят пресъздавайки циркулацията на водите около Черния камък. Постоянно жертване на олтара на времето (което всички ние правим, работейки в Системи), за да идва „още и още“. Това е принципът, дошъл от морската търговия, която де факто имитира динамиката на водата около Черния камък на Северния полюс.

Предполагам всичко това най-накрая изяснява и окултните причини защо най-богатата corpорация в света се казва „BlackRock“, защо тя е в тесни връзки с Федералния резерв на Щатите (който печата пари), защо номерът на сградата ѝ в Ню Йорк е „50“, защо през 2022 г. те съзнателно жертваха $2 трлн., за да разширят глобалната си власт, защо притежават най-всеобхватната система за анализ на финансови данни в света, кръстена „Aladdin“[81] и защо във фоайето ѝ има скулптури на две звезди?

Вярвам, че Бог е милостив, и някъде там има скрита трета, за да не се налага да хвърлям целия този текст на боклука :Р Дори така, считам „BlackRock“, „Vanguard“ и „State Street“ (3-те най-големи корпорации в света) за форма на едно и също нещо[82], така формиращи нашата тройна Полярна звезда, задаваща времето на планетата към момента.

Сега искам да разгледам един друг черен камък, който също имитира единствения такъв. Той претендира да бъде Axis Mundi (даже някои биха казали, че се натиска повече от всички останали) и нещата около него са толкова емблематични, че след това просто няма да има нужда да задълбавам с други примери за „мимикрии на Световната ос“. Ето защо дори няма да се опитвам да разказвам консистента история, а предимно ще изброявам неща, за всяко от които вече имате контекст като отделни символи и тропи, които тук са обединени в едно.

Кааба е типичният омфалос на Световната ос на исляма. Тя маркира мястото, където свещеният свят се пресича с профанния, а вграденият Черен камък е крайното въплъщение на осъществената връзка между небето и земята.

Черният камък е бил почитан още в предислямските езически времена и е местен няколко пъти. Една от традициите твърди, че той е поставен от Адам в оригиналната Кааба[83]; друга казва, че Черният камък първоначално е бил ангел, поставен от Бог в Райската градина, за да пази Адам. Ангелът отсъствал (!), когато Адам ял от забранения плод и бил наказан, като бил превърнат в скъпоценност[84] – въпросния Черен камък. Говори се, че той има специални свойства – не потъва във вода и не се нагрява при контакт с огън, което със сигурност му създава и наративна алхимична аура. Според официалната традиция той е поставен непокътнат в стената на сградата от пророка Мохамед през 605 г., пет години преди първото му откровение. Говори се, че Мохамед е нарекъл камъка „дясната ръка на ал-Рахман (Най-милостивия и прекрасен)“, което архетипно ни нашепва за сключване на контракт. Оттогава камъкът е разбит на фрагменти и сега е циментиран в сребърна рамка отстрани на Кааба. Физическият му вид е като на фрагментирана тъмна скала, гладко полирана от ръцете на поклонниците. Говоря именно за „контракт“, защото цялото нещо прилича на око, в което вярващите искат да пъхнат ръка, така имитирайки нашата хамса. Т.е. това е акт на приравняване към концепция, идея и философски възгледи. Все неща, определящи времето.

Защото кой не иска да докосне пъпа на света?

Който в момента няма да коментираме, че прилича и на вагина – това е част от друга синхромрежа.

Бидейки Световна ос, Кааба бива разглеждана като точката, в която се срещат Небето, земята и Ада. В митологията на исляма Кааба е първата постройка на планетата, което само по себе си е „ясно как звучи“, но все пак трябва да припознаем и че това са стандартните изисквания зад пропагандата по закотвянето на Axis Mundi. Центърът на света е там, където е сектата ти – „просто така стоят нещата“. Респективно най-често ползваният епитет за Кааба е „центърът на Земята“ и през 9 век ислямският учен Ал-Кисай (мета)логично постулира, че „реалната Кааба се намира точно под Полярната звезда“.

„Но това е просто съвпадение“, сигурен съм.

Как беше изразът?... Съвпаденията са възможни, но малко вероятни?

Имитацията ѝ става очевидна и при рядкото отваряне на сградата, в която виждаме 3 колони като мимикрия на вече обсъжданата ни тройна звезда:

„Inventio Fortunata“ поставя черна планина на географския северен полюс и по тази причина много свещени центрове са планини. Преминаването към дълбините на земята от подобна точка, е друга обща характеристика на тези свещени центрове[85], защото мощният воден поток от четирите краища на земята през реките към полюса и надолу към вътрешността на планетата чрез водовъртеж, е най-мощното възможно потвърждение и подчертаване на централното място на полюса и пронизващата го Световна ос. Жертва на архитектурна неизбежност, gameplay-а на всички наративи в Играта ще имитират неговата история.

Този поток е например имитиран от мисълта на милиони мюсюлмани от всички краища на света, обърнати към Мека по пет пъти на ден в молитва. Физическа и ментална човешка маса буквално се обръща в посока към черния камък, а онези стигнали реалната локация се въртят около Кааба така сякаш тя е ос на часовник.

Не, няма как „да не става въпрос за време“

И макар въртенето да е обратно на часовниковата стрелка, връзката с времето и нашата Axis Mundi е по-очевидна от всякога.

Тук отново искам да подчертая, че за да закотвиш Световна ос ти трябва мистерия, чудо, реликва, съкровище. Всяка религия си има такава: Кивотът на юдаизма[86], Граалът на християнството, 3-те свещени предмета на шинтоизма и т.н., и т.н... Единствената Световната ос (която всички останали имитират) обаче ползва златото като своя най-голямата мистерия и котва, обединяваща в себе си чудото на живота и смъртта едновременно (2 наративни точки, обединени от концепцията за „време“).

Причината, поради която намирам Кааба за толкова емблематична форма на имитативна магия на Axis Mundi е, че тя самата имитира кубичното ни Слънце и дори е покрита с черно-златно платнище [87], което поддържа мистерията на нейното съдържание.

Отгоре на всичко настоящата врата на Кааба съдържа 280 кг. чисто злато – навярно един от златните късове с най-голяма маса в света.

Разбира се, нещата стават още по-култови, ако обърнем внимание, че по златната врата към Кааба имаме Слънца, които едновременно имат формата и на нашия символ ☉ (което в крайна сметка е нормално, имайки предвид, че астрологично той бележи и Слънцето, и златото):

Ако си създал най-големия слънчев часовник под формата на черен куб, в който си вградил най-голямото парче злато на планетата под формата на врата, то по всяка вероятност ще искаш да сложиш ключалка на нея.

И наистина, наскоро съвсем случайно чрез един албум на „Taschen“ за Арабския свят разбрах, че съществува черно-златен ключ за Кааба, което първоначално ме порази, защото никога не се бях задълбочавал в темата:

Той бива съхраняван в Лувъра, защото се оказа стар. Макар и да е символично „западният колонизатор да държи ключа за най-голямата ти светиня“, оказва се, че историята всъщност не е толкова очевидна, което е характерно и за арабската магия като цяло.

Актуалният ключ за Кааба всъщност е златен в комбинация с кралскосиньо и вече си давате сметка защо с всеки следващ факт около тази история тя става все по-закономерна по отношение на изградената ни синхромрежа.

Племенните Пазители на ключа за Кааба са Бани Шайба – клан на племето курейши, към които е принадлежал и самия Мохамед. Бани Шайба е клан, на който още приживе Мохамед поверява поддръжката на Кааба, и оттогава тази традиция се предава от баща на син. В това виждаме и връзката с предците като Пазители на мистерията и времето (защото е по мъжка линия). Дали Кааба всъщност не е най-адекватният слънчев часовник не знам, но комплексът определено е свързан с времето.

Ако все още не можете да видите самата Кааба като кула на времето с око, за тази цел имаме Абрадж ал-Бейт. От арабски: „Кули на дома“. Комплекс от свързани небостъргачи и други високи сгради, намиращ се в Мека точно над Кааба. Той е най-високото съоръжение в страната и третото в света след Бурдж Халифа в Дубай и Шанхайската кула в Китай. Най-високият небостъргач е 5-звездният хотел „Кралската часовникова кула“ със 120 етажа, чийто връх представлява часовникова кула (duh!), увенчана с надписа „Аллах е най-велик!“ (duuuh!):

Преди години имаше съобщения, че часовникът ще бъде настроен на време, специфично за Мека, в опит да се замени референтният меридиан на IERS като основен меридиан за глобално поддържане на времето, но в крайна сметка часовникът бе настроен на стандартно арабско време (UTC+03:00). И тъй като вече можем да правим по-комплексни връзки с всичко казано, комплексът Абрадж ал-Бейт претърпява 2 пожара, докато бива строен... Защото всяка кула на времето работи с елемента огън, за да може да функционира изобщо.

Кааба е черно-златен куб, съдържащ огромно количество злато и черен камък (имащ общо с прабащата на човечеството), закотвящ местната Световна ос, имитирайки кубичното ни Слънце. Той си има Пазители и закотвя определен тип време в локала (защото бива асоцииран с Полярната звезда) до степен, в която привлича построяването на часовникова кула (захранена от огън) до него. Всички ислямски поклонници се стичат там ментално или физически, за да практикуват хамса, поддържайки идеята и параметрите на това време чрез циклични и ритмични молитви, тъй като са установени по канон като брой и тайминг (което само по себе си е форма на „часовник“).

Като контрапункт или допълнение на идеята, до 2030 г. Саудитска Арабия ще зарадва своята столица с един от многото си мегапроекти, който е от особен интерес за нашия разказ.

Наречен простичко и точно „Кубът“, става дума именно зааа куб от... злато, който ще е с параметри 400 х 400 х 400 м. Той ще се превърне в най-голямата монолитна структура в света с над 2 млн. м² интериорно пространство, или казано накратко – всички молове в Дубай ще умрат от кифленска завист.

Интериорът му ще съдържа огромни холографски прожекции, които ще целят да накарат посетителите да се почувстват в „различни реалности, времена и места“. Добро описание за „Axis Mundi“, ако Издателството някой ден състави „Речник на окултните термини“.

Разбира се, както може да се очаква, различни религиозни фракции вече изразиха възмущението си от факта, че постройката иска да засенчи Кааба, и по същество я имитира, което е косвено признание „какво точно е Кааба“, хи-хи ;))

Вече очевидният отговор се съдържа и в концептуална картинка на новия златен куб, който визуализира новата кула на локалното (с претенции да бъде „световно“) време.

Тук можем да се върнем на оригиналната идея на омфалоса като камъка, който Рея дала на Хронос да погълне вместо децата му. Това е история как се създава Axis Mundi, имитирайки единствения камък на полюса. Нужен ти е обект, който да се превърне в окултен свидетел на Axis Mundi, за да я имитира и канализира нейните свойства в локален контекст. Този камък представлява „чуждото тяло“ в Хронос, но въпреки всичко – част от него, т.е. закача се към него и придобива неговите свойства. Ако ви е по-лесно – можете да гледате на омфалоса като на имплант в тялото на Axis Mundi и Хронос. Той е често доброволен дори поощряван (за изграждането на определени канали на влияние в Играта), но не идва без цена.

В сериала „Watchmen“ виждаме Черния камък и златния зародиш вътре в него

И макар да не искам да задълбавам излишно философски в това, ще направя само кратка абстрактна референция към сцената с маймуните и черния монолит в „Одисеята“ на Кубрик.

Филмът резонира с „времето“ на толкова много нива... Самата новела на Артър Кларк носи годината, в която колективното съзнание към онзи момент беше в някакво sci-fi очакване, че всичко ще се промени след Y2K[88], че „ще настъпят нови времена“, и както караме Golf 3-ки, изведнъж ще полетим с тях. Сцената говори и за бездната в разбирането между реалните окултни принципи, ръководещи света, и ежедневието на „маймуните“-хора, които просто цял ден обикалят около черния камък на времето. Цената да го имаш е да разбереш принципа на унищожението, което виждаме в сцената, в която черната маймуна на несъзнаваното разбира, че може да ползва костта като оръжие:

Онова, което е било преди него, вече мъртвото, може да създаде обстоятелства животът да продължи. Като в механиката, описана около водния водовъртеж, и двата водни потока, които постоянно се самообновяват чрез пропадане в Бездната. Окончателният кадър, приравняващ тези концепции към времето, е всъщност и един от класическите във филма:

Днес черният монолит, задаващ ритмиката на времето, е „черното огледало“, което държим по цял ден в ръцете си (като обещавам да кажа няколко думи и за това след малко); то е онова, което изсмуква огъня от човека, за да захранва новите факултети на Хронос. Обърнете внимание, че и в разказа, и във филма, черният монолит е времеви маркер, който се появява винаги при началото на следващата епоха. След навлизането в 21 век, Кларк и Кубрик далновидно отгатват, че това ще е изкуственият интелект.

Отново виждаме черния камък във връзка с времето „само по себе“ си и времето като „задаващо епоха“. Все функции на Axis Mundi и нашия любим син лотос, с който започнахме това свое синхромагикално отегчение :)

Може би някои от вас вече са се досетили, макар чак сега да имам нужния контекст, за да мога да го кажа в прав такъв :)

Синият лотос е бил считан за митологичната Axis Mundi в Древен Египет.[89] Сега можете да видите изначалните подсказки за това, предвид споменатото в първата част на този текст, че са ползвали синия лотос като орнамент по капителите на своите колони – т.е. лотосът има носещи и святообразуващи функции, той е фундамент. Вече можем да разберем и защо синьото цвете цъфва от изваденото око на Хор в пясъка.

Световната ос и окото се бележат по един и същ начин

Самата идея, че „когато окото на Хор пада на земята от него пониква син лотос“, е свързана с това, че синият лотос създава мост между двата свята на светлината и тъмнината (лявото и дясното полукълбо).

Което автоматично го асоциира със Световната ос, нейната мултиизмерност и епифизата като проявление на концепцията в човешкото тяло. Тя, между другото, се бележи със същия символ: ☉ (все пак го казва човек, пътувал във времето през тунелите в Монтоук, което ако не всичко друго съдържа архетипна ирония).

Актът с окото демонстрира още веднъж и смисловата му функция като регулатор на светлина и тъмнина, от което ни става още по-ясно защо концепциите за око, син лотос, злато и ръка са толкова свързани.

Горното е интересен кадър със синия лотос от финалните титри на „Eternals“. Имайки предвид, че сюжетът му касае излюпването на златния Тиамат от Земята, което води до неин Апокалипсис (което е „краят на времето“), считам попадението за доста релевантно.

Оттук насетне и целият мит се разплита много по-лесно. Именно поради всичко казано Хор слиза в подземния свят при баща си – „за да му даде това око“. Той посажда зародиша на локалната Axis Mundi в тялото на „кулата на старото време“ – неговият собствен баща с липсващ фалос/огън – неактуалната отминала магическа епоха. Поради което и именно тази митологична битка със Сет е един от централните митове на Египет. Това е историята за превръщането му в локалния времеви център на магията, чрез хвърлянето на светлина/око върху старата система, на чийто фундамент новото дължи своя живот. Това е „обновлението на времето“, която концепция на този етап трябва да разбирате и през още едно, допълнително сечение.

Защото, деца, новият огън се пали само във вече загасена лампа.

Кедешет, сирийската богиня на любовта, която египтяните омъжили за Мин, е изобразявана като гола жена, която стои на гърба на лъв, носейки змии и пъпки син лотос. Пъпките вероятно са свързани с ролята ѝ на богиня на сексуалността и плодородието, което отново прави връзката с огъня.

„Лотосът като Axis Mundi“ не е метафора, ексклузивна за Египет. В браманското индуистко и будистко вярване свещеният център на Земята не е близо, а далеч на север, на отделен недостижим континент: центърът е планината Меру (или „Сумеру“, или „Синеру“) – неподвижната точка, около която се въртят небесата. Нейният връх е обиталището на боговете Траястримса (най-високият от шестте будистки свята на богове). Според модела на „четири континенталната земя“ континентите са подредени под формата на лотосов цвят. Планината Меру е в центъра на света, перикарпът или семенният съд на цветето е заобиколен от кръгли вериги от планини. Около планината Меру, подобно на венчелистчетата на лотоса, са подредени четири острова-континенти. По подобен начин египтяните вярват, че синият лотос е абсолютно първото живо същество, което възниква от хълма на Творението. Повярвайте, това е екстремно твърдение, касаещо цвете дори за изцяло митологично настроена култура! Т.е. „металогически“ следва да приемем, че, бивайки „първото живо същество“, то няма рефлексия и пребивава във „вакуум“ без дуалност, в тишина. Навярно това е една от причините „тайната“ и „мълчанието“ да резонират в нашата синхромрежа за златото, а оттам и със синия лотос. Между другото моя приятелка ми сподели, че нейни приятели масони са ѝ казвали, че сама по себе си лилията е символ на мълчанието. Т.е. ако в помещението, където се намират те, има лилия под каквато и да е форма – било на картина, герб или като символ – казаното си остава там. Което означава, че цялата идея за лотоса е забулена в тайна до такава степен, че той самия се превръща в синоним за такава! В крайна сметка лотоса прибира съдържанието си със залеза на Слънцето и се скрива от хорските очи. Ето защо приемам, че древните египтяни със сигурност са знаели нещо специално за Синьото цвете. За тях лотосът е бил от изключително значение, за да има посветен на него цял бог!

Така, печатът, който лотосът е ударил на несъзнаваното с гравитацията на своята тайна, кара образа му да се рециклира в цялата ни поп култура под формата на всякакъв сорт сини цветя и субстанции, които проследих съвсем в началото. Той е абсолютно навсякъде и винаги е свързан със свръхсили, магия или каквато и да е модификация на паранормални способности...

Една от поредните продукции, които хваща тази нишка е...

Още на плаката виждаме нашия символ, гравиран в камъка, котката отгоре, синьото цвете, около което се върти цялата история, и магическата кула на заден фон

„Studio Ghibli“ wanna-be piece, хибрид между „Kiki’s Delivery Service“ и „Spirited Away“. Като цяло прекрасно нарисуван филм, който, за съжаление, обаче не постига достатъчна дълбочина в собствения си разказ[90] и този на персонажите си, че да се превърне в класика като нещата на Миядзаки.

Филмът започва с пожар в магическото дърво-кула, около което се подразбира, че е центрирана и динамиката на конкретната магическа вселена.

По някаква причина огънят и оранжев, и син, което мен ме устройва синхромистично

Млада червенокоса магьосница открадва вълшебни семена от растение, което явно се явява ултимативният източник на магия – синьото цвете, кръстено „Fly-by-Night“, наречено още и „цветето на вещиците“.

То цъфти само веднъж на всеки 7 години и то не в магическата вселена, а в тази на хората

Момичето успява да избяга, скачайки на летящата си метла от изгарящото дърво-кула, което избухва зад гърба ѝ в синя експлозия.

Ударната вълна я помита и тя прави въздушен пирует, който я отпраща в нашия свят през неочакван портал в облаците. Пада тежко и откраднатите семена се разпръскват из гората отново със синя магическа експлозия.

Проследявам тези закачени като гирлянд зависимости, за да подчертая взаимовръзката между дървото-кула (Световната ос) и синьото цвете, които в „Mary and the Witch’s Flower“ са свързани много закономерно. Защото от опожареното в сини пламъци дърво-кула, вълшебница краде семената на синьото „цвете на вещиците“, от които на свой ред поникват дървета. Преливането на едното в другото подсказва тяхната взаимозаменяемост и синхромистична тъждественост.

След тази случка минават доста години. Младата вещица се превръща в баба, а внучката ѝ е червенокосата и синеока Мери. Тя, разбира се, има куче, котка и е наречена „червенокоса маймуна“[91], така добавяйки към нашия микс поредната доза от Пазителите и образа на trickster-а (който самата Мери представлява).

На Мери ѝ е скучно при баба ѝ, но решава да се разходи в гората, където открива магическото синьо цвете.

Това, разбира се, променя всичко и добавя в живота на Мери неочаквано количество странност

След това ни е показано как рядко цъфтящото цвете избухва през нощта (оттам и името му), освобождавайки мъгла, която явно изтънява воала между световете, и позволява преминаване към магическата вселена (което е механиката на показаната във филма Axis Mundi).

Именно това се случва на Мери. Споменатата котка буквално ѝ подхвърля едно от сините топчета на цветето в ръцете, докато момиченцето е в мъглата. То се размазва по дланите ѝ и това активира нейната double хамса в кадър, представляващ пряк синхромистичен разстрел:

В допълнение имаме и вторичен белег от взаимодействието със синьото цвете, което тотално „удря всичко в земята“...

Синьо цвете в средата на дланта, там където трябва да е окото – по-ранна вариация на вече показаното

Мери получава магически сили от цветето. Открива метлата на баба си в гората, с която тя катастрофира преди толкова десетилетия, когато открадва Fly-by-Night и я яхва. На автопилот метлата я връща в магическата вселена, където попада в Колежа по магия. Там я посреща нещо като лисица-Робин Худ, което просто няма как да си го измисля, нали се сещате...

В самия колеж Мери се запознава с господарката и господаря на realm-а. Нейното име е мадам Мъмбълчуук (което ще изпиша само веднъж, защото отказвам да се занимавам с това), а неговото – д-р Дий, кръстено директно на Джон Дий – придворния астролог и магьосник на Елизабет I.

Момичето е сбъркано за нова ученичка, а тя от срам не си казва, че е попаднала там случайно. Тъй като е под властта на магията на синьото цвете, което я помпи с мана, господарката и господаря я бъркат със суперталантлив магически феномен – дете-чудо. Започват да я развеждат из колежа, което е оползотворен шанс да видим колко добре могат да рисуват японците. Най-интересното за нас е как самата дъга илюминира купола на Колежа по магия, добавяйки точки в общата теза. В друг кадър виждаме директен асансьор в центъра на купола, осветен от дъгата, който в перспектива прилича на нашия символ – кръга с точката (тук дори е златен). Axis Mundi in your face!

Заради силите, дадени ѝ от синьото цвете, Мери демонстрира впечатляващи умения, което ѝ дава бърз достъп до сърцата на господарката и господаря. Те са безкрайно впечатлени от нея и момиченцето е допуснато до частния кабинет на мисис’, където в нейното отсъствие някои тайни започват да се разкриват сами. Синеочка получава достъп до книга, посветена на Fly-by-Night...

... която веднага активира третото ѝ око в златно чрез директен лъч на свръзка:

Това е навярно и най-визуалната репрезентация в поп културата, касаеща пряката връзка между синьото цвете и секретирането на злато от челото в школите на Хор в Древен Египет.

След като открадва книгата за тайните на синьото цвете (кх-кх), мадам разбира, че нейната магия не е естествена, а идва от отдавна загубеното в магическата реалност Fly-by-Night. Тя отвлича приятелчето на Мери и чрез него започва да я изнудва да ѝ даде вещерското растение. Малкото момиче прави това – дава им цветето, но не получава приятеля си обратно.

Филмът не е много подробен, но от това, което подразбирам, господарката и господарят искат да направят пробив и магическата вселена да се отвори за всички (само ми кажете с коя бюлетина да гласувам!). Те искат да вкарат насилствено магията в приятелчето на Мери като експеримент, който да повторят после върху всички хора. За целта ползват някога изгорялото дърво-кула, в чието сърце поставят Fly-by-Night на Мери, така окончателно приравнявайки дървото и синьото цвете под шапката на Axis Mundi!

След пожара самото дърво е пострадало и д-р Дий го е boost-нал технологично.

То е в симбиоза с някаква технология, която напомня по-скоро на „Франкенщайн“, отколкото на реалната магия. След като Мери и приятелят ѝ успяват да си подадат ръка обаче...

... и да победят лошите магьосници, технологията от дървото започва да отпада...

Природата побеждава и отхвърля залепените по нея проводници, връщайки Световната ос до нейната чиста изначална форма...

То вече може да взаимодейства правилно с магическите кули на Колежа.

Историята е проста, но ѝ отделих внимание, за да покажа просмукването на синьото цвете като недвусмислена форма на Световната ос, и магнитуда на просмукването на тази митологема във въпросното архетипно взаимоотношение.

Всъщност, докато пишех тази книга, отделих време, за да прочета над 150 доклада относно ефекта от синия лотос в стремежа ми да го разбера по-добре.[92]

След употребата му много хора съобщават за сексуалния аспект на цветето, което е нормално, имайки предвид, че митологично то е свързано със сътворението (което по естество е сексуален акт, запалването на огън). Респективно, след серия от синхроничности, в даден момент при мен попадна физически син лотос чрез познат, който влезе в живота ми по възможно най-свеж начин – подарявайки ми направена от него домашна тинктура от син лотос, без да знаеше предварително, че аз пиша за цветето от година и половина. С изключителна скорост по същия канал до мен достигна и изсушен цвят на син лотос.

Допреди това, никога, дори и за миг не съм си помислял, че пишейки за него, до мен може да достигне реалното цвете, с което да имам личен физически досег. Така в даден момент се оказах не само с абсолю от син лотос (за която случка разказах в самото начало на книгата) и не само с извлек, който можех да приемам орално, но и със самото физическо цвете.

Както вече споменах, името на активното вещество в синия лотос е нуциферин. Той обича да се свързва с допаминовите ни рецептори.

Напук на тази опасна мисъл, нуциферинът не е в списъка на забранените вещества в Република България и като доскорошен пушач аз запалих свита цигара от син лотос под една дъга, която – докато преследвах – изпуснах.

Приех, че съдбата ми е и този път да не яхна Бифрьоста, и на фона на това малко „жертвоприношение“ се свързах с лотоса.

Много фин, нежен, доброжелателен, игрив, „увиващ се“ и различен от тютюна – като за начало – в пъти по-слаб и цветен. Възприех лотосът още като танцуващ, уютен и приемащ. Най-интересното, което видях за него, е, че е хем мъжки, хем женски. На един доста по-късен етап – всъщност – след като публикувах анонса си за настоящата книга, читател ми прати доста интересна статия (на която не бях попадал дотогава) за цялостния архетип на Синьото цвете. Из нея четем:

Вторият извод е свързан с чисто „биологическата“ възможност за възраждане – тя идва от корените – те са материален израз на първоначалието: метафорическите пренасяния алюзират към генеалогично видяното онтично начало, което в същността си е цялостно, неразчленено и също както плеромата на [Синьото] цвете – визира тоталността, т.е. единението на противоположностите. Това снемане на противоположностите в единство заприличва на „мистично-алхимичните андрогинни представи“. В своето изследване „Психология и алхимия“ Юнг онгаледява символическите проекции при алхимиците с разказа за един сън, който, случайно или не, твърде много напомня за преживяването на Хайнрих:

Странстването е обикаляне по пътища без цел, то означава едновременно дирене и промяна. И там, по пътя му, случайно цъфти едно синьо цвете, нечакана рожба на природата, и дружелюбно буди спомени за романтичнолиричните настроения, напъпили по време на младостта, когато все още научната картина на света не е била толкова болезнено отделена от истинското преживяване за света, или по-скоро – когато това отделяне току що е започвало и погледът се е обръщал назад, за да съзерцава от миналото. Всъщност за загубилия сигурния път и съпричастността към онова, което означава спасение за човека, цветето е като дружелюбен знак, numen на несъзнаваното, който му сочи времето и мястото в историята, където ще срещне приятели и братя по дух, и където ще намери оня кълн, който би могъл да се развие и в него. Но сънуващият все още не знае нищо за старото слънчево злато, което свързва назад във времето невинното цвете с отблъскващите творения на алхимията и сизическото светотатство на „солификацията“. Защото златното цвете на алхимията може да бъде понякога и синьо цвете, „сапфиреното цвете на хермафродита“.

Така че аналогиите с алхимичните представи са основателни, ако на алхимията се гледа като на „символен процес“ (така, както Юнг я трактува), в който трансмутациите на металите (основна за алхимиците) метафорично се съотнася с трансмутацията на човешката индивидуалност, т.е. с инициацията, с преминаването от материалното към духовното състояние. Крайната цел на алхимичните процеси е получаването на златото като единна субстанция, продукт от смесването на хетерогенни елементи. В случая синьото цвете се явява средоточие от мандалически тип, в което се събират всички архетипове и продукции с архетипов заряд, както и многообразието на интелигибелния свят. Така синьото цвете се превръща в символ на абсолютното единство и представя т. нар. в метафизиката „unus mundus“, който в алхимическите представи има своя еквивалент в „lapis philosophorum“.

Така че чрез горния текст post factum открих резонанс с усетеното при пушенето на синия лотос.

Елементарната теория на цветовете казва че синьото е „обратният“ цвят на жълтото. Лесно се проверява, когато изображението се инвертира под графична програма. И това не е само защото „така са направени мониторите“ – ако се загледате в ярко синьо и после затворите очи, ще видите жълто (или по-скоро някакъв тип „тъмно злато“). Ако вземем това предвид в контекста на синия лотос, виждаме за пореден път как той е обединил противоположностите си.

Тази двуполюсност си обяснявам и покрай резонанса на Синия лотос със Световна ос (чиято механика въвлича хармоничната бинарност между низходящият воден поток и възходящият ѝ такъв).[93] Съдържащите се в него елементи са хем земя, хем вода, хем въздух. Огънят е косвен, идващ от Слънцето. И именно защото е толкова приемащ (бивайки нито мъжки, нито женски като еманация на завършено алхимично дело), той може да се свърже с всичко. По тази причина видях и неизбежното следствие в тесеракта от тази му природа... Синият лотос няма сянка, защото цялата му геометрия е андрогинно интегрирана.

И именно понеже няма сянка, първото нещо, което направих, е да му покажа моята собствена, ха-ха!

От това свързване с елементала на синия лотос, мога да кажа, че той е по-скоро катализатор, който има капацитета да измени преживяването с основната субстанция (например тютюн). По някакъв начин лотосът определено е психопотентен, но със сигурност не е психеделик сам по себе си. Сам по себе си той не е нещо, което „ще ви удари по главата“, нужна е малко по-фина сензорика, за да бъде преживян. Така много бързо разбрах, че той се пуши в комбинация, и оттам идва магията му. Вече споменах, че в миналото той се е пиел (сигурно защото е воден и в това има космическа логика) в комбинация с халюциногенни гъби, мандрагора и мак (изгубена рецепта). Вече мога да видя, че активирането на синия лотос ще доведе до балансирането на съставките на всяко едно питие и ще освободи максималния му психеделичен потенциал, защото той ще отведе амалгама от правилното съотношение сигнали на всички замесени вещества. Това е функцията му на център, все пак това прави всяка Axis Mundi.

Арища Дийн е човек, от когото научих доста за синия лотос. Тя говори за апорфина[94], който пък променя ДНК-то на рецепторите и позволява на веществото да проникне в неговите празнини. Поради това му свойство Арища обсъжда уникалния ефект, получен при смесването на псилоцибин и апорфин. На практика апорфинът модулира ефекта от псилоцибина. При прием от субекти, клиничните тестове хроникират по-лесен достъп на индивида до дълбоките му травми. Всички наблюдатели се съгласяват, че преживяването е различно от автономното приемане на псилоцибинки. Случките обикновено са много емоционални, съпроводени от обеми трансформиращ плач и ново дълбоко разбиране, генерирано от изцяло нова гледна точка. Преживяването дава „нови очи“ и промяната след преживяването е окончателна – не става дума за събитие от рубриката „любопитно, но факт“, след което може да бъде просто забравено. Така е било и в Египет. Не говорим за „party drug“, а за питие, водещо до посвещение, след което нищо не може да бъде същото. И цялото растение е навибрирано с колективното преживяване на тази му есенция в една прекрасна двуизмерна връзка, довела и до неин „database“. Това отключване на ДНК дава достъп до Плана на предците от „Черната пантера“ и свързването със земята и корена, в което виждам функция на синия лотос чрез ролята му на „Световното дърво“. Това потентно присъствие на Axis Mundi в ежедневието на египтянина неминуемо закотвя определен тип много специфична магия в онова общество.

Когато се свързвам с Египет в РСВ, винаги преживявам неговата магия първо през кадифения воал на тъмнината. Последната винаги е присъствала там в повече, което много е накъсвало воала, правейки пропускливостта му към несъзнаваното огромна. И ако се замислите, наистина ще видите, че съществуването на тази култура във формата, в която я познаваме ние, не може да се роди в нещо различно от магия. Та тя няма нищо общо с нищо друго. Личи си, че мисловните модели зад тази цивилизация и причините, които са я движели напред, са коренно различни от каквото и да е понятно ни днес. Дори само по храмовете им можете да видите, че тези хора са живеели един изцяло митологичен живот, в който боговете не са били приказки, а много конкретни реалности. Представете си как тези хора са гледали на света изначално, че да създадат такива сгради. Каналът там е бил толкова плътен и безпрецедентен за новата (тогава) епоха, че целият древен свят е ходил в Египет да се учи на тайно знание. Да чуете от грък, че е бил да се обучава „при египетските жреци“[95] е носило изцяло друга тежест – там е ултимативната школа. И понеже Египет е скрит зад толкова магически воали, които все пак са пробили до физическото, останалото ни наследство оттам е огромно и впечатляващо. Египет все още е забулен, и тепърва ще разкрива своите окултни аспекти, което също го превръща във времеви маркер, посаден още в миналото. Той е женският аспект на древното минало, като противовес на родителите на съвременния прагматичен свят – древна Гърция и Рим. Затова и все още пази тайни и няма нищо общо с нищо друго по света като vibe. Защото несъзнаваната порция в него все още е твърде голяма и управлява и малкото осветено от него.

И хората продуцирали това виждане и култура по някаква причина са боготворели синия лотос.

Така че в моята глава взимам всичко това много сериозно. Чрез него виждам на какво е способна една правилно закотвена Axis Mundi.

Сега искам да разгледам няколко продукции, в които Световната ос умело се крие благодарение на своята амбивалентна природа. Започвам обаче с единствената такава, в която Axis Mundi е назована пряко.

Сериал, който не блести със своята комплексност, компетентност или пък cast. Поради което го ползвам и за „бавно начало“, защото, ако завърша с него, ще останете с вкус на тестиси от целия екскурс.

От вселената на Годзила и Конг[96] „Monarch“ има за свой сценарист някой си Крис Black.

Касае свят, чийто апокалиптични трели са внесени от Годзила, и цялата идея за съществуването на кайджу. Т.е. старото време е изтекло, а новото е доставено в напълно митологичен стил – „от Звяра“, който тук е гущер.

Двамата главни герои са азиатци (няма да ползвам имена, защото е излишно) и го играят брат и сестра от общ баща, но различни майки. Момичето е от семейството в Америка, а момчето от семейството в Япония. Очевидно и двамата не са знаели един за друг, и минават през гневна фаза на отхвърляне на другия, последвана от омраза към предателската бащина фигура, която ги е държала в неведение и лъжа. Отгоре на всичко бащата е липсващ в живота и на двамата, и тяхната арка се движи изцяло от това да разберат повече за него. Защото към момента, в който брат и сестра разбират за съществуването на другия, баща им изчезва.

„Шокиращо“ бащата на техния баща също умира трагично и част от историята е свързана с опазването на завета му. Защото семейното проклятие е семейният бизнес, който поради своя лиминален характер носи отчуждение и трагедии във фамилията. А семейният бизнес е основаването на правителствена агенция „Monarch“, занимаваща се с активността на чудовищата в света и предотвратяването на бедствия, свързани с тях.

Чувайки тези неща, още на този етап трябва вече да ви е ясно, че това свързва архетипното ядро на сериала с времето и завета, който то носи.

Сериалът започва с главната героиня (оффф, добре, казва се „Кейт“), която пристига в Япония по семейни дела, свързани с баща ѝ. Виждаме как на летището тя минава паспортен контрол, в който ѝ набиват печат с дата 1 април – деня на шегата, което прави нашата връзка с образа на trickster-а в цялостната синхромрежа.[97] Виждаме и кадър с длани (в случая на скенер – знаете как е по летищата вече)...

... след което граничен контрол я пита „каква е причината за посещението ѝ в Токио“. Тя казва, че идва да уреди делата на починалия ѝ баща, което свързва в поредица от кадри идеята за trickster-а[98], Пазителите[99], бащата и ръката.[100] В Токио тя отива в стария апартамент на баща си (където никога досега не е ходила) и именно там открива вече споменатия ѝ брат Кентаро (оф) и майка му.

Двамата не се харесват почти през цялото време на сериала, но започват да работят заедно, донякъде от инат, за да могат да докажат на другия в процеса, че „тати е обичал него/нея повече“. Т.е. те тръгват да го търсят, защото в крайна сметка става ясно, че е жив.

„Monarch“ се развива в 2 епохи, което допълнително подчертава връзката му с времето.

50 г. преди безкрайно вълнуващата история на Кейт и Кентаро виждаме генезиса на основаването на компанията от баба им – д-р Кейко Миура. Заедно с бащата на бащата на Кейт и Кентаро (техния дядо Бил Ранда) те стават пионери по всичко, свързано с кайджу.

Техен пазител е човек от армията – Лий Шоу. В сериала виждаме Лий Шоу като млад, а във времевата линия на Кейт и Кентаро – като 90-и-кусур-годишен мъж, за който всички се чудят „защо изглежда толкова млад“.[101] Разбира се, има история зад това, но няма да бързаме.

Или пък да го направим, защото сериалът е тъп!?

През 1962 г. младият Лий Шоу е доброволец в операция „Пясъчен часовник“. Тя е кулминацията на работата на тогава все още живите д-р Миура и Бил Ранда и представлява пращане на сонда до Вътрешната земя (откъдето идват всички кайджу, в сериала наричани „титани“).

Шоу катастрофира със сондата си, когато пристига на местоназначението, и прекарва известно време долу, опитвайки се да се измъкне. Когато най-накрая успява да се изкачи отново до нашия свят чрез Axis Mundi, разбира, че го е нямало 20 години.

На практика часовникът тиктака по друг начин във Вътрешната земя. Едно от нещата, които получава, след като се връща по Световната ос към света на хората, е... курабийка с форма на елха – нашият pine/Световното дърво...

Anyways! Сериалът ни показва как Лий Шоу остава нещастно влюбен в бабата на Кейт и Кентаро (д-р Миура), която няма такива чувства към него. Той чувства и вина към нейните внуци, защото е причината за смъртта ѝ. Или за да не се изхвърлям – не успява да я спаси, подавайки ѝ ръка над Бездната.

Всички я смятат за мъртва, но в края на сериала става ясно, че тя си живее в долната земя и е остаряла само с месец or something

Така Кейт и Кентаро получават помощ от възрастния Лий Шоу в търсенето на баща им, за да може той да се изкупи вътрешно пред Кейко. Те засичат странен сигнал в Аляска (асоциация със Северния полюс), който принципно се излъчва само от черни дупки. Само че този сигнал не идва от космоса, а от вътрешността на планетата.

Най-интересният епизод за нас е на практика предпоследният, който дори е кръстен „Axis Mundi“. Той започва с разказаното малко по-горе: как Лий Шоу слиза във Вътрешната земя като млад и си взима довиждане с тогава малкия Хироши, който (след десетилетия) ще се превърне в баща на Кейт и Кентаро. Тази раздяла става на фона на черно-златен часовник във формата на Слънце, което предвещава закъде се е запътил Лий.

В новото време възрастният Лий Шоу, заедно с Кейт преминава през портала, погълнал десетилетия по-рано баба ѝ Кейко (същия, от който Лий не може да я спаси). Както и в живота, повторното преминаване през входа на травмата е пътят по нейното лечение. Аналогично на преди, Лий хваща Кейт за ръката, но този път Бездната поглъща и двамата.

Долу земята е доста електрически заредена и по нея минават светкавици. Кейт успява да открие баба си. Тя иска да пречупи семейното проклятие и да я върне на повърхността. На практика тя слиза в подземния свят, за да излекува фамилната травма. Баба ѝ ѝ съобщава, че единственият начин да се върнат горе е по Световната ос:

Заедно с Лий Шоу успяват да се докопат до точката, в която подземният свят и междинният такъв се събират през Оста. В процеса Шоу не успява и имаме reverse-сцена, в която Кейко държи Лий за ръка, но не успява да го вземе с тях на повърхността, така обръщайки ситуацията в травмата. Кейт успява да извади баба си от подземния свят, за да спаси баща си на повърхността, преминавайки през междуизмерния канал на Axis Mundi със своята сонда:

На повърхността Кейко и синът ѝ (бащата на Кейт и Кентаро) имат своя reunion, но отново – няколко часа във Вътрешната земя в случая се оказват равни на 2 г. на повърхността. Нещата са се променили, а в последния кадър виждаме и Конг, който в крайна сметка е от същата вселена, и трябва да ни закачи като маймунки да гледаме 2-ри сезон, когато излезе той.

Това беше „Monarch“ – сериалът за Световното дърво Axis Mundi, идващо по ирония от Apple TV, разказващ ни за пореден път историята за бащата и времето :)

В чийто плакат виждаме Кулата на времето, която пронизва платформата.

Корабът и морският пейзаж са бонус към по-рано казаното.

Стара класика на Тери Гилиъм от 1981 г. с главни герои 6 джуджета и едно малко момче, пътуващи във времето, донесена ни от вече познатия ни лъв на „MGM“ и вече несъществуващото студио „HandMade Films“.

Филмът започва и свършва със синята карта на времето, в която лесно можем да видим „☉“:

Тази карта е главният артефакт, около който се върти филмът, и в нейното търсене са се впуснали както Бог, така и Дявола. Притежанието ѝ е равно на контрол над самото време. Тя обаче е отмъкната от хитри джуджета, които чрез нея могат да пътуват през времето и да крадат скъпоценности. Така например, връщат се до епохата на император Наполеон и открадват златната му ръка...

... и много други скъпоценности; след това минават през друг времеви портал, който локализират чрез картата и попадат в епохата на Робин Худ[102].

Неговите разбойници им взимат откраднатите скъпоценности, за да ги раздаде на бедните :) Т.е. макар ролята им в разказа да е пиратска (един от тях дори има шапка с черепа и костите), джуджетата нямат много „попътен вятър“ и постоянно удрят на камък. Отгоре на всичко заради хаоса им, в едно от пътуванията им те повличат със себе си момчето Кевин, което се превръща в тяхна пътеводна звезда. Неслучайно той носи със себе си Polaroid и ги снима.

Понеже се оказва по-зрял от тях, Кевин е техният организиращ принцип

Следват всякакви приключения, в които няма да се впускам подробно. Струва си да отбележа, че нашите герои минават през потъващия „Титаник“, което просто е поредното парченце поп култура, свързващо злощастния кораб с темата за „пътуване във времето“.

В даден момент обаче Кевин попада сам в древна Гърция. Кралското във филма се просмуква чрез цар Агамемнон, който обиква Кевин, и с времето решава да го направи свой син и кралски наследник. Това бива съобщено на момчето по типичен за старите общества посвещенчески за мъжете начин. Той е отвлечен от маскирани мъже в златни маски...

Носещи реплики на златната маска, с която реалният Агамемнон е погребан. Тя е открита от Хайнрих Шлиман в Микена през 1876 г. и е поредната връзка между златото и смъртта.

... а очите му биват вързани (за да се опази тайнството), преди да се настани пред краля, който е изигран от още младия тогава Шон Конъри.

Кевин обиква своята нова бащина фигура, защото преди да тръгне с джуджетата сценарият ни подсказва, че истинските му родители не дават 5 пари за него и той е много самотен и неразбран. Самият факт, че той пътува през времето, и така открива нов баща е показателен за нашето изследване.

Това не продължава дълго обаче, защото джуджетата го намират и отвличат отново против желанието му и всички заедно отново продължават да пътуват заедно през континуума. В крайна сметка обаче биват хванати от „Злия гений“, както е наречен Дявола във филма. Той управлява от тъмна кула отвъд воала на световете...

Оттам той дърпа нишките на реалността (бивайки извън нея) в среда, която обединява магия и технология

Бог и Дявола се бият в черната кула. Бог естествено побеждава и си взима blueprint-а за реалността. Джуджетата се споразумяват с Бог (от който изначално са откраднали картата на времето), а Кевин е оставен на произвола.

... който започва да пуши и да изпълва пространството с дим...

Кевин се събужда в детската си стая в аналогичен дим. Къщата му гори.

Кадърът разкрива Шон Конъри, който, макар да е в жълто-черен костюм, в тази реалност не е крал, а firefighter. Той загася времевия loop, защото след разрушението на всяка Кула на времето, пламва нов огън.

Съществува и нов reboot на продукцията под формата на сериал.

Отново множество референции към времето и вода

Макар да не е продуциран от вече несъществуващите „HandMade Films“, а да е плод на дървото с ябълката, виждаме ръцете въвлечени в началото на всеки епизод, които отгоре на всичко тук са и сини...

Изненадващо свеж и чист хумор в леко дебилен стил, както ми харесва.

Първо, в сериала бандитите вече не са джуджета, а хора с нормален ръст.

Какво?! За мен това е конфликт! Добре, че поне един от тях е с едно око, че да има за какво да се хвана!

И второ, Бог иска картата, за да рестартира историята, заличавайки досегашната такава. Дяволът (тук наречен „Pure Evil“) не иска да я заличава, просто страстно желае всички да страдат жестоко :))

... която при приложен zoom out всъщност виждаме, че е на Северния полюс[103]...

... този път самото зло е облечено с дрехи на кула, ха-ха!

В интерес на истината Върховното същество си има собствена кула:

В историята отново е въвлечен Кевин, който е отвлечен от дома си, но тук виждаме, че на него му е съдено да шари по Axis Mundi, защото в дома му виждаме дървото + сърцето (му, което е на място).

Синхронично, за да сме абсолютно сигурни, че става дума за Световната ос, имаме епизод, в който се появява и нашият по-рано дискутиран майски стълб:

В 6-и епизод пък бях приятно изненадан да видя персонаж, за когото вече бях писал по-рано в текста, преди да гледам сериала – Муса I – най-богатия човек, живял някога на планетата.

Манса Муса държи Axis Mundi с лотосовата пъпка отгоре

Именно с него има и уникална сцена, която отгоре на всичко се случва в Египет.

Водачката на времевите бандити (с кралскосиня препаска на третото око) все се опитва да открадне нещо, за да поддържа образа си на безскрупулен крадец/лидер на група. В случая тя открадва торба с подпалки, но бива хваната и изправена пред Муса I.

Исторически обаче кралят бил известен като мъдър и безкрайно благороден човек, при което сериалът отразява това в следната сцена:

За да обясня какво се случва докрай, лидерката Пенелъпи краде торба с лайна, за да запали огън през нощта, поради което Манса Муса решава да ѝ дари злато (което се държи от черни роби на подноси на заден фон), защото не иска никой да е беден[104].

Както вече се досещате, намирам за доста емблематично в контекста на именно този сериал (който касае кулата и времето) да има цял епизод посветен на... златото.

Разбира се, финалната битка отново е в кулата на Чистото зло. Този път обаче не печели никой конкретно и картата изчезва мистериозно с надеждата историята да продължи във втори сезон. Такъв обаче няма да има, защото в сериала няма woke-пропаганда, а чисто детско удивление, което в днешно време не намира публика.

Вече споменах „Тъмната кула“ покрай разказаното за хамса по-рано в текста. Това е Opus Magnum-а на Стивън Кинг (състоящ се от 8 книги), за който той самият признава, че е вдъхновен от „Властелинът на пръстените“ и артуровите легенди. За съжаление, през 2017 г. бе направен филм, вместо сериал, какъвто source material-ът заслужава.

„The Dark Tower“ е изключително слабо осветен филм, в който често не става ясно какво се случва на екрана просто защото е тъмно и нищо не се вижда, ОК? Екипът зад продукцията явно смята това за нормално само защото в заглавието има „dark“ и главният актьор е черен. За протокола – умишлено сглобих предното абсурдно изречение, за да приравня към него цялостната кохерентност на продукцията.

Точно така – тя липсва, когато се опитваш да набиеш 8 книги с обем над 4000 страници в час и половина! Филмът е откровена подигравка към феновете на поредицата, но е удобен за ритане. И тъй като днес съм ядосан, а тук няма как да правим анализ на хиляди страници source material, „The Dark Tower“ ще бъде наказан като момченце в католическо училище. „Момченцето“ в случая е световно неизвестен режисьор, без нито един касов успех в кариерата си, нает от Sony да режисира най-емблематичната поредица на най-известния писател в света – датчанин, който изглежда така.

Няма да говоря за гениалния избор главният герой да бъде черен, имайки предвид, че в оригинала, още на първата корица на първата книга ever – той е чисто бял.

Защо Холивуд, защо?... Защо постоянно взимате нещо, което ще работи най-добре, ако го осъществите така, както си е първоначално родено в този свят, и решавате да се подиграете с него, изменяйки негови ключови елементи? И после сте „много учудени“, че филмът се проваля в боксофиса и започвате да търсите „грешките си“, наемате анализатори за стотици хиляди долари, започва едно велико „разследване“... ма то не е за описване просто! Смятате, че е висша проява на въображение и „diversity“ да превърнете персонаж, който милиони читатели са си представяли като бял (защото така е написан for FUCK sake!) в черен?! Това ли е начинът ви да преизобретите и пренесете историята „по нов начин“ на екран?! Толкова сте немощни, че направо е поразително, че можете да натиснете копчето в асансьора, без мозъкът ви да изтече през ушите, заклевам се! Вие сте позор! Отгоре на всичко успяхте да въвлечете Матю МакКонъхи в това, за да опетните още нещо cool!

Филмът почва с постановката, че: „в центъра на Вселената се издига кула, която ни пази от мрака. Разказват, че едно дете може да я разруши със силата на своя ум“.

За да спести самоубийство на феновете си след този дзен-synopsis от 2 изречения, филмът ни пренася в кадър, в който буквално виждаме експеримент със setting-а на Монтоук, в който деца с пси-способности биват вкопчани на стол.

Освен тъмен, филмът е и мъгляв като Авалон! Все едно през цялото време е сниман с обектив, зацапан от мазни ръце, яли понички! Този screenshot (и всички останали, които следват) e от 5GB Blu-ray версия на филма, а изглежда като CAM footage, сниман с телефона в киното!

Техните свръхспособности са впрегнати, за да излъчат импулс от кулата, в която се намират (аз казах ли, че нищо не се вижда?!?)...

... за да поразят Тъмната кула в центъра на вселената, чийто профил по някаква причина дразнещо напомня Бурдж Халифа:

Злодеят в историята, Мъжът в черно, е новият претендент за властелина на магическия еон. Неговата кула/Axis Mundi е „в безплодните земи на север“ (очевидна референция) и иска да разруши старата кула в центъра на вселената, като постоянно я бомбардира с пси-енергията на впрегнатите в столове малки деца.[105] Нейното окончателно падане ще доведе до мрак и огън, но дотогава всички вързани към нея светове са разтърсвани от земетресения, защото когато Axis Mundi бива разклащана – няма какво да поддържа и земната решетка.

Но бомбардирането ѝ с пси-импулси никога не е достатъчно. Черният магьосник има различни разузнавателни групи в различни паралелни реалности, търсещи единственото момче, което може да доведе до края на стария ред, унищожавайки кулата окончателно, за да може той да наложи своето време[106].

То, разбира се, няма баща. Той е бил пожарникар и загива в огън, в което (подобно на филма „Time Bandits“) за пореден път виждаме връзката между бащата, огъня, кулата и времето...

...защото момчето, чийто татко е загинал в пожар, притежава вътрешния плам да сложи край на еона.

Като контрапункт, Мъжът в черно, новият претендент за властелин на магическия еон – владее огъня. В митологичен смисъл на него му се налага да владее огъня, за да може да закотви ново време.

Джейк е наречен „най-мощният виждащ“ – функция очевидно свързана с очите (макар вече да знаем, че това е референция към епифизата). Той притежава „Озарението“, респективно Джейк постоянно е измъчван от кошмари и видения за Тъмната кула и Мъжа в черно, който го търси[107].

Тъй като цялата му стая е в рисунки като на сериен убиец, майка му и доведеният му баща викат специална помощ, която да асистира на Джейк в пътешествието му към болнично заведение. Въпреки че той умолява майка си да му повярва, че виденията му са истина, тя го отпраща.

Той успява да избяга от ситуацията и намира стара изоставена къща (която преди това е сънувал). Макар на вратата да пише, „че се охранява от зло куче“, Джейк решава да влезе (навярно подлъган от множеството „☉“). Тази сграда се явява един от разпределителните центрове, водещи до други светове, като порталът в нея наподобява елха/pine (така демонстрирайки, че символите по вратата са казвали истината :Р)...

Джейк се озовава в друг свят, където среща Роланд Стрелеца за пръв път. Както разбрахте – тук той е черен. Роланд губи баща си в последната битка в последната война в защита на Тъмната кула (т.е. отново имаме война и „загуба на баща“). По някаква причина Стрелеца е неуязвим за магията на Мъжа в черно, но това не пречи на последния да убие баща му пред неговите очи, заради което Роланд не мисли за нищо друго, освен за отмъщение.

Джейк се сприятелява със Стрелеца – и двамата са загубили баща си. Но още през първата им нощ в гората биват нападнати от демони. Първото, което демоните правят, е да се представят за умрелия баща на Джейк, чиято първа фраза е:

Роланд го спасява от демона, който не губи време, и на свой ред се представя за бащата на Стрелеца – влизайки директно през травмата му. Човекът с пистолетите обаче не се връзва и отбива атаката им.

Тъй като почти казах всичко, което искам, няма и какво да го протакам...

Накрая нашите печелят, но преди това имаме хубав кадър на владеещия огъня на времето черен магьосник, стоящ пред портала-елха, така въплъщавайки в една-единствена картина начина, по който работи магическият еон...

Накрая Тъмната кула е спасена, Слънцето отново грейва над нея, а ние по някаква причина трябва да се радваме за това.

Очарователен филм по едноименната книга на Нийл Геймън с множество заложени нишки от сценаристката Jane Goldman.

На плаката виждаме Слънце, око, щурвал на летящ пиратски кораб, крал и звезда (изиграна от човек)

Лично аз възприемам филма като метафора за Полярната звезда и времето, с което тя е свързана.[108] В случая тя е мост и към магическата вселена (на самия филм), защото главният герой трябва да отиде отвъд каменната стена на селото му, която разделя познатото от непознатото в историята. Да се ходи отвъд стената е забранено, но нашият герой Тристан решава да го направи, за да спечели сърцето на своята любима Виктория (която всъщност не е влюбена в него). Това става след като ѝ предлага върволица от неща, едно от които да донесе теглото ѝ в злато от Сан Франциско.

Тогава те виждат падаща звезда, която се врязва в земята отвъд стената и той успява да накара Виктория да обещае, че ако ѝ донесе звездата – ще се омъжи за него. Тя се съгласява и така започва порталното пътешествие на героя отвъд стената, където магията все още е жива.

Казвам „портално“, защото в първата минута на филма имаме недвусмислено приравняване между светлината на звездата, дъгата и концепцията за краля (защото телескопът е в Кралската академия на науките на (не кой друг, а) Великобритания). Нека видим едноминутното начало за повече яснота:

Разбира се, черно-златният телескоп тук лесно играе ролята на „канала“, през който преминава дъгата...

... а само секунди след горния кадър разказвачът показва писмо, изпратено от момче до Кралската академия на науките, в което то иска да разбере дали отвъд стената на селото му съществува друг свят. Това момче всъщност е бащата на Тристан – Дънстан. Той се конфронтира с Пазителя на стената, който охранява единствения вход и същевременно изход от нея. Дънстан го надхитрява и преминава терминала на световете. Открива друго магическо село, отново оградено от стена:

Попада на магически пазар, като на него среща момиче, което всъщност е омагьосана от вещица принцеса. След близка среща с буркан сини очи, той вижда принцесата и моментално се прехласва по нея, но вещицата изскача пред лицето и първото, което му казва, е:

Въпреки всичко момчето иска да си купи нещо от техния щанд и от всичко избира сините цветя:

Пленената принцеса обаче го отклонява от първоначалния му избор и му дава кокиче, което струва само... целувка. Следващото, което му предлага, е ръчичка, за да го отведе в караваната си. Както казва и разказвачът на филма: „Младежът се върнал в дома си в Англия с надеждата, че приключението му скоро ще бъде забравено. Но девет месеца по-късно той получил неочакван сувенир“. Кош с бебе, съдържащо бележка, че момченцето се казва „Тристан“. Това е историята на зачатието на новия крал – то се случва на мястото белязано с „Х“...

И така, Тристан е нашият главен герой, но за мен бе важно да обясня, че неговата съдба е предопределена от баща му. Дънстан е първият, който се осмелява да прескочи стената, създава моста и в крайна сметка на сина му му остава просто да последва корените си.

Преди да продължим с него, трябва да се запознаем и с някои други герои.

На първо място това са 7-е синове на краля на Стормхолд (така се казва земята отвъд стената на селото на Тристан). Както трябва да се подразбира, самият крал живее в кула...

и е на смъртно легло, защото идва ново време. Той търси наследник, като 7-е синове постоянно се убиват един друг[109], за да остане само един от тях. Вече убитите витаят като призраци около останалите, докато не бъде коронясан нов крал. Преди да умре, кралят сваля златния си накит със скъпоценния камък, със заръката, че онзи кралски наследник, който съумее да го върне, ще бъде новият владетел на Стормхолд. В този момент накитът полита към звездите и избухва в космоса в удачна синхромистична цветова комбинация:

Накитът се връща на Земята, но сваля със себе си звезда, която падайки на планетата, се е превърнала в момиче.

Тук и е по-рано споменатият момент, в който Тристан и Виктория наблюдават нощното небе и той обещава да ѝ донесе звездата, ако се ожени за него.

Освен Тристан и живите кралски синове, борещи се за престола, звездата е обект на желание и на друг калибър играчи. 3 стари вещици, търсещи безсмъртие. Те искат да изядат сърцето на момичето-звезда (което е наречено „златно“), защото това ще ги поддържа (почти вечно) млади, което е поредният мотив, правещ връзка между Полярната звезда и времето. Когато изядеш огъня от небето – „връщаш времето“.[110] Те гадаят по черва на маймуни, котки и всякакви други твари, за да открият местоположението на звездата.

Огънят се появява и по друг начин във филма чрез т. нар. „вавилонска свещ“. Тристан получава такава свещ от баща си, преди момчето да тръгне да търси звездата. Тази свещ е от магическата вселена, тя е поставена в бебешкия кош на Тристан, преди да бъде пратен от майка си във Великобритания. В Стормхолд най-бързо се пътува чрез светлината на свещта. Тя е черна и е достатъчно да мислиш за локацията, на която искаш да се озовеш, докато я палиш. Това буквално те изпраща там. Разбира се, вавилонската свещ тук е метафора за едно от най-митологичните превъплъщения на Axis Mundi – Вавилонската кула.[111] Ироничното е, че Тристан пътува чрез пламъка ѝ до звездата, която ще доведе до закотвянето на новото време[112], а него ще превърне в кралски наследник, което синхронизира по странен начин 4-те концепции.

Тристан тръгва със звездата на север, което е логично, предвид онова, което тя репрезентира (поне според мен). В даден момент той я изгубва (поради което сам нарича себе си „глупак“), после я открива пак... Идеята е, че неговото село със стената е на север, но по път те се сблъскват с една от вещиците и се налага да избягат от нея с остатъка от вавилонската свещ на Тристан. Тъй като и двамата мислят за различно нещо, докато я палят, се озовават в небето, където биват хванати от въздушни пирати, събиращи мълнии... Корабът им на практика е като електрическа кула в небето.

На борда срещат капитан Шекспир, който е Робърт де Ниро, играещ мъж, харесващ рокли, и слушащ класическа музика. Той помага на двамата млади, обиква ги и ги учи на много неща. Лека-полека Тристан и звездата се влюбват, а той забравя за Виктория. Все още биват преследвани от вещицата и (на този етап) единственият останал принц, борещ се за трона (който е седмият по големина[113]). Той се казва Септимус и в процеса на преследването на златното колие с камъка разбира, че то е носено от звезда, носеща вечен живот, и започва да си фантазира, че ще бъде крал завинаги, че ще държи Axis Mundi и нейния омфалос вечно. Разбира се, той умира – убит е от злата вещица.

Междувременно Тристан и звездата пътуват към неговото село, без да знаят, че ако минат каменната стена, звездата ще се превърне в скала (оттам и името на филма – „Stardust“).[114] Тристан разбира това, когато отива с кичур от косата ѝ при Виктория, за да ѝ каже, че е открил звездата, но вече не е влюбен в нея. Кичурът обаче се е превърнал в черно-златен прах и от косата няма и следа.

Тристан тича отново през стената към Стормхолд, където среща вещицата, с която трябва да преминат една последна битка. Среща и майка си, която му помага – омагьосаната принцеса от началото на филма, с която баща му Дънстан има rendez-vous, тази, която му дава вавилонската свещ in the first place.

Така Тристан разбира за пръв път, че всъщност той е кралският наследник на Стормхолд. Призраците на умрелите принцове вече могат да си отидат спокойно и след като нашето момче побеждава вещицата с помощта на звездата – двамата стават крал и кралица. Те биват коронясани в същата кула...

Майката и бащата на Тристан също най-накрая могат да бъдат заедно. Майката на Тристан им подарява и вече споменатата Axis Mundi – черната вавилонска свещ, която те в края на живота си ползват по предназначение и се възнасят на небето.

Хубава приказка, като на този етап искам отново да погледнете плаката ѝ, за да си припомните нещо.

На него имаме Слънцето/око, звездата и краля, наредени в правилната поредица по начина, по който се закотвя схемата и в реалността. Макар и раздробено по наративни причини, архетипното ядро в историята е запазено, поради което и считам „Stardust“ за удачна визуализация на вече обяснени неща.

Малко известен филм от 1983 г., един от най-скъпите за времето си (заснет в Pinewood Studios), който, разбира се, се оказва box office провал. Има култово наследство обаче и в момента го очаква reboot, защото Холивуд е безкрайно изчерпан. Подразбира се, че новият филм отново ще е провал, но това няма да спре „изкуството“!

Малко е странно, защото „Krull“ не блести с нищо кой знае какво нито като сценарий, нито като актьорско присъствие. Диалозите са безкрайно наивни и едноизмерни, персонажите са екстремно безлични и незапомнящи се и, въпреки че това го прави лесно забравим, филмът има впечатляващи за годините специални ефекти и по някакъв начин успява да създаде тягостна атмосфера, хващаща „критичността на историческия момент“, която ми е останала още от годините, когато го гледах за пръв път на видео. Допълнително, в сюжета има и елементи, които, въпреки че не успяват да помогнат на филма като цяло, остават да блестят със своята уникалност и именно на тях следва да се спрем тук.

От моя гледна точка сюжетът на „Krull“ касае неуспешна извънземна инвазия и опит за закотвянето на Axis Mundi в свят на магия с монархическо управление. Светът се казва „Крул“ и на него каца Черната крепост на свръхестественото същество, наречено „Звяра“ (съвсем по библейски), което пътува из космоса и завладява светове. Кулата носи края на времето и когато каца на земна твърд, буквално я разцепва, защото устоите на Крул са разтърсени. Закотвя се нов претендент за Система.

Историята е фокусирана върху младия принц Колуин и принцеса Лиса – децата на кралете на две инак воюващи царства, които се чувстват длъжни да се обединят пред общия враг в лицето на Звяра. Те следват семпло пророчество според което: „Момиче с древно име ще стане кралица. Тя ще си избере крал и заедно те ще управляват света, а синът им ще управлява галактиката“.

И така, в сватбения ден, след доста неясна церемония, въвличаща полагането на огън във вода и обратното му извличане оттам в дланта на принцесата, армията на Звяра напада замъка, в който младоженците се венчаят.

Така на Колуин му се случват 2 нещастия в един ден.

Първото е, че губи баща си в битката, а второто е, че се жени. Не може да се „радва“ задълго и на двете, защото Звяра иска Лиса за своя жена, за да може той да се превърне в „краля“ от пророчеството, чийто син ще управлява галактиката. Той я отвлича и Колуин се вижда в ситуация да събере армия, с която да тръгне срещу космическия похитител на любимата му. И тъй като врагът е от екстраординарно естество, нужно му е и екстраординарно оръжие.

Появява се старият магьосник Инир, който сам казва, че слиза от планините, когато е нужен (на краля). И тъй като бащата на Колуин е мъртъв, нашето момче принудително става крал, макар и без кралство и булка. Инир обаче казва на младия цар за оръжието, което всички считат за мит – меч, който не изглежда като меч, а като кръгло златно острие, което лети и поразява със своята режеща траектория. Всъщност него виждаме още на началния екран на филма като златна звезда в черния космос, представяща синьото заглавие на продукцията...

... в което виждаме нашата класическа черно-златна-синя комбинация...

Колуин е поведен на пътешествие от Инир по намирането на неговата кралска инвеститура. Бъдещият крал намира златния тотем-звезда във вулкан, като виждаме, че тя стои в хибернация под формата на... черен камък...

... разпадащ се в ръката му, разкриващ златната звезда...

Тук таймингът е подходящ да доразвия нещо споменато в следговора на „Долината на златните тронове“[115], а именно мотивът за „спящия герой“ или реликва. Когато говорим за личност, то тя винаги е от митологичен характер като например крал Артур, за когото има легенда, че „един ден ще се събуди от своята последна обител, когато е нужен отново на Англия и отново ще въдвори ред“.

Колкото и странно да звучи, преживявал съм тази концепция, когато бях в Нокнари (провинция Слайго) в Ирландия на могилата на кралица Мейв[116]. Когато се изкачих на хълма, легнах на земята, за да видя какво ще усетя в РСВ. Доста бързо потънах надолу и видях кухина в могилата, в която стоеше нещо като „зародиш“, който пулсираше. В онези години не знаех нищо по темите, за които четете сега, но въпреки това възприех идеята, че „наблюдавам“ пространство, в което даден „аватар“ стои в нещо като „sleep mode“. При подходящи условия несъзнаваното на даден народ и неговият „митологичен потенциал“ могат да анимират тази хибернираща фигура и тя да се превърне в маркер на „ново време“, изигравайки историческа личност, която да представлява обединяващ и очакван от всички образ, способен да тласка масите в дадена посока.

От перспективата на времето мога да кажа, че това разчитане на ситуацията е било изключително точно, защото легендите за подобни „човешки депозити“ витаят около множество исторически фигури от митологичното ни цивилизационно минало.[117] Разглеждайте го като „посявка“[118] от архетипен порядък, която може да придобие достъп до физическото сечение на Играта при определени обстоятелства, свързани с времето. Както съм дискутирал и в следговора, този тип героични фигури (тип крал Артур например) са смислово продължение на концепцията за „съкровище“. Те си имат и предварително пласирани реликви, които да им помагат в тяхното предстоящо hero’s journey (за справка – вижте описаното в книгата за пътя на Гесар от Линг). Те също чакат своя герой (и никой друг), за да бъдат открити и ползвани. Понякога тези реликви се превръщат в символ на дадена култура и своего рода сакрален стожер или „стъпало“, обособяващо и даващо началото на новото време/летоброене на определена нация. Тези предмети често се превръщат и в Axis Mundi, която после се бележи с омфалос. Всъщност това е по-често срещан мотив, отколкото можете да предположите. Наскоро дори го видях в „The Black Cauldron“ – стара и малко известна анимация на Дисни, за чието съществуване повечето хора всъщност дори не предполагат...

На плаката му виждаме тъмната кула, лошият магьосник и черният казан, който играе ролята на магическата реликва, закотвяща Axis Mundi[119]. Той е скрит и спящ, стои в хибернация, чакащ да бъде събуден и да се превърне в Световна ос. Той е утробата, от която се раждат неща, и е вълшебният артефакт, който черният магьосник трябва да намери, за да настъпи неговата епоха. Накрая самият антагонист е засмукан от собствения си казан и той потъва обратно в подземния свят в сини пламъци заедно с него – неговото време вече не е. След което цялата му кула също се саморазрушава.

Златното острие в „Krull“ е предмет от именно такъв разряд, който е посят и чака героя си. В началото Колуин дори не вярва в съществуването му. Под опеката на магьосника Инир изкачва висока и непристъпна планина[120], влиза в недрата ѝ и от нейното сърце, от разтопената лава изважда с ръка...

Дланта на Колуин се подпалва, но той не чувства болка, защото само онзи от кралско потекло е способен да борави с оръжието безнаказано

Във филма той я хвърля като шурикен и я управлява от разстояние с намерение, канализирано през ръката си

Макар да осъзнавам, че досега говорих за подобни депозити като „златния зародиш на Слънцето“, то тази конкретна звезда виждам като пряка метафора на Полярната такава, защото тя е тази, която се активира в определено време, излиза от черен камък и накрая е ключова за спасяването на магическата епоха на Крул. Всъщност Инир предупреждава Колуин, че трябва да ползва златната звезда само в точния момент и на практика това се случва само веднъж през целия филм – в самия му край при финалната битка със Звяра, която води до унищожението на Черната му кула (подсилващо и цялостната идея за Полярната звезда). Макар че кралят може да се възползва от помощта ѝ множество пъти в безброй критични ситуации, той е достатъчно мъдър да се вслуша в магьосника и да разбере сакралното измерение на златната звезда, която трябва да бъде извадена само срещу равна по сила и проявление сянка.

И така, Колуин събира армия от маргинали около себе си, които са достатъчно луди, за да се изправят срещу Звяра. Към компанията му се включва и циклоп, който освен че внася мотива за третото око (защото проклятието на неговата раса е, че знае кога ще умре – т.е. той е „виждащ“), е и нещо като природен дух-Пазител. Като контрапункт принцесата е затворена в Черната крепост в килия-око и бива убеждавана от Звяра да се ожени за него.

Сега, мотивът, който си заслужава да се разгледа тук, е, че Черната крепост, магическата кула, от която Звяра управлява новия еон, променя локацията си всеки ден. Спомням си ясно, че това бе доста впечатляващо за мен в миналото, защото дотогава не бях се сблъсквал с подобна идея.[121] Виждаме кулата на Звяра в (разбира се) Антарктика, после в пустинята и т.н... За мен това е ясна метафора за Световната ос, която се движи, защото все още не е закотвена. Теоретично (в рамките на сюжета) това няма как да стане, докато не бъде покорено царството и кралят на realm-а не бъде убит.

Вместо да се пази от тази съдба обаче, Колуин преследва Черната крепост, за да спаси принцеса Лиса. Налага му се да изкриви времето (с помощта на коне), за да успее да стигне до кулата на Звяра, преди тя да се премести отново на другия край на света.

Първоначално златната звезда му помага да освободи Лиса и да рани смъртно Звяра в сърцето. После обаче космическото чудовище се съвзема и кралят и кралицата осъзнават, че могат да си предават огъня, който виждаме на сватбената церемония в началото на филма.

Колуин побеждава Звяра окончателно със силата на златната звезда и огъня, който може да канализира от ръката си.

В резултат Черната крепост се разпада и отломките ѝ се връщат в космоса, откъдето е дошла...

А сега към една друга продукция за Axis Mundi и магьосника на еона с неговата движеща се кула...

Навярно най-комплексният и труден за разархивиране проект на „Studio Ghibli“:

Много литератори определят „Howl’s Moving Castle“ като „нова митология“. Малко хора знаят, но анимацията всъщност е правена по трилогията[122] на уелската авторка Даян Уейн Джоунс[123], и в тази история има наистина много. Самият Миядзаки изменя разказа в известна степен и акцентира на неща, интересни за него, и въпреки всичко, когато гледам анимацията му, усещам някаква мъгла и разбирам, че има пластове, които не разбирам. Навярно, ако прочета source material-а, това няма да е така, но във филма има неща, които за мен остават недоизказани. За щастие, не ми се налага да навлизам в тях, защото нещата които ни касаят във връзка с настоящата синхромрежа, са ясно проследими.

Историята протича най-вече през гледната точка на Софи – 18-годишно момиче, правещо шапки. Закономерно, в контекста на всичко, положено дотук, тя наследява бащиния си бизнес след неговата смърт.

Респективно табелата на шапкарницата е черно-златна, а най-първата ни импресия за нея е, че прави шапка с шишарки по нея, което още в началото ни насочва към нашите 3 цветови кода, не изцяло на визуално, но поне на смислово ниво

Тя е ситуирана в монархически steampunk-свят, в който на дневен ред е войната[124]. В тази вселена магията съществува, като вниманието на Софи е насочено към младия синеок магьосник Хаул, който е известен женкар и има движещ се замък, който тя копнее да види.

Подобно на „Krull“, така и тук, замъкът на Хаул е метафора за Axis Mundi. В романа този замък е описан директно като „висока, тъмна и зловеща магьосническа кула“, много различна от комплексния конгломерат, показан във филма.

Макар на практика Даян Джоунс да е хванала много добре архетипната тропа на „кулата на магьосника и времето“, това не е визуално отразено във филма на „Studio Ghibli“, но пък е недвусмислено запазено чисто наративно. Все пак замъкът/„кулата на времето“ на Хаул се движи именно защото историята е ситуирана във време на война[125], която пренастройва епохите и отразява магическата битка между Хаул, Вещицата на Пустошта и кралската магьосница Сулиман. Отново – метафората за „движещата се кула“ възниква в условията на факта, че няма ясно закотвена Axis Mundi, няма изявен вектор за развитието на новата епоха, защото заради развиващия се конфликт все още никой не е сложил печат върху еона. Ето защо Миядзаки завърта сюжета така, че истинският злодей във филма да е войната, а не „определена фигура“[126]. Същевременно в етапите на пред-продукция, той е направил всичко възможно екипът на „Ghibli“ да разбере, че „замъкът на Хаул“ е персонаж сам по себе си. Т.е. самият замък е протагонист, той е character, а не просто „сграда“.

Защо замъкът играе очевидната роля на нашата Световна ос тук?

Той може да прескача между реалностите, така изпълнявайки по-рано дискутираната „асансьорна функция“ на Axis Mundi. През цялото време виждаме как през замъка протагонистът има достъп до различни реалии чрез различни цветови кодове, които се сменят на кръгъл панел. Когато дръжката на вратата се завърти, колелото следва. То сменя цветовия си шифър и вратата на замъка се отваря в различна реалност.

Респективно в различните паралелни реалности Хаул е познат под различни имена, но винаги е магьосник. Що се касае до черния цвят на панела, то той репрезентира реалност, до която единствено магьосникът има достъп. Той е портал до подсъзнанието на Хаул, чиято сянка лека-полека го поглъща с разгръщането на сюжета. Там е вечна нощ и цветовият ѝ код е черно-оранжево.

Филмът създава погрешната първоначална представа, че Вещицата на Пустошта ще бъде главният злодей във филма. Тъй като в нейно лице съзираме концепцията за „0“ (чрез „пустошта“), то наглед тя е логичният противовес на Хаул, който оперира от своята кула (1). Самата бинарност в наративната архитектура на тяхната арка ги въвлича в обща динамика до един момент. Това става именно чрез Софи, която има кратко взаимодействие с Хаул, който я спасява от свръхестествена опасност. Поради това Вещицата на Пустошта нарочва Софи и я омагьосва, предполагайки, че тя има по-специална връзка с младия магьосник. Така тя се превръща в изначалната причина Софи и Хаул да създадат такава връзка (която преди това е несъществуваща). Ставаме свидетели на това как младото момиче буквално се превръща в посредник между двамата, между 0 и 1, каквато е заявката за нейния образ още от първата сцена.

Това е и архетипната причина до края на филма тя да ходи само с една и съща рокля, която, разбира се, е синя

Вещицата на Пустошта „отнема времето“ на главната ни героиня чрез магия. От 18-годишно момиче, Софи се превръща в 90-годишна баба.

Именно това я кара да тръгне на пътешествие, за да намери начин да развали проклятието. Тя търси могъщия магьосник Хаул и попада на неговата Axis Mundi – подвижния му дом/замък/кула.

Надявам се тук иронията да е ясна – тя влиза в магьосническата кула на времето с надеждата да може да разреши своя собствен проблем със същото. Двете концепции се привличат неизменно.

Софи на практика се оказва непоканена във вълшебния дом на Хаул. Тя веднага се запознава с огнения елементал Калцифер, който всъщност е задвижващият механизъм на целия замък.

Зад него стои Слънцето, за да можем за пореден път ясно да осъзнаем вече изградената дотук връзка между двете[127]

Става ясно че Калцифер всъщност е демон хванат в капан от Хаул. Огънчето иска да сключи сделка със Софи (веднъж дори иска очите ѝ [128]). Той ѝ казва, че магията, под чиято власт е тя, е доста трудна за разваляне, но може да ѝ помогне, ако тя му асистира с неговата собствена магическа обвързаност с Хаул. На този ранен етап от филма не става ясно „каква точно е тя“, но историята разкрива, че тя е доста интимна, защото, ако Калцифер умре – съдбата на Хаул ще е същата. Респективно огънят буквално придвижва замъка и се подчинява само на Хаул, и дори не може да се готви на него, когато магьосникът не е в къщата. Разбира се, Софи игнорира това и веднага започва да готви на него :Р

С течение на сюжета зрителят придобива все по-ясна представа, че замъкът е метафора за самия Хаул – могъщ, но същевременно хаотичен магьосник с доста „багаж“. Калцифер съвсем буквално е неговото сърце, а Маркъл (младият чирак на Хаул[129]) е неговата детска невинност[130].

Макар и влязла „с взлом“ в замъка, Софи успява да се намърда и остане в него, представяйки се за чистачка (защото мястото определено има нужда от такава). Разигравайки своя женски архетип в сечението му на „пространство“[131], Софи започва да го организира и постепенно спечелва симпатиите на Маркъл и Калцифер. Това означава, че тя навлиза успешно във вътрешното пространство на магьосника (тъй като кулата му е метафора за самия него) и започва да „разтребва“. Там е такава бъркотия, че не може да се диша от натрупѝя. Хаул има подсъзнателна нужда от това и на практика я допуска без никакви въпроси „коя е“ и „как се е озовала в дома му“. Софи един ден се появява там и той просто намира това за нормално, „без изобщо да го коментира“. На този етап от разказа целият този епизод изглежда като загадка толкова нескопосано неотговорена[132], че той има смисъл единствено ако бъде разглеждан като вътрешна динамика, а не като „история на реално съществуващи „отделни“ персонажи“. Мисля, че по тази причина и Софи влиза като „баба“ в това пространство, т.е. „мъдра, опитна и действена жена“, но същевременно млада, атрактивна и пълна с юношески ентусиазъм. Което е мечтаната комбинация за всеки мъж, способна да запали отново огъня му, нали така?

И именно понеже освобождава пространство, огънят може да „диша“ и се сближава с нея. Т.е. „тя“ започва да влияе на сърцето на Хаул[133]. Така постепенно тя открива, че неговата травма е буквално свързана със сърцето. Всъщност това е загатнато много рано във филма и всъщност е първото нещо, което Софи без да иска разкрива още при първата си среща с магьосника. В ролята си на медиатор между 0 и 1, Софи несъзнателно вкарва в замъка на Хаул магически сигил, пратен от Вещицата на Пустошта чрез нея, в който поне аз виждам звезда, Слънце, дъга и огън.

Сигилът представлява проклятие, което гласи: „Този, който хване падаща звезда, о, човече без сърце. Сърцето ти ми принадлежи!“. Хаул има силата да загаси сигила с ръка, но не и заклинанието. Въпреки това той не изглежда притеснен, а уверен в силите си. Това е нормално, имайки предвид, че естеството на неговата магия е доста особено и има блестящи характеристики дори за магическата вселена. Той успява да менажира поне 3 фронта: съумява да предотврати войната между реалностите, да надвие Вещицата на Пустошта[134] и да устои на магията на своята менторка – изключително опитната кралска архемагьосница Сулиман (носеща златно-синьо бижу)[135].

В даден момент обаче той вече не може поддържа геометрията на сянката си и гравитацията ѝ го поглъща. Лека-полека Хаул губи човешкото и се превръща в птица-звяр, от чиято форма все по-рядко успява да избяга. Той прекарва повече време като птица, унищожаваща ескадрилата на кралската военна машина, отколкото като човек, и Калцифер постоянно го предупреждава за това. Много скоро за него настъпва т. нар. point of no return и единственият персонаж, който може да го върне към някакви нормални настройки, е Софи. Защото по собствените думи на Хаул той „най-накрая е успял да намери някого, когото иска да защитава“. В превод, „той защитава онзи принцип, който е способен да стигне до сърцето му“. Колкото и блудкаво да е в случая – наративно това е „любовта“.

На един по-ранен етап от филма Хаул дава на Софи магически пръстен, който е свързан с Калцифер. След като по стечение на обстоятелствата Софи полива огънчето с вода и то почти не умира (когато това се случва става синьо), тя решава, че е убила и Хаул. През горчиви сълзи пръстенът се активира (също) в синьо...

... и ѝ осветлява пътя до черния свят на Хаул, до който допреди това само той е имал достъп.

Така най-накрая разбираме какво се е случило с Хаул изначално...

Момичето се озовава в къща с воденица [137]. Там тя вижда падащите звезди...

... и разбира, че наблюдава сцена от детството на Хаул, в която една падаща звезда пада в ръцете му:

... и в резултат сърцето/огънят му, излиза от гърдите му...

... и така всъщност за пръв път се появява Калцифер...

В момента, в който Софи става свидетел на това, под нея (в и без това нестабилната и кална земя на сцената) се отваря черна дупка и я засмуква:

Преди да пропадне обаче, тя успява да изкрещи на Хаул „да го чака“ и „че тя ще се върне за него“. Малкият Хаул и новороденият Калцифер я чуват като през воал, но все пак я чуват! Което означава, че това не е просто спомен, „гледан през витрина“, а реално взаимодействие през времето чрез червеева дупка (поради което и тя пропада в такава). Това най-накрая обяснява наративно и защо Хаул я спасява и пуска в дома си in the first place with acces to his fire place (:P) без никакви въпроси – защото в мига на детската му травма двете точки на червеевата дупка се събират и той запомня лицето и гласа ѝ, поради което и впоследствие явно я очаква цял живот, за да го излекува.

Както виждате тук стават твърде много неща, затова искам да ги пораздробя...

Нека почна малко наопаки, теглейки чертата и казвайки, че това е най-подробната история, демонстрираща вече описаното взаимодействие между кулата на времето, нейния магьосник, огъня и Полярната звезда, които вече дискутирах на няколко пъти (най-вече покрай „Watchmen“). Тук това е толкова брутално събрано на едно място и е толкова трудно за разкодиране, че няма как да не си дадете сметка, че става въпрос за дълбоко компресирана митология.

Много генерално погледнато, символиката на падащата звезда, навлизаща в атмосферата, може да бъде разглеждана като аналогична на сперматозоида, навлизащ в яйцеклетката, от което се ражда нещо ново. На практика навлиза иновативна идея/отражение от Искрата и дебаркира в не-своя среда, което винаги води до: сблъсък на две коренно различни неща и творение на нещо трето. В миналото това обикновено се е транслирало като нов магически канал в Играта[138], защото в крайна сметка звездата пада от небето, а там са боговете. Отваряйки този нов магически канал, това представлява ново разказвачество, нов огън, формиращ ново време и нов магьосник, който да го разбира и ръководи. Това е случилото се с Хаул. Ето защо и той води война за zeitgeist-а. Защото Полярната звезда е буквално в него, той има капацитета да закотви Axis Mundi, но не успява докрай, поради което и замъкът му е подвижен, а не е статична черна кула.

В сюжета виждаме за пореден път и че за да имаш контрол над времето, трябва да жертваш сърцето/огъня си, с което човешкото се губи, и започваш или да си тотално дисоцииран от него (д-р Манхатън), или да се превръщаш в Звяр, погълнат от сянката си (Хаул)[139]. Корелацията между Полярната звезда и огъня е загатната визуално поне на 2 пъти във филма: веднъж когато виждаме кибритче (огън) с картинка на синя звезда на него и втори път – когато виждаме картинка на звезда и до нея кибритче:

Тъй като човешкото е загубено и цялата тази история в крайна сметка е свързана с времето, на даден етап от филма Хаул има истеричен епизод, в който казва, че „не вижда смисъл да живееш, ако не си хубав“ (което, разбира се, се свързва с младостта). Т.е., играейки магьосническата роля на управител на еона, протагонистът не може да се свърже с каквато и да е земна истина и именно в този епизод неговият замък почти не рухва и почва да бъде разяждан от черното масло.

Това, което може да бъде проследено чисто митологично, е, че когато падаща звезда дебаркира на Земята, тя се превръща в демон. Най-пряката и достъпна аналогия е, че Луцифер също е паднал ангел. Чисто структурно, падайки от небето „звездата се преобръща с хастара навън“, защото тя вече не е в своето царство, и тук изражението ѝ няма как да бъде същото – в огледалото ще наблюдаваме някаква изродена нейна форма. Това, което виждам в РСВ, е, че всеки, който жертва огъня си, на практика или „призовава демон“ или чисто и просто извършва „демоничен акт“, защото, ако дадеш доброволно най-изконното си, този огън пробива земята ти и образува черна дупка, чиято гравитация има impact на point of no return (или поне успешно създава такова впечатление). Принципът на известните холивудски личности е на практика същия – жертваш душата си и получаваш блясъка на „звездата“[140]. Друг начин да мислите за това е като си представите сърцето си като запалена клечка кибрит, чиято червена нагорещена главичка прогаря и пада на листа хартия (съзнанието), пробивайки го. Озовавате се с непоправима дупка в него, вече има връзка с подземния свят и през раната вече може да нахлуе всичко (когато е на филмче – това е Софи от бъдещето, хаха). Затова да жертваш огъня си е като да пробиеш собствения си fabric of time, а това е = на експоненциално пропадане. Когато той изгасне, ти ставаш сянка и няма светлина на света, която да е достатъчна, за да те попълни наново. Губиш земята си като елемент, а без земя няма как да се поддържа персоналният огън – нахлува подземният такъв. Хоризонталата изчезва, остава само вертикалата, която е откъсната от човешкото, но пронизва земята през „прогорената дупка в листа“ и може да формира ос. Това е черната дупка в схемата (през която и Софи пропада), която на макрониво е Черното слънце в центъра на планетата.

Ето защо, правейки това жертвоприношение, Хаул формира своя си Axis Mundi (движещия се замък), с която може да ходи навсякъде по света чрез екстериоризирания си огън (който, бивайки „отвън“, вече играе ролята и на негово Слънце), прещракващ колелото на времето.

Уви обаче, започва да се изконсумира от собствената си демоничност. Защото времето тече само по двупосочния канал на вертикалата, без да се разлива и „изтича“ по хоризонталата (което на ниво механика ние преживяваме като „стареене“) и това води до магическо безсмъртие, но на жестока цена. Този прийом е брутален, доста архонтски (което автоматично го прави нечовешки) и по същество е най-екстремната форма на авто черна магия, която съм срещал. От гледна точка на преживяването на душата в РСВ, това е структурна лудост и е жив метод за миграция от човешка към нечовешка модалност, което обикновено свършва летално, а не с магическо безсмъртие.

Когато Софи излиза от Бездната, тя вижда, че Калцифер е жив и е в ръцете на Вещицата на Пустошта. На практика вече разбирате, че тя буквално държи сърцето на Хаул, така изпълнявайки първоначалния си постулат, който вече следва да е напълно ясен: „Този, който хване падаща звезда, о, човече без сърце. Сърцето ти ми принадлежи!“. Тя също е платила цената за това. След срещата ѝ с архимагьосницата Сулиман тя също губи младостта си – т.е. преживява онова, което е причинила на Софи.

Тя иска да изяде сърцето на Хаул и да получи магията и контрола над времето, които той има. Затова когато Софи я вижда да държи посинелия Калцифер пред умиращия Хаул, тя я моли от дъното на душата си да не изяжда сърцето на младия магьосник. Вещицата на Пустошта също преминава през своята трансформация и дава Калцифер на Софи.

By the power of hamsa, тя го връща в гърдите на магьосника, но Калцифер я предупреждава, че това е детско сърце, защото е било извадено в детската възраст на Хаул и оттогава е извън него. In other words – there’s no time sync between body and spirit. And yet – better than existing as a human shell!

Връщайки детското сърце на мястото му, Калцифер също е свободен и отново е звезда, която излиза от Хаул:

Освободен, досущ като също толкова синия джин от „Аладин“, Калцифер също решава да остане и да служи на Софи и Хаул. Тяхната Axis Mundi вече се придвижва по въздуха, а флагът на дървото разсейва и последните съмнения какво представлява движещият се замък на Хаул.

Навярно предопределено от „☉“ в заглавието му (дори не го видях аз, посочиха ми го).

Според продуцента Тошио Судзуки „Момчето и чаплата“ е най-скъпият филм, произвеждан някога в Япония.

Историята е за малкия Махито, който губи майка си в пожар. Премества се с баща си в провинцията и между другото – отново е военно време (просто защото Миядзаки е роден точно преди ВСВ и явно това е доста важно за него).

Махито носи нашия символ в златно на черен фон

Татко му е отчужден, занимава се предимно с работата си във фабриката и отгоре на всичко се жени за сестрата на умрялата майка на Махито – Нацуко. Той дори чака ново дете от нея. Like... Oookey?... Мислех, че действието се развива в Япония, а не в щата Алабама, but fine!

Махито е като в небрано лозе в новото имение. Единственото, което му прави впечатление е една чапла, която каца на една кула почти превзета от гората.

Махито, разбира се, влиза в изоставената сграда, а пътят дотам също е кален [141], т.е. „земята не е стабилна“, там „почва да важи друго“.

Оказва се, че къщата е построена от предтеча на семейството, който е изчезнал безследно (мотивът с предците). Той е чел и колекционирал много книги, задълбочил се е много в знанието и по-късно става ясно, че е преминал в магическата вселена и става съдържателя на кулата.

Чаплата започва да говори на Махито, очевидно тя е омагьосана и се държи като съзнателен природен дух (типична шинто история). Казва на момчето, че „той е избраникът“ и трябва да го последва, защото майка му е жива. След като бременната Нацуко също изчезва, малкият решава да влезе в кулата.

Там, в зала с под на Слънце, той открива хомонкулус – нещо, което само се преструва на майка му. Това е примамка, създадена от чаплата. Махито я прострелва със своя лък, птицата капитулира отново върху нашия символ на същия под Слънце:

Появява се и магьосникът на кулата, който се явява поръчител на цялата акция.

Тогава Слънцето-под пропада и ги засмуква в друга матрьошка на магическата реалност на кулата (в което виждаме порталната роля на небесното светило).

Ако следите символите, няма да се учудите, че Махито се озовава пред златни порти, на които пише:

„Онези, които ме опознаят, трябва да умрат“

Това е класическата динамика Бяло/Черно слънце, още повече че през златните решетки виждаме черната Бездна:

За малко вкаран в капан, Махито е спасен от жена, владееща магията на огнения елементал. По-късно той среща и друга такава, Хими.

Става ясно, че тази реалност е прокълната, или най-малкото – нещо в нея не е наред. Тя е като капан, от който не може да се излезе. Също така това е измерение, предшестващо човешкото на Махито. В него той вижда млада версия на една от прислужниците в имението, в което се премества с баща си в началото на филма. И споменавайки него...

В човешкия свят бащата на Махито търси сина, жена си Нацуко и едната прислужница, които изчезват в един и същи ден. Макар да ги търси под дърво и камък – тях ги няма (защото не са в тази равнина на съществуване). Една баба му разказва как това не е толкова странно за района, в който открай време се случват странни неща.

Предтечата на Махито открива обекта и се вманиачава в него до степен, в която построява реална кула около периметъра му, в процеса на което умират много хора. Излиза, че дори майката на Махито се е губила в кулата като дете, и се е върнала чак след 1 г., без да е остаряла и с 1 ден. Махито дори вижда версия на същата кула в магическата вселена, а Хими – момичето овладяло огнения елементал[142] – му казва, че тя пронизва всички реалности. Това, ако все още не сте разбрали за какво става въпрос на този етап...

Хими показва на Махито вратите в нашата Axis Mundi, водещи до различни светове:

Те са просто друга визуална аналогия на начина, по който Хаул пътува през неговата кула на времето

Още тук Махито може да се върне в своя свят и историята да приключи. Той дори се среща с баща си за кратко, но решава, че трябва да върне Нацуко именно защото баща му я обича и прави крачка назад към кулата.

В историята го има и монархическия мотив в лицето на „краля на папагалите“, който представлява странна раса от огромни птици (усещането от тях е като за minion-и), живеещи в множеството междуизмерни сечения на кулата.

Бивайки крал, той представлява реда в кулата и възнегодува от проникването на Махито и Хими в нея (което той свежда до вниманието на магьосника). Макар и да не е казано в прав текст, има достатъчно подсказки, че той иска да убие Хими[143] като форма на публично назидание, което е поредната илюстрация на саможертвата на огъня в името на съществуването на кулата на времето. Той я използва, за да сключи сделка с магьосника, и да извлече облаги за народа си.

Следват няколко сюжетни обрата, които няма нужда да отразявам (камо ли пък в хронологична последователност). Чаплата обаче помага на Махито да стигне до крайната си цел, като за целта минават буквално през отходния канал на тоалетната – нашият резонанс с лайното[144] – и дори му подава ръка в критичен момент.

Махито се озовава пред черно-златен тунел, през който най-накрая стига до магьосника на Световната ос.

Той поддържа крехкия баланс на кулата, но на нея не ѝ остава дълъг живот. Предтечата на Махито му разкрива тайната на неговата сила... Черен камък, който се явява сърцето на тази Axis Mundi, досущ като описаното за нашия Северен полюс:

Магьосникът обяснява, че наследникът на кулата трябва да е от собствената му кръвна линия (мотивът с ДНК), като подчертава, че това е контрактът, който е направил с камъка.

В черния камък очевидно има огнен компонент, който е визуално отразен, защото времето не може да работи без огън

Той казва, че от момчето зависи дали с градивните блокове на кулата ще създаде един хармоничен или тираничен свят. Махито обаче вижда, че тези блокчета са от надгробни камъни[145], и казва на магьосника, че те са покварени. Старецът обаче успява да преброди пространството и времето, за да намери градивни блокчета, които не са пропити от злост, и отново го подканва да построи с тях свят на красота и мир.

Махито обаче припознава, че той също е изпълнен със злост, и предпочита да се върне в своя свят, той няма да съумее да построи хармоничен такъв. Магьосникът го предупреждава, че човешкият свят е покварен, и скоро ще бъде обхванат от пламъци (войната). Махито обаче иска да подхрани доброто в него, което са близките му. Магът го моли поне да нареди камъните, преди да си тръгне, защото кулата няма да издържи още ден – няма време!

Тогава се появява кралят на папагалите и нарежда камъните вместо Махито, като накрая разцепва и тях и цялата маса с меча си.

В резултат черният камък избухва и светът на магическата вселена започва да се разпада. Кулата на магьосника рухва.

Всички герои едвам успяват да се върнат в своите си времеви линии през вратите, а зрителят научава, че огнената магьосница Хими е бъдещата майка на Махито (която още в началото на филма загива в пожар). Тя не се връща с него, а съзнателно минава през съседна врата в друго време, за да задейства вече формирания time loop, с който е наясно.

„Момчето и чаплата“ още веднъж обобщава по прекрасен начин връзката между магическата кула, черния камък, времето и огъня. Самата кула отново може да бъде разглеждана като вътрешното пространство на протагониста и дори преднаталното игрово поле, в което се случват определени контракти, по които се стича животът и сложните взаимовръзки и истории, които определят нашите такива в човешкия свят.

Ще ми се да подчертая и връзката на целия разказ с бащата, който на пръв поглед не е очевидната фигура в случващото се. Онова, което се вижда лесно във филма, е травмата от изгубената майка, но Махито на няколко пъти навлиза все по-дълбоко в приключението си с мотивацията да върне мащехата си (сестрата на Хими) и нейното неродено бебе в своята реалност при баща си, който я обича! Т.е. макар наглед той да търси closure с насилствено отнетата му майчина фигура, той иска да подхрани бащината си такава! И това е много закономерно, предвид архетипната траектория на всичко описано за бащата дотук.

Разбира се, във филма има и други неща, които са отражения на днешната магическа епоха, но те не касаят нашата синхромрежа.

Последното, което ми се ще да кажа обаче – ако щете от чист професионализъм :Р – е, че когато се връща в човешкия свят, чаплата казва на Махито, че той ще забрави всичко, което му се е случило в магическата вселена. Което е пряка подсказка как работи трансферът между реалностите – механизъм, описан в следговора на „Завръщане в Монтоук“. Тъжна фактология.

Аз обаче не забравям, че имам още 2 хубави филма, преди да пристъпя към крайната част на този екскурс.

Един от по-малко известните филми на Стивън Спилбърг по едноименната приказка на Роалд Дал[146].

Режисьорът споделя, че е пожелал да режисира този филм, откакто за първи път прочел оригиналния роман. В свое интервю той синтезира добре таланта на писателя: „Мисля, че бе гениално от страна на Роалд Дал да успее да вдъхне сила на децата. Беше много, много смело от негова страна да внесе тази комбинация от тъмнина и светлина, която до голяма степен беше оригиналният подпис на Дисни в много от по-ранните им творби като „Дъмбо“ (1941), „Фантазия“ (1940), „Снежанка и седемте джуджета“ (1937) и „Пепеляшка“ (1950). Да можеш да го напишеш страшно, но същевременно изкупително, давайки урок, траен урок на всички, бе прекрасното нещо, което Дал направи, и това беше едно от нещата, които ме привлякоха да режисирам тази негова книга“.

Приказката наистина не е сладникава и има леко кръвожаден елемент – все пак лошите великани ядат деца, което в Дисни-филмчетата вече го няма (както знаем в момента е по-важно в тях да има трансджендър феи). Това, което се има предвид под идеята, че историята има куража да върви по границата между светлината и тъмнината, е, че само така съществуват условия да се разкрие една наистина трансформираща перспектива. Тя потиска и въздига, показвайки така и двете страни на живота, давайки на едно дете по-реалистична представа за това, което наистина го очаква в живота (който не гарантира розови понита само ако ползваш „правилните местоимения“).

За мен всичко това е показано по интересен начин и в плаката на филма, който ни показва дървото в неговите микроизмерения (главната героиня Софи) и неговите макроизмерения в лицето на добрия гигант[147]. Двамата са от два различни свята, което подсилва образа на дървото като Axis Mundi. Контрастите между тези два свята са онова, което създава нужната амалгама, която развива наратива по един естествен начин.

Нека сега видим как това се връзва и с това, което се опитваме да развържем :)

Абсолютно първият кадър във филма е на Биг Бен, което, в изградения дотук контекст, прави податки към нашата магическа кула на времето.

Действието очевидно се развива в Лондон (Дал е британец)

Вторият кадър е на сиропиталище, в който е ситуирана и поредната маргинализирана героиня на филмите от подобен тип – малката Софи. Тя страда от безсъние, което автоматично превръща нощта в нейно царство. Госпожата, поддържаща сиропиталището, я дебне, но се интересува предимно от своето списание.

То се казва „Majesty“, което още в началото ни загатва, че във филма ще видим отново и неизменния монархически елемент, който на по-късен етап се превръща в нещо много конкретно

Именно Софи събира пощата, заключва вратите на сиропиталището и гаси светлините му, след което може да се разхожда сама из него, намирайки утеха в инак нерадостния си свят. Единствената ѝ компания в малките часове е котка (нашето просмукване на Пазителите), с която заедно кръстосват коридорите.

Първата ни импресия за Софи е, че тя коментира времето. Нейният разказ започва, след като виждаме лицето ѝ, отразено в часовник:

Зад кадър тя обсъжда „кога е часът на вещиците, в който хората изчезват“, като казва, че консенсусът на възрастните твърди „полунощ“. Тя самата обаче смята, че по-скоро става въпрос за 3АМ, когато е единствената останала будна в сградата. Ето защо виждаме Софи да премества часовника на часа, в който тя желае да се намира.

Както може би вече предусещате, това е наративен намек, че тя ще има достъп до Axis Mundi.

В следващата сцена ни е показано как Софи наблюдава нощен Лондон от терасата, след като чува шум от улични котки.

Тогава се появява и добрият великан, като първото, което виждаме от него, е как от сенките излиза ръка, хващаща кофа за боклук (waste/отпадък/екскремент), а над него има табела на пивница с лого на корона.

Всичко това на синя светлина, което превръща синхромистичното ни попадение в многоизмерно

Това не е случайна композиция и според мен идва директно от несъзнаваното, защото виждаме нашата синя хамса и в първата среща между Софи и великана:

Софи вижда великана и затова той я отвлича, тъй като не може да остави следи за магическата пенетрация в света на хората. С нея под ръка, той се насочва към провинцията, където ще премине през портал, отвеждащ го до неговия свят. По пътя си дотам ни е показано и че великанът е някой, който буквално умее да се слива със сенките (защото едно от измеренията му е на природен елементал[148]), като в един момент дори успява да се преструва на дърво.

Великанът преминава воала на световете и се прибира вкъщи. Освен че живее зад водопад, подобно на Софи, също го виждаме свързан с времето:

След като става ясно, че гигантът не иска да изяде Софи[149], и тя се успокоява, двамата започват да се сприятеляват. Тя започва да го нарича „BFG“ и разбира, че той самият е маргинал сред собствения си вид и останалите гиганти (с много по-големи габарити от неговите) постоянно го тормозят.

Добрият великан от своя страна се оказва чувствителна душа, която не пасва на стандартите на великанстването, което (става ясно) е с естествени тенденции към човекоядство. Неговите съкровени моменти са когато ходи да лови сънища. Това става ясно, когато Софи вижда стъкленица със синя светлина, която се оказва сън...

Всъщност великанът може да чува детските сърца и да дава правилния сън на нуждаещото се дете – става дума за точното нещо към настоящия момент. Така BFG имплантира на Софи кошмар, в който тя бива хваната от човекоядните великани, за да ѝ даде урок да не бяга от него, тъй като извън къщата му няма да може да я защити. Впоследствие той я води в тайната си „лаборатория“[150] с множество хванати в стъкленици сънища.

Софи също иска да разбере, поради което великанът я води в още едно допълнително измерение отвъд, при Световното дърво... То има огледална част, в която се влиза през водата около него...

... за да излезеш от другата страна, където виждаме дървото в пълната му прелест...

Над нашата Axis Mundi виждаме северното сияние, за което знам, че си има „нормално научно обяснение“. По-фината трактовка за мен е, че през отвора на Северния полюс двете слънца взаимодействат и самото сияние репрезентира сънищата на самата планета. Някои източници дори твърдят, че то е директен резултат от излъчванията на Черното слънце в центъра, което де факто казва същото – нещо идващо от „подсъзнанието“ на планетата. Дори това да звучи странно за един прагматичен ум, безкрайната поезия в това да видиш как Земята сънува в лицето на сиянието за мен е изключително красива.

В самия филм сиянието репрезентира не сънищата на планетата, а на колективното несъзнавано. Те се просмукват през Axis Mundi по листата на Световното дърво...

... и добрият великан се опитва да ги хване и затвори в буркан. В случая той вижда златен сън, който е съставен само от щастие – нещо, което нашият герой обявява за почти изчезнало.

Той започва да го гони, като в процеса имаме брутален синхромистичен изстрел, който засяга вече засегнати в това експозе теми:

„The BFG“ прави пряка връзка между златото и ануса/лайното пред Световното дърво

Великанът гони златния сън дълго време безуспешном докато най-накрая той не припознава Софи и не отива при нея (понеже се оказва неин). Точно в този момент BFG го хваща и после ѝ го подава в красив хамса-момента:

Те отиват в човешкия свят и добрият великан показва на Софи как посява сънища в децата, правейки ги щастливи. Двамата разбират обаче, че човекоядците са надушили присъствието на момиченцето в техния свят, и са я последвали в човешкия такъв. Те вече са наясно с връзката между двата свята и наблюдават хода на Софи и BFG, което е ознаменувано от емблематичен кадър, в който окото на един от великаните

преминава в Слънце, в пълен синхрон с изложеното дотук...

На нашите герои им трябва план за победа над човекоядците. В отчаянието си да измисли такъв, Софи вижда снимка на кралица Виктория и решава да се свърже с актуалния монарх, който към онзи момент е бил Елизабет II. Идеята е да ѝ имплантират кошмар, в който гигантите са в Лондон и ядат английски деца, ха-ха! След такъв сън следва да бъде направено нещо, нали така!

BFG забърква в буркана със сънища богат микс от есенции, в който вкарва и Софи, и себе си, за да могат те да се явят като „спасителите в ситуацията“ с „готово решение“ след сънуването на самия сън.[151]

С този дързък план те отиват под прозореца ѝ в Бъкингам и имплантират микса.

Тя се събужда с викове, кучетата ѝ веднага дотърчават. Започва да обяснява на асистентката ѝ какъв кошмар е имала, а Софи и BFG се появяват на прозореца, след като те самите предварително са инженирали целия сценарий.

Тук не искам да оставям никакво място за съмнение. Освен „много хитроумна случка като част от забавна приказка“, показаното е брутален нагледен пример за имплантация. Всяко лице, което наистина се е освободило от своята езотерична наивност, няма как да не разпознае в тази сцена брутална документалистика. Не може в холивудски филм на Спилбърг ние да имаме сцена, в която по магически път бива вкарван сън на лице, от което доскоро зависеше цялата планета, и реакцията ни да бъде: „хи-хи-хи – о, колко добра идея!“. Ако такова ниво на наивност по отношението на сцената е приемливо за вас – направо затваряйте този сайт, защото след всички тези години е нямало смисъл.

Ставаме свидетели на inception на монархическа фигура, която може да преформатира страшно много неща в Играта. Лекотата, с която може да бъде постигнато това от някои фракции, е демонстрирана и в самия филм, а примери в реалната човешка история има (просто тук не им е мястото). В разказа тази инфилтрация става от природен елементал и човешко дете trickster-и! Докато кралицата разказва ужасена за съня си и за изчезналите деца, асистентката ѝ чете вестник със заглавие: „Мистериозно изчезване на деца!“.

Това допълнително закотвя историята от несъзнаваното в 3D и капанът вече е щракнал. Софи се появява на прозореца на кралицата, а преди това кралицата сънува Софи на своя прозорец. Когато двете събития се изравнят в реалността – вече всяка една история може да влезе, защото това е събитие от екстраординарен характер и то вече има друг тип коренова система, която не е от прагматично естество. Изведнъж се налага да възникне изцяло нова „артериална“ система. Начинът, по който тя се захваща и пониква в ума, е друг, нали разбирате?

В защита на Софи и BFG трябва да отбележим, че те веднага си признават, „че са ѝ пратили сън“ – все пак това е приказка за деца.

В контекста на нашия екскурс, това е възможност и да видите в сцената взаимодействието между монарха и сънищата, които в сюжета идват през Световното дърво. Защото това дърво пронизва царя by default, поради естеството на фигурата, която той/тя представлява. И именно сънищата са тези, които често правят връзката между небесния и земния свят. В този смисъл ставаме свидетели на емблематична сцена, в която е демонстрирана пряка интеракция между Axis Mundi и главата на най-голямата империя на планетата, водеща до промяна във физическата реалност. Монархът е фигурата, провеждаща волята на изпращача във физическата реалност. Когато тази воля е функция на колективното несъзнавано на народа – говорим за чиста форма на монархизъм; когато е резултат от имплантация от магическо, междуизмерно и/ли технологично естество – имаме форма на окултен контрол.

Оттук насетне „The BFG“ проследява как добрият гигант влиза в кралския двор, а Елизабет II се съгласява да му помогне с проблема, касаещ неговата страна.

Преди това обаче съществуват няколко сцени, свързани с пърдене, което също е безпрецедентно в контекста на киноисторията на британската владетелка. Тъй като е трудна за пресъздаване с думи, нека просто я видим:

Това, което по-рано спестих, е, че BFG приготвя пенливка – зелена лимонада, чиито мехурчета се движат отгоре-надолу и водят до брутално пърдене, което допълва нашата синхромрежа

След пистовото пърдене, британската армия отива в света на BFG през портала, който той им показва. Те му помагат да се справи с човекоядната напаст, а Британия се отървава от съществата, които отвличат нейните деца. Великаните са заточени на черна скала (!) в средата на океана. А те мразят водата.

Софи и BFG си подават ръка на фона на слънчевия залез и всичко е митологично завършено.

Софи вече не е самотна. Тя е осиновена от кралицата и вече не е сираче без корен, защото буквално е намерила дървото. Само ако знаехте, щяхте да го забележите още в първия кадър, който подло заложих с нея, когато този факт се просмуква в уж random-сцена.

Освен това можем да припознаем Софи и като поредното въплъщение на тропата за принца и просяка.

Последната импресия е от дома на BFG – една нова реалност и епоха за него, без гиганти-побойници. Виждаме камината и часовника, защото, както стана ясно, (стола на) времето работи чрез огън.

Филм, правен по игра, поради щото никой не е пестил пари (с живи мечти за дълъг и млекодоен франчайз).

Уви, продукцията бомбира, а с нея и мечтите за епични банкови сметки.

Свежа продукция обаче, особено ако човек знае какво наблюдава и не се вживява много. Закваската е „Assasin’s Creed“[152] meets „Aladdin“, но за разлика от „Aladdin“ (2019), филмът си е сниман в Мароко[153], поради което има по-автентичен vibe. Разбира се, това не пречи на отразяването на „историческата истина“ – всички в Персия са били бели, а персийската принцеса е британка. Но ако не забравяме, че това е филм, правен по игра, тези неща се преглъщат.

„Prince of Persia: The Sands of Time“ е за Световната ос, затова и започва с вече познатото ви лого на Джери Брукхаймър с дървото и светкавицата (което в случая е напълно удачно).

Нашият главен герой тук е Дастан – име от „Шахнаме“ на Абу ал-Касим Фирдоуси, което означава „trickster“. От персийски „dâstân“ означава още „история“ или „приказка“ (в орална форма). „Dâstân“ е също някой, който пази своето племе от външен завоевател или враг. Няма сечение на това име, което вече да не е част от нашата синхромания.

Дастан е малък пиклеш, версия на Аладин – маргинал с чисто сърце, който в тази история е припознат от облечения в черно-златни одежди крал на Персия Шараман.

След впечатляваща проява на кураж от малкия Дастан на селския пазар, владетелят си го харесва и му подава ръка, иска го за свой син, знаейки, че никога няма да се изкуши за трона му, защото няма кралска кръв. И тъй като тази случка се случва още когато Дастан е малко момче, той израства като принц и е приет от своите братя като равен.

Това, което Дастан не знае, е, че неговият чичо, братът на краля – Низам (в типично сириански маниер) – заговорничи срещу монарха. Той иска Шараман мъртъв, за да може да се превърне в законен престолонаследник. Чрез фалшиви доказателства Низам убеждава принцовете (законни наследници на Шараман), че легендарният град Аламут кове оръжия за враговете на Персия. Така Персия напада и превзема града (войната/кръвта), а заради заслугата си в нападението Дастан е наречен „Лъвът на Аламут“.

Това обаче не е обикновен град и той неслучайно има статус на „легендарен“. Аламут помещава най-голямата съществуваща тайна. Там е нашата магическа кула...

... и много специален артефакт, който, освен че закотвя Axis Mundi, дава и контрол над нея. Това е кинжал, чиято дръжка със златен обков е куха и съдържа „пясъците на времето“.

Тук искам да обърна внимание на идеята, че именно пясъците на времето са Axis Mundi, кинжалът е просто периферия на Световната ос. Кристалът на върха на дръжката се натиска и този, който го държи, може да се върне около минута назад във времето, за да промени ключови свои действия в критична за него ситуация. В случая на Дастан кадърът спира – първо ръката му става златна и после всичко придобива текстурата на нещо средно между огън и златен прашец. Тогава той „излиза от тялото си“ и започва да вижда отстрани току-що случилото се.

Разбира се, това трае само около минута – после пясъкът (който също е златен) свършва и иска reload като всяко оръжие. Но това е друга тема!

Идеята тук по-скоро е, че е повтарящ се мотив да има периферно устройство, което да дава достъп до Axis Mundi: ръкавицата на Танос в „Infinity War“, картата на времето в „Time Bandits“, вавилонската свещ в „Stardust“, каменните кубчета в „The Boy and The Heron“, стъклениците със сънищата в „The BFG“ и сега кинжалът в „Prince of Persia“... Всички тези предмети предлагат възможността за пренаписване на „фабричните настройки“ през mainframe-а на по-рано коментираната Космическа ковачница – те са „дистанционното“.

Главната идея във филма е, че пясъците на времето зануляват и създават нова цивилизация (точно като ръкавицата на Танос). За тях е казано само, че са продукт на боговете, който те пласират в подземията на Аламут под формата на Пясъчен часовник – нашата Axis Mundi[154]:

Под (разбира се) кулата на града лежи биещото сърце на източника на живота и смъртта – класическата дуалност, движеща цялата ни книга при това в правилната черно-златна кодировка

Напълно естествено Световната ос има Пазители. Главата, изпълняваща тази функция, е принцеса Тамина.

Първата ни импресия за нея е, че върху дланта ѝ рисуват хамса. Вместо око има Слънце, но вече знаем, че това е същото. Още по-интересната трактовка е, че това е звезда – символът на ордена, пазещ пясъците на времето. Звездата, закотвяща Axis Mundi.

Вече дискутирахме, че това е по-скоро парадигма – обикновено именно жена е Пазителка на подобно свещено пространство, защото символично тя е Хестия, и резонира с архетипа за „пространство“ като цяло. Съответно кинжалът се съхранява в свещения храм на Аламут, в специално помещение, кутийка и торбичка, както подобава на всяка реликва, която трябва да бъде скрита от „окото на чуждия“. Пространство-в пространство-в пространството, за да се създаде „сакрално пространство“, което се пази(телства) от пространството „жена“.

Винаги минимум 3 воала, имитиращи и трите равнища, нужни за закотвяне на Axis Mundi – подземно, междинно и небесно.

Респективно една тайна най-често бива разкривана чрез предателство, т.е. чрез нарушаването на обета за мълчание. Само така се превзема Световна ос. И наистина, по-нататък във филма се оказва, че един от ордена на Пазителите на Пясъчния часовник е шпионин на Низам, поради което той разбира за силите на кинжала. По тази причина си измисля и претекст, за да нападне Аламут in the first place.

Каква е развръзката обаче, ще попитате вие с краткия attention span/m?

Низам иска да прониже Пясъчния часовник с въпросния кинжал, за да върне времето назад радикално (а не просто за минута). Той иска да се върне в ранните си години, когато спасява своя брат Шараман от лъв, който е можел да го убие още като дете. Оттогава той съжалява за постъпката си, защото ако не бе спрял лъва, Низам щеше да е крал – нещо, което винаги е искал. Както виждате, това е класически родов конфликт, който със сигурност се boost-ва х 10, когато става дума за монархическо наследство и там ДНК програмите са брутални до степен в постоянното им разиграване под различни форми[155]. В случая Низам отравя дреха на своя брат краля, след нахлуването му в Аламут. Не само че иска да отрови своя плът и кръв, ами кара своя племенник да подари дрехата на брат му. Т.е. той иска син да отрови баща си косвено през неговите ръце. Така Низам ще се отърве и от краля, и от наследника му, тотално отрязвайки корена си.

Така Дастан подарява отровената дреха на баща си, краля, която му е дадена косвено от чичо му Низам. Нашият trickster е измамен. Без да знае, той убива единствения човек, който някога се е опитвал да му бъде баща. Той губи архетипа на патриарха и краля едновременно и за капак бива обвинен и преследван от всички останали мъжки фигури в „рода“ му – неговите двама братя и чичо (който към онзи момент той не подозира в нищо[156]). Така пропадането на мъжкия архетип в живота му е рязко и безкомпромисно. Ако разбирате това, няма как и да не разберете, че това е филм за „времето“. Не само защото из него се „пътува“ в самия сюжет, но и в контекста на връзката на бащата (и „мъжкото“ като цяло) с темата за времето, дискутирана дотук.

В тази ситуация на Дастан буквално му се налага да мине през полето на смъртта в изгнание...

... и дори конят му носи удачно покривало с черни слънца...

Принцесата-Пазителка бяга с него, защото той държи кинжала, а тя се предполага, че трябва да го пази (wink-wink). Заедно те отиват към свещения храм на Пясъчния часовник, за да върнат там реликвата-кинжал, за да не може никой да злоупотреби с нея. Тъй като обаче и двамата са в наративна низходяща спирала, единственото, което може да им се случи заедно, е... да бъдат хванати от крадци :Р Точно в този момент има и една много очевидна за мен синхро-поредица от вплитания, които са доста интересни.

След като биват пленени от маргиналите, главатарят им казва:

... така вкарвайки от нищото темата за лайното.

Принцесата игнорира това и влиза с нейното си – опитва се да се измъкне от ситуацията с:

Интересното тук е, че като Пазителка тя не бива да издава тайни, касаещи задълженията ѝ, но въпреки това го прави като начин „да се измъкне от ситуация“, като в същия този момент един от разбойниците я прекъсва по средата, слагайки ѝ превръзка на устата. Това е мотивът с мълчанието, който тя трябва да спазва по принцип, и го получава под формата на единствения тип карма, който съществува – the instant One. Още по-интересното е, че на тази недовършена теза главатарят затапва:

В три последователни реплики виждаме брутална градация на тропи от нашата съкровищна синхромрежа. Започва се от лайното, преминава се през опит за споделяне на тайна, свързана със свещенодействието около Axis Mundi в нейния храм (т.е. неспазено мълчание), и веднага следва корекция, че „няма по-свещено от златото“. От гледна точка на тесеракта несъзнаваното тук е вложило минимум 3 смисъла!

Първият е, че началната точка си остава лайното, а последната – златото. Второ, че мълчанието води до (реплика за) злато. Третият – че целта на „свещеното пътешествие до храма на Axis Mundi“ е свързана със златото, защото самата Световна ос се закотвя чрез злато. И макар фразата от последната картинка лесно да може да се възприеме за повърхностна в чисто наративен или философски контекст, в митологичен тя е директно съобщение от несъзнаваното, защото прави приравняване между двете концепции (ако се абстрахираме от конструкцията на отрицанието „няма нищо по-свещено от“). Апропо, на по-късен етап принцесата си го връща и ползва това негово твърдение, за да го принуди да им помогне:

Anyway, филмът си струва, но трябва да приключвам с него.

Bottom line: принцесата е взела много присърце ролята си на Пазителка и не допуска никого, особено Дастан. След като нашето момче на няколко пъти се връща за нея, помага ѝ и като цяло – взима само и единствено правилните решения, тя най-накрая разбира, че момъкът е с чисто сърце, и му споделя ултимативната тайна за Пясъчния часовник на времето. Която аз ви казах още в началото, защото не издържах, ха-ха!

Като следствие той решава да ѝ подаде ръка и да ѝ помогне в мисията ѝ да опази кинжала от всички, защото властта му не може да бъде овладяна от никой човек без да го поквари.

Респективно накрая имаме и буквална сцена, в която двамата висят на ръба на Бездната, хванати за ръка, и на него му се налага да я пусне, за да попречи на Низам да рестартира цялото време и да се превърне в ултимативния тиранин.

Разбира се, Дастан успява да спаси всички, защото филмът се заиграва с времето, а знаем, че когато има time travel – никой не умира наистина. Накратко – той спасява времевата линия.

Дастан не става крал, но тъй като постъпва благородно с всички – когато се връща в изначалната точка на времето (след като преди това е преживял трагично смъртта на всичките му близки), в онзи наративен момент, когато все още е бил лайно, а не злато – той получава статус на крал. Най-малкото защото получава принцесата. Тя естествено не го помни, защото времето е върнато, и нищо от случилото се всъщност не се е случило в новата времева линия, но това не пречи.

На няколко пъти във филма има реплика, че „кралят разчита на сърцето си“.

Тривиално, знам, но както винаги – зависи от прочита.

В един от крайните етапи на филма Дастан се пронизва сам в сърцето с кинжала на времето пред брат си (законния наследник на крал Шараман), за да му докаже, че е невинен, и той не е отровил „баща“ си (дотогава той е преследван).

Преди да го направи, той му дава инструкциите след като умре, брат му да натисне камъка на върха на дръжката на кинжала, за да може да преживее пътуването във времето и да го спре да се прободе отново, след като всичко се рестартира (вече вярвайки в неговата жертвоготовност и искреност, бивайки склонен да повери живота си в ръцете му).

Пробождайки се сам в сърцето, Дастан прави това, което и д-р Манхатън, и Хаул правят: той принася в жертва огъня си на Хронос, за да придобие окончателен контрол над времето.

Време е да разгледаме и този най-окултен аспект от всичко това!

Обикновено е най-добре да се стартира от митологичната рамка.

За щастие, тя вече е засягана и в следговора, така че ще разглеждам Кронос и Хронос като една фигура, стъпвайки на казаното там.

Хронос обикновено е изобразяван с коса или сърп, който е инструментът, който използва, за да кастрира и свали своя баща Уран.

В Атина, на дванадесетия ден от атическия месец Хекатомбайон, се провеждал фестивал, наречен „Крония“, в чест на Хронос, за да отпразнува жътвата, която той председателствал като неин покровител.

В класическата античност Хронос е идентифициран с римското божество Сатурн[157].

Хронос, както знаете, изяжда децата си. В мита буквално, докато метафоричната част е базирана в популярната теза, че „времето убива“ поради техническата истина, че започваме да умираме с първата ни глътка въздух още след раждането си.

Когато жена му Рея[158] забременяла със Зевс обаче, тя заминала за остров Крит и го родила в една пещера, а на Хронос дала да глътне повит камък.

Тук искам да обърнете внимание на „повиването“, т.е. има нещо „скрито“, нещо „хестианско“. Това е важно, защото именно този камък е вече митологично спрегнатият „омфалос“, и именно този камък после бил на показ в Делфи... Рея повива камъка и на практика успява да го вмъкне в Хронос, което от сциентоложка гледна точка е имплант. И тъй като Рея е богинята Земя, а Хронос – богът на времето, можем да видим в това отново метафора за пронизващата фалическа Световна ос, която преминава през Земята.

С това Рея на практика дава окултното знание за омфалоса и това как се създава Axis Mundi (т.е. „ново време“). То се ражда чрез камъка, имплантиран в тялото на Хронос („потока на времето“), което пък дава възможност да израсне нов бог – Зевс – който да „убие“ времето, така „имперсонирайки“ го, ставайки главатаря на новата епоха. Добре е тук да си дадем и много ясна сметка, че става дума за повтаряща се история за убиване на бащата – Хронос убива Уран, после Зевс повежда война срещу баща си и го убива (и т.н., и т.н...).

Защото успешните омфалоси са се посявали само след война.

Вече можем да разберем ново ниво на тази вече загатната по-рано теза, защото историческата истина тук е, че само войната създава цивилизации. Още Хераклит я нарича „майката на всички неща“ и това не се е променило много. Посяваш омфалос, след като победиш във война, така изграждайки нова империя и стартирайки ново време. Така че имайте предвид, че цялата процедура с „гълтането на камъка“ заради хитростта на Рея изглежда като „измама“ от нейна страна единствено наративно. Хронос иска и има нужда от омфалоси, защото това отваря канали до тази Игра. А такива биват изграждани предимно във време на война, защото тя следва принципа „унищожение/ново сътворение“ на Черния камък.

Много хора наивно се чудят „как така“ хората могат „все още да воюват“, „защо лидерите на света просто не могат да се прегърнат“, а ние самите „не надраснем различията си и не заживеем в мир и любов“.

Има войни, защото това са условията да има „време“ в настоящия магическия еон. Просто боговете ни са кръвожадни. Казано не толкова окултно – засега само този спектър от мисловните ни модели има „силата“ да дърпа времето напред.

Така че войните не са просто agenda или „печатница“. Те са окултна необходимост.

Всяка една война е жертвоприношение на олтара на множество богове, но всички те също са подвластни на Хронос по един или друг начин. Респективно няма как поглъщането на толкова много души да не отключи нова негова форма и да не зададе нов цикъл след една война, в която мъжката душа е счупена за пореден път.

Механизмът, касаещ това, вече е дискутиран, просто сега ще задълбочим още.

Хората умират в огъня на войната, което обикновено им пречи да проявят собствения си огън заради преждевременна смърт. А това, което Хронос приема като разменна монета, е именно персоналният огън – есенцията. Ще го видите окончателно, ако забележите и обратния механизъм – онзи, който култивира и успее да пробие с персоналния си огън в реалността, обикновено оставя отпечатък върху епохата.

Т.е. вътрешният огън задава координатната система на съществуващото и той „държи писалката на разказвача“. Затова и на рождения си ден човек приготвя свещи с числото години, които е навършил и изпраща. Забива ги в тортата и ги духа – за да може онова, което „вече не е“, да бъде официално закрито, да изгасне и да започне новата година, новото време. Именно защото на някакво много базово ниво ние разбираме асоциацията на времето с огъня.

Този механизъм е интересен в пречупването му през мотива за магьосника, който доброволно жертва огъня си, за да придобие контрол над времето по магически път, и да се превърне във владетеля на еона.

Отново, бащата на д-р Манхатън му казва, че няма да е часовникар, „защото е паднала атомната бомба“.[159] Т.е. „новият“ огън (на бомбата/войната[160]) отнема стария такъв („на времето“/часовникаря).

Бащата съзнателно не предава на сина си своя занаят. Вече коментирахме, че функцията на занаята е да изгради у мъжкото дете изразения му канал за връзка с колектива. Т.е. в случая бащата не подава ръка на сина си, Джон е отхвърлен от „Хронос“ и тъй като тази връзка трябва да съществува по презумпция, той я запълва като се превръща в Хронос.

Вече коментирахме, че жертвайки огъня си, малкият Джон самопредопределя превръщането си в бог на времето, но губи човешкото (защото без огъня изчезва и земята му). Модификация на това видяхме и в „Lucy“, която приемайки синия наркотик, се върна назад във времето[161], сля се с Вечната пустота и започна да гради материя[162] от нищото. За да придобие контрол над всичко, Луси не просто губи човешкото, тя изчезва като човек изцяло.

Всъщност нима не виждаме същото в образа на Тони Старк – човека без сърце, който получава син технологичен заместител на такова?

Той е най-влиятелният човек на планетата, сложил е печат на времето (най-малкото защото е легендарен приживе)[163], живее в кула и накрая буквално спасява времената от Танос, слагайки така край на наративната „infinity war“[164].

Вече виждайки сравнението – при д-р Манхатън не е много по-различно. Той бе разгънал времевата си линия максимално, а всъщност все още бе вързан към Играта чрез златото си (Лори), докато не зае своята финална роля в Апокалипсиса[166]. Чак след това той успя да се освободи, защото магьосникът/богът на времето завършва своя цикъл само след Апокалипсиса[167] – това е последната му функция – да умре[168].

Защо жертването на огъня от магьосника работи in the first place?

Понеже есенциалният огън, Искрата, е персоналната микрокосмическа „версия“ на Axis Mundi.

Всяка една ос е символична за духовния принцип, движещ света. Пъпът на света е символ на непрестанното творение на истории. И единственият начин да си създадете своя матрица в матрицата (т.е. да разкажете своята собствена история) е да използвате Персоналната си ос, поддържана от огъня/страстта/въображението ви[169]. Тогава „Световната ос“ е там, където сте. И както казва Джоузеф Кембъл по повода, това е „осъзнаване от митологично естество“. Защото то стапя границите между „локално“ и „световно“.

Виждаме това прекрасно в японското аниме „The Imaginary“, на чийто плакат виждаме нашата Полярна звезда, изравнена със Световното дърво:

Филмчето започва с персонажа Ръджър[170], който гони тази звезда, осветяваща Световното дърво със златната си светлина...

Ръджър е всъщност въображаемият приятел на малката синеока Аманда, която е създала не само него, но и световете, в които приключенстват заедно. Символично обаче е, че целият разказ започва именно чрез звездата, стояща над короната на самото дърво, обливаща всичко в златна светлина, формираща нашия символ:

Аманда живее с майка си и рядко излиза от детската си стая, защото там може да бъде с Ръджър. Който излиза оооооот...

... гардероба с дървото и отпечатъците на ръце вместо корона!

Буквално няма как да ги нагласям тези неща, те просто са си там във всякакви комбинации!

Разбира се, Аманда е загубила баща си и това, което разбираме с развитието на филма, е, че тя създава Ръджър като резултат от своята загуба.

А сега затаете дъх за дълго kick ass-синхроизречение!

Аманда има специална кутия във формата на звезда, за която няма никакво съмнение, че е символична за Полярната такава/Световната ос, защото е форма на memento към баща ѝ, и вътре, наред с шишарка и око, слага нашето Синьо цвете (върху снимката на татко ѝ), което преди това е откъснала и сложила в джоба над сърцето ѝ, докато говори със своя съученичка за поверията, касаещи дъгата!

Така има синхромистично приравняване между концепциите за Полярната звезда/Световната ос, Синьото цвете, бащата, окото, епифизата и дъгата!

Както виждате, на капака на звездата има и специална бележка, че Ръджър не трябва да отваря тази кутия, защото тя е форма на „хоркрукс“, и е причината за неговото съществуване, а именно да бъде заместител. Всъщност единствения път, когато Аманда отблъсква Ръджър, е именно когато тъгува за баща си.

Аманда (почти) умира, а въображаемият ѝ приятел започва да се разлага на златна светлина, защото източникът на неговото творение вече не съществува, и няма какво да поддържа съществуването му. Той трябва да се изправи срещу перспективата за живот без източник, но е спасен от говореща котка, която го отвежда в публична библиотека, фокусна точка на въображение (заради всичките книги, които помещава), способна да поддържа останалите сиротни въображаеми създания като Ръджър.

Респективно сама по себе си тя си има кула, защото е своего рода отделен свят, и има нужда от своя си Axis Mundi

Ръджър минава през своето hero’s journey, макар уж да няма реална индивидуалност отвъд предадената му от Аманда. Тъй като той е продукт на травмата от загубения баща, Ръджър е на практика „материализираният“ огън на своята създателка и вижда нея самата също като такъв:

На практика става ясно, че (чисто наративно) тя изважда огъня извън себе си като д-р Манхатън, за да има контрол над „светостроенето“ си, защото реалният живот без баща е твърде тежък за приемане и е нужен „отдушник“. Така Аманда придобива контрол над живота си и създава светове от въображението си[171]. В комбинация с Ръджър тя самата придобива достъп до собствената си Axis Mundi като в постулата на Кембъл. Виждаме това по Полярната звезда, която носи на раничката си...

... по книжката с нощното дърво, която гледа на витрината на книжарницата на майка ѝ...

... на която има същата звезда (подчертавам, защото ми е ясно, че не сте я видели сами :Р)...

Без да навлизам в дълбоките детайли на разказа, „The Imaginary“ демонстрира иманентния характер на Axis Mundi – централната ос, която може да бъде впрегната в разказването на собствената ви история, която по собствената си природа иска да се разиграе в реалността. Разбира се, най-баналният и същевременно сигурен начин да закотвите своя Axis Mundi е като направите дете. Затова и децата са „свещени“, защото те буквално „продължават времето“. Когато говорим за магическата страна на нещата обаче, идеята е, че Световната ос е централната точка на планетата, в която покоят и движението се събират в едно. Движението е времето, покоят е вечността (Черният камък), в която можем да осъзнаем взаимоотношението между „темпорално“ и „вечно“. Есенцията от преживяването „как всеки един момент от живота е „момент“ от вечността и неговото преживяване в ефимерното“, сама по себе си има митологична геометрия – тя е аналогична на това да живееш страстта/огъня си[172]. Това е взаимодействието между Бялото и Черното слънце, живеещи в нас самите.

Респективно от това, което видях в РСВ, да жертваш огъня си, за да трансцендираш Хронос, означава да жертваш центъра си. Малко е абстрактно за вербализация, но когато нямаш център – всичко друго става център, който можеш да видиш ясно, защото той свети със собствения си огън. А „можеш да го видиш ясно“, тъй като твоя огън го няма. Т.е. сенките, които огънят винаги хвърля в реалността, също ги няма, поради което липсват и „пречупванията“ в огледалото на възприятието. Такова съзнание придобива механичен контрол над реалността, защото в нея (вече) няма сенки, а само ясно виждане, нооо... (и тук е нюансът) – преживяващият тази перспектива не е индивидуален участник в Играта. Той е дал есенцията си на Хронос и макар и в известен смисъл „безсмъртен“, такъв магьосник е в плен на собствената си кула.

Нямам представа дали си я връща след падането ѝ.

Вече бях 2 седмици дълбоко в темата с огъня и Хронос, докато пишех тази част, когато имах неочаквано и брутално видение.

Тъкмо затворих очи преди лягане и моментално пред мен се яви Хронос... като гологлав син джин с нарисувано око върху третото си око, приличащо на Слънце.

„Каза“ ми, че тези, които правят жертвоприношение на огъня си, за да овладеят времето, се превръщат в това, което ние наричаме „джинове“. Затова и можете да прочетете в легендите за тях, че те „са създадени от огън без дим“! Защото де факто става дума за вътрешния огън, който е жертван на олтара на Хронос. Всеки път, когато някой магьосник даде огъня си на Хронос, се ражда джин и „лампа“, която е метафоричният „контейнер“, нужен за да може да пребъде на земята, без да има огън (и респективно собствена земя). Заради жертвата, която правят тези същества, те придобиват контрол над всички истории, но губят собствения си огън[173], поради което стават жертва на осветително тяло :) И в приказката някой трябва да прояви сърдечност към тях (да ги стопли със собствения си огън), за да ги освободи, както прави Аладин с третото си желание.[174] В противен случай, когато нямаш земя (т.е. човешкото, което е отпаднало при жертвоприношението), няма как да запалиш и огън – той не гори във въздуха. Затова и както дискутирах по-рано, джинът е въздушен в нашите представи – защото няма земя. Нещо повече – джинове има само в пустинята, защото това е barren earth – the only kind of „earth“ they can take! Земя без време, от чийто пясък са се правели пясъчни часовници, отмерващи времето[175], на което те вече не са роби :)

И чак сега, докато пиша тези редове, разбрах, защо още преди толкова много години в РСВ видях, че „вълшебната лампа“ е черен куб... Защото тя имитира изначалния обект, свързан с времето на тази планета – Черния камък на Северния полюс. Джинът придобил контрол над времето, е затворен в геометрия, репрезентативна за самото време.

На този етап си давам сметка и по съвсем нов начин, че д-р Манхатън прилича на джина от „Аладин“, най-вече по константната им левитация, която не им позволява да докоснат липсващата си земя :)

Разбира се, по-широката генерална рамка на мотива с Хронос е бегло покрита още в следговора на „Долината на златните тронове“, в частта около RV анализа на заданието „Кой е Залмоксис?“. След него следва синтез на онова, което знаем от основната книга, и това, което самите ние предлагаме като input.[176]

На този етап следва да се каже по-ясно, че „Хронос“ е титла, а не конкретно същество. Тази титла бележи функциите, които определен архонт може да поеме – тя легитимира неговото администриране на Космическата ковачница. С други думи „Хронос“ не е постоянен пост и има някакъв много фин аспект около цялостната представа за този архонт, която не може да бъде интелектуализирана. Не е ясно например какво точно се променя със статуса на Хронос, след смяната на дадена времева линия или нейното рестартиране.[177] Дали следват някакви промени в административните му функции или не? Нямайки пряк достъп до тези доста дебели архонтски нива – не мога да кажа със сигурност. Каналът на Хронос е огромен, но не задължително очевиден. Казвам това, защото властта, която „упражнява“, също е много комплексна, до степен, в която дори не можем да я наречем „власт“ – тя е по-скоро „архитектурна неизбежност“. Все пак без „време“ – няма Игра и една от най-мистериозните модалности на съществуващото е именно в неговите ресори. Тъй като времето в известен смисъл слага своя много специфичен печат върху наративите в Играта, то има нужда от различни hub-ове и централи, които да менажират нещата и по-локално.[178] Такива местни администратори могат да бъдат същества като дискутирания в следговора „Залмоксис“ (което от своя страна също е титла). Обикновено те са нещо като time lord-ове и служители на настоящия Хронос.[179] Как те се свързват или влияят на световните събития предполагам е механика, различна за различните случаи. Предполагам, че прякото взаимодействие на такива същества с личностите, които оформят времето (в чисто наративен план), е много рядко явление. Със сигурност има хиляди фини механизми, по които може да се постигне много по-subtle ефект.

Всяка една такава система обаче има нужда от своего рода Кула, за да имитира Световната ос. Дали ще е Хеопсовата пирамида, Вавилонската кула, кулите близнаци в Ню Йорк, Кааба, някоя свещена планина (всяка култура си има своя такава) – винаги е свързано със злато[180] или някаква светиня под земята, която да закотвя цивилизационна или ментална матрица. Респективно всяка кула е правена така, че да канализира силите на Световната ос и да ги въплъщава в краля, който е наместникът на небето и подземния свят на земята.

Всички те са символична репрезентация (или претенция за такава) на Черния камък на Северния полюс и накрая винаги биват унищожени в огън. Това е тяхната циклична съдба.

Сега ще разгледаме последния филм на Франсис Форд Копола „Megalopolis“, защото той касае раждането на новия Хронос и неговата кула.

В интернет няма да прочетете много разнопосочни мнения за филма. Консенсусът е, че той меко казано „не става“. Не просто това – сюжетът на филма остава масово неразбираем и хората свидетелстват, че изобщо не схващат за какво става въпрос в историята. Което е свидетелство за тоталната примитивизация на общото ниво.

Истината за мен е, че тук Копола се е проявил като амалгама от по-адекватния Ходоровски в комбинация с Линч, и не остава толкова загубен в превода, имайки предвид, че предадените концепции са с огромен мащаб. С „Megalopolis“ старият майстор ражда своя Magnum Opus.

Mалкото хора, които го оценяват, биват наричани „сноби“ от останалите. Разбираемо, в киносалона бяхме само двама човека и ако не бях отишъл на последната прожекция за деня – щях веднага да вляза да го гледам пак. Така че явно се водя „сноб“.

Истината обаче е, че няма значение дали харесвате „Megalopolis“ или не. Това не прави филма по-малко митологичен. Той е дързък (с покритие), поради което успява да обобщи епохата, и да сложи точката ѝ, както „Матрицата“ го направи преди 25 г. Така че ако има каквато и да е справедливост в този свят, „Megalopolis“ ще се превърне в култова класика до 10 г.

Правилно прочетохте преди няколко реда! „Megalopolis“, не „Metropolis“!

Лично аз няма как да мисля за двата филма отделно, защото единият произлиза от другия, така че тук ще припомним набързо за какво става дума в шедьовъра на немския експресионист.[181] Все пак „Megalopolis“ излиза почти 100 г. (без 3) след прототипа на Фриц Ланг, който се явява лошо, но вярно предсказание за следващото столетие.[182]

Виждаме нашата кула на времето в черно-златния плакат и темата за Хронос в негов алтернативен, по-съвременен такъв със същата цветова кодировка

Самият филм започва с епиграмата, че: „Посредник между главата и ръцете трябва да бъде сърцето“, което на този етап не бива да ни шокира, а да постави синхромистичната ни мрежа в още по-добри позиции.

Филмът на практика показва какво се случва, когато условието, касаещо очите, ръцете и сърцето не е изпълнено. То е, че възниква тиранична кула, която дотолкова разделя работническата класа от боговете в небостъргачите, че тотално пречупва душата.

Първите кадри на Ланг отразяват чисто индустриалните механизми на Метрополис и връзката им с времето:

Работническата класа живее в подземно ниво на града като в затвор на напълно механизирани начала. Те имат първо номера и после имена. Немият разказвач на филма ни информира, че колкото дълбоко под земята се намира работническият град, толкова нависоко се издигат сградите, наречени „Клубът на синовете“! Това подсказва, че всяка една кула на времето трябва да има аналогичен фундамент под земята.

И наистина в центъра на града на работниците виждаме нашия символ...

... след което веднага ни се показват кулите на богатите и се казва, че: „Бащите, на които всеки оборот на зъбното колело им носеше злато, подарили на синовете си чудесна Вечна градина“. С това директно се прави приравнение между долния свят на работниците и златото, което прави възможно кулите им да съществуват.

Архонтът на горния свят се зове Йо Фредерсен. Той е „архитектът“ на кулата на времето и поради това е считан за полубог, но филмът де факто се отнася за сина му Фредер. Все пак трябва да схващате вече – обновяване на времето има само, ако синовете свалят бащите си от власт.

Фредер живее в лукс в създадената от баща му градина[183], без да знае нищо за цената, която другите плащат, за да може той да води охолен живот. Един ден обаче в градината на горния свят по грешка се появява момиче от работническата класа – Мария. Фредер се влюбва в нея от пръв поглед, но тъй като прислугата му веднага я изгонва, той започва да я търси и стига до подземията на Метрополис, където вижда реалните измерения на живота в бедност. Т.е. Сидхарта Гаутама история.

Фредер застава пред това, което по-късно разбираме, че е Машината-сърце, която явно поддържа кулите на Метрополис, и вижда как тя прегрява и много работници умират.

Фредер има видение, в което машината се превръща в пастта на Молох и загиналите хора биват принесени в жертва на неговата пещ.

На практика той вижда архонтската природа на собствената си кула и това, че за да я бъде (т.е. за „да просъществува във времето“) тя иска огън – буквално и преносно.

Фредер се стряска от всичко това и заповядва на шофьора си:

Йо Фредерсен е изобразен типично. Той има макет на собствената си кула в офиса си и часовници под нея, за да е напълно очевидно за какво точно става въпрос:

Синът му го пита „къде са хората, чиито ръце са построили кулата му?“. Той отговаря: „там, където им е мястото – в глъбините“. Сиреч в Бездната, с прекършени глави.

Фредер изтрезнява и си тръгва, а баща му закача за него шпионин (в даден момент наречен и „куче“) да следи всяка негова стъпка.

Новосъбудилият се отново слиза в подземния свят, за да го разбере по-добре, за да може евентуално „да спаси баща си“ от неговата тирания. Първото, което вижда, е човек, местещ стрелките на огромен часовник, който буквално припада от изтощение. Той бере душата в жертва на Хронос.

Фредер заема мястото му като Христос, което е първата му реална връзка/формиране на разбиране относно баща му и времето. Той буквално разменя дрехите си с работника, с което разиграва сценария с „принца и просяка“. Много бързо обаче започва да не издържа и веднага приплаква за баща си :)

Междувременно филмът проследява backstory-то на архонта Йо. Оказва се, че някога той е имал жена, която се е казвала Хел – т.е. той буквално е имал връзка с подземния свят, поради което (архетипно погледнато) е успял да издигне и кула[184]. Разбираме това, когато той отива в забравена от векове къща в Метрополис.

В нея живее Ротванг, който играе архетипа на „магьосника“[185], в случая главен изобретател на Метрополис. Ротванг също е бил влюбен в Хел и оттогава той намразва Йо, защото тя избира архонта на Метрополис. Той е вманиачен и пресъздава Хел като механичен гòлем, за да може да бъде с нея. Той обяснява гордо, че в процеса е загубил ръката си, и сега е с механична такава („но си е заслужавало!“). Той е нашият пират, боготворящ смъртта, чийто огън е угаснал след смъртта на любимата му. Това го тласка по „пътя на лявата ръка“.

Причината, поради която Йо отива при Ротванг, е за да може последният да му разчете една карта, която се предава като копие сред работниците на града. Ротванг казва, че това е схема на катакомбите под Метрополис, които са на над 2000 г.

Тази карта води до кухина, в която след тежкия работен ден всички работници ходят, за да слушат приказките на Мария – същата жена, в която Фредер се влюбва, и слиза в подземието изначално. Тя е нужното разказвачество на инак бездушния робски наратив на Метрополис, който изсмуква целия огън от човешкото сърце. Неслучайно тя проповядва именно пред свещи...

... и то не какво да е, а именно легендата за... построяването на Вавилонската кула :)

Идеята на Вавилонската кула, разбира се, е, че човекът искал да достигне звездите, за да се превърне в самите тях, подобно на показаното в „Howl’s Moving Castle“. Когато се приравниш със звездите архетипно[186], ти ставаш бог – онзи, който на свой ред вече може да прожектира наративи върху Земята (вместо да следва зададените такива).[187]

Но визионерите на кулата не можели да я построят сами по себе си – някой друг трябвало да го направи вместо тях, точно както Джафар не може да вземе сам вълшебната лампа от Пещерата на чудесата... Архонтите наели още ръце, но тези ръце не знаели нищо за замисъла на главата, измислила кулата. Хвалебствената песен за едни се превърнала в проклятие за други. Започнал робският труд, пропит от кръв...

Мария завършва, че е нужен посредник между главата и ръцете и той трябва да бъде сърцето. Връзката между визионерите и народа била скъсана, което води до неминуемия крах на всяка кула, защото нейната основа винаги е народът. И ако той не е задоволен – всичко нагоре рухва. Мария предрича, че медиаторът ще се появи под формата на човек. Този човек, разбира се, е Фредер, той е мостът между световете и Мария го разпознава.

Йо обаче също успява да чуе проповедта на Мария отстрани и не е доволен какво замислят неговите работници. Той кара Ротванг да даде лицето на Мария на своя гòлем и да го инфилтрира сред работниците, за да унищожи образа на Мария, и искрата, която се опитва да запали чрез поквара. Ротванг от своя страна вижда възможност в това да отнеме последното, което Йо има от Хел – сина им Фредер. Той похищава Мария и я отвежда в лабораторията ѝ.

Междувременно Фредер се връща на горния свят и отива в църква. Там свещеник проповядва, че Апокалипсисът наближава и той ще бъде донесен от Вавилонската блудница. Тя е създадена в лаборатория – това е роботът на Ротванг, който става емблематичен за целия филм и виждаме по плаката на „Metropolis“.

Неслучайно първоначално този робот е копие на жена на име Хел – защото тя буквално ще донесе Hell on Earth. Това е визуално подсилено за масовата аудитория чрез обърнатия пентаграм, който видяхме и по-рано. Този робот има само една цел.

Роботът се превръща в Мария и Йо ѝ дава задачата да унищожи делото на прототипа си в подземията на Метрополис.

Роботът е чел мита за Хор, който слиза в подземния свят, и показва, че знае какво следва :Р

В този момент Фредер сварва баща си и робота-Мария, която получава инструкции и обърква ситуацията с нещо друго, от което изпада в шок и пропада в собствената си психика. Фредер е в бокса за дълго време. Той лежи болен на легло, има видения за Апокалипсиса и Вавилонската блудница[188], управляваща 7-те смъртни гряха. Това е роботът Мария, който покварява мъжете на Метрополис със своята похот, и буквално ги кара да се избиват за нея. Същевременно тя стимулира работниците в подземния град да вдигнат бунт срещу Йо (по негова заръка), за да може после той да има причина да го потуши. Така тя разрушава и вярата в посредника.

Тъй като работниците са живата храна за машините на Метрополис, които те смазват със собствената си кръв, на тях не им трябва много. Парадоксално, в крайна сметка роботът-Мария призовава за смърт на машините, като идеята е това да доведе единствено до тяхното запазване.

Докато бунтът буквално започва в сърцето на работническата Axis Mundi, Йо разбира за двойната игра на Ротванг, който не му е казал, че синът му всъщност е влюбен в Мария. Той обезврежда конспиратора и истинската Мария успява да избяга, но роботът успява да накара работниците да унищожат по-рано споменатата Машина-сърце.[189] Това води до воден Апокалипсис в града на работниците, където е и Фредер.

Всички успяват да се измъкнат от подземията, а роботът бива изгорен на клада пред църква. Тогава, подтикнат от Мария, Фредер се превръща в моста, който му е съдено да бъде. Хваща ръката на баща си и тази на представителя на работническата класа, който в известен смисъл осъзнава, че не може да оцелее без машините, които изсмукват душата им.

Ето защо според някои „Metropolis“ е филм „от елита за елита“. Сценарият всъщност е правен по едноименния роман на Теа фон Харбоу, който е написала единствено с мисълта да се превърне във филм. Тя е съпруга и съсценарист на Фриц Ланг, но заедно решават да махнат повечето от окултните препратки в него, адаптирайки го за екран, макар че както видяхте – такива не липсват дори след ситото[190]. Факт е, че Хитлер и Гьобелс са обожавали филма[191] и са предложили на Фриц Ланг да го направят „почетен ариец“ (въпреки еврейските му корени). Режисьорът избягва от Германия същата вечер :) Освен че е най-скъпият филм за времето си[192] и на практика първата пълнометражна фантастика, той може да бъде счетен и за първата форма на predictive programming[193]. Все пак действието се развива през 2026 г. – точно век след излизането му, така че ще видим до 1 година, хаха :)

Злоядите заклети конспиратори обичат да мислят за „Metropolis“ като публично съобщение как масите се държат под контрол. На практика, за да държите подтиснатите доволни, трябва да плените сърцата им. Според тях поуката от историята не е „хайде да загърбим всички несправедливости и да създадем отново свят, в който всички са равни“ и със сигурност не е „нека чрез демокрацията да гласуваме за този, който искаме да управлява“. По-скоро е „нека да пратим работещите обратно към глъбините, към които принадлежат, но с помощта на посредник, който ще бъде връзката между работниците и мислещите“. Така че, в крайна сметка филмът по същество е „про-елитарски“, тъй като продължава да призовава за необходимостта от съществуването на елитна група от хора, които разполагат с повечето от ресурсите, и управляват работническата класа. В края работниците и Фредер са измамени, вярвайки, че положението им ще се промени. Всъщност статуквото се запазва, а Йо дори използва наивния си син, за да придаде на елита добронамерен образ.

Лично за мен това е брутално окултен филм, който разказва за това как се задържа статуквото на една Axis Mundi, въпреки опита ѝ за саботаж. В „Metropolis“ просто има от всичко, като най-важната за синхромрежата ни нишка е тази за времето, огъня и сърцето, които за пореден път откриваме в легендарна продукция, просмукани чрез собствения ѝ наративен контекст. Моментът със „стигането на звездите“ и Вавилонската кула също е брутален (особено в контекста на „Howl“), защото сценарият на „Metropolis“ е претърпявал много пренаписване и на даден етап е съществувал завършек, в който Фредер полита към звездите, така разигравайки докрай своята митологична роля на мост.[194]

Интересното тук е, че съществува и друг филм, наречен „Metropolis“. Всъщност той е японско аниме с много готин джазов саундтрак, чийто сюжет отново е за кула, която пада. Филмчето излиза през 2001 г., която, както знаем, е най-популярната година за кули, тръгнали да падат, хихихи!

Писателят на мангата[195] казва, че се е вдъхновил от плаката на „Metropolis“ (1927), но никога не е гледал самия филм, което е поразително, имайки предвид, че всичко в неговия разказ прилича на онзи „Metropolis“ и носи неговото име – ха-ха!

Студиото е „Destination“, което преди да видите в тази му крайна форма, първо е слънчево око, а после vesica piscis между Бялото и Черното слънце, което не е лошо начало!

Следва цитат от Жул Мишле: „Всяка епоха сънува своя наследник“ – again not bad at all – some Axis Mundi shit promises!

Някои елементи от сюжета ги копирам директно от описанието в zamunda, защото резюмето е правено от някой в ранните дни, когато там имаше и интелигентни хора.

Става дума за огромен метрополис, който скоро ще получи статут на самодостатъчна държава. Обществото е оставило мръсната работа на роботите, а урбанистична среда е изградена около класовата стратификация. На ниските етажи в града живее простолюдието, докато висините са запазени за технологичните богове и богаташите. Най-видният от тях е Дюк Ред, който построява зикурат – най-високата сграда, която в самия сюжет се сравнява с Вавилонската кула (и тук е показана в нашата цветова кодификация).

Всъщност филмчето започва именно с кадър (отново в черно-златно) на някакъв викач, който се е качил на върха на зикурата[196], и съобщава, че най-накрая нацията се е изравнила с нивото на боговете – ултимативното достижение на науката.

Върхът на кулата се отваря като тичинки на лотос, досущ като кулата в оригиналния „Metropolis“...

... и за да сме абсолютно сигурни, че Синьото цвете е Axis Mundi, от дълбините на кулата-лотос излиза син светлинен лъч :)

Бомбардира Слънцето и създава слънчеви изригвания, чийто тестов изстрел започва с фразата: „божията сила вече е в нашите ръце“, хаха :) T.e. кулата отново иска „да достигне звездите“.

Какво липсва в цялата картина, за да разберем, че гледаме трактовката за кулата на Фриц Ланг?

Сравнително скоро се появява и то. Отново момиче-робот – Тима. Тя е продукт на биотехнологичен експеримент, проведен от издирван учен-престъпник по поръчка на архонта Дюк Ред, целящ да създаде следващата стъпка от човешката еволюция. Т.е. тук историята за кулата, новото време/човечество се разиграва чрез някаква форма на сингулярност. Което знаем как свършва – като всяка една кула.

Експериментът с Тима се обърква, лабораторията избухва в пламъци и ѝ се налага да събира знания за хората и тяхното общество благодарение на прекия си опит с момчето, което ѝ помага – Кеничи. Тя е преследвана от вманиачения син на Дюк Ред, който е отхвърлен от баща си, а междувременно аз се чудя как може всичко винаги да е еднакво до такава степен. Тъй като Тима е суперкомпютър, нейната изначална функция е да седне в стол тип „Монтоук“, за да оползотвори пълната мощ на кулата.

Останалите герои са шпиони, политици, наемници, научни работници, роботи и военни. Пак има гражданска война на ниската класа, а сякаш за да визуализират липсата на хармония между хората и урбанизираната среда, авторите са изрисували персонажите като смешни изрезки, нямащи нищо общо с внушителните постройки на метрополиса. Малки човечета, облечени по мода отпреди 200 години, избягали от своята реалност и изпитващи някаква вътрешна болка и смирение.

Тима се привързва към Кеничи, докато бягат от всички, и в даден момент решава, че е човек, а не бот. Впоследствие ѝ се налага да се сблъска с истината обаче и тогава полудява. Сяда на стола в кулата и докарва края на времето (както можете да се досетите). Кулата рухва в пламъци, Тима губи едното си око, но накрая Кеничи успява да стигне до онази част от нея, която иска да е човек, и предотвратява пълния Апокалипсис. Има висене на ръка от ръба на Бездната, но happy end липсва.

Когато Кеничи слиза долу в руините на кулата, той намира малкото механично сърце на Тима, до което той достига, докато тя е жива, и благодарение на което краят на света е отложен отново.

В което пак виждаме връзката с ръцете, сърцето, огъня и времето.

С което сме готови да преминем към най-добрия филм по темата, правен изобщо.

Вече снесох много суперлативи за филма, така че ако добавя още няколко, това няма да изглежда странно.

Накратко „Megalopolis“ е „Metropolis“ на новата епоха. Предполага се, че киното трябва да тласка културата и представата ни за нея в бъдещето, а не да ни предлага още-от-същото, в което виждаме, че се е превърнала конвейерната киноиндустрия днес. Навярно затова филмът остана неоценен и бомбира в box office-а (което често значи, че е добър).[197] В този смисъл „Megalopolis“ е продукция от митологично естество, която прави заявки за влияние над бъдещето. Филмът е толкова наситен, че няма никакъв начин Копола да е разбирал какво прави в пълнота[198]. Имайте предвид, че когато имаме истинско изкуство, това е директен канал, отворен към звездите. Защото изкуството идва от боговете. Поради което няма как това да не отразява реални структури, без канализаторът да ги разбира. Всъщност „да не знаеш“ е условие да канализираш нещо от подобен калибър. Ироничното е, че в интервюта Копола сам признава, че доста често не знае „как“ да заснеме дадена сцена, и това „как“ е обект на дискусии с всички въвлечени в продукцията, които му дават идеи, така правейки филма наистина заедно. Така че това произведение на изкуството идва единствено от несъзнаваното, от духа на импровизацията[199]. Умът би го изкривило и тривиализирало. Затова на много места „Megalopolis“ се е писал сам и в движение. Не можеш да седнеш и „съзнателно да измислиш история“, която да въплъти такъв мащаб – това просто не става така. Затова и „Megalopolis“ прилича повече на театър, отколкото на кино – защото архетипното взаимодействие в театъра е по-чисто и плътно[200]. Заслугата на Копола е, че е успял да задържи канала (достатъчно) широко отворен толкова дълго, че да успее да го създаде в настоящата му форма.[201] Поради това всеки кадър от него може да се превърне или в картина на някой абстракционист, или в интернет-меме, защото спектърът на „Megalopolis“ е именно толкова широк – той успява да обхване 2 епохи и да бъде част и от двете.[202] Ето защо понякога просто не можеш да си в крак с компресията на филма, без да даваш на пауза. И въпреки че последното е възможно, защото филмът е в интернет, то гледайки го за пръв път в салона още на 3-тата минута си дадох сметка, че съм пропуснал цял куп неща! Защото поради своята митологичност, филмът е изключително многоизмерен.

Пълна лудост е той да бъде анализиран в цялост в настоящата рамка, така че тук ще бъде засегната само една линия (от иначе мириада съществуващи такива).

Всеки нов „Хронос“ се „ражда“ около зачатието на новото време. Именно този процес е във фокуса на „Megalopolis“ и това е доста рядко, като в момента дори не мога да се сетя кой друг филм насочва усилия в същата посока по този конкретен начин (и няма да се учудя, ако не съществува друг такъв, освен „Watchmen“).

Като за начало трябва да сте наясно, че самият генезис на филма лежи в коитус между концепцията за кулата и „времето“. Копола замисля цялостната идея за „Megalopolis“ към края на снимките на всеизвестния му „Apocalypse Now“ през 1977 г., което пряко свързва нашия филм с концепцията за Апокалипсиса. В известен смисъл мога да кажа даже, че виждам „Megalopolis“ като по-късно родения дядо на „Apocalypse Now“ :)

Звуковият му дизайнер Ричард Бегс прави аналогия за визията на Копола за филма не с друго, а с опера, прожектирана в продължение на четири нощи, подобно на „Пръстенът на Нибелунга“ на Рихард Вагнер в гигантски открит театър, специално построен на някое място, възможно най-близо до географския център на САЩ. Дори само от това можете да си дадете сметка за митологичния заряд и мащаб на замисъла.

In-your-face-фактологията продължава, когато разбираме, че Копола и екипът му правят проучвателни снимки на различни локации из Ню Йорк, където да бъде заснет филма... на кой ден?...

От всички дни за тези 40 г. той е избрал точно този и именно поради това той оставя проекта настрана в продължение на дълги години. Защото отгоре на всичко на стр. 166 от сценария му има „предсказание“ за атака срещу Ню Йорк[203], която в крайна сметка е била част от сюжета от самото му начало. Тогава Копола сам възкликва: „Чувствам се така, сякаш историята е дошла на прага ми“.

Така че нека няма никакво съмнение, че този човек се включва към митологичния поток на несъзнаваното и канализира оттам най-дебели файлове. Ето защо темите за Апокалипсиса и „падащите кули“ са на практика вградени в зачатието на „Megalopolis“. Те са яйцеклетката и сперматозоида му.

Сега, малка тайна от кухнята на синхромистицизма, която съм открил – чрез нея почваме и разглеждането на самата продукция.

Ако един филм е проводник на митология, то той е естествено построен по определен начин. В зависимост от митологичната тема – архитектурата варира.

Митологичните филми, касаещи времето/Axis Mundi, обикновено започват с кадър, който ти казва какво ще се случи в целия филм, включително „как ще свърши“[204]. Това е така, защото когато един филм е митологичен, всеки кадър е холографска кондензация на една и съща тема. И с всеки следващ кадър продукцията разгръща наративната карта на арката си, която може да бъде открита като компресия и във всеки следващ кадър.

На него виждаме статуята на Хермес (магьосника), който стои над часовника/времето (защото го контролира), и короната на кулата на магьосника (вдясно), от която той оперира през целия филм. Тъй като тя е небостъргач, очевидно извисяващ се над часовника, това подсказва същата динамика (контрола на магьосника над времето).[205] Показаните сгради са Grand Station Terminal и сградата на Крайслер – и двете на 42-ра улица в Ню Йорк.

Тук виждаме веднага две неща: първо, целият филм ще е за Хронос + Хермес (заради часовника и статуята); и, второ, за кулата, от която магьосникът управлява – магьосник, превръщащ се накрая в бога на времето.

Ако ние разбираме този кадър – разбираме какво става накрая. Това е кинематографичен ороборос, който сам по себе си е символ на времето – камерата показва какво е то и как работи, и накрая разбираме, че началната сцена и финалната такава са смислово единосъщни като змията захапала клоаката си и като естеството на историите като цяло, чиято главна характеристика е, че те се повтарят.

Вторият кадър е нашата кула в цял план (на продължаващ тиктакащ звуков фон).

На най-високия етаж на старата кула се ражда новото време (което ще видим след малко)

Третият кадър е темата на въведението, след което започват да се представят и всички действащи лица. Той ни загатва, че старият свят си отива, което осмисля и пълни със съдържание и първите два кадъра. Така става ясно, че първият кадър казва, че старото време умира, вторият кадър казва, че старото време умира, и т.н., и т.н. – режисьорът може да го каже по хиляди начини с хиляди картини, с всяка следваща сцена. Всеки един кадър казва, че „старото време умира“ и всички тези квадратчета се навързват наративно в разказ, чието общо послание е „старото време умира“. Точно като в тесеракта, в който съм споделял, че винаги стигаш до един и същ извод, после го забравяш и всеки нов кадър те удивлява със „своята уникалност“, която обаче после се оказва същото нещо, и ти си удивен, че си забравил първото си удивление и пак си бил излъган!

Всъщност в надписа от третия кадър виждаме метафора за стария и Новия Рим – Америка. Няма да навлизам в историческите метафори, около които Копола построява целия си филм, защото римската култура е крайно безинтересна за мен. По-интересната идея тук, която режисьорът провижда, е, че американската идея ще се превърне във фундамента на следващата епоха, когато тя получи своя Апокалипсис. Той не е далеч, защото тази държава потъва.

Точно тук са наложителни и някои архетипни обобщения по темата.

Когато се появява Америка, тя дава много голямо ускорение на целия свят само за 200 г. Там се дава началото на нова цивилизация в tabula rasa-условия, но в епоха, която бързо може да тераформира площи и човешки материал. Инструментите да се построи сравнително бързо нов свят вече са съществували към онзи момент – ситуацията не е била като в целия дотогавашен свят (например Лондон да се строи цели 2000 г.). Америка се построява само за 150 г. Дори архитектурният заряд на континента е дал устрем на всичките им мисловни модели – те са фалически и пробивни. Небостъргачът там е правило, а не изключение (каквото бе съвсем доскоро в цяла Европа). Това не е маловажно, защото в интервю Фриц Ланг казва по повод „Metropolis“, че: „филмът бе роден от първия ми поглед към небостъргачите в Ню Йорк през октомври 1924 г.“. Сиреч това е било толкова различно от всичко останало дотогава, че моментално е посяло inception в творческата глава на Ланг, от което се ражда филмът, обобщаващ духа на предстоящия век.

По подобен начин Копола има цял клип, в който говори за архитектурата на собствения си филм, който – разбира се – е заснет в Ню Йорк:

И понеже (поради изначалната си закваска) Америка задава такова ускорение, там много бързо се рециклират всички архетипи на западната цивилизация. Целият този театър на сенки там изцикли естествения си биоритъм за 200 г. вместо за 5000!!!

„Megalopolis“ проследява именно този процес – как архетипите изкристализират в чистата си форма и се пресичат, споявайки така решетка, на която да стъпи новия Хронос. Защото когато тези архетипи избият в чистата си форма, те се обединяват във „Волтрон“, формирайки ключа, зареждащ Апокалипсиса, без чието разиграване раждането на новото е невъзможно.

Това е важно, защото е механиката, по която се ражда „новото време“, а според мен и архонтските фигури изобщо.

Т.е. идва момент, когато самата епоха няма какво повече да постигне отвъд изкристализирането на своите собствени архетипи, които е култивирало със столетия. Те са еманацията на самия zeitgeist, на комбинацията от всяка една cluster-на есенция, обобщаваща даден branch на Световното дърво на епохата. И в момента, в който тези свръхкомпресии се проявят в единично тяло, става ясно, че „това време няма какво повече да предложи“. Както се казва и в самия филм: „Цивилизацията рухва, когато хората спрат да вярват в нея“. А спират да вярват, защото ултимативното е вече постигнато, и то започва да дефектира, да дегенерира, понеже не може да продължи собствената си история отвъд естествените ѝ параметри. Просто няма накъде, това е narrative dead end. Така че, когато фигурите се родят, те завършват целия пъзел на цикъла. Нека кажем, че те са като „ъгълчетата на рамката“, които в случая се поставят последни. Тогава се задейства следващата предавка от зъбчатото колело на механизма на Хронос по дизайн.

В този момент се ражда и новият бог на времето.

Сега ще разгледаме всички фигури, въвлечени в този процес, поотделно и в нелинеен маниер, колкото и сложно да е да се разнищи един такъв голям гоблен на отделните му нишки (защото те са изначално създадени да визуализират обща картина в синергия).

Ще започнем с централната фигура на филма – нашият магьосник, обречен да се превърне в новия Хронос, изигран от (не-много-любимия ми) Адам (!) Драйвър, който виждаме в сцена 4.

Цезар Каталина е главният герой на „Megalopolis“ – прочут архитект, една от надеждите на Новия Рим. Свръхинтелигентен и образован, той е типичният визионер, който тласка времето напред, напук на течението на общите инерционни потоци не само на старата Система в нейните различни инкарнации, но и на мисловните модели, стоящи зад нея, формиращи априорно и целия цивилизационен модел. Но въпреки световния успех и признание, Цезар има своята собствена травма. Той е загубил жена си при мистериозни обстоятелства, за което бива съден като обвиняем от тогавашния градски прокурор и настоящ кмет Цицерон (който също ще разгледаме след малко). Макар Цезар да бива оправдан, той се самосаботира и смазва от вина, вярвайки, че жена му се самоубива заради него. В резултат потъва в алкохолна и фармакологична дупка.

Всичко това разбираме на един доста по-късен етап обаче. Засега сцена 4 от филма, в която го виждаме за пръв път, изглежда по коренно различен начин.

Цезар е на последния етаж от своята кула. Той излиза през окото на триъгълника на нейната корона, символизирайки, че тези енергии при него са будни и следва да бъдат разиграни:

Тук следва да се подчертае, че Цезар не просто е „Виждащият“, който ще дръпне цялата епоха в бъдещето. Той е много конкретно свързан със символизма на третото око[206], в което ще се убедите и на по-късен етап.

Цезар прекрачва границата на „разумното“ и излиза извън комфортната си зона, той трансцендира третото си око, за да последва сцена, в която стъпва в Бездната. Излизайки от окото на Хор, виждаме как облаците в небето се забързват и подразбираме какво ще се случи... Той ще придобие контрол над времето, защото то се ускорява и събира в една точка в този момент. Самият Хронос гледа с цялото си внимание, готов за ентропията, разиграваща се на върха на кулата на старата Axis Mundi. Неговият заместник е на върха ѝ, той почти е пробил самия воал. Излизайки от третото си око, отива отвъд него, съпроводено отново от тиктакането на часовника, за да по(дс)каже какво ще се случи. Цезар стъпва в Бездната, за да спаси „баща“ си, който в случая е самото време (защото бащината фигура във филма за пореден път изцяло липсва). Функцията му е да го презареди и да вкара човечеството в новата епоха, превръщайки се в неин „бащица“. Пристъпвайки в Нищото[207], той спира темпоралния поток и придобива контрол над него.

Наклонен над Бездната и Слънцето, новият Хронос бележи мястото с „Х“ чрез ръцете си, на които има пръстен и часовник

Наративно, това е първата сцена, в която Цезар спира времето, и ние разбираме заявката за образа, който представлява. Това е и моментът, в който разбира, че е свръхсъщество. Защото, ако си единственият на света, който може да владее времето, ти отиваш в някаква отвъд-човешка категория – най-малкото в този момент очевидно не си просто „Homo Sapiens“. И с разгръщането на сюжета Цезар зрее и се превръща в бога на времето постепенно. Закачил се е към този канал и вече има способности в тази посока, но все още не разбира и не може да въплъти архетипа си в цялост. Като част от този процес виждаме, че той винаги има време, без да разбира „защо“. Една от неговите наложници (за която ще стане въпрос по-късно) също му казва предизвикателно: „Have you no concept of time?“ (защото него постоянно го няма). Това е същото нещо, погледнато от друг ъгъл. В известен смисъл той наистина няма концепция за времето. Ултимативно, за да може да го надмогне, той не може да е част от него. Затова и няма как да се вмести в нейния график, защото времето, по което живеят, буквално е различно. Тук идва и една от великите квинтесенции във филма, която Цезар си повтаря като мантра:

„Няма да позволя на времето да завзема мислите ми“

За да можеш да бъдеш извън времето, ти не можеш да бъдеш негов субект, не можеш да си подвластен на неговите ресори. За да го надмогнеш, мисловните ти модели не могат да бъдат определяни от време. Те не могат да ползват изградените магистрали, базирани на време, защото това само създава loop-ове, а не пробиви отвъд воала на Хронос. Само тази мисъл сама по себе си е толкова огромна... Защото, ако си дадем сметка каква част от менталния ни процес е обособен от времето – най-малкото да мислим в „минало, настояще и бъдеще“ или дори в битов аспект по отношение на това „какво ще направя след малко, защото трябва“ – ще разберем как това форматира цялото ни съществуване.

Превръщайки се постепенно в архетипна фигура, Цезар е отвъд времето, защото той няма „личност“ per se. Той има „твърде много време, без да знае как точно става“, защото е с единия крак отвъд него и може да си позволи да го пилее. Докато за всички останали то е кът, той го има в излишък, защото не му е поданик[208], и не му прави впечатление, че при другите е „иначе“. В известен смисъл не е и негова работа да му прави впечатление, което го превръща в „тежка фигура“.

И тук трябва да бъде казано нещо за магьосника, който по необходимост се взира в Бездната, ако е взел решение да върви към vesica piscis-геометрия.

Другата бездънна мантра на филма: „Когато скачаме в неизвестното, доказваме, че сме свободни“.

Когато умираш постоянно за неща, се култивира качество, което лично аз наричам „безпощадност“. Понеже като се окажеш в Бездната, няма накъде да ходиш (и имам предвид буквално „няма накъде“ – около теб е Великата Пустота, няма „проявено“, в което да се „скриеш“), тогава ти си центриран през цялото време в Истината по необходимост. В контакта с другите това може да бъде прочетено като „архонтско и високомерно държание“, но трябва да разберете структурно „защо изглежда така“ отстрани. Защото на практика няма как да бъде иначе самò по себе си. Чисто технически сблъсъкът с хаоса предизвиква boost-ването на реда в индивида. Той се „събира в точка“ (ако щете като „реакция“[209] при досег с чистото Нищо) и не остава каквото и да е излишно, освен Искрата, която не може да бъде унищожена, защото никога не е била част от проявеното. И макар този нововъзникнал „по принуда“ ред да е технически коректен, той става разрушителен, защото често започва да се проявява като тираничен. И това е добре показано чрез образа на Цезар.

Защото архетипите са като огледало... Те превключват от тъмната към светлата си страна като хвърлена във въздуха въртяща се монета. Така в даден момент виждаме как Цезар, който е на върха на кулата, пропада до нейното дъно. Инерцията, която той използва, за да изгради себе си и да се възкачи до най-високото си ниво, се обръща надолу така, че той се врязва като типична падаща звезда. Това е очаквано, когато инкарнацията се опитва да въплъти цялата енергия на архетипа, който чака да се разиграе на заден план. Това е зверски много натиск от реалността, който човешкото съзнание трябва да смели и „побере“ в себе си. Защото архетипът иска да превземе индивида, а той е по природа трансперсонален, поради което и казах, че Цезар няма личност. В крайна сметка „човекът“, въплътил архетипа, е избрал да придвижи цялата епоха напред – можете да си представите каква отговорност е това за индивидуалната психика (поради което Цезар злоупотребява с хапчета и алкохол почти през целия филм). Когато необходимият фокус да се премине през това се обърне наопаки навън, а не остане плътно вътре (за подреждането на собствената ти геометрия), пропадането създава такава фрагментация, че обикновено води до наративна смърт. Ако иска да оцелее в подобен gameplay, индивидът трябва да жертва човешкото в себе си и да се превърне в архетипната фигура.

Имайте предвид, че можете да имате всякакви мнения и чувства към такава фигура, но тя е необходима. Иначе няма кой да стартира новото време. Може да има и друг механизъм, по който се случва това, но лично аз не съм запознат с него (ако наистина съществува). Де факто Висшият Аз излъчва своя инкарнация, която е предварително наясно, че ще изгуби „човешкото“ си, за да дръпне цялата епоха със себе си.[210] И това винаги въвлича определена степен на саможертва.

Дискутираната сцена не е тази, в която Цезар постига ултимативната си трансформация в тази посока обаче. Той още не е скъсал „пъпната връв“. Стъпвайки с единия крак в Бездната, той е извън „матката“, но все още не е окончателно роден като новия Хронос. Има път да извърви дотам.

Тук Тимъти Лиъри може да обобщи по-добре пътя на нашия магьосник: „To use your head, you have to go out of your mind“. И тъй като буквално излиза извън третото си око, можем да разглеждаме Цезар като метавизионер.

Бледият лик на нашия магьосник в стъклото на background-а зад статуята на Хермес в кадър приравнява двете фигури[211]

До такава степен, че той буквално е трансцендирал разбирането на човечеството за „материя“. Измисля нов революционен материал за строене, който се казва „мегалон“, и предвещава нова утопична епоха, отиваща отвъд бетона и стоманата. Защото, за да изградиш „новото време“ буквално и метафорично, ти трябва нов строителен материал. Ето защо можем да видим Цезар като „масон“, той е строител и иноватор, той държи Т-линеала в една от версиите за плакат на филма:

Типичната черно-златна кодировка (+ часовник на ръката) и тук не е случайна. Цезар печели Нобелова награда (която, разбира се, е златен плакет) за своя новооткрит материал.

Там е работата, че самият мегалон прилича на „въздушно“ злато:

Пространството на самите сцени също е построено от мегалон

Това е интересно, защото, когато Цезар моли времето да му покаже бъдещето, той вижда една флорална архитектура, продължение на нелинейните модели на природата, обединени от нашия символ по средата.

Тук е моментът да напомня, че златото е душата на Планетарния дух, така че двете идеи отново резонират. В крайна сметка, ако материалът, с който боравиш, е злато и строиш природни структури, то връзката тук е ясна. Самият Цезар, освен магьосника, е и кралят, защото той е проводник на природното злато в новата си визия за света, то е строителният материал на неговата Axis Mundi. В известен смисъл той е златото. Затова и имаме кадър, в който той бива белязан с „Х“.

Самият Цезар можем също да видим в черно-златни одежди, а неговата агенция „Design Authority“ се облича в същия dress code. В крайна сметка тя се грижи за поддръжката и изпълнението на неговата визия за Axis Mundi.

Точната наука зад мегалона не е обяснена във филма и това много ми харесва, защото златото е тайнство, бивайки зародиша на Axis Mundi. Това, което знаем, е, че Цезар го използва, за да прави всякакви неща от него в противовес на законите на физиката. С него той вижда в бъдещето, създава сгради, които не се подчиняват на гравитацията, произвежда невидими дрехи и е съвместим с човешката биология. Накратко, мегалонът е материал с изключително широк спектър, различен от всичко друго на Земята, даващ възможността да се революционизира на практика всяка една наука, изстрелвайки цялата цивилизация на коренно различно ниво. Материалът едва ли не е базиран на етера и неговите междуизмерни качества. Той може да материализира въображението. Мегалонът е „посредникът между главата и ръцете“ от „Metropolis“. И единствено Цезар може да го контролира с мислите си, създавайки творения от него. Тъй като е всеобхватен, мегалонът може да стартира една друга епоха, към която Цезар призовава гражданите на Новия Рим. На практика филмът описва неговата борба да осъществи тази си визия. С други думи, като магьосника на еона той ще наложи новата Световна ос чрез „новото злато“, което излиза от собствената му глава и ръце...

Защото в един момент от сюжета става ясно как Цезар открива мегалона в опит да спаси съпругата си Sunny Hope (за която споменах накратко по-рано). Когато загива, тя носи близнаци от него и нещо в Цезар се счупва. В травмата си той открива революционния материал, за който се загатва, че култивира от нея.[213] В крайно абстрактна психеделична сцена виждаме как Цезар прави жертвоприношение на сърцето си, когато губи съпругата си, което е мотивът, който проследихме множество пъти досега...

Винаги е било така – за да намериш злато, връщаш в земята душа/огън/сърце

Да дариш огъня си, за да се превърнеш в магьосника, имащ контрол над времето. Затова и в основния черно-златен плакат на „Megalopolis“, който качих по-горе, виждаме как копието на кулата на магьосника преминава през часовника му и го пронизва в сърцето.

Тази кула е почти аналогично копие на сградата на Крайслер в Ню Йорк, което Копола умишлено търси. Тя самата е много интересна тема и лично аз винаги съм я харесвал повече от Empire State. Oфициално бива сравнявана със зикурат[214] и по фасадата си има елементи, напомнящи крилатия шлем на Хермес и „☉“. Самата корона на сградата (от която Цезар излиза в 4-тия кадър от филма) гледана отгоре прилича на звезда с 30 върха, което е нашата тройна Полярна звезда. В лобито има известен часовник, приличащ на пламък, а по вратите на асансьорите откриваме контурите на нашия син лотос, за който също не се крие. Синхромистичнoтo вертиго продължава, когато разбираме, че след като бива построена, сградата на Крайслер става дом на списание „Time“, за да повярваме докрай, че става дума за своего рода Световна ос. Иронично, във филма виждаме Цезар на корицата на списанието[215], когато получава своя Нобел, а той самият живее в сградата, бивайки „бога на времето“. За черешката на тортата оставям факта, че самата корона, от чието трето око Цезар излиза, в миналото се е помещавал „The Cloud Club“ – кръг на индустриалци, който впоследствие вдъхновява създаването на друг салон, наречен „The Rainbow Room“ в друга сграда (Рокфелер Център). В което виждаме отново как Axis Mundi продуцира дъга (напомням, че сградата се намира на 42-ра улица в Ню Йорк). С други думи – изборът за кулата на магьосника в „Megalopolis“ в лицето на сградата на Крайслер е повече от подходяща по множество параметри, които Копола не е избирал умишлено, но нашата синхромрежа може да детектира.

Сърцето е жертвано и не може да бъде посредникът между епохите. Този медиатор вече е мегалонът, но не бива да забравяме, че той е своего рода манифестация на сърцето на Цезар. Виждате двойната примка тук.

С това предвид, тъй като в известен смисъл Цезар има „кодовете за достъп“ до настоящата и следващата епоха (която вече ще се разиграва по други правила), стожерите на времето „подгъват коляно“ пред неговата личност. Виждаме това в емблематична поредица от сцени, в които той слиза в т. нар. „Чистилище“, където вижда статуи на старите колони на реалността, свързани с правосъдието и законите.

Тези архетипи и законите им се чупят пред него, защото той е beyond the justice of the time.[216] Бивайки в тази позиция на „безнаказаност“, трябва да е ясно, че hero’s journey-то на Цезар ще се сведе до това дали ще се превърне в пират или крал. Но за това още е рано, много бързате все!

За да разберем условията, в които може да се прояви „новото“, първо трябва да разберем „старото“ в лицето на антагониста на Цезар в разказа. Защото вече трябва да разбираме, че няма как да се смени време без някаква форма на война.

Кметът Цицерон е типичният архетип на (закостенелия) политик(а), изигран от ветерана Джанкарло Еспозито. По модел на римската фигура, чието име носи, той е тръгнал от народа и се е издигнал първо до прокурор[217], и след това до кмет на Новий Рим. Държавността му е демонстрирана с всякакви символи, но сам по себе си той не е символ на нищо друго, освен сбора от всичко минало, което „досега е работело“, но вече няма как да поддържа своята структура поради смяната на времената. Заради това неговото обществено реноме пада и той не може да го поддържа чрез стари методи, които няма как и да работят в новата епоха. На някакво равнище той усеща неизбежното и затова мрази Цезар – защото последният е инкарнацията на новото, което идва да го измести по всички закони на природата. Механизмът зад това е описан много добре отново от Холис: „Исторически промяна настъпва, когато една култура е станала много едностранчива. Тогава компенсацията е в несъзнаваното на всички граждани. Необходим е човек, надарен с интуиция, човек, чийто несъзнаван материал е по-лесно достъпен, за да извади тези пренебрегнати ценности на повърхността. Художникът, например, е този, който пръв превъплътява пренебрегнатата стойност в творба, изпреварила времето си. Той може да бъде осмиван или отхвърлен и дори награждаван с равнодушие, но неговото семе пониква в граничната зона на други. Пророкът може да бъде измъчван, но неговата истина вече е предизвикала колектива. По този начин котката е излязла от торбата и сатурновата хватка е отслабнала. Промяната витае във въздуха. Не е чудно, че диктаторите потискат художници и ясновидци, защото те са най-опасните за сатурновия контрол, налагащ груповото мислене.[218]“

И така – кметът Цицерон мрази Цезар, защото усеща потенциала му да бутне неговата собствена политическа (и цивилизационна) кула. Ето защо той говори против него при всеки възможен случай (и такива има няколко в сюжета). Истината е, че кметът на Новий Рим гледа на гражданите като тока по платката (на града му). Той казва, че „на хората не са им нужни мечти, а учители, здравеопазване и работа“ (колкото да има нещо, което да ги кара да продължават с ролята си, произвеждаща въпросния „ток“). Според него мечтата вече съществува (и тя е тази на капитализма). Респективно не е нужна нова такава, следва тя просто да се разгръща. Пропуска да каже обаче, че това е „мечтата“, която би го задържала на власт. В новата мечта на Цезар кметът няма да има контрол, защото тя няма да е негова, а на друг. „Бетон и стомана“[219], а не мегалон!

Самото време обаче е против Цицерон, защото епохата се сменя с или без негова помощ. Копола показва метафорично как неговото работно място се срива и потъва в пясъка, той е обитател на „пясъчна кула“.

Сблъсъкът между старото и новото в лицето на кмета и Цезар е начинът, по който филмът прогресира в собствената си арка. Първият сблъсък между тях се случва във въздуха, на въжетата на скелето на нов парцел, който има за задача да разреши дълга, от който е разяждан Новий Рим.[220] Като на реален backstage в театър (каквато функция има и самата сцена). Този парцел е наречен „пулсът на златния град на хълма“...

Локацията е на новата Axis Mundi, а случката е все още във въздуха, защото това е нереализиран план, там са мечтите и визиите за бъдещето на града, подлежащо на лоби. Ставаме свидетели на борба за внимание – чия визия за града ще получи най-много съгласие. Старата система в лицето на кмета и индустриалците около него искат да построят казино:

Разигравайки архетипните аспекти на фигурата, в която постепенно се превръща, Цезар от своя страна не води спорове, той прави постулати. Магнитудът на неговата ментална динамика е такава, че той не говори, а директно цитира Шекспир – фигурата, която вече е обхванала старата епоха. Защото, когато си кандидат-архетип, ти говориш театрално, няма как да говориш нормално като човек.

Цезар говори за ценности и визия. Като строителя на новата Axis Mundi (от мегалон), закономерно виждаме дърво в плановете му, с което той описва човечеството и цивилизацията.

Магьосникът на новото време вижда цивилизацията като заблудено, паразитно разклонение на човечеството. И за да може човекът да пребъде, цивилизацията трябва да изчезне. Както е показано и на картинката по-горе, за да има цивилизация, е нужно неравенство (защото цивилизацията има пирамидална геометрия) и жестокост, (защото, за да имаш неравенство, трябва да си жесток); жестокостта произвежда войната, а от нея следват бедност, робство и още „цивилизация“. Решението на Цезар е да се отреже клонът на цивилизацията, за да остане стволът на Homo Sapiens, преди да последва следващото ниво и разиграване на митологичното грехопадение. Той има свои си ценности и разбира, че за да се направи нова цивилизация – старата трябва да падне. Защото „мечтите“ на старото нямат инструментите да оцелеят в новото. Те могат да оперират само в решетка, която се е превърнала в обект на собствената си неактуалност.

Приказките за дървета не впечатляват кмета. Той иска работни места и ги иска сега. На което Цезар отговаря:

„Не позволявайте на настоящия момент да унищожи вечността“

„Сега“-то в случая е хедонистичната new age-ърска настройка, която ползва чисто тесерактната истина, че „съществува само един момент и той е Сега“ и го е превърнала в комерсиален продукт, позволяващ да имаш всяко едно благо „сега“ – because why not!? „Вземи кредит и имай всичко, което си пожелаеш СЕГА!“ Което е формата на мислене, довела Новий Рим до дълга, в който потъва. Което Цицерон иска да излекува с казино – нали започвате да разбирате? :)

Магьосникът от своя страна говори за това да се изправим срещу инерционните сили и да поемем отговорност, сблъсквайки се с нашата сянка. Той иска да построи т. нар. Мегалополис на мястото на Новия Рим, който потъва под тежестта на своята закостенялост и нерелевантност. Иска да построи природата чрез своя мегалон. Той окарикатурява Цицерон в няколко изречения и го унижава публично: „Никога няма време да се говори за бъдещето на хората (заради тяхното „сега“)? Но винаги има време да ги убеждаваме да използват пари, които нямат, за да си купуват неща, от които не се нуждаят, за да имитират хора, които не харесват. Което те прави главния рентиер и кмет на града на Нищото.“

Разбира се, Цицерон не реагира добре на „хвърлената ръкавица“ (с широко медийно отразяване) и неприязънта му към Цезар се засилва.

Тя стига границата си на непоносимост, когато кметът губи най-ценното си заради нашия магьосник – своята дъщеря Джулия, на която ѝ е съдено да се превърне в моста между старото и новото, трансформирайки се постепенно в чистия женски архетип, чистата Луна.

Джулия започва своя път като „малката разглезена принцеса на тати“ (в ролята скованото, набедено за актриса Барби – Наталѝ Еманюел). Инак добре образована от Цицерон и с висок старт, тя е потънала в хедонистичните наслади на дискотечни вакханалии, наркотици и собствената си суета. Връзката ѝ с баща ѝ е здрава, но въпреки това той сякаш не знае много за сенчестата ѝ страна, тъй като разбира за нея от вестника (змията около дясното ѝ бедро говори красноречиво на какво се е отдала Джулия). Абсолютно безцелна, тя е тривиализираният архетип на съвременния party girl-образ – води повърхностен начин на живот, движен от инерцията на своя богаташки background. Нейният потенциал на чистата женска енергия е парадоксално загатнат в началото, когато я виждаме в дискотеката върху фигура на еднорог, който, по митологичен канон, позволява до него да се доближи само най-чистия Ин[221]. Така че в същността си тя е чиста, но в началото ползва символа като средство за поквара, въпреки че той символизира нейния потенциал. Тя се кълчи върху този архетип, вместо да бъде негово въплъщение.

Изконното ѝ ядро обаче е запазено и тя се връща в релси най-бързо от всички фигури в сюжета. На връщане от дискотеката обаче става свидетел на планиран взрив на „Design Authority“ – компанията на Цезар, която детонира стара сграда в Новий Рим. Тогава тя вижда способността на Цезар да спира времето, защото тя също е „виждаща“.

В сцената отново виждаме корелацията между огъня (в лицето на взрива на кулата) и контрола над времето от страна на Цезар

След току-що дискутирания „дебат“ за бъдещето на Новия Рим между баща ѝ и Цезар на въздушното скеле (където малко по-рано е взривена сградата от горния кадър), Джулия е засегната от поведението на магьосника, защото той унижава публично баща ѝ. Тя взима вестник с лика на Каталина и го окарикатурява, рисувайки го като „Дявола“:

Джулия нацелва архетипния център тук, защото Цезар е на практика предвестник на Апокалипсиса

Тя му праща своята карикатура по пощата, но бързо я досрамява от детинската ѝ постъпка и на практика отива в короната на кулата му, за да иска писмото си обратно. Когато секретарката на магьосника я пита по какъв повод е посещението ѝ, тя буквално отговаря, че „касае бъдещето“. Това е нормално, предвид какво се случва после и означава, че в известен смисъл тя вижда и иска това бъдеще.

В короната на кулата на Цезар се влиза през черно-златни врати, изобразяващи Черното слънце

Цезар обаче вече е разпечатал писмото и е видял съдържанието му. Той я конфронтира по своя си интелектуален начин и изтъква гордостта ѝ. Тя, разбира се, се възмущава от неговата директност. Накратко – двамата не се харесват един друг.

Цезар демонстрира, че не е човек, който връща думите си назад. Не само че не се измъква с: „Ох, извинявай, нямах това предвид“ за начина, по който я обрисува, а казва – „имах точно това предвид“, препотвърждавайки своята позиция. Това означава, че той няма никакво съмнение във виждането си, което (както вече сме говорили покрай хамса) е изконна мъжка черта – „да тежиш на мястото си“. Джулия се опитва да стъпи на статуса си като форма на разменна монета, за да опази гордостта си, но това не е игра, която Цезар има интерес да играе.

На някакво ниво обаче тя успява да припознае „къде е тя“ и „къде е той“ и демонстрира смирение. Тогава Джулия прави неочакван коментар върху неговата личност, давайки му да разбере, че го е видяла да спира времето (което е негово си тайно умение, за което само той знае). Цезар осъзнава, че нейната история успява да припознае неговата по някакъв интуитивен начин[222], който не е непременно очевиден. С този си ход тя демонстрира капацитета си да види магнитуда на неговата фигура. Магьосникът решава да не игнорира високомерно потенциала в нея и решава да я тества.

Той я води до бутафорен макет на град, направен от различни предмети (автомобилни гуми, топки, лампи, плетени кошове), отразяващи абстрактността му, за да тества третото ѝ око. Кара я да се разходи из макета със затворени очи (т.е. „на сляпо“). Метафорично тя се разхожда из неговата глава (все пак сме на върха на кулата) и разглежда менталните модели и структури в главата му. Наблюдава бъдещия Мегалополис, направен от мегалон, и му разказва как изглежда. Възхитена от видяното, лицето ѝ в даден момент посърва, защото се пита какво ще стане с хората, застанали на пътя на утопията му – хора като баща ѝ Цицерон. Тъй като останалият невербализиран отговор на Цезар не ѝ харесва, тя изразява желанието да се превърне в моста между старото и новото.

Магьосникът ѝ позволява да се учи от него и Джулия става негова асистентка. Хронологично това е първата ѝ жертва в посока на това да намери своята истинска, подхранваща женска природа. Оттам насетне тя не взима нито едно грешно решение до края на филма, поради което започва да се връща към автентичния си архетип и става достойна да бъде до Цезар. Започва да отговаря на неговата осанка и му помага да освети сянката си, което в даден момент я превръща в абсолютно необходимата нужна за правилното функциониране на Цезар половина. Пространство/земя и лъч светлина/време започват да се доближават един към друг. Тя е автентичната жена (Луната), а той – архетипът на мъжа (Слънцето), преплетени в съюз.

Всичко това е нужно да бъде казано във връзка с Хронос, защото архетипните предразположености у Цезар са, че той може да балансира своята (потенциална) архонтска природа единствено чрез земя в абсолютно чистата ѝ форма. Тази земя се формира постепенно и има два вектора. Единият е постъпателното превръщане на Джулия в жена чрез правилно взимани от нейна страна решения; другият – изграждането на моста между старата система (тази на Цицерон) и новата на Каталина. И двете са функция на нашия още нероден еднорог. Дъщеря на старото, но съпруга на новото.

Персонален плакат на Джулия в черно-златна кодировка, на фона на короната на кулата, предвещаващ нейната наративна траектория

Тъй като друг от начините, по които този филм работи, е чрез архетипните си опозиции, преди да пристъпим напред, искам да разгледаме антипода на Джулия – блудницата на Вавилон...

Уау Платинум (в ролята – откачената Обри Плаза). Да, тя е кръстена точно „Wow“, така ставайки представителна за повърхностността на цялата епоха, чиито деца вече нямат капацитета да комуникират, а само реагират в електронен възторг с различни трибуквени абревиатурни „удивления“ като „lol“, „wtf“, „gtg“, „afk“, „ftw“ и безброй други, водещи единствено до наративно „дгд“, което не всички от тях ще разберат, защото е на кирилица.

Уау е журналистка (и sex kitten, която дори носи леопардов принт), водеща предаване, зовящо се „Money Bunny“, отразяващо изконната нужда на Новия Рим за „хляб и зрелища“, чието свръхпревъплъщение днес е „секс“ и „пари“. Тя е инкарнация на жената, която за власт е готова да направи абсолютно всичко – най-вече да манипулира мъжете със своя сексуален нарцисизъм, удряйки неподозирани плитчини в процеса и издънвайки представата ни за всичко човешко. Така Копола метафорично обрисува и мнението си за днешната медия като курва, която презентира историята на деня според желанието на онзи, който наддава най-успешно на търга за нейното „тяло“.[223] С други думи, Уау/медията е лесно продаваема. Имайте предвид, че когато съобщаването на новините/истината (което е идеалът за функциите на медиите) пропадне до абсолютно огледалния си антипод – то вече не служи на функциите, заложени в генезиса си, и пропада. Което отново е белег за свършването на епохата. Ето защо виждам Уау като „Вавилонската блудница“, която разрушава всичко, до което се докосне, гонейки собствения си интерес.

Така например в началото на филма, тя има авантюра с Цезар, който чрез сексуална манипулация се опитва да оплете в power couple. Тя е склонна да каже какво ли не, включително „че го обича“, от което той бива отблъснат (поради прозрачните намерения (и рокля) на Уау). Той я оставя, защото са тотално интелектуално и морално несъвместими. Магьосникът трябва да се свърже с чистата си земя (Джулия), за да има на какво да стъпи, защото има нужда от солидна основа, за да построи бъдещето. С единия крак той трябва да е в старото, а с другия – в новото. Защото кула винаги се строи върху руините на предишната такава, това е магически принцип.

Покварата на Уау няма граници обаче. Само секунди след като Цезар я напуска, тя вече има готов план да се закачи за друг персонаж, поне 40 г. по-възрастен от нея. Най-богатият човек в света и чичо на Цезар...

Банкерът Хамилтън Крас III (в ролята Джон Войт, по-известен като бащата на Анджелина Джоли). Умиращият трилионер, търсещ последна доза забавления и преди неизбежния си край среща Уау, докато тя му взима интервю. Започва да я сваля и след като Цезар отрязва паразита от живота си – блудницата се закача за Крас и се жени за него, започвайки своя power game.

Крас в закономерен черно-златен костюм, отразяващ неговата роля на богаташа

Цезар поздравява двойката за брака, казвайки, че двамата репрезентират „the big three: economics, journalism and sex appeal“. Търсената заигравка тук е, че „three“ звучи като „tree“ („дърво“), защото в крайна сметка става дума за една фамилия. Нужно е да се каже обаче, че Крас не е представен като „зъл“, дори напротив (в крайна сметка идейният „антагонист“ във филма е Цицерон, а не той). Банкерът симпатизира на Цезар и неговата утопия, защото в своя разцвет той явно също е бил визионер, че да се превърне в „най-богатия човек на света“. Освен това той се самоопределя като не кой друг, а като Робин Худ. Обърнете внимание, че това е акт именно на „самоопределяне“, така че няма нужда да гадаем „какво е той“.

Крас казва, че ще бъде Робин Худ за сатурналиите (празника на Хронос), така вкарвайки познатия архетип от нашата синхрокарта в контекста на времето

Тук е мястото да подчертая отново, че банкерът Крас и визионерът Цезар са от една фамилия[224] със синя кръв. Това, че са от едно коляно, на този етап следва да е закономерно, защото те представляват „парите“ и „времето“, които, както вече знаем, вървят винаги заедно (на този етап го разглеждам като своего рода тесерактна неизбежност). Уау разбира, че това дърво има общ корен, и използва Крас, за да вземе банката и парите му. Това е единственият ѝ полезен ход да се докопа до ултимативната си цел – Цезар. На даден етап тя опитва да му пристане отново, предлагайки му банката на чичо си и себе си по доста театрален начин. Цезар отговаря с многозначителното: „Уау“ и си тръгва :)

Коварството на блудницата не познава граници обаче. Тя прелъстява другия племенник на Крас – лекенцето Клодио (в ролята – обърканият Шая ЛаБьоф), който също иска банката на чичо си, мрази Цезар и желае Джулия. Той е единственият персонаж във филма, който не се развива по никакъв начин, и си остава „малкият разглезен богаташ“ докрай. Няма нито едно положително качество и е на практика инкарнация на всичко паразитно и порочно.[225] Той е маловажен по отношение изследваната от мен линия, касаеща Хронос, и го споменавам само защото репрезентира реална механика – пропадането на генетичното коляно, когато не е предприето слизането в Бездната, „за да бъде спасен бащата“. Както казах и по-рано – когато даден архетип удари тавана на собствената си рамка, той няма накъде да продължи историята си, освен надолу. Защото, когато „надолу“ не се случи доброволно – става зорлем. И тъй като това пътуване не е предприето, чрез образа на Клодио[226] е показано, че продуктът на банкера, неговият предполагаем „наследник“[227], е въплъщение на генетичен fall, своего рода израждане на семето[228]. Сиреч коляното пропада, което е друг белег за „края на времето“ – крайната квинтесенция на този род е Крас, а не наследника му.

Всички персонажи вече са на шахматната дъска и можем да започнем да разбираме същината на самото действие.

А то е, че Копола е канализирал чрез история кои архетипи са нужни, за да се формира Хронос като божество, и да възникне нова епоха. Това е като зодиакалното колело, но генериращо ново време. Защото един архонт се ражда при съвкупност от налични архетипи, които (образно казано) могат да бъдат хванати като връзка праз със сезал. Видяхме Вавилонската блудница Уау, банкера Крас, политика Цицерон, магьосника Цезар и Луната Джулия. Съществува и още един абстрактен участник във всичко това – тълпата. Нейният образ също ще се разгърне в даден момент (защото в крайна сметка само нейният консенсус може да определи канала, по който ще се развие новото време), но засега ще играем с наличното.

Оттук насетне ще разгледаме историята през призмата на общата динамика между Цезар и Джулия, около които всички други персонажи гравитират. Защото те са...

Слънцето и Луната на новото време. В анимацийката отляво Цезар е на кулата на новото време, която спечелва от кмета Цицерон (спомнете си „дебата във въздуха“). Той показва на Джулия новата си визия за града на бъдещето. Чрез устройството от мегалон и далекогледа може да вижда „как ще изглежда нещо“, преди да бъде фактически построено в Новий Рим, защото (напомням) чудният му материал му дава контрол над времето. Като виждаща тя също може да ползва мегалона, поради което получава и достъп до идеите му. На практика той гледа през третото си око, което означава, че още тук той ѝ позволява да надникне през главата му вече не като форма на тест, а на допускане. Бивайки на своята нова Axis Mundi, чиято платформа буквално е огромен часовник, той не пропуска да спомене „злато“:

Както казах, Джулия става асистентка на Цезар и той постепенно я допуска в сянката си. Така, освен огромната му визия за бъдещето, тя вижда и неговите зависимости. Все още с известна доза недоверие го проследява тайно до сакрално за него пространство, в което Каталина почита златния призрак на своята Sunny Hope, която само той е способен да види. Тя осъзнава, че Цезар все още е влюбен в мъртвата си съпруга, и поддържа съкровена връзка с нея, което трогва нашата Луна. Тогава тя окончателно разбира, че Цезар всъщност е специална, чувствителна душа.

Цезар и Джулия в черно-златни одежди, предричащи обща синхромистична съдба. Символът на черно-златната ѝ тетрадка със записки за наблюденията си над Цезар също е тематичен.

Така, освен асистентка, след като решава да се учи от него, тя влиза и va banque. Джулия допълнително нюансира присъствието си, вкарвайки в него и тихо приемане. Разиграва и другия си аспект на медиатор в посока баща ѝ, на когото казва, че „в Цезар има нещо почти магическо“ (вече припознала изцяло неговия архетип):

Той не е доволен, че тя е започнала да работи за него. Още по-недоволен е, че политическото му шествие е спряно от Пазителите (полицаите в черно-жълто), за да мине кордонът с колата на Цезар. Унижението за него продължава, когато разбира, че той е причината дъщеря му да е навреме за шествието, защото магьосникът я докарва (поради което спира потокът от хора, за да може да мине). Т.е. Цезар вече контролира времето в Новий Рим що се отнася до движението на старата система (буквално и метафорично).

По време на това шествие се ражда и нещо друго, освен унижение за Цицерон. Камерата ни показва недоволен човек от оркестъра, свирещ на туба, който сваля шапката си, и се изплюва демонстративно.

С това той демонстрира колко не обича това, което прави, и отношението му към социалната прослойка, към която принадлежи. Последното е абсолютно недвусмислено, защото в една негова почивка виждаме как богаташкото лекенце Клодио и сестрите му го забелязват и викат в своята скъпа кола, за да се присъедини към техния купон, и той с готовност захвърля инструмента си, не можейки да повярва, че някой от такова ниво му обръща внимание. Във филма има много малко кадри с него, но въпреки това развитието му е показано много ясно. Той е представителен за недоволната тълпа персонаж, който с времето се радикализира, и става все по-агресивен под крилото на Клодио, който го закриля и му дава усещане за нереалистичен статус. Запомнете този момент.

Следва сцена в Колизеума на Новий Рим (еманацията на всички пороци на града), който чисто архетипно предразполага проявата и на истинските пороци на Цезар. Наркотиците и алкохола.

Магьосникът трябва да пропадне по 2 причини. Първо, за да може да започне процеса по окончателното прекъсване на собственото си минало, и, второ, за да може Джулия да има причина да разиграе подхранващата си природа чрез ултимативния женски мит за красавицата и звяра.

В превод – ако досега нейният образ бе този, който трябваше да прави крачките, сега вече започва пътешествието на магьосника.

Така имаме сцена, в която Цезар е толкова дроб/drop, че Джулия играе „майка му“, дърпайки го за невидима пъпна връв[229], която сме наясно, че не е скъсал още от 4-тия кадър на филма, когато той не пристъпва докрай в Бездната и нещо го „дръпва назад“. Идеята тук отново е, че след като Цезар привлича Джулия в своя живот (в началото чисто професионално), подсъзнателно той вече знае, че има на какво да се облегне и може да пропадне, за да се роди по нов начин. Нея пък (в сечението на този контекст) можем да разглеждаме като метафорична жрица на Хестия, която обгрижва и дори „охранява“ Цезар. Доближавайки се до енергията на Axis Mundi, чистата женска есенция иска да се активира и прояви, за да се превърне в негова Пазителка. Това не е толкова далечна идея, колкото си мислите, защото във филма съществува пряка асоциация между Цезар и Хестия, просто в нейното римско амплоа (все пак сме в Новий Рим), където тази богиня се казва „Веста“.

Във вече споменатата сцена с Колизеума, Цезар представя своя дизайн на невидима дреха, направена от мегалон (нашето злато). Тя е облечена от накичена и с реално злато весталка (жрица на Хестия), която във филма буквално е наречена така, не говоря за метафори тук! Т.е. той я покрива с „мистерията“, точно както обясних, че реликвата, закотвяща подземния аспект на Axis Mundi, винаги бива увита в нещо[230]. В случая обаче това покривало е прозрачно, така че всички могат да видят през тялото на весталката.

По традиция весталката/жрицата на Хестия е момиче, което цял живот остава девствено, за да може да въплъти онова неопетнено Ин, способно да поддържа реалната утроба на зародиша, закотвящ Световната ос. Онова чисто Ин, което споменах, че може единствено да се доближи до еднорога.

Тази весталка обаче тук е поредното проявление на поквара в Новия Рим, защото тя е поп певица, която ще бъде продадена на търг в името на града и лъже за възрастта/невинността си. С фразата „аз съм невидима“ Копола иронизира този Taylor Swift-архетип, който е еманацията на някакъв позьорски ролеви модел за младите момичета, който не си заслужава да бъде гледан, защото е твърде прозрачен (като горната рокля от мегалон).

В Колизеума, когато целият град гледа поп концерта на весталката, и всички знатни личности на Новий Рим, Клодио пуска манипулиран запис на Цезар, който прави секс с уж девствената весталка. Това е поредният повод Цицерон да произнесе гневна реч срещу Каталина, така опитвайки да унищожи реномето му. В алкохолен и наркотичен амок, Цезар изобщо не разбира какво се случва, докато не гледа, но пък стига до проникновен въпрос, предвещаващ неговата архонтизация: „Ако нашето съзнание е онова, което изобретява боговете, и ако от тях потича такава сила, защо не можем да упражним тази сила директно?“.

Докато е припаднал, Цезар бива арестуван за това, че е имал коитус с малолетна.

Джулия обаче вече е надзърнала в сърцето на магьосника по-рано във филма. Тя знае какво наистина е там.

Не вярва на инсценировката на Клодио, отива в градския архив и открива, че весталката всъщност не е малолетна, и целият ѝ образ е медиен продукт.[231] С тези доказателства под ръка, тя отива при баща си и бива откровена с него, казвайки, че Цезар е невинен. Тя вярва, че баща ѝ ще стори правилното нещо.[232] Така не само придобиваме представа за опозицията между рекламираната невинност (в лицето на „весталката“[233]) и доблестните действия на една реална такава (нашата Луна)... Това е и първият път, в който Джулия реално вижда, че баща ѝ е склонен да пренебрегне истината, за да спечели позиции срещу Цезар. Тя се разграничава от това и изнася тази истина на светло. Избира именно нея, а не гнилия корен. Това е и първото ѝ реално опълчване срещу стария ѝ живот, което започва да лекува геометрията ѝ.

В резултат магьосникът бива оправдан и излиза от ареста.

След пропадането си обаче, той губи силите си и вече не може да спира времето. Имаме ключова сцена на неговата непостроена кула, чийто setting визуално ни говори за това колко теоретична и загатната стои визията на Цезар в реалността по отношение на нейното реално изпълнение.

На практика не виждаме друго, освен огромния часовник и висящи стоманени ребра, които не формират нищо отчетливо, а просто се реят във въздуха, без дори да имат физическа връзка помежду си.

Моментът е толкова важен, че се превръща в плакат на IMAX версията на „Megalopolis“

Джулия сваля обувките си и тръгва боса по парчето желязо така, все едно стъпва по моравата на най-уважаваната от нея личност. Т.е. тя проявява респект и припознава „като природа“ неговото бъдещо творение от мегалон, макар и в суров вид. Ходейки по колоната, тя започва да го гали и го пита какви гениални идеи има днес. „Обзалагам се, че имаш поне 50 такива.“ Казва го без сарказъм, приближавайки се бавно. С други думи, на този етап Джулия е решила да се отдаде, тя буквално стъпва във въздуха с пълната вяра, която той самият е изгубил в себе си към настоящия момент. Така тя прави най-важната стъпка в изграждането на моста между старото и новото. Първата решителна такава.

Тя протяга ръка и го моли да пробва да спре времето – този път заради нея.

Приемайки това, което вселената му дава, Цезар приема ръката ѝ и в ключ двамата достигат отново до една от най-важните точки в тази книга. Принципът 50:50. Съотношението, което и в „Megalopolis“ спира времето.

Когато двамата се хващат за ръка времето отново спира. Магнитудът на това събитие трябва да е ясен за Цезар. Към онзи момент той е ударил тавана на своя максимум и няма възможност да пробие сам по себе си. Това смазва мъжкия му архетип и той пропада. Има нужда от друга фигура, която да възроди личността му. Бивайки „пространство“, Джулия се превръща в „джобната реалност“, в която неговата визия може да остане жива, а не просто да се разпръсне като мъгла в сечението на злонамерените консенсусни съглашения, които все още нямат пропускливост за визията му относно Мегалополис. Това е моментът, в който той я вижда напълно за пръв път. Това е и първия път, в който магьосникът припознава Луната, и че тя има ултимативна роля в живота му. Цезар открива своя достоен match и решава, че това е утробата, в която може да узрее като новия бог на времето. За целта е нужен мост, който започва да бъде строен в този момент, защото те се целуват, бивайки на две отделни стоманени ребра във въздуха, в който липсва плътна геометрия. Те започват да формират такава чрез акт на окончателно припознаване...

... целувка, която свързва инак двете отделни колони на реалността (им) на фона на старата кула на времето, което току-що са спрели заедно.

Намирам за удачно да напомня, че Джулия стига дотук, вярвайки на онова, което вижда със сърцето си за него, вместо на онова, което старото се опитва да му пляска като печати. По този канал тя не може да повярва, че Цезар е бил способен да направи онова, което пропагандата казва. Така Джулия се превръща в подхранващо пространство, в своя женски архетип, в Луната – онази отразителна повърхност, която може да предложи рефлексия на Слънцето. Джулия се посвещава на Цезар и точно заради това следващият кадър е буквално как синя ръка грабва Луната и си я прибира в облаците (елементът въздух – там където се целуват).

Тази красива картина е всъщност визуализираният сън на кмета Цицерон, който се буди изключително притеснен от съновидението. Жена му коментира поетично: „Само онези с кошмарите са способни да възхвалят лунната светлина“. Красота...

Неговата Луна Джулия е открадната и по свой начин той също има връзка от своето несъзнавано, защото подобно на Цезар е архетипна фигура.

След целувката си с Джулия магьосникът се връща на релсите на изначалната си траектория по превъплъщението си в (окончателния) архонт на времето. На фона на старата си кула и на върха на новата – той спечелва Луната от предишния ѝ притежател – баща ѝ. Това е същото място, което по аналогичен начин печели в дискусия с баща ѝ по-рано, когато дилемата бе дали там да има казино. That’s a double win yo.

За Цезар и Джулия следва пълно обновление. Веднъж след като дуото може да спира времето заедно, те са показани в кадър, който отново хваща само короната на кулата.

В нея цари оживление и творчески ентусиазъм под джаз акомпанимент – всичко кипи в радостта на сбъднатите мечти. Джулия е първата, която, вече имайки контрол над времето, успява да използва новото злато мегалон в симбиоза с биологична тъкан. В резултат имаме златна протеза на куче (просмуквайки така отново темата за Пазителите и ценния метал), което ще има изцяло нов крайник от мегалон.

Цезар от своя страна създава нови структури, започва да твори с размах и мащаб. Въобще – всичко е прекрасно! Заедно те имат злато.

И когато двата абсолютни архетипа, задаващи пулса на реалността от самия генезис на човека (Слънцето и Луната), постигнат своята хармония, няма какво друго да последва, освен огненият Апокалипсис. Защото, когато вече са истински свързани (наративната дефиниция за „съвършенство“) и готови геометрията им да понесе новото, може да последва само унищожение.

Над Ню Йорк падат съветски сателити и разрушават голяма част от града в театрална сцена, в която виждаме изплашените сенки на хората по стените на солидно изглеждащата дотогава цивилизация.

Ню Йорк е полуразрушен, което отваря коридор за Цезар да го построи по нов начин според своята визия за време, което би отнело значително по-малко с мегалон. Той се съсредоточава изцяло върху природни структури и форми, така имплантирайки в града най-важните мисловни модели, стоящи зад златото – природните такива.

Но натискът е голям и Цезар потъва в последния си неразрешен проблем. Неговата травма с починалата му съпруга. Цезар започва да вярва, че ще го сполети същата съдба като с Джулия. Той започва да ползва мегалона за това да прави преглед на своите конфликти със Sunny в миналото, все още измъчвайки се от неизлекувана вина. Под натиска на новото светостроене, магьосникът все още демонстрира неразрешени страхове. На този етап зрителят си дава сметка, че за да иска Цезар да е по-сигурен в бъдещето си, това означава, че не е спазил по-ранния си постулат: единственият начин да си свободен, е да скачаш постоянно в Бездната. Луната му става свидетел на всичко това и отново е приемаща.

Джулия забременява и той иска да се оженят. Тя правилно отбелязва, че той все още е женен за Sunny в главата си, и първо това трябва да се промени. Въпреки това, тя е толкова всеприемаща, че решава, че ако детето им е момиченце, ще го кръстят „Sunny Hope“.

В семейна сбирка и опит за мост между Цицерон, Джулия и Цезар, в която се водят философски разговори за утопии и антиутопии чрез препратки към маймуните и шимпанзетата (като предци на човечеството[234]) + цитати на Марк Аврелий, Луната съобщава на баща си, че е бременна. Това разбива сърцето му. Тук още веднъж виждаме Цицерон като старото време, а Цезар като новото такова. Джулия припознава старото време, поставя го на правилното му място като фундамент и го надраства без угризения, за да бъде моста към новото. Луната припознава корена, но никога не може да гледа на него по същия начин. Защото същевременно тя вече е припознала новия „баща на епохата“. Не като заместваща фигура, която „да изиграе отново баща ѝ, който да замести нейния такъв в инфлация“, а да продуцира „баща“ в смисъла на „бащата на детето ѝ“. Тя прави Цезар баща. Т.е. от родителска тази фигура вече се превръща в партньорска.[235]

Цицерон не може да преживее ситуацията. Той посещава Цезар тайно и му предлага компромат срещу себе си. Писмено признание, че Sunny Hope се е самоубила, и в миналото Цицерон (бивайки тогава прокурор) неправомерно и умишлено е съдил магьосника, знаейки, че обвиненията срещу него са скалъпени. В замяна той иска от Цезар да остави Джулия и нероденото им дете. Този момент остава недокрай ясен по отношение на това дали Цезар приема или отхвърля предложението. По-важното тук обаче е да си спомните музиканта от улицата, който Клодио прибира, и прави част от своя богаташки lifestyle. На този етап той вече е радикализиран и е манифестация на омразата на Клодио към братовчед си Цезар. Синхромистицизмът тук е толкова брутален, че радикализираният бот си е направил татуировка на нацисткия символ на Черното слънце върху третото око!

Тъй като нито един инструмент на старото не работи за очернянето на новото, те решават да го отстранят физически. Ботът наема малко дете, което да се доближи до Цезар, и да го простреля в окото (на Хор).

Така започва и последното пътешествие на Цезар, превръщането му в Хронос. Следва да обърнем внимание на идеята, че генерирането на новия архонт тръгва от най-ниското стъпало – това на генерирания гняв у тълпата заради буксуващото време. Именно оттам е произведен огнен изстрел. Консенсусът взима решение и излъчва представител в лицето на дете, което да го екзекутира. Момче убива Хронос, вместо Хронос да погълне момчето си. Така започва финалната трансформация на магьосника, която е физическа. Той най-накрая няма накъде да ходи и слиза в Бездната си докрай, без пъпна връв. Той жертва едното си око, което придава и окончателния му митологичен статус.[236] Защото едното око винаги гледа в Бездната. Тук то е златно, защото е направено от мегалон:

В много Алекс Грей-стилистика (отдясно) виждаме златното око и синята епифиза на Цезар, откъдето е минал куршума

Нашият магьосник се превръща в първия по рода си биохибрид, който буквално е доизграден (след открития по него огън) от собствения си златен материал. Това става чрез ДНК-то на починалата му съпруга Sunny, върху която е експериментирал с мегалон, за да я спаси.

От всички цветови кодове, това ДНК е визуализирано като синьо на фона на липсващото око на Цезар

Тя е първият опит човешката генетика и мегалонът да работят в синергия (още преди кучето). Сега Цезар бива имлантиран с това ДНК. Той ще се превърне в своя пълен слънчев архетип благодарение на Sunny. Той преминава през своего рода предсмъртно автошаманско пътуване, което има „Дейвид Линч“-vibe и респективно – абстрактна „Twin Peaks“-стилистика от театрално естество. Той вижда Слънцето си като златната Sunny, която влиза храм:

В сцената виждаме как Бялото (му) слънце дава разрешение той да бъде с Джулия – нещо, което допреди това той не си е позволявал докрай заради травмата. Това се случва, докато третото око на Цезар и това на Sunny се синхронизират в златно.

Дори разбирайки за всичките тайни на магьосника, Джулия отново прегръща своя възлюбен. Тотално всепрощаваща тя нито веднъж не се обръща срещу него и му е вярна докрай.

Бивайки имплантиран с мегалон обаче, на Цезар му е трудно да се върне към нормалния начин на функциониране в старата решетка. Той вече дори буквално е отвъд човешкото и става многоизмерен архонт, което виждаме в буквална визуализация на неговото многоаспектно съзнание.

Горната сцена се случва в дома на банкера Крас, където Цезар отива, за да попита защо всичките му сметки са замразени. Братовчед му Клодио му се подиграва за пореден път (след което го целува по третото око), след което има разговор с Уау, която се оказва злосторницата, замразила сметките на Каталина, като последна отчаяна форма на шантаж да бъде с нея. Тези няколко сцени са изключително наситени със синхромистично съдържание, касаещо нашата мрежа. След като сваля превръзката си пред Уау и ѝ разкрива новото си златно лице и многоизмерна природа, тя пада на колене и казва...

... припознавайки, че вече е Бог. Всичко това се случва в кръгло фоайе, което гледано отгоре съдържа както Бялото, така и Черното слънце, вписани в нашия символ – кръга с точката в центъра:

До която едноока сцена (не бива да забравяме) Цезар е докаран заради човека, татуирал на третото си око Черното слънце

Цезар говори с чичо си Крас и му казва, че парите му са блокирани. Ветеранът разбира, че жена му Уау (заедно с Клодио) оперира собствената му банка тайно. Той получава сърдечен удар от действията на жена си и племенника си и в гърч припознава небесния принцип като причина за неговото благосъстояние, с което виждаме, че той никога не е забравял на кои ресори е подвластен: „Боже, ти ми даде моето богатство и ще бъде волята на Хронос да потърсим своето отмъщение“. Този кратък монолог в прав текст прави окончателната връзка между „време“ и „пари“.

Точно в този момент от филма са ни представени Сатурналиите и техният патрон – Хронос...

... носещ двоен пръстен, на който пише „KING“

В този сегмент виждаме и редовния „крал“ Елвис, както и нашата коледна елха/Световна ос + Глупака (в черно-златни одежди), който досега липсваше:

Накрая виждаме и черно-златния Робин Худ Крас, който Уау и Клодио отиват да довършат след удара. Старчето обаче изненадва и двамата... След като Вавилонската блудница го води до сърдечен удар, той ѝ връща буквален такъв и я прострелва със стрела от лък право в сърцето:

Концепцията за „фалшивото сърце“-медиа-тор от „Metropolis“ е простреляно

На Клодио забива 2 стрели в задника, защото той е малко лайненце. Понеже той не слиза в Бездната доброволно (както прави братовчед му Цезар), за да изчисти собствената си сянка, самият му корен (Крас) се произнася и го отлъчва от дървото. Клодио бива разкъсан от бунтуващата се тълпа на Новия загиващ Рим.

След това разбираме и значението на по-рано казаното от Крас за „волята на Хронос“. Крас прави коментар, че: „Америка, господарят на познатия свят, е вече капут“. Така че в случая „волята на Хронос“ е волята на Цезар (който е новият бог на времето), на когото Крас решава да остави цялото си имане за „неговата нова Райска градина“. Той иска да бъде запомнен като щедър. Тук е важно да разберем, че архетипът на Робин Худ може да победи Мамона, защото той е разпределителният механизъм, който връща справедливостта в земната решетка, разпределяйки благата. Де факто след години на банкерстване и ролята на „най-богат и влиятелен мъж на планетата“, той се превръща отново в човек. Това може да стане само когато финансовият канал се приравни с този на сърцето, както прави Робин Худ.

Междувременно Джулия и Цезар най-накрая се женят, защото Цезар вече е освободил вътрешното си пространство за това. Луната ражда, жертвайки своята невинност. Тя използва естествената разменна монета на женския архетип по правилния начин, взимайки само точни решения и отдавайки се на мъжа си напълно. Джулия се превръща в утробата, произвеждаща моста между миналото (баща ѝ) и бъдещето (Цезар), подавайки ръка и на двамата. Техният продукт е първото родило се изцяло ново дете на бъдещето – то е (дете на) Хор, а те са Адам и Ева, създали новата Райска градина. Двете свръхизкристализирали енергии – Слънцето и Луната – са в такива чисти взаимоотношения, че могат да създадат автентичен нов бог. Виждаме това и във финалната реч на Цезар пред разгневената тълпа на Новия Рим, който вече не може да търпи тираничната система на стария Сатурн.

Виждаме Луната отляво, виждаме и него като Слънцето и кулата му на заден фон

В тази реч Цезар спечелва хората като поставя философския въпрос за човека и бъдещето, което всеки поотделно трябва да произведе с отговорност. Тъй като цялата концепция зад мегалона/златото е природна, той строи един град, който е заприличал на джунгла и има нужда от нови правила. За да може паразитната система на капитализма да умре, Цезар иска да премахне дълга като концепция и да стартира диалог за бъдещето, в който да участва всеки един. Той нарича това „кураж“. Само тогава наистина може да се прояви реалната човешка природа. След като е бил в Бездната, изгубил е сърцето си, а Джулия му го връща, той вече има одобрението на консенсусната реалност и Цицерон.

Цялото семейство се събира на Нова година. Трансформиран от любовта си към Джулия и нейното дете, баща ѝ подкрепя Цезар във визията му за трансформацията на Новия Рим в Мегалополис. Най-накрая двамата могат да си подадат ръка благодарение на Джулия.

Това се случва под Полярната звезда – топката, която пада на Times Square в Ню Йорк на Нова година [237], отмерваща обратното броене. Тази Нова година е специална, защото дава началото на новия магически еон.[238] Тогава Цезар моли Джулия да спре времето, което тя прави. Този път Цезар и Джулия замръзват наред с времето и единствената имунизирана от тази темпорална манипулация е тяхната дъщеря, така намеквайки, че наследничката на Цезар и Джулия е дори по-могъща от тях самите и може би е слята със самия мегалон, произвел следващата Axis Mundi.

С този кадър виждаме как се затваря смисловият ороборос, който изтъкнах като характеристика на всяка една митологична продукция. Първият кадър във филма бе магьосникът на еона и неговата кула.

Не че нещо, но нямаме ли същата композиция в MCU във връзка с „човека без сърце, овладял времето“?

Той застава на нейния ръб и старото време умира. Това е въведението на филма, преди още да видим неговото заглавие – т.е. „за това ще се отнася целият филм“ – говорим за имплантираната квинтесенция на целия сюжет, прикрит като „въведение“ на самия филм.

В края на „Megalopolis“ виждаме същото. Старото време (Цезар и Джулия), което иронично те тъкмо са успели да установят след „цял сюжет усилия“, е надхвърлено от тяхното дете на фона на кула и самата „Полярна звезда“ (падащата топка на Times Square), отмерваща времето.

Малката Sunny е новото пространство, новото домашно огнище, новата Хестия. Имайте предвид, че при Хестия има многопластов митологичен парадокс – тя е първото дете на Хронос и Рея, но се появява на бял свят последна. Т.е. тя е първородна, но когато Зевс освобождава всичките си братя и сестри, тя излиза последна от търбуха на Хронос (защото е глътната от него първа). В което има множество метафори, но най-очевидната, с която ще играем тук, е, че това е форма на ороборос. Т.е. самата Хестия е изключително свързана с Хронос поради естеството на нейното появяване. Същото се случва с Цезар и Джулия – чистото пространство и лъчът светлина, който ражда в нея нова идея – в случая – цивилизация. Резултатът е новото Слънце Sunny – тяхната дъщеря. И тя, и Мегалополис произлизат от един и същ източник – надеждите и мечтите на Цезар, които придобиват физическо измерение като златната субстанция мегалон.

Като заключение постулирам, че светът има нужда този филм да се превърне в класика от ранга на „Metropolis“. Всъщност нивото на неразбиране на „Megalopolis“ като феномен сам по себе си е доказателство за това, че времето, за което се говори в него тече в момента. Филмът отразява реалната настояща динамика по смяната на времената с лично пожелание от Копола новият магьосник да изгради „кула“ от по-природно естество, което в даден момент да се разтвори в нея и да забрави, че е било „кула“. Ето защо всеки може да прецени за себе си дали „Megalopolis“ е приказка за Вавилонската кула (която всички знаем как свършва чисто библейски), или е апел за изцяло друга посока по завръщане към Дървото... Така че дали посоката на „Megalopolis“ дава реален изход от сатурновата ни хватка – остава дискусионно. Това, което филмът показва обаче е вярно, без значение дали то ни харесва или не.

Лично аз преди повече от година съм виждал в РСВ как със смяната на епохата мъжкият и женският архетип се обръщат и разменят позициите си. С всичките открития за квантовите реалности науката също започва да наваксва и да разбира, че времето не е линия, а затворен loop – кръг. Т.е. в очите на консенсуса времето от „мъжко“ ще се превърне в „женско“, а пространството (което досега бе женско и поради това винаги съдържаше условията за „хаос“) ще се превърне в мъжко, със стерилен неотроцкистки привкус. Защото, ако досега пространството бе арената на компонента „непредвидимост“, сега то ще става все по-линейно, стерилно и унифицирано по линия утопиите на НСР и всичките въвлечени в това правила. Факторът „хаос“ постепенно ще навлиза в инфлация[239] и с времето ще бъде изгладен до праволинейност, което е и есенцията на масонското мото „Ordo ab Chao“. Така времето ще стане кръгло, а пространството – права линия. Точно както във филма – владетелката на времето е момиче[240], а на новото пространство – мъж. И именно това бе едно от нещата, които са хванати невероятно точно, защото съвпадат с онова, което преди това не бях виждал извън собствената си „глава“.

Тук не забравяйте, че „Хронос“ е титла – „него“ не го интересува под шапката на каква „формичка“ ще е взаимоотношението на консенсуса с концепцията за „време“ – дали ще е вектор, кръг, ромб или глава керевиз. Геометрията касае само тесеракта, времето е друга величина. То мени думите си, но не и характера си. Тъй като е циклично, няма как да бъде нещо различно от затворена, повтаряща се система. Защото в крайна сметка то също е базирано на светлина, поради което и златото (кондензираната в материя слънчева светлина/огън) е най-логичната матрица, която може да закотви време. Нека припомня, че дори в „Долината на златните тронове“, историята за златната пещера и междупространствената дупка в нея е заведена под досие, кръстено от Департамент Нула с името „CRONOS“. Т.е. архетипните връзки между двете концепции са отразени много недвусмислено.[241] Поантата тук отново бива изведена от „Watchmen“ (по-точно в „Chapter II“ от анимираната екранизация).

Озимандий довежда Апокалипсиса над Ню Йорк и д-р Манхатън и останалите герои се озовават в неговата черна кула на Антарктика, за да му търсят сметка. След като отбива смъртоносните им атаки и ги понатупва хубаво, той им пуска новините и всички виждат, че Русия и САЩ са постигнали мир. Макар и още гневни, те осъзнават, че неговият план е проработил и са поставени в цунгцванг ситуация. Озимандий казва, че отива да медитира в своя модел на Слънчевата система, който на английски се казва „orrery“ (с корена „or“ – от френски „злато“).

И наистина, там виждаме именно златен модул, когато се появява и нашият джин д-р Манхатън:

Както виждате на самата картинка вдясно, Озимандий седи на златен пирамидален блок, чийто връх е изигран от него – човека с окото:

Този златен пирамидален блок е символичен за зародиша на всяка Световна ос, който е скрит и представлява тайната, фундамента на новото време, което новият магьосник току-що е закотвил. Образът на бога на времето е наложен върху Озимандий в горния кадър (отляво). Доскорошното Слънце махва със синята си ръка над светилото...

... и влиза в центъра на Слънчевата система, така недвусмислено правейки за пореден път спойката между синьото себе си и Световна ос, пронизваща златото :)

Никога несвършващите истории на светлината/златото резонират с аналогичните параметри на времето – то е вечноповтаряща се примка. Затова и преди да изчезне завинаги, д-р Манхатън казва на Озимандий:

Защото всичко се рециклира и повтаря. В „Megalopolis“ Новият Рим умира, защото всяка една цивилизация достига до своя пик и после имплозира – Атлантида, Шумер, Египет, Рим, Америка и т.н. – винаги е едно и също. Това е наративна неизбежност в Играта. Доколко може да се консервира една култура зависи от това дали тя може да се възроди частично чрез предварително посят неин зародиш, който чака да активира своята Axis Mundi с импулс за потенциален impact върху настоящата такава. Зависи колко добре е скрит зародишът ѝ и какъв е магнитудът на тайната, която той може да донесе (по един релевантен начин) в новия свят. Една и съща идея, маскирана като различна история. Както казах – времето мени само думите, но не и характера си ∞ ...

Най-големият и релевантен въпрос тук е – какво е отражението на всичко казано в реалността ни днес, имайки предвид, че направих пряк паралел между нея и „Megalopolis“?

Отвъд всякакви превземки, това е изключително комплексна за обяснение тема. Смятам някой ден да предложа задълбочено нейно разнищване в евентуално продължение на e-книгата ми „Функция на светлината и тъмнината в платформата“. Това, което мога да кажа тук (с известна доза релевантност от положения вече контекст) обаче, е че старата система умря. Начинът, по който можете да го разберете чрез казаното дотук, е, че монархизмът и религията като идеи, закотвящи Axis Mundi и движещи времето – вече не могат да изпълняват тази си функция. Макар зад това да стоят множество процеси (в които тук просто няма как да задълбая, без това да се превърне в друга книга), най-очевидното изражение на тази смърт бе т. нар. „корона вирус“. Той буквално бе вирус срещу идеята за това как са се случвали нещата досега на тази планета – чрез монархическия принцип[242]. Междувременно Елизабет II умря, за което аз парадоксално „скърбях“ по свой специфичен начин. Не заради нея, разбира се, а защото знаех, че това е маркер за смъртта на митотворчеството изобщо. Ето защо и ми направи огромно впечатление, че официалният край на пандемията от корона вирус бе на 5 май 2023 г. – деня преди коронацията на Чарлз. Нещо, което не съм виждал някой да коментира. Символиката тук е ясна – новият играч на сцената сложи край на ветото над короната, поради което „вече можеше“ да бъде официализиран и новият „монарх“. С тънката подробност, че за разлика от преди, това вече е напълно бутафорна фигура без всякакви функции и власт. Тя има театрална функция, а Великобритания вече не е империята, която казва на всички „какво ще се случва“. Тя вече няма контрол над Черния камък.

Тази нишка бе накратко засегната в материала „Папи, корони и времена“, който бе и единственият ни коментар върху продължилата години пандемия. Тогава много хора се учудиха, че точно ние, които би следвало да избухнем в периода на най-масово разигралата се публична конспирация – запазихме мълчание. Разбира се, в онзи момент жанрът получи своя звезден миг, а при добро желание можехме да плуваме свободно в свои води с много по-голям публичен отзвук. Лично аз имах своите преживявания за естеството на нещата още преди да ни затворят масово и видях, че случващото се няма нищо общо нито с официалната теза, нито с неофициалните спекулации, които раздуха балона на конспирацията до степен, в която аз самият, който съм от 20 г. в това, и съм видял почти всичко, се отвратих! Освен споменатия по-горе материал реших, че е по-добре да запазя мълчание, защото не исках да яхвам вълната на реактивния мозък, който наред с всички да наводнява пространството с компилирана отвсякъде информация, без изобщо да виждам голямата картина зад това. Защото макар още в началото да видях какъв е източникът на всичко, не разбирах нито „защо“, нито „как“. Това осъзнах в цялост чак на 1 април 2024 г. – деня на шегата/Глупака, докато четях физическото си копие на „Watchmen“.

Всичко това ще дочака своя миг, за да бъде представено консистентно, но тук е важно да знаем, че (както загатнах и по-рано покрай синхромрежата, касаеща Черния камък на Северния полюс) водата и огънят вече не са определящи принципи по отношение на времето и парите.

Водата не е фактор, защото нейната модалност бе използвана като част от магическата система, установена от короната и Ватикана. Днес те са юридически невалиден потънал кораб, който ще продължи да съществува по чисто наративни причини за пред хората.

Огънят е слаб поради другото, което се случи, и в което няма да се впускам в момента, но да кажем, че в името на това текстът да върви напред – просто трябва да приемете на доверие на този етап.

Добрата новина тук е, че без пари се оцелява. Лошата е, че без огън не се живее. А той бе тотално изсмукан от реалността и в момента тлеят само неговите въглени, поради което и колективният поток на магията е разстроен.

Наскоро си мислих за сравнението между това, че магьосникът жертва огъня си, за да придобие контрол над времето, спрямо по-широката идея, че колективно огънят също изчезна, и вече не е принцип на разказвачеството. Т.е. колективният огън бе жертван, за да се захрани новият Хронос, новата епоха...

За съжаление, в случая това няма да доведе до вълшебство в света, а до раждане на нов тип система, както златният Тиамат се ражда от жертването на всяка една душа на планетата в „Eternals“:

Струва ми се като същия тип механизъм с малко по-различно пречупване (защото касае друг мащаб) и гледан от друго ниво на матрьошката.

Поради това „венозната“ система на цялата платформа е променена, а правилата на новата игра са още несъществуващи. Ние сме в онова „време на промени“ от китайското проклятие, в което старото се гърчи в неизбежна смъртна агония (и затова няма същата валидност), а новото и правилата му все още не са „подпечатани“, поради което и не знаем как да участваме по адекватен начин. Затова и в момента няма съзнание, което да е разбрало как да „запали огън“ на тази решетка в митологичния смисъл на казаното. Навярно защото не е възможно като цяло в този период. Т.е. нещата отиват към промяна на Играта във формата, под която е съществувала досега на Земята. И за мен стряскащото е, че никой не говори за това. Сякаш то се усеща от всички по някакъв много интимен за конкретния индивид начин, но поради бруталната липса на контекст за това какво представлява този свят, те или го отдават на „какво ли не“, или са апатични към цялата тема и им е „все тая“.

Това, което следва оттук насетне, е наративна безтегловност с неопределено откъм дължина разтежение, преди отново да се усети някаква конкретна история, съдържаща реална есенция. Защото мащабът на тези часовникови колела и процесите зад тях е огромен и времето, за да захапе предавката на „следващото зъбче“, може да коства цял човешки живот. Не искам да драматизирам, но това, което се случва в момента е безпрецедентно. Говорим за генерална смяна на магическата епоха, а не за локален Апокалипсис каквито има от началото на човешката цивилизация. „Изходът“ на всичко това все още е в несъзнаваното. Засега това, което се наблюдава, е, че огънят бе впрегнат да захранва motherboard-a на новото техносъзнание. Това пролича много ясно с Covid-а и после с войната в Украйна – две огромни жертвоприношения (най-вече на колективното внимание), след които вече няма истории и разказвачество. Има само програмни идеологии, които се зареждат като през USB port и просто започват да се рециклират в реалността от масовия фокус. Той горкият пък спекулира изцяло с ментала си. Както имаше няколко години Covid, това като с нож спря и се превърна във „войната в Украйна“. И нямаше никакъв дерт на Земята на зомбитата – така сякаш нищо не се бе случило. Все едно не бяхме 2 г. затворници – един ден се събудихме и имаше друга „много застрашаваща света тема“. Както казва един приятел – вече става дума само за натискане на бутони, които отключват репресирана енергия, излизаща на повърхността. Повече прилича на симулация на живот в космически кораб подобно на „1899“, отколкото на нещо, случващо се на Земята. Екранът превърна живота в проекции, които е невъзможно да се разиграят в реалността поради истеричния мащаб и естество на начина, по който функционира интернет във виртуалната реалност в контраст с реалната скорост, с която съзнанието оперира във физическата такава. Двете се несъвместими без човешкото да пропадне изцяло.

Онези от вас, които разбират връзките между нещата, вече са схванали, че за да няма огън, първо трябва да е изчезнала земята. А този елемент пропадна, защото всичко, свързано с него, спря да има значение, натам вече просто няма насочено колективно внимание. От земята само се взима, без да се връща обратно абсолютно нищо. Това е стигнало безпрецедентни за историята на човечеството мащаби.

В съвсем близкото ни минало земята е била изключително свързана с нашето оцеляване. Не е имало вариант, в който човек да неглижира земята си, или да не вкара енергията си в нея. Просто не е имало начин, оцеляването не е било възможно, нямало е „откъде другаде да дойде“. И когато това е било така, не е имало място за съмнение, че човек следва да жертва живота си за нея, ако се наложи, както Природният дух жертва постоянно от своя живот безусловно, за да поддържа хората живи. С други думи – било е ясно, че „земята“ и животът не са били „2 различни неща“. Ако я е нямало нея – нямало е да те има и теб in the first place и тази връзка е била много непосредствена. Затова и всяка една земя е напоена с кръвта на предците си, в нея са техните кости. Дори само по тази линия има изконна вибрационна връзка между земята и човека.

Чисто технически човек няма как да прекъсне връзката си с духа. Грубо казано можеш да „изгубиш душата си“, но не можеш да прекъснеш връзката си с духа. В крайна сметка, ако прекъснеш връзката с духа – няма да си жив. Можеш да имаш „много реално преживяване“ за това все едно „си изгубил връзката си с духа“, но дори за да имаш това преживяване – все още трябва да си свързан с духа си. Иначе нямаше да го има преживяването, че „си изгубил връзката“, няма откъде да дойде :) Респективно връзката с духа може да се „блокира“, „замъгли“, „забули“, „да се заглуши електронно“ дори ако щете... Може да се преекспонира и абсолютизира (което също води до изкривявания), но не и да се прекъсне.

ОБАЧЕ! Ако прекъснеш връзката със земята, което Е възможно – то тогава следва едно социално инжениране от дълбоко окултен тип, който аз все още не съм сигурен, че разбирам от край до край. Връзката със земята не е жизненоважна за продължаването на Играта в тяло. Да, с поколенията това ще предизвика огромни деформации в колективния път[243], но може и без нея. Тази връзка обаче е жизненоважна, за да можеш да имаш пълното земно преживяване, без да загубиш човешкото в него. И когато прекъснеш тази връзка, Играта се превръща в нещо друго. Нещо, което явно някой би искал да види. От тази манипулация произхождат страшно много неща, в които тук не е мястото да се впускам.

Това, което е очевидно обаче, е, че в днешно време вече има огромен gap – можеш да отидеш до супермаркета и да си вземеш нещо, което дори не е расло на тази земя. Потреблението и начинът, по който се задоволяват нуждите и потребностите, са други. Ето защо със загубата на земята идва и загубата на сърцето (earth/hearth). Ти не можеш да проявиш отношението и благодарността си към тази земя, ако нямаш отношение към нея. Символичното тук е и че хората масово продават брутални количества земя, за да си купят минимално количество панелка, която дори не е стъпила на земята, а е буквално във въздуха. Т.е. стигнал се е етапът, в който е приемливо ти да замениш земя за въздух.[244] В панелката съседът буквално сере над главата ни и чуваме как през тръбата в стената до нас минават лайната му като пусне водата, но в същото време нямаме достойнството да се поздравим един друг, като се разминаваме във входа. Близки сме до степен, в която сме толкова отдалечени, че не разбираме колко сме близки.

И тъй като земята е най-дефицитният елемент у хората днес, това означава, че и земните тайни също са дефицит.[245] Докато пишех следговора за златото на „Долината на златните тронове“ и впоследствие тази книга, си дадох и за първи път реална сметка какви депозити магия има консервирани в земята... Съкровищата, заровени в нея, знанието, което носи, проклятията, заложени в нея, дори как се обособява историята на даден народ и корена му от такива магически взаимодействия... Това е знание, което можеш да сътвориш и съхраниш само ако това е правено страшно много, знаеш до най-малкия детайл какво трябва да бъде направено, за да може това да работи в реалността, а не да остане на ниво несъзнавано (защото съгласията, които трябва да бъдат постигнати не са „едно или две“, особено когато касае съдбата на цяла нация). Да прокълнеш или благословиш един народ например – това не са неща, които можеш да прочетеш в книга, която да си купиш от интернет. Това са много сериозни тайни, които се предават наследствено и вървят по корена. Респективно връзката със Световното дърво няма как да бъде осъществена, ако не си изчистил твоя собствен корен. Така че описаният процес, през който преминавам с баща ми, за мен бе нужното „нещо“, чрез което, освен лекуването на митологичната травма, активира и раната, от която започнаха да излизат тайните зародиши, посети в земята около нея. Просто фокусът ти трябва много методично да почне да се върти около това (писането на тази книга изигра тази роля за мен). Думата „върти“ не е случайно използвана. Въртим се около църквата на Великден, дервишите се въртят около оста си, поклонниците се въртят около Кааба. На лично ниво Световната ос е пресечната между огъня и двойната спирала на ДНК. В крайна сметка тя следва да се разглежда като дърво, което има корени. Ако не тръгнеш по тези корени, без да можеш да минеш безпрепятствено през тях, никога не можеш да стигнеш до есенцията на подземния свят. А за това трябва да си започнал да разрешаваш родовите си неща. Всичкия заключен спам в ДНК-то от предците. И постепенно тези съкровища започват да излизат на повърхността.

Вече пишех настоящия екскурс за Axis Mundi и Хронос, когато приятелка неочаквано ми отстъпи час за родов терапевт. Заслизах от планината към улица в Пловдив, която не знаех къде се намира, поради което бях с пуснат GPS. Както си карах по инерция, следвайки навигацията, мислейки за моите си неща, в даден момент си дадох сметка, че нещо не е наред, защото се отдалечавах от Пловдив, вместо да влизам в него. Въпреки че бях задал точната улица (което винаги изрично проверявам със zoom out на картата, преди финално да цъкна „Go!“) в даден момент си дадох сметка, че шантавият Waze ме води към улица със същото име в съседно на града село! Това доста ме завъртя и ме вкара в задръстванията на Пловдив по неочакван начин. Респективно закъснях за часа си с повече от 20 мин., което принципно много не обичам да правя. Т.е. това не беше представително за моята личност.

Жената бе приемаща и мила, веднага си пролича, че разбира от това, което прави. Започна да ми съставя родовата карта и аз разказах вкратце всичко за баща ми, което прочетохте. Обясних, че чрез книгата, която пиша, и преживяванията, които тя активира в реалността, аз лекувам корена си сам. Попита защо тогава съм си записал час при родов терапевт и аз казах истината: не бях си записвал час, той ми бе подарен :Р Бях там просто да си „сверя часовника“, в което осъзнавах иронията, имайки предвид, че закъснях с повече от 20 мин.

Много приятна изненада бе, че срещнах моментално разбиране и доверие. Доста бързо разговорът се превърна по-скоро в професионален. Разказах още повече за настоящата книга в контекста на Хор и Озирис и връзката на бащата с времето, поради която архетипна тема си позволих и да обясня, че съм и закъснял с 20 мин.[246] Все пак отивам при родов терапевт и самият акт активира раната в корена.

Стигнах до съня на баща ми с часовниците. След като изслуша трите изречения, описващи го, тя каза нещо, което до този момент не бях успял да формулирам по въпросния начин, за което винаги ще съм благодарен: „Баща ти е бил в дверите на Хронос!“.

Разбира се, това измени перцепцията ми за всичко, което четете, и моментално го поставих в друг контекст за самия себе си. Възприех го за вярно, въпреки че не ме ласкае пряко, хаха! След всичко това тя видя, че аз бъркам в самата колективна рана и моят проблем не е конкретен и родов, а митологичен, което не всеки има капацитета да види и разбере. Тя обаче успя, което е рядко, за да не кажа, че досега се е случвало само 2 пъти в живота ми. Жената демонстрира и друго рядко познание за човешките кръстоски с природни духове в миналото, което искрено и чистосърдечно ме изненада, защото не много хора (в световен план) знаят за това. Между нас имаше и други 2 стряскащи синхроничности, които няма как да споделя (защото не касаят само мен), но това, което ще кажа, е, че отдавна не се впечатлявам от синхроничности като цяло просто защото разбирам, че това е начинът, по който работи реалността. За мен това не са някакви изключения, а ежедневие, което не приемам с емоция на този етап от пътя ми. Признавам обаче, че тези 2 неща, които се случиха, впечатлиха дори моето закоравяло сърце :)) И, въпреки че закъснях с 20 мин., в останалите 40 за мен се случиха повече неща, отколкото за 2 часа, и тази среща държи влага дори и до днес.

Разбира се, черешката на тортата е за накрая :D

След срещата паркирах пред апартамента си в Пловдив и отидох до магазина, който е на съседната улица. Там видях нещо, което никога преди това не бях виждал в града, и предполагам, че няма да видя никога повече, защото може и да е единична бройка в страната. А именно стикер на произволна кола. Прилагам снимката, тъй като, ако го разкажа, никой няма да ми повярва:

В превод: след разговора с родовия терапевт за травмата с бащата, времето и Хронос, аз виждам кола със стикер „Монтоук, Ню Йорк“ на съседна на моята улица, което прави референция към първата ни издадена книга за пътуване във времето. W-o-w! Ако това не бе намигване от Хронос, не знам какво беше!

Причината да споделя тази история е, че лично аз направих много пробиви по темата за златото и времето, защото в момента метафорично „падат звезди“. Поради самата „механика“ на смяната на епохите старите тайни изплуват на повърхността, а по една или друга причина аз имам „инструментите“ да ги улавям – просто това е част от ролята, която играя. Със старите „кодове за достъп“ това нямаше как да се случи в такава грандиозна дълбочина. Но в момента аз жъна с темпове, на които дори не мога да смогвам.

За да го обясня структурно, депозитите от магия стоят или „под земята“, или „под водата“, защото там има „пластове за разкриване“. Само водата и земята могат да бъдат „сейф“, хранилище за тайни. Огънят и въздухът са друг тип елементи, които не предлагат „пространство“ по същия начин. Т.е. тези депозити са в несъзнаваното, където „не знаеш какво става“, но е позволено да „ровиш“, защото по технически причини има „отворен коридор“. Там са скрити древни тайни. Дълго митологията е била проводник на тези депозити. Благодарение на разказвачеството тяхната есенция е стигала „филтрирана“ до повърхността, без да бъде изваждана от недрата. Всъщност изваждането на такъв зародиш е било по-страшно от най-страшното светотатство и е застрашавало сериозно реда в света на местната Axis Mundi. Затова и началният цитат на екскурса от хопите е: „Ако изкопаем скъпоценни неща от земята, ще предизвикаме бедствие“. Това е било вярно на всяко едно ниво.

С отминаването на една епоха обаче, излизането на нейните тайни/„скъпоценности“ е техническо следствие, защото те вече нямат място като „имплант“ в решетката, няма „на какво“ да бъдат омфалос. Днес тяхното ненасилствено изплуване предвещава Апокалипсис по друга линия. Вече не защото става дума за умишлено „светотатство“, за тяхното съзнателно отравяне „от някого“, а защото самото естествено случване на това е маркер, „че идва друго време“, което сега само изплюва „пломбите“ си като предвестник. Световните оси вече не са забити в земята, тя ги изхвърля от тялото си и в момента преживяваме тяхното разбулване. По силата на предишна ползвана аналогия в стил „Индиана Джоунс“: златният предмет от центъра на храма е взет и реалността се разпада, защото вече няма какво да я поддържа. Нужен е нов nexus, който в момента не е нито формиран, нито ясен. Виждате как точката, формираща новото време скача постоянно на няколко места из картата на Земята. Всичко е толкова несигурно, че никой не може да я закотви. Затова и Жокера във „Folie à Deux“ накрая умря – защото в момента няма Axis Mundi. Това не прави въпросния филм по-малко отвратителен, но поне разбирам защо се просмуква по точно този начин в точно този момент. Защото, както вече знаете от сегмента с Черния камък, Глупака е нулата, която Axis Mundi пронизва. А към момента на премиерата нямаше нито 0, нито ос, която да я прониже.

Недълго след като Глупака „бе убит“, архетипно тази роля се оказа свободна и бе заета от личност, която я е играла и преди. Личност, покрай която съм усещал прещракване на времето и в миналото.

На 5 ноември 2024 г. Доналд Тръмп спечели изборите в САЩ (този път много бързо и безпощадно). Точно както и през 2016 г., когато усетих много ясно как времевите линии се пренареждат, така и този път той заземи новото време, като в случая буквално бе пронизан.

Месианският му момент бе този със стрелбата срещу него, защото тогава той срещна смъртта.

По всяка вероятност това събитие бе разигран театър, но то напълни вече съществуващия шаблон на една реална архетипна динамика. Истината е, че макар самото събитие да не получи почти никакво медийно внимание, след изстрела всичко около Тръмп се разгърна. Той направи брутална кампания и успя да привлече най-изкристализиралите архетипни фигури на времето от всички разклонения на популярната култура: Илон Мъск, Джо Роугън, Джордан Питърсън, Хълк Хоуган, Дейна Уайт, множество изключително популярни комици – bandwidht-ът му бе огромен. Целият този спектър (събрал в себе си еманацията на толкова много различни класи в Америка) припозна, че „той е по-доброто“. Голяма част от техногурутата също се съюзиха с него (поради което този път бе невъзможно да се откраднат изборите). Въобще – Тръмп събра цялата енергия от motherboard-а. Освен това той има и здрав корен поне що се отнася до медийното представяне на този аспект. В семейната линия на Тръмп няма толкова leak-ове на криминални престъпления, с които поне колективът да е наясно, че да ги надуе и отрази в масовото огледало. Както видяхме при Байдън, ДНК-то е много дегенерирало... Той самият е дементирал не само заради целия МК, през който е прекаран, но и поради това, че синът му Хънтър не е слязъл да го спаси от Бездната, предвид че той самият също е там[247]... Да не говорим за целия му трансджендърски екип и техния лидер Камала... Всичко това препотвърди ролята на Тръмп като здрава бащина фигура на ниво „фамилия“ по отношение на публичния си образ. Т.е. посланието бе: семейството му като отражение на него самия е здраво. Качествените партньори, които привлече около себе си са друго негово отражение.

Като обобщение Тръмп заслужи тази победа и даде заявки за новото време или пък старото получи 4 г. отсрочка – зависи как искате да го видите... От синхромистичната страна на нещата обаче, един от опитите той да бъде дискредитиран точно преди изборите бе създадения за него филм „The Apprentice“.

Нямах никакво намерение да гледам такава скука. За зла участ видях двата плаката за филма и бях професионално задължен да го изгледам:

Сами разбирате, че и двата са в десетката. На единия виждаме актьора, играещ Тръмп[248], облегнат на кулата, а на другия – стоящ на златен трон, без да очакваме това да увеличи продажбите ни, разбира се.

„The Apprentice“ стига до вас благодарение на студио с дърво, „Rich Spirit“ и студио с лого на кула на фона на Слънце – всичките в подходящата за случая черно-жълта кодировка

Филмът проследява как младият Доналд се опитва да си създаде име в бизнеса с имотите в Ню Йорк, но има проблемен баща, който му пречи (не може да бъде, нали?). Мечтата му е да построи хотел на... 42-ра улица, в чиито стъкла казва, че се виждат Grand Central и сградата на Крайслер (спомената няколко пъти покрай неговия проект) – мотамо „Megalopolis“. Той иска да вземе Ню Йорк и „да го върне в предишния му блясък“.

Тръмп не може да направи това със собствени качества, зад него застава акулата Рой Кон, който е еманацията на безпощадността, и го учи сам да създава реалността си[249]. В известен смисъл и тук можем да кажем, че „Тръмп принася сърцето си в жертвоприношение на Рой“. Виждаме Доналд, хванал кученце, във филма има и джудже (както и споменати такива) + топката на Times Square за Нова година – символът на времето отново от „Megalopolis“. Във филма се споменава как „всичко, което Тръмп докосне, се превръща в злато“, а към края на филма баща му най-накрая го признава и го нарича „крал“. На практика Доналд не спира да строи своите кули из Ню Йорк, като най-известната дори носи неговото име – черно-златната „Trump Tower“, върху която растат дървета.

Филмът не е нищо особено, освен че България се излага за пореден път, но това не си заслужава да се коментира. Идеята тук е, че Тръмп със сигурност е свързан с времето (като негов маркер), и респективно – златото[250]. Най-малкото защото има злато, а фамилията му се свързва с библейските „тромпети, които ще донесат Апокалипсиса“. Не е толкова невероятно предвид колко обича Израел, но това са други теми.

Последното, което ми се стори тематично, е, че наскоро Тръмп бе приветстван от Байдън в Белия дом, където имахме ръкостискания на фона на запалена камина.

Тръмп може да изглежда като интересен Жокер за момента, но дългосрочната истина е, че когато земята е счупена, нищо нагоре няма как да работи както трябва с устойчивост. Ето защо нас отново ни интересува какво се случва под повърхността. А подземният свят шепне, че трябва да се случи нещо от коренно различно естество, ако искаме да революционизираме траекторията си към нещо, съхраняващо човешкото. Защото, ако земята не се опази, ще има много лошо сриване.

Отношението към златото като най-изконна форма на „земя“ (и най-старата форма на „пари“) тук отново е окултен лакмус, по който можем да се ориентираме „какво се случва зад завесите“. Тъй като златото вече няма как да е Световна ос и да закотвя старата окултна система земя/небе, искаме да разгледаме движението на златото днес.

Тук би следвало да се каже, че вече дори и сред традиционните финансови анализатори има съгласие, че в настоящия времеви период се случва нещо със златото, което остава скрито от масовия фокус. Или поне има някакъв вид „новост“. Това бе видно от напълно конвенционална гледна точка още през 2023 г., а сега тази тенденция се доразви. Централните банки купуват повече тонове злато сега, отколкото когато и да било от началото на данните през 1950 г., и наскоро генерираха рекордните 33% от месечното глобално търсене на злато. Този бум на покупките помогна в предните месеци цената на златото да се издигне до почти рекордни нива и с повече от 50% по-високи от това, което предполагат моделите, базирани на реални лихвени проценти. Очевидно нещо ново движи цените му.

Разбира се, на окултно равнище цената на златото мърда в съотношение както мърда самото злато под земята :) Това обаче няма как да бъде обяснено консистентно като холографско отражение, затова ще се придържаме към по-конкретните неща. А те, както винаги, са свързани с „видимото“.

Най-големият играч, който оказва влияние на това как златото бива възприемано и съответно „оценявано“ във видимия свят, са централните банки. А през последните десетилетия те рязко сменят своето поведение по тази тема. Това, което прави силно впечатление, е, че в самия край на 20 век златото е в сериозен упадък. Цената му се срива с всяка година и според някои анализатори дори е било наричано „варварска религия“. Затова централните банки го разпродават масово и през 1999 г. дори подписват споразумение как това да се случва плавно. Ритуалните събития от 11 септември 2001 г. обаче променят сериозно тази тенденция и само за няколко години след това цената му се вдига с 200%. След финансовата криза от 2007/2008 г. пък централните банки тотално променят визията си за неговия статут и започват предимно да го изкупуват и трупат, а новият геополитически контекст след 2022 г. го изведе на челно място в новинарските заглавия. Просто защото отново нещата опряха до това „къде е най-силният консенсус“ по изконния въпрос „що е то пари“.

Конвенционалните причини за тези процеси са напълно ясни и разбираеми. Финансовите инструменти се използват като оръжие наравно с другите методи за война. Тук деликатната подробност защо златото стана толкова привлекателно за централните банки в последните две години е точно в този контекст. „Принципно“ централните банки на всяка държава имат имунитет и дори при фалит на правителството – кредиторите не могат да бъдат обезпечени със средствата на централната банка. Но когато активите на дадена банка са под форма на различни финансови инструменти, които могат да бъдат „замразени“ от „някой друг“, този принципен имунитет отива на кино. А, както знаем, на война „почти всичко е позволено“. Следователно илюзорността на доста финансови активи става очевидна и банките търсят такива, които не могат да бъдат „замразени“ от някой друг с „магическо натискане на копче“. Златото (за разлика от някои „активи“) не е пасив на никой. Но пък единственият начин да не може да бъде „замразено“ е ако се намира в теб самия. Защото друга често срещана практика е златните резерви на централната банка да са „търгуеми“ и да не се намират на нейно разположение. Затова другата тенденция вече е в посока златото да си „тежи на мястото“. Т.е. в трезорите на банките.

Всяка една ситуация обаче следва да се разглежда в по-обширния си контекст, който обикновено е достояние предимно на хора, които цял живот се занимават с финанси. За по-голямата част от масите (по всички финансови въпроси) обикновено остава смътното усещане, че има нещо гнило, свързано с това, че нещо с начина на функциониране на финансовата система не е наред... И същевременно, че нещо се пече, и „аха“ да-има-някаква-сериозна-промяна, но тя все така и не идва. Ако, разбира се, от уравнението изключим силно негативната такава, която циклично бива реализирана с мащабните „финансови кризи“, които изтриват голяма част от покупателната способност на хората за сметка на определени групи, които я увеличават.

Причините за всички тези процеси са изключително сложни, но в тяхната основа стоят вече направените съгласия на шахматната дъска, които ако бъдат пуснати внезапно от някой от играчите – следва много жесток конфликт, често военен. Което е силно негативен сценарий, защото в ролята на пешките са обикновените хора, които биват принудени да участват в конфликти с напълно погрешна и манипулирана „мотивация“. В крайна сметка уточнихме, че с войни се превключват именно нови времена, което не се случва често в мащаб. Затова обикновено дипломацията предприема заобиколни ходове. Върху тези ходове обикновено се трупат допълнителни съгласия или несъгласия.

Ситуацията, която се наблюдава днес, е много сходна с тази от 2013 г., когато редица анализатори „пророкуваха“, че се задава „нещо голямо“, че ще има отново връщане към „златния стандарт“ от страна най-вече на Китай, и че ролята на долара като основен стълб на финансовата система отива в небитието. Десет години по-късно видяхме, че тези очаквания не се оправдаха, но днес ситуацията макар и аналогична е и същевременно различна заради още по-драматичните геополитически взаимоотношения. Които пък от своя страна, без никаква капка съмнение, не се движат директно от интересите на конкретни „държави“ в ролята им на „суверени“, а на фракциите, които ги ползват като средство за реализацията на цели, които стоят много отвъд типичната представа на хората „какво изобщо се случва и проиграва“. И тъй като по отношение на златото има масивно съгласие, че то продължава да е фактор (макар че бе привидно елиминирано като такъв във „виртуалната реалност“ на повърхностния свят), виждаме и различни ходове по отношение на неговата функция във финансовата система.

Тук контекстът на формирането на днешната финансова система е изключително важен точно защото той е бил формиран на базата на голямо съгласие между различните фракции в края на ВСВ. И почти всички ходове, които биват правени след това и до днес, са свързани с този контекст. Затова той следва да бъде представен, макар и в синтезиран вариант, при това с някои изводи, които в повечето случаи на масово медийно ниво остават абсолютно нерегистрирани, и са достояние предимно на тесни специалисти в сферата.

Както вече стана ясно, от много години на долара му се вещае колапс, но досега той все успяваше да утвърждава своя статут на доминираща световна резервна валута. Ролята на резервните валути по принцип е да финансират международната търговия и да запазват стойност за правителствата. До ВСВ тази функция изпълнява британският паунд, но след това е свален от долара. Това бива формализирано през 1944 г. чрез така наречената система Брентън-Уудс[251], при която доларът бива обявен за доминантна валута заедно със златото. Всички останали валути реално са „фиатни“, но са закрепени за долара, който пък е закрепен за златото. След като доларът се превръща в основна резервна валута, САЩ на практика трябва да изнася долари. В ранните години след ВСВ това се случва най-вече към Европа, с което се появява и световният термин „евродолар“[252].

Нека сега да придобием представа какво на практика означава това на „човешки“. Това де факто означава, че „някой“ може да си печата пари от нищото, и с тях да си купува каквото пожелае! Тук думата „някой“ е двойно удачна, защото, както вече бе отбелязано, зад конкретните държави стоят други играчи, които ги използват като активи. А понякога тези „активи“ сменят своя „невидим притежател“ или пък променят своята тежест в Играта за сметка на нещо друго. Но по-важното в случая е, че тъй като златото все още договорно било масивен фактор в уравнението, тази „далавера“ можела да бъде сравнително лесно преборена и „печатарите“ да гризнат едно... дърво. Защо? Ами защото, ако на теория бъдат напечатани прекалено много долари, „някой друг“ може да реши да ги замени за... ЗЛАТО! И по този начин златото може да бъде източено от американския златен резерв.

Тази „слабост“ често била използвана от всички, които не били особено очаровани от американската хегемония. Подобен пример е Шарл дьо Гол, който разменял всеки долар, до който можел да се докопа, и дори през 1965 г. официално иска връщането на стария златен стандарт. Цялата история е още по-дебела, защото, разбира се, в останалите държави по света не всички „пасат трева“ и са наясно какво всъщност се случва. А това, което се случва, е обобщено прекрасно от американския икономист и историк Бари Ейченгрийн. Той казва, че на отдела, който се занимава с печатането на банкноти, му струва само няколко цента, за да произведе банкнота от $100. Но за всички останали държави това изобщо не е така и те трябва да разменят стоки, струващи $100, за да вземат въпросната банкнота. Т.е. останалите държави реално субсидират американския жизнен стандарт. Тъй като през 60-те години геополитическата обстановка се различава от сегашната, се стига до огромно напрежение по тази „златна ос“.

През февруари 1965 г. френският президент Шарл дьо Гол обявява своето намерение да размени доларовите резерви на Франция за злато – при това по официално обявения курс! Той изпраща френския флот през Атлантическия океан, за да прибере френския златен резерв, като е последван от още няколко държави. Това води до значително намаляване на американския златен резерв и като следствие – икономическото влияние на САЩ. В крайна сметка ситуацията става все „по-нетърпима“ – златният американски резерв изтънява все повече, германската марка набира популярност и президентът Никсън е принуден да затвори „златния прозорец“, за да спре източването на златото.[253] Това се случва на 15 август 1971 г. и първоначално се счита за „временна мярка“, но реално доларът става перманентно „фиатна валута“ и през октомври 1976 г. американското правителство официално променя дефиницията за долара. Всички референции към златото са премахнати от неговия статут! Това на практика е и краят на системата Брентън-Уудс, и основните международни валути си се разменят свободно на международните валутни пазари.

Само че доларът не престава да бъде основна резервна валута! Защото неговото златно покритие е заменено отново със... злато! Но това е друг вид „злато“, което закономерно получава наименованието „черно злато“! Което, разбира се, има и много допълнителни скрити значения, освен очевидното „петролно“ такова и говори архетипно за скритите влияния, които стоят в основата му. За да се стигне до този сценарий обаче, САЩ трябва да влязат в своеобразна коалиция с друг играч. Играч, който има позиции в арабския свят, и по-конкретно в Саудитска Арабия.[254] Към този момент това е държавата, която държи най-голямо влияние в арабския петролен картел ОПЕК. Когато Никсън отменя златното обезпечение на долара, той го заменя с нефтено такова. Сключва споразумение със Саудитска Арабия всички енергийни контракти да бъдат номинирани в долари. Което кара всички участници на пазара да купуват долари, ако искат да се сдобият с този нефт. И по този начин „петродоларът“ се превръща в стандарт, на който се базира силата на долара в международен план. Това е „неформален стандарт“, който извежда символа на „черното злато“ на върхова позиция. От друга страна саудитците се ангажирали да инвестират своите долари на Уолстрийт, което допълнително засилва американската мощ. Така ситуацията от американска гледна точка значително се подобрява, защото усиленото печатане на „хартия“ за международна търговия или други проекти вече не можело да бъде наказвано с източване на злато от резерва. Единственото, което можело да се случи, е повишаване на цената на петрола.

Тук, разбира се, се отваря друга ниша за различни видове манипулации по отношение на цената на петрола, защото начинът, по който той се придобива и неговите реални „залежи“, винаги е бил тема на огромни спекулации и конспирации, вариращи в двете крайности. От тази, че нефтът се изчерпва и свършва... до другата, че е в огромно изобилие до степен, че би струвал много евтино[255]. Съответно според някои анализи огромното печатане на долари в дадени моменти от историята бива изкуствено „оправяно“ с изкуствено повишение на цената на петрола (без да има логична пазарна причина за това повишение). Т.е., съобразно една специфична гледна точка, цената на петрола може да бъде много, много по-ниска, но изкуствено и чрез различни намеси неговият добив се държи сравнително нисък, а цената относително висока. Нещо, което формира огромни нефтени печалби, които пък впоследствие биват инвестирани на Уолстрийт.

Без значение към коя страна на двете крайности, свързани с петрола (и спекулациите с неговата цена) може да залитнете, всъщност по-важното е друго. И то е, че ситуацията дава прекрасна възможност този, който държи световната валута (която все пак е базирана на огромна верига от съгласия), да разменя буквално хартия за истински стоки! И по този начин да финансира огромен търговски дефицит. Нещо, което за пореден път показва как едно и също нещо, поставено в различен контекст, променя своята стойност и значение до неузнаваемост. Когато обикновено се ползва терминът „търговски дефицит“, повечето хора автоматично биха го свързали с нещо „негативно“. И тук контекстът има смазващо значение обаче! Защото чисто логически една държава всъщност има интерес да внася различни стоки, а не да ги изнася! Както се случва в Средновековието с подправките, които идват от Изток. В тази връзка е изключително важно както с какво точно плащаш, така и количеството, с което го правиш. Защото стойността, на която е била придобивана дадена подправка, впоследствие е увеличавала своята цена стотици пъти, стигайки до Европа. Принципно „държавата“ изнася, за да балансира това, което е внесла като стоки. Но ако ти печаташ световната резервна валута, няма нужда да изнасяш толкова колкото си внесъл, защото можеш да финансираш поне частично разликата с „хартия“.[256] За всички останали обаче търговският дефицит в дългосрочен план е смъртоносен, защото води до напускане на капитала от държавата. Понеже държавата може на теория да си напечата „своя си хартия“ – върху която ще има толкова голямо съгласие, че е „пари“, колкото съгласие има, че 100 трлн. зимбабвийски долара са пари. За да се случи така, че твоята „хартия“ да бъде „припозната“ от отсрещната страна като „пари“, има огромна верига от съгласия (голяма част от които обаче остават скрити), а видимите такива получават по-голямо значение, отколкото (относително) имат.

В тази връзка отново се връщаме на ситуацията от 2013 г., която бе почти идентична с настоящата такава (по отношение на конкретни прогнози, свързани с финансовата система). Тогава обаче очевидно се случи нещо, което промени първоначалните планове за своеобразен вид „разпарчетосване“ на световното валутно влияние и формиране на няколко валутни лагера. Като отново в центъра на всичко трябваше да бъде официалното завръщане на златото под някаква форма.[257]

В днешно време е очевидно, че директна размяна на злато за стоки в магазина е трудно постижима, освен ако няма друг вид технологичен посредник.[258] Същевременно всяка една „дигитална валута, базирана на злато“ може изключително лесно да бъде манипулирана просто защото по-скоро ще има „обещание“, че зад нея стои злато, а проверката дали това е „факт“ няма да е толкова лесна. Другият не по-малко значим извод е, че замесването на златото при формиране на каквато и да е валута (в огромна степен) не цели връщането на някаква формална справедливост за хората и тяхното благополучие. Ако то се случи, е по-скоро страничен ефект. Всичко са просто ходове и маневри на различните фракции и тези ходове са тактическо оръжие във войни с много по-различен заряд от конвенционалното разбиране за противоборство, което виждаме на повърхността. Златото винаги ще бъде част от тези процеси заради масивното съгласие за неговата стойност[259], която без капка съмнение надхвърля пределите на нашия свят (дори в случаите, когато е в „немилост“)! Обикновено, ако някой полага огромни усилия да ви убеди, че „нещо няма стойност“ или пък има много ниска такава, то причината е, че самият „той“ е заинтересован да придобие огромно количество от това, което се опитва да ви убеди, че е непотребно. Обикновено една от най-впечатляващите мантри в тази връзка е, че „златото не се яде“ и че е ценно просто защото това е някаква „остаряла традиция“. Иронията в цялата тази работа е, че в определени негови форми то не само се яде, но е и жизнено важно за определени „извънземни групи“.

Това ни насочва към темата за неговото бъдеще, което подобно на платформата, на която играем... е много флуидно. Най-вече защото е свързано с централната времева линия, към която човечеството ще се закачи. Както често е ставало дума на сайта на Издателството, официалните космически достижения на човечеството не кореспондират с неговия напредък и има явно отстъпление от постижения, достигнати преди много десетилетия. Постоянните отлагания на редица космически планове са индикация, че на този фронт тече огромна битка. Защото отпушването на космическата сфера би създало предпоставка за развитие на нова митология, базирана на човешката експанзия в космоса. А тя на свой ред закономерно би промотирала използването на златото в различни негови форми в множество сфери. Т.е. златото вече чисто видимо ще има своята практическа стойност и няма да служи само като украшение. Защото то е основен елемент в множество екзотични технологии, свързани с придвижване в пространството. Същевременно, както вече бе намекнато, фракциите, които целят да продължават да го изнасят от Земята, имат интерес мнозинството от хората да не знаят неговата истинска стойност, нито пък да го използват практически.

В тази връзка настоящият засилен интерес към златото в този конкретен момент може да се окаже и временен просто защото е следствие на конкретни обстоятелства. А те са, че когато е налице един истински конфликт, е много по-трудно да се отстояват множеството илюзии, които биват налагани чисто пропагандно. Те просто лъсват в стил „кралят е гол“. И в такива времена всичко, което е обект на голямо съгласие (като златото), се саморазкрива като здрава основа и съответно се търси повече. Но както бе подробно обяснено и в следговора на „Долината на златните тронове“ – няма вечни врагове. Има само вечни интереси, способни да нареждат всевъзможни коалиции, които да градят нови запленяващи илюзии. Така че е напълно възможно ролята на физическото злато отново да потъне в по-голямата част на несъзнаваното и то да бъде представено предимно от неговия въздушен аватар – биткойн.

Радикалната промяна в нагласата на хората, които уж влияят на тези решения, е стряскаща. Дори Доналд Тръмп през 2019 г. казва, че биткойн и други криптовалути не са пари и че са чист „въздух“. Няколко години по-късно този „въздух“ получава статут от държавната хазна на САЩ като „цифрово злато“, а Тръмп зове никога да не продавате вашите биткойни + обещание, че бъдещето на САЩ ще се основава на тях. Как се обръща палачинката, а?

Все пак всяка една добре подготвена илюзия винаги трябва да е обградена с други воали от съпътстващи съгласия. И вече виждаме първите опити това да бъде сътворено на база един изявен символ, който същевременно бива използван от космическите империи и като базов имплант. Става въпрос за уникалната архетипна мощ на вулкана, която е разгледана по-подробно в следговора на „Завръщане в Монтоук“. В книгата, посветена на златото пък, бе даден примера с Еквадор в опита му да използва вулкан за „копаене“ на биткойни. Този процес явно се развихря, защото вече има план как 170 вулкана на тяхна територия да бъдат отдавани под наем на различни криптокомпании за добив на биткойн. Т.е. тук нещата не бива да се гледат само през тяхната примитивна гледна точка. Става въпрос за дълбоко обвързване с механизми, изграждащи реалността. Защото дори новини от категория „забавни“ потвърждават същата тази обвързаност. За да се превърне в истинско цифрово злато, на биткойн ще са му нужни още допълнителни съгласия, че е „кралската криптовалута“. Нещо в допълнение на ограничената му наличност. Така че в близко бъдеще ще ставаме свидетели на още мостове, свързващи недрата на земята с въздушните кули на нашето флуидно бъдеще.

Тук отново искам да изведа на преден план основната причина, поради която съществува човекът.

С този контекст под ръка вече можете да разберете по нов начин и по-рано казаното по друг повод...

Че ако земята и златото излязат от официалното уравнение на колективния консенсус, човекът губи наративното си начало, вече няма абсолютно никаква котва, която да го свързва към дефиницията за „човек“ по отношение на идеята, заради която той е създаден изначално. Следва да разбирате това поне структурно.

Когато земята и огънят вече не са водещи, златото също променя формата си по отношение на човека. Най-малкото защото вече няма hero’s journey, няма „търсене на съкровище“, понеже сме и във въздушната ера на Водолея. Огънят във въздушни условия все още не е популярен и нямам представа какво окултно ядро ще замени досегашния принцип. Очевидно е, че новата траектория няма да е „да се заземяват идеи“ поради миграцията от митологичния модел с ябълката и „грехопадението“. Което означава, че ще избягаме окончателно от досегашния си елемент и ще осъществим своята predictive programming космическа тангента (за която символично – отново ни трябва злато).

Респективно старите пари вече нямат сила по същия начин, защото не отговарят на принципа, по който се „движат“ парите днес. Досега парите са се въртели през 3-те елемента, но никога не са били „въздух“. В ерата на Водолея обаче това е напълно закономерно. Тук отново следва да не забравяме, че парите са отново следствие, защото те остават „производна на новото време“, при което те „просто се п(р)оявяват по нов начин“. Защотооо... „времето е пари“ :) Ето защо сигурен начин да разбереш, че времето се забързва, е когато парите започват да хвърчат :)

Тъй като златото също е било копано, за да може впоследствие да „хвърчи“, но за това знаем твърде малко, още веднъж помолих за помощ pro RV екипа, благодарение на когото имаме възможността да изследваме допълнително някои от твърденията на Раду Чинамар в 2 от книгите му.

Идеята тук следва основната легенда, че анунаки създали човека, за да копае злато в земните мини, защото те имат нужда от него на умиращата им планета. Говори се нещо за балансиране на тяхната атмосфера[260], което винаги само по себе си е оставало абстрактно. Ето защо бе изготвено RV задание, целящо да „види“ не друго, а „главното предназначение на най-голямото количество злато, изнесено от планетата Земя“. Разбира се, всички работеха слепи.

Респективно сесията на В. изглежда по следния начин:

[Х] е подобно на тухла и гъба едновременно. Целият е в пори, през които се диша, влиза въздух. Има хоризонтални и вертикални такива. Хоризонталните са по-важни, засукват се и се увиват не точно като спирала, но на входа прилича на водовъртеж. Нещо преминава и се променя, излиза променено.

[А] е подобие на флаг. Един вид отбелязване, маркиране къде е [Х]. Отбелязва, не се крие. А [Х] е отдолу, може би над земята, не се вижда. На флага има знаци, да се знае на кого е, за тези, които разбират.

[B] е по-скоро смисъл, не е физическо. По-скоро представлява ос, по която се движи [Х]. Все едно може да се обръща, има две позиции отпред/отзад. Може да се променя позицията на [Х].

Сцената описва процес по изграждане на съоръжение.

Основният аспект представлява поредица от събития, формиращи един общ процес на трансформация и метаморфоза. Процесът се възприема (метафорично) като завъртане на колело с определени цикли, има начало и край. При него се осъществява отделяне/избутване/отлъчване на частица от нещо по-голямо.

Вторият аспект се фокусира върху това, което „преминава“ през процеса. В началната си точка то представлява нещо обло и еднородно, което се изстрелва с ряз под наклон от приблизително 60°, при което се усеща силен откат. Преминавайки отвъд, това нещо се раздробява на фини частици прах, облак, мараня, mist, дантела.

Там тези слоеве се наслояват, формира се гъстота, нагнетява се напрежение, което води до изграждане. Изискана е информация какво се изгражда, което води до рудиментарна скица на кръгла форма, изкуствена структура.

И при първия, и при втория аспект, възниква усещане, а и вербални данни, че местоположението на наблюдаваната сцена е много, много далеч, почти неописуемо далеч в пространството.

Доработките по целта се съсредоточават върху фините частици мъгла, маркирани като елемент [1] на ST, наподобяващи „малки гирички“. Имат плоска средна част и две срещуположни обемни части. Около всяка е детектирано някакво сияние. Частиците са милиарди и са в непрекъснато хаотично движение – реят се бавно в пространството. Определят се като базови частици, ефирна материя, звездна структура. Допълнителните вербални данни насочват към идеята, че тези частици стоят в основата на изкуствена структура.

Директно от S4 на елемент 1 е изведено ново изследване на въпросната изкуствена структура от най-добра перспектива. Детектира се грандиозно голяма кръгла форма, асоциирана с портал, в чийто център има фокусна точка. Порталът грее като ярко слънце и е поставен на подиум, до който водят поредица стъпала. Отчита се силно усещане за преминаване през центъра на портала в нещо като депозит, живот между измеренията, зона за изчакване.

Наблюдава се изкуствено устройство/уред, което представлява нещо като портал, изграден от каменни правоъгълници и образува П-образна порта (аспект [Х]). От всички краища на портала в центъра на отвора му се събират лъчи светлина, образувайки енергийна мрежа и се срещат в светеща събирателна точка (аспект [А]). Порталът се свързва с времепространствен континуум, с преходност, с крайност, завършеност, всмукване, продължение и обединява минало, настояще и бъдеще в едно.

Събирателната точка в средата на този портал (аспект [А]) представлява светеща сфера, от която се влиза и излиза, част от портала. От сферата, която оприличавам на Слънцето излизат нещо като плазмени изригвания/езици, тя се върти, променя, завихря.

Третият аспект [B] е заоблен, кръгъл обект, твърд, магнитен, въртящ се, изменчив, непостоянен, като представлява планетата Земя, с нейните магнитни полюси. Свързва се с планетарен, космически, вселенски, необятен, има процеси и промени, които протичат.

Поради това, че не успях да направя връзката между портала и Земята, направих S6 – взаимовръзки. Излезе ми: омраза, опасност, засмукване, изнесеност, наклоненост, трайност, мечта, идея, крайност.

Както сами видяхте, всички вюъри произвеждат идеята, че става дума за изкуствено съоръжение, огъващо времепространството. Интересното е, че тези сесии бяха правени преди повече от година на едно от нашите RV събития, и към онзи момент аз самият не можех да ги свържа с абсолютно нищо. Тогава още не се бях забъркал с механиката на Axis Mundi и нещата около Черния камък на полюса, и дори смятах да оставя изнесените данни на RV екипа настрана, без да ги добавям в настоящата книга.

На този етап връзката, която правя за себе си, е пределно ясна, макар и да остава спекулативна. За мен това е или директно описание на по-рано споменатата „Космическа ковачница“, или съоръжение, свързано с нея. Механиката, която усещам, е, че земното злато е окултен свидетел за „онова, с което тя трябва да взаимодейства“, за да оказва влияние върху планетата ни чрез сложен процес, който нямаме капацитета да разберем. „Ковачницата“ е възприета като „неописуемо далеч“, има портални функции, а П. директно извежда абстрактни връзки с нашата планета и магнитните ѝ полюси. Освен че идеята за Слънцето също изскача, във всички сесии виждам архетипното присъствие и на нашия символ ☉:

Тук има и една друга интересна, допълнителна история. Докато вюърите правиха въпросните сесии, на събитието ни присъстваше и моя приятелка, която не практикува RV, но без да иска, в същия момент, докато практикуващите изпълняваха заданието, е правила упражнението „Тъмната стая“[261]. Тя нямаше никаква представа, че през това време независимо се случва търсене на тема „главното предназначение на най-голямото количество злато, изнесено от планетата Земя“. Докато е била в Тъмната стая обаче, тя вижда следната конструкция:

Впоследствие, без да иска, подочу за какво си говорим, приближи предпазливо и ми показа какво „видение“ е имала. Усетила, че е важно за мен, и го бе нарисувала. Така че, когато всички сравниха рисунките си, бе доста забавно.

Както виждате, диагоналният коридор от горната скица изскача в сесията и на В., и на И. – това е на практика същият комплекс. Целият нарисуван тор пък не само отразява геометрията на „☉“ (гледан отгоре), но и съвпада архетипно с изваденото от П., така че тук можем да сме сигурни, че става дума за същото нещо.

Космическата ковачница в „Eternals“ и „Loki“ в съпоставка с горната скица

Нещата станаха още по-интересни покрай споменатия в началото на главата (от която излязохме за този екскурс) анимационен сериал „Galtar and the Golden Lance“ от края на 80-те години на миналия век. Връзката тук е доста, доста странна, защото това е филмче от фентъзи жанра. Така класически в неговите 21 епизода се разказва за магьосници, джуджета, великани, дракони, съкровища и вълшебни предмети. Има само един епизод, който няма нищо общо с всички останали, и той е свързан с... извънземни, идващи да крадат земното злато! Искам да доложа, че този епизод стои totally out of place на фона на всичко останало и сякаш не е част от самия сериал изобщо. Тези извънземни не се появяват в нито един от останалите 20 епизода и тази серия си остава изцяло сама за себе си. Сюжетът е, че главният герой и приятелите му биват засмукани от черна дупка[262]...

... и се озовават на извънземна планета, чийто лорд събира злато в съкровищницата си...

И макар в сюжета да не се казва за какво им е златото, има една доста друга интересна синхроничност...

Първият RV проект в следговора на „Долината на златните тронове“ касае извънземното съоръжение на Антарктика, дискутирано от Раду в основната книга. То е свързано със златния масив Шуреану и за мен има очевидна връзка с времето и Axis Mundi все под някаква форма. Един от вюърите рисува едно от съществата отговорни за построяването на съоръжението:

Интересното е, че извънземната раса, взимаща златото от Земята в анимационния сериал, изглежда подобно:

Съществува само една-единствена причина за споменаването на всичко това.

RV проектът в книгата бе кръстен от Стефан Стефанов с името „Манта“. Конкретният епизод от „Galtar and the Golden Lance“, за който говоря от одеве, е 9-ти и се казва... „The MANTA Marauders“ :)) Цялата планета и извънземната раса в серията се казва „Манта“.

И това, драги мои приятели, наричам „синхромистицизъм“ :)

Хванах това малко странично разклонение, за да припомня естествената наративна траектория на златото на планетата. Заради неговото изкопаване е създаден човекът, за да може то да отиде към звездите. Т.е. неговата съдба е да излезе от елемента си и да се превърне във „въздушно“[263], което на холографския принцип се случва и в момента на ниво „земен наратив“.

По-горе бе подробно описано как, макар наглед златото да отпада от Играта, световните правителства изкупуват все по-големи количества от него, защото в известен смисъл на заден план то ще продължава да бъде фактор. За мен тънкият момент тук обаче е именно, че все повече злато излиза от недрата на Земята, което ни връща на началния цитат с пророчеството на хопите. Т.е. за мен няма значение дали финансовата игра ще продължава да се върти около златото, защото по-широкият маркер тук бележи много по-притеснителна динамика, индикираща „края на времената“. Разбира се, проявленията на това могат да бъдат буквално хиляди и тук дори не говоря за конкретен апокалиптичен сценарий. Говоря за тенденция, която може да бъде прочетена на страшно много равнища.

Както споменах, вече няма hero’s journey и светът вече не се движи от идеи, а от идеологии. Идеята е цялостна концепция, която има митологично ядро. В нея има истина, вдъхновение, поезия и път, който трябва да бъде извървян. Идеологията, от своя страна, няма митологично ядро. Там има пропаганда и налагане, което виждаме в безпрецедентни мащаби днес на всякакви нива. И понеже вече няма идея, златото не може да бъде митологично ядро, тласкащо цивилизацията напред. Затова и парите никога повече няма да бъдат злато.

Парите вече минават под знака на въздуха с пълната им дигитализация. Преходът към това бяха кредитните и дебитните карти и фиктивните електронни транзакции, на които онези, държащи ключовете, могат да добавят колкото си искат нули отзад. Съответно предстоящите крипто „валути“ много лесно ще подпомогнат процъфтяването на идеологиите, но в тях няма идея, няма го приключението на златото. Има спекула и тревожно потене зад екрана за онзи, който следи движението ѝ. Вече сме обсъждали в следговора на книгата, че идеята на bitcoin е копирана от златото.[264] Той ще бъде негово наративно „продължение“ в свят на идеологии[265].

Вече знаете, че златото изисква душа, за да бъде извадено. По усещане, аналогът на това в света на криптото е, че никой не разбира наистина принципа на „копаенето“ му. Обяснявали са ми много пъти какво точно „изчисляват“ колективно всички тези машини и знам, че има рационално звучаща парадигма зад това, просто не усещам в сърцето си тя да е вярна. Лично аз намирам за безкрайно наивно такава огромна съсредоточена изчислителна мощ на планетарно равнище да върви в посока от тривиален магнитуд. Т.е. това копаене може да спомага процес, който, ако познавахме в същина, навярно никога не бихме одобрили доброволно. Не е огромна спекулация и че това е свързано на някакво ниво с идващия AI.

Макар фокусът ми по никакъв начин да не е в тази посока (поради което сигурно съм изпуснал много вече съществуващи метафори), бе ми интересно да наблюдавам как идеята за „овъздушаването“ на златото се просмуква и в някои от продукциите, които вече коментирах в тази книга.

За пръв път видях това много ясно, когато гледах на кино „Uncharted“.

Трудно ми е да го обясня, но когато гледам някой филм има моменти, в които усещам тесерактната архитектура по различен начин и знам, че във въпросната сцена има запечатано по-значително пресичане от страна на несъзнаваното от обикновено. Тъй като тук няма как да схванете цялостната хореография само чрез картинки, предлагам ви да изгледате 10-минутната сцена от финалното действие на „Uncharted“, която след това ще коментираме:

Тук има доста нива на случване (буквално и метафорично), затова нека се съсредоточим и да започваме.

Следва сложна и дълга хореография, като внезапно ми направи доста отчетливо впечатление, че тези кораби преминаха през 4-те елемента.

Първо бяха форма на скрито съкровище, което се търсеше през целия филм – т.е. „заземени“; след това те полетяха (въздух); докато бяха носени от хеликоптерите, имаше въздушна битка на тях, която въвличаше топовни изстрели от старите оръдия на кораба (огън)[266]; накрая лошата черна героиня успява да пусне котва на спасения летящ кораб, носещ всичкото злато, и той буксува между въздуха и водата си.

В крайна сметка котвата придърпва съда в естествения му елемент – водата. Той пада от въздуха върху главата на черната героиня, искаща златото през целия филм:

Когато това става, платната на кораба падат, което разкрива религиозното естество на целия спектакъл.

Корабът, разбира се, веднага потъва (защото не е плавал от столетия) с акцент на неговите мачти като кръстове, изчезващи във водната Бездна по залез Слънце, така отразявайки метафорично края и на целия магически модел на Ватикана, въртящ златото в света:

Напомням обясненото във „ВОДА“ от „Завръщане в Монтоук“, че целият комерсиален свят и всеки един негов артикул е на практика „съд“, плаващ в открито море, поради blueprint-а на магическите съгласия, изградили системата на Морския закон in the first place. Ето защо си позволявам да правя такива генерални заключения от аналогията с потъващия кораб по-горе.[267] За мен цялата сцена е представителна за метафоричния кръговрат, през който златото премина през миналата епоха (макар и в разбъркан наративен ред). Това, че то „полетя“, със сигурност е представително за неговата нова инкарнация в лицето на „биткойн“. То със сигурност вече не е земно, защото падна върху главата на представител на черната раса – онази, създадена именно за да копае златото в мините. Де факто това, което видяхме от филма, е, че малкото злато, което остана в обръщение от цялото златно съкровище, остана на хеликоптера.

Същият мотив с „изкарания от елемента си кораб“ видях и в „On Stranger Tides“ 4-та част от франчайза „Карибски пирати“:

Той виси във въздуха, заклещен между две високи скали, под които е Бездната. Именно в него е пълно със съкровища, но съдържа и улика към локацията на „еликсира на безсмъртието“, оставена от Понсе де Леон.

По-късно забелязах подобна архитектура и в „Dungeons & Dragons: Honor Among Thieves“. Там също има сцена, в която първо златото е под земята в съкровищница...

... после бива натоварено на лодка и тръгва по вода...

... и накрая се телепортира в балон във въздуха през син магически пространствен процеп от лика на антагониста със сини очи...

Така от небето падат парите, които народът събира на фона на Слънца:

Посланието тук е „парите за народа падат от небето“, т.е. те са под шапката на елемента „въздух“. Това е въздушното злато на новото време, което видяхме, че изгради новия свят и в „Megalopolis“. Там то буквално левитира:

Разбира се, биткойн в момента чупи рекорди именно защото новият крал/Глупак (зависи от гледната точка) Тръмп е поддръжник на криптото, и е обещал „да превърне Съединените щати в световна столица на биткойна“. Което е малко странно, защото тя вече е такава...

Все пак дори по официална информация към 2024 г. най-големият биткойн фонд в света се оперира от...

Както виждате, всички тези теми са много свързани. Лично за мен въздушната форма на златото е крайно безинтересна тема и я засягам от чиста обща (синхромистична) култура. Сигурно във филмите, които съм изследвал тук, има и други просмуквания на идеята, но тъй като фокусът ми не е бил в това сечение – съм ги пропуснал. Предполагам, че има и много изследователи, които са свършили далеч по-добра работа в тази посока, тук аз само маркирах някои неща, които съм забелязал, без да задълбавам излишно и в ролята на Тръмп, и т.н. Очевидно е обаче, че се задава революция по един или друг начин.

С това екскурсът ми за Axis Mundi и Хронос завършва. В него проследих начините, по които старата окултна система закотвяше Световна ос чрез златото, как това е обвързано с архонта на времето и как то ще бъде пречупено през епохата на Водолея чрез прилежащия ѝ елемент – въздух.

Сега нека се върнем към основната траектория на книгата :)

[11] Това отново е доста трудно за обяснение с думи и може да предизвика объркване. Най-вече защото е трудно да се разбере как духът (бил той човешки или Планетарен), който по природа е безкраен и е на практика „Всичко“, има нужда от нещо, което „да поддържа неговата мултиизмерност“. Съществуването на тази (на практика) изкуствена механика се налага поради сложните формации, които възникват по необходимост при пропадането в различните пластове на проявеното. Така, по доста комплексен начин, съзнанието се оказва в позиция да може да проявява своите естествени свойства единствено чрез изкуствени структури, което – сами разбирате – може да крие в себе си много условности и капани. Сложна и дълга тема, касаеща различните съгласия и импланти, довели до типа Игра, който играем в момента.

[14] „Игдрасил“ в превод означава „коня на Один“, с който той пътува между световете, поради което това животно също резонира често с нашата синхромрежа (но още в началото реших да го оставя встрани от тази така или иначе вече огромна тема). Споменавам го обаче понеже това ни дава още една причина защо коня резонира с пътуването през пространството и времето, което обяснява релевантността му към проекта Монтоук от друг ъгъл. По традиция в короната на Игдрасил винаги има орел, а в корените му – змия, което е друга заешка дупка, в която не мога да навлизам в момента, но връзката е толкова потентна че символа на „орел борещ змия“ се просмуква във всяка една популярна митология.

[16] Дъгата е начинът, по който се преминава между световете, защото в крайна сметка става дума за „яхването“ на слънчев лъч. Разлагането ѝ до цветове е начинът, по който лъчът става видим за човешкото око. Тъй като златото е компресирана слънчева светлина, виждаме просмукването на дъгата покрай дървото и съкровищната тропа. Темата стана по-известна в последните години покрай филмовата вселена на Marvel, в който Бифрьоста е един от начините за пътуване между реалностите в Асгард.

[18] Нашите земни холивудски „звезди“ са тяхно отражение и точно затова няма никакво съмнение, че синхромистицизмът работи, защото тези неща са отражение на реални динамики, които ние постоянно имитираме несъзнателно чрез наративи. Ето защо филмовите продукции винаги отразяват дадени процеси от по-широко естество. Ако разбирате механиката зад описаното, няма как да има място за каквото и да е съмнение в това отражение и просто ще започнете да го виждате навсякъде като нещо напълно нормално.

[21] Ако ги разглеждаме грубо като координатна система тип „x/y/z“, но имаща способността да продуцира светове. Съществуват по-нисши отражения на тази структура надолу по матрьошките, но те са копие на оригиналния механизъм, и макар да имат своята функция, не предлагат същото ниво на достъп, имащо капацитета да променя реалността по начина, по който може да се случва това от Небесната Централа. Сходни функции има Ковачницата в подземния свят, а тази, отговорна за земния план, представлява мистерия.

[25] Мотивът с кристалите, които съдържат в себе си огромна мощ, имаща капацитета да измени архитектурата на Играта, е силно застъпен мотив в поп културата и gaming индустрията. В играта, кръстена на вече коментирания едноименен персонаж Соник, героят може да събере всички Изумруди на Хаоса. Тогава той се превръща в златен Соник и може да лети, става неуязвим от противникови атаки, може да ходи безнаказано по повърхности, които иначе го нараняват и т.н. – с две думи – изменя законите на реалността досущ като идеята зад Ковачницата. В поредицата „Diablo“ пък става дума за т. нар. „Световен камък“, който поддържа оста на света. Той е направен от окото на първото съществувало същество и може да създава светове. Камъкът обаче е превзет и това разрушава съществуващия свят. Бива преместен, след което се създава нов около него и т.н... Съществуват и други камъни в играта (Soul Stones), които са способни да затворят в себе си демони, служейки като техен затвор. В контекста на сюжета става ясно, че такъв Soul Stone може да се унищожи само в Ада, в другата Ковачница с геометрия достатъчно всеобхватна, че да чупи такива матрици. Връзката тук, която знам от лични преживявания, е, че самата решетка на кристала е толкова плътна и компресирана, че позволява в него или да бъде вкарано нещо, или да се прожектира цяла матрица от него. Той е като мегаусилвател, ако ползвателят му знае магическите закони, чрез които да борави с въпросния кристал (например дали да го усили „навътре“ или „навън“). Онези от вас, които са чели „Функцията на светлината и тъмнината в платформата“, помнят и описание на това как кристала (в ролята му на Философския камък) може да служи и като средство за излизане от Играта. Като цяло кристали от различно магическо естество имат роля в поддръжката на енергийната матрица на планетата (а чрез имплантиране на такива кристали в ключови точки може да се придобие и достъп до някои нейни качества), като не бива да се забравя и че самото злато работи с кварца (те растат заедно), така че тяхната връзка с Axis Mundi е повече от налична. Някакво третично пречупване тук е, че винаги, когато става дума за „златно съкровище“, във филмите из него виждаме и скъпоценни камъни, просто защото двете идеи на някакво ниво винаги вървят заедно по различни причини.

[31] Така и не успях да открия сигурни конкретни параметри на това „на колко е равна една френска миля през 14 в.“ (периодът, от който предполагаемо се датира „Inventio Fortunata“, цитирана от Меркатор). Объркването става още по-голямо, предвид че в по-ранни източници милята не е „френска“, а е наречена „немска“. Най-близкото предположение ги равнява на около 146,5 км., което, ако е дори близо до истината, е смайващо и наистина говорим не за нещо друго, а за черна „планина“ от магнетит. Сега, остава въпросът как се скрива 146-километрова планина, дори с технологиите, с които се разполага в тайните проекти днес. Или мярката преобразувана в днешни параметри не е вярна, или става дума за географски обект, който е „in between“ – не толкова невероятна теза, предвид че въпросната локация е точката на планетата с най-изявени междуизмерни характеристики.

[41] Разбира се тривиалното ехо на това днес е, че ние винаги поддържаме воал между ценностите си и света, защото на някакво ниво разбираме, че това не е нещо, което трябва да се „вижда постоянно“ и от всеки. Най-баналният пример е, че дори като носим парите си, те са в нещо друго, което трябва да бъде допълнително „отворено“, за да получим достъп до него – портфейл, портмоне и т.н. Дори разплащателната карта има персонален код, който трябва да бъде вкаран допълнително, за да играе ролята на „пари“. Всички тези неща са отражение и наративно пропадане на същата идея.

[51] Последното би трябвало да е митологично закономерно на този етап. Ако кралството е въплъщение на личността на краля и държавата е в криза – този цар автоматично се възприема за негоден и трябва да бъде отстранен, изкупувайки своята собствена неспособност да обедини хармонично двата свята в междинния такъв чрез смъртта си. Самата му смърт е символичен край и на времената, които той въплъщава/представлява, след което следва обновление. Наблюдаваме тропата в лицето на леприкона в „American Gods“ (пушещ в поля със сини цветя). В прастари времена той всъщност е бил маркираният със синьо по окото „Sun God King“ – Великият златен крал. Макар с вековете историята му да пропада и да забравя все повече „кой е“, той все още има достъп до Съкровището на Слънцето, което е безкраен депозит от златни монети, гравирани със символа на небесното светило. Всъщност точно една от златните му монети дава живот на мъртва жена (след като тя я поглъща), в което за пореден път виждаме връзката злато/смърт в динамиката на Бялото/Черното слънце. Кралят на Слънцето отдавна е загубил своята функция, той е извън времето си и умира ритуално пред дървото Axis Mundi, за да се превърне в активатор на новата епоха.

[54] Огледалното на това наистина е насилственото избиване на дадена кралска кръвна линия. Когато един такъв акт е доброволен – той подхранва земята и локалната Axis Mundi. Когато това не е доброволно – коренът на нацията бива прекъсван (ако кралят няма наследник). По-широк пример за същото е избиването на интелигенцията на една нация, която остава без двигател, който да дърпа напред. Второто е форма на социално инжениране чрез съзнателен геноцид на определен генофонд.

[60] Въпреки това и аз, и вие знаем, че от човешка гледна точка 1000 г. не са хич малко и през това време са възникнали причинно-следствени връзки, които няма как да бъдат разплетени така бързо при налагането на нова Система. Досегашната система бе монументална за осмисляне, а окултното в нея бе на толкова много нива, че лично аз разбирам общата рамка само дотолкова, че да разказвам очарователни приказки за нея, стимулиращи активното въображение. Реалното посвещение в дебрите ѝ е нещо коренно различно. Знам обаче, че всяка една положена решетка може да бъде claim-ната (както евентуално стана), защото всяка една монументална Система от такъв тип създава своя си игра, през която може да се получи достъп, достатъчен за саботаж (такива са правилата). Конкретно тази игра касаеше различни точки по лей линиите на планетата, които формираха решетка от различни места и сгради, всяка от тях с различна геометрия, която хем отразява енергийните специфики на ареала, хем представлява шифър за функция, даваща определена степен и власт на онзи, който успее да я „превземе“. Поради това тези сгради трябваше да изглеждат различно, за да пречупват енергията по правилния начин, и да дадат улики на участника в тази игра към следващото място от „пъзела“. Всяко едно такова място или сграда поддържа матрица и от по-широк тип чрез различни съкровища или реликви (от материално и нематериално естество), чието търсене много наподобява филми от типа на коментирания „National Treasure“.

[65] Ако Глупака е нулата, то Магьосникът, бивайки първата карта (I), държи Световната ос, той е пронизващият ринга. Над главата си отгоре има знака на безкрайността, което е цикличността, което отразява идеята, че Магьосникът задава ритмиката на магическия еон (от своята кула), той е времето. Магьосникът може също така да бъде измамник, а аз го виждам и като търговец! В този ред на мисли, интересно е Таро да се разгледа изцяло като кодирана система в т. нар. public domain за това как се движат и управляват парите.

[66] Забавното бе, че докато този екскурс бе в процес на писане, описах общата рамка на взаимоотношенията между парите, Axis Mundi, доброволната жертва и лайното (като символ на смъртта/трансформацията) на свой познат, който разпозна в казаното сцена от немския филм „Der siebente Kontinent“ (1989) – в превод „Седмият континент“. Съответно го изгледах (историята е базирана на реални събития) и макар продукцията да представлява дебют за Михаел Ханеке, бих казал, че тя е доста брутална. Въпросната сцена (поради която споменавам филма в настоящата книга) е легендарна и в контекста на презентацията на „Седмият континент“ на фестивала в Кан. Още тогава режисьорът на практика предсказва, че 2 от сцените ще предизвикат силни реакции у аудиторията. Първата касае смъртта на едни аквариумни рибки; втората е „нашата сцена“, която резонира с преди малко споменатото за Фън Шуй, богатството и тоалетната, защото е свързана с унищожаването на огромно количество пари. Те биват натъпкани в тоалетната чиния, след което бива пусната водата:

Продуцентите на филма се съгласяват с казаното от Ханеке за рибите, но смятали, че на никого нямало да му пука за сцената с парите (която продължава цели 2 мин. и половина плътно в близък план for fuck sake!). Режисьорът се оказва прав: въпреки че филмът е тежък и бавен като цяло и в него има доста по-разрушителни сцени, хора започнали да излизат от залата в шок именно на момента с тоалетната чиния, просто защото психологическата му гравитация е огромна! Ханеке коментира, че в днешното общество унищожението на пари е по-голямо табу от убийството. Тук нещата се свързват смислово с това, което се опитвам да презентирам, защото сюжетът касае доброволното унищожение на цялата покъщнина и богатство от страна на въпросното семейство, което иска да открие „новата си земя“ (защото иска да емигрира в Австралия). Отказвайки се от всичко, те връщат контрол над живота си, но в крайна сметка решават да си го отнемат сами.

[67] Говорейки за масонски девизи, символика и пари, „$“-а на долара няма ясно установен произход, което считам за историческо безумие. Претендиращата за най-могъща нация на света не знае със сигурност откъде произлиза символът на нейната валута. Едно от официалните „обяснения“ е, че това са колоните на Херкулес, което отново ни насочва към Axis Mundi. В този контекст въпросният „S“ е отворен към синхромистично тълкувание в посоката на „star“ (все пак на американския флаг не липсват звезди, така че можем да мислим за нашата Полярна звезда), имайки предвид, че концепциите за „време“ и „пари“ са белязани от нея. Спомнете си казаното в следговора на „Завръщане в Монтоук“, че две черти, маркиращи валутата, свидетелстват за „златно покритие“. Това е интересно, тъй като описаната динамика около черния камък на полюса говори за възходящ и низходящ вечнообновяващ се воден поток, пряко свързан с Черното слънце в центъра на планетата и златния пръстен около него. Дори когато говорим за символа в неговата вариация на „U“, пронизващо „S“-a, пак имаме изображение на същата фуния (позволяваща движение нагоре и надолу), която образно символизира „двете колони, каращи парите да се въртят“. В допълнение, за мен е напълно логично и законно начинът, по който се правят пари, да бъде изобразен на самите банкноти, за да е всичко наяве по правилата на Играта. Така че макар и настоящият прочит по всяка вероятност да не е първостепенен, то за мен той е поне присъстващ и заложен от несъзнаваното за публичен достъп.

[69] Имайте предвид, че Глупака няма меч, това не е неговият начин. Той по-скоро е като „пияния майстор“. Мечът носи своите причинно-следствени връзки, докато при шута нещата не биват прекарвани през ума и затова се случват по възможно най-вълшебния начин. Той е тотално едно с Всичко и понеже това е състояние на съзнанието, което не е характерно за дефиницията ни за „човек“ – поведението му отстрани изглежда като налудничаво. Той обаче остава закачен за потока. Ако някой замахне с брадва към него, той точно в този момент ще се спъне и ще избегне брадвата, „без да иска“; същевременно противникът му, напълно обезоръжен от спонтанните му и неочаквани действия, от изненада тотално ще загуби равновесие и ще падне.

[80] Станахме преки свидетели как това просто разруши концепцията за семейната единица в рамките на век, защото тя бе вписана в корпоративния механизъм. Изпиващата душата гравитация на работата над индивида в името на това „да оцелееш, защото имаш семейство“, измести центъра на вниманието и приоритетите на човека, в което виждаме пряко отражение на очевидно съществуващия контракт между Хронос и Мамона. Обратният цивилизационен път е на практика вече неосъществим колективно. Той изисква всяко едно семейство да се саморазгледа чрез архетипните му проявления/потенциал, за да могат членовете му да разберат как да осветлят и трансформират инерционната динамика заедно. Това може да върне семейния огън в центъра, където му е съдено да бъде, а не то да бъде жертвано на олтара на Хронос. Когато двете базови енергии на семейната единица заемат естествените си роли и се свържат – създават семейно огнище. Ако огънят му се жертва само за работа, те попадат изцяло под властта на Хронос, който изяжда все повече и повече от личното време на мъжа и жената в името на материални придобивки. И когато той погълне времето им, те стават роби на неговата сянка и въобще нямат шанса да проявят тези архетипни енергии.

[82] Всички те се притежават една друга в win-win feedback loop, който ги държи на повърхността по брилянтен начин. Заедно тези 3 корпорации печелят от всеки един аспект на живота ни. На този етап нещата са построени така, че при всяко едно наше взаимодействие с каквато и да е форма на икономика – ходейки на работа, купувайки нещо, карайки кола, отивайки до банката – ние сме във взаимоотношения с „BlackRock“. Защото Черният камък е в центъра на света и всички мъртви тела изгубени в морето се стичат към него.

[87] Мотивът ми направи впечатление и на финала на Световното първенство по футбол в Катар през 2022 г. (изигран на стадион-око), когато Меси вдигна златната купа на ръце, а емирът му сложи кралски черно-златен бишт, което остана някак некоментирано в дълбочина от световните медии като символика. Макар всички златни купи или медали (приемани по традиция на върха на тристепенен пиедестал) да символизират притежанието на Слънцето към определен момент във времето (поради което и интуитивно се вдигат високо над главата), то в случая на Меси му бе оказана и специална чест, която символично го превърна в част от кралското семейство. Най-малкото той бе покрит с цветовия код на местната и световна Axis Mundi.

[100] Всъщност най-интересното относно този персонаж идва покрай самата актриса Анна Савай, а не героинята, която играе. В интервю тя разкрива как собственият ѝ опит с реално бедствие я е свързало по-добре с предисторията на Кейт. Анна е била в Япония по време на земетресението през 2011 г. и обяснява как собствената ѝ травма е повлияла на изграждането на „Кейт“, която в сериала преживява нападението от Годзила в Сан Франциско. Интересно е, че тази сцена изобразява как гигантският гущер разрушава моста Golden Gate докато Кейт е на него! Това прави допълнителна връзка между вече изброените концепции, особено по оста trickster/злато.

[107] В това си търсене магьосникът прибягва до услугите на Сейър – прикриващо се като човек същество с обонянието и сетивата на куче. Интересното е, че тази роля е изиграна от Джаки Ърл Хейли, който в „Watchmen“ играе детектива Роршах. Тук той е „куче“ и може да надушва следи на хора. Това синхромистично приравнение отново слага знак за „=“ между сирианците и Пазителите. Сейър подушва и опитва кръвта на Джейк и казва на Мъжа в черно всичко за него.

[111] Точно докато пишех това, се появи статия за множество артистични инсталации на платото в Гиза, някои от които вдъхновени от книгата „Turris Babel“ („Вавилонската кула“) от 17 век на германския йезуит Атанасий Кирхер. Всички са много интересни и символични, но две от тях директно изобразяват нашия кръг с точката и синия лотос.

Разбира се, шансът това да се случи в същия ден, в който пиша за „кулата“ и „времето“ е нулев, което най-малкото казва за пореден път, че Египет има още какво да даде. О, знаете ли какво е името на общата изложба? „Forever is Now“ :)

[121] Оттогава срещнах концепцията няколко пъти: в „Castlevania“, където замъка на Дракула (магьосникът на епохата) също се местеше в пространството чрез магия; в епизод 18 от по-рано споменатата анимация „Galtar and the Golden Lance“, който се казва „Antara The Terrible“ (серията разказва за замък, който се повява само веднъж на 100 г. между залез и изгрев и който съхранява „тъмния камък“ (показан в златна рамка на син фон), даващ невъобразима магическа мощ); и, разбира се, в анимацията, която ще разгледам след като завърша с „Krull“.

[133] Това е двустранно и се отразява и на нея, което е много умело поднесено визуално, посредством постоянно променящата се възраст на Софи в течението на филма. Тя е ту стара, ту млада, когато е около Хаул, което говори за пробуждането и на нейното сърце и факта, че огънят има влияние и на магията на времето (защото на моменти тя успява да отслабва проклятието направено върху нея в тези моменти). Още по-любопитното е, че тя въобще не си дава сметка, че става ту млада, ту стара, защото самият Хаул знае от самото начало с какво си има работа, и не намира за нужно в нито един момент да го изговори, че да ѝ бъде огледало и това да се сведе до нейния съзнателен фокус. Ето защо тя винаги става 18-годишна, докато спи (понеже е в нейното несъзнавано), а Хаул я наблюдава спокойно.

[135] Не смятам да отделям много време на това, но цялата кралска линия тук е застъпена много пряко, защото владетелят на realm-а иска Хаул на своя страна във войната. Сулиман от своя страна знае какво е Хаул и иска да контролира неговата магическа траектория. Има и изключително усукана сцена, в която Хаул успява да се преобрази като самия крал и да разговаря със Сулиман. Той дори пристига на управляван от него (летящ) кораб (на заден фон зад прозореца), което е поредното уникално просмукване от изградената синхромрежа – пират-магьосник се преобразява на крал, така въплъщавайки и двете фигури. Архемагьосницата обаче го разпознава веднага и отгоре на всичко внедрява в живота на Софи едно свое куче-съгледвач, което я следва през половината филм и представлява другото редовно просмукване свързано с Пазителите.

[151] Интересно е да се отбележи, че този микс се създава в устройство, което създава човечета, хванали се „на хорце“ около него, в резултат от смесицата на различните есенции сънища. Това нямаше да ми направи такова впечатление, ако не бях видял същото в „Howl’s Moving Castle“, където падащите звезди на практика се хващат за ръце около магьосника. В „The BFG“ това е генерирано от друго нещо, което също е паднало от небето – сънищата, просмукващи се от северното сияние. Намирам това за интересно най-малкото в контекста на това как всичко, падащо от небето, си има история, живот и индивидуалност, която има капацитета да навлиза и изменя човешки съдби.

[157] В процеса на четене е възможно да възникне резонният въпрос (който, предвид колко много информация погълнахте досега, допускам, че само аз си задавам): как така Хронос е Сатурн, пък времето се закотвя чрез Axis Mundi, която отгоре на всичко е закачена за Полярната звезда? С риск да тривиализирам доста високия досега стил на автора (:Р), ще дам следния безвкусен пример: Издателство „Паралелна Реалност“ издава книги, чието съдържание само по себе си представлява интерес за читателя, но той получава това съдържание чрез куриерска фирма „Еконт“. Т.е. самата идея, че „нещо съществува“, не го прави автоматично достъпно за всички директно от неговия източник. Нужни са изградени в реалността канали, по които това съдържание да пристигне до своята крайна дестинация. Аналогично на предложения пример, Сатурн може и да е архетипът на времето, но той има нужда от канали, които да проведат неговите меми в реалността, и да ги направят работещи. По комплексни причини Axis Mundi и Полярната звезда играят именно тази роля.

[159] Отражение от същия семантичен ред има и в новия „Twin Peaks“, в който, след като пада атомната бомба и сенчестите сили нахлуват на Земята през отворения от взрива портал, една от сенките просто изскача в нощта и започва „да иска огънче“ в една вече емблематична супер mindfuck сцена. Защото след падането на бомбата идва новата епоха и сянката иска „да изсмуче огънчето на всички“ – време за жътва! Иронично, сцената по всяка вероятност произлиза от личния живот на Линч, който доскоро бе страстен пушач (започнал на 8-годишна възраст) и в момента страда изключително от това.

[165] Иронично, тази година стана ясно, че „човекът, който спаси времето“ – Робърт Дауни Джуниър – сега ще сложи негов край в MCU. В едната си роля той прекрати „infinity war“, а в бъдещата си такава предполагам ще „заплаши времето“ по друг начин, но отново чрез война в „Avengers: Secret Wars“. Той ще изиграе Doctor Doom, чието име само по себе си говори за Апокалипсис. И двамата герои носят желязна маска :) Виждате отново огледалната динамика на Бялото и Черното слънце в лицето на един актьор и в един и същ контекст (този на MCU).

[168] Или наративно – „да се оттегли“, както д-р Манхатън прави в „Watchmen“. Първо Джон създава неуспешна „Световна ос“ на Марс под формата на огромен часовник, но земята/златото му го счупва, защото той все още не е изпълнил последната си функция, свързана с Апокалипсиса. След като това е изпълнено, той се оттегля for real. В сериала пък това оттегляне отвежда д-р Манхатън на Луната на Юпитер Европа, където създава своя Axis Mundi и свои си Адам и Ева – отново анализирано по-рано в текста.

[172] Днес наблюдаваме масовото пропадане на този принцип особено у деца, на които „постоянно им е скучно“. При нас възрастните не е много по-различно: времето, в което можем да седнем да научим или свършим нещо, свързано със страстта ни, ние губим с глупости в YouTube, безмозъчни игри на телефона или празен browsing. И се мразим за това. Така всъщност се изгражда обратната връзка – понеже не упражняваме огъня си, ние автоматично губим и „времето“ си. Направо „убиваме време“. Затова и съм казвал, че когато човек упражнява страстта си, той старее по-бавно по отношение на неговата собствена референтна точка. Защото начинът, по който тече времето, е друг.

[173] Едно от по-ексцентричните просмуквания на принципа може да бъде видяно в мета-сериала „Legion“. Там има момиче, чийто баща я учи да пътува във времето, и визуалната механика беше, че колкото по-назад се връща, толкова по-опасно става, и освен това ѝ се налага да жертва по зъб всеки път, след като ползва способностите си! Той просто пада. Това хвана вниманието ми, защото в моето съзнание има много пряка връзка между зъбите, огъня и Световната ос, която в синхромистичния ни контекст свързана с времето звъни още по-силно, имайки предвид, че знам за това от Питър Муун. Обединяващият фактор тук е еврейската буква шин (ש). Тя означава както „зъб“, така и „тайния огън“ – по официална информация дори формата ѝ отразява 3 разклонения на пламък. Според същата официална информация „това са 3-те колони на Дървото на живота, издигащи се нависоко като пламъци, пречиствайки и променяйки условията на нашия живот, учейки ни да бъдем приравнени с цялото Творение“. С две думи – вашата страст, вътрешният ни огън. Така че е крайно интересно за мен как героинята в „Legion“ губеше зъби, ако искаше да пътува във времето – т.е. „даваше от огъня си“.

[177] Малкото, което мога да кажа в тази посока е, че всяко време си ражда конституция, която изменя ъгъла от който биват разглеждани и преживявани различните архетипи. Директен пример водещ до яснота е, че допреди 200 г. фактора „любов“ не е съществувал в уравнението за създаване на семейството или поне в никакъв случай като „първопричина“. Но това вече няма как да бъде извадено от уравнението, колкото и илюзорно да е то, защото има прекалено голямо съгласие с този фактор. В миналото е имало просто сблъсък на земни маси, никой не е питал „харесваш ли този момък, искаш ли го за свой жених?“ или „лична ли ти е тъз мома?!“. Земята се оре и при нейната оран привидно отделните буци се разрохват и почвата се смесва. На подобен принцип два рода са се харесвали и са решавали, че имат нещо общо и това е било достатъчно за създаването на съгласие чрез сродяване (брак). Романтизирането на другия идва изключително късно, но днес то е движеща сила на абсолютна всяка история и песен до степен в която не можем дори да си помислим, че това всъщност не е била „очевидната парадигма винаги“. На подобен принцип се променя светоусещането за всичко: мода, литература, кино и разбира се – самата концепция за „време“.

[179] Като съм много далеч от мисълта, че те са единствените, които имат контрол над времето, и не съществуват и други фракции, бърникащи там, под шапката на друг архонт, имащ достъп до тази модалност на реалността. Просто ако навлезем и в това, ще стане тотална каша, предвид и че нещата в това отношение са много динамични и се променят постоянно. Дори самите вюъри описват „Залмоксис“ като „изгнаник“ – т.е. каквато и да е принадлежността му, позицията му по никакъв начин не е константа, предвид че е в ресора на „времето“, което по своята природа е променливо.

[181] Имайте предвид, че оригиналната версия на „Metropolis“ е била 153 минути и тя никога не бива напълно възстановена. През 2008 г. в Аржентина е открита повредена лента на оригинала, която е реставрирана 2 г. по-късно, и общото ѝ времетраене е 148 минути. Реставрираната версия е обявена за първия филм, добавен в Световното документално наследство на ЮНЕСКО, и до днес се счита за един от най-влиятелните филми изобщо. Именно на тази версия стъпвам и аз.

[197] Както казах, предшественикът му „Metropolis“ също е финансов провал, но се превръща в култова класика, което ще се случи и с „Megalopolis“. За да го създаде, Копола продава личния си бизнес с вино, защото никое студио не се е наело да го финансира. В миналото той е правил същото с „Apocalypse Now“ (1979) и „One from the Heart“ (1981), а провалът на последния го кара да обяви фалит. Всичките му следващи филми до „The Rainmaker“ (1997) са направени, за да изплати дълговете си.

[198] Това е абсолютно сигурно, между другото, защото гледах доста интервюта с него, и слушах какви идеи е искал да предаде. Освен ако тотално не се прави на луд за пред камерите, то той не вижда по-широката митологична рамка на своята творба, което е сигурен гарант, че става дума за канализиране на несъзнаваното. Забавно ми бе да го гледам с черно-жълта вратовръзка и часовник с кралскосиня каишка в почти всичките му интервюта обаче :Р

[201] Грубо казано, Копола се е опитвал да направи този филм в продължение на 40 г. Той пише сценария в началото на 80-те години, но филмът е оставен на заден план отчасти поради споменатите му финансови дългове. Многократно споделя, че никога не му е пукало за парите, винаги е следвал страстта си и това му е носело пари, дори когато е нямал никакви. Винаги е вкарвал духа на игривостта във всичко, което означава, че разбира принципа на страстта по собствен начин. И макар да е банкрутирал няколко пъти в живота си, той изобщо не изглежда притеснен от финансовия провал на „Megalopolis“, в който влага $140 млн. лични пари. Именно защото той е продукт на страстта му „да направи този филм“, което го превръща и в това, което е.

[211] Апропо, нещо, по което можете да познаете магьосника в неговата груба наративна форма, е, че той има наметало. Имайте предвид, че за да излезете сред обществото с плащ, без това да изглежда нелепо (отгоре на всичко осъзнавайки, че сте единственият, който носи такъв), трябва да притежавате и поддържате доста достолепна геометрия. Т.е. претенцията за личността ти и това, което наистина си постигнал, следва не просто да са изравнени, но и да позволяват на осанката ти да понесе наметало, без да бъде смешно или претенциозно. Този плащ следва да е продължение на личността ти, а не нещо, което те „превръща в личност“. Цезар през цялото време носи плащ във филма, защото е магьосник, който изменя траекторията на цялото човечество.

[225] В началото на филма Джулия и Клодио са от обща компания, ходеща групом по клубове и светски събирания. Тя не му обръща внимание (за разлика от всички други жени), а той я желае, защото не може да я има. На практика паразитната енергия (която винаги иска да се закачи за чистото) не може да проникне в нея, въпреки че в началото тя самата се отдава на поквара. Когато впоследствие Джулия избира Цезар, Клодио прави всичко възможно да навреди на братовчед си от ревност.

[237] В която синхродупка не мога да навляза в момента, но искам да знаете, че зад този символ/традиция съществува такава. В интерес на истината, тази част от книгата бе отдавна готова и оставаше 1 седмица до публикуването ѝ (даже вече бях публикувал и анонса си за нея), когато мой познат, без изобщо да знае за какво пиша, ми прати това видео. Лично аз крайно не харесвам Нийл Деграс Тайсън, но тук той на практика казва, че топката наистина е Северната звезда – нещо, което не бях research-вал фактологически, но просто виждах архетипната му неминуемост до степен, в която можех с увереност да го твърдя, без да знам нищо по темата. Силата на синхромистицизма :)

[240] На едно по-повърхностно ниво това е свързано и с факта, че съпругата на Франсис Форд Копола (Елеанор) си отива от този свят през април 2024 г. – по-малко от половин година преди филма да излезе на екран (тогава той все още е във фаза „постпродукция“). Респективно в титрите след филма има посвещение на нея, а самият филм говори за магьосник, обсебен от мъртвата си съпруга, което води до измислянето на материал, налагащ Axis Mundi. Аналогично на принципа микрокосмос-макрокосмос Копола създава „материал“ във формата на филм, който обхваща времето.

[241] Говорейки за подобен тип взаимовръзки, тук искам да кажа, че именно покрай филм за злато съм преживявал и най-фрапантния си случай, влизащ в категорията за „ефекта Мандела“. Става дума за продукция директно казваща се „Gold“ (2022) с черно-жълт плакат. Филмът е за човек от близкото бъдеще, който търси превоз из пустинята, попадащ на най-големия къс злато, откриван някога. Той трябва да изчака партньора си в пустинята под изсъхнало дърво, за да не загубят локацията на златото, но остава без вода и накрая бива изяден от кучета. „Gold“ не е нищо особено и на практика е филм за човешката алчност. Това, което ме порази обаче, и дълго време не можех да повярвам е, че главният герой не се играе от актьора, който помня, когато го гледах за пръв път. Ако от тази книга сама по себе си не е станало ясно, искам да натъртя, че аз съм киноманиак от дете, с огромни познания в областта. Самият факт, че в момента съм способен да боравя с над 90 продукции едновременно и да извеждам връзки и контекст от тях на множество нива би следвало да казва нещо. Запознат съм с актьори, режисьори и техните филмографии на едно ниво доста над средното. Не съм някой, който е способен да гледа 90-минутна продукция, и „просто да запомни грешно“ лицето на главния актьор предвид това, че вече го е гледал в десетки други филми. Това просто не се случва така. Респективно гледах „Gold“ в началото на миналата година от интерес, за да видя има ли нещо, което си струва да бъде включено в следговора на „Долината на златните тронове“. Такова нямаше, но ясно помня, че филмът бе с Оскар Айзък в главната роля. В края на миналата година отворих филма отново за справка в контекста на настоящия текст и бях шокиран да видя, че в главната роля бе Зак Ефрон. Макар на лично ниво да знам, че няма как да направя грешка от такъв калибър (двамата дори не си приличат), съм наясно как ще звучи това на останалите. Истината за мен остава, че това е най-стряскащият пример за ефекта Мандела, който съм имал през поп културата. В моето съзнание всички останали актьори във филма и всяко едно действие от него е абсолютно същото, само актьорът е различен. На лично ниво за мен е символично, че подобна аномалия се случва именно с филм, наречен „Gold“.

[243] Откъсването от Планетарния дух води до дегенерация на ДНК, защото имаме контракт всяко тяло да си има елементал. Ако прекъснеш тази връзка почва дееволюция. И тъй като сме във века на генните манипулации, ще станем свидетели на генетичния аналог на атомната бомба. Ето защо ДНК е един от генералните нови вектори на внимание в новата Игра (that I can tell) – цялото му картографиране и превръщането му в database, както в сериала „Watchmen“.

[245] Най-непосредственият пример е, че старите начини на „правене“ се губят. Никой не може да направи готическа катедрала, която да изглежда по този начин, по който изглеждат направените от старите каменоделци. Защото някакви неща за камъка вече не се знаят или дори да се знаят ще струва милиарди, и това винаги би било първата мисъл при старт на такова начинание: „колко ще струва“, а не „какво ще стане накрая“. Преди това се е правило с devotion, имало е връзка. Сега тази връзка вече я няма и деформацията на канала веднага удря отново в парите. Защото, когато нямаш земя, отношението ти към парите ги прави предоминантни.

[250] За мен е интересно да спомена, че последния път, когато бях в Ню Йорк, навсякъде се продаваше тоалетна хартия с лика на Тръмп. Ето защо ми стана смешно, когато прочетох, че режисьорът на филма Али Абаси е коментирал отказа на „Netflix“ да работят с него по следния начин: „Те имат милиони MAGA-абонати в САЩ, които са най-големият им пазар. На бизнес равнище разбирам това напълно. Ако сте в бизнеса с тоалетна хартия, не искате да отчуждите половината публика, която си бърше задниците. Искате да продавате тоалетна хартия на всички“. В комбинация със златния трон от плаката, тук отново виждам просмукана идеята за лайното по възможно най-абсурден начин – чрез нелеп режисьорски коментар.

[251] Бретънуудската система (на английски „Bretton Woods system“) е международна система за организация на валутните курсове и търговските разплащания, установена в резултат на провеждането на специална международна конференция, състояла се от 1 до 22 юли 1944 г. Името си получава от курорта Бретън Уудс в щата Ню Хемпшиър, САЩ. На конференцията участват 45 държави и нейната цел е организация на международните парични отношения по нов начин след ВСВ. Обменните курсове на валутите трябвало да бъдат по-гъвкави от използвания дотогава златен стандарт и съотношението им трябвало периодично да се пригажда към стопанската производителност на съответните държави чрез ревалвация или девалвация. По този начин се целяло да се предотврати дефлационното въздействие на дефицитите в платежните баланси, възникнали преди войната, и да се възстанови валутната конвертируемост в името на безпрепятственото движение на стоки. На страните бил даден 5-годишен преходен период за премахване на валутния контрол и търговските ограничения. В крайна сметка надделява предложението, което организира световната валутна система около американския долар, но той от своя страна е свързан с фиксираната цена на златото от $35 за тройунция. Така щатският долар става световна валута, наред със златото.

[252] „Евродолар“ е термин от сферата на международните финанси. Под евродолари се разбира съвкупността от парични средства, деноминирани в долари на САЩ, и държани в банки, намиращи се извън територията на Америка (главно в Европа) – т.е. извън юрисдикцията на Федералния резерв, натоварен с издаването на националната валута на САЩ и контрола върху нея. Първоначално терминът се употребява само за щатските долари в европейски банки, но по-късно обхватът му е разширен до всички банки извън САЩ.

[257] В същата връзка е интересно твърдението на някои финансови анализатори отпреди 10 г., че самото зачеване на еврото първоначално е било проектирано с цел в даден момент то да бъде подкрепено точно от златото. Същевременно редица финансови специалисти както тогава, така и днес често посочват напълно нелогични феномени по отношение цената на златото в моменти, в които то е бясно изкупувано от различни играчи на пазара, а цената му на практика си остава „същата“.

[266] Този елемент има и по-особено наративно значение, защото през целия сюжет главният герой не можеше да запали бензиновата запалка, оставена от загубения му брат в различни ситуации. Т.е. „той нямаше огънче“, защото бе загубил бащината си фигура (в негово лице). Накрая обаче, точно в сюблимния момент успява да запали фитила на топа с нея и да уцели противниковия хеликоптер. След това успява да се изкачи по висящия над водната Бездна кораб, за да стигнем до вече представената преди стотици страници сцена, в която партньорът трябва да подаде ръка на главния герой с часовника. Моментът, в който той се превръща в новата му „бащина фигура“ (която позиция досега е заемала отдавна изгубения брат). Този момент на излизане от Бездната (както обясних) е свързан и със спасението на ДНК-то на рода, затова и „виждащият“ трябва да поеме приключението – иначе генетичната му линия пропада по подобие на видяното в „Megalopolis“ между Клодио и Крас. Ето защо за мен е толкова емблематично, че главният герой се катери до ръката на партньора си на фона на метална верига, която буквално прилича на двойната ДНК спирала:

На неин фон накрая той стига до максимума, който може, и подава ръката си, за да бъде хваната. За целта партньорът на главния герой трябва да пусне черната раница със златото, защото не може да избере и двете. Тя потъва във водната Бездна, но главният герой е спасен. Злато за душа.