Животът е кратък епизод между две велики мистерии, които всъщност са една.

– Карл Юнг

Най-важното, което следва да осъзнаем тук, е, че не става въпрос за филм, който трябва да се гледа просто „за да се разбере тази книга по-добре“... „The Fountain“ е задължителен, за да се осмисли човешкото преживяване като цяло. Затова – дали сега или на по-късен етап в живота ви – просто седнете и гледайте този филм, would ya?

Личен път

Това е едно наистина вдъхновено произведение на всяко едно ниво. Комбинацията между история, визия, актьорско майсторство, режисура, операторско майсторство, осветление и музика, в комбинация с правилната доза мистерия, чийто смисъл не е изрично формулиран и изведен в края наготово – за мен дефинират „съвършенство“. Остава необяснимо и как Дарън Аронофски прави този филм само на 37 г. Да създадеш своя Opus Magnum на такава възраст и (още повече) да го компресираш до 90 мин.[1] е изключително постижение.

Помня, че като излезе през 2006 г. бях толкова впечатлен от филма, че веднага влязох на следващата прожекция отново в същия ден. Бях толкова „гладен“ за него, че на другия ден отидох да го гледам пак. Отново и отново, водих кой ли не на прожекция само за да „имам повод“ да го гледам „още веднъж“. И така общо 6 пъти в рамките на няколко дни.[2] „The Fountain“ говореше на душата и клетките ми по начин, който тогава не можех да си обясня. Със сигурност не съм разбирал филма, както мога да го осмисля днес, но това не ми пречеше да плача постоянно, защото – колкото и сантиментално да звучи – сърцето ми разбираше. Просто той имаше притегателна сила отвъд разума, която бъркаше в митохондриите ми по безпрецедентен дотогава начин, и цялото ми тяло изтръпваше.

Днес разбирам, че това е било възможно, буквално защото филмът е алхимичен (без каквито и да е „метафори“ – казвам го буквално).

Резултатът?

„The Fountain“ остави такъв съзнателен и подсъзнателен печат върху мен, че той не просто се превърна в лого на самото Издателство (3 г. по-късно)... той си има и самостоятелна стая и фонотека в сайта.

Това обаче е най-малкото.

Реалните митологеми зад филма (на които в крайна сметка той също е просто проводник), тласнаха духовния ми път в посока, която чак на този етап мога да видя в по-голяма цялост, почти 20 г. по-късно. Доскоро това бе в несъзнаваното ми, но скритата архитектура на този филм отразява пътя на определен тип есенции, които винаги ще са привлечени от въвлечените в историята му архетипни cluster-и.[3] Така на няколко етапа от живота си аз откривах постфактум, че следвам определено митологично ядро, което е отразено от филма, който е проявление на същия този канал под формата на „вдъхновено произведение на изкуството“. Самият канал обаче е доста древен.

История на създаването на филма

Разбира се, това, което Аронофски влага съзнателно във филма си, покрива частично този канал. Не е тайна, че той се интересува от духовната страна на живота. Подобно на Дейвид Линч той практикува трансцендентална медитация, а всеки, който е гледал „Pi“ (филмът, с който пробива), е наясно, че бивайки евреин, се интересува и от Кабала. В интервю през 2014 г. той признава: „Най-големият израз на това, в което вярвам, е в „The Fountain“. На друго място коментира сложността и основното послание на творбата си: „Филмът много прилича на кубчето на Рубик – можете да го подредите по няколко различни начина, но накрая резултатът е един и същ“.

Но какъв е по-точно този „резултат“ и как се стига дотам?

Аронофски гледа „Матрицата“ през 1999 г. и бързо разбира, че тя предефинира жанра на научната фантастика. Започва да мисли как да напише сценарий, който да изследва нови територии в ресора на „Матрицата“ и нейните предшественици „Star Wars“ и „2001: Космическа одисея“. Той искал да създаде история, която да надхвърли сюжетите, движени от технологията и науката. Смята, че научната фантастика е превзета от „технологична похот“, и иска да даде своя собствен дан в обратната посока. В интервю споделя: „Видяхме всичко. Вече не е интересно за публиката. Интересните неща са идеите; търсенето на Бог, търсенето на смисъл“.

В същия период родителите на Дарън заболяват от рак и той за пръв път започва да мисли за смъртта. Въпреки че и двамата успяват да се излекуват, темата остава. Така заедно с неговия приятел от университета Ари Хендел създават историята зад „The Fountain“, а по-късно Аронофски написва и сценария за филма. Той го определя като „psychedelic sci-fi“ или „inner sci-fi“[4].

Следва дълъг период от 6-7 години, в който филмът се опитва да се роди[5] в лоното на „Warner Bros.“. През юни 2002 г. обаче „Братята У.“ се срещат с Аронофски, изразявайки загриженост относно ескалиращия бюджет, заплашвайки да спрат проекта, освен ако не бъде намерен допълнителен финансов източник. Продуцентът на филма се обръща към независими компании за подкрепа и успява да привлече „Regency Enterprises“, които остават докрай в играта.[6]

Със съфинансирането на „Regency“, които попълват дупката на „Warner Bros.“, общият бюджет на филма е $70 млн. и започва предпродукция в Австралия. Ангажираният с главната роля докъм онзи момент Брад Пит се отказва от продукцията, защото желаните от него промени в сценария не са покрити. Това се случва 2 месеца преди началото на снимките. Аранофски се опитва да привлече Ръсел Кроу, но той е твърде изтощен от наскоро завършен проект. Така продукцията започва да губи пари, нещата излизат извън релси и през септември 2002 г. от „Warner“ замразяват проекта.

Дарън решава, че след като не може да заснеме филма си, то той поне ще го публикува...

За щастие, успява да запази правата си да издаде историята под формата на графичен роман, базиран на непроизведения сценарий. Той разказва: „Знаех, че е труден филм за правене, и си казах, че ако Холивуд ме прецака, поне ще направя комикс от него“.

Аронофски продава историята на „Vertigo Comics“[7] и се среща с художника Кент Уилямс, чиито илюстрации по някакви неразбираеми за мен причини го впечатляват. Аронофски наема Уилямс да нарисува графичния роман, а Ари Хендел (съсценарист на филма) предоставя на Уилямс своите записки, снимки и изображения за „маите, астрономията и пулсарите“, за да му помогнат в дизайна на романа. Аронофски от своя страна дава свободата на Уилямс да интерпретира историята, както художникът намери за добре. Така се ражда и графичният роман с твърди корици „The Fountain“, който, като верен фен, и аз притежавам на хартия.

На неговата корица виждаме нашия символ „☉“ в „о“-то на „The Fountain“ в синьо, както и общ синьо-златен фон, на който изпъкват Дървото от филма и нашата пътеводна звезда в небето

На практика комиксът е отчаяният опит на Аронофски историята му все пак да види бял свят. Този продукт е важен за нас по една-единствена причина. Той е 4 г. по-стар от самия филм[8] и историята в него е в оригиналния си вид, защото де факто представлява първия сценарий на „The Fountain“, който се проваля през 2002 г.! След като този роман бива издаден, Аронофски пренаписва сценария и преосмисля филма, който все пак успява да заснеме 4 г. по-късно. С което искам да кажа, че има разминавания между разказа, така както го познавате от екрана и този, който може да бъде открит в комикса. Тези разлики не са космически (pun intended), но някои от тях са много издайнически за авторовата идея, която в крайния игрален продукт не остава изказана докрай и умишлено е оставена по-абстрактна. В комикса това не е така и още от самото начало много ясно е постулирано „кое какво е“, няма никакви енигми. Ето защо като започна със същинския синтез ще правя референции и към графичната новела, за да изсветлявам по-успешно концепциите, които искам да предам.[9]

Въпреки че Аронофски все пак ражда историята си в масовия фокус благодарение на „Vertigo“, неговата мечта филмът да бъде заснет, никога не умира. Той не се предава и след няколко години успява да рестартира „The Fountain“ с Хю Джакман и Рейчъл Уайз в главните роли, макар и с бюджет, скъсен наполовина ($35 млн.).

Впоследствие се ражда мнението, че именно по-бюджетният подход е произвел и един по-добър филм. Така важните за Холивуд „popcorn“-моменти са там, за да оправдаят бюджета и да привлекат целевата аудитория в киносалоните, но в крайна сметка именно рационализирането на бюджета на филма спомага за по-ефективното предаване на историята. Сиреч, поради липса на пари, той по принуда бива съблечен до сърцевината си, което парадоксално – ражда злато :)

Но стига fanboy-щина!

Време е да започна по същество, че нещата тук и без това са дебели!

Трите времеви линии

„Време“ тук наистина е ключова дума за разбирането на общата рамка. Защото филмът се развива в три времеви линии едновременно, разказани нелинейно, все едно гледани от перспективата на Висшия Аз. И макар в тях да участват едни и същи персонажи (явяващи се инкарнации на този Висш Аз), онова, което обединява мета-наратива, е Дървото на живота. Разбира се, ще разгледаме това доста по-подробно на малко по-късен етап. Засега можем отново да посочим архетипната заигравка[10], че на английски числото „три“ е „three“, което звучи и като „дърво“ („tree“). Така че става въпрос за three tree stories :)

Минало, настояще и бъдеще

В опита си да създаде „psychedelic sci-fi“, Аронофски въвлича историческа компонента, обвързвайки я с бъдещето. Научнофантастичният момент тук идва от контраста между нещо, случило се „много, много отдавна“, и нещо, което ще се случва в „далечното бъдеще“. В даден момент обаче режисьорът осъзнава, че трябва да създаде свързващо звено между Бездната, стояща между двете времеви линии, история, която да балансира нещата. Така възниква централният наратив на Томи Крео, ситуиран в онова, което е най-близо до „зрителското Сега“. Аронофски го нарича „сърцето на филма“ – нещо, което да върже и поддържа цялата конструкция свързана в центъра.

Още тук е важно да се каже нещо за онези, които не са задълбавали много-много в сюжета. Доста хора считат, че линиите с конкистадора в миналото и пътешественика в космоса „се случват във въображението на Томи“. Разбира се, всичко подлежи на зрителското тълкувание (и наистина има различни подходи към това „как“ може да се тълкува филма), но от гледна точка на наративната структура[11] тези времеви линии са реални. Макар историята на конкистадора Томáс да влиза в общата наративна рамка посредством книгата, която Изи Крео пише, тази история не само представя изначалната травма на душата на Томи; тя създава езотеричните предпоставки да гледаме на всичко това като изциклянето на дадена верига от преживявания чрез различните инкарнации на един Висш Аз. Чрез изследването на този experiential loop в различни времеви линии, в крайна сметка главният герой го трансцендира. Така че тези две истории са реални, най-малкото в смисъла на това, че са дълбоко взаимообвързани, и всяка една определя другата по комплексен начин.[12] Затова и аз самият ще разглеждам филма в контекста на tree реално случващи се истории.[13] Те са представени като такива и чрез времева линия, присъстваща в долния край на един от официалните плакати на филма:

Респективно историята от миналото се случва през 16 век в Испания и джунглите на Централна Америка; тази от настоящето през 2005 г.[14]; а от комикса разбираме, че бъдещата времева линия се случва през зимата на 2463 г.

В този филм Хю Джакман играе 3 различни персонажа[15]: един от миналото, един от настоящето и този от бъдещето[16]. Тук е интересно да се отбележи, че докато четял сценария, към онзи момент актьорът четял и Джоузеф Кембъл. По този повод той споделя, че осъзнавал много ясно, че в лицето на „The Fountain“ той ставал свидетел на съвременен мит. Според мен това е една от причините, той да пресъздаде тези 3 различни персонажа по такъв уникален начин, вживявайки се в ролята си напълно. Отдадеността му проличава от факта, че за да се подготви за ролята си във времевата линия на настоящето, Джакман контактува с жена, претърпяла операция на мозъчен тумор, и има съкровено преживяване с нея. Жената била с руса коса, приличаща на тогавашната му съпруга. Той споделя: „Всичко, за което можех да мисля, беше, че виждам жена ми на тази маса. Колкото и да четях сценария, да теоретизирах и практикувах философия, в този момент знаех, че не съм толкова готов за смъртта“. Т.е. той има реално митологично преживяване, готвейки се за ролята.

В допълнение, за да придаде индивидуалност на различните си герои, актьорът заема различна поза за всяка своя персона: като конкистадор Джакман е изправен и наклонен напред, за да пресъздаде неудържимата природа на героя си; като учен се прегърбва, за да символизира всеотдайния си фокус върху работата, „смазан от тежестта на света, лежаща на плещите му“; като космически пътешественик Джакман практикува дзадзен и демонстрира постоянство и дисциплина в начинанието си[17]. С цялото си това посвещение Хю дава своя собствен дан за митологичността на филма.

Имайте предвид, че въпросната митологичност на „The Fountain“ е в известен смисъл неизбежна, защото сюжетът изследва живота и смъртта – основните и главни компоненти на всяко едно hero’s journey! Макар той да не разкрива някакви „велики тайни“, най-важната от тях се оказва „как да живеем, без да ги знаем“ :) Отговорът винаги е бил един.

Човек трябва да приеме смъртта като част от живота.

Разбира се, това няма как да се случи без героят да премине през циклите на Бялото слънце, свързвайки се накрая с Черното такова. Ето защо няма и как да говорим за „The Fountain“, без отново да спрегнем Бялото и Черното слънце, които тук са по-очевидно изявени от всеки друг филм разгледан досега.[18] Това проличава най-вече по корицата на едно рядко специално книжно издание към продукцията, което представлява гланциран фотоалбум с избрани (допълнително обработени с art) снимки от филма, който върви и с книжка, съдържаща сценария на „The Fountain“:

В процеса ще добавям снимки и от него за илюстрация на определени аспекти, които там са хванати по прекрасен начин

На тази корица виждате най-буквалната визуализация в поп културата (to date!) на идеята, че черната дупка в центъра на планетата е „обкована“ от златен пръстен.[19] Което, освен всичко друго на този етап, трябва да разбирате, че символизира по същество и самото hero’s journey на индивида.

Томáс Верде

В „The Fountain“ това пътешествие започва с история от 16 век, в която Хю Джакман играе конкистадора Томáс Верде.

Той е поданик на кралица Изабела, която е на път да загуби контрол над своето кралство от силите на Инквизицията. Инквизиторът на Испания смята Изабела за кралица „единствено на своите собствени грехове“ и е жаден за кръвта ѝ[20]. Той я подозира в езичество и в известен смисъл това е вярно. Защото, макар че тя търси митологичното Дърво на живота от Стария завет (т.е. търсенията ѝ са в рамките на storytelling-а на самата религия), то тя иска да е безсмъртна, което обаче вече е качество само на Бог. Поради което тя автоматично влиза в грях. А той се лекува само с...

В този мотив виждаме просмукана идеята за конфликта между папските системи и монархизма, ултимативно довел до раждането на времето и комерса по начина, по който ги познаваме днес

Кралицата губи позиции и скоро ще бъде заобградена, нейното време изтича. Абсолютно лоялен на Изабела, на собствена глава Томáс предприема опит да елиминира главния инквизитор на Испания през отдушник във формата на око, на който той се явява негова „зеница“:

Което е иронично, имайки предвид, че всевиждащото божие око е основно в католицизма, а на по-късен етап героят се превръща в най-близкото до онова, което можем да наречем „Бог“

Спрян е обаче в последния момент от втория в командването след него, който му съобщава, че кралицата изисква незабавна лична аудиенция.

Вече споделих, че Аронофски винаги е искал филма да бъде разглеждан като „psychedelic fairy tale“, като признава, че декорът със запалените свещички в кралската зала той вижда именно като омагьосана гора

Томáс е призован, за да бъде нагърбен с тежка задача.

Изабела иска да изпрати своя верен служител на мисия в земите на маите в Нова Испания[21], където смята, че е пъпът на Земята, родното място на самия живот. След като Адам и Ева посегнали на Дървото на познанието, Бог ги прогонил от Райската градина и скрил Дървото на живота. Изабела вярва, че то е в скрита пирамида на маите в сърцето на самата джунгла. Кралицата вярва, че силите на Дървото ще освободят Испания и нея самата от инквизиторската заплаха.

Първоначално скептичен към историята, Томáс бързо бива запленен от идеята Испания да притежава Дървото на живота и се подчинява на волята на своята кралица.

Тя кара конкистадора да коленичи пред нея на мраморния под, който изглежда като микс между Бялото и Черното слънце...

... и го „благославя“ в неговата мисия с типичното докосване по третото око, което вече познаваме:

Когато по-рано казах, че Томáс е абсолютно лоялен на кралицата, трябва да разбирате това в религиозния смисъл на думата. Всъщност абсолютно първата сцена от филма представлява молещият се на колене пред монстранция конкистадор в джунглата[22]. Обикновено в тези остензории[23] има някаква светиня от религиозно естество като костицата на някой светец или осветена хостия[24], но тук виждаме кичур коса от кралица Изабела:

Виждаме и Слънцето[25], и Х-а, бележещ мястото, обграден от огъня на две свещи.

Предметът в кадъра се държи като огнена инвеститура, което ще видим отново на един по-късен етап.

Виждаме и Томáс на фона на монстрацията, заснет по начин, който да внуши, че той има ореол/Слънце над главата си като светец/крал. „Крал“, не само защото в същия кадър виждаме и кралския символ и огъня отстрани, но и защото Изабела обещава на своя конкистадор, че той ще застане редом до нея, ако се върне с Дървото на живота в Испания. Самият факт обаче, че там, където трябва да има светиня, всъщност има кичур коса от все още жив човек, говори за статуса, който има кралицата в съзнанието на Томáс. Той буквално я боготвори и отива в земите на тоталното несъзнавано и хаос заради мисията, която му е поверила, готов да умре за нея и Испания (ако изобщо има разлика между двете).

И прави точно това.

Открива къде е скритата пирамида[26] и макар да знае, че влиза в капан, щурмува на сигурна смърт сред поле от човешки черепи, забити на кол, срещайки в битка десетки туземци, без никакъв шанс за успех...

И подобно на нелинейното разказвачество на самия филм, засега ще спрем дотук с неговата история :)

Нека сега видим, „сърцето“ на историята – случващото се в настоящето с...

Томи Крео

Арката на хирурга д-р Крео е най-тягостната от всички и разказва как той постепенно губи жена си Изи в битка с мозъчния ѝ тумор. Това определя цялото му съществуване, но той не спира да търси лечение за нейното състояние.

Стига степен на пълна обсесия, в която напълно игнорира човека, който иска да спаси. Така вместо да прекара последните часове на Изи заедно с нея, той се затваря в работна изолация с надеждата за научен пробив, който да я излекува, отблъсквайки постоянно опитите ѝ за последна близост с него.

Томи прави операции на маймуни, за да тества новите си лекове с надеждата да лекува хора. Това не само просмуква отново образа на маймуната в нашата синхромрежа по най-невероятен начин, но в известен смисъл е и символично за примитивната част на героя, който не може да надскочи импулса си за оцеляване. Де факто арката на Томи Крео разкрива главния блокаж на душата на протагониста, разгръщаща се в трите негови инкарнации. Споменатата по-рано невъзможност за приемането на смъртта като „част от живота“. Той е изцяло обособен от страха си и дори не може да води спокоен разговор в тази посока, без това да доведе до затваряне или тотален афект. Той буквално е реактивен като... „маймуна“ :) Неговата свръхзадача е да трансмутира този страх, но това той успява да постигне чак след 500 г. (макар и в същото тяло).

Това, което успява да постигне Изи обаче, е да му даде инструментите за достигането на тази цел. Като част от самия филм, тя не само пише книгата „The Fountain“, така разкривайки архетипното съдържание на изначалната травма чрез историята за Томáс Верде и кралицата; тя му разказва и за Шибалба, към която в крайна сметка Томи тръгва на пътешествие векове след смъртта ѝ.

Един ден, прибирайки се след работа, д-р Крео намира Изи на откритата им тераса. Тя е намерила телескоп в мазето[27] и гледа звездите. Той, разбира се, предпочита тя да се прибере на топло, но Изи скастря сенилността му, наричайки го „old fart“, така давайки шанс за просмукване на мотива за лайното за пореден път. Макар и шеговито, този мотив влиза в правилния си контекст, защото предстои разговор за смъртта.

Изи убеждава мъжа си да излезе и да поседи с нея. Показва му Шибалба през телескопа.

Освен чрез образа на еликсира на безсмъртието от Дървото на живота, златото се просмуква и буквално във филма

„Златната звезда“ обаче всъщност не е звезда и Изи бързо поправя Томи: „Всъщност е мъглявина, обгърнала умираща звезда. Това я кара да изглежда златна“.[28] Чрез което ставате свидетели на поредното уникално синхромистично взаимоотношение между златото и смъртта.

Това не бива да е чак толкова изненадващо, предвид че цялата кодировка на филма е в черно-златно

Изи казва, че маите са наричали мъглявината Шибалба – тяхната версия на подземния свят[29] – там, където мъртвите им отивали да се преродят. Според креационния мит ​​на маите, Шибалба е мястото, където са родени небето и земята.

Групата звезди, които се появяват във филма, е съзвездието Орион, а мъглявината Шибалба е известна в астрономическия жаргон като Месие 42, M42, NGC 1976 или мъглявината Орион, разположена приблизително на 1270 светлинни години от Земята.

Коланът на Орион[30] и златната Шибалба под него.

Разбира се, иронично е, че Изи е кралицата, а през цялото време става дума за пътешествие към златната Шибалба/Орион. Напомням, че Империята Орион е известна със своята S-MA, водеща до практически физическо безсмъртие – същото, което иска и кралица Изабела във филма, а Томи евентуално осъществява, пътувайки към златната мъглявина, където това безсмъртие бива постигнато. Искам да кажа, че освен цялата по-широка наративна рамка, на която предпочитам да наблягам тук, каналът на въпросната извънземна митология също се просмуква много ясно чрез въпросните символи.

Изи казва, че някой ден Шибалба ще избухне и ще даде живот на нови звезди. Тя вижда „смъртта като акт на сътворение“ и е изумена от факта, че маите са избрали умираща звезда, която да репрезентира техния подземен свят. „От всички здрави светлинки на небето – как са разбрали, че точно тази умира?“

Всичко това са наративни маркери за предстоящото hero’s journey на Томи. Изи иска той да довърши книгата „The Fountain“, която тя осъзнава, че няма да може да допише, защото умира. Той не иска и да чуе. Едва намира време да чете от нея по малко, камо ли да седне да я пише – все пак трябва да работи! Тя постоянно му казва „Finish it!“, което се превръща и в мантрата-двигател на предстоящото пътешествие на Томи към трансцендентното. Тя дори му подарява мастило и (разбира се – черно-златна) писалка[31], която сама по себе си като клас се казва „fountain“.

Оттук и дилемата към какво точно прави препратка самото заглавие на филма.

Дали е към „извора/източника на живота“ (Дървото) или към способността „да напишеш собствената си история“. Очевидно на някакво ниво заглавието касае и двете, като във филма има заложени няколко умишлени препратки към „словото“ (в библейски му смисъл) от Аронофски, в които няма да се впускам тук.

Неговата неспособност да приеме смъртта на Изи обаче води до пълното му отрицание на всичко що е „свързване“. Крайната степен на това той постига в амок, генериран от скръб, формулирайки постулата, че „смъртта е болест като всяка друга болест и за нея има лек“, който „той ще открие“.

От вътрешната обложка на саундтрака на филма – двата огледални постулата, формиращи арката на протагониста:

Смъртта е болест

Смъртта е пътят към благоговението

Разбира се, неприемането на смъртта не променя нейната природна неизбежност.

Историята на Томи Крео е написана по сърцераздирателен начин, защото той открива как да излекува Изи буквално миг след като тя умира.

Макар и да не успява да я спаси, той успява да „излекува смъртта“, като в резултат остава жив в продължение на 500 г.

Това, разбира се, е чисто техническа победа над смъртта.

Вътрешно той умира от страх да се изправи лице в лице с нея.

Но в крайна сметка му се налага.

Космонавтът Том

Работните заглавия на кинопродукциите в Холивуд биват давани на произволен принцип много подобен на начина, по който се наименуват проектите по RV, когато се правят слепи сесии. На жаргона на RV, това предотвратява т. нар. „front load“ – т.е. възможността вюърът да заподозре „каква е целта“ по името на проекта. Точно затова на проектите се дават имена, които нямат абсолютно нищо общо с въпросната цел – колкото по-абсурдни, толкова по-добре. Примери за това са проект „Знак“, „Макарон“, „Шмекер“, „Киви“ и т.н. – схващате идеята.

Аналогично, в Холивуд се прави същото с новозапочнатите проекти, защото (особено) големите мегапродукции) правят всичко възможно да предотвратят изтичане на информация към пресата, което може да доведе до десетки милиони загуби.

Така „The Fountain“ започва своята предпродукция под името „The Last Man“. Както видяхте обаче с RV проекта „Манта“, понякога дори тези наглед произволни имена всъщност са несъзнателен продукт на вече съществуваща синхромрежа, която в един момент започва да изпъква и резонира с по-широкия контекст.

В случая „The Last Man“[32] се оказва релевантно, защото Аронофски многократно е заявявал, че Том е последният жив човек в бъдещата история, където Земята е мъртва.

Ground control to Major Tom!

Открил безсмъртието, той пътува из космоса през 25 век в своя футуристичен космически кораб, помещаващ Дървото на живота, в пътешествие, което изглежда като последната останала Игра, свързана с Истината, хаха!

Единствената му цел е да стигне до земята на мъртвите, където се надява да се събере отново със съпругата си, за да заживеят заедно във вечността. Но след като се доближава до Шибалба, фантомът на Изи продължава да го подтиква да завърши книгата.

„Finish it!“

В следващата глава ще разберем защо това е така.

Тук е важно да кажем, че съществува и перспективата, в която можем да разглеждаме целия филм като спомените на космонавта Том. Това всъщност е 500-годишният Томи Крео, което означава, че трите времеви линии всъщност са две. Просто втората е толкова разгъната през вековете и дупката в storytelling-а е толкова огромна, че чисто служебно ги броим за „три“.

На практика Том постоянно скача из спомените си като конкистадора и като Томи, благодарение на халюциногенните свойства на горкото дърво (с което пътува из космоса), чиято кора той експлоатира до пълно изтощение. Но самият космически характер на Том подсказва символично и възможността му той да достигне „висша перспектива“, с която да погледне на нещата отгоре (което той така или иначе накрая прави). Метафорично можем да разглеждаме Том като „финалната инкарнация“ на въпросния cluster, която може да упражнява промени по времевата линия в живота на другите си инкарнации, което виждаме на няколко пъти и в линията на Томáс, и в тази на Томи. С което филмът окончателно се превръща във визуализация на едновременността и това как линейно време на практика не съществува[33] – най-малкото защото „бъдещето“ може да променя „миналото“. Вярвам, че Аронофски съзнателно е търсил този ефект, защото съм срещал да казва в негови интервюта, че „формата на бъдещето е в кръга“, косвено потвърждавайки по-рано споделеното, че много скоро „време“ и „пространство“ ще разменят настоящите си геометрични характеристики.

Избраната от мен структура в тази подточка не предполага още много, което може да се каже за космонавта Том. Така или иначе за него неизбежно ще говорим пак по линия на други канали.

Ето защо тук искам да отдам заслуженото на дизайнерската част на тази времева линия, понеже тя също съдържа метафори за нас.

Аронофски е искал корабът около самото дърво да изглежда напълно органично, за да придаде плътност на идеята „към кое“ се завръщат всички неща (природата). Това се отнася и за цялостната визия на финалния сегмент с космонавта Том.

След съкращението на 50% от бюджета на филма, продукцията няма пари за скъпа компютърна графика. Оказва се, че Аронофски не я и иска, най-вече защото чувства, че хората вече са я виждали страшно много. Нещо повече – той специално отбелязва, че CGI технологията ще извади безвремието от уравнението на филма, а той иска „The Fountain“ да издържи изпитанието на годините и затова залага на практически ефекти[34].

Режисьорът споделя интересна история за ранните етапи от разработките на филма, когато отива в Белиз, за да разгледа някои стари храмове на маите. Докато се разхожда из руините, за да събира идеи за филма, той вижда огромен мравуняк, който възприема като микрокосмос – една мини цивилизация, вписана в макрокосмоса на пирамидите, изградени от някога великата култура, живяла по въпросните земи.

В тази връзка той припознава едно творческо решение, когато настъпва моментът за „скъпия“ сегмент с навлизането на кораба на Том в Шибалба. Вместо да използва CGI, Аронофски избира да направи визуалните ефекти за филма, като използва мaкрофотография на химични реакции върху малки петриеви панички.[35] На сцената се появява Питър Паркс – специалист по мaкрофотография, който вади дълбоководни микроорганизми и ги снима в 3D с частично финансиране от правителството на Бахамските острови.

Паркс сварил наедно химикали и бактерии, за да създаде реакции, които да бъдат заснети. За да създаде ефектите, той се възползва от динамиката на течностите, която влияе на поведението на веществата, които заснема. „Когато тези изображения се проектират на голям екран, вие се чувствате така сякаш гледате безкрайността. Това е факт, защото същите сили, действащи във водата – гравитационните ефекти, утаяването, индексите на пречупване – се случват и в космическото пространство.“ Талантът на специалиста убедил творческия отдел на филма да отиде отвъд компютърно генерираните изображения и да последва примера му. Така биват записани 6100 м. лента за осем седмици. Вместо милиони долари за единична поредица от специални ефекти, Паркс генерира всички кадри за филма само за $140 000. И именно това е произходът на невероятните визуални сцени в космоса...

Намирам за просто гениално да бъдат заснети микропроцеси с макрофотография, които да отразят най-голямото възможно макропроявление на вселената – самото космическо пространство, ползвайки изконния херметически закон и неговата холографност. Така днес имаме тези прекрасни черно-златни сцени, които правят филма толкова хипнотизиращ и отличаващ се от всичко, което съм виждал[36]. И именно понеже това буквално са кадри на природа (т.е. extremely organic), те са меки, кадифени, прегръщащи и подхранващи.[37] Картини, които наистина още дълго ще устоят на времето.

Това е прелестно до степен, в която сме предоставили възможността да му се наслаждавате, докато четете материалите в сайта на Издателството!

Виждате ли... това харесвам толкова в този филм... Той е пълен с нестандартни решения, дори на чисто техническо ниво, което е типичният принцип „да направиш от нищо нещо“, който се активира само ако огънят гори и въображението работи. Това винаги те води по нови експериментални пътища, които доста често се отплащат прекрасно (както и в случая).

Херметичният принцип „каквото горе, такова и долу“ взаимообвързващ микро и макрокосмоса е ползван от Аронофски и на други нива. Освен макрофотография на химическите реакции, във филма има 3 сцени с инвертирана камера[38], както и символични наративни препратки към „микро“ и „макро“. Така например, когато е в своята клиника, заровен в работа, Томи гледа през микроскоп, защото умът му е много конкретизиран в микропроцесите.

Когато е с Изи, гледа през телескоп, защото на нея ѝ предстои да надхвърли земния план и я интересува по-широката рамка.

Виждаме въпросната динамика отразена и в един огледалните плакати за филма:

С всичко това искам да кажа, че в известен смисъл самите технологични прийоми, ползвани за заснемането на филма, отразяват аспекти и на наратива му. Което вече намирам за майсторство!

За да завърша тази подточка, ще кажа, че космонавтът Том завършва пътешествието на Томи и придава цялостност на Томáс.

Това бе рамката на нещата, която можех да поставя що-годе линейно. Оттук насетне, ако не сте гледали филма, ще ви е много трудно да следвате историята, защото по необходимост ще правя прескачания, за да разкривам връзките вътре.

Остатъкът реших да разгърна през призмата на Дървото на живота. В него са вписани Пазителя, пръстена и смъртта, които от гледна точка на тесеракта се явяват обединяващи за цялостния нелинеен наратив. На практика и трите времеви линии се пресичат от тези 4 фактора, поради което намирам за по-стойностно да видим как историята се формира по отношение на тях, отколкото как се развива „сама по себе си“.

Кулата, Световното дърво, Първият баща и Хронос

Световното дърво е реалният протагонист във филма.[39] На практика то не само пронизва и tree-те истории, но е техен основен двигател. Самият филм е абсолютно наясно със своята централна тема, предвид че започва с цитат от Библията, касаещ Дървото на живота:

Така Бог изгони Адам; и постави на изток от Едемската градина херувимите и огнения меч, който се въртеше, за да пазят пътя към Дървото на живота.

– Битие 3:24[40]

И именно понеже е протагонистът, то се просмуква до такава степен във всички микронаративи на филма, че е още по-трудно те да бъдат изложени консистентно точка по точка...

На предната и задната корица на сценария (вървящ заедно с фотокнигата), както и НА ВСЯКА НЕГОВА СТРАНИЦА, имаме Световната ос, пронизваща тялото на текста

Преди тези разклонения да бъдат „разчепкани“, тук трябва да е предварително ясно нещо доста базово. Дървото на живота е приравнено с Изи по най-малко две причини[41].

Първо, защото Томи се държи така сякаш тя буквално е неговият „живот“, като това върви паралелно в трите времеви линии. Пътешествието на Томáс към Дървото е в паралел с голяма част от екзистенциалното пътуване на Томи: лицето на конкистадора потъмнява все повече, обзет от „златна треска“ – той е „трепнал“ до степен, в която убива своите събратя войници; по подобен начин маниакалното търсене на лек за Изи кара Томи да извършва неетични медицински операции и да отчуждава всички около себе си. По подобен начин събитията в бъдещето (които ще видите след малко) са почти повторение на преживяванията на Томи. Един очевиден пример за този синхрон е, когато Изи умира в болницата, следвана от смъртта на дървото в космическия кораб на космонавта Том.

Втората причина за отъждествяването на Дървото с Изи всъщност е демонстрирана визуално недвусмислено. Тялото и кожата ѝ преливат в кадър с кората на самото Дърво. В YouTube не откривам клип с отрязъка на точно този визуален похват[42], но в споменатата по-рано фотокнига, това също е акцентирано на 2 съседни страници:

Дървото, с което говори космонавтът Том, също е версия на Изи[43] и на практика той пътува към Шибалба с надеждата да я възроди. Например, когато той взаимодейства с него, власинките му се надигат, точно както когато Томи целува Изи по врата, карайки космите ѝ да настръхват.

Също така, когато космонавтът говори на Дървото, нещата, които казва, напомнят това, което Томи прошепва на Изи в някои части от филма. Например космонавтът доближава устните си до Дървото и казва: „Не се тревожи, всичко ще бъде наред“. Томи прави същото в болницата, когато ѝ шепне: „Всичко е наред, Изи. Всичко ще бъде наред“.

Преди да продължа, тук искам да обърна внимание само на една мисъл, която с лекота може да бъде изпусната. Тя е по-скоро в графата „храна за размисъл“.

Самото допускане, че „жената е Дървото“ има огромни последствия за естеството на Играта, която играем, ако приемем, че блендата на нейното разглеждане е митологичното начало, свързано с Адам и Ева.

Тук няма да разгръщаме тази мисъл, но на този етап считам за някак удачно тя да съществува черно на бяло някъде.

Сега, за да видим всичките измерения на Дървото максимално ясно в нашата история, ще разгледаме образа му през блендата на трите времеви периода във филма.

Предварително искам да кажа, че и тримата Том-овци имат „моменти на прозрение“ във филма, при което каналът към Axis Mundi се отваря. Този канал може да бъде счетен и за техния личен такъв към Висшия им Аз, обединяващ темата на cluster-а им. Цветовият код е златен, така че визуализираното може да бъде и двете, а не да влизаме в лудостта на „или/или“. Аронофски специално коментира, че тези кадри обикновено са свързани с миговете на вдъхновение, които развиват наративната арка на дадения герой. Там е работата обаче, че всички тези моменти са пряко свързани със Световното дърво.

Например Томáс го преживява, когато кралицата му разказва историята за Адам и Ева и Дървото на живота. Картата на Южна Америка пред него оживява и той вижда златния портал с локацията на Axis Mundi:

За Томи Крео това е моментът, в който маймуната на операционната му маса започва да умира и той е в безизходица. Потънал в грижи, в позиция да вземе радикално решение възможно най-бързо, той поглежда към тавана и вижда портала.

Така Томи получава прозрението да ползва кората от Дървото на живота, за да спаси маймуната. В крайна сметка вертикалите и пробивите са винаги геометрично свързани с личната „Axis Mundi“ на Висшия Аз.

При космонавта Том виждаме портала на няколко пъти, все в нуминозни ситуации: когато той навлиза във финалния кръг преди Шибалба...

... когато потъва в собственото си трето око и – разбира се – когато умира.

С което искам да кажа, че тъй като Дървото е централната ос на разказа, съдбата и на трите персонажа е неминуемо свързана с взаимодействието с този канал.

Нека видим по какви начини.

Дървото и Томáс

Тук историята очевидно е най-буквална и цветна, най-близка до бликащото ядро на самото разказвачество в неговата приказност.

Томáс Верде живее в едно време, в което митологичното мислене все още има гравитацията да бъде съдбовен ориентир в решенията на монарха. В случая кралица Изабела залага бъдещето на цялата испанска империя на една история, която определено не е базирана във факултетите на рационалното.

Отново напомням, че тя закача Томáс именно чрез история: когато Адам и Ева опитват от Дървото на познанието, Бог ги изгонва от градината и скрива Дървото на живота. Респективно смелият конкистадор трябва да търси скрита пирамида от майските митове, която е построена на пъпа на Земята, родното място на живота.

„А когато се върнеш от Едем“... казва кралицата...

Т.е. той ще бъде неин крал. Това е интересно просмукано и по друг начин във филма. Кадърът, който е и на един от плакатите, в който Том стои на ръба на сферата и гледа навън към космоса, Аронофски нарича „King of The World“, защото го базира на сцената в „Титаник“, където Лео стои на носа на кораба и врещи въпросната фраза. Т.е. виждаме как идеята за „краля“ отново си проправя път по абсурден метанаративен начин (въпреки че сюжетът официално си има кралица).

Тук е важно да разберем, че в известен смисъл целта на мисията е кралицата, не Дървото, което (парадоксално) само по себе си представлява поредното приравняване между двете концепции. Все пак самата мисия на конкистадора да намери Дървото на живота започва от срещата му с кралица Изабела и респективно – завършва с нея като всеки себеуважаващ се ороборос. Неслучайно точно в този момент тя му дава пръстена[44], „който да му напомня за обещанието му да се посвети на мисията си докрай“. Окончателното приравнение се случва, когато осъзнаем, че Изабела е облечена с рокля, на която има... златно дърво, което може да бъде видяно и като клони, и като корени...

По-рано споменах, че сцената със запалените свещички в тронната зала Аронофски вижда като „омагьосана гора“. В този контекст кралицата е дървото в средата на тази гора. Тя буквално е зад дървен параван (воал) от листенца и цветенца, така играейки ролята и на скрития зародиш на Axis Mundi.

В средата между нея и Томас, върху черно-белия под, напомнящ за синтеза между Бялото и Черното слънце, виждаме и архетипното присъствие на нашата Полярна звезда.

Съзнателният бавен преход на Аронофски между горния и следващия кадър, са отчетлива подсказка в тази посока. Коленичещият пред кралицата Томáс прелива постепенно в монстранцията[45] – огнената инвеститура, зародиша на Axis Mundi, в която видяхме по-рано кичура с косата на Изабела:

Именно след молитвата пред монстранцията Томáс тръгва към пирамидата.

Тя самата доста прилича на планина[46] и кула едновременно...

Премиерата на филма е на 22.11., което лесно можем да видим като 11+11+11 – доста фалическо, тъкмо като за кула :)

Съществува невероятен страничен кадър във филма, който чрез перспектива прекрасно демонстрира как кулата като архетип е заменила или е „хванала в хватката си“ цялата концепция за Световното дърво.

В колективното съзнание днес кулата сякаш почти е насложена върху образа на Дървото и го е „обковала“, иззела е неговата функция. Предполагам, че част от причината е, че кулата има собственик (който може да се сменя), докато Дървото няма такъв. Надявам се ме разбирате.

Във филма през кулата буквално трябва да се премине, тя следва да бъде преодоляна като образ, завет и параван, за да се стигне до естествената Axis Mundi. По подобен начин Томáс трябва да премине през входа ѝ, за да види какво крие „сянката“ на кулата – онова, което не се вижда отдолу.

Естествено, в сърцето на нейния вход има огън, за да се подскаже естеството на жертвоприношението, което (ще видим че) предстои

Дървото на живота е величествено.

Досегът до него има митологичен статус, а отпиването от бялото му мляко отваря докрай сетивата на Томáс:

Вече в състояние на пълно разширено съзнание той вижда златото, течащо по вените на дървото...

В този ред на мисли, в комикса самата течност от Дървото не е бяла, а е априорно златна, за да се убедим за пореден път във връзката между Axis Mundi и златото:

Вече с тотално отворено съзнание Томáс вижда отварящата се през Дървото Axis Mundi, което вярвам е и единствената визуализация на процеса в поп културата – поне аз не съм виждал нещо подобно „през очите на героя“ в друг филм:

В този момент не е достатъчно Томáс просто да се ожени за кралицата. Тъй като тя е Дървото на живота, конкистадорът трябва да бъде изцяло трансформиран в нея. Така Томáс става едно със самото Дърво в красив черно-златен панел в самия комикс.

„Трепналият“ конкистадор избухва в цветя...

В комикса о-б-а-ч-е...

В комикса тези цветя са... сини, така легитимирайки докрай връзката по оста Синьо цвете/Axis Mundi.

Честно казано, когато четох комикса за пръв път и видях черно-златния нож, забиващ се в Дървото, от което потича златен сок, напояващ земята, от която в резултат пониква Синьото цвете – почти се просълзих... Да видя обединени всички тези аспекти в най-съкровения за мен филм бе равносилно на погалване от вселената...[47]

„Кралят“ не успява да се роди. Той умира от собствената си мания и не е готов за Дървото на живота. Ето защо със смъртта си подхранва земята около него.

Макар и вече мъртъв, ще се върнем на Томáс отново след малко...

Дървото и Томи Крео

Поради своята прагматичност Томи няма голям досег с Дървото, освен чрез своите медицински изследвания, търсещи лек за Изи. В тази времева линия то идва от Гватемала и е чудодейният лек, излекувал маймуната на Томи (макар и на етап, когато това вече е късно). Под микроскоп той вижда проби от Дървото, които също са с откровено златна решетка, в комбинация с черен фон, отново „тагващи“ нашия редовен синхромистичен цветови код:

В типичния за филма херметичен принцип – онова, което се вижда под микроскоп, се вижда и с телескоп

Връзката на Томи с Дървото е най-вече чрез концепцията за „времето“, което е повече от нормално предвид това, че то е Световната ос, която го задава. Талантливият доктор не оползотворява времето си с Изи, защото... има проблем с него :)

Всъщност абсолютно първият кадър с Томи във филма е на фона на 2 часовника, защото „времето му (с Изи) изтича“

Томи е измъчван от време – няма време да я спаси, отказва да се разходи с нея в снега[48] (така прахосвайки едни от последните си възможни мигове с нея), не съумява да я изслушва. Казано метафорично той не може да приеме, че времето убива. На практика той или търси време, или го пилее по отношение на нея[49], или се самозалъгва, че има още такова, въпреки че е наясно, че това не е така.

Той няма хамса.

Иронично, космонавтът Том накрая стига до източника на самото време чрез Дървото

Главното, което научаваме за Дървото чрез тази инкарнация на героя, е креационният мит на маите, в който Първият баща се е пожертвал, за да създаде света. От стомаха му пониква Дървото на живота, а тялото му се превръща в корените на Дървото. Те се разпростират и създават Земята. Душата му се превърнала в клони, протегната нагоре, оформяща небето. Останала само главата на Първия баща. Децата му я окачили в небето и така създали Шибалба.

Тази история, описваща акта на ултимативното даване (ръка), така сътворявайки света чрез Световното дърво, е на стр. 50 от сценария на „The Fountain“!

Разказът е подсилен от друг такъв в сюжета.

Вече пред прага на смъртта Изи разказва на Томи за Моузес Моралес, екскурзоводът от племето на маите, който я е развеждал, когато тя е пътувала из Южна Америка, за да събира данни за книгата си: „В последната ни нощ той ми разказа за баща си – вече покойник. Каза ми, че ако решат да изкопаят тялото на баща му, то нямало да е там. На гроба му посадили едно семе. Семето пораснало в дърво. Моузес каза, че баща му е станал част от дървото. Той се е превърнал в клони, в цветове. И когато едно врабче изяло един от плодовете на дървото, баща му отлетял с него.[50] Каза, че смъртта била пътят към благоговението за баща му. Точно така го нарече. „Пътят към благоговението“[51].

Представената идея е, че приживе всички сме част от Дървото, и когато умрем го подхранваме, което е и цялостната концепция на Световното дърво, представена чрез механизма на Черния камък на Северния полюс. Чрез тази история Изи иска да накара Томи да мисли за смъртта като за акт на сътворение. Томи обаче не може да се свърже със земята си (която е базирана на цикли, свързани със смъртта), той витае във въздушните кули на ментала си. Изи настоява Томи да допише книгата ѝ, защото знае, че няма да има време да довърши собствената си история, и това е последният ѝ подарък към него – той да я завърши и да се освободи. Тя го обича толкова много, че иска той да завърши историята ѝ, така позволявайки му да се излекува, да приеме идеята за смъртта и „да затвори тази страница“.

Той обаче постоянно казва, че „не знае как“. Рационалният му ум трябва да пусне идеята „как ще свърши всичко това“, защото той не иска да стигне до края на историята, не иска тя да свършва.

И така... тя наистина не свършва...

Поне за още няколкостотин години.

Дървото и космонавтът Том

Изи умира.

В болничната ѝ стая, където прави сърдечен масаж на мъртвото ѝ тяло, той губи своето собствено сърце на фона на същия под, който виждаме в кралската зала на кралица Изабела:

Надявам се ви прави впечатление, че сме в подточка за космическия Том, но все още дискутираме Томи и Изи. Това е защото именно в този момент се ражда космическият Том.

Томи става свидетел на Мистерията на доброволното жертвоприношение на Изи, която умира точно в момента, в който се намира лекът. Тя решава да стане „част от Дървото“.

В бъдещия разказ на космическия Том тази смърт настъпва в същия момент, в който Томи стига Шибалба. Отново – на прага на спасението, историята се повтаря.

Как се стига дотам?

Чрез доста сложен наративен ороборос, който няма как да обясня изцяло логически, просто защото не възниква като част от логически алгоритъм.

Няма как да разберем обаче каквото и да е, ако не разгледаме две допълнителни неща.

Нека започнем с образа на...

Пазителят

Нашата синхромрежа отново е намесена, защото тя просмуква разглеждания многократно досега образ на „Пазителя“. В случая това е жрецът на маите, който очевидно е native, свързан с корена си и дава живота си за мисията си да пази Дървото.

В credit-итите той е под името „Lord of Xibalba“ и с черепите и костите по него лесно можем да го видим като служител на подземния свят, свещеник на смъртта и неин носител

Той е нашият Рекс Неморенсис, пазещ Дървото си, и Томáс трябва да го убие, за да се превърне в новия горски крал. Жрецът обаче охранява с огнен меч, подобно на старозаветния такъв.

Огненият меч очевидно е много свързан със Световното дърво и последващата му репликация във вида на кули надолу по матрьошките. Това е нещо, което все още не разбирам докрай, но по усещане той е като ключ, „влизащ в Дървото“[52], който може да възстанови първоначалното време преди Грехопадението.[53] Някаква вариация на това е огнената ръка на Хелбой, която отключва ултимативната му форма, а наред с нея води и самия Апокалипсис.[54]

Бивайки „Пазителя на прага“, той е длъжен да спре всеки, опитващ да десекрализира Axis Mundi. Жрецът казва на Томáс: „Първият баща пожертвал себе си, за да създаде Дървото на живота. Влез и ще съпреживееш съдбата му. Смъртта е пътят към благоговението“.

Съсича конкистадора Томáс, когато последният се опитва да проникне в приличащия на вулва коридор, водещ до безсмъртието.

Шаманът с огнения меч излиза през входа-вулва, защото на Томáс му предстои ново раждане. Той трябва да влезе през детеродния орган и да се върне обратно във Великата пустота, така подсказвайки смъртта, през която трябва да премине, за да се възроди. Това е reverse birth.

Така съвсем в началото на филма Пазителят спира Томáс и го пробожда ниско долу от лявата страна на корема. В комикса обаче раната на протагониста е в сърцето и когато космонавтът Том я преживява наново в медитация, тя прокървява:

Космонавтът Том в комикса има рана на сърцето, която не зараства. Той е вечно млад, защото консумира директно от Дървото на живота, но раната му стои отворена. Там, където Пазителят на прага го е пробол с огнения меч, стои като стигма. В известен смисъл космонавтът пътува към „същата тази рана“ в космоса, за да я затвори завинаги. Защото докато той самият живее и се подхранва от Дървото – то ще държи раната му отворена поради простата причина, че (както уточнихме) то е Изи, която той е изгубил.

Виждаме това и в самия филм. Когато космонавтът Том най-накрая започва да събира всичките си нишки, вече приел смъртта, неговата геометрия се просмуква в сцената с Пазителя през инкарнацията му като конкистадора. Тогава виждаме как той кърви от раната в сърцето си:

Докато Томи чете „The Fountain“ на Изи и стига частта, в която Пазителят пробожда конкистадора, той се стряска и хваща именно за сърцето

Т.е. в „The Fountain“ отново имаме тропата за „магьосника“, жертвал огъня си, за да се сдобие с безсмъртие и контрол над времето[55]. На практика Томáс влиза в Черната кула на времето през огнения ѝ вход...

... и бива прободен в сърцето с огън, за да стигне до Axis Mundi, даряваща го с безсмъртие.

Когато обаче безсмъртният космонавт Том най-накрая решава да финализира своето преживяване, той се просмуква в наратива на конкистадора и бива разпознат от жреца като същество от по-висок ред.

Интересното е, че това просмукване се случва през третото око на космическия пътешественик, като камерата се приближава постепенно към него и после влиза в центъра на главата на Том, откъдето познатият ни златен портал (картинката вдясно) го изплюва във времевата линия на Томáс

Този път смъртоносният удар с огнения меч на жреца спира внезапно, в което действие виждаме как финалната инкарнация на въпросния Висш Аз променя своето линейно „минало“. Свещеникът на маите вече не вижда конкистадора, той вижда в бъдещето, вижда космическия пътешественик готов да умре.

Вижда (и тук вече става наистина интересно от митологична гледна точка) Първия баща:

Нарича го „Първи татко“, защото в този момент Том е библейският Адам! Решавайки да умре, той най-накрая е разрешил травмата с времето, започната от праотеца на човечеството, и се появява навреме, преди жрецът да го екзекутира с огнения си меч. Де факто – който мине през Пазителя на подземния свят и отиде до Дървото, неминуемо се превръща в Първия баща. Т.е. в жертвоприношение на Живот, подхранващ корена на самото Дърво.

Вече толкова време сме заедно, че силно се надявам да разпознавате в тази сцена слизането на Хор в подземния свят, „за да спаси баща си“. Том е окото в триъгълника, в сблъсък с Бездната, приел смъртта, за да подхрани ЖивотА.

Мотивът с „окото“ (което Хор е слязъл да дари) е допълнително подчертан в комикса, където по някаква причина то е наранено, което се превръща и във визуален акцент:

Във фотоалбума на филма акцентът върху окото също е повече от очевиден

Когато свещеникът го разпознава, той сам пада на колене и оголва гърлото си. Неговото мислене е изцяло митологично, той вярва безпрекословно, че напоявайки земята с кръвта си, той ще постигне безсмъртие като в историята, която Изи разказва за Моузес Моралес. Свързан със своето прасъзнание, той знае, че да умреш (не означава непременно онова, което западният човек си мисли; акта на умиране) е да дадеш живот на друго. Жертвайки се пред самото време, той дава живота си на Първия баща, като – отново – надявам се да обърнете внимание, че той предлага именно главата си...

... защото именно главата на Първия баща създава подземния свят Шибалба, към който космонавтът Том пътува през цялото време. Той трябва да слезе в сянката си и да умре, за да се излекува от страха от смъртта. Това обяснява по-добре огледалните кадри във филма, защото веригата от преживявания на героите следва да се преразгледа с главата надолу.

Сиреч – и трите инкарнации мислят твърде много. Те трябва „да отворят и проветрят главата си“, което в крайна сметка финалната инкарнация на cluster-а постига.

На този етап вече знаем доста повече за космонавта Том и жертвата, която той е направил.

Де факто още докато Изи е в своето nigredo и умира, Томи вече работи с кората от Дървото на живота и на практика след смъртта ѝ той вече е безсмъртен. Сърцето му е изстинало[56], той е изгубил огъня си в лицето на любовта си към Изи, която вече я няма.

На практика космонавтът Том (преди финалната му арка) представлява човешката еманация на страха от смъртта. Страх, който за него продължава 500 г.! Борбата му срещу смъртта иронично резултира в борбата му срещу живота... Защото, ако те е страх да умреш, теб неминуемо те е страх и да живееш.[57] В известен смисъл това е филм за мъжа с най-големи съпротиви към живота във вселената, защото в неговата история няма смърт :))

Консумирайки от кората на Дървото, той остава вечно млад, което е брутална наративна илюстрация за връзката между Световната ос и времето.

Само един въпрос остава неотговорен на този етап.

Какъв е произходът на Дървото, затворено в космическата биосфера?

Именно тук е и наративният ороборос, труден за обяснение. Напълно в тон с историята за Първия баща, Дървото в сферата съществува благодарение на това, че в края на филма то... умира иии... се ражда за нов живот :)

Нека разгледаме този парадокс чрез символа-еманация на оробороса...

Пръстенът

„Вземи тогава този пръстен. Нека ти напомня за дадената дума. Сложи го, когато откриеш рая. И когато се върнеш, аз ще бъда твоята Ева. Заедно ще живеем вечно.“

Чрез горната хамса започва и примката.

Кралицата дава на конкистадора своя пръстен и го зарича да се върне, за да бъде неин крал. Ръцете им се докосват като допълнение на техния 50/50 contract. По този начин Томáс тръгва по пътя на трансформацията си в Адам (успешно завършена мисия би му спечелила Ева). Това придобива още по-голяма плътност, ако вземем предвид, че в оригиналния сценарий пръстенът на кралица Изабела е на баща ѝ. Така дори буквално конкистадорът тръгва да изцикля мъжката примка, свързана с времето. Защото пръстенът, който Изабела му дава, е ороборосът – в контекста на брака, халката е вечната връзка между душите. Затова е и ключов предмет във всичките три инкарнации на героя.

По време на своето пътешествие Томáс третира пръстена, както Ам-гъл третира „Безценното“. С тази разлика, че за него той е такъв сакрален обект, че дори не си позволява да го докосва, а само го гледа и пипа през кожена торбичка. Халката е зародишът, потенциалът на онова, „в което бъдещето на Томáс може да се превърне“. Тъй като то „още не е“, той не го пипа, така сякаш зарядът на „магията му“ ще бъде развалена, ако го докосва твърде много в битов контекст. В този смисъл рингът е почти нематериален обект и ще видим това в другите две инкарнации на героя.

Тук трябва да вземем предвид и нещо друго, което може би не е казано в толкова прав текст.

Пръстенът е символ не по-различен от кръга с точката в средата. Вече видяхме това косвено чрез „Watchmen“...

Просто трябва да видите идеята малко по-абстрактно и да разберете, че „точката в центъра“ тук е самият отвор на пръстена, който се приближава максимално до ръба на периметъра му. Така че той буквално е съкровище и виждаме приравнявания между него и дадени концепции във филма (в случая Дървото), които не са ни непознати. Аронофски постига това отново чрез преливане на кадри:

В междинната времева линия това е още по-символично, защото д-р Томи Крео губи своята златна брачна халка, оставяйки я именно върху нашия символ, докато мие ръцете си преди операция:

След като излиза от операция, пръстенът вече го няма и това се превръща в немалка част от сюжета – халката изчезва и това е мистерия, а Томи е крайно афектиран от ситуацията до самия край на филма. В крайна сметка тя е метафора за това, че Изи умира, и техните взаимно преплетени оробороси се разтварят.

Томи така и не намира пръстена дори след смъртта на жена си. В своята мъка и гняв, той се самонаранява до кръв и си татуира халка на мястото на липсващата такава на пръста му с черно-златния fountain pen, подарен му от Изи.

На този етап от разбирането ни за филма няма как да сгрешим, ако преведем „The Fountain“ като „Първоизточника“ (на травмата). Дали ще говорим за писалката или за Дървото – и в двата случая говорим за фалически символ, който блика и дава живот – или чрез истории, или буквално. Млякото на Дървото е бяло, а мастилото – черно, така запазвайки дуалността по оста Бяло/Черно слънце.

Черният пръстен, разбира се, е антиподът на златната халка, той е аналог на Черното слънце и символът на това, че Томи не може да пусне „онова, което вече не е“ по начин, аналогичен на този, по който Томáс е вкопчен в „онова, което може да бъде“. И двете позиции страдат от „акò“, но както виждате дори ударението му не е правилното, че поне да бъде част от нашата синхромрежа и от него да има полза :)

Във времевата линия на космонавта Том, 500-годишният Томи Крео вече целият е в пръстени, които той продължава да прави с вече почти изядената от времето fountain-писалка.

Което е иронично, защото това е начинът, по който Том измерва времето в своето космическо пътешествие с Дървото. „Иронично“, защото именно по „пръстените“ разбираме възрастта на всички дървета – или казано на бавноразвиващ се – „на колко време са“, ахаха!

Тези пръстени отмерват годините, което обвързва синхромистично концепциите за „халка“, „време“ и „дърво“.[58]

Том си прави татуировки на пръстена като заместител на „завинаги“. Бележи се, за да не забравя за раната, която всъщност иска да забрави. Прави по един пръстен за всяка година, в която историята остава недовършена завинаги. Той не иска да вижда Изи повече, уморен е от тази си травма, иска тя да изчезне, но тя никога не го прави, тя е вечният фантом, съпътстващ пътешествието му, а той продължава да си татуира пръстени – неговия запис на вечността.

Този мотив е дотолкова определящ за филма, че е хванат прекрасно и във фен плакат на филма, който за наш синхромистичен късмет отгоре на всичко е в жълто-черно

Интересен синхромистичен паралел:

Хю Джакман, нашият „Major Tom“, отива да се срещне със самия Дейвид Бауи в „The Prestige“[59], чийто асистент е Анди Съркис, известен още като Ам-гъл от екранизациите на Толкин. Джакман татуира пръстен на пръста си и по цялата си ръка в „The Fountain“.

Когато Томáс минава през Пазителя на прага (с асистенцията на финалната си инкарнация) и пие от млякото на Дървото на живота, той най-сетне е намерил момент, достоен за петинг със свещения пръстен.

В момента на постигането на своето безсмъртие, Адам иска да е със своята кралица

Такъв съюз никога не е бил в „плана“ на космонавта Том обаче. Всъщност, ако разбирам по-широката структура на „The Fountain“, космическият пътешественик елиминира Пазителя от пътя на конкистадора, именно за да може последният да умре от самия досег с Дървото. Респективно Томáс свършва като цветен храст...

... и изпуска златния пръстен на Изабела, преди да може да го наниже на пръста си...

Изпуснатият от конкистадора ринг е взет от финалната му инкарнация Том в акт на ексклузивно междуизмерно взаимодействие:

Refound and reclaimed at last, след като го е бил изгубил преди толкова столетия

В известен смисъл без пръстена той (метафорично) губи възможността си да обедини Бялото и Черното слънце в продължение на 500 г. Вманиачен да задържи проявеното, той не иска да припознае непроявеното, макар постоянно да се бележи с него.

Дори той обаче достига етап, в който има нужда да се освободи от своя loop.

Слагайки златната халка след толкова векове, самият пръстен (Бялото слънце) и черната татуировка (Черното слънце) се припокриват за пръв път.

Най-накрая, слагайки златния пръстен, космонавтът вижда и друг тип златни пръстени...

Последните :)

Постепенно всичко започва да се прибира към себе си...

... и в крайна сметка изгасва, и се събира до точката на самата Шибалба под затихващите ритми на „Death is the Road to Awe“.

В будизма постигането на паринирвана или върховното състояние на просветление се оприличава на гасене на свещ с дъх или въздишка

След това рязко се разширява и избухва в кресчендо от оргазмена светлина, която потича със златно по вените на космонавта...

... като виждаме постепенното му разтваряне...

... което обновява мъртвото Дърво на живота...

Така Том разиграва докрай историята на Първия баща. Той се пръска на елементарни частици, с които буквално „наторява“ Дървото и го обновява. В известен смисъл това е нормално, защото той е изял толкова много от това Дърво за 500 г., че му връща ресто наведнъж – буквално целия живот, който му е отнел. И тъй като става въпрос именно за Световното дърво и пътуването през него, в сценария четем, че тялото на Том се разтваря в цветовете на дъгата...

... така напълно завършвайки синхромистичната тропа, без капка съмнение за какво точно става въпрос

И сега!

Разбирайки оробороса на пръстена, вече можем да разберем по-добре и оробороса на Дървото на живота в самия сюжет.

След като космонавтът наторява Дървото и то се връща към живота, имаме кадър как преродената Изи откъсва един от плодовете му.

Тя го подава на Томи Крео в класическа хамса:

Имайте предвид, че очертанията на формата на хамса виждаме като бижу още при кралица Изабела, така че това тук не е плод на шанс.

Във фотоалбума има специален акцент на ръцете, което е и поредният синхрон с нашето изследване

Томи взима плода и го засажда в гроба на Изи, а през това време Шибалба блещука в нощното небе.

Филмът свършва по този начин, но на практика липсващите части, които никога не са показани свързват всички истории заедно.

Ето защо оттук насетне (разбира се) става дума главно за спекулации, но това е начинът, по който аз разглеждам цялата арка към момента, макар да виждам и няколко други тълкувания, които също считам за възможни и верни.

Да кажем, че по определени причини обаче решавам да представя ставащото именно по следния начин...

След смъртта на Изи, Томи Крео вече е безсмъртен. Той е жертвал огъня си заради това, че не може да преживее загубата на любовта си (раната в сърцето), има кората от дървото и това го поддържа вечно млад. Навярно минават няколкостотин години, докато технологията е достатъчно напреднала за дълги космически пътувания. След като има „космически кораб“, той трансплантира вече порасналото Дърво от гроба на Изи в своята космическа биосфера и тръгва към Шибалба. Пътува дълго време, но яде от Дървото, малко от което му е достатъчно, за да го поддържа за доста продължителни периоди[60].

Тук най-важно е да разберем, че тъй като Дървото е пораснало върху гроба на Изи, то съдържа нейната ДНК/есенция, точно както в емблематичната история за Моузес Моралес, която тя самата разказва на Томи – неговото тяло се е сляло с дървото и живее навсякъде в природата. Ето защо Изи б-у-к-в-а-л-н-о Е Дървото в сферата на космонавта. Той го третира с нежността, която има към нея приживе, говори му по същия начин, а отгоре на всичко, тъй като носи есенцията ѝ, то е и канал за нейното константно фантомно проявление в космическото пътешествие на Том.

Точно по тази причина космонавтът пътува към Шибалба. Посаждайки нова Axis Mundi върху гроба на Изи, корените на Дървото влизат в подземния свят, защото – както вече знаете – те са черни! А подземният свят във филма е Шибалба, която се намира в открития космос. И тъй като Дървото съдържа есенцията на Изи, той смята, че достигайки звездата, тя ще прероди и двама им и заедно ще могат да живеят вечно. Дървото отива да се вкорени отново в Шибалба, за да живее пак.

Това е пътешествие във времето, което става възможно благодарение на самото Дърво[61]. Още по-закономерно, тъй като според всички архетипни предпоставки Том пътува към Полярната звезда – точката, за която е закачен отвесът на Световното дърво.

Златната звезда, която умира, така формирайки най-базовата черно-златна рецепта за живот, намираща се в центъра на планетата ни

Дървото обаче е почти мъртво. Той се опитва да го съживи, но няма достатъчно енергия – само взривът на умираща звезда може да го рестартира. В крайна сметка смъртта настъпва, когато са близо до умиращата Шибалба. Призракът на Изи преследва Том и продължава да му казва „да го довърши“, което през цялото време се отнася както за нейния роман, така и за неговия живот (две на практика единосъщностни неща).

Когато Дървото в балона умира, на космонавта не му остава нищо друго, освен да приеме смъртта и напуска кораба си, за да навлезе в Шибалба. Тя избухва и го убива, но в резултат Дървото разцъфва, а преродената Изи подава семето на единствения оцелял и от трите времеви линии – Томи Крео.

Това е и ороборосът тук.

На практика в бъдещето Дървото умира и се преражда, което в своя трансвремеви ripple effect му позволява да бъде засадено в миналото върху гроба на Изи, от което да разцъфти, да тръгне отново на космическо пътешествие, за да умре пак и т.н., и т.н. – ad infinitum! Дървото отива да умре, за да рестартира митологията си – Axis Mundi се самообновява в златната си мъглявина. Неосъщественият крал пък е необходимата жертва, така нужната смърт, за да се прояви по-висшият аспект на фигурата, която е „Слънцето“. И двете фигури биват освободени в земята и на свой ред подхранват Дървото.

На практика във филма виждаме как Световната ос пронизва трите по-рано коментирани свята в лицето на 3-те персонажа: подземен, междинен и небесен. Tree-те истории съответстват на подсъзнанието, съзнанието и свръхсъзнанието.

Миналата и бъдещата версия на Томи умират, за да има мега компресия в средата, която да роди златното семе, от което да поникне Дървото.

В последната страница на комикса преродената Ева посажда това златно семе на собствения си гроб, с което окончателно виждаме, че тя Е Дървото

Смъртта на конкистадора и космонавта символизират идеално тази идея за „смъртта като акт на творение“. Чрез жизнената им същност тяхното жертвоприношение захранва нов цикъл на сътворение, позволяващ „прераждането“ на следващия нов Томи, който ще има шанс да победи страха си от смъртта.[62] Неговият ороборос обяснява и защо той е наречен както „Първият баща“, така и „The Last Man“ (като работно заглавие на самия филм).

Той е змията, захапала опашката си.

Небе и земя се свързват, което примирява живот и смърт. Вечен живот чрез смърт.

И именно защото касае най-широката рамка на Бялото и Черното слънце, филмът обобщава абсолютно всички синхромистично потентни теми на предходната и настоящата книга: Световното дърво и неговия зародиш, Синьото цвете, кулата, Полярната звезда, огъня, сърцето, мъжката травма с времето, датираща от Адам, пръстена, маймуната, ръката, окото, подземния свят, смъртта, третото око – В-С-И-Ч-К-О!

Предговорът на тази книга започна именно с оробороса и с иронията за това как писателите винаги искат да кажат всичко.

За разлика от мен, този филм го постига.

Разбира се, цялата тази приказка за времето ни е разказана на фона на дишащия, жив, говорещ на душата покъртителен саундтрак, който допринася с поне 50% за цялостното въздействие на филма! Музиката е композирана едновременно със заснемането на филма, вместо в своята post-production фаза (което е стандартната практика). Тя е дело на Клинт Мансел иии...

КРОНОС квартет!!! Архонтът на времето е директно намесен в един от най-емблематичните филми, разказващи за неговата looper-ска същност.[63]

Какъв прелестен, прекрасен, въздействащ, докосващ, непреходен вълшебен филм!!! Всеки път той успява да ме просълзи... :’(

И до ден-днешен той е в моя топ 5 на всички времена и не смятам, че това ще се промени някога. Неговото combo е почти недостижимо, а митологичната му закваска и изключително дълбока кодировка го превръща в истинска времева капсула за поколения напред! В интервю още през 2009 г. Аронофски разсъждава върху слабия прием на „The Fountain“ на Филмовия фестивал във Венеция: „Има много хора, които го мразят. Филмът е за факта, че е добре да умрем, и трябва да се примирим с това. Но много, много хора не искат да мислят за това, така че защо да давате пари за медитация по въпроса за загубата на някого, когото обичате? Всичко в западната култура отрича това. Това беше преди Обама, в разгара на „поколението на Парис Хилтън“. Но сега има сериозен обрат, хората започват да осъзнават, че купонът най-накрая свършва. Така че можем да спрем да мислим за повърхностната ни култура и да започнем да си спомняме, че се случват и други неща“.

Лично аз не съм сигурен, че времето на „обрата“, за който говори Аронофски, е настъпило, сякаш напротив – отдалечаваме се от него.

Това, което аз знам обаче, е, че давам своя собствен дан в посока да мислим за тези „други неща“. Не с тази книга, а с цялата си работа през годините.

Така отдавна очакваното разглеждане на „The Fountain“ е tribute към края на един времеви цикъл, маркиращ не само нещо в личен план, но и краят на епоха обща за всички ни. Неслучайно той касае именно времето (на толкова много нива) в лицето на Дървото и е най-достойният филм, който да сложи завършека на тази книга, с което и обобщавам по един красноречив начин, защо „корените на златото са черни“.

След него има смисъл единствено от финални обобщаващи думи...

Към заключението