Така и кралят на джуджетата се страхува от Смог и праща онова, което е по-близо до земята от самия него – малкия хобит Билбо. В златохранилището е „черният корен“ на джуджешката Axis Mundi – Аркенът, който кара всички от рода Дурин да полудяват от „златна болест“.

В плаката отляво Билбо стои пред изсъхналото Световно дърво на Еребор;

Хобитът знае по-добре от всеки, че „корените на златото са черни“, защото макар и с помощта на вълшебния пръстен, само той има куража да слезе в златохранилището (колоната на реалността на джуджешкия свят) и да срещне еманацията на най-тъмната сянка на расата на своите спътници – дракона на несъзнаваното Смог (плаката отдясно).

Смог (по отношение на златото), както обясних, е унищожителният природен механизъм, който се появява, за да балансира везните, когато гравитацията на Черното слънце овладее ума на „трепналия за съкровища“ крал на местната Световна ос. Той казва в прав текст на Билбо, че: джуджетата...

... изсветлявайки така не само архетипната им функция по отношение на Планетарния дух (като надзиратели на съкровищата му), но за пореден път разбулващ динамиката по оста злато/смърт

Смог си играе с Билбо и – както сам казва – изкушен е да го остави да избяга с Аркена, за да види как той покварява сърцето на Торин.

Не просто дракон, а пророк.

Хобитът и неговите приятели успяват да разтакават Смог, докато запалят огнените пещи на Еребор. Те го подмамват пред още неизстинала златна статуя на джуджешкия крал...

... която се пръска през окото и залива Смог.

Златото обаче е неговият елемент и няма как да му навреди, само го разгневява. Той може да бъде убит само от черна стрела. Т.е. Бялото слънце не може да убие дракона; бронята му може да прониже само Черното такова, просмукващо се тук наративно като много специално черно оръжие.

Смог трябва да бъде пронизан, за да се reclaim-не местния genius loci и да бъде възстановена старата Световна ос на Еребор.

И точно на това ставаме свидетели във филма, завършващ трилогията.

The Hobbit: The Battle of the Five Armies

Първият кадър във филма е съпоставка на 2 вида кули:

Планината Еребор и тези на Езерния град.[1] Последните са изпаднала форма на Самотната планина, защото съдбата на Есгарот винаги е била тясно свързана със Световната ос на джуджетата. Включително окаяното му положение във филма е като „водно огледало“ на статуса на самия Еребор.

Смог започва да опожарява Езерния град безпощадно, всички започват да се спасяват кой както може.

Бард обаче има други идеи. Той е потомък на древен род стрелци и по тази линия наследява Черната стрела. Именно неговият прадядо Гирион е човекът, ползвал за пръв път стрелата срещу Смог от градската кула, което в резултат сваля една-единствена люспа от здравата броня на гърдите му. Бард трябва да завърши започнатото дело по мъжка линия и да прободе дракона в уязвимото място.

На всеки 60 г. Смог има нужда да подпали с огъня си някоя и друга кула

Бард съзира подпалената кула с камбаната (огън и време) и стреля оттам.

Липсва му Черната стрела обаче и не може да направи нищо. Синът му е този, който му я носи – т.е. следващият мъжки представител на корена също дава своя дан в изпълнението на родовия дълг. Тъй като арбалетът е унищожен, синът играе ролята и на кибрит за Черната стрела:

Смог е улучен точно и пада отвисоко мъртъв върху натоварената със злато лодка на бягащия управник на Езерния град. Така, дори в смъртта си, той потапя златото и го връща към елемента му.

Драконът умира още в първите 10 мин. на филма, така че останалата част от времетраенето му касае новината за неговата смърт и ефекта ѝ върху Средната земя. От всичките ѝ краища се запътват армии, които копнеят за несметното джуджешко богатство, което вече няма пазител.

Ако над всяко злато има проклятие обаче, то това важи десеторно за съкровищницата на Еребор, над която тегне „драконовата болест“. Очите на Торин потъмняват, обхванати от ужасяваща потребност. Той търси Аркена – короната на всичко. Камъкът е символът на огромното богатство в хазната на Еребор и пълната власт над него от онзи, който го носи. Без Аркена – това е просто съкровище; с него – това съкровище се превръща отново в „свое“.

Торин не знае, че Билбо е взел Аркена още при първата му среща със Смог. Замъгленият му ум го прави мнителен и го кара да подозира всички. Без хобитът да види, Торин го издебва зад гърба и го пита заплашително какво разглежда. Билбо му показва:

Това е нашата хамса, този път е формирана чрез жълъд, което е уместно на няколко нива. Първо, Торин е „Дъбощит“; второ, така хобитът показва метафорично на краля на джуджетата кое е семето, корена и земята на истинската Axis Mundi; и, трето, (бивайки комбинация от първо и второ) – подава му ръка със символа, който да му помогне да си спомни „кой е“. Това е и единственото, което изкарва Торин от унеса на драконовата болест, макар и за 20 сек., когато му е съобщено, че езерните хора идват да търсят подслон в планината, след като селището им е унищожено от Смог – бедствието, което джуджетата пускат на бял свят. Абсолютно заслепен, Торин забравя за обещанието си и се барикадира в Еребор, не иска да чуе за никого.

Билбо все още смята, че може да го спаси. Занася Аркена на Трандуил, който прави военни лагери пред портите на Еребор, за да преговаря за мир чрез размяна. Гандалф обаче, като върл фен на нашата синхромистична мрежа, отрезвява хобита, като му казва: „Не подценявай злото в златото, в което змията е свила гнездо. Драконовата болест покварява сърцата на всички, доближили планината“.

Оказва се прав. Торин отказва преговори, а пред портите вече има 5 армии, искащи златото. И ако съдите по заглавието на филма, вече знаете, че ще има война за това злато, защото както винаги става дума за война и време.

Торин стои в тронната си зала, изгубил всичко човешко. С черно-златната си корона на глава, той вече не се интересува дори от собствената си кръв, която е дошла да го защитава.

В пика на халюцинациите, причинени от драконовата болест, Торин пропада в Бездна от течно злато. Той разбира колко дълбоко е потънал и захвърля прокълнатата си корона, така прекъсвайки проклятието на рода си.

Има интересна сцена, в която бива надут рога на джуджетата, криещи се в планината, след което каменната барикада рухва, бутната от златна камбана отвътре.

„Мълчанието“ на златото е нарушено – кралят се впуска със своите другари в битката.

Тогава има специален коментар от Гандалф, след като Билбо отбелязва, че „джуджешката армия е върнала силите си“: „защото се бие за краля си“. Можем да разглеждаме това като реален принцип – кралят е способен да мобилизира духа на своята армия поради символа, който въплъщава за нея: земята, Слънцето над нея и времето, на което се явява лицето проводник в междинния свят.

Белият пират Азог иска да сложи край на рода Дурин и влиза в схватка с Торин. На практика двамата се убиват един друг.

В последния му час с него е Билбо. Имаме пълен reunion между двамата, като умирайки първият иска прошка и казва: „Ако повече хора ценяха дома си над златото, този свят щеше да е много по-хубаво място“. Наред с:

Торин е положен върху черно-златен олтар с Аркена. Той се пронизва в сърцето сам, за да може да прониже в сърцето и пирата Азог, така че е символично, че го погребват със сияещото в синьо сърце на планината.

Торин е нагледна рецепта за това как фигури от подобен калибър се превръщат в легендарни герои, рестартирайки митологичната гравитация, кореняща се в прародителското.

Когато се прибира вкъщи, всичките вещи и ценности на Билбо са изнесени, а къщата му е обрана до шушка.

Той трябва да пренареди дома си, но това вече не е проблем, защото са се случили много по-радикални неща. Първото нещо, което прави, е да закачи портретите на майка си и баща си, защото се е върнал при корена си и това вече значи коренно различно нещо :)

Намира ги сред купчина шишарки, а рамките са черно-златни.

Също така изглежда майка му е била Уинона Райдър, хаха :)

Билбо има своето злато, своята Световна ос.

Да изгледате трилогията „Хобит“ ще ви отнеме повече време, отколкото да прочетете книгата :) Тя обаче съумява да покаже до какво води черната дупка зад драконовата болест и че тя се лекува със земя и сърце[2]. Виждаме и предпоставките около гравитацията на пръстена, който в крайна сметка е открит по време на пътешествие за връщането на изгубеното злато/корен на джуджетата (на този напреднал етап от текста следва сами да разбирате как двете концепции се родеят).

В лицето на Торин виждаме и разликата между национализъм и национално самосъзнание. Сблъсъкът с травмата от изгубеното лесно може да подкопае земята още повече, отколкото тя вече е. Така приключението, което изглежда като поход за „опазването ѝ“, крие опасност бързо да се превърне в нещо друго. Част от това пътешествие е да бъде излекувана предишната лудост и отровата, която е останала в корена. (Както обясних и покрай историята с баща ми) тя следва да бъде извадена на повърхността и изплюта. За това се иска жертва, която наративно Торин разиграва, за да излекува раната на цялата джуджешка раса, причинена от неговия род. В крайна сметка това е функция именно на краля. Затова е и „Дъбощит“ – той е дъбът, този, който трябва да излекува корена си, за да може Световното дърво отново да разцъфне.

Филмът има митологичен impact, макар и не колкото ще видим, че съдържа „Властелинът на пръстените“. Въпреки всичко Питър Джаксън бива хоспитализиран през януари 2011 г. за перфорирана стомашна язва, която случайно се оказа една от причините за смъртта и на Толкин. Явно човекът се е свързал с общия поток.

Да видим как ще се свържем и ние със следващата трилогия с минимален брой думи.

The Lord of the Rings: The Fellowship of the Ring

„Задругата на пръстена“ дава началото на по-добрата трилогия. В крайна сметка – когато човек се чуди – винаги е по-добре да се довери на традицията, на корена.

I sound so cheap at that point :D

Ох, трудно се пише за още едно нещо, което няма никакъв impact над живота ти :Р

Не ме разбирайте погрешно – става дума за огромен download и аз напълно припознавам и уважавам мястото му. Дори в момента пиша това на фона на саундтрака на филма – ползвам случая да си го пусна за пръв път :Р

Добре де, стига шеги вече, добре!

Много хора изградиха канала си към магията чрез Толкин и това е невероятно без никаква ирония. Както казах още в началото – този човек е имал реална връзка по ред причини.

Просто моят магическия канал е персонален и съществуваше много преди да гледам филмите[3], така че тази история нямаше как да има същия impact върху мен.

Тя обаче е архетипна as fuck и неслучайно филмите се превърнаха в такъв феномен. Трилогията се превръща в най-номинирания франчайз в историята на Наградите на филмовата академия с 30 номинации, от които печели 17 награди „Оскар“... Не че оскарите имат каквaто и да е гравитация за това какво е „качествено кино“, but 17 – come on, man, fuck!...

Anyway!

Онези от вас, чието трето око все още става за нещо, вече разбират, че за да се случва всичко това – с тази история има огромно съгласие, което автоматично свидетелства за изграден канал. И ние като хора, които „със сигурност търсят дълбочина“ (хи-хи-хи), не можем да не погледнем натам. Мотивацията тук е минимум да разберем „защо“ този разказ печели такова съгласие.

Всеизвестно е, че Толкин черпи много вдъхновение от северните саги, особено от викингския епос „Волсунга“. Скандинавската митология описва различни мистични пръстени, които са използвани от боговете при създаването на техните светове, но те не са зли, както в епоса на Толкин, а просто магически. Пръстените често са в центъра на различни притчи и легенди на древната северна религия. Това, което е много зло в сагите, е рейнското злато – голяма златна мина в центъра на Земята, за която всички хора се борят.

Ето защо историята на Толкин отразява по изключително специфичен начин историята за Бялото и Черното слънце в лицето на пръстена и „как се е рестартирало времето“ чрез наглед уж „история за Средната земя“. Т.е. ние сме привлечени от тази история най-малко на база осветляването на много базов за Играта механизъм, което подсъзнателно дърпа много голям спектър от съзнания, защото всички имаме фундаментално съгласие с него.

Ако на този етап все още трябва да обяснявам „защо пръстенът символизира едновременно Бялото и Черното слънце“, е по-добре да спрете да четете, сериозно...

Виждате ли как пръстенът влияе и на мен! + 10 points aggression, хаха!

Ей!

Трябва да знаете, че съм под пълен контрол! Точно като Билбо и после Фродо след него!

... Така че това с пръстена дори не го коментираме вече „защо е така“!

Новото сечение, което си заслужава да се види тук, е, че по начина, по който изплита наратива, Толкин показва как съдбата на пръстена е неразривно свързана със съдбата на хобитите. „Скъпоценното“ попада при Билбо, който помага на една златна Axis Mundi да се „намести“ или – най-малкото – да намери реален завършек, някакъв що-годе наративен покой.

Нооо.... златният пръстен винаги ще бъде свързан с още злато, с още (унищожителен) огън и с още време. Самото му съществуване се превръща в маркер на летоброене в този свят (третата епоха). Защото пръстенът е ороборосът. Той е цикличен и историята му винаги се повтаря.

Така например, точно както Торин трябваше да разреши родовото си проклятие, така и Фродо трябва да доразиграе наративния флирт с пръстена, намерен от Билбо по мъжка линия[4]. Този път окончателно.

Трилогията казва, че земята се рестартира чрез самата земя при контакта ѝ с огъня.[5] Това води до изобилие. А изобилие има само когато има крал – някой, който да обедини и хармонизира трите свята, за да може тази синергия да се превърне в принцип на цялото междинно сечение. Той е „антената“, която трябва да излъчи вибрацията на „алхимичната сплав“ (която самият крал представлява) и да се превърне в нейна котва на земния план, за да може синергията между надземно и подземно да бъде усетена от поданиците на кралството. Неслучайно филмът завършва със „завръщането на краля“. И неслучайно бъдещият крал Арагорн е от самото начало с Фродо, извървявайки целия път заедно с хобитите – онези по-ниски дори от джуджетата; тези, които са най-близо до чистата форма на елемента „земя“[6]. Имайте предвид, че абсолютно първата ни импресия за лицето и очите на Арагорн е пламъкът в тях.

Черно-огнената му натура ни казва още в началото, че този човек може да е крал. Той е огънят на новото, който ще бъде запален на земята, след като той ѝ асистира тя самата да се рестартира чрез огън (предвид каква е крайната съдба на пръстена).

Разбирайки всичко това и факта, че рингът е неотменно свързан със земята, следва да виждате, че халката може да бъде менажирана успешно само от нея. Самият пръстен е доказателство, че златото носи зло на всеки, който се докосне до него. И само земята може да се справи с прокълнатото злато, защото неговото естествено място е в нея. Хора, елфи и магьосници то води до лудост.

Освен всичко останало, тук има и прочувствено социално послание, което е теоретично вярно, но вече не го виждаме много на практика – наглед най-малкото и незначителното квадратче може да обърне цялата кола. Други филми с Хюго Уийвинг също доказват това.

Нашата черно-златна хамса ни съобщава, че най-голямата власт може да се окаже в най-малката ръка

Какво знаем за пръстена, освен че е черна дупка и огън едновременно?

Можем да кажем, че той символизира пръстеновидната ни вселена като цяло, което на ниво микрокосмос се имитира и от нашата планета. Това говори за неговата „всеобхватност“ и обяснява защо геометрията му е способна да обеме тази на всички други пръстени и да ги контролира. Докато другите пръстени са свързани повече с елементите и носят определени качества, то Единственият имитира директно Бялото и Черното слънце, което вписва в своя собствен периметър всичко съществуващо. Идеята е, че „властелинът на пръстена“ може да владее Всичко Което Е (метафорично – целият свят е в ръцете му), защото половината от природата на ринга лежи в Черното слънце.

По отношение на Саурон, пръстенът е хоркрукс[7]. Парадоксално – тялото на Саурон е унищожено, когато златният му пръстен бива физически отделен от черния му пръст посредством счупения бащин меч на Исилдур...

Респективно, казано е, че всички от кръвната линия на Исилдур ще бъдат свързани с пръстена вовеки, тяхното сърце ще бъде тровено

... но той успява да оцелее от дистанция чрез същия този пръстен. В „Хобита“ това още е тайна, а във „Властелинът“ Саурон вече пристъпва към физически петинг със Средната земя. Де факто пръстенът е свидетел на неговото съществуване и докато той не бъде унищожен, Господарят на сенките ще живее. Така пръстенът иска да бъде открит, за да бъде отново едно със своя създател.

Лошото за цялата Средна земя е, че „Единственият пръстен ги владее, единствен той ще ги открие, единствен вси ще ги сбере и в мрак обвие“. И заради неговата динамика – тя страда :) Защото той е Черното слънце, черната дупка, която контролира всички останали проявени пръстени. Затова и когато Фродо слага пръстена, той вижда Окото на Саурон и 9-те прокълнати крале – вече мъртвите предци.

Понеже е Черното слънце, пръстенът е извън времето. Ето защо води и до дълголетие, което виждаме по Ам-гъл и Билбо – просто защото той е репрезентацията на онова „що е вечно“ и не е подвластно на време.

Така пръстенът усеща тайминга си и се оказва на бял свят чрез Билбо.

Факт, съобщен от разказвача на фона на ултимативния символ на проявеното – Слънцето

Оттам насетне почва дълъг процес по осъзнаването на неизбежността на ситуацията. Следва война, защото непроявеното е отново проявено и така застрашава всичко проявено, която динамика обаче ще задвижи епохата напред – if that makes sense to y’all.

И вече знаете, че тази смяна на времевата предавка по необходимост въвлича кула.

По случайност открих този mix в YouTube. Съзнателно или не – тапетът му гениално е хванал есенцията и на отделните части, и на цялата трилогия като цяло. Виждате сами три различни по естество Световни оси, с различни функции и проявления в митологията на Толкин. От първата започнахме и вече знаем всичко, което ни касае за нея; втората е перверзия на първата, защото вече е отделена от Дървото; третата играе роля и на своего рода „Космическа ковачница“, защото може да занули времевата линия на втората и да върне играта към първата. Пръстенът е изкован в Съдбовния връх[8] и само там може да бъде унищожен.

Също така не забравяйте, че всяка кула на времето си има магьосник, който е в магьосническа битка „дали да е неговото време“ или „това на нечий друг магьосник-претендент“. Всъщност мисля, че именно във „Властелинът на пръстените“ най-архетипно си проличава и откъде идва шапката на магьосника – тя е последният етаж на самата кула – там, където живее съдържателят на магическия еон – на върха.[9] Едно визуално сравнение между магическата кула в „The Boy and The Heron“ и шапката на Гандалф, която изяснява казаното.

И кулата, и шапката хвърлят сянка.

Кулата хвърля сянка върху реалността, а шапката върху очите.

Парадоксално, правя това разграничение с цел да видите, че няма разлика :)

Освен това магьосникът винаги пуши, защото огънят буквално му трябва, за да движи времето напред :)

Така Гандалф се появява на 111-ия рожден ден на Билбо, който си слага пръстена пред всички и изчезва. Той се връща в своята Axis Mundi да си събере багажа.

Злато и епифиза... Основата на цялото ни изложение.

Домът му наистина е Световна ос, защото в неговото подземно пространство хобитът е съхранявал зародиша-пръстен в продължение на десетилетия. Затова и когато Гандалф разбира какво в действителност е притежавал Билбо, първото, което пита племенника си, е:

Първоначално, когато Билбо се опитва да шикалкави, магьосникът още веднъж показва връзката си с огъня и буквално изсмуква светлината от стаята...

... което е нормално, защото още от „The Battle of the Five Armies“ става ясно, че той притежава Огнения пръстен...

... а по-късно виждаме, че казва и:

След което веднага пропада в Бездната, за да се избели и прероди като Гандалф Белия

Така с магьосник под ръка, който да бута времето напред чрез земята, всички ще разпалят нов огън в лицето на Арагорн[10].

За да се случи всичко това, чисто наративно започва и пътешествието на Фродо. Пътешествие, с чиято фактология сте запознати, защото става дума за филм на 20 г., поради което няма да го преповтарям в детайли.

В Ломидол Съветът стига до извода, че единственото, на което може да се разчита, е малките стъпки на хобитите да не се чуят в земята Мордорска. Подобно на съня ми с белия дракон, елфите мигрират от тази реалност, защото времето им изтича. Започва епохата на хората.

На този етап обаче Арагорн все още не е готов. На въпроса на лейди Арвен „защо се страхува от миналото?“ става ясно, че той не може да излекува травмата по мъжката си кръвна линия...

Исилдур е кралят, победил Саурон, но провалил се при теста да унищожи пръстена в Космическата ковачница:

Там, във вулкана, където от следговора на книгата знаете, че се ражда златото – само там в сърцето може да бъде унищожен пръстенът. Рождената му точка съвпада с последната му такава.

На този етап Арагорн е определен от травмата си, че той не може да трансцендира параметрите, заложени в кръвта на рода му от предтечата. Мечът на Исилдур е счупен, т.е. символът на кралската власт на хората дори не е цялостен в реалността, защото няма идея зад него, която да го поддържа – тази идея е била разрушена, когато Исилдур решава да не унищожи пръстена. Лейди Арвен казва, че ще дойде време, в което Арагорн ще се изправи срещу същия тест и ще го премине. Тя, между другото, се отказва от безсмъртието си, за да има смъртен живот с краля. Като контрапункт на презентацията за магьосника на кулата, жертвал своя огън за безсмъртие, тук безсмъртната дава своя дар за смъртен живот.

Макар всеки да има своите съмнения е формираната задруга. Фродо поема тежестта, въпреки че не знае пътя до Мордор. Но както коментирах и покрай случая на Копола – ако знаете какво правите – не вървите митологичен път. Само Глупака може да ходи успешно по него. Фродо е единственият, чиято геометрия може да поеме тежестта на пръстена, без тя да бъде покварена. Чистата земя.

По пътя си към Мордор трябва да минат през мините на Мория. Вратите джуджешки обаче са невидими, когато са затворени. Дори създателите им не могат да ги открият, ако тайните им бъдат забравени. Мините са обител на огнена сянка, защото...

Разбира се, на въпросната врата виждаме концепцията за дървото, короната и Полярната звезда, така още веднъж венчаещи Световната ос и кралското в свещен синхромистичен съюз.

Тук има и една прекрасна сцена, в която Гандалф не може да отвори вратите от златна светлина към мините.

Той трябва да отгатне гатанката:

След дълги и неуспешни заклинания, отново хобитът (земята) разбира простотата на предизвикателството[11]: трябва буквално да бъде изречена думата „приятел“ на елфически, за да се отворят каменните порти.

Това е толкова брилянтно написано от Толкин на толкова нива... За да влезеш в нечия обител, ти просто трябва да постулираш, че си приятел, и влизаш с такива немерения в дома му. И ако знаеш езика, на който да го направиш – ти имаш достъп :)

В мините групата среща Диабло и трябва да продължи известно време без магьосник.

Лейди Галадриел предупреждава Фродо, че макар и току-що формирана, задругата вече се разпада. След „смъртта“ на Гандалф вече го няма „лепилото“ и дружината губи вяра в успеха на мисията.

Имаме класическата сцена с Боромир, който вижда Фродо като едно малко същество, което „не може да види голямата картина“. Гравитацията на пръстена покварява сърцето му и затова първата стрела на урук-хай го пронизва именно там като свидетелство. В анимационната версия на филма от 1978 г. (да, такава съществува) това е много по-ясно визуално предадено, защото раната му е в тази форма:

До края на филма виждаме няколко маркера, касаещи нашата синхрокарта.

Боромир намира своя resolution, умирайки, за да спаси живота на хобитите (земята). Той благодари на краля си (който допреди това не признава), а последният го изпраща по начин, който сме виждали и преди – с целувка по третото око и погребение със символа, който бележи същото:

Синеокият Арагорн устоява на теста на предтечата си и отказва да вземе пръстена от Фродо за себе си, оставяйки го в неговата ръка.

Говорейки за „ръце“, междувременно армията на бялата ръка на Саруман[12] навлиза рязко на сцената и разделя Фродо и Сам от останалите. Сам е готов да се жертва за приятеля си и самият Фродо му подава ръка, за да го спаси от удавяне.

Това вече е тяхното пътешествие.

The Lord of the Rings: The Two Towers

„Двете кули“ е един от филмите, който получи още по-добър box office благодарение на 9/11 :)) Той ни напомня, че това е игра на магьоснически кули и в това продължение виждаме разиграни техните ходове[13].

Пръстенът става все по-тежък за Фродо и буквално му се е „подпалила главата“. Дори неговото чисто сърце започва да става подозрително към хобита, който го обича най-чисто. Фродо решава да помилва Ам-гъл – чистото олицетворение на последствията от взаимодействието с „Безценното“ – някой, който изцяло е изгубил душата си заради гравитацията на черната дупка зад златото. То живее в почти пълен мрак, във вечната сянка на собствената си празнота. Клетото създание обаче е най-подходящият кандидат, който може да отведе Фродо и Сам до мрачния Мордор. Само сянката познава достатъчно добре сянката и Фродо влиза в общение с нея.

Междувременно след битка в огън и вода, Гандалф се завръща като „Белия“. Магьосникът е отключил друга своя форма...

... така давайки заявка за кулата на времето. Въпросният обрат е обобщен още в първата част на филма, когато лейди Галадриел казва: „Светът е променен. Усещам го във водите. Усещам го в земята. Долавям го във въздуха. Онова, що беше, е изгубено навеки“. Епохата на елфите е отминала и те мигрират към Безсмъртните земи на Валинор, в което виждаме възстановка на това как магическата вселена се оттегля от тази реалност – по сциентоложки – „губи съгласие“.

Лейди Галадриел прави разбор на събитията във времевата линия. Тя казва, че е много лесно пръстенът да бъде взет, ако попадне в ръцете на хората, защото те са най-безволеви, и с лекота биват покварявани от златната халка на Саурон. Последният разчита на това. Фарамир, брат на Боромир и дете на Гондор (чийто символ е златно (в mythos-а всъщност Бяло) дърво на черно-бял флаг)...

... също е изкушен от силата на пръстена. Входът към неговата рана се корени в нуждата му да бъде оценен от баща му тиранин, който го пренебрегва и подценява жестоко.

След вътрешна борба със себе си Фарамир устоява на „Безценното“ и пуска хобитите.

Отвъд казаното, за мен това е по-скоро технически нужен филм пълнеж. Чисто наративно той структурира лагерите във войната за Средната земя чрез ходовете на различните замесени играчи и през 2002 г. преформулира идеята за „кинозрелище“, визуализирайки тези „ходове“ на екрана чрез мащабни битки. Ето защо „Двете кули“ не е богат на митологично съдържание. Поради което ще ползвам случая, за да му вкарам такова, хващайки се именно за споменатото дърво от горния флаг. Ще представя малко от митологията на Толкин, стояща зад дървото.

Мисля, че казаното ще бъде представително и за това как игрите пропадат в под-матрьошки, и с всяка следваща символите на основната игра се пречупват от множество отражения отново и отново, и отново (до безкрай). Така есенцията на оригинала бива почти изгубена или поне каналът към нея стеснен до степен на невидимост.

Телперион и Лаурелин са Двете дървета на Валинор[14], създадени в началото на времето, за да заменят унищожените от архонта Мелкор светилници Илуин и Олмар. Светлината на дърветата се усилвала и отслабвала на всеки дванайсет часа и по този начин се определяли денят и нощта през Епохата на дърветата.

Сътворяването на Телперион и Лаурелин се смята за най-великото творение на Валарите. Телперион бил с тъмнозелени листа отгоре и сребристи отдолу и разпръсквал сребристобяла светлина. Лаурелин бил със златисти листа и сияел със златна светлина. Докато Телперион разпръсквал своята светлина, Лаурелин почивала и обратното.[15] В определен отрязък от време светлината от двете дървета се припокривала и това била най-прекрасната светлина в Арда[16].

Първия цвят дал Телперион и с това започнало отброяването на времето. Цветовете му били бели и неговата сребриста роса се събирала като източник на вода и светлина. От росата били създадени звездите в небето, в подготовка за пристигането на елфите. Най-великият сред елфическите ковачи Феанор създава Силмарилите, в които улавя и съхранява светлината на Двете дървета.[17]

Двете дървета осветявали света в продължение на много хилядолетия[18]. Но Мелкор, който ненавиждал всичко сътворено от Валарите, отново нанесъл своя удар. С помощ успял да унищожи Сребърното и Златното дърво.

Въпреки силата си Валарите не успяват да ги върнат към живот, но Телперион успява да даде последен цвят, а Лаурелин дава последния си плод. От тях биват сътворени два нови светилника – Луната и Слънцето. Подчертаната разлика между тази и повечето други митологии се състои в това, че Слънцето се явява не като божествен символ, а като заместител. На практика, от гледна точка на механиката на Играта, според мен Толкин е хванал нещата много добре[19], защото слънчевата светлина (и респективно – светът под Слънцето) става нарицателно за „света след падението“ – т.е. за изопаченото, несъвършено виждане. Отбележете за себе си, че това подсказва, че в първоначалната игра не е имало концепция за „небесни светила“ и цялото осветление е идвало от Световното дърво. Дори ако вземете единствено това само по себе си, то може да промени много концепцията ви за ред неща.

Толкин казва, че единствената истинска светлина на Дърветата била съхранена в трите Силмарила и само чрез тях Телперион и Лаурелин биха могли да се върнат обратно към живот. Феанор (създателят на Силмарилите) обаче отказал да даде камъните, без да знае, че те вече са заграбени от Мелкор, с което започва война, продължила хилядолетия.

И тъй, елфите имат своето си падение и подобно на човешкото такова, то отново е свързано с дърво. Основното повествование, същинският „Силмарилион“, разказва за „пропадането“ на най-надарените елфически племена, изгнанието им от Валинор и завръщането им в Средната земя. Сътворяването на Първичните Безценни камъни символизира под-творческата функция на елфите.[20] Но Силмарилите са нещо повече от обикновени прекрасни творения. В тях има светлина. Това е светлината на Валинор, станала видима чрез двете Дървета – Сребърното и Златното.

С много усилия от мъртва клонка на Телперион е създадено друго дърво. Това дърво, наречено Галатилион, е идентично с Телперион, с изключение на това, че не излъчва светлина. Издънки от него получават собствени имена и се засаждат на други места по света, като например Келеборн, който расте на острова Тол Ересеа.

През Втората епоха фиданка от Келеборн е донесена като подарък на хората, които живеят на остров Нуменор. Тя се превръща в Нимлот, наричано още „Бялото дърво на Нуменор“. Когато Саурон бавно и сигурно поема контрола над острова, той убеждава краля му да го отсече. Един от плодовете на Нимлот обаче е спасен и по-късно засаден в Минас Тирит, в Средната земя. Това е дървото, което видяхте и на горния флаг.

По време на управлението на наместниците на Гондор, Бялото дърво, издънката на Нимлот вече е мъртво, макар да се разказва пророчество, че отново ще разцъфти, когато истинския крал се завърне. При завръщането на прекия наследник Арагорн в края на Третата епоха, дървото не разцъфва, но кралят намира фиданка от него в снеговете на планината над града. Арагорн донася младата фиданка и я засажда в кралския двор на Минас Тирит, където тя расте и процъфтява.[21]

Чрез разклоненията на Сребърното и Златно дърво виждате как идеята за тях пропада и всяка следваща тяхна версия става все по-далечно и бледо копие на оригинала. Подобни пропадания следва да бъдат тълкувани като други игри, създаващи друго време с други правила. И именно период на такова пропадане отразява „Властелинът на пръстените“. За да си послужа с по-рано дадената метафора покрай Axis Mundi – пръстенът е дискът, нанизан на „шпиндела“, представляващ Световната ос и имитиращ Земята и Черния камък на полюса. Все пак именно Черната кула на Саурон е първоизточникът на пръстена[22], който обаче легитимира самата кула (като форма на архетипно пропадане на Дървото) само ако тя го притежава. Притежанието му ще прониже цялата земя в акт на контрол и затова именно земята (в лицето на хобитите) не ѝ остава длъжна и рестартира епохата чрез унищожението на златото в огън. Казано по-засукано: златното ядро на планетата се рестартира чрез себе си.

Ето защо няма по-подходящо заглавие за сюжет, касаещ смяната на времената, от „Двете кули“. Филмът преминава предимно във война, както това се случи след падането и на двете кули в Ню Йорк. Т.е. на този етап вярвам, че разбирате, че именно кулите стартират новите времена.

И макар да няма много какво да кажа за самия филм в контекста на нашата синхромрежа, мога да споделя с вас плакатите му, които до един са трепач!

Двете кули в симбиоза, отговорни за стартирането на новото време[23], и пръстенът, който хвърля сянката (виновна за съществуването им) върху цялата земя, която иска да превземе

Различните корици на книгата също са изключително символични. В корицата отляво виждаме бялата и черната кула като представителни за Бялото и Черното слънце (които също са представени) + Полярната звезда и ръката на Саруман; отдясно пък всичко следва да е ясно на този етап

Резултатът от играта на шах е, че Битката за Шлемово усое е спечелена, а древните енти помитат Исенгард и кулата на Саруман Белия (в позната за нас геометрия) „пада“.

Бялата кула пада, но предстои финалното сражение с Черната такава. Последната ще се изправи срещу волята на двама малки хобити, които трябва да унищожат златния пръстен в Космическата ковачница.

The Lord of the Rings: The Return of the King

„Завръщането на краля“ е финалната част от трилогията и ще ви покаже наглед всичко, което сме говорили досега за фигурата на монарха.

Кралят и златният пръстен, хвърлящ сянка на корона на син фон

Филмът започва именно със сянката в лицето на Смеагол.

Негов приятел намира Единствения пръстен на дъното на езеро (вода) и Смеагол моментално го убива, за да има Безценното сàмо за себе си.[24] Това се случва на рождения ден на Смеагол – т.е. той метафорично „духа огъня на свещите си“ завинаги и прави вече познатото ви жертвоприношение на собственото си сърце/човечност. В замяна на вечен живот той се превръща в бледо подобие, черупка на себе си и с времето дори забравя собствено си име. Превръща се в Ам-гъл (на английски „Gollum“).

Не толкова популярен факт сред тези, които не са задълбавали в канона, е, че преди трансформацията си Смеагол е всъщност... хобит :) В което за пореден път виждаме как съдбата на хобитите (земята) е неразривно свързана с пръстена. Чрез пропадането на Gollum виждаме проявлението и на покварената земя. Това е крайно символично, имайки предвид, че една от теориите за етимологията на името му идва от познатия ви вече „гòлем“ – празна черупка, направена от кал[25], на която е даден „изкуствен огън“ от магьосника.[26] Друго предположение за името е, че това идва от староскандинавското „gull/goll“, което означава... злато :) Така в дателен падеж „Gollum“ може да означава „съкровище“.

Обърнете внимание, че тази линия е архетипно правилна, тъй като „Завръщането на краля“ започва именно със смърт, причинена от златото/„Gollum“, за да придобие той златния пръстен.

Недълго след тази сцена виждаме друга смърт. Саруман пада от кулата си – единият магьосник е мъртъв.

Войната обаче е започнала и нещата не могат да се върнат назад. Новото време иска да се роди по един или друг начин. И тъй като войните в Средната земя се водят с мечове, Арвен моли баща си Елронд да изкове наново счупения меч, посякъл някога Саурон.

Той е връзката с историята на величието, която трябва да бъде преповторена, за да има шанс кралят да се роди отново. Хората разпознават този легендарен меч и така на историята му се вдъхва нов живот. Когато носи такъв меч, кралят създава нещо като поле около себе си, поддържайки така системата от вярвания на онова, което е било и пак ще бъде. Нещо още по-важно – Саурон помни този меч.

Елронд го носи на Арагорн и му казва, че води обречена война, освен ако не събере мъртвите души от недрата на планината.

Малко по-късно Леголас разказва историята им: „В древността хора от планините положили клетва пред последния крал на Гондор да застанат на негова страна във войната. Но когато ударил часът, когато Гондор имал нужда от тях, те избягали и се скрили в планинската тъма. И тъй, Исилдур ги проклел да не намерят покой, докато не изпълнят клетвата си. Кой ще ги призове от мрачния здрач? Забравените хора. Наследникът на онзи, комуто са дали клетва. От север ще се спусне. И нуждата ще го води. Ще премине през прохода към Пътя на мъртвите“.

Т.е. говорим за убийци и предатели – маргиналите, най-низвергнатите ще помогнат на Скиталеца да се превърне в Краля. Време е той да се събуди за по-голямата си форма. Това ще стане като премине през света на мъртвите. Защо?!

Защото, както казах многократно, той е връзката между подземния свят на предците и междинния такъв. Той трябва да припознае този корен, да му обърне внимание, да го излекува и да го въвлече в шахматната игра на битката за Средната земя (света на хората, на живите).

Входът към света на мъртвите е белязан от око, защото Хор слиза да даде окото на баща си Озирис в подземния свят.

Арагорн влиза в планината на мъртвите с единствената печеливша за случая настройка...

... и успява да спечели краля на мъртвите на своя страна...

Новият крал буквално стъпва на мощите на стария такъв.

Призрачната армия на мъртвия крал е толкова стара, че дори фантомната им форма е изгнила.

С тяхна помощ той превзема вражеската пиратска флотилия от юг и спасява Минас Тирит. След като битката за града приключва, той спазва думата си и освобождава призрачната армия.

Решава да примами окото на Саурон и хваща магическия палинтир[27] на Денетор.

Виждаме странна хамса – ръката на краля и окото на Саурон

Така привлича вниманието на архонта към себе си и меча, който го е посякъл. Това дава шанс за разгръщане на най-важното.

Походът на Фродо и Сам в Мордор.

Нашите глупци напредват бавно към Космическата ковачница в атмосфера на все по-нагнетена хомоеротика. Всъщност 3-те филма не са нищо повече от едно безкрайно ходене от точка А до точка Б в продължение на 11 часа! Like what the FUCK is that, huh!

Anyway, хобитите са единствените, които следват вектора на задругата от първия филм, въпреки че тя се разпада още в него. Те буквално вече не издържат и лазят на „четири крака“ по земята.

Дори спомените за Графството, които Сам се опитва да вкара в сцената, вече не помагат на Фродо. Последният признава, че вече няма никакъв воал между него и Окото на Саурон. Вижда го „дори когато затвори очи“.

Междувременно армията на Гондор, водена от Арагорн, пристига пред Черните порти на Мордор, за да се отклони вниманието на Окото от хобитите. Саурон се опитва да изкуши за последно Арагорн и точно когато всички решават, че е успял, той се обръща към армията си я призовава да се впуснат в битка за последен път в името на земята:

Тук следва да бъде направено едно обобщение. Арагорн получава „небесния знак“ от безсмъртния елф Елронд в лицето на сглобения и изкован наново меч на Исилдур. Т.е. той има „божествената подкрепа“ (небе). Чисто митологично обаче той връща окончателно земята си и се превръща в крал, в момента в който слиза на ултимативното си пътешествие в Бездната, за да излекува корена, махайки проклятието от него. Ето защо, когато говори с краля на мъртвите, го виждаме в познатата формация „☉“:

От подземния свят той се връща в междинния и спасява Минас Тирит, чийто площад има същата формация („☉“) с Бялото дърво, новата Axis Mundi. На по-късен етап това се превръща в неговия дворец, символа на небесната му власт, защото чисто пространствено това дърво се намира доста високо, под кулата.

Така кралят за пръв път повежда армията си като крал и заедно с нея се изправя пред Черната порта. Точно тук имаме абсолютно недвусмислена синхромистична сцена, в която виждаме как армията на краля е заобиколена от орки във формацията на Окото, дебнещо над тях. Имаме нашата формация – кръга с точката, а кралят е в центъра ѝ:

Така виждаме как бъдещият крал Арагорн изравнява и нанизва Световната ос през центъра на трите свята – подземния, небесния и междинния:

Искам да изкажа тезата, че в този конкретен случай въпросната символика за мен не е нито random, нито идва от несъзнаваното, защото я откривам още в анимационния „The Return of The King“ от 1980 г. Т.е. смятам, че някой разбира много добре какво иска да внуши чрез визуален език[28]:

Черната дупка, обкована от златния пръстен, и Фродо в центъра, формиращ геометрията, бележеща същото: ☉

Но нека се върнем обратно към игралния филм.

И понеже казах „обратно“ – какво да кажа, освен че Фродо и Сам най-накрая пристигат в Космическата ковачница – продълговато нещо, което хвърля лава :Р

Добре дееее, няма повече, айдеее, айдеее, ееееее...

Някой да не се избъзука със свещеното ви IP...

Стоейки на самия ръб на крайната си цел, Фродо е окончателно покварен от пръстена и не го пуска в Ковачницата. Слага го и изчезва.

Точно тогава обаче сянката на пръстена води до неговото собствено унищожение. Появява се Ам-гъл, който скача върху Фродо и отхапва пръста с пръстена му. Това е чисто физическият данък, който Фродо дава за дългото си общение с пръстена (подобно на пирата без око, крак или ръка).

Ам-гъл е в екстаз, Безценното най-накрая отново се е върнало при него.

Много за кратко обаче.

Макар и ранен, обезумелият хобит се хвърля отново към него в битка за пръстена. Ам-гъл пада в лавата, в кулминационна злокобна антихамса:

Пръстенът най-накрая се връща към черно-златния си елемент, от който произлиза – огъня на вулкана:

Тук е закономерно да отбележим въвлечения двоен ороборос.

Филмът започва със Смеагол и вода и завършва с Ам-гъл в огън, което е и нашия full circle, касаещ елемента земя и хобитите. Това е тяхното пътуване и начинът, по който те handle-ват Единствения. Не Фродо, а именно Ам-гъл (отново (бивш) хобит) унищожава пръстена, накрая буквално погълнат от неговата сянка, така превръщайки се в ултимативното изражение в поп културата на това защо „корените на златото са черни“. Тази трета част започва с него и завършва с него (ороборос №1) и освен това касае златния пръстен, чиято геометрия сама по себе си е самото въплъщение на змията, захапала клоаката си (ороборос №2).

В това виждаме как най-малкият и невзрачен „пиксел“ обикновено обръща времето в игра, която изглежда има съвсем други и уж „много по-важни играчи“.

Пръстенът бива погълнат от Космическата ковачница в абсолютно последния момент, преди кралят на Бялото дърво да бъде погубен с фатален удар от трол, лежейки безпомощно на земята:

Черната кула на Саурон рухва в класически Таро-смисъл, защото вече няма какво да поддържа геометрията ѝ.[29]

Земята на Мордор буквално пропада в разлом по същите символични причини.

Като продължение на тези две много резки събития, армията на Саурон също се разбягва, а кралят оживява.

Клетият Фродо виси от ръба на Бездната в класическа 50/50 ситуация. От една страна, той не иска да живее повече заради бруталното PTSD, което получава от цялото преживяване с пръстена.[30] За пореден път любовта на Сам го спасява обаче и в крайна сметка той хваща ръката му (с онова, което е останало от неговата собствена).

Черната дупка в живота на Фродо изчезва заедно с унищожението на пръстена и той вече може да си спомни земята си.

Всеки млад хобит след сесия със Сам лежи по гръб със затворени очи и „си спомня Графството“!

Yes, that was a gay joke, OK? Какво?! Саурон го няма вече, някой трябва да поеме ролята му!

Тогава идват и орлите, които ги спасяват – „Дарът на перото“ and so on – няма да ги следим тея неща тук, защото темата изследва друго!

Арагорн е коронясан в Минис Тирит. Появява се и лейди Арвен, която за най-важното събитие в живота си по някаква причина е облечена в дантелен пеньоар, но няма да задълбавам. Може би бюджетът е започнал да свършва към края. Двамата влизат в съюз като форма на финална легитимация на алхимичната сватба.

На по-рано показания площад на Минас Тирит виждаме и Бялото дърво на кралете напълно разцъфнало. То е видно и на повечето корици на книгата:

Новата Axis Mundi е положена от монарха, който носи Дървото на самата си корона, точно там, където е третото му око.

Накрая кралят и целият площад се кланят на хобитите като въплъщение на самата земя, предложила арена за новото време. Монархът пристава на земята[31] и с това е казано всичко.

Или почти.

Накрая лейди Галадриел изкарва на публичен показ връзката между Фродо и Сам, ха-ха-ха!

Това беше за пос-лед-но!

Не, всъщност казва, че времето на трите пръстена на елфите е изтекло, и започва Четвъртата епоха, в която управляват хората. Последният кораб с елфи заминава и магическата вселена се отделя окончателно. Т.е. игрите имат тайминг и срок на годност. Когато дадени артефакти, поддържащи Световната ос на реалността отпаднат, конкретният формат също се променя.

Това, което Билбо започва, трите хобита Фродо, Сам и Ам-гъл завършват. Едното е пътят по превръщането в магьосника на кулата, другото е пътят на излекуването на земята и корена.

Въпреки всичко Фродо не може да продължи да живее в Графството след всичко преживяно. Той е главният инструмент, задействал новото време, но вече не може да бъде част от него, Бездната е взела твърде много.

... казано под вече споменатото черно-златното дърво и огъня под него.

Времето не може да излекува самата Бездна, защото тя не е негова функция.

Преди да замине с Гандалф и Билбо към Безсмъртните земи, той дописва книгата на чичо си. Прави го на килим с Полярната звезда...

... която присъства и на кожената подвързия на самата книга...

Северната звезда е единственият лъч надежда, който Фродо и Сам виждат, докато се катерят към огнената планина Ородруин, за да пуснат в нея пръстена. Гледайки я, Сам дори възкликва: „Има светлина и красота, която никоя сянка не може да достигне“.

Защото това е сборник, разказващ за времената, които вече не са, на старата Axis Mundi.

Новата ще продължи на нов глас, с позната геометрия, демонстрирана и от последния кадър на трилогията:

Двете филмови трилогии на Питър Джаксън обобщават по прекрасен визуален начин всичко, казано за златото, черната дупка зад него, краля и времето. Това пътешествие приключва там, откъдето започва, но по друг начин, така илюстрирайки оробороса на самия пръстен.

Rings true, right? :D

На този етап сте формирали идея защо тази поредица придобива такова място в колективния фокус. Историята докосва всички правилни струни зад най-дебелото съгласие, касаещо самия живот – златото и черната дупка зад нея, които не просто определят окултната монархическа система с хилядолетия, но и задават ритмиката на кулите на времето.

Като цяло вселената на „Властелинът на пръстените“ е продукт на страст. На Толкин и сина му, на всички хора, работили по филмите и, разбира се, на Питър Джаксън, който с огромна любов създаде тези филми по ултимативен за големия екран начин. Ако се съмнявате в това, един малко известен факт :)

Последният ден от снимките на трилогията всъщност е повече от месец след като „Завръщането на краля“ бива пуснат по кината и 3 седмици след наградите „Оскар“ през 2004 г. Питър Джаксън урежда да заснеме един последен кадър на черепи на пода в тунела на Пътеката на мъртвите, който е включен в разширеното DVD издание на продукцията. Маниакът намирал за смешно, че продължава да снима филм, за който вече е спечелил оскар за най-добър филм. Мисля, че няма нужда от повече коментари.

За завършек на тази глава ще разгледаме историята, изначално определила окултната траектория на Издателството, поне що се отнася до моята роля в него.

Иронично, в нея пръстенът отново е протагонист... :)

За да бъда прям докрай, обмислях да публикувам синтеза на въпросния филм отделно в сайта на един по-късен етап, именно като форма на почит към неговото място в живота ми. Така той щеше да има възможността да изпъкне сам по себе си като автономна тема, каквато в крайна сметка заслужава повече от всеки друг анализиран от мен наратив...

Филмът обаче е толкова свързан с всичко в тази книга, че просто реших да не го деля от нея. В крайна сметка една от основните фрази във въпросната история е „Finish it!“ (отнесена именно към завършването на книга), така че приех, че филмът за пореден път говори лично на мен :)

Все пак, за да отдам своята почит, слагам го на самостоятелна страница в тази книга и дори със самостоятелен цитат (какъвто другите анализирани филми си нямат), въпреки че чисто технически той е последният дискутиран филм от настоящата глава „... които са черни“.

Кой знае, на по-късен етап наистина мога да го публикувам и отделно, особено ако има накъде да го надградя.

Към синтеза на един от най-езотеричните филми на всички времена