Екскурс: 50 Hamsa str.

The body is the vehicle of the soul, and the hands are its most powerful tools.

За да напиша фрагмент от следговора за златото в „Долината на златните тронове“ прочетох десетки етнографски книги в стремеж да разбера по-добре митологичните аспекти на съкровището, които бях видял в РСВ, но все още не разбирах логически.

В даден момент попаднах на сведение от етнограф за баба-зналец, която помнела от родителите си, че „парите са в ръцете“, т.е. в работата. В подкрепа на убеждението си, че изкопаното имане носи нещастие, тя разказала за казана с парите, за който се говорело в селото и който бил заровен под пътя срещу къщата ѝ. Хората, които го изкопали от старите гробища, били сполетени от нещастия и отново го закопали. След това един циганин им се присмял и им казал, че са „будали“, но „когато намерил казана се сгърбил“[1] като доказателство за правилото.

И макар в книгата да нямаше място за разгръщането на този коридор, помня, че тогава въпросната фраза ме впечатли изключително много със своята многоаспектност. Въпреки че самото изречение е добавено и коментирано накратко в самия следговор[2], то синхромрежата зад идеята се разгърна много по-обширно впоследствие.

Идеята е, че златото е освободено от гравитацията на counterpart-а му в лицето на Черното слънце, сàмо ако можеш да си го изработиш с честен труд, защото това винаги облагородява земята, което затваря и въпросния feedback loop. Затова имаме и израза „златни ръце“ за хората, които умеят да изкарват прехраната си със занаята, в който са постигнали майсторство. Нямаме израза „златни крака“, защото с крака ходим по земята, но онова, което правим, и средството, чрез което живеем на нея, идва от и чрез ръцете ни.

Смятам, че връзката между „ръката“ и „богатството“ става крайно недвусмислена, когато очевидното се разкрие окончателно пред себе си: пари се дават срещу ръчен труд[3]. Дори самата земя (тук в буквалния ѝ смисъл, а не като „елемент“) се обработва с ръце. За да се случи нещо в реалността (което от определена гледна точка представлява „материализация“, т.е. магически акт), са нужни хора, които могат да свършат работата. И това се прави с ръце. Масоните затова са „зидари“ – те знаят принципите, по които се изграждат структури, защото тези принципи не са валидни само в материално-архитектурното сечение на проявеното, но и в метафизичното такова. Опростено максимално: архитектурата е да извадиш и материализираш нещо от въображението си, което да има устойчивост във физическия свят. За целта трябва да се знаят законите и принципите, които правят това не просто „възможно“ – то трябва да може да пребъде. Затова и ръката винаги е свързвана с манифестация/магия, а магическата пръчица е продължение, свидетел от природата, който да проведе магията в реалността. Макар и на пръв поглед тя вече да е заменена от „духа на Wi-Fi културата“, на най-висше ниво все още именно ръката е тази, която излъчва магическия импулс на волята в реалността.[4] Точно затова магията се дели на „Път на Лявата ръка“ и „Път на Дясната ръка“.

Няма да задълбавам излишно в този нюанс, но предполагам всеки човек лесно може да види „светлината“ в „правенето“, в занимаването със структури и това да оставяш с ръка „геометрия“ – нещо създадено. Това само по себе си е светлина – такъв човек осветява и сам по себе си е в един осветен state, има качествата на „мини слънце“. Затова, който прави неща с ръцете си, обикновено има светлина. Затова и занаятчията е жив човек.

Както вече трябва да знаете на този етап – самото злато е кондензирана в материя (слънчева) светлина. И когато си вложил много душа от себе си в работата си – просто получаваш в замяна светлина (т.е. изобилие или пари – съвременният еквивалент на злато/„ценност“).

Това е и единственият начин, който познавам, за „изравняване на везните“. Само така всичко е наред и няма „негативно ресто“ от Черното слънце. Инак тъй като самото злато е душа(та на планетата), взимането му изисква връщането на душа в земята. За да вземеш светлина трябва да дадеш такава – в случая – „да заплатиш“.

В тази връзка ръката се превърна в част от синхромрежата ми, свързана със златото, по линия на позитивния изход от флирта с идеята за него.

То пасна точно и в смисъла на „50/50“, разглеждано като вземане/даване в контекста на всички сцени с „подаване на ръка“ в поп културата. Дискутираният клиширан момент, в който някой увисва и добрият трябва да протегне ръка на лошия (особено във филмите за съкровища), е момент за интегриране на сянката, в който се отваря възможност за (наративно) постигне на vesica piscis. Героят трябва да реши дали да вземе съкровището, или (първо) да избере пълния потенциал на човешкото, защото държи в ръце и двете (вземете „Uncharted“ за пример). Обикновено висящият е противоположният аспект на героя, който той трябва да интегрира, вместо да вземе директната, (на)готова манифестация (в лицето на златото, което съдържа и двете[5]). Това злато е отровено, незаслужено, не-свое. То може да стане „свое“ само ако го имаш отвътре, което става през земята или в случая – човешките взаимоотношения. Следователно героят трябва да избере между човечността и онова, което не е изкарал с ръцете си, но пък е лесно и уж може да има, защото е „на една ръка разстояние“. Точно затова и дилемата буквално е „на кое да подадеш ръка“.

Задълбавайки допълнително в това, бързо ще видим, че самата ръка има 5 пръста и символизира проявения свят (или света на действието/историите) чрез петте елемента, а 0-та е Черното слънце, най-често изиграна от пръстен, слаган на безименния пръст, който е свързан със сърцето – все неща коментирани в следговора на книгата[6].

Неслучайно след кадъра в „Uncharted“, в който братът на главния герой го спасява на фона на Слънцето, виждаме веднага пръстена, който виси от врата му. Двата кадъра във филма са един след друг.

В стария „Дюн“ на Линч и новия „Дюн“ на Вилньов пък можем да видим нашето символично „50“ именно чрез петопръстата длан, хванала нулата в лицето на бащиния (!) пръстен, пред който Пол се кълне да отмъсти за него, така запазвайки целостта на тропата

Заговаряйки отново за сърцето, можем да припознаем, че другият израз в колективния консенсус, правещ връзка между „златото“ и някаква част от човешкото тяло (освен „златни ръце“), е именно споменатото и тук, и в следговора „златно сърце“. В даден момент се замислих за връзката между двете и ми направи впечатление, че „сърце“ е анаграма на „с ръце“! Оттук насетне се сетих и че акупунктурната точка лао-гун е в центъра на дланта...

... и е част от меридиана на сърцето, което прави пряка връзка между ръката и сърцето (които две неща културите по света определят като „златни“). Всъщност в превод „лао-гун“ означава „Дворец на труда“, което вече буквално съотнася сърцето и ръката към трудолюбието/занаятчийството и респективно – изобилието, произлизащо от него.[7] Лао-гун е втората по големина акупунктурна точка в тялото и дори се води с междинен статус: тя е между „акупунктурна точка“ и „чакра“. Макар моето мнение за чакрите да е добре известно, лао-гун наистина има функция на пси-сензор, тя е своего рода „око“ и е „ресорът“, чрез който бива осъществявано умението психометрия (например). Ето защо тя има по-особен „статус“ и се използва и в т. нар. „мистични равнища“ на източните бойни изкуства[8]. Тъй като е „око“, което може да улавя (или провежда) есенции от и към долния и горния дан тиен, можете лесно да си обясните защо като се здрависваме с някого, веднага усещаме или „виждаме“ дадени аспекти от неговата личност. Двата лао-гуна се докосват и обменят есенции.[9]

В този ред на мисли „любимо“ ми е да се запозная с някого, който стиска ръката ми индиферентно едвам-едвам на 1/3 от пръстите ми, все едно съм хванал мокър костур. Имам чувството, че е любимо и на 90% от жените, защото постоянно правят именно това с всички.

В нашата западна култура ръкостискането следва да е здраво и сърдечно именно защото се случва чрез крайник, свързан със сърцето – ръката. Когато се запознаваш с някого, обикновено си в отворен state и общо взето си благодарен за възможността „нова и интересна история“ да „влезе и обогати живота ти“. Поне така го намирам за нормално. Ако това е толкова непонятно, безинтересно или дори нежелано от някои хора, предлагам те да се покланят на другия при запознанство без физически контакт (както на изток), или да си търкат носовете (като ескимосите), за да стане ясно априори, че не желаят никакво свързване с никого, ОК? Така на втора среща ще знам да ги игнорирам изцяло или просто да се евакуирам, за да са спокойни, че няма да им се случват екзотични неща като „ново познанство“. И без това концепцията се третира така все едно сме в пандемия. Jesus!...

Както се досещате от всичко казано дотук, крачката до разглеждането на символа хамса не бе голяма. Все пак в него имаме ръка, която е в кралскосиньо, а на мястото, където се намира лао-гун в центъра, имаме око:

Разбира се, „хамса“ значи „пет“ на арабски, а окото по средата е кръгло, което отново дава нашето така закодирано „50“

Фактът, че като се абстрахирам от това око в центъра, контурите на символа заприличват на този на синия лотос (поне в главата ми)[10], допълнително ме подтикна да погледна натам. После открих и артистична репрезентация на хамса в силно вибрационен резонанс със самия син лотос и ми се наложи да продължа да гледам натам, вече с третото си око, което самият символ откровено репрезентира...

Символът напомня, че ако пиеш от отварата от син лотос, започваш да виждаш.

Самото око е „събирателната точка“, „мястото“, от което виждаш и „нивото“ от което виждаш.

Инак синият д-р Манхатън ни показва същото в черната си ръка :)

На вашето внимание – първата черна (но инак синя – буквално и метафорично) хамса :Р

Разбира се, лесно можем да видим това и във „Властелинът на пръстените“, в който „скъпоценното“ с лекота може да бъде приравнено към Окото на Саурон, което постоянно го следи. И ако пръстенът е око, то горната картинка е единосъщностна с хамса, наред с вече показаните два примера от „Дюн“.

Всеки път, когато разглеждаме даден символ, не бива да забравяме, че той е видим знак на (и „от“) невидима реалност. Той е рожба както на съзнанието, така и на несъзнаваното, той е призван да ги обедини, като преодолее наглед идейната им противоположност. Затова символът никога не може да бъде преведен изцяло в слово или да придобие еднозначен смисъл. Тъй като се явява компресия на няколко идейни нива или планове на съществуване, той винаги ще остане амбивалентен. При превод символът губи част от своята сила, най-малкото защото той няма твърдо фиксиран смисъл и не може да бъде себе си в контурите на която и да е семантична кутийка.

Казвам това, защото ако (сте мен и) започнете да се интересувате от широкопопулярните интерпретации на хамса, ще останете с вкус на тиня от плитка локва в устата и ще се откажете още на 30-ата минута. Разбира се, призовавам всеки, който се интересува от масовата trivia, да прерови мрежата и да открие нещо, което му импонира като тълкувание на въпросния символ. Затова тук дори няма да правя бърз преглед на популярните тези, а ще споделя това, което виждам аз.

На първо място в мен има точно нулево съмнение, че хамса произлиза от окото на Хор. Стъклените сини мъниста с око „назар“, също не правят изключение – те могат да бъдат проследени до 13 век пр. н. е., когато били нанизвани на огърлица около уджат:

Разбира се, назар е т. нар. амулет срещу „зли очи“, като една от идеите[11], които виждам тук е, че няма нищо по-мощно от Слънцето, затова човек, „носещ Слънцето“ – сиреч „ултимативната светлина“ – няма как да бъде засегнат от (каквато и да е) „тъмнина“ (красиво интерпретирана от фолклора като „зли очи“).

Окото на Хор е протоверсията на назар и хамса. То винаги е било на син фон във всякакви форми...

... защото по традиция се е изработвал от лапис лазули – рядък камък, отбиващ пси-атаки[12], в кралскосин цвят, който е бил носен за украшение, обикновено в златен обков.

Лапис лазули е на практика образец за нюанса „кралско синьо“ и неслучайно винаги се е асоциирал с всички крале, защото активира третото око.[13] В тази връзка в древната медицина е ползван и за лечение на очите като цяло. Натрошеният лапис всъщност е тайната на ултрамариновото синьо – пигмента, който художниците до 19 век са използвали, когато е трябвало да рисуват море или небе[14].

Връзката между ръката, окото и Хор светна окончателно за мен, когато видях стенопис в гробницата на занаятчията Пашеду. В него виждаме синьоперестия Хор и окото му, от което излиза ръка, предлагаща дар на Озирис, така събирайки в едно-единствено изображение цялата тема за сина, който слиза в подземния свят при баща си, за да му даде (с ръка) окото си:

На този етап е излишно да казвам, че хващането за ръка на другия (антагониста) е ехо от това „да подадеш ръка на баща си“, но въпреки това го правя: хващането за ръка на антагониста е ехо от това да подадеш ръка на баща си, с който акт да му предложиш нов, актуален поглед над реалността. Защото към момента, в който се наложи това да се случи, той е в Бездната и сам се държи като „антагонист“, който „трябва да бъде върнат към актуалната времева линия и ценности“. Неговите методи, философия, виждане и правене вече не работят за него и той не може да доосъществи заключения си потенциал, той е кристализираният продукт на „старото време“, на онова поколение, което вече не дърпа реалността напред, а трябва да заеме една по-друга функция – по-скоро на опора на онези, бутащи актуалното напред.

Вече бях написал първия си екскурс за травмата с бащата, когато се заговорихме с приятел, който започна да споделя впечатления от книгата на Джеймс Холис „Под сянката на Сатурн“. Наскоро я бе прочел, което ми напомни, че заглавието фигурираше и в моята библиотека от години, но още не бях стигал до него.

Прехвърлих съдържанието и след като пролича, че книгата е изцяло за мъжката травма, усетих, че наистина ѝ е дошло времето. Решението бе двойно подсилено от идеята, че в заглавието бе залегнала именно идеята за „времето“ в лицето на Сатурн. За съжаление, за него се говори предимно в контекста на „тежестта на епохата“ и очакванията, насложени върху мъжете в рамката на съответния zeitgeist. Въпреки всичко оттогава подарявам книгата на повечето ми близки приятели, защото всеки може да се открие в нея по някакъв начин. Всъщност смятам, че книгата трябва да бъде прочетена от всеки мъж[15], затова я дадох и на баща ми, което не е лоша идея да бъде направено от всеки син, след като я прочете. Макар и да нямаше голям дебат върху съдържанието (именно заради описаните от Холис 8 тайни, които карат мъжете да мълчат), уверявам ви, че след нея започва друга форма на невербална комуникация.

Всъщност книгата на Холис бе просто черешката на тортата след 2-годишна върволица от събития в личния ми живот, чийто митологични меми разбирам в пълнота отскоро. Тъй като тези събития са свързани с баща ми, на този етап мога да кажа, че наблюдавах как несъзнаваното и съзнаваното ми постепенно се събират в точка чрез митологични тропи, които открих много след като имах самото преживяване. Сега се радвам, че стана така, защото си давам ясна сметка, че това е поддържало процеса ми чист. Ако бях наясно с митологичната структура, преди да имам преживяванията, нямаше да е същото. Разпознаването им впоследствие направи извървяния път още по-автентичен, защото вече го виждам като митологичен ripple на историята за Хор и Озирис. Сигурен съм, че всеки един син и баща могат, или поне имат потенциала да активират тази динамика в собствения си живот, защото тя още определя колективната психика (на каквито и разломи да е подложена тя). Т.е. това е нещо общо за всички ни – иначе нямаше да е митология.

Тъй като вече имате достатъчно контекст сами да проследите нещата, ще направя най-наивното нещо, което може да се направи в интернет – ще разкажа неща от личния си живот, за да може след това всеки да се прави на интересен и да ги ползва срещу мен като форма на поучение. Респективно тези хора ще бъдат априорно игнорирани, защото е ясно какво точно представляват те.

Чувствам някакъв вътрешен призив да разкажа тези истории обаче. Има мъже, на които описаното може да помогне. Всъщност мисля, че това е първото нещо, което публикувам, което съдържа в себе си намерението, че „може да помогне“ на съзнание, различно от моето.[16] Споменавам изрично нюанса, защото той е нов и за мен – идва от друго място. Усещам го като генетичен call, който няма как и не бива да остане личностен (какъвто обикновено е случаят, когато пиша „по принцип“). Може би подсъзнателно изпълнявам и призива на Холис в неговата собствена книга:

Така че на следващите страници аз приканвам мъжете индивиди да помислят за силите, които се съдържат в тях. Онова, което не разбираме в себе си, е проектирано в нашето обкръжение и така сумата на нашето общество е сборът на несъзнаваното във всеки от нас. Споделяйки сънищата и дилемите на отделните мъже, аз ще покажа, че всички сме лично засегнати от едни и същи проблеми. (...) Ако разбираме необходимостта от раняване на нашата чувствителност, ние можем да страдаме от чудовищните патологии на света, без самите ние да ставаме чудовища. Приемайки факта колко дълбоко ни липсват племенните старейшини, по-лесно ще се доближим до тях.

Всъщност Холис казва, че връзката баща-син е най-увредена от всички други отношения след индустриалната революция. Все пак неговата седма мъжка тайна е, че „всеки мъж изпитва дълбок копнеж за баща си и за племенните старейшини“. Затова и спускането на Хор в подземния свят е неизбежно, затова и Черната пантера отива на нивото на предците след приемането на Синьото цвете и т.н., и т.н... Както бе коментирано мъжът има нужда да kickstart-не тези отношения, за да има шанс да затвори генетичния кръг и самата рана (произлизаща още от Адам).

В конкретния случай Холис не проследява нещата до толкова назад във времето, но добавя полезни щрихи за разбирането на съвременното изражение на проблема:

Когато бащи и синове спряха да работят заедно на полето и в дребните занаяти, когато семейството напусна земята и мигрира в градовете, когато бащата остави дома и отиде в завода и офиса, синът остана назад. Няма вече споделен труд, няма предаване на умения, няма свързване на момчето с неговия татко. Бащата се прибира от един жесток ден в работата. Може би е обърнал няколко по пътя. Джеймс Джойс разказва една история за баща, който, наруган от шефа, подигран от приятели, отхвърлен от жена, се прибира вкъщи и без причина набива сина си. Деградацията на душата му през този ден се обръща срещу единствения, над когото има власт.

Бащите често се връщат вкъщи обезсърчени и душевно смазани. Те едва ли могат да моделират позитивен мъжки образ за синовете си, когато усещат сатурновия натиск толкова силно. Няма смисъл един мъж да упреква баща си, защото последният може да упрекне своя баща. Веригата на причина и следствие датира от старта на индустриалния и градски мъж. Когато племето се абсорбира от по-голяма общност, шансът за предаване от мъж на мъж на практика се изгубва. Но не можем да се върнем към племето, въпреки че една от чертите на движението на мъжете беше опит да се върне усетът за него чрез биене на барабани, песни и събиране на мъжете за споделяне на историите им. Наистина, идеята за активиране на положителен мъжки образ е правилна и опитите за свързване на мъжете помагат на тази цел. Но повечето мъже никога няма да имат тази възможност, а за тези, които са я имали, преживяването в групата не трае дълго. Което бащата не може да постигне за себе си, не може да го предаде и на сина си. А днес не можем да търсим племенни старейшини в корпоративните офиси или църквата. И така всички мъже, осъзнавайки или не, копнеят за бащата и тъгуват за неговата загуба. Те копнеят за неговото тяло, неговата сила, неговата мъдрост.

Наред с всички други брилянтни наблюдения, Холис без да иска помага и на нашата синхромрежа, хващайки нишката за занаята, предаван от баща на син, и връзката със земята (по същата тази линия).

Занаятите винаги са се предавали от баща на син. В арабския свят това все още съществува и тази връзка не е толкова дълбоко скъсана както в западното ни общество, където отдавна доминира майката.

Хамса може да бъде забелязана под всякакви форми и навсякъде из арабския свят или в културното наследство, оставено от тях из Европа.

Снимка от личния архив, Алхамбра, Гранада, Южна Испания.

В по-източните култури обаче все още се разбира (не непременно съзнателно), че жертвайки време ти не позволяваш на генетичната ти линия да деградира, и постфактум да се разпръсне безславно във въздуха подобно на проба от парфюм в duty free. Цялото това вложено време актуализира линията чрез следващия ѝ мъжки представител, който (по канон) ще прави същото. Ще ползва ръцете си, ще култивира и доусъвършенства (съобразно нуждите на епохата[17]) предадената му семейна тайна и чрез наследения занаят ще подхранва земята (си) с дисциплина и сила[18]. Така собственото му семе и ген ще пребъде.[19] Бащата е структура, синът е инкарнацията на тази структура, а волята и духът са мостът. Съдържанието на тази структура се предава сàмо на мъжкото дете, защото то е Ян – проявеното, което се грижи за Проявлението (в предоставеното за тази цел пространство от Ин). Като порасне, вече мъж, той ще е новото лице на фамилията, той ще е „разказвачът“, „градинарят“ и „писателят“ на корена на това генетично коляно.[20] Съответно това е и основната линия, по която могат и е нормално да протекат взаимоотношенията между бащата и сина. Все пак не бива да забравяме и че култивирането на умения + трудолюбие най-често е = успешно оцеляване в материалния свят. Нищо, което ти идва „ей така“ не може да бъде задържано (поради което фолклорът няма добро мнение за „лесните пари“). Чисто и просто – ако не си го изработил с ръцете си, ти няма да имаш уменията, разбирането и паметта как да го задържиш в същите тези ръце![21] Родовата памет разбира това, поради което и автентичният мъжки архетип не се бои да се посвети на нещо.[22] Освен всички други ценности, до които води това, правейки го, той получава и (поне теоретична) доживотна сигурност, касаеща начина, по който „ще изкарва жълтици“. Това е реално вкореняване. Не като днес – през 2 г. нова работа – виждате разликата, нали така? Така че уроците за това „как се печелят пари“ (без да забравяме, че „парите са в ръцете“) сякаш е правилно да дойдат от бащата. И когато този урок е преподаден има едно базово уважение и благодарност, което автоматично затваря поне едно от измеренията на генетичния кръг, свързан с ръката и Бездната.

Спомням си как преди 20 г. четох поредицата „Тъмната кула“ на Краля Стивън, в която се съдържаше емблематичната фраза: „Забравил си лицето на баща си“. Културата на Роланд Стрелеца[23] е патриархална и да действаш без доблест означава да обезчестиш не само твоя баща, но всички бащи назад по коляното. Т.е. да „забравиш лицето на баща си“ на дадено ниво означава да забравиш корените си, защото никой със себеуважение не би постъпил съзнателно по начин, който да потъпче онова, „което е било преди него“. Това си е тежка отговорност.

Именно в този дух е и клетвата на Роланд, която той често си повтаря, за да си припомня онова, което е наистина важно:

Не с ръка се целя във врага, защото този, който следва ръката, е забравил лицето на баща си.

Не с ръка стрелям, защото този, който стреля с ръката, позори баща си.

Не убивам с оръжие, защото онзи, който убива с револвер, не помни баща си.

Покрай кралската линия, въртяща се около цялата тема, интересно е, че в сюжета револверите на Роланд са направени от претопения Екскалибур. Fuckin genius!

И макар това да не е важното тук, заслужава си да се отбележи как Стивън Кинг по свой начин е хванал тропата по оста ръка/око/сърце/баща. Идеята отива отвъд конкретиката на горния текст обаче и тя е, че има определен тип действия, които отдалечават от корена, нужен за здравословното развитие на човешкото същество. Например човек не бива да забравя откъде е тръгнал, защото тогава спира да бъде заземен, губи отправната си точка. Издавайки тайна/нарушавайки принцип, той отравя[24] корена, което е форма на десакрализация на скритото. Защото коренът е онова, което е под земята. То е невидимо, но дава живот на онова, което е над земята и е видимо. Уж видимото (онова, което е прието от всички за „по-важно“, защото съществува) се поддържа от нещо невидимо. Казано инак – онова, което е на тъмно дава възможност на светлината да бъде. В която динамика за пореден път виждаме архитектурата на динамиката между Бялото и Черното слънце, този път разказана през блендата на наративните обстоятелства, гравитиращи около ръката. Нещо, което „го няма“, прави така, че да има неща. Това е и смисъла на 11-ти стих от „Дао Дъ дзин“:

Следвайки тази архетипна нишка, читателят вече може да разбере на много повече смислови нива, защо съкровище се крие в корена на дървото. Просто мистерията и святото винаги са се помещавали в утробата на онова, което не се вижда – в корена. Затова и обикновено (особено ако съдим по телевизионните сапунки, ха-ха) семейната тайна/рана/травма е най-страшна и при наративното ѝ разкритие има силата да обърне целия свят на героите в магнитуд, непостижим от нищо друго, освен метеорит, насочен към Земята. Затова и такава тайна не е за всяка глава – тя тежи, понеже буквално живее в сянка, и носи такава на знаещия я, особено ако той няма алхимично предразположение към нейното трансмутиране. Респективно семейно предаваната традиция трябва да остане тайна, трябва да бъде на тъмно, защото тя е нещото, което подхранва земята, проявеното, онова, което следва да Е, да бъде; ако тази тайна бъде осветлена – тя вече няма да има подхранваща функция. Все пак ако изровите корените на едно дърво – то погива. Ето защо и богатството (във всички негови измерения) е безсмислено, ако няма кой да го наследи. Това е идеята за корена и предаваното от баща на син. Традиция, чието окончателно скъсване в по-новото време следва след индустриалната революция, както отбелязва Холис. Днес виждаме как огънят е заменен от електричеството, ръката от механичното бутало и мишката, окото от екрана и обектива, а сърцето – от калкулатора. Респективно човешката работна ръка днес е най-дефицитна, защото е превзета от окото. Ако окото е в комбинация с ръка – то е активно и имате работеща хамса. Ако окото е самò по себе си – остава пасивно. И ние сме точно в тази ситуация. От което следва, че се намираме в епохата, която според интернет е обяснена най-добре от Джо Роугън :)

Трудните времена създават сурови мъже. Суровите мъже водят до по-леки, по-изнежени времена. Тези „по-меки“ времена създават изнежени мъже... а изнежените мъже ни връщат в по-тежките времена. Това е ороборса тук и виждате, че мъжете отново са свързани с времето, чиито моментни характеристики ще зависят от активното и съзнателно взаимоотношение между ръка и око.[25] Динамиката ръка/око създава духа на епохата, определя скоростта ѝ, ценностите ѝ и задава съдържанието ѝ. Въпросът, задвижващ тази архетипна динамика, е: „как това, което виждаш, е отразено в твоето правене?“. Ако виждаш, но нехаеш и не правиш – ти деградираш. И това е, което виждаме днес, разглеждайки „развитието“ на човешкото.

Ние се намираме в епохата на меките мъже и суровите времена. Това има стряскащо много отражения на множество нива, които няма да извеждам тук, защото вярвам в интелигентността на аудиторията. В момента ни интересува единствено как този процес касае настоящата тема и онова, което имам да споделя.

Най-накрая към контекста на личната ми история...

Нашето поколение е продукт на изнежени времена и аз не правя изключение от това. Респективно взаимоотношенията с баща ми не са с нищо по-различни от типичните проявления на колективната травма с Ян.

В детството ми баща ми бе по-скоро от липсващите. След развода с майка ми по лична преценка решава, че ще по-добре за всички да започне да пътува и работи по света. Тъй като става дума за събития в „крехката ми възраст“ това време бе загубено и не мога да кажа, че съм научил от него нещо за мъжкия свят, включително каквото и да е умение. Просто таймингът, в който трябваше да се посеят тези качества, бе пропуснат. Съответно, когато другите деца ритаха топка с бащите си, водиха ги на мач или за риба – аз нямах фигура, която да изиграе същото за мен. Т.е. нямаше го „споделеното време“.

Никой не изигра и компонентата, свързана с „ръката“ в живота – нямах пример, който да въплъщава концепциите за „виждане“ и „действие“, от което знаем, че следва и разбирането за това що е „отговорност“ и „дисциплина“. Като дете това ми правеше впечатление по някакъв детски начин, но просто съм приемал ситуацията и е нямало акумулация на неприязън с ясно съзнание „срещу баща ми“ като някаква причинно-следствена „първопричина“ на този дефицит.[26] Просто не успях да усетя и съответно развия връзка с тази архетипна за всеки човек фигура.

Животът обаче има характеристики и на скачени съдове, и има своите начини да се самокоригира и самокомпенсира. Обстоятелствата култивираха вътрешното ми зрение и магия, които отвориха канала на въображението на несъзнаваното за мен. В крайна сметка днес нямаше да съм това, което съм, и вие нямаше да четете това, което четете в момента, ако нещата не се бяха случили по този начин. Също така не е ясно какво щеше да е, ако баща ми ме бе възпитал по негов тертип, така че всъщност случилото се може да се окаже и огромна услуга. Всички тези възможности съществуват в потенциала – никой не знае как би било наистина, защото възможните пречупвания и разклонения са твърде много.

Ето защо на този етап нито осъждам, нито оправдавам решението на баща ми да бъде предимно липсващ, защото не съм бил в неговата ситуация. Холис сам също не пропуска да посочи, че става все по-трудно за мъжете да намерят баланса между онова, което трябва да свършат в света, бивайки мъже[27], и да присъстват достатъчно отчетливо в семейството си. Деликатен момент предвид по-рано казаното, че бащата по-скоро трябва да е в живота на детето в точните моменти, отколкото „постоянно“ – нещо, което за мен е архетипно коректно (макар и невинаги контекстуално удачно). Тъй като съм водил безкрайно откровени разговори с баща ми по темата, знам и че родителската вина винаги е вървяла заедно с него, независимо от мислите и локацията му.

Каквито и да са причините обаче, винаги има последствия.

След като прочетох книгата на Холис, видях, че един от възможните начини тези последствия да бъдат адресирани протича горе-долу по следния начин:

Предвид задълбоченото наблюдение на Юнг, че най-голямата тежест, която трябва да понесе детето, е неизживеният живот на родителя му, всеки син на баща трябва да проучи, без осъдителен мотив къде раните на баща му са прехвърлени на него. А той или повтаря стила на живот на баща си, или живее в реакция срещу него. И в двата случая е затворник на Сатурн.

Всеки син на баща трябва да се попита: „Какви са били раните на баща ми? Какви са били неговите жертви, ако е имало такива, за мен и за други? Какви са били надеждите му, мечтите му? Осъществил ли ги е? Имал ли е емоционално позволение да живее живота си? Живял ли е живота си, или е спазвал сатурнови предписания? Какво е получил от баща си и културата, която е спъвала неговото пътуване? Какво бих искал да знам от него за неговия живот и неговата история? За това какво означава да бъдеш мъж? Можел ли е да отговори на тези въпроси, макар и колебливо, за себе си? Задавал ли ги е изобщо? Какъв е бил неизживеният живот на баща ми и живея ли го аз по някакъв начин вместо него?“.

Това са незадаваните въпроси между поколенията. Ако не са изказани осъзнато, техните отговори се преживяват несъзнавано, често раняващо. Когато задаваме такива въпроси, дори и на един починал баща, ние избягваме възможността да го идеализираме или подценяваме. Той става повече мъж като нас, брат, който е изстрадал същата съдба. Тогава ще можем повече, даже при тежки рани, да действаме от съчувствие. Ако сме обхванати от омраза, ние стоим свързани с това, което ни ранява.

Ходоровски го казва още по-добре в края на автобиографичния си филм „Endless Poetry“, в чийто плакат виждаме темата за краля и времето (чрез часовника).

За да има някакъв контекст, в него той разказва за живота си като юноша, когато работи в магазина на баща си, което ненавижда, защото иска да бъде поет. След пълно игнориране на творческите му импулси, в края на филма младият Алехандро напуска страната си с кораб и на кея се разиграва следната сцена с баща му:

Надявам се, вече прави впечатление как бащата държи да се ръкува със сина си преди последният да го напусне завинаги:

Както видяхте във въпросната метасцена се появява и самият Алехандро Ходоровски като старец, който проговаря на баща си и младото си аз, правейки си така собствено шаманско пътуване, за да се самоизлекува по квантов път.[28] Той иска да предотврати конфликтната раздяла вече с мъдростта на времето, описвайки на младото си аз какво се е случило в живота му след тази агресивна раздяла.

Думите касаят баща му. Те са силно докосващи и плод на компресия:

– Не! Не така! Ти замина за Франция и не го видя повече. Когато той умря, ти не пророни и една сълза, но зад твоето безразличие, сърцето ти казваше: „Татко мой, като не ми даде нищо, ти ми даде всичко. Като не ме обичаше, аз научих за абсолютната необходимост от любов. Отричайки Бог, ти ме научи да ценя живота“.

Ти му даде силата да търпи този свят, в който вече няма поезия. Опознай баща си. Свали маската му. Той не е външност, той е човешко същество!

Както виждате Ходоровски разбира динамиката между Бялото и Черното слънце в сечението на отношенията с бащата: „Татко мой, като не ми даде нищо, ти ми даде всичко. Като не ме обичаше, аз научих за абсолютната необходимост от любов. Отричайки Бог, ти ме научи да ценя живота.“ Възрастният вече Алехандро подтиква младото си аз да свали маската на баща си, за да го интегрира.

В личната ми история този конкретен възел започна да се развързва, когато настъпи периодът в моя живот, в който реших, че е време да си купя или построя къща в планината, защото градът се изчерпа за мен.

Не стана нито едно от двете, но слушайте историята, хаха :)

В продължение на година обикалях цяла Стара планина в търсене на идеалното място. Претръшкани бяха десетки села и местности, докато най-накрая не се специфицира район, в който се съсредоточиха крайните усилия.

В резултат изникна имот, който бе директна манифестация на възможно най-конкретната визуализация за това „какво точно се търси“. Той покриваше и възможностите ми за точната сума и нито лев повече от това, което можех да си позволя.

Предстоеше ми двуседмичен размисъл за окончателно решение, в който обаче нещо гнетеше душата ми. Не просто защото предстоеше решение, което щеше да преформатира изцяло живота ми – за това бях готов вътрешно.

Наглед то изглеждаше като точната, много прецизно дестилирана визуализация на това, което се рафинираше в период на цяла година. Но нещо, което не можех да формулирам, не ми даваше мира. То не ми се откриваше, което ме постави в доста конфузна ситуация за обяснение, тъй като в случая бяха намесени и други хора, а решението ми щеше да повлияе и на техния живот по един или друг начин...

След дълго вътрепребиваване най-накрая успях да се свържа с местния природен дух, който ми каза, че на това място са умрели много революционери и то неслучайно пустее. Беше ми съобщено много неутрално (но същевременно категорично), че ареалът предпочита да се лекува поне още 20 г., преди да бъде възможно хармонично взаимодействие между хора и природа.

Взех много трудното решение да не продължа напред в тази посока. Вътре в себе си п(р)очетох природното и това, от което то има нужда, а не от това, от което имам нужда аз. Оттогава насам отчитам влияние от този ripple в своя живот. Както стана ясно по-късно това не просто бе правилното решение, но мисля, че добави нещо и към „Долината на златните тронове“ по линия на природните духове, чието разрешение да разкажа тайните на златото, които знаех[29] – вече имах.

И макар да бях взел решение за конкретното място, това по никакъв начин не промени моята лична ситуация: имах спешна нужда да се махна от града...

... така че започнах да преразглеждам възможностите си...

При този дневен ред съзнанието ми осветли следното...

Преди повече от 10 г. баща ми бе построил малка дървена къщичка в Родопите, към която никога не успях да проявя интерес или ентусиазъм. Дали защото не е било времето, дали защото е правена от баща ми и на някакво ниво по тази линия съм я счел за нещо „несъществено“ – наистина не знам.

Решението ми бе бързо. За 2 месеца и с помощта на баща ми успях да извадя целия багаж, който той бе натрупал вътре в нея – буквално и метафорично. На практика всяка вещ, за която той е нямал място в апартамента си в града през годините, той бе носил и складирал там. След това успях да наситя мястото със собствената си вибрация.

Нанесох се на един 30 декември[30] и вече четвърта година аз живея тук, откъдето понастоящем пиша и тези редове.

Сърцето на баща ми бе стоплено от това ми житейско решение, а аз ясно съзнавах от ден 0, че идвам тук, за да излекувам раната, свързана с Ян, но оставането ми не е непременно „завинаги“. Макар със сигурност да не бе по-лесното „решение“ за мен (защото винаги можех да реша друго), преживяването е очарователно и до ден днешен :)

Купих съседното до къщичката място, за да допринеса и аз нещо към новото начало, и сега двата имота са един, само оградата между тях чака да бъде махната (което също си има своята символика).

От камбанарията на тези 3 изминали години мога да кажа, че поемането по този коридор със сигурност ме сближи с баща ми, защото аз съзнателно реших да подхраня корена си. Нещо в мен се пробуди и разбрах, че няма как да продължа пълноценно напред, преди да излекувам тази част от себе си. Сега вече осъзнавам, че съм направил жертвоприношение на времето си в името на това да протегна ръка назад, въпреки че с лекота цял живот можех да се правя на „обиден“, ако исках, и някои биха казали „с право“. Това щеше да бъде по-лесният избор.

За да се прояви Ян, той трябва да бъде разкрит.

Това никога не е приятно, защото частното му разиграване е обвързано с истината. А ако принесем в жертва връзката си с истината, защото „така би било по-удобно и безконфликтно“ – ние преставаме да виждаме и да се движим, нямаме нищо.

В конкретната ситуация към онзи момент това се изразяваше във факта, че аз все още не бях провел сериозен разговор с баща ми за това какво се бе случило в детството ми.

Работата е там, че той не бе мислил за своето отсъствие от живота ми в аспекта на това как изглеждаше то през моите очи. Респективно някои илюзии трябваше да бъдат разрушени за пръв път, защото макар да осъзнаваше, че го е нямало, той бе останал с някакво общо впечатление, че е бил „супербаща“.

Кулминацията на тази серия от „избелвания“ на общата ни сянка се случи веднъж, когато той бутна дървата ми за огрев, които преди това бях нареждал часове наред. Тогава му казах нещо, което не можех да повярвам, че излиза от моята уста:

Беше странно и нетипично за мен, а и аз самият не го мислех.

Баща ми, разбира се, бе наранен от тези ми думи и си тръгна разтърсен от къщата, която току-що ми бе дарил, за да има къде да живея.

Макар това да бе грозен епизод, който няма да влезе в „албума ми със златни звездички“, то нямам никакво съмнение, че той бе необходим.

Сега виждам, че с баща ми си подадохме ръка в последния възможен момент. Имайте предвид, че „последният момент“ е момент, който потърпевшият генерира сам – в буквален и преносен смисъл. В преносния тълкуванията са предимно ясни; в буквалния обаче има един нюанс, който лесно може да се пропусне. А именно, че „последният момент“ може да бъде предизвикан както подсъзнателно (по-честия случай), така и съзнателно (доста по-редкия случай). Когато е съзнателно е по-рисково, защото е (почти) насилено и обикновено е не(с)получило своята естествено акумулирана архетипна кулминация като тайминг. Веднъж продуциран обаче, такъв момент винаги казва едно: съзнанието (или подсъзнанието) ви ползва вашите тежки пречупвания, за да създаде момент, в който отчаяно да видите нуждата от това да подадете ръка на някого. Разбира се, ако не искате и двамата да паднете в Бездната :)

Моментът с „не те понасям“ бе именно такъв предизвикан от подсъзнанието ми „последен момент“. Той нямаше тежестта на „действителност“, а канализира хиперболизираното съдържание на раната, извираща от инак неперсоналния мит. Предполагам, когато си ранен още от „първия баща“, искаш и ти да раниш най-прякото негово проявление – твоя генетичен такъв, който е преразиграл поредното нанасяне на травмата. Не непременно от „лошо чувство“, а като форма на закономерно имплантирана защитна реакция в пика на „(не)възможното нещо да продължава да бъде (с)таено“. Затова и такива моменти винаги имат някакъв театрален компонент, човек се гледа и чува малко отстрани, сякаш не казва това, което иска да каже, но въпреки това го прави, без да има съзнателен контрол и отговор „защо“. Това е трансперсонален кадър, в който просто вентилираш акумулацията на архетипното генетично съдържание. Сега свързвам това по нов начин и с 8-те мъжки тайни, изброени от Холис, и по-рано споделената мисъл от Оскар Уайлд: „Man is least himself when he talks in his own person. Give him a mask, and he will tell you the truth“.

Тук е мястото и за един друг нюанс. Мисля, че точно както злото в чистата му форма е много рядко проявено, така и реалността зад емоциите на колективната рана съвсем не са толкова тежки, колкото си мислим, или поне колкото (не) изразяваме. Обидата е тази, която инжектира стероидите на казаното. Всъщност не вярвам и че едно наистина изсъхнало за извора на „Човешкото“ сърце, е толкова често срещано явление. Просто някои сенки начупват огледалото значително и светлината стига по изкривен начин до реалността и сътворяването ѝ в кадър. Това обаче бе необходимото пълно разкриване на Ян и сблъсъка му с истината, която в случая не се заключава в естеството на казаните думи, а в таеното подпрагово напрежение, което неусетно се превърна в писта за тях.

Макар че ще се спра специално и на това след малко, на възмутените бързам да кажа, че оттогава отношенията с баща ми растат само нагоре и не сме имали нито един конфликт (за разлика отпреди). Но това нямаше как да стане, преди раната да бъде отворена и набралата отрова да изтече. Подразбира се, че за да имате реална земя изпод краката ви, на която да градите стабилни структури, в някакъв момент просто трябва да разрушите всяка една илюзия. Само така се полага реален фундамент. Инак не правим абсолютно нищо.

Нещата получават шанс за трансформация, когато напреженията на емоционалния контейнер бъдат изпуснати. В момента аз имам най-пълноценните взаимоотношения с баща ми, откакто го познавам наистина. И това[31] стана почти веднага, след като се нанесох в дома, който той бе създал с ръцете си, а аз най-накрая успях да припозная.

Навлизайки в тези измерения на живота, човек трябва да е подготвен, че земята е най-бавният от всички елементи. Това определено трябва да се има предвид.

Земните пластове и маси се движат толкова разточено във времето, че е почти незабележимо за забързания човек. Цветето расте само ако го гледаме на забързан кадър, иначе просто отбелязваме с почуда „внезапния му растеж“, а повечето промени в обкръжаващата ни природа ние почти не отчитаме – те остават невидими за нас, твърде „комплексни“ (поради своята нелинейност) процеси, на които обикновено обръщаме внимание чак след като се случат.

В този ред на мисли, тук е моментът да кажа, че след разигралата се сцена нямаше непосредствен катарзис, за който да тръгна да се превземам в страници...

Бе изминала почти 1 г., откакто вече живеех в планината, но същата бавна земна компресия, формираща и диамантите, щеше да даде своя плод чрез една почти митологична случка.

Може и да се лъжа, но мисля, че бе септември, и бях в София на протест срещу приемане на еврото (елемента с парите).

Наложи да остана за вечерта, за да се видя с познат.

Тъй като по стечение на обстоятелствата нямаше как да взема моята кола, потърсих споделено пътуване.

Беше мъж не много по-голям от мен. Също франкофон, по начина му на изразяване и осанка виждах, че става дума за доста интелигентен човек на изкуството, който даже спазваше и някои изчезващи житейски принципи.

Освен с търговия на изкуство, той се занимаваше и с фотография, и ми разказа как е създал черно-белия фотоалбум „Последният човек на Родопите“, в който е снимал само лица на родопчани. За целта е обиколил над 925 родопски села (дори не знаех, че има толкова).

Заговори за мита за Орфей и как неговото тълкувание е, че обръщайки се назад, той е погледнал към миналото, а не към бъдещето, и затова е изгубил всичко. (На този етап вече виждам как още в онзи момент от разговора ни се е просмукал мотивът с човека, слизащ в подземния свят, за да подаде ръка, и връзката на всичко това с окото (Орфей се обръща назад „за да погледне“) и времето (въпроса за актуалността).)

На свой ред той ме попита с какво се занимавам аз. Тогава още пишех частта за златото от следговора на „Долината на златните тронове“ и отговорих, че изследвам митологията на златните съкровища, която смятам да публикувам.

Станахме си интересни един на друг и му споменах, че от 1 г. (към онзи момент) живея в Родопите; че ми липсва снега[32] и скърцащото усещане в чистия зимен планински въздух. Той, разбира се, знаеше селото ми (защото ги е обиколил всички) и ме попита как съм се озовал там.

Разказах му цялата случка с търсенето ми в Стара планина и как в крайна сметка съм се върнал към корена в опит да излекувам връзката с баща ми, с който не съм бил особено близък дотогава.

Той се трогна от чутото, помълча малко и каза: „Знаеш ли, в момента се занимавам с друг проект, който се казва „Бащи и синове“. Обикалям държавата и снимам бащи и синове, хванати за ръка. Искаш ли като падне снегът да дойда до селото ти и да те снимам с баща ти, хванати за ръка?“.

На онзи етап още не бях открил мотива с Хор, Озирис и хамса, защото още пишех по основната книга и нямах по-широката рамка на случващото се, която имам сега.[33] Това обаче не ми попречи да разпозная случката и да видя какво представлява тя всъщност – признание от реалността за поетата траектория по лечение на бащината травма след пълното изваждане на истината на повърхността:

– Разбира се, че искам! – отвърнах светнал аз :)

Разменихме координати с обещание да се видим пак и се разделихме в прекрасно настроение!

Стана не просто декември. Бе Бъдни вечер и тъкмо отивах при съседите, които бяха „много притеснени, че ще съм сам на този ден“, кхкхкх :D

Телефонът ми звънна и се изненадах да чуя познатия от разказаната случка глас.

Човекът каза, че е в града, и „много би се радвал утре да изпълни общението си и да ме снима с баща ми на село“. Много се зарадвах, но казах, че тъкмо утре ще слизам към града, за да бъда именно с баща ми, защото той се казва „Христо“, и има имен ден точно на Коледа, така че няма да съм в планината.

– Няма проблем – каза ми той – Аз ще взема баща ти от Пловдив, ще дойда догоре, ще направим снимката и после вие ще си слезете за обяд по план с твоята кола.

Нека създам условия да събера цялата история в точка (преди да представя кулминацията) посредством една друга интересна нишка от синхрогоблена.

Става дума за навярно най-архетипния сън в живота на баща ми, който е допълнително подхранен от неговата, подобна на хайку компресия.

Много преди да бъда заченат, баща ми сънувал как гледа през очите си рафтове с будилници – стотици такива. Чувал самите им механизми, защото всички били механични[34]. Просто стоял и ги наблюдавал в захлас как всички тиктакат в синхрон.

Впечатлява го до такава степен, че оттогава насам той започва да колекционира и реставрира часовници като любител и към ден днешен има десетки.

Този сън винаги ме е впечатлявал изключително много и периодично го карам да ми го преразказва отново и отново, въпреки че се състои точно от 2 изречения.

Макар и никога да не съм носил часовник на ръка през живота си[35], започнах да се интересувам повече от концепцията и освен вече разказаното за самата му технология към края на следговора на „Завръщане в Монтоук“, започнах и да мисля за „часовника“ като за предмет „сам по себе си“. Все пак и до ден днешен за материалния статус на мъжа отговаря именно часовникът. Не знам дали защото съзнателно или подсъзнателно разбират множеството нива на сентенцията „времето е пари“ или по друга по-прозаична причина, свързана с комплекси. Сигурно някои богаташи колекционират часовници, защото чрез тях те подсъзнателно показват „колко са мъже наистина“[36]. Просто подсъзнанието им хваща някои елементи на мита, но съзнанието им рядко има интерес да го разиграе (респективно – разбере) и тогава символът се превръща в кич, защото бива свеждан само до материалното си преповторение.

Истината обаче е, че в крайна сметка причината няма значение за мен. Важното тук е, че концепциите за време, работа и пари са отново обединени от предмет, носен на ръката.[37] Чрез часовника на другия, мъжът може да разбере „точно какъв мъж“ стои насреща. Защото той е репер за нещо.

Не всеки знае, но за да си купите техен часовник, не е достатъчно да имате пари и да отидете до техен магазин. Винаги можете да си купите такъв часовник от някого на вторичния пазар[38], но ако отидете в представителен техен бутик в Лондон, Цюрих, Париж и т.н.: първо, не е ясно дали ще преминете входа (по преценка на охраната); второ, ще разберете, че това са по-скоро изложбени салони, а не магазини. Вътре има часовници, но малкото, които се предлагат за продан, далеч не са желаните модели и изработката им не представлява интерес от гледна точка на съставните им сплави.

Ако се стигне до етап да си поръчате „Rolex“, ще ви искат документ за пребиваване в съответната държава (особено ако това е Швейцария), ще ви преценят на място по определени фактори, ще ви запишат в списък и тогава започва минимум едногодишно чакане, за да получите желания от вас часовник.[39]

Защото всеки един „Rolex“ все още е hand made.

Корона – връзката с краля и окото (ако приемем да видим формата в отвора на короната като такова). Всъщност – о, изненада. Има хора, които твърдят, че 5-те върха на „короната“ репрезентират точно 5-те пръста на ръката (което с „окото“ отдолу можем да видим точно като завършена хамса). Други казват, че това са пет клона на дърво с перли накрая. Въобще – всякак ме устройва :D

Fun fact: създателят на марката Ханс Уилсдорф измисля името „Rolex“, докато се вози на двуетажен автобус, дърпан от коне в Лондон. Той свидетелства, че: „джин е прошепнал в ухото му името на бъдещата му компания“.[41]

Дори няма да влизам в тая заешка дупка в момента!

Важното е, че от основаването си „Rolex“ доминира световното часовникарство с иновации и класа, и превръща часовника – от предимно джобен – в обект, който се носи на ръката. Т.е. още в миналото марката „Rolex“ е имала такъв магнитуд, че са успели да зададат концепцията за това „как се носи часовника днес“ и от по-скрит, са го направили casual и daily.

Отгоре на всичко компанията изобретява: първия водоустойчив часовник, първия часовник, който слиза до Марианската падина[42], първия масово известен автоматичен часовник, който успява да се превърне и в един от двата първи часовници, качили се на Еверест на ръката на Тенсинг Норгей. Сиреч „Rolex“ успява да набие ритуален печат върху 3 природни плана по отношение на времето!

След смъртта на жена си, Ханс започва да мисли все повече за своята собствена смъртност. Той обмисля бъдещето и как компанията, която построил от нулата със собствените си ръце, да остане в добри такива. През 1946 г. той създава Фондация „Ханс Уилсдорф“ и прехвърля 100% от акциите на „Rolex“ на нея. И до ден днешен именно тя е собственик на „Rolex“. И тъй като е фондация, а не компания – не плаща данък печалба[43]. Ergo, почти цялата печалба на компанията отива за благотворителна дейност. Какво става с другата част – не знае никой, тъй като „Rolex“ са притежавани от тръст, което означава, че няма нито акционери, нито задължения да разкрива финансовите си дела. Това позволява на компанията да поддържа много високо ниво на секретност. Много интересна позиция, имайки предвид, че говорим за най-известната компания за часовници в света, но същевременно за нея не се знае нищо. Не се знае нито кой я управлява, нито „как“, нито точно колко пари прави[44], нито как плаща на над 30 000 служители – we don’t know shit! Всички, работещи в „Rolex“, подписват строг NDA, а в сградите им не е позволено да се правят никакви снимки. Нещото се държи като секретна военна база на черен бюджет. Въобще, от всичко изброено – колко концепции и елемента са хакнати тук, за да успееш да постигнеш всичко това – някой следи ли субнаративните нишки внимателно?!

За финал Уилсдорф е погребан (явно съвсем закономерно) в гробище на крале в Женева, точно докато прави култовия си модел „Midas“[45], което, май като гледам, издава доста неща за това какво се случва (поне на архетипно равнище) в „Rolex“...

Тук искам да изведа една друга истина обаче.

Когато върши неща с ръцете си и направи толкова много пробиви – човек наистина може да достигне статуса на „крал“.

В „Rolex“ явно разбират принципа на занаятчийството. Че най-високата цена, която може да бъде предложена за вещ, винаги ще е за нещо hand made. И ще чакате за него година или повече. Защото еквивалентът на „пари“ и „лукс“ винаги е бил „ръка“, занаятчийство. Затова „правено на ръка“ винаги ще е възможно най-скъпото и на практика няма да има таван, защото винаги ще има хора от определени среди, които ще се гордеят с това „да притежават най-скъпото“, давайки всичките пари на света, за да го имат.[46] Ръката, парите/златото и времето.

Това имам да кажа засега по повод на „часовника като предмет сам по себе си“.

Отвъд това обаче, един от архетипните образи на часовника, е на синхронизатор (с нещо). И появяването му в сън, още повече в наратив като бащиния ми, има различен от ежедневния магнитуд. Толкова кратки, но живи сънища обикновено идват дълбоко от несъзнаваното или са директно съобщение от тялото, касаещо ДНК (а може да са и двете).

Считам ДНК сънищата за много редки, защото до това ниво се стига доста трудно по естествен път, без човек да се е дисциплинирал в някаква практика, насочена много конкретно именно натам. Обикновено става в доста тъмни периоди от живота, в които липсата на светлина позволява дълбок zoom до самите светлинни вериги, които тогава имат шанс да лъснат като контраст.

Аз самият съм разпознал съзнателно може би 3 такива съня за целия ми живот. Не знам дали за други хора те са прикрити под метафори, но при мен винаги са били буквално наблюдение на процеси на собственото ми ДНК, които не разбирам, но усещам на ниво есенция.

В един от тези ми сънища през 2018 г. наблюдавах активиране на секвенция по бащина линия, която знаех, че ще отключи унаследен здравословен проблем, седящ в генетичния потенциал на родословното ми дърво. В съня знаех и че това ще се случи до 3-4 години.

Сега вече със сигурност мога да кажа, че тези генетични програми са останали като неизчистен код, именно от дълга поредица от неадресирани рани по оста баща-син назад в коляното ми. Никой не е слизал в Бездната, за да свърши каквато и да е работа с баща си там, което води до специфични за всеки деформации и всевъзможни здравословни проблеми в потенциал, които се проявяват през определен брой поколения на база генетична математика, която не ми е ясна; на архетипно ниво обаче виждам, че зависи от актуализацията на времето и кога ти самият изпадаш от него, защото не си свършил работата с баща си.[47] Това става на индивидуална за всеки възраст (но обикновено гравитира около 33-ата годишнина на мъжа) или ако индивидът има дете[48].

Споменавам го, защото аспектът от съня на баща ми с часовниците, който е релевантен към мен, е именно в тази посока. Виждам как някаква част от него му е казала, че иска „да поправи времето“, защото досега никой не е поел отговорност за това. Синхронизацията на всички часовници казва, че на някакво ниво той вече го е постигнал и само трябва да го преживее. Като отражение той възприема символа буквално и си създава хоби, свързано с часовници.

След доста години се появявам и аз, чрез който той преповтаря историята с неразрешените рани по мъжка линия, тъй като знам, че той също не е имал бащина фигура в живота си. Схемата е класическа и в случилото се няма нищо, което да не е закономерно или да не може да бъде видяно като отиващо много отвъд личностното и персоналната рана. Поради хобито си обаче, баща ми ми подарява стар джобен часовник с верижка, който се навива ръчно. Той винаги стои закачен в къщичката, която той ми (по)дари, и аз го навивам всеки ден като форма на връзка с него – на нашата собствена синхронизация и метафора за вниманието и дисциплината, които трябва да вложа в това, за да има тази синхронизация реално отражение. Много рядко забравям да навия часовника, много рядко го намирам спрял.

Бивайки символа, който току-що обясних, че представлява, когато фотографът дойде да снима мен и баща ми, хванати за ръка, аз интуитивно помолих да хванем между ръцете си верижката на часовника, който да висне между нас. Към онзи момент нямах никаква представа за дълбоките връзки между ръката, бащата и времето, просто последвах импулс.

Вече имаме всички нишки, за да мога да ги вържа в центъра.

След присъствието ми на протест, чиято основна тема е пари (синхродериват на идеята за „златото“), аз срещам човек, който снима бащи и синове, хванати за ръка. Той проявява интерес към моята история за златото и раната с баща ми и ми говори за Орфей в контекста на времето (в аспекта му на „минало“ и „бъдеще“).

Решаваме да осъществим проекта, при което това се случва непланирано 2 месеца по-късно. Точно на деня-емблема, около който се заформя всяка една слънчева религия; денят, в който баща ми има личен празник (имен ден) – Коледа; и точно 1 година (без 5 дни) откакто съм се нанесъл в бащината къща, приемайки наследството на предтечата и същевременно товара на виждащия, който трябва да се върне назад, за да протегне ръка „дърпаща напред“.

Фотографът снима мен и баща ми, хванали се за ръце, между които виси часовник, който баща ми ми е подарил в унаследената от сина му къща, което събитие се превръща в най-големия персонален подарък, който той може да получи от съдбата за именния си ден. Снимката е пред горящата чугунена печка, в чийто огън пламтят същите дървета, станали причина за „Не мога да те понасям!“.

Змията захапа клоаката си точно за 1 г. след изключително бавна, но брутална компресия, която само дисциплинирането в земния елемент може да даде. Изваждането на отровата от тази земя (чрез вербализирането на истината), е предпоставка тя малко по малко да започне да работи като лекарство.[49]

Баща ми, който не се интересува от архетипи и митове, разбира по свой начин извънредното пресичане на факторите, довели до тази уникална синхроничност на именния му ден и се просълзява. Нещо в генетиката бе освободено, зловредните ДНК активации, които видях като потенция в паметта на телата ни и които трябваше да се активират точно в този период от времето – не се активираха. Неслучайно времето изниква като символ по 3 различни начина в историята: първо, защото става дума за случка, която се случва почти до ден година, след като се нанасям на мястото, където решавам „да се върна крачка назад“, за да излекувам корена; второ, чрез самия ден на случване (Коледа), който е маркер във времето по 2 причини – една митологична (във връзка със златото) и една лична (празника на баща ми); и трето – самият часовник, предаден като наследство от баща на син, влизащ и подпечатващ митологичната тропа в самия кадър на фона на огъня.

Още 1 допълнителна година измина след случката със снимката и отново през декември бях с баща си на местния битпазар. Никога не бяхме ходили на нещо подобно заедно.

Сред километричните сергии и купища боклуци попаднах на търговец с много грамофонни плочи. Започнах да ровя и бързо установих, че става дума за тежки немски преси класическа музика, които никога не са били докосвани. И макар класическият ми период да премина преди повече от 15 г., колекционерът в мен продължаваше да чопка за съкровище. Явно с причина.

Попаднах на заглавие, което предизвика смътно усещане за нещо познато в мен.

Не ми отне 5 сек. да се сетя „какво е това“ – то просто светна пред очите ми.

Макар да не бях сигурен до самия край (защото знам малкото име на композитора по друг начин[50]), видях, че това е Смѐтана, за който говори Престън Никълс.

Конкретната история сме поместили в следговора на юбилейното издание на „Проектът Монтоук“[51]:

... Вече коментирахме как Престън използва музиката, за да влиза в разширено състояние на съзнанието. Експериментирайки с определен тип класическа музика, той установява, че точно определени записи правят неговите лични скокове на съзнанието много по-лесно осъществими. В едно от късните си интервюта през 2014 г., той описва как медитира, концентрирайки се върху точно определен „шум“ в един от тези музикални записи. Той проектира своето съзнание в бъдещето, откъдето пътува до центъра на нашата галактика. Престън описва центъра на галактиката подобно на енергиен вихър с форма на поничка. Представя видяното и по друг начин – червеева дупка, която от единия край представлява черна дупка, а от другия – бяла. Бялата и черната дупка са свързани заедно подобно на някакъв вид сексуален акт. Енергията преминава през бялата и черната дупка и циркулира превръщайки механизма в своеобразен ускорител, който произвежда енергия. Впоследствие Престън описва същото като артефакт, който има неизчерпаема енергия и безкраен интелект. За него това е най-адекватната престава за „Бог“.[52] Докато се намира на „мястото“, вижда някакво създание и се приближава към него, като го пита „какво е“. То му отвръща, че представлява „началото и края“ и че може да го пита за всичко, което иска, тъй като е първият, който отива там директно.

Така Престън установява по-трайна връзка с това „същество“, като впоследствие експериментира и с други музикални произведения, които правят менталното му пътуване до тази „дестинация“ още по-лесно. Едно от тях е дело на чешкия композитор Бѐдржих Смѐтана, който живее през 19 век. Тук обаче има и допълнителен любопитен момент, който разкрива някои от мистичните пътища, по които подобни произведения се манифестират в нашата реалност.

През 70-те години на 19 век Смѐтана е сполетян от трагедията на Бетовен. Той постепенно губи слуха си, а в края на 1874 г. е вече напълно глух. Всичко започва с някакъв аномален шум в ушите, който постепенно преминава в бръмчене. Изолацията от всякакви звуци не дава положителен резултат. Точно в този отрязък от време той започва да пише своите 6 симфонични поеми под общо име, което на чешки се казва „Má vlast“, а на български – „Моето отечество“. Отделните части обаче имат свои собствени имена. Тези произведения стартират именно със започването на слуховите му проблеми и той успява да ги завърши през 1879 г. Престън дава и допълнителна информация, според която, преди да почне да пише „Má vlast“, композиторът е имал изживяване близко до смъртта, при което се срещнал с „бог“ и той му е наредил да се върне и да го напише. Именно „Má vlast“ е музикалното произведение, което Престън счита за уникално и, слушайки го, успява да осъществява своето ментално пътуване много по-лесно. Той намира частта, която се казва „Tábor“, за най-силно въздействаща.

Така че още докато държах плочата на битпазара, за мен стана ясно, че това е следващият етап от синхроничности, свързани с бащата и времето, точно 1 г.[53] след последната такава.

Не ме разбирайте погрешно – за мен самата музика няма ефекта, който има върху Престън. Дори докато пиша това, слушам „Tábor“, и макар да чувствам магнитуд, сходен на Щраусовата „Тъй рече Заратустра“, не мога да кажа, че ме връща в началото на времето :)

Лично за мен не е самата музика, а историята зад нея. Тъй като историята идва от Престън – за моето съзнание синхроничността с музиката бе маркер за „пътуване във времето“.

Разбира се, Смѐтана е чех и въпреки че е за немския пазар, на корицата на плочата имаме снимка на Прага. На задната пък имаме Карлов мост, построен по наредба на крал Карел IV. Идеята за моста тук отново е по линия на слизането в Бездната, който endavour е своего рода „изграждане на мост“. За да спасиш краля „Озирис“[54] трябва да създадеш мост. В този смисъл знам, че тази плоча бе материализация на алхимичната работа, свършена след снимката с ръцете и часовника, защото в собствения ми свят на референции няма по-алхимично място на света от Прага. Така че закупих плочата от пазара и тя се превърна в личен жалон на вътрешната ми алхимия и време[55].

And you wanna know the secret cherry on top, която осъзнавам чак докато пиша тея редове?!

Баща ми говори прекрасен чешки, защото е част от завършеното му образование. Работил е като екскурзовод за чехи, поради което и често пътувал до Прага на гости.

Та взимам плочата аз, но поради всичко, което ми минава през главата, ми става интересно и почвам да разглеждам други неща от същия „щанд“ (разбирайте „платнище на тротоар“).

Единственото, което хваща вниманието ми е джобен часовник като моя с верижка. По-малък, но черно-„златен“. Веднага го хващам и казвам на баща ми, че искам да му го подаря за Коледа. Той отказва, смята го за твърде скъп (момента с парите). Аз настоявам на 2 пъти, но той не иска.

Гложди ме, но продължаваме по други „щандове“.

Не издържам, защото разбирам какво се случва в реално време и се връщам да купя часовника.

По-късно се оказва, че часовникът е ръчна швейцарска изработка, което продължава мотива със златото.

Баща ми вече също го навива всеки ден, както аз навивам този, подарен ми от него.

С други думи, това, което личното ми несъзнавано направи, е да ми създаде условия за история, за да предизвикам синхронизация, което е още работа с времето и бащата чрез черно-златен часовник.[56] Т.е. тази тема напредва единствено ако останеш съзнателно ангажиран, дори ако бащата не иска и не разбира контекста на частния случай (все пак метафорично той е в „Бездната“, така че се предполага „да не разбира“). И ако съм в синхрон с темата, може би докато четете това, този процес ще продължи с нова порция, разкриваща нашето общо несъзнавано, и ще сме още една крачка нагоре към светлината.

Описаното е моята лична версия на една семейна констелация, гледана отстрани. На мен просто ми се случва, защото явно успявам да задвижа архетипните енергии чрез поддръжка на вниманието ми в тази посока. Когато вниманието на човек е в нея, той неминуемо се закача към тази митология и нейната символика се просмуква по строго индивидуален начин в живота съобразно личния контекст.

Така например постфактум открих мотива с Хор, слизането на сина в Бездната, времето, хамса и просто видях как тези елементи се просмукват по много индивидуален наративен начин в моята собствена история. Понеже не ги знаех предварително, умът ми нямаше как да ги проектира и впоследствие се вижда, че това са моментите, в които личната ти митология докосва твоя всекидневен ум. Специалността на тези моменти се усеща в самия им миг на случване – есенцията зад тях е, че те имат друг тип „мащаб“, тъй като проникват от „много по-широка реалност“. По-късно, когато интелектът също навакса, и вече разбира „защо“ тези неща са се проявили по точно този конкретен начин – се изгражда и мостът.

А превръщането на случилото се в разказ го прави по-материален отпреди.

Въпреки пробивите в този метанаративен лабиринт, спасяването на бащата от Бездната не е бърз процес. Той продължава 3 часа само ако гледате „Interstellar“[57] :D Отвъд големия екран това е път, чиято настилка се полага дълго. Холис прави карта на това пътешествие и го обобщава до 7 действия, за да бъде то успешно. Уверявам ви, повечето от тях се случват сами след „казвай тайните“.[58] В този смисъл съм безкрайно благодарен, че баща ми е още жив и имахме възможността „да си кажем един на друг тайните“. Иначе само със сънища и вътрешна работа сигурно е още по-трудно[59].

Ако трябва да обобщя, не мога да кажа, че взаимоотношенията ми с него са преминали през „егаси великото прераждане“, нямам холивудски илюзии в това отношение. Но вече поне има условия за такова. Вече не се чепкаме за глупости и не мога да кажа, че ме дразни. Аналогично той не се възмущава толкова на някои мои действия спрямо собствения му вътрешен регулатор. Въпреки това искам да е абсолютно ясно, че не се правя на никакъв мъдрец, който има претенцията да „обяснява на други мъже как да излекуват връзката с баща си“. Аз самият още не съм. Ето защо просто описвам частично извървян път, без той да има претенцията на „велико поучение“.

След всичко случило се обаче, сигурно е едно – гравитацията на Бездната вече я няма и оттук насетне ще има равномерно изкачване. Т.е. бавен, но със сигурност възходящ процес. Трябва и да сте предварително наясно, че това не е пътуване, което бихте избрали да предприемете доброволно насред всички останали вълнуващи възможности, които лунапарка на бъдещето може би крие за всеки един от вас. Със сигурност то ще изглежда най-непривлекателно. Но точно защото не е лесно и изисква жертва – работи и следва да бъде направено.

След започването на оздравителния процес се усеща култивирането на едно друго чувство към личността, въплъщаваща архетипната фигура. Преди това гневът към болката от нанесената рана е погрешно насочена към личността, въпреки че идва от първата травма, свързана с Адам. Той не е бил навреме и оттам идва мотивът за липсващия баща. След изплюването на отровата от змията започва интеграция на мита, както и сближаване и обикване на самата личност по друг начин. Става по-меко и... възможно :) Веднъж след като видиш ефекта, със сигурност става и по-желано.

Това обаче е много съзнателна вътрешна работа при всяка порция интеракция. „Да принесеш времето си в жертва“ означава да правиш и слушаш за неща, които не са ти интересни, разбирайки, че „инвестицията“ на вниманието ти в опит да погледнеш през очите на другия, за да разбереш неговия път и как той е формирал твоя[60], е много по-важна от това какво пропускаш през това време във Facebook. Затова и символът на този процес е ръка – защото освен да я подадеш, ти трябва и да я впрегнеш със сили, за да издърпаш бедстващия докрай, вече в безопасност на брега.

А ако не е станало ясно досега – „бедстващи“ са и двамата.

Ето защо сега искам да разгледам символа хамса като отговорност, а не като „амулет, служещ за защита“. Последното за мен е по-скоро неразбрано следствие от същността на символа и смислите, които той закотвя.

За мен хамса е еманация на магически принцип, чрез който човек може да има едно успешно пътуване из тази реалност.

А именно: виждане и действие трябва да бъдат приравнени. Не трябва да има никакво закъснение между онова, което виждаш, че следва да бъде направено, и реалното действие. Това казва, че наблюдението не бива да е откъснато от живота. И тук ни най-малко не влизам в конфронтация с принцип като у вей (无为) например. Истинският наблюдаващ знае кога да действа. Т.е. мъдър е онзи, който умее да наблюдава и действа в подходящия момент. Сами виждате за пореден път как концепциите за око, ръка и време вървят заедно.

Защо хармоничната амалгама между тези 3 концепции водят до успешен живот?

Защото те самите създават предпоставки и преподават живот.

Знанието, което не е практическо, е чисто интелектуално и това го прави мъртво. Интелектуалното му препредаване, ако то не е било оживено, може да бъде дори вредно и ощетяващо практикуващия. Това ражда изтъкани от бездействие „великолепни мъдреци“[61]. Дотам се стига, когато имаме само „око“. Т.е. сянката на окото е тази и на интелекта, а именно – бездействието[62].

От своя страна, действия, които са „сами по себе си“, и биват разигравани, без да имате знанието „до какво ще доведат“, ще са хаотични и безразборни. Ако действаш светкавично, без да си преценил правилно и да се владееш, губейки по този начин концентрацията си, тогава „светкавична бързина“ се превръща във фатална и незряла прибързаност. Такива действия не могат да доведат до стабилни структури и човек не може да се свърже с живота пълноценно. Ръката, която инак може да сее геометрия, ще жъне горест и ще носи стагнация. Това се случва, когато имаме само „ръка“. Т.е. сянката на ръката е липсата на визия.

Ако точно виждане и точно действие се пресекат в точния момент, тогава имаме желаната от нас манифестация. Това дори може да мине за дефиниция на „магия“. Една от думите за „време“ на гръцки – „καιρός“ („kairos“) – означава и „своевременност“. Т.е. „точните действия да бъдат синхронизирани с точното време“.

Така окото на Хор се превръща в символ на силата, подновяваща всичко, защото това е окото, което наблюдава. Хор е бог на небето и вижда всичко на земята с острото си зрение.[63] Това е око, което е способно да обръща внимание на нещата, т.е. то умее да поддържа своето собствено такова. Когато има будност и бдителност сведена до действие – има живот – няма как да има стагнация. Ето защо Джордан Питърсън казва, че окото на Хор е противоотровата за окото на Саурон. Ако всеки има будно око (и синхронизирана с него ръка) няма как да се стигне до нищо дори доближаващо „тирания“. Всичко ще процъфтява.

Нека разберем по-широката рамка на това в дълбочина.

Когато човек има правилна преценка, която да разиграе в действие с точен тайминг, или съчетае таланта (пасивното око) с труда (ръката) – той няма как да бъде нито ленив, нито горделив, нито сребролюбив, нито ядосан, камо ли пък завистлив, и от него ще се ражда истинско изкуство. Защото такъв човек прави всичко с ръцете си („където са парите“, ако помним). Този принцип формира негова вътрешна ценностна ос, той вече има спрямо какво да се синхронизира и излишното просто отпада. Не е възможно да виждаш и действаш правилно и да остане място за неща, които не виреят в един такъв тип живот – в това би имало противоречия на множество нива :)

Ето защо казвам, че този амулет не е нещо, което просто си закачаш, за да го използваш (примерно „за защита“). Ръката прави, консуматорът използва. Хамса е по-скоро „медал“ и трябва да се носи като сигнификатор от някой, който прави неща. В крайна сметка принципите, стоящи зад всеки символ, носят със себе си определени идеи и ценностна система. Лекомислието, с което се носят символите днес (като цяло), ги превръщат в моден аксесоар или позьорство – т.е. кич. Затова и казах, че носенето на хамса е свързано с поемането на отговорности.

Изначалният корен на символа е в египетската митология и е свързан с Хор, който слиза в подземния свят, за да подаде ръка на баща си, жертвайки време, за да върне зрението му. Това означава, че идеята е свързана с определен тип „тежест“, това не е туристическа разходка. Защото – отново – тежестта да се излекува тази родова мъжка травма винаги се пада на Виждащия, този с окото, „Хор“. Той е този, който трябва да слезе в подземния свят по корените на родословното дърво, и да сложи нещата в ред, да освети поколенческата сянка, да я превърне в геометрия. Той трябва да построи този път, да изгради тази връзка, затова освен око, символът е и ръка.

А да можеш да видиш и реагираш с адекватното действие в точния момент води до сила, с която е повърхностно да се кичим, ако не притежаваме. Да се приравним с такава идея, без да сме култивирали съответните качества, също е допустимо и също е приемлив път, ако знаем какво следва поемането по него. Но да носим хамса, без да имаме каквато и да е идея, и да очакваме, че това „просто ще ни пази“, е арогантността на 21 век – най-патологичното... време (от всички) :)

Защо тогава хамса е придобила статус на „защитен амулет“, след като виждаме „друг“ тип алегории в нея? Кои са структурните предпоставки за това?

Окото е клапата на светлината, респективно има способността да регулира хаоса/тъмнината, като се предполага, че носенето му като символ (уджат или назар) би следвало да напомня това и съзнанието на човека да поеме пълната си роля на този „регулатор“. В този му смисъл за мен назар е по-скоро „reminder“. И макар епифизата да е свързана с виждането, то ръцете са за правене. Все пак „всичко е в нашите ръце“, нали така :) Когато око и ръка вървят ръка за ръка, това те свързва с елемента земя. Да можеш да виждаш и да действаш те прави успешен в земния елемент. Приравнява те със З/з/емята и това самò по себе си Е защита. Разбира се, ръката може да бъде и оръжие[64], но интуитивното разбиране разпознава предимно две нейни основни форми:

• когато ръката сочи надолу се смята, че това ни отваря към „цялото добро“ и изобилие във вселената, приветствайки ги в живота ни; асоциира се също с плодородието и късмета;

• в случай че ръката сочи нагоре, това е олицетворение на символ против „зли сили“; ръката нагоре интуитивно значи и „стоп“, като в някои култури дланта и раздалечените един от друг пръсти е равно на проклятието „да заслепиш агресора“, в което виждаме същата идея като при уджат, назар и хамса.

И макар тези неща да са така на дадено равнище, за мен те си остават „езотерика за домакини“. Все пак всеки работи с това, което резонира с него.

Цялата история с Хор, хамса, бащата и времето обаче води до едно.

Обикновено времето, което бащата е прекарал със сина си, и точните моменти, в които е бил там или е отсъствал, определят дали синът ще се превърне в крал или пират.

Ключовите сцени с подаването на ръка във всички филми и онова, което героите решат да направят с нея, също ражда крале или пирати.[65] Както се казва и в „The Lion King“: „докато другите гледат какво могат да вземат, истинският крал гледа какво може да даде“.

За да доизясня докрай тази динамика, тук искам да разгледам обещаната 3-та част от анимационната поредица „Аладин“. Както и втората, тя е direct-to-video, но докато „The Return of Jafar“ не представлява интерес за настоящата тема, последната трета част, се качва директно на нашия синхромистичен експрес и ни отвежда точно там, където трябва, разкривайки ни междувременно един вълшебен приказен пейзаж :)

По датата на излизане на инак този евтино нарисуван плакат вече личи, че филмът е свързан с времето.

Тук вече е таймингът и за няколко думи по самата оригинална приказка, която, след Дисни, не е ясно колко хора са чели. Тя става важна с 2 детайла, които на този етап можем да разберем по-добре.

На практика прототипът на везира-антагонист „Джафар“ е персийски магьосник. Тъй като бащата на Аладин е отдавна умрял и не е могъл да предаде занаята на сина си (мотива за липсващия баща и ръката), магьосникът се представя за негов брат, който 40 г. е пътувал по света.[66] Той бил чел в магическите си книги за вълшебната лампа, която можела да го направи най-могъщия човек на света (разбирай тиранин). Уловката била, че макар и да знае къде се намира, той може да я получи само от ръцете на друг (спомнете си за „Необработения диамант“). Поради което избира Аладин. Т.е. тъмнината влиза[67] през раната. Аладин разпознава бащина фигура в лицето на магьосника и попада в капана му. Последният, разбира се, иска да се възползва от наивното момче.

Сега следете внимателно какво е изцяло отпаднало от анимацията...

„Брата“ на баща му води Аладин до едно място, където го кара да запали огън! Казва някакви заклинания и там земята се разтваря – показва се голяма каменна плоча с халка. Магьосникът дава на Аладин златен пръстен, който да ползва, ако изпадне в беда (отново пръстена и ръката). След това момчето казало името на баща си и дядо си и повдигнало плочата с лекота, слизайки в Бездната.

Събира ли се синхромистичния ви Волтрон тук?

С хамса под ръка и отваряйки портата на Бездната, казвайки името на баща си и дядо си за password, нашето момче слиза в подземния свят, където може да излекува корена. Всъщност именно джинът, затворен в пръстена, е този, който спасява Аладин на 2 пъти в най-тежките му моменти, не лампата[68].

Линията с ръката и бащата явно е също толкова очевидна и за сценаристите на „Aladdin and the King of Thieves“. Дотолкова, че те решават да затворят цялата наративна арка на героя с тази тема.

Какво помним за Аладин? Той е нашият типичен маргинал-пират, който краде из улиците на Аграба със своята маймуна, за да оцелява. Момчето обаче има чисто сърце и слиза успешно в подземната пещера, откъдето успява да освободи най-голямото съкровище, което се активира при потъркване с... ръка :) Той успява да спечели принцесата, но до 3-та част все още не се е оженил за нея, че той самият да стане крал и да постигне финална интеграция. Това не може да се случи, докато не се повдигне въпросът за неговото минало, защото там е останала да зее раната, което сценаристите умело експлоатират. По този начин тази прекрасно написана последна част касае именно сватбата на Аладин и неговия баща – окончателното обединяване на аспектите от вътрешната му динамика.

„Aladdin and the King of Thieves“ започва с близък план на краля на крадците. Виждаме само очите му – той е в кралскосиньо облекло и носи златна брошка със символа на... ръката:

Всъщност кралят на крадците е главатарят на 40-те разбойника от историята за „Али Баба“, която сценаристите са решили хитро да втъкат в сюжета. Освен това е и отдавна загубеният баща на Аладин, който момчето мисли за мъртъв. Той все още не знае това и мисли за него като за починал, защото преди да се ожени, отива до старото си „жилище“ (където го виждаме да живее като крадец още в първия филм). Оттам той взима тайна реликва, която иска да носи докато се жени – единственото останало от баща му – нож със същия символ на ръка на него.

Точно на сватбата му кралят на крадците напада двореца в търсене на златен жезъл, който е ключът за „най-голямото съкровище“. Той прекъсва сватбата на Аладин и Джàсмина като усукано огледално проявление на факта, че момчето още не е готово да се обедини с нея поради факта, че не е излекувал раната с баща си. Самият Аладин казва във филма, че „бащата е някой, който ти казва кой си, но моят никога не беше там, така че как можеш да кажеш дали не съм се пръкнал от въздуха?“. Т.е. той разбира, че няма земя, както и че тази липса на заземеност го е превърнала в маргинал, защото не му е предаден занаят, който да подхрани корена по линията.

Златният жезъл от сватбения чеиз съдържа дух, наречен „Оракула“, който отговаря само на един въпрос. И макар Аладин да не е постигнал финална интеграция, сърцето му е на мястото си още от първия филм. Така той не пожелава да узнае местоположението на „най-голямото съкровище“, а иска да узнае миналото си (мотивът за корена, който е истинското „съкровище“). Именно от Оракула Аладин разбира, че баща му е жив. Благородната Джàсмина е повече от щастлива да отложи сватбата, за да може любимият ѝ да разреши този последен проблем, преди двамата да встъпят в свещен съюз.

Аладин започва да преследва 40-те разбойника, защото Оракула казва, че баща му е в техен „плен“. Проследява ги до брега на морето, при което кралят на разбойниците нарежда на Сезам да се отвори по емблематичен за нас начин.

Облеченият в кралскосиньо крал (на разбойниците), на когото виждаме само очите и златната значка-длан, отваря нощния портал само с вдигане на ръка.

Съответно отваря се странен портал в скалите, който е комбинация между вода и огън.

Аладин се промъква до бърлогата на 40-те разбойника и започва тайно да подслушва разговора им. Разбира, че баща му се казва „Касим“, и за пръв път осъзнава, че той е кралят на разбойниците!

Кралят Касим обаче изпада в конфликт с реалния пират в цялата история – Са’люк. Защото винаги има крал и пират. Последният е недоволен, че се връщат с празни ръце от султанския дворец, и след изрази като „пролята кръв“ и „отвори си очите“ – двамата се сбиват. Аладин се намесва, за да спаси баща си, завещаният му нож пада от пояса при борбата и Касим вижда, че това наистина е синът му. Са’люк предизвиква нашето момче на двубой, който то трябва да приеме, ако не иска да загуби живота си. Аладин побеждава и тъй като разбойниците вече са 39, той заема мястото на Са’люк, който е временно unavailable в морската Бездна.

Аладин от своя страна бързо си дава сметка, че също е попаднал в Бездната, където е утайката на обществото – без никакъв морал, скрупули или ценности различни от възгласа „още плячка!“. Баща му бързо го отвежда насаме и му разкрива своята мечта – да стигне до ултимативното съкровище, пред което всички други такива бледнеят. То се намира на остров, който постоянно сменя локацията си. Метафорично то никога не може да бъде достигнато, защото е форма на илюзия.

O-M-G! Дали на този етап не започнах да рецитирам възхвалителни металирики!

Касим обяснява на сина си, че цял живот е търсил съкровището, за да може да даде най-доброто на семейството си. Но дните се превръщали в месеци, а те в години и той никога не се върнал. Обзет от златната треска на Мидас, още преди да има ръката му, Касим разменя семейството си за съкровището, инвестирайки времето си в грешното начинание. Това има предвид и Оракула по-рано, когато казва на Аладин, че „баща му е в плен на 40-те разбойника“. Касим просто е в плен на грешната идея, поради което пропада в Бездната от алчност. И синът му идва да го измъкне оттам, решавайки „да му подаде ръка“...

Баща и син са заобградени от хамси – т.е. сини ръце със златни гривни :Р

... и имам предвид златната ръка на Мидас, която започват да търсят заедно – юхууууу, хахаха!

Преди това обаче отиват заедно на сватбата на Аладин, защото Джàсмина го чака. Щастливият младоженец предлага на баща си бързия транспорт в лицето на летящото килимче, но той не желае да се вози на него, защото: „конете са били достатъчни за транспорт на моя баща и бащата на неговия баща“. Освен че конят навлиза отново покрай времето в контекста баща/син, имаме и фина референция към по-рано казаното, че Аладин няма земя[69]. Касим е на път да му даде такава.

На сватбата бащата на Аладин е в правилните за нашата митология цветове черно-златно-синьо:

Вече пред кралското семейство Касим казва на Джàсмина, че синът му сигурно е роден под щастлива звезда, „за да открие такова съкровище“ в нейно лице. Тя от своя страна го разпознава недвусмислено като бащата на Аладин...

Всичко върви добре, Аладин искрено вярва, че единственото, от което баща му е имал нужда, е просто „втори шанс“. Единственото, от което Касим има нужда обаче, е златният скиптър, в който е затворен Оракула, за да открие острова със златната ръка на цар Мидас. След като изчезва точно когато е време Аладин и Джàсмина да се женят, той бива заловен от кралската гвардия в хазната, където се опитва да открие жезъла. Докато джинът отново се превръща в куче, Касим бива разкрит като „краля на крадците“ и бива тикнат в тъмницата. Той пропуска поредния тайминг със сина си и пропада с още едно ниво надолу в подсъзнателните сенки на собствената си история.

Аладин няма избор, освен да слезе и дотам. Той слага бащините одежди и му подава ръка за пореден път, спасявайки баща си от тъмницата, в която той самият е бил в първия филм. Нашият герой избягва под прикритието на нощта, а Слънцето в центъра, заобградено от златен ринг със светлината, водеща го из Бездната...

Неговото собствено бягство е асистирано от баща му, който този път (на свой ред) се връща за него. Те успяват да се измъкнат заедно и Касим казва на сина си, че той повече никога не може да се върне в Аграба, защото стражата е разбрала, че той е освободил престъпник. Отново на място, Аладин е в синхрон с времето и казва на баща си, че ще се върне да поеме своята отговорност за стореното. Той е на кон, така че приемаме, че знае какво говори, защото синхромистицизмът е отново с него.

Преди да избяга обаче, Касим успява да вземе магическия скиптър и успява да намери пътя до изчезващия остров със съкровището на Мидас. За зла участ бива заловен от пирата Са’люк, който е жив и е плел интриги от поне 20 мин. екранно време to completion. Просто чак сега реших да ви кажа за това, хи-хи :D

Той връзва Касим и е във владение на скиптъра. Папагалът Яго става свидетел на това и се връща да каже на Аладин какво е станало. Макар първоначално той да не иска да се притече на помощ за пореден път, осъзнава, че е твърдоглав като собствения си баща и решава да не действа като него. Оракулът бележи мястото на острова с „най-голямото съкровище“, в което виждаме вече втръсналата ни геометрия:

За процента от вас, за които знам, че все още са скептични, ще кажа, че макар островът да се води на Мидас, той е пълен със златни статуи на Хор и египетска иконография for no obvious reason than synchromystic one! Повечето от тях дори имат нашия символ на гърдите:

Аладин побеждава Са’люк и заедно с баща си стига до златната ръка на Мидас:

В централната част на храма Аладин скача във вече формиралата се водна Бездна, за да се озове на левитиращата златна ръка, на която е поставена реалната ръка на Мидас.

Са’люк прави необходимия си драматичен entrance за последен път.

Касим трябва да избира – ръката, която ще го направи най-богатия човек живял някога, или сина си

Не се чуди дълго и мята ръката на Мидас на Са’люк, който я хваща по грешния начин и се превръща в златна статуя по бързата процедура.

Баща и син бягат заедно от срутващия се под напора на водата храм в познатата ни наративна тропа на „рушащия се след отмъкнатото от него злато храм“ :D Както съм обяснил и в следговора, това е начин да се каже, че когато вземеш златно съкровище от земята, светлинната ѝ геометрия вече не може да бъде поддържана и започва да се руши (което може да има множество отражения).

Разбира се, успяват да избягат и двамата постигат катарзис.

Предполагам е по-лесно да се каже, когато златната ръчичка е в ръцете ти :D

Спокойно, бащата вижда и това и хвърля ръката в Бездната, където той е бил, преди синът му да го измъкне оттам.

Всички са добре, Аладин и Джàсмина най-накрая се оженват, а storyteller-ът, който започва да разказва историята в началото на първия филм, най-накрая завършва своята приказка, вече удовлетворен.

„Aladdin and the King of Thieves“ е силен поне колкото първата част. Конкретно в тази продукция лично аз бях изумен до каква степен символите, с които жонглираме от самото начало, придобиват плътност и релеф в своята буквалност. Във филмчето откриваме вечната тропа за това да „спасиш баща си от Бездната“, поради което и цялата тема за златото открива раната си във всички подобни продукции, просмуквайки се през нея наративно. За пореден път виждаме и как бащиното има своето отражение в митологичния монархически мит и как това се обвързва субнаративно със съкровището.

Пътят му започва в Пещерата на чудесата, когато за пръв път пропада в Бездната, след като Джафар отказва да му подаде ръка от алчност:

Въпреки че магьосникът получава лампата, той вади нож на Аладин, от който Абу го спасява, захапвайки ръката на Джафар и открадвайки лампата отново в полза на team Al.

Аладин надмогва ситуацията с чистото си сърце, спечелва джина на своя страна и го освобождава, с което става достоен и за принцесата.

В трета част, концепцията за „извадения нож“ вече е трансформирана в „наследство от баща му“ и той има силата да оперира с нея, защото вижда правилно и действа своевременно. Символът на самия нож?

В резултат Аладин разбира, че той е и крал, и пират[70], и подава ръка на баща си (ръка, която на самия него бива отказана в началото). Нека не забравяме, че всичко това става във финалния филм на фона на натрапващия се символ на ръката, която навлиза чрез мита за цар Мидас. Емблематичната митологична фигура, спомената в следговора, и изскочила отново покрай времето чрез „Rolex“. Крайната метафора за Бялото и Черното слънце по отношение на златото – всичко, което е „твърде много“, бива погълнато от Бездната. „Златното докосване“ носи смърт на всичко, което обичаш, защото не можеш да имаш толкова злато, без да изгубиш душата си. За да вземеш нещо толкова голямо, трябва да жертваш нещо с реципрочност.[71] Така от лайно, Аладин извървява пътя до чисто злато, обединило всичките си аспекти. Той пуска всички неща, които не работят, за да се превърне в чистия си потенциал.

What a wonderful pure, pure story! They don’t make them like that anymore...

Разбира се, ако следваме правилно нещата, това означава, че с целия този нов контекст ще можем да видим наративен акцент на (синя) ръка и във всички досега коментирани продукции. Така че моят лов на синхромистично ехо започва сега :)

Видяхме го още в „Lucy“, като връзката между маймуната и ръката вече изглежда по коренно различен начин :)

Все пак нека не забравяме, че всичко с ръката е ripple от историята на Адам... Докосващата го ръка на Бог, напомняща ни за първата травма с бащата и времето[72]:

В „Jupiter Ascending“ виждаме точно обратното – Тит подава на Мила Кунис синята течност, която ще я постави извън времето:

Вече разгледахме проявленията на хамса с пръстена в „Дюн“, но истината е, че ролята на ръката в поредицата е много по-голяма. Виждаме нейното пласиране във видението на Муад’Диб при приемането на синята Вода на живота, отвеждаща го в Бездната:

Нашето момче буквално е свързано с нея в недвусмислени кадри, в които имаме око, ръка и цвета, който ги обединява:

Логично след тези преживявания Пол трябва да излекува травмата с преждевременно убития му баща...

... за да може да отключи новата си форма и да бъде оттам насетне познат като... „Ръката на Бога“...

Той става император и носи изобилие на пясъчната си планета, носейки проливен дъжд (вода):

Макар и още да не го знаехте към онзи момент, в „Blue Eye Samurai“ вече видяхме хамса в комбинация с нашия син лотос (взет от вода):

Вариация на това можем да видим и в „What If...“, където вече видяхме ръката, държаща Синьото цвете:

Във въпросния епизод виждаме индианката Кахори, чието племе е нападнато от испанските конкистадори, търсещи еликсира на безсмъртието! През син воден портал, образуван от тесеракта в Marvel-вселената, тя преминава в свят, където всички са със сини очи и ръце. Скоро това се случва и на нея:

Обитателите на този нов свят са все бивши членове на племето ѝ, засмукани от еднопосочния портал, изчезнали безследно от света на хората. Те са безсмъртни и живеят в съвършенство и хармония благодарение на новите си свръхсили, давани им от сините кристали, характерни за новия им свят. Те не се интересуват от корена останал зад гърба им, не се интересуват от страданията на народа си. Кахори няма интерес в това и придобива сили да направи портала двупосочен:

Тя се връща и спасява племето си от агресора – скача в Бездната с хамса и подхранва корена си, не само защото спасява целия tribe, но понеже връща и загубените му отдавна членове, минали през портала в миналото.

Вече можем да видим синхромистичния ансамбъл, от който е съставена и сцената със синята роза в „Twin Peaks: Fire Walk With Me“. Lil(у) набляга на очите и ръцете си...

... които после са специално анализирани от специален агент Дезмънд. Самият Дейвид Линч също изважда на преден план ръката...

Имайте предвид, че идеята за „Апокалипсиса“ е идея силно свързана с маркера, поставящ края на времето, която отново ще разгледаме по-късно

Конг също не разочарова, а релевантните сцени в „Черната пантера“, свързани с „ръка“, се редят една след друга, като тук ще отразя само основните, които са кулминация на дадена наративна арка:

Първо принц Т’Чала целува ръката на баща си, който само след 30 сек. бива взривен (огън). Тогава държи вече ръката на безжизненото му тяло.

След това държи вече коментирания бащин пръстен с око в ръка – разбира, че вече е крал.

Т’Чала се опитва да спаси братовчед си пират от Бездната в типичното 50/50.

Шури доказва кралския си статус чрез нещо като „въздушна канадска борба“ във втората част на „Уака-уака“, хаха :)

В „Царя лъв“ Рафики разбира, че Симба е жив, и изкрещява „Време е!“. Таймингът бъдещият цар да бъде изкаран от Бездната е настъпил, затова и маймуната слага отпечатъци от ръце по дървото – коренът се събужда:

Впоследствие виждаме как самият Симба виси на ръба на огнената Бездна и пиратът Скар, който не разбира принципа 50/50. Той не му помага и това води до неговата гибел.

В „Пинокио“ пък е просто навсякъде... Виждаме го в анимацията, където ръката на бащата с едно докосване пуска отново времето, след като заедно с Пинокио се измъкват от Бездната (преди това то е спряло):

Виждаме акцент върху синята ръка и когато Синята фея вдъхва живот на дървената кукла:

Подсказано ни е още и в първите минути от живота на самия Пинокио, когато той се озовава със синя ръка(вица) на носа му.

Буквалистиката, разбира се, идва в момента, в който бягат от търбуха на морското чудовище, и първо синът спасява баща си, а последният впоследствие буквално му подава ръка в познатата 50/50 ситуация:

В „The Adam Project“ ставаме свидетели на парадоксална и поради това крайно преплетена смислово сцена, в която младият Адам закрива с ръцете си очите на своето възрастно Аз.

Гневът на малкия Адам към липсващия му баща е превърнало зрялата му версия в някой, който не може да вижда. Понеже не вижда правилно, старият Адам не може и да действа правилно спрямо баща си в „настоящето“ (което във филма е неговото наративно „минало“). Той буквално жертва време (като пътува из него) и опитва да събере цялостната си личност, събирайки старото и младото, за да помогне на баща си.

Баща му пък държи „ключа“ към това време, защото той е създателят на машината, с която се пътува в него. Съответно имаме близък план на ръката му със синя светлина[73], с която той отваря портала към time travel технологията.

Вече интегрирани в края на филма, младата и старата версия на Адам играят бейзбол с баща си, докато не изчезват в етера, всеки в собствената си времева линия.

Тъй като бейзболът изскача на немалко места в тези продукции, в даден момент взе да ми прави впечатление. Дълго се чудех „защо“, докато най-накрая не зацепих, че там просто се играе на „catch“ и на практика резонира в синхромрежата ни заради бейзболната ръка(вица)!

В американското несъзнавано проникващо през филмите е много характерно баща и син да си хвърлят топка с бейзболни ръкавици като форма на близост. В „The Adam Project“ накрая остава само ръкавицата, което ни подсказва, че ръката в нея е била подадена и бащата е спасен. Точно в мига, в който двамата Адамовци постигат интеграция един с друг и баща им, се появява и тяхното малко кученце, порода Golden Retriever, като форма на синхромистично намигване, че след процеса имаме успешно трансмутирано злато :)

Напомням, че в „Shazam! Fury of the Gods“ сцената със златната ябълка се развива именно на бейзболен стадион, който после се оказва символичен за епифизата. Разделени от синия енергиен щит над игралното поле, нашият герой си взима последно сбогом със семейството му:

В първата част пък именно алчността от Седемте смъртни гряха е тази, която погубва бащата на злодея с едно око. Освен че вкарва идеята за „пари“, алчността е highlight-ната от идеята, че има... 4 ръце:

Напомням, че Били Батсън също няма семейство и бяга от всяко приемно такова. Така че след неговото hero’s journey, той неминуемо подава ръка на семейството си, защото спира да бяга.

В „Hellboy“ нещата също не са никак неясни. Той е специален с това, че има особена ръка. Тя е направена от неразрушим камък и е ключът за активирането на края на времената. Не е изненада и че Хелбой губи баща си, и се бие със златна армия, за която е разбрал като малък от книжка с дърво, с което отново виждаме познатите вече тропи. Респективно окултната агенция, за която работи, има за свое лого... ръка държаща меч :)

„Blue Beetle“ не се дели от редицата и виждаме това на няколко пъти.

Бъдещото гадже на Хаиме иска помощта му да разбие витрина с артефакти в злата корпорация. Изразът на английски е „could I get a hand“:

Тя има нужда от „ръката“ му, за да получи достъп до витрина, съдържаща ръка:

Оттам тя открадва часовника на умрелия ѝ баща, с който получава достъп до подземието му, след като 2 пъти имаме акцент на „ръка“. Впоследствие бащата на нашия син герой също умира и на свой ред той отива в подземния свят, където се хващат за ръка:

На по-късен етап виждаме и сестра му, която получава холографска технология под формата на голяма синя ръка, с която да раздава тупаници:

Синята длан на бога на времето, нашият слънчев резонатор д-р Манхатън, се спуска от небето, самокоригирайки по-ранното си твърдение:

Вече видяхме неговата хамса в прав текст, а в сериала д-р Манхатън създава живот на Европа с ръка...

... и преподава своите истини отново с такава...

След битката за златото в турнира по боулинг срещу баща си, Уейд трябва да се изправи срещу злодея в сериала „Knuckles“ от Соник-вселената. За целта той получава... механични ръце:

Това е иронично, понеже самият герой Knuckles е известен със своята суперсила в ръцете и дори самото му име прави референция към кокалчетата на пръстите му:

В „The Curse of the Black Pearl“ има друга странна сцена. В самото начало, когато Елизабет пада във водната Бездна, златната монета на врата ѝ създава ударна вълна, която уведомява прокълнатия екипаж на „Черната перла“. Джак скача да я спаси и в този момент в небето облаците формират огромна ръка:

Ако смятате, че вече се изхвърлям, и ми се привиждат ръце, искам да бъдете уведомени, че това е официална информация в IMDb за филма

Тъй като с „Карибски пирати“ вече влизам на пиратска вълна, тук има друг нюанс по отношение на разглеждания коридор, който трябва да посочим, за да можем да затворим коридора успешно, връщайки се накрая отново на „Cutthroat Island“, който вече сте забравили :)

На този етап от екскурса ни, разбирането ни за това „какво е ръката“ и „какво значи да я подадеш“ би следвало да е на коренно различно равнище.

Ето защо вече ще е много по-лесно да разберем до какво води „да не подадеш ръка“ и как това се изразява на езика на съвременната ни поп митология.

Изражението не е много приятно, защото се проявява чрез липса на ръка. Буквално.

Естествено е да се запитаме какво символизира загубата на ръцете.

Юнгианският подход на Красимира Байчинска в „Златното момиче“ дава някои улики, разследвайки несъзнаваното на женската психика. Приказката, чрез която изважда квинтесенцията е „Момичето с отрязаните ръце“, в която мащехата царица заръчва на файтонджията ѝ да заведе дъщерята на царя в гората и да ѝ извади очите. Когато става време обаче, принцесата го моли да ѝ отреже ръцете, хаха! :) Виждаме как българското несъзнавано предава знанието си за връзката по вектора монархическо/ръце/очи. Байчинска пише:

Ръцете са това, което свързва жената с другите. Те са това, с което жената прегръща другите, това, с което ги докосва, гали. Те ѝ дават възможност да се грижи за другите – да готви, плете, шие. Лишаването от ръце за жената е лишаване от свързаността ѝ с другите, от женската ѝ същност, от Ероса. Важно е да отбележим още, че ръцете са израз на активното, даващо женско начало. Затова навярно отрязването на ръцете е символична кастрация на женската цялостност.

Виждаме, че началото на приказката очертава една архетипова ситуация. Ситуацията на девойка, в която мъжкото начало е взело връх, а женското е кастрирано. Тя има очи, но няма ръце! Изоставена на съдбата си, героинята е далеч от хората, „високо в планината“. Всички последващи събития и изпитания, които тя трябва да преживее, са опит да се преодолее господството на мъжкото над женското начало, на Логоса над Ероса. Приказката ни внушава, че това нарушение на психичния баланс по смисъл е равносилно на психична смърт. Ненапразно мащехата получава ръцете на заварената си дъщеря като знак за това, че тя вече е мъртва.

Всъщност файтонджията не убива принцесата, а само носи ръцете ѝ за доказателство, много подобно като в тропата със „Снежанка и седемте джуджета“. Тук момичето е намерено от ловеца в гората, за което Байчинска казва:

Друг детайл от приказката играе роля в нейното спасение. Това е мълчанието на момичето. Когато ловецът я намира, той я пита:

Момичето казало, че „ни знае нищо“. Той го качил на коня и го завел у дома в село. И казал на майка си, че го намерил в планината и да можат да го гледат оти му биле одрезани ръцете. И майката са съгласила и го гледала ного добре. Запитала го майката:

Странно поведение за една царска дъщеря, нали? Очевидно тя иска да запази своята тайна – казва, че не знае нито кой е нейният мъчител, нито коя е тя. Така царската дъщеря запазва в тайна както своята идентичност, така и личната си история. Отказът на момичето да разкаже за злодеянието на мащехата е отказ от обвинение и израз на смирение. Но какво може да означава отказът да каже, че е царска дъщеря? От психологическа гледна точка това е отказ от Персоната, ролята, която играем в очите на другите. Този отказ е свързан с осъзнаването на това, че ние не сме ролята, която играем пред света. Момичето не казва, че е царска дъщеря – тя е преодоляла илюзията, че това е нейната най-дълбока същност. Тя вече не е в двореца, престанала е да бъде галено царско дете, което е под крилото на своите родители. Преодоляла е илюзията, че нейният Аз е център, около който се върти света. Без ръце, героинята започва да осъзнава не царската си власт над другите хора, а своята зависимост от тях. Лишаването от ръцете е не само страдание. То крие „тайната“ на възможното спасение.

Царската дъщеря действително била умна и навярно интуитивна, защото запазила в тайна не само това коя е тя, но и кой е нейният палач. Тя навярно интуитивно разбира, че спасението не може да дойде нито от ролята, която играем в света, нито от изобличението на нашия палач. Когато „знаем“ кой е виновникът за нашите нещастия, ние оневиняваме себе си. Това ни пречи да погледнем вътре в нас и да прозрем, че най-често ние самите сме източник на своите нещастия. Ние сме не само участници, но и агенти на собствения си живот. Когато обвиняваме другите, ние се отказваме да осмислим своята отговорност за това, което ни се случва. Приемаме позицията на жертва на хората и обстоятелствата. Ето защо мълчанието на безръкото момиче е толкова важно. То е опит за смирение и отказ да мисли себе си за жертва. Психичната промяна е започнала, защото тя винаги изисква да понесем страданието и да „удържим“ болката.

В други приказки пък има ослепяване на момиче, което авторката разглежда като част от „двете най-важни събития на душата ни – нейното ослепяване, или загубата на изначалното ѝ единство с духа, и възвръщането на зрението, или възстановяване на това единство... Когато то е възстановено, земният мъж може да открие в себе си царя, а земната жена – царицата“.

На практика почти същото важи за пътя на Ян, точно както и почти всичко казано дотук важи за Ин.

Ръцете са онова, чрез което мъжът бива виждан от света – т.е. „онова, което е свършил“. Честният труд учи на смирение, което по канон означава, че човек започва да преценява и думите си. Защото ако един мъж има правилното зрение, което да сведе до правилното действие в точния за това момент, той автоматично ще знае кои други моменти не са такива! Т.е. ще знае кога да не казва нищо. Защото мълчанието е злато, а устата – изворът на всички белѝ. Дотам винаги се стига, ако първо загубиш зрението си, т.е. способността да виждаш актуално, правилно.

По тези траектории някой губи ръка или око.

Сега вече можем да разберем наративното клише защо пиратът или няма едно око, или има кука вместо ръка. Това ми светна за пръв път покрай историята за Питър Пан.

Синхроничностите с нея започнаха още при печата на „Долината на златните тронове“, когато решихме да правим черна порезка на част от тиража. Тъй като никога не сме правили подобно нещо досега, трябваше да потърсим печатница, която да се занимава с това. Съответно бе избрана такава и получих мостри. Изненадващо бе сред тях да открия „Питър Пан“ със синя корица, златен надпис и златна порезка.

Тогава ми направи впечатление, че „получавам приказка като подарък“, но не се задълбочих много и дори с целия си контекст за кодификацията „синьо-златно“ – не успях да загрея, че това е просмукване!

Вече на доста по-късен етап, когато започнах да си припомням всички филми, които евентуално могат да бъдат част от синтеза на настоящата книга, се сетих за Питър Пан, гледах 6 негови най-актуални версии и направих пробива си с ръката и (по-късно) хамса, с които настоящата синхромрежа разшири рамката си за травмата с Ян и времето. С толкова опит в тесеракта чрез РСВ вече мога да разпозная получаването на книгата подарък (половин година по-рано) като просмукване от „линейното ми бъдеще“, един ripple, създаден при самото осъзнаване на тези аспекти, които вписаха „Питър Пан“ в цялостната история около златото.

Разбира се, Питър Пан е кръстен на Пан – гръцкия бог на природата, една от доминантните инкарнации на Планетарния дух. Той е получовек-полукозел, който лудува из омагьосаните гори на Аркадия с нимфите и сатирите, свирейки на своята флейта. Питър Пан не е фавн като Пан, но той също лудува из омагьосани гори с неземни същества и свири на флейта. Макар във филмите първоначално Питър Пан да е трябвало да има крила (а той очевидно няма в крайната версия), аз все още го разпознавам като природен дух (каквато е Тинкърбел) и поради тази причина го слагам в курсив, за да го добавя към смисловата редица, касаеща природните духове, събиращи златни депозити за планетата като Аладин, Али Баба, Робин Худ и т.н... Макар в това да има нюанс и историята за него да е по-скоро архетипно ехо от идеята за потомството, родено между природните духове и хората[74], то тук ще възприемам Питър Пан и Тинкърбел като инкарнации на гората, символизиращи онзи етап от развитието на децата, в който те са по-близо до тези вълшебни реалии.[75]

Така че тук искам да уважа взаимодействието ми с тази история и да мина през по-известните ѝ екранизации, които ще маркирам с годината им на излизане, тъй като иначе е объркващо.

Филмчето започва много интересно – разказвачът зад кадър казва, че „това е история, която продължава да се случва, но тази конкретно се е случила в Лондон“. Рядко начало, рядък awareness за цикличната природа на наративите като цяло; начало, което всички останали версии по-нататък се опитват да запазят все под някаква форма. Накратко – историята е наясно за себе си, че разказва нещо, което е свързано с времето, и това се съобщава още в началото.

Респективно 4 от 6 от дискутираните тук версии започват с това как децата – на свой ред – си разказват история за „лека нощ“ или я разиграват. История, която сама по себе си също е свързана с времето.

Във всички версии имаме и вечно присъстващия образ на (синеокото) куче-Пазител, което тук буквално е такова, защото е бавачка на децата, които ще полетят към Небивалата земя.

Тъй като в по-широк план „Питър Пан“ е история за бащата, времето и сянката в момчешката душа, трябва да разглеждаме тези аспекти като въплътени в едно цяло. Т.е. бащата, пиратът капитан Хук и Питър Пан са един образ, разделен на три – фрагментираният Ян, който трябва да бъде събран. Това се разбира добре от сценаристите, които филмират книжката на сър Джеймс Матю Бари, защото в повечето театрални версии и филми бащата на децата и капитан Хук се играят от един и същ актьор, а в други бащата е всъщност порасналият Питър Пан.

Ето защо в първите кадри на повечето филми имаме история с мистър Дарлинг. Той обикновено се кара на децата си Уенди, Майкъл и Джон. Във въпросната версия той търси златните си ръкавели (мотивът с ръката!), които момчетата му са взели, за да представляват „съкровището“ в тяхната игра на „пирати“. Той е ядосан, защото заради създалите се обстоятелства закъснява (!) за вечерното си гости. Т.е. той е Адам.

Истината обаче е, че сърцето на мистър Дарлинг е студено, и затова един от начините, по които можем да го видим, е като пирата в историята. Тъй като около сърцето на мистър Дарлинг[76] метафорично има „щит“, освен златните му ръкавели, децата са взели и нагръдника му и са направили от него карта, водеща до „съкровището“ им. Защото – както вече знаете – сърце и (с) ръце са свързани.

Нагръдникът е част от вечерното облекло на мистър Дарлинг. На картата виждаме 2 вариации на дървета, 2 „Х“-а, бележещи мястото на съкровището, водно тяло и череп и кости за пиратския символ точно там, където трябва да е сърцето на бащата. Надявам се забелязвате и че още в началните фази се прокрадва идеята за „съкровището“ във връзка с бащата.

Във всички версии, съдържащи тропата, сценарият протича по общо взето един и същ начин. Бащата се ядосва, кучето го бута (или по някакъв начин излага още повече[77]), той го изкарва и завързва навън за назидание, а Уенди е обвинена в детинщини и ѝ е съобщено, че е крайно време „да порасне“. Което резултира във факта, че това е последната ѝ вечер в детската стая с двамата ѝ малки братя и „от утре“ тя вече става самостоятелна.

Децата заспиват и идва Питър Пан – ултимативната инкарнация на „непорасналото дете“.

Първата ни импресия за него е, че той е загубил сянката си.[78] Той си я търси, за да си я залепи отново към тялото. Т.е. имаме идеята, че сянката му е самостоятелно от него същество, което най-малкото ни казва, че за да си има собствен живот – тя е бая набъбнала, хи-хи :D

В „Hook“ обаче сянката на Питър му е от помощ, когато му подсказва как да влезе в отдавна забравения си подземен дом

Когато нямаш достъп дори до сянката си (защото даже тя не иска да се срещне с теб), говорим за доста сериозни разломи – съзнание и подсъзнание нямат моста да комуникират и да дърпат цялото същество напред. И наистина, ако разгледаме образа на Питър Пан, ще видим, че той е дете, заседнало в кадър.[79] Той постоянно прави едни и същи неща – има безкрайна свобода, но това, което избира да прави с нея, има единосъщностна природа. В някои филми дори виждаме как всички от екипажа на Хук са отегчени от това, че Питър Пан и капитанът им са в постоянна схватка, и момчето винаги побеждава, но не слага край на нещата и това дава шанс на историята да се повтаря отново и отново, и отново, и отново... Така им харесва и върху този мотив е акцентирано извънредно много в „Peter Pan & Wendy“ например. Това е мотивът с повторението (и времето), изведен още в началото на филма от разказвача зад кадър и тази структура се просмуква на множество наративни нива из архитектурата на приказката. Затова и в повечето екранизации има кадри, които са наопаки, и камерата постепенно се завърта в правилна перспектива. Това не само символично ни напомня за оробороса, увил се около цялата наративна структура на „Питър Пан“, но и ни подсказва подсъзнателно, че и Пан, и Хук са едно и също нещо и никой от тях двамата не може да завърти перспективата си, за да види огледалото през очите на другия, така постигайки алхимично обединение на цялостната личност. В „Hook“ Уенди даже отбелязва, че Питър се е превърнал в пират. Виждаме и негов „Dead or Alive“ Wanted-плакат досущ като пират, а във филма той дори се преоблича като такъв с препаска на окото[80]:

Виждаме това и в края на анимационния филм, когато Питър облича дрехите на Хук, а зад него виждаме черепа с костите

На един от алтернативните плакати за „Hook“ някой е хванал много добре, че Питър Пан и Хук са вътрешната динамика на бащата – кралят и пиратът.

Раждането на „съкровището“ на всеки мъж е подсказано от тяхното пресичане, cause as always – X marks the spot.

Така главната тропа е, че Пан не иска да порасне (което прави от момчетата пирати), а Хук не може да върне детството си[81], т.е. да почувства сърцето си, за да стане крал.

Което той иска, ако съдим по короната на стола, на който седи...

... и гащите на сърчица, които носи. Ако сърцето ти може да бъде открито само по задника – не е добре. Надявам се, вече е по-ясно защо казвам, че сърцето е всъщност две куки. Когато няма сърце, няма „(с) ръце“ и има куки вместо (с) ръце/сърце.

Респективно Питър Пан също има проблем със сърцето – както и Хук, и той не може да обича, и дори казва, „че не знае какво е любов и няма нужда от нея“. Уенди е тази, която ще му даде ново зрение. Тя е със сините очи/дрехи...

... и на неин фон виждаме символа на виждащия:

Ето защо и Хук иска Уенди на борда си, за да разказва приказки на пиратите, и Пан ходи в Лондон да слуша приказките ѝ. Надявам се това да разсее всякакви съмнения, че двата персонажа са на практика всъщност един! На тях им липсва въображението по два различни начина: Хук, защото е изгубил детското изцяло; Пан пък не може да надмогне параметрите на въображението си и да се види като нещо друго, освен „като дете“ (затова и не иска/може да порасне). И двамата искат да слушат Уенди, за да чуят нещо друго от тях самите, нещо отвъд историята, която не могат да спрат да преповтарят (просто защото не могат да генерират друга).

Бащата на нашите герои, мистър Дарлинг, финално обединява тезата за тройната си шизофрения, имплантирайки идеята за „Питър Пан като пират“

Тук трябва да кажем, че Питър Пан е сирак, и на практика събира т. нар. „Изгубени момчета“ (също сираци) в Небивалата земя. В тяхно лице откриваме метафората за „отпаднал мъжки аспект/потенциал, който не успява да се осъществи в реалността, а отива другаде“. Това са откъснати от мъжкия и женския архетип (разбирайте баща/майка) деца[82], които нямат корен и по тази причина буквално пътуват с вятъра/летят, защото няма какво да ги държи за земята. Ето защо в Небивалата земя – те живеят не другаде, а в... подземието на дърво, като компенсаторен механизъм на това, че си нямат дом/корен.

Кадри от анимационния оригинал от 1953 г. „Hook“ и Peter Pan (2003).

Изгубените момчета живеят в корените на дърво досущ като природните духове, пазещи златото в корените на дъба.

В Peter Pan (2003) и Peter Pan & Wendy (2023) Пан дори дава на Уенди жълъд, вкарвайки така идеята за дъба.

Тук е мястото да се осветли и връзката със златото, с което всеки един природен дух (като Пан) е свързан по default.

В следговора на „Долината на златните тронове“ бе разплетена тропата по отношение на сираците/сиромасите и факта, че те често получават съкровище от природен дух, който се смилява над тях. Мотивът със сирака е особено експлоатиран във версията от 2015 г. Там историята директно започва от сиропиталище, в което Питър е едно от многото изоставени момчета без родители. На по-късен етап става ясно, че той е резултат от любов между краля на феите и земна жена[83], който по стечение на обстоятелствата е изоставен. Т.е. Питър Пан е и сирак, и природен дух, така интересно обединявайки в един образ инак дуална тропа. Съответно в този филм момчето е под пряката тирания на монахинята, отговорна за сираците в сиропиталището. Тя паразитира върху тях, намалява постоянно хранителните им дажби, за да тъпче самата себе си, и отгоре на всичко в офиса ѝ[84] има ковчеже със златни монети, което Питър открива още в началото.

„Златни монети“ и „ръце“ – концепции, които всеки човек иска да види обединени в собствения си живот :D

На практика излиза, че монахинята е сключила споразумение с пиратите от Небивалата земя – тя им дава момчета, които те да ползват за работа в мините, а те ѝ дават жълтици. На практика тя разменя момчешки души за жълтици, което е напълно по канон, когато говорим за златно съкровище.

Настъпи ли нощта, тя подава сигнала и пиратите идват да отвлекат момчетата.

„Сигналът“ е вдигането на пиратското знаме на покрива на сиропиталището.

Питър е отвлечен и минава между измеренията, за да стигне до Небивалата земя, и при този преход откриваме уникална сцена, в която си създаваме впечатление за това, че момчето не е скъсало пъпната си връв със Сатурн заради липсващия си баща[85], изцяло в духа на изследването на Холис:

В тази версия на историята Хук не е злодеят. Пиратът-лошко се казва „Черната брада“ (и има за помощник джудже). Той отвлича деца, които да копаят кристализирал златно-син феически прах, наречен „Pixium“ в мините. Така Питър е хванат в парадокса да копае феически прах, имайки предвид, че той самият е природен дух-пазител. Заради потеклото си бива обречен да бъде принц, който ще се бори против пирата, (т.е. отново имаме мотива за краля срещу пирата). И тъй като не съм забравил, че искам да покажа връзката със златото – става повече от ясно, че Pixium-ът е злато, когато виждаме Черната брада (който всъщност е старец) да се подмладява чрез него. Ето защо той търси царството на феите[86] – иска безсмъртие. Т.е. синьо-златният прашец е живот и самите природни духове са направени от него, както виждаме към края:

В срещата ѝ с нея откриваме за пореден път мотива за очите, сърцето и докосването с ръка.

Във версията от 2003 г. Тинкърбел ползва същия синьо-златен прашец, за да формира във въздуха символа на златото/Слънцето/третото око

Между другото, феите са издайнически по отношение на златото във всички филми без изключение. Прашецът, който Тинкърбел пуска около себе си, е винаги златен...

В анимацията Тинкърбел е наречена „firefly“ (светулка), което на английски прави връзка с огъня, а на български със светлината. Тя бележи с „Х“ на картата къде е Питър Пан – дървото на увесения[87].

За тези, които не са гледали филмчето, предполагам всичките съмнения ще отпаднат, когато разберат, че в края феическият прах превръща целия кораб на Хук в златен, барабар с черепа отпред, за да ни се напомни за пореден път, че злато и смърт вървят ръка за ръка.

Имайте предвид, че самата Небивала земя е между дъги, което е издайническо по линия на златото, светлината и леприкона, дискутирани в следговора:

В продължението на оригинала от 1953 г. това става още по-ясно, защото целият сюжет се върти около златно съкровище в Небивалата земя и... бащата :)

Уенди е вече жена и има дъщеря на име Джейн. Бащата на Джейн отива на война, т.е. превръща се в липсващ. „Но войната продължи много по-дълго, отколкото всеки можеше да предположи“, както казва разказвачът зад кадър. Бомби падат из Лондон и правителството решава да отведе всички деца в провинцията. И „във времена като тези не е чудно, че някои отхвърляха детските неща като Питър Пан и Небивалата земя“. Т.е. Джейн спира да вярва в приказките и приключенията на майка си. След скандал с майка си и братчето ѝ – тя заспива под маркера, бележещ мястото :)

И тъй като пиратите са привлечени от съкровища, Хук решава да се появи точно същата вечер и да влезе през прозореца. Той си мисли, че отвлича Уенди, за да направи капан на Пан, но всъщност взима Джейн. За да стигнат до Небивалата земя, те преминават през син stargate:

Питър, разбира се, спасява Джейн за отрицателно време и той на свой ред също разбира, че „не е спасил Уенди“, а дъщеря ѝ :Р Друго, което разбира, е, че тя не се вълнува от приключения, прави се на пораснала и дори иска да си тръгва. Салът, който малката самонадеяна пикла сама си прави, потъва на 5-ия плавателен метър и Пан ѝ обяснява, че може да си отиде от Небивалата земя само ако полети! Т.е. нужен е процес, в който Джейн „да възвърне въображението си“.

Като стъпка в правилната посока Тинкърбел започва да я замеря със златния си прашец

Това обаче само ядосва Джейн и тя казва, че „не вярва във феи“ or something, което изречено от някого всеки път убива фея (затова слагам цитат в кавички, а не правя „твърдение“, кхм). В резултат светлината на Тинкърбел угасва. И така, малката дришла, мразеща всичко вълшебно, попада на Хук, който започва да я манипулира емоционално, и в крайна сметка ѝ възлага да предаде Пан в точния момент, давайки му сигнал със златна свирка. Тя подвежда Питър да играят на „търсене на съкровище“, защото нищо не вълнува въображението така, както мистерията по откриването на едно златно съкровище!

Респективно тя го открива първа, облято от светлина:

Съкровището се оказва в „Пещерата на мъртвите“, а в уникален кадър Питър Пан си слага царската корона, защото не бива да забравяме, че освен пират е и крал:

Нещо не му се виждат очите, но пък имаме класическата стойка с краля и меча от нашата синхромистична карта

Във версията от 2003 г. пък, децата се прибират от Небивалата земя със съкровище

След като сигналът до Хук е подаден по невнимание, разбираме, че синеоката Джейн и Изгубените момчета не разбират принципа на мълчанието, докато се намира съкровище :)

Anyways, Джейн преминава през своето прераждане, след като Пан и Изгубените момчета биват отвлечени. Разкаянието на момиченцето съживява Тинкърбел и двете отиват на кулминационна битка на кораба на Хук, където ставаме свидетели на синхромистичен bullseye:

Едно от изгубените момчета, облечено изцяло в черно-бяло, стреля със син кристал, седнало върху златното съкровище, съдържащо корона

Интересното е, че децата побеждават пиратите, като започват да хвърлят съкровището в океана. Съответно разбойниците се хвърлят във водата, за да го спасяват. Именно така те побеждават и всички победоносно си подават ръка:

Джейн връща вярата си във вълшебството, полита и се връща в Лондон. Тъй като е открила златното си съкровище – като отражение – баща ѝ се завръща от фронта. Пътешествието е завършено.

Както виждате идеята за златото съществува в повечето версии под различни форми [като най-оригиналната за мен си остава в Pan (2015)].

Преди да премина към същината, поради която се забърках с Питър Пан in the first place, синхромистичната процедура изисква да спомена, че в абсолютно всички версии присъства цялата мириада от маркери, които можете да откриете из нашата карта... Тъй като това е мрежа, касаеща съкровищната тропа, идеите за лайното, джуджето, кучето, тигъра и, разбира се, лотоса, се просмукват навсякъде...

Хук има помощник-джудже[88], който постоянно нарича „глупак“. Той се казва г-н Смий и слага на лицето на капитана кърпа, приличаща на лайно, за да го бръсне.

Птица каца да гнезди върху Хук и Смий я обръсва, решавайки, че това е капитанът и задникът на птицата лъсва, така допълвайки клишето за „изцвъкалата се птица“:

По този повод референции към пръдни има във всички филми, а в „Hook“ Тинкърбел нарича Пан „silly ass“, с което вкарва идеята и за задника, и за магарето[89]. Пак в този филм капитан Хук споменава акането и че родителите разказват истории на децата си, за да млъкнат. Чуваме и израза „лайнояден червей“. В оригинала от 54-та година Пан нарича Хук „куче“, Хук пък постоянно казва, че Питър „го е направил на глупак“, децата също са наречени „глупци“, а едно от тях предлага да отидат „на лов за тигри“! Имаме маймуни и символично формиране на нашия символ, когато Изгубените момчета се събират в центъра на иглолистна гора (pine):

За да стигнат до въпросната поляна, първо минават през водно тяло с виолетов лотос:

Едно от момчетата е облечено като лисичка :)

И тъй като казах „лотос“, идеята за него се просмуква много интересно... А именно чрез принцеса Tiger Lily, в превод Тигрова Лилия[90], което интересно обединява (чрез един образ) канала на Пазителите със синия лотос. Тя се явява точка на резонанс и на други ключови думи. Първо, тя е индианка, което вкарва концепцията за земята и корена по линия на туземните племена, които много често играят именно ролята на Пазители на тайна/съкровище. Хук я отвлича, а баща ѝ (вождът на племето) казва, че ако принцесата не бъде върната до залез-слънце, той ще изгори Изгубените момчета[91] (огън) – в което сами можете да преброите колко ключови думи има. Интересното е, че Tiger Lily никога не проговаря – тя няма нито една реплика (освен когато едва не изкрещява за помощ), което я превръща и в резонатор на мълчанието. Самата тя има синя лента на челото, преминаваща през третото око:

За нея е вързан кръста анкх за повече египетски резонанс :Р

Версията от 2003 г. пък разсейва и последните ни съмнения относно нашите синхромистични резонанси, когато виждаме принцеса Tiger Lily със синя ръка на лицето...

Tiger Lily току-що е получила шамар от д-р Манхатън, защото мълчи повече дори и от него.

Именно синята ръка ни доведе дотук. Чрез историите за Питър Пан най-добре лъсва тропата за нейната липса и какво се случва при подобно стечение на обстоятелствата.

И филмът изиграл най-голяма „врата“ за мен бе „Hook“.

Още от 90-те години „Hook“ носи особено вълшебство поради: изключително изпипан сценарий, който прави много оригинален алтернативен прочит на историята за Питър Пан[92]; режисьор (Стивън Спилбърг); вълшебно пищни декори; актьорски състав (синеокият неповторим Робин Уилямс, Дъстин Хофман, Джулия Робъртс, Маги Смит, Боб Хоскинс и дори Фил Колинс) + музика. Единственият игрален филм, доближаващ се по някои параграфи до тази атмосфера, е версията от 2003 г. и то само защото филмът е бил предвиден за prequel на „Hook“, което по-късно отпада като план, защото Дъстин Хофман е отказал да изиграе отново ролята на капитана с куката :)

Архетипният генезис на филма е още в детството на Спилбърг, чиято майка често му е чела за Питър Пан и Уенди преди заспиване. През 80-те режисьорът изяснява докрай ситуацията: „Винаги съм се чувствал като Питър Пан. Все още се чувствам като него. Беше ми много трудно да порасна, жертва съм на Питър Пан-синдрома“. Това е причината да направи и този филм, който – иронично – той смята за един от своите провали, въпреки всички предпоставки това да не е така.

Навярно заради моя личен сантимент към филма обаче[93] той се превърна в портал за разбирането ми на анти-идеята за досега обсъжданата тема – хамса.

В този прочит на приказката Пан е пораснал и живее в човешкия свят. Той е отдалечен от семейството си бизнесмен, който разговаря по телефона, докато дъщеря му играе в училищната театрална пиеса „Питър Пан“, или пък е на делова среща, докато синът му играе последния си бейзболен мач за сезона...

Това е един от филмите, в които бейзболът се появява като форма на метафора за хамса, което ще стане още по-важно пò-нататък, защото във втората половина на филма Пан губи сина си (той става пират) и ще трябва да си го върне. Тук виждаме кадъра с ръкавицата и името на отбора – Bluejays, което в комбинация отново ни насочва към синята ръка.

Докато мачът тече, дъщерята на Пан хрупа хот-дог в размисли за липсващия ѝ баща.

От всичко това трябва да става ясно, че Пан се е посветил на правенето на пари, и е забравил „кой е“. Това винаги присъства като мотив, без значение за коя екранизация говорим – което дете отиде в Небивалата земя, започва да забравя за човешкия си живот, или който отиде в света на хората – забравя магическото си минало. По-широката рамка на метафората за мен тук е илюстрация на забравата след трансфера на тетаните от магическата вселена към MEST. В частния случай обаче, когато въображението не е заземено правилно – то отлита.

Това е гениално показано от сценаристите, защото бившият Питър Пан го е страх да лети със самолет, но въпреки това се вози с „Pan-Am“.

„Pan-Am“ е култова американска авиокомпания, известна със синьото си лого, която революционизира авиотранспорта и е първата в света, която прави комерсиални междуконтинентални полети. Иронично, тя банкрутира в годината на излизането на „Hook“ – 1991-ва.

Той и семейството му летят за Лондон, за да посетят (вече) баба Уенди. Детска болница посвещава цяло крило на нейно име в чест на благотворителната ѝ работа, свързана с деца. Междувременно синът на Питър, Джак, започва да се настройва срещу баща си, след като последният не присъства на мача му, а Уенди моментално вижда, че порасналият Пан се е превърнал в пират (както споменах и малко по-рано). Отрицанието на порасналия герой е огромно и той забранява на децата си да правят каквото и да е нерационално и свързано с игри. Той не позволява на сина си дори да стои около прозореца, през който някога е влизал и даже резето прилича на куката на Хук.

Преди Хук да отвлече децата на Питър, той успява да даде на Джак своя часовник и му казва, че вече той е глава на фамилията. Защото бащата на Джак вече е в Бездната, а на този етап малкият му син не може да го спаси.

След като децата на Питър изчезват, той трябва да събуди Пан в себе си, понеже изцяло е забравил кой е и смята, че е „Питър Банинг“ – осиновен сирак от някое си банално семейство Банинг (което явно е ban-нало идентичността му). На помощ идва Тинкърбел, която го отнася към Небивалата земя.

Първото нещо, което вижда там с лявото си синьо око, е часовник:

Идеята е, че времето на Питър Банинг изтича. Това на децата му – също. Хук залавя много бързо Питър Банинг и вижда, че в него няма Пан, с който да започне така жадуваната и до болка позната „война между Хук и Пан“. Питър Банинг не може да полети. Хук го предизвиква и му дава шанс. Казва, че ще пусне него и децата му, ако успее да докосне пръстите им, но порасналият Пан не успява.

Тинкърбел спасява Питър, сключвайки сделка с Хук. Тя има 3 дни да му помогне да си спомни кой е. Стискат си „ръцете“, хаха :)

На този етап трябва да виждате, че филмът е добре усукан чисто наративно. Питър е превзет от света на хората, т.е. бащата е липсващ, той няма корен[94] – има го, но го няма, жив е, но е мъртъв отвътре, той е Слънцето, което е залязло, Хук е Бездната, която поглъща.

Опозициите са добре обособени. Всички възрастни в Небивалата земя са пирати, а Изгубените момчета убиват пирати. Питър Банинг се държи като пират и това, че е спасен от Тинкърбел, не е достатъчно. Той трябва да се докаже пред Изгубените момчета, за да може отново да ги поведе като Пан. Това не е лесна задача, защото Банинг е твърде дълбоко в Бездната, но в крайна сметка успява да си спомни за the spirit of play и въображението му отново става негов най-мощен инструмент. След като си спомня, че и единствената му хубава мисъл[95] след като си тръгва от Небивалата земя всъщност е „да бъде баща“, той отново се превръща в утрото и започва да кукурига[96] – връща светлината в собствения си живот. Разбира се, следва и сцената с първото политане на вече изцяло събудения Питър Пан към Слънцето и дъгата!

Междувременно Хук разиграва своя хитра стратегия. Той вижда отчуждения от баща си Джак и решава да го спечели на своя страна. Хук иска да се превърне в баща на сина на Пан, за да нарани истински своя вечен враг! Успява да посее идеята, че родителите му му разказват приказки, за да заспят по-бързо и да се отърват от вечното детско хленчене! Това е коварен план... Да промениш концепцията за самото разказвачество в съзнанието на малкия е гениален начин да го превърнеш в пират. Sure enough – малкият се превръща в такъв!

Бързото превъплъщение на Джак доказва тезата, че момчето се превръща в крал или пират според това колко време влага бащата в отношенията с детето си (на което интернет има различни интерпретации :D). И тъй като в случая това време се равнява на нула, резултатът е виден. Когато Питър отива да подаде ръка на сина си и да го вземе от пиратския кораб, Джак отказва да тръгне с него, а Хук му се подиграва. Неслучайно Питър подарява часовника на сина си по-рано във филма като предвестник на случващото се.

Хук от своя страна има своите собствени проблеми с времето. Те са свързани с крокодила, погълнал часовник. Крокодилът, разбира се, е алтернатива на кита от „Пинокио“, той е звярът от Бездната, който поглъща времето.

Напомням, че точно по тази причина синът слиза в подземния свят да спаси баща си – за да обнови неговата времева линия. Тук авторът на приказката е заложил директно самия часовник в търбуха на звяра, за да бъде абсолютно ясно какво ни казва несъзнаваното. Конкретната история е, че когато Пан отсича лявата ръка на Хук, крокодилът я прилапва и му се услажда. Оттогава той се навърта около кораба, за да го погълне целия. Ето защо пиратът е ужасен от крокодила, защото той му напомня, че е стар, неактуален (бивайки в Бездната) и „времето му изтича“.

Това е загатнато хумористично и в „Peter Pan & Wendy“. Ироничното е, че в-е-д-н-а-г-а след тези разменени реплики имаме кадър как стрела пронизва ръката на random-пират, в хамса-style, така завързвайки поредния синхромистичен възел между времето и нашата длан с око.

Така че чуе ли тиктакане на часовник, той откача, намира часовника и го смазва. Всъщност в различните версии на филма Хук има или стая с разбити часовници, или поне ковчеже с такива.

Десният кадър е от версията от 2003 г. и в нея виждаме черепа, символизиращ смъртта, защото в крайна сметка говорим за времето/Сатурн/Хронос

За да превърне сина на Пан в пират, той го приканва да счупи часовника, даден от баща му:

Джак започва да чупи часовници наред – по един за всяко нещо, което Питър Банинг му е забранявал

Както казах още в началото, приказката за Питър Пан е история за бащата и времето, което неминуемо го свързва с ръката (която трябва да бъде подадена), за да бъде бащата (и времето му) спасен. Дори базови театрални пиеси по приказката са наясно с въвлечените нишки, щом ги откриваме по плакатите им.

В повечето версии факторът „време“ е маркиран именно чрез Биг Бен, защото първото действие се развива в Лондон и да свържеш 2 и 2 е лесно. Ето защо екранизациите експлоатират това и понякога известната часовникова кула играе ролята на портал между човешкия свят и Небивалата земя, която засмуква децата в себе си:

В този ред на мисли, Хук няма как да е единственият, който има проблем с времето, ако той е сянка на бащата/Пан. Истината е, че и двамата са застинали в кадър, просто по различен начин. Единият е младостта, която не иска да се промени[97], другият е старостта, която не иска да се промени. И двете крайности имат нужда да им се подаде ръка, и двете трябва да бъдат спасени.[98] Във версията от 2023 г. имаме кадър, в който Питър пада в спираловидната Бездна (на времето), бутнат от Хук след разкритието, че той е бил първото Изгубено момче и най-добър приятел на Пан:

До това водят скритите тайни от миналото...

За да не решите, че отново си измислям и вкарвам фактора „време“ в сцена, където то не присъства пряко, искам да засека горното с два култови чифта кадри от „Hook“. Единият от тях касае спомените на Питър, които той отключва, след като решава да последва сянката си до подземието на дървото, в което е живял, когато е бил Пан. Там той си спомня как става сирак.

Майка му забравя за бебешката му количка (отново!) под едно дърво (Световната ос), докато чертае бъдещето му с приятелка и това „как да му освободи повече време“ за собственото му семейство, когато порасне. Бутната от вятъра, количката се плъзга по склона и малкият Питър се озовава далеч в центъра на спирала, където бива намерен от Тинкърбел и отведен в Небивалата земя...

Във втория чифт кадри виждаме лицето на нашия синеок Пан, гледащо през часовник на кралскосин background:

Всъщност той гледа в къщичката на феята Тинкърбел, която също ни е показана в следващия frame на фона на надписа...

Получаваме синхромистично потвърждение, че природният дух е повелителят на златото[99] и че последното – най-малкото – има връзка с времето (за да не кажа, че го контролира).

Надявам се вече да разбираме ясно, че и Хук, и Пан са свързани с времето, защото са въплъщение на един и същ образ – този на бащата, който трябва да бъде спасен. В „Hook“ този баща-пират е (и) Пан, а в Peter Pan (2003) бащата играе и Хук. В комбинация те дават злато[100], но не ставаме свидетели на осъществяването на тази комбинация в нито един филм. Това, което ни се предлага, е още история, още наративен loop. Във всяка една версия тази примка се презарежда при кулминационната битка между Пан и Хук, поради което общо взето тя протича еднакво. Момчето побеждава пирата, взима сабята му и му подава ръка. Предлага му да „заровят томахавката“. В тези моменти Хук винаги предава това доверие и продължава да се бие с Пан.

Във филма на Спилбърг Изгубените момчета наказват тази негова подлост, като всички синхронно вадят часовници, които да сплашат пирата.

Времето на Хук изтича и Пан демаскира неговия образ – махайки перуката му, той показва на всички, че е стар. Питър го пощадява за втори път, ала пиратът се възползва дори от това. В резултат той заклещва куката си в препарирания крокодил, а чудовището изпуска захапания часовник и след това целият ансамбъл започва да пада. Хук се препъва в спрялото (си) време...

... а звярът пада върху него, поглъща го и се оригва...

Когато търсят Хук в отломките – него го няма. Защото е потънал в Бездната.

В този филм Хук е първият приятел на Пан – Джеймс. Последният обаче се връща в реалния свят и доста години по-късно пристига отново в Небивалата земя пораснал и сърдит. Той няма нито една щастлива мисъл, затова дори с феически прах не може да полети. Пан осъзнава, че не е бил добър приятел на Джеймс и в известен смисъл е искал той да се махне от живота му. На даден етап той отрязва ръката му, защото Хук „не е пораснал по правилния начин“. В кулминационната битка той му се извинява, че е бил лош другар и го е наранил[101], но капитанът е объркан от това. Той не иска и да чуе, не желае реално разрешение на ситуацията, иска историята да продължи, иска битка! След като Питър отказва да се бие с него и хвърля меча си, се случва това, което се случва във всички филми – верен на стила си пиратът отказва подадената му ръка и посяга на Пан, но залита и висва от ръба на Бездната:

Хук пада във водната Бездна, оставяйки вече познатия ни символ с плясъка си, а Питър остава с кука в ръка...

Капитан Хук няма ръка, защото той не може да дава. Вместо това има кука, защото само взема.[102] Когато не си даващ, ръката ти не изпълнява поне 50% от природните си функции и е много вероятно да я изгубиш по технически причини – тя отпада от играта служебно, хаха :) That’s why he can’t handle things, handicap-нат. Разпознах един сегмент от книгата на Холис, описващ този тип мъже: „Такива негативни бащи изграждат това, което Блейк нарича „тъмни, сатанински мелници“. Те изградиха и Аушвиц. Те създадоха арогантни теологии, които изгаряха мъже на кладата и ги смачкваха върху колелото за изтезание. Те създадоха един железен свят, без светлина и без душа. Когато синовете им посегнат към живота, те ги смачкват и унищожават“.

Тъй като не може да хваща и пуска, пиратът не може да взаимодейства със земята. Ето защо той стои в морето, където е Играта. Той е агресор, може само да закача, разкъсва, употребява и експлоатира неща. С кука не можеш да сееш живот в земята, няма я дланта. Единственото, което можеш да сееш без ръце, е страх. Без ръка той буквално не може да „стисне ръката на никой жив човек“, затова и отхвърля на няколко пъти подадената такава от Пан.

Без ръка той не може да постигне съгласие.

А без съгласие няма консенсусна реалност.

Капитан Хук е осакатен и се страхува. Досущ като Пан, той е вкопчен в Небивалата земя – нереалния физически свят, в който той е главатар на единствените възрастни, всички други са деца. Двете крайности са седнали в двата края на масата, в което виждаме хиперинфлацията на Ян. Хук е загубил детското, което може да го свърже с онази вълшебна част от него, която е способна да подхрани земята, а не да я експлоатира. Затова го има и клишето, че съкровището (от какъвто и да е тип) „не бива да попада в грешни ръце“ – просто действията, които ще последват от неговото притежание, ще формират нова черна дупка, а не благодат. Хук не успява да роди благородство в личността си, няма злато, защото манталитетът на вземащия не може да работи в режим 50/50. Той е изгубил „чудото“, както го нарича Холис:

... чудото да си на тази въртяща се земя, неясните, наситени с тревога мъгли, надвиснали над пътеката към бъдещето и все пак – радостта от живота, протичащ в нашите вени. И накъде води той? Защо е тази тежест, телесна болка, душевна умора, огромна досада? Какво стана с онова дете, уплашено, но изпълнено със себе си? То все още живее в мигове на спонтанност, в „един-единствен импулс на възхита“ и в прозрачните сънища, които се изплъзват от съзнанието, докато се скъсваме да говорим за работа. То все още живее, но много дълбоко вътре в нас и е уморено и тежко обременено със сянката на Сатурн.

И така, нашият общ герой бащата (представен ни като две наглед различни същности в лицето на Хук и Пан) има проблем с ръката. Хук има кука, а (припомням, че) самият баща има проблем със самата ръка – в началото на класическата анимация, мистър Дарлинг не може да намери златните си ръкавели, които се поставят на онази част от ръкава, от която (във физическа проекция) започва да липсва ръката на Хук.

Той остава разделен на две като в иконичната картинка по-горе. Сянката му е Хук, а онази част от него, чиито ръце не са в негатив и търсят своето злато, са Пан. И двамата са в инфлация, защото им липсват едните 50(%), с които започна и моето пътуване. И Пан, и Хук нямат земя, защото тя е несъстояла се, което се издава и от името ѝ – тя е Небивала, и вечно несъстояла се (Never Land). Never Land е добър начин да се каже с метафора „Бялото и Черното слънце“ – нещо, което не е било (Never), но което все пак е проявено и съществува (Land).

Пан постига частична интеграция, защото решава да се довери на споменатата покрай „Пинокио“ „benevolent part of the Unknown who brings you back (Y/in)to nature“. Все пак е природен дух, няма как да не свърши обратно в природата. Пан постига мир на ниво баща и семейство, но нито веднъж не виждаме история, която да го обединява със сянката му Хук веднъж завинаги.

Отляво: кадър от Peter Pan (2003), в който бащата/Хук се здрависва със сина си в акт на емоционална сдържаност, след като детето му се е завърнало читаво от Небивалата земя. Не бойте се – впоследствие се прегръщат.

Отдясно: Пан хваща децата си за ръце и заедно отлитат обратно в Лондон, след като е победил Хук – единственият филм, в който Хук изчезва завинаги, а Пан се превръща в баща-крал, след като любовта към сина му го е изкарала от Бездната.

В повечето филми, след като Питър връща Уенди и братята ѝ в Лондон, виждаме как той отлита отново към Небивалата земя, за да продължи loop-а си с Хук.

Поуката от приказката е ясна. В психологически план порастването е необходима част от живота и не е нещо, което следва да бъде избягвано. Ако не (си) подадеш ръка в правилния момент, изпускаш момента и отиваш в една от крайностите на краля/пирата и губиш (все) нещо. Къде ръка, къде време. И героите, и злодеите от анализираните дотук филми изпадат в подобни ситуации. Като следствие – те изпадат в Небивалата земя.

Дейви Джоунс от сагата „Карибски пирати“ няма сърце и поради това няма и ръка; неговият аналог на куката на Хук е щипката.

Джак Спароу не изпълнява дълга си към Джоунс и получава черния знак, в reverse хамса-style:

Черният знак на ръката предвещава смъртта му. Той го получава, защото не е спазил своята част от уговорката в сключената сделка. Т.е. възможността ти да приравниш „виждане и действие“ е приключила, черното (в случая) око на дланта е запечатано. А то е в черно като следствие от това, че е спряло да вижда правилно („уговорката не е спазена“) – т.е. имало е правдиво действие само от едната страна.

Във втория филм черната му ръка е закопчана, за да не може да избяга, и кракенът/Бездната го поглъща.

В „On Stranger Tides“, героинята на Пенелопе Круз, Анджелика, се опитва да помогне на баща си, пирата Черната брада, да стане безсмъртен, т.е. да убие времето. В резултат тя също получава reverse хамса, нищо че има татуировка със Слънце на същата ръка :)

Иронично, от опита на баща ѝ да надхитри времето остава само... антиръката му, ха-ха! :)

Ръката е протагонист още в първия филм от поредицата и не спира да е такъв и в последния, когато капитан Барбоса не успява да бъде спасен от дъщеря му

Лошкото в „Blue Beetle“ също е нямал късмет в хващането:

Лейди Трю от сериала „Watchmen“ също получава reverse hamsa от баща си в края на историята:

В накратко споменатия из екскурса за маймуната „Monkey Man“[103] виждаме ръцете на протагониста, които са изгорени от белина и химикали.

В „Captain America: Civil War“ виждаме Зимния войник, който убива бащата на човека без сърце Тони Старк, за да открадне свещената синя формула. Той е без 1 ръка, поради което ползва метална протеза:

В същата ситуация е и Едуард Елрик от „Fullmetal Alchemist“, който губи едната си ръка при грешно изпълнен магически ритуал, въвличащ Черното слънце/Бездната, който ултимативно го отвежда до изгубения му баща:

След слизането си в Бездната, Пинокио губи ръка...

... която кралят на фeите в „Hellboy II“ също нe притежава...

Пиратът Са’люк от „Aladdin and the King of Thieves“ също проявява своите характеристики на Хук със златните си „нокти“:

Навярно най-интересната динамика между Бялото и Черното слънце, изразена чрез „ръце“ (или по-точно reverse хамса), съм засичал в епизод 3 от 3-ти сезон на сериала „Love, Death and Robots“[104] („The Very Pulse of the Machine“). В него откриваме и познатия резонанс между златно, синьо и смърт.

Става въпрос за кратка история за две астронавтки на луната на Юпитер Йо[105], които изпадат в критична ситуация, в резултат на която едната умира поради пробит скафандър и рана право в едното око. Впоследствие оцелялата от двете синеочка започва да халюцинира в кралскосиньо. Тя стартира комуникация с Планетарния дух на Йо, като контактът става именно посредством изваденото око на умрялата ѝ спътничка (сложно е за обяснение).

Този Планетарен дух се оказва изкуствен интелект, който изучава хората. В крайна сметка кислородът на оцелялата астронавтка свършва и тя вече не може да ходи. ИИ помага като анимира тялото на приятелката ѝ, подавайки ръка:

В случая особеното е, че тази ръка не я спасява от ръба на Бездната, а я води до водна такава! ИИ казва на астронавтката, че ако скочи в нея, физическата ѝ конфигурация ще бъде унищожена, но невронната ѝ такава – може би запазена. Шансът ѝ е 50/50!

Разбира се, за черешката на тортата оставям най-емблематичната сцена в световното кино, свързана със загуба на ръка, причинена от баща на син, с която ако не мога да ви убедя окончателно, просто си късам синхромистичната диплома, ха-хаааа!

Дарт Вейдър, черният липсващ баща на Люк, който можем да кажем, че е чистото персонално въплъщение на идеята „какво е да потънеш докрай в Бездната“, реже ръката на собствения си син, въртящ син меч. В „Return of the Jedi“ виждаме познатата вече reverse хамса по новата механична ръка на Люк:

Разбира се, самият Анакин преди това също губи ръка и крак, като типичния пират какъвто е, и впоследствие в различни разклонения на тази вселена виждаме, че има златна такава. Казано е, че той я мрази, защото го бави и Силата не може да протича съвсем своевременно през нея, и иска да я скрие от света, поради което си слага черна ръкавица, така слагайки поредната черно-златна отметка в нашия синхромистичен галоп.

Когато не е най-лошият и сърдит на всички контейнер на Силата във вселената, Анакин е практикуващ проктолог и се гримира със синя светкавица около окото Дейвид Бауи style. Not judging!

Както знаем, в крайна сметка Люк успява да спаси душата на баща си от Бездната, макар и в последните мигове на Вейдър, преди той да умре.

И стига толкова картинки за поне 5 реда, че вече е много шарено и текстът олеква, а все пак съм градил реноме с години!

Единственото, което остава да се каже до края на този екскурс, е как се случва алхимичната сватба между краля и пирата, защото това не се е просмукало почти никъде. Явно проявлението му в поп митологията е правопропорционално на случването му в живота – т.е. рядко. Всъщност последният, за когото знаем, че го е постигнал, е живял в Древен Египет, ха-ха :)

Все пак не трябва да забравяме, че първият пират е и крал, и той се казва Хор.

Понеже вече мина доста време и със сигурност сте забравили – кадърът отгоре е от първия филм, който разгледахме в нашето пътешествие – „Gods of Egypt“.

На помощ тук идва концепцията за т. нар. „Pirate King“.

Не го разбирайте като фигура, „най-видна сред всички пирати“, а като реално съчетание между двата архетипа.

За съжаление, виждал съм тази идея само на едно място – в тъпнята...

... в която, повярвайте ми, няма да навляза с удоволствие, поради своята хетеросексуалност... Ще го направя по необходимост.

Като цяло никога не е било добра идея да се екранизира anime, никога. Не мога да се сетя за 1 път, в който това да е проработило, без да има поне някакъв аспект, който да не изглежда absolutely fuckin ridiculous. Да филмираш японска анимация, без това да бъде нелепо, е почти невъзможно. Дори няма да обяснявам „защо“.

„One Piece“ е най-продаваната манга в света, продължаваща от 1997 г. до ден днешен, което не само го превръща в „Дързост и красота“ на комиксите, но и на аниметата, защото има над 1100 епизода от детското и продължава да бъде правено. Сега, знам, че „One Piece“ си има сериозна фен база, и в анимето може би има интересни неща. Не казвам нищо за него, защото не съм го гледал. Аз коментирам игралния сериал на Netflix. Идеята по-скоро тук показва, че за да се превърне в „най-голямото ever“, темата му е доста потентна и все още превзема масовото въображение.

А за какво именно става дума и коя „тема“ казвам, че е потентна?

Сюжетът касае най-голямото пиратско съкровище, съществувало някога, което се нарича „Оne piece“. Главният герой, който го търси, се казва Monkey D. Luffy – т.е. малкото му име буквално означава „маймуна“, с което веднага влизаме в играта, ако случайно все още не сте разбрали, че отдавна сме в нея.

Бърз синхромистичен контекст, за да разберете, че и тук всичко е по рецепта.

На първия плакат виждате момче пред Слънцето, което е вдигнало ръка. В алтернативния poster пък имаме нашия символ точно на мястото на третото око на пиратския череп, символизиращ смъртта. Момчето от плаката е нашият „Маймунчо“, който плава из морето, кръстено „Източното синьо“. Той мечтае да се превърне в краля на пиратите и досущ като неговия покровител се бележи сам по лявото око с нож като малък, за да докаже, че е достоен за пират.

Всеки пират в „One Piece“-вселената има специална суперсила (защото все пак е anime). Способността на нашия „Маймунчо“ е, че е гумен. Той може да се разтяга като каучук, като прави това най-често с ръката си (дори има специални имена за движенията, които прави с ръце, които няма да преповтарям, за да не вляза в self-cringe mode). Умението Луфи придобива, след като изяжда лилав плод.

Луфи забива огромен тукат на някаква лоша леля-капитанка на кораб

Първият път, в който разбира каква нова способност притежава, е когато наставникът му го хваща за ръката и тя се разтяга:

Тази сцена е важна, защото наставникът на Луфи по-късно губи собствената си ръка, за да спаси малкия „Маймун“ от акула.

Спътникът на Луфи (и по-късно съратник) се казва „Zorro“, което е „лисица“ на испански. Той иска да е най-добрият воин на света и сюжетът ни запознава с неговата арка чрез нещо, което вече няма нужда да казвам „какво е“:

Луфи и компания (няма да навлизам в „характерите“ на другите „персонажи“) отмъкват черно-златен сейф с 5 пъти х нашия символ, в който има карта, която ще им помогне да се ориентират в търсенето им на the One piece.

В приключенията си буквално са преследвани от клоун-пират със синя коса и главния лошко – командира на пехотинците, който е прототипът на краля[106] (а символът на кораба му е куче). Минават и през басейн с лотоси, в който има и сини цветя навсякъде около тях, навяващи закономерни синхромистични комбинации:

Ох, не мога повече, I’m not Gen-Z enough, пък и тази галфонщина я вкарвам в книгата само по една причина...

Накратко „Маймунчо“ е Глупака. Той дори е наречен „малко лайнце“ (като дете) и „лайно“ от клоуна-пират (като възрастен), но самият Луфи не се впечатлява от това. Както се казва и в сериала: „One man’s trash is another’s man treasure“, което отново вкарва идеята за лайното, златото и Глупака.

И наистина, „Маймунчо“ изглежда изпаднал и глуповат, никой не го взема на сериозно. Той е наивен, но добър и с безкрайно отворено сърце. Прави глупости от добродушие и състрадание към останалите, забърква се съзнателно в сериозни каши, без да има план, поръчва си храна в ресторант, въпреки че предварително знае, че няма да има пари да я плати, отклонява се от собствените си цели, за да разреши проблемите на приятелите си – напълно безкористно... Като цяло – живее контраинтуитивно на правилата на инак враждебния пиратски свят. Иска да бъде преследван от властите, защото това подсилва фантазията му, че е истински пират, иска да бъде издирвано лице със своя собствена обява тип „Търси се жив или мъртъв“ – това му дава заряд, че е „на прав път“, а другите стоят и се маят, мислят го за бавноразвиващ се... Съответно екипажът му го мами на няколко пъти, защото всички го смятат за балама, но той просто продължава да вярва в тях и да проявява разбиране към подлите им деяния и това трансформира тях самите, те постепенно се привързват към него. Той е пират, но не заграбва, а дава, затова и ръката му буквално и метафорично може да се разтяга до безкрай – защото способността му да споделя, приема и помага на другите няма таван. Той „подава ръка на всички“. Дори неговият Wanted-плакат е с фокус върху дланта му, а в края на 1-я сезон някъв лошко прогаря окото му, давайки заявки за следващата част от приключението във 2-ри сезон:

Ууу, кой ли е мистериозният персонаж, който ще се появи в следващия сезон и гледа обявата за главата на „Маймунчо“?...

Всички изброени черти на „Маймунчо“ са черти на крал, но той отчаяно иска да бъде пират! Защото за него това е приключение. Той не търси съкровището, иска да извърви пътя и за него да бъде разказана история „като за мъж“.

За пирата времето работи против него, защото дългогодишното заграбване от всички, що срещаш – в крайна сметка се връща. Затова пирати като Хук се боят от времето – защото то ги настига.

В идеалния случай времето работи ЗА краля. Защото според идеала за крал се предполага, че той става все по-мъдър с времето и обединява все повече хора около себе си. Докато пиратът остава все по-сам и нищо не може да го задоволи, той става черна дупка.

Картата съдържа Черното слънце (в лицето на нулата), Бялото слънце, кучето-Пазител/помощник, Дарът на перото в шапката и ръката, държаща природа

Мотивът с Глупака не се просмуква толкова често в динамиката крал/пират като „пропускателен механизъм, водещ до трансформация“. Както видяхте, той изскача по-скоро като част от началната точка на пътешествието на героя. В Pan (2015) Питър бива отвлечен от пират-клоун, но нещата свършват дотам. В оригинала от 1953 г. обаче, още в началото, когато мистър Дарлинг е повален от кучето си сред играчките на децата му, имаме много важен кадър, посочващ лекарството за бащата пират...

Да можеш да комбинираш игривост, сърце (огън), око и ръка в точните моменти (време) е противоотровата и за тиранията, и за лекомислието, водещо до липса на отговорности. Третото око дава реална информация за ситуацията, а сърцето и ръката в синхроунисон знаят как да помогнат така, че да има балансиран резултат в правилния момент. Ръката на такъв човек знае кога да дава и кога да взема, и знае, че този променлив 50/50 Баланс е в архитектурата на Бялото и Черното слънце.

В „Пинокио“ на дел Торо пиратът граф Волпе разбира принципа, но не го прилага.

Интересното е, че символът за „50/50“ в случая е „Ø“, което е и един от начините, по които в последните години симулираха изображения на черните дупки:

Винаги в черно-златно, както е в центъра на планетата

Принципът е на практика основен за съществуването и реалността. Ако човек иска да задържи златото, трябва да стане Глупак и да задържи съотношението 50/50.[107] Не 60/40, просто защото този, който виси на ръката ти в Бездната зависи от теб... След такива пазарлъци обикновено идва и те хваща едноок и еднорък пират :)

Не знам дали ви прави впечатление, но след 100 (мои Word-овски) страници по-късно се върнахме към арката на основната книга – там, откъдето започна този екскурс – „Cutthroat Island“.

Вече на кораба, златното съкровище е натрупано пред целия екипаж.

Морган сама съобщава на екипажа си, че то им принадлежи...

Тя вече е играла с Глупака Уили, и въпреки че дори на ръба на Бездната се пазари до последно за 60/40, преминала веднъж през Нулата, е разбрала за необходимостта от 50/50 и сега знае:

Трансформацията от пират в крал или още по-добре – съчетанието на двете – става с преминаването през Нулата. Тогава ставаш даващ. Това е фундаментът зад цялата митологична тропа, свързана с ръката и подаването ѝ, от която произлиза и холивудското клише за висенето от ръба на Бездната в решителен момент. Трябва да прекараш главата си през халката.

Маймунката/Глупака на Морган се подава през Нулевата точка, короната – от пират → крал

Тя вече е кралица, защото изпълнява бащиния завет и открива златното съкровище, нейното наследство. Иска да го раздаде на хората, които са ѝ помогнали да стигне дотам, и да продължи да приключенства, самото богатство не я интересува – точно като „Маймунчо“ от джендърския сериал дет няма да му казвам името, за да не се излагам публично повече.

Приключението продължава към Мадагаскар, което отново ни връща на първата земя с чернокожото ѝ население и всичкото злато, отмъкнато оттам от лошите инженери.

Чернокожата дясна ръка на Морган – пиратът Гласпуул – казва, че не може да вземе толкова бързо решение, има нужда от време.

Други имат своя си идея как да намерят елемента си „земя“, която всички дружно трябва да последваме.

Глупакът Уили обаче и кралицата пират Морган обединяват трите архетипа с най-сладката от всички видове меки (с)връзки:

Защото преди това Глупак и пират са си подали ръка...

... и това е позволило да възникне нещо трето.

Имайте предвид, че генетичната травма с Адам е първата за мъжа, тя е още преди травмата с майката[108]. Самото ѝ естество е „отхвърляне от бащата“, защото Бог го прокужда.

„Adam The First“ e сладко, чисто човешко филмче, в което знаех, че ще има нещо за мен, просто заради заглавието.

В него става дума за 14-годишно момче на име „Адам“, което търси своя отдавна изоставил го баща. Макар накрая историята да се оказва не точно така, както изглежда в началото, библейската квинтесенция, която вадя от филма е, че Адам е първият, той де факто няма корен, защото е създаден от Нулата. Разбира се, моментално можете да видите и другата страна на тази монета тук, а именно, че той има ултимативния „корен“, защото е първият човек, създаден директно от Бог[109].

Носейки проклятието на името си обаче, малкият Адам почва да търси баща си, на който знае само име и фамилия. Т.е. той търси трима различни човека с това име, за да разбере кой от тях е татко му. Минава през крайности. Единият човек се оказва затворник, другият – изключително набожен фермер с голямо семейство, а третият се оказва дядо му. Синът на дядото е де факто бащата на Адам, но той отдавна се е отрекъл от баща си (дядото на Адам) по вина на дядото, който го е нагрубил тежко в миналото. Дядото на Адам споделя, че отдавна иска да поднови връзката със сина си и знае къде живее той, но все не намира кураж. Макар и творец, той живее в разкаяние от случилото се и в къща на колела, защото той самият няма семейство, коренът му е прекъснат и не може да стои на 1 място.

Така малкият Адам става причината не само да открие баща си, но да му помогне да се свърже и с неговия собствен баща. Коляното по мъжка линия трябва да бъде събрано и излекувано от този generational abandonment.

Дядото на Адам и малкият тръгват на пътешествие. Уви, при една от спирките им си палят лагерен огън през нощта, а дядото почива в съня си. Възрастният човек не успява да постигне цялостност.

Когато Адам най-накрая открива баща си, му казва нещо много семпло: че заради всичко случило се, „не знае какво да прави и кой се предполага, че трябва да бъде“ – де факто той няма самоличност. Което казва, че когато го няма бащата да предаде този урок и да изгради самоличността на детето си за пред света, този индивид губи своята връзка със земята[110].

Така съдбата се превръща в поредица не от случки, а от изпитания. За тази ситуация Холис споделя:

Тогава мъжът знае, че погрешното в света е в самия него, и ако се научи да се справя със собствената си сянка, тогава е направил нещо реално за света. Успял е да поеме върху плещите си поне една безкрайно малка част от гигантските, неразрешени социални проблеми на нашето време. Тези проблеми са толкова трудни, защото са отровени от взаимни проекции. Как може човек да гледа правилно, когато не вижда дори себе си в мрака, който несъзнавано носи със себе си във всичките си начинания?

Когато Адам е изгонен от Райската градина, той вече не е в комфорта ѝ и преосмисля целия си начин на съществуване по необходимост, защото старото никога няма да се върне. В тази ситуация самопосвещението е единственият начин.

Вече неведнъж съм споменавал, че жените знаят какво трябва да правят със собствената си природа[111], защото природата им го съобщава сама. На мъжете обаче им се налага да разберат „какво трябва да правят“, инак остават в плен на низшите си импулси, свързани с удоволствието[112], и биват заклещени в Питър Пан-state цял живот. Дотогава мъжът е глупак (без курсив). Евентуално той може да се превърне в т. нар. „Holy Fool“, какъвто е „Маймунчо“. Той е безусловно даващ (като крал), но винаги с единия крак в хаоса, без каквато и да е структура (като пират), защото може да съществува само на ръба на световете като Глупака...

С това завършват настоящият екскурс, пиратският цикъл от книгата, както и по-широката арка, свързана със „спасяването на бащата от Бездната“ и връзката на цялата операция със златото.

За нещо, чиято функция е да покаже (чрез текст) как работят инак нетемпоралните странични коридори в тесеракта и колко безкрайни могат да бъдат те, това си отне съвсем реални 3 седмици за написване.

Важното е, че накрая ви затапих със „Star Wars“, за който никога не съм давал 5 пари, ха-ха!

[5] Искам да отбележа, че в такава сцена имаме парадоксална двойна компресия, защото златното съкровище самò по себе си вече е синтез на Бялото и Черното слънце, просто такава е природата му. За да може да го има и да се превърне в стабилен контейнер на идеята за „притежател на злато“ обаче, героят трябва да се превърне в същото, обединявайки се със своята сянка, поради което се разиграва и сцената с „подаването на ръка“ на антагониста. Тук виждаме сами отражението на различните наративни пластове и как те се плетат от тесеракта, скрити навсякъде под различна форма така, все едно са нещо „наглед различно“. Но не са.

[17] Следва да сме наясно, че не можем да живеем върху трупа на миналото, вместо да въплътим неговия жив дух Сега. Затова се казва, че „човек не трябва да се следва стъпките на древните, а да живее, както са живеели те“. Сиреч, те са имали големи постижения и са формирали велика култура, следвайки собствения си духовен импулс, оформен от контекста и нравите на времето. Човек трябва да следва и развива именно този импулс, който го тласка напред в новия му контекст, а не да преповтаря буквалните действия на древните. В този смисъл го има и парадокса, че миналото трябва да бъде съхранено и запазено, но същевременно – посечено, за да можеш „да се вселиш в тялото му“. Ако въплътиш изцяло стари идеи, ти връщаш хаоса, защото действията ти няма да са релевантни спрямо новия ред и това се превръща в нещо подобно на гòлем. Накратко: старото не може да те поддържа в твоето активно участие в настоящето, без да бъде модифицирано съобразно нуждите на времето. Но то следва да бъде припознато и ползвано за фундамент, на който да се стъпи.

[18] По този повод Холис пише: „Придобиването на сила е архетипова потребност, която търси реализиране в света на бащата. То иска да види как бащата развива връзката със собствената си вътрешна истина, как се справя със страха и срама, как държи женското начало в един изпълнен с респект баланс и как тръгва да построи някъде един нов свят. Личното придобиване на сила не трябва да се смесва с „комплекса за сила“. Силовата игра кастрира всички мъже. Придобиване на сила означава, че човек усеща една добра енергия за справяне със задачите на живота. Човек усеща позволението да се потопи в живота и да се бори за дълбочина и смисъл. Усеща, че там има ресурси, от които да черпи срещу силите на мрака“.

[19] И именно понеже става дума за семейна тайна, ще чуете израза, че „занаят се краде“. Защото, ако на някого, който не е от въпросната фамилия, „много му се иска да научи нещо“, което не му се полага да го знае по линия на корена – тогава той няма шанс да го научи, освен ако не го открадне. Същевременно идейният антипод на това е: „ако дадеш на човек риба, ще го нахраниш за един ден, но ако го научиш как да лови риба – нахранваш го за цял живот“. Тук виждаме същата тема за това „да вложиш време“ в усвояването на нещо, което веднага акордира тропата, живееща по оста баща-син, която в крайна сметка събужда по-широкия архетип на мъжкото: да вложиш времето си в правилното нещо чрез ръцете си!

[21] Което е видимо по повечето наследници на пари. Обикновено те са разглезени, никога не са имали трудности (тъй като са получавали всичко на сребърен поднос) и когато имàнето свършва – се оказват в тотално неведение как да живеят. Евентуално техните деца или внуци, които наново почват да преживяват трудностите на живота, могат да спечелят ново богатство. Тук обаче намирам за удобно да направя и по-генералното твърдение, че ние простосмъртните не знаем как да правим пари, защото не познаваме реалните закони зад този механизъм. Колкото и книги за езотерика, „привличане на изобилие“, икономика или инвестиции да изчетете (в стил „Богат татко, беден татко“ например) – това не е нещо, което се учи; става дума за нещо, което се предава фамилно, защото е реална тайна, даваща власт. И когато говоря за „пари“, не говоря за възможността да имате частен самолет, 2 имения в Лос Анджелис и 10 коли в гаража – това не са пари. Говоря за П-А-Р-И в стил Ватикана (защото другите не са суверени). Макар да знаем, че те постигат това частично чрез жертване на младо дете от мъжки пол (активния Ян-принцип и връзката му с богатството) за сключването на глобални контракти (були) пред олтара на времето – ние не знаем много отвъд това, нито пък можем да преповторим онова, което знаем, защото не сме кръвожадни демони :) Разсъждавайки философски с приятел за природата на парите и начина, по който те могат да бъдат спечелени днес, разговорът се завъртя около хазарта. Докато си говорихме, видях ясно връзката на хазарта с времето чрез рулетката, която е въртящото се колело (досущ като самсара). На практика влизайки в казино, човек има шанс „да съкрати времето“ по отношение на начина, по който печели пари. Ако помислим, ще видим, че без оглед на това колко дипломи и знания има човек, той ходи на работа да печели пари, които получава срещу жертвата на своето време. Не за уменията и усилията, които полага (това е второстепенно!), а за вложеното от личния му живот време (в което се състои и един от множеството смисли на израза „времето е пари“). Съотношението между вложеното време и заплатата на служителя не може да бъде рязко надскачано или увеличавано просто защото нещата не работят така. В казиното обаче за много кратко време човек може да спечели пари, които не може да извади посредством нормалния ритъм, по който се върти колелото на живота. Когато човек спечели благодарение на изцяло имплантирания „късмет на начинаещия“, той застава във въпросния кадър на екстаз и търси начин да се върне в него, но обикновено това никога не се повтаря. Така Бездната в човек се отваря и не може да бъде запълнена. Веднъж придобил грешна представа за това „как се печелят пари“ (които по дефиниция са единствено „в ръцете“/труда), човек трудно би започнал отново да влага време, за да постигне резултат – той ще търси начин да го съкращава постоянно, опитвайки се да преповтори онова заветно чувство, когато е спечелил за пръв и (обикновено) последен път.

[26] В „Златното момиче“ Красимира Байчинска изследва психологическия път и трансформации на жените (като, разбира се, следващото важи и за двата пола). Тя споделя, че може да види проблема с бащата през блендата на нероденото в индивида дете (в превод на нашия синхромистичен език – потенциалния Хор). Много хора уж имат всичко, но въпреки това се чувстват неудовлетворени, дори да са постигнали неща, които са припознати от външния свят като „постижение“ или проявление на страстта им... Такива хора споделят, че чувстват нещо неоформено някъде там в своята съкровена „утроба“, в „подземния си свят“ и несъзнавано, което няма конкретна форма и представлява тяхното „неродено дете“. Такива хора често се чувстват като бездетни, с неясна неудовлетвореност от живота – мъчителна и наглед безпричинна. Това се случва, когато част от жизнения потенциал на индивида не е успял да придобие конкретни очертания, и е останал неясен. В този момент трябва да се свържем с нашите дълбини, където е скрито нероденото ни дете, и то да бъде разкрито, какъвто ще видим след малко, че е начинът за лекуване и на бащината травма по принцип.

Апропо, „Златното момиче“ е женският вариант на книгата за мъжките рани на Холис. Както всеки мъж трябва да прочете „Под сянката на Сатурн“, така и всяка жена следва да прочете „Златното момиче“ (и обратно).

[28] Бащата и младото аз на Ходоровски са изиграни от реалните му синове Бронтис и Ейдън, което показва, че Алехандро напълно разбира огледалната динамика между баща и син и в известен смисъл филмът му е финалният ритуал по предотвратяването на повторното нанасяне на раната. Ако не разбирате магнитуда на конкретния mindfuck, ще повторя: човек, който иска да излекува бащината си травма, прави филм за младото си аз, в който и баща му, и младото му аз са изиграни от синовете му в реалния му живот. Докато снима двамата си сина (които играят младото му аз и баща му), той се повява като трети човек в кадър, говорейки на синовете си за „позитивната роля на антибащата“, помирявайки архетипа на „бащата“ и „сина“ в двамата си сина. Като фокусник, който прави възел на въжето, за да го развърже, все едно не е съществувал – той постига невероятното... Обичам те, Алехандро!

[40] Ето защо „Rolex“ е марка с претенции за качество и класа. „Rolex“ никога не правят „намаления“, „акции“ или „специални оферти“. Те дори не правят и толкова часовници, колкото пазарът им диктува, защото има по-голямо търсене, отколкото предлагане (което ги превръща в т. нар. „veblen good“ – „продукт, противоречащ на нормалното съотношение производство/търсене“ – т.е. колкото по-висока става цената, толкова по-голямо става търсенето). Всъщност самите те докладват, че имат агенти, които изкупуват часовниците им, ако по някаква странна причина те излязат на по-ниска цена някъде на вторичния пазар. Така са сигурни, че продуктът им не се продава на по-ниска от оригиналната продажна цена! По тяхно мнение това създава погрешни идеи, че с „такъв часовник можеш да се сдобиеш лесно“, което би навредило на имиджа на бранда! Точно затова и никога няма да видите реклама на „Rolex“ на футболно първенство или пък някой известен футболист като тяхно рекламно лице, защото това е спорт за простолюдието. Спортът на „Rolex“ е тенисът, понеже винаги се е считал за аристократичен такъв. Другите му арени са Формула 1, голф турнирите, ветроходството и конните състезания – все спортове със специален статус от сой.

[42] Говорим за часовник, който е стоял от външната страна на батискафа „Триест“ (швейцарско-италианска разработка) през 1960 г., поемайки всеки милиметър налягане пряко. 50 г. по-късно това прави и Джеймс Камерън отново с „Rolex“ и неговия „Deepsea Challenger“, за който компанията произвежда специалния едноименен часовник само за 8 седмици и отново стои от външната страна на батискафа. Ако сте имали търпение да изгледате рекламата, вече знаете, че Камерън сам казва, че първият човек, който вижда, след като излиза на повърхността, е Дон Уолш – пионерът, слязъл на дъното на падината с „Триест“. Той е бащата на въпросния подвиг. Камерън, който току-що излиза буквално от Бездната, е в черно, Уолш – в бяло. Камерън е с „Rolex“-а си, двамата се ръкуват, а часовникът се вижда. Синхромистична поезия :)

[45] Сам по себе си той е уникално интересен, не само защото е ultra limited edition (съществуват малко над 1000 бр. в света – нещо необичайно дори за „Rolex“, които иначе правят само около 1 000 000 часовници на година). Това е часовник, който стои странно в цялостното портфолио на „Rolex“, и всеки, който го види за пръв път, е изненадан, че това е „Rolex“ изобщо. Дизайнът му е асиметричен и изпреварил времето си – изглежда като гривна от научнофантастичен филм (представете си как са го виждали хората от 60-те), а съществуването му е белязано от редица синхромистични маркери. „Midas“ е най-висококачественият часовник, който манифактурата в Женева е произвеждала през 60-те и 70-те години. Той е най-тежкият (чисто като тегло, защото е направен от 18 каратово злато), най-мистериозният, най-тайният и най-неразбран „Rolex“. Иницииран е от Уилсдорф в края на 50-те години на миналия век и е проектиран от най-авангардните дизайнери на времето си: Джералд Гента (Пикасо-то на часовниковия дизайн) и Патек Наутилус (дизайнерът на друг култов модел часовник, наречен „Royal Oak“, с което още веднъж вкарваме канала на „кралското“ и „дъба“ в уравнението). Освен че е кръстен на името на митологичен цар и това че е от злато, той вменява антиутопични истории („внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се сбъдне“). Самият дизайнер го е направил така, че да прилича на Партенона в Атина. Ако сложите часовника легнал с върха нагоре, ще видите триъгълния фронтон и колоните, репрезентирани от дебелата златна гривна. Слънцето стои над златния „храм на всички богове“ в лицето на короната му (така се казва механизмът, чрез който навивате часовника). Освен това тя е от лявата страна, защото всичко, което Мидас е докосвал с лявата си ръка, се е превръщало в злато. Имаме и неразграфен циферблат, което само допринася допълнително за абстрактните метафори, течащи двустранно между „златото“ и „времето“ („златото не подлежи на време“ е най-очевидната от тях). От цялата му история и информация за произведени бройки може да се заключи, че идеята му е предимно да бъде подаряван, което явно се и случва, защото го притежават предимно известни личности, за които има сведения, че са го получили по заслуги (т.е. той е подарен, даден, „пуснат“, което е мотивът с това да дариш времето (си), за да спасиш краля от Бездната и да вземеш „златото“). Така Краля Елвис е притежавал подарен „Midas“, който и до ден днешен може да бъде видян в Грейсленд (което имение също напомня на Партенона :Р). Часовникът е носен и от Джон Уейн, и освен това се появява в поредицата за Джеймс Бонд – иронично във филма от 1974 г. „The Man with the Golden Gun“ :D

[47] В тази тема със сигурност може да се задълбае чрез И-дзин, който е модел, отразяващ растежа на ДНК. Активирането на генетични секвенции е много интересен въпрос, който във фолклора съм разпознавал под някаква форма в концепцията за „7-я син на 7-я син“. В Европа отдавна се вярва, че седмият син на седмия син носи особен късмет или е надарен с окултни и лечебни сили. За да се квалифицира като „седми син на седми син“, момчето трябва да е седмото дете в непрекъсната линия от мъже, без родени сестри помежду тях. Респективно той трябва да е син на баща, който е седмо дете от мъжки пол, отново роден в непрекъсната мъжка линия. За мен е очевидно, че когато това е спазено, нещо в ДНК прещраква и се отключва даден потенциал, който не мога да обясня логично, но мога да припозная като принцип. В Шотландия вярват, че седмата дъщеря на седмата дъщеря също има дарбата на второто зрение (пророчески видения), но това е записвано доста по-рядко. Седмият син има лилиев цвят (!) на езика или ръката си, и лекува всички болести в дните за пост и молитва в началото на всеки сезон. Ако болестта е смъртоносна, трябва да мине поне седмица след докосването, преди подобрението да настъпи. Според древно унгарско вярване седмият син, ако е благочестив и никога не ругае, има способността да намира скрити съкровища! Как става това? Когато е на седем години, мажат нокътя на палеца на дясната му ръка с масло от полски мак (напомням, че макът е една от съставките в отварата, активирана от синия лотос). Ако нокътят му стане прозрачен на определено място – там има скрито имане и трябва да се копае. От време на време тази сила придобива неприятен и като цяло доста нежелан аспект за онези, които я притежават: в някои райони на Португалия се смята, че всяка събота седмите синове се превръщат в магарета (!) и в този им вид могат да бъдат преследвани от кучетата (!) до зори. Почти винаги обаче въпросната им същност се приема като благотворна. На някои места седмият син се възприема главно като магьосник. В тази си форма вярването е било широко разпространено в Западна и Централна Европа: за него има данни в Германия, Каталуния, почти в цяла Франция, Нидерландия, Англия, Шотландия, Ирландия и, казват, дори извън Европа – в Ливан! Разбира се, съществува и холивудската тъпня „Seventh Son“, експлоатираща легендата по възможно най-плоския начин. Във филма старши магьосник намира момче, което е 7-и син на 7-и син, и го откупува от баща му със златни монети, за да го наследи. Майката подарява на сина си амулет, който има геометрията на нашия символ, а той самият влиза в магическия орден на соколите (връзката с Хор).

[49] По този повод Холис пише: „Мъжете плащат висока цена, когато могат да бъдат видени като слаби и раними. Срамуват се от други мъже, понякога от жени, но най-вече пред себе си. Така се обединяват да мълчат за това, което ги наранява. Мъжете мълчат заедно, за да защитават изплашените си души, и така удължават нараняването на всички. И пак стигаме до честността. Мъжете трябва да поемат риска и да говорят истината, тяхната лична истина, защото тя ще е истината за много други. Стара китайска пословица казва, че този, който говори истината, ще бъде чут на хиляди мили разстояние. Защото за да спрат мъжете да лъжат, да спрат да участват в конспирацията на мълчанието, те трябва да рискуват да покажат своята болка. Други мъже могат по рефлекс да се опитат да ги засрамят, или поради собствения им страх да скъсат с тях. Но с времето всички ще бъдат благодарни на онези, които са изказали истината“. Квинтесенцията за мен тук се оказа, че оздравяването на мъжа идва само след пълно ангажиране с живота, а не с бягството му от него. Спомням си отново „Черната пантера“, където това бе хванато много добре, щом Т’Чала се озова на Равнището на предците (след като за втори път пи отвара от Синьото цвете). Той попита баща си „защо е изоставил детето на брат му“. Т’Чака отговаря: „Той бе истината, която реших да пренебрегна“. Предвид сюжета на филма, можем да видим как гениално е отразена идеята, че премълчаната истина назад по коляното винаги води до ripple-и в следващото поколение. Аз можех да тая завинаги пред баща си, че има отворена рана, за да спестя конфликта и болката и за двете страни. Да кажем обаче, че това „нямаше да бъде в хармоничен акорд със собственото ми трето око“, ако не звуча твърде помпозно...

[58] Ако не се, и човек не знае как да продължи, Холис казва: „Един мъж трябва да се запита – какви страхове ме блокират? Какви задачи знам от дълбините на сърцето си, че трябва да поема? Към какво ме призовава моя живот? Мога ли да сближа работата и душата си? Как мога да служа едновременно на връзката и индивидуализацията си? Кои области от неизживения живот на баща ми трябва да поема, за да продължа напред? Тогава идва моментът от решителна важност, рискът, смелостта да изживееш въпросите в екзистенциалния свят. Да бъдеш мъж, означава да знаеш какво искаш и да мобилизираш вътрешните си ресурси, за да го постигнеш. Това може да изглежда просто, но не е. Най-напред, изключително трудно е човек да разбере какво иска. Как може да отдели вътрешната истина от какофонията на личните комплекси и предписанията на културата? И как, след като е отделил истината, събира кураж да я изживее в реалния свят? Този вид въпроси и смелост във външния и вътрешния свят правят мъжа мъж. Миналото и сатурновата тежест на културата играят важна роля, но психиката е силна и ще замести миналото с активни енергии за едно по-различно бъдеще. Юнг веднъж отбеляза, че ние не разрешаваме проблемите си, ние ги надрастваме. Възможността на психиката да израства прави излекуването възможно. Ние всички все още искаме майка ни да ни прегърне и да се грижи за нас и копнеем да застанем зад бащата, който да ни води по пътя. Но това няма да се случи. Всеки мъж трябва да изостави предписанията на родителските комплекси и да взема собствени решения, да утолява собствения си глад. Това, което не е активирано от родителите или е направено само отчасти, сега трябва да се самоактивира“.

[60] И едновременно да разбереш как твоят продължава да формира неговия. Обикновено възрастните родители (и хора като цяло) чувстват генетичен call да подадат ръка на младите, защото знаят какво е да си млад, и че това доста често може да бъде трудно – те вече знаят, че животът иска своето. Затова и в редките случаи, когато градското дете отиде да види родителите си на село, последните пълнят торбите с компоти и консерви. Те искат да дават (мотива с ръката), защото така се свързват, чувстват се полезни, а това поддържа историята им жива и изпълнена със смисъл. Това често бива взимано за даденост от младите, неразбирайки колко труд е вложен (ръка), за да го има този буркан в готов вид, който просто се прибира с равно чувство така, сякаш крайният ползвател на благото едва ли не „прави услуга“ на източника му.

[64] Тук искам да преповторя фрагмент от историята на Сун Уконг, поднесен по-рано в текста, който сега вече ще можем да видим по още по-различен начин: Буда се обзалага с него, че не може да избяга от дланта му. Още в trickster-ския си период, кралят на маймуните се хваща на този бас. Скача и лети до ръба на вселената. Там няма нищо, освен пет извисяващи се колони и Уконг решава, че е стигнал до края на самото проявено. За да има доказателство, че е бил там, той маркира стълба с фразата „Великия мъдрец, равен на небето“ и уринира върху средния стълб, което е неговата аналогия на „кур“, защото тогава е нямало спрейове. Скача обратно и се връща в дланта на Буда, за да съобщи триумфа си. Остава изненадан обаче да открие, че петте „стълба“, просто са били пръстите на ръката на Буда. Когато trickster-ът се опитва да избяга от дланта, Буда превръща ръката си в планина от скали, изпращайки Уконг обратно на земята. Преди да успее да повдигне планината, Буда го запечатва там, използвайки хартиен талисман, носещ мантрата „Ом мани падме хум“ със златни букви. Освен че „падме“ значи „лотос“, мантрата е посветена на четириръката форма на Авалокитешвара – бодхисатвата, който въплъщава състраданието на всички Буди. На санскрит неговото име означава... „Любящите очи“ :) Виждате как несъзнаваното на източните народи обединява по свой собствен начин концепциите за „маймуна“, „ръка“, „око“, „време“ (защото, след като бива затворен от дланта на Буда, Сун Уконг остава в неин плен 500 г.), „земя“ (дланта се превръща в планина), „лотос“ и „злато“.

[77] Във версията от 2003 г. бащата иска да впечатли шефовете си банкери (тропата баща/пари) и точно в този момент (на 2 пъти) той става за смях благодарение на кучето Нана (и Уенди). В „Hook“ пък, бащата е зает бизнесмен и кучето му (Пазителя) открадва мобилния му телефон, за да може да спре да мисли за работа и да е със семейството си. (Между другото съществува интересна връзка между точно тези два филма и тя има кралски привкус. Peter Pan (2003) е посветен на паметта на Доди Файед, син на изпълнителния продуцент Мохамед Ал-Файед. Доди пък е изпълнителен продуцент на Hook (1991). Това е същият Доди Файед, известен с връзката си с принцеса Даяна и автомобилната катастрофа, която коства живота им.)

[81] Хук не може да лети, защото е загубил детското, загубил е въображението си до степен, че не може да формулира дори една щастлива мисъл за себе си (което е едно от двете условия „да можеш да полетиш“). И понеже е загубил въображението си, иска Уенди на борда на кораба си, за да може тя да разказва истории на него и екипажа му. С което идва и една от моралните поуки на „Питър Пан“ – когато си пораснал, губиш въображението си до степен, в която не можеш да разказваш истории, и респективно губиш връзката с магията, не можеш да „напишеш живота си“ по по-добър начин.