... и корените на златото...

Каквато и да е реалната природа на самото устройство, в контекста на приказката то се просмуква като „джин, живеещ в лампа, който изпълнява желания“. Наративно той се явява нещо „пакостливо“, което е извън човешки контрол – защото това е предмет, имащ огромната сила да канализира смисли извън локалния контекст по желанието на притежателя му. А както знаем, хората се славим именно с желанията си – не със синтеза на разум и сърце. Т.е. такова устройство би отразило реалност, представителна за бъркотията на притежаващия го, което прави „джина“ „пакостлив“.

Оператор/надзирател на това устройство наистина съществува, но ще можем да разберем по-добре неговата природа на доста по-късен етап от текста. Засега върху настоящата основа[1] има насложени други тесерактни пресичания (което е логично за всеки един обект от окултно естество), така че аз бих предположил, че става дума за огнено-въздушен елементал[2]. В крайна сметка джинът от анимацията е въздушен[3], но излиза от лампа за осветление (огън) и пребивава в подземния свят (вълшебната пещера).

В конкретната анимация на Дисни обаче, джинът в историята тълкувам предимно като Искрата на Аладин, с която той трябва да се акордира, за да освободи реалния си потенциал. Аладин е Слънцето, а джинът е хаосът/Черното слънце, от което може да изскочи всякакво проявление. Неслучайно природата му е хаотична и се движи едва ли не със скоростта на Първичната частица – той е навсякъде, не може да стои в покой и постоянно се случва нещо. Той е trickster, неспособен да поддържа само една форма, и постоянно се трансфигурира в нещо, разказвайки история. На практика той няма как да бъде „само едно нещо“, защото той е тесерактен превключвател.

Мисля, че по тази причина свързваме и джина с пустинята, защото тя е най-характерна за Великата Пустота – сякаш там нищо не се случва, но всъщност се случват много неща.[4] Респективно триенето между Нищо и Нещо откриваме във взаимодействието между Слънцето (Аладин) и Черното слънце (джина).[5] Ето защо той е син, с емблематична черна брада/ponytail и има златни обеци/окови[6].

Последните държат потенциала затворен в определена геометрия, точно както златният пръстен в центъра на планетата поддържа в параметри черната дупка, инак даваща живот на Планетарния дух.[7]

Изброените визуални черти на джина резонират с различните пунктове във вече изградената синхромрежа около черната дупка и златото – джинът е Искрата на Аладин, а последният държи златната лампа, която го помещава/ограничава. Той е и потенциалът, и неговият контейнер. И ограничавайки собствения си потенциал, Ал изиграва началния стадий от пътешествието на героя – този на лайното, който в даден момент приключва с пълната завършеност на индивида, която пък винаги се асоциира със златото.

Тук искам отново да се върна на (вече) очевидно „любимата“ ми тема за лайното, защото мястото е много, много подходящо. Тя е не просто просмукана в цялата архитектоника на „Аладин“, но е и удобен повод да видим мимикрията на самите истории и как те се маскират „като нещо друго“, докато в същността си винаги става дума за едно-и-също.

Един от големите мислители на по-новото време за мен е Марк Твен. Той е успял да кристализира старата митологема за лайното и златото в историческата си измислица „Принцът и просякът“.

Всеки знае общата рамка – принцът и просякът (синоним на лайното) на практика изглеждат идентично и дори са родени на една и съща дата. Физическата им прилика им позволява да разменят временно местата си, което им позволява да придобият различна перспектива за живота. Докато принцът скита по улиците на Лондон, научавайки за пръв път в живота си за класовото разделение в Англия, баща му умира и просякът в царски дрехи се оказва в позиция да бъде крал. Междувременно и двамата биват счетени от обкръжението си за идиоти по различни причини: нито просякът има маниери на благородник и разбира какви са кралските му задължения, нито принцът бива взет сериозно от новото си обкръжение, когато твърди, че той е реалният монарх на Англия. Освен че това е познатият мотив за Глупака (който неминуемо присъства, когато говорим за кралското и респективно златото като неразделни една от друга теми[8]) говорим и за огледална опозиция, в която лайното прескача необходимите си алхимични трансформации, взима експресния влак и се превръща моментално в злато, а златото (краля) само с едно решение се саморедуцира до лайно (ставайки просяк). Огледалното изкривяване е двойно усукано, защото обикновено принцовете са разглезени лайненца, а бедните – хора с благородни сърца, понеже знаят „какво е да нямаш“, и респективно умеят да дават[9] (разбира се, това е митологичната формула, описваща пътуването на героя, всички сме наясно, че частните случаи са нещо различно). Излиза, че от определен ракурс просякът си е точно на мястото в кралския двор, а принцът има шанс да види себе си из улиците на нисшата класа в Лондон. Разбира се, в контекста на историята това е толкова вярно, колкото и не е (едновременно). Така или иначе обаче, извървяният път и от двамата е пълният цикъл на самия Глупак, защото всъщност става дума за една и съща личност, което в конкретния разказ минава отвъд очевидната метафора, защото принцът и просякът изглеждат аналогично, което позволява и изначалната им, хм... коя дума да избера, коя дума да избера... рокада? :D :D :D

Anyway, това е брилянтно построена история, която синтезира темата за лайното и (краля/)златото чрез герои, а не чрез суха теория.[10] Което е поредното доказателство, че можем да възприемем една концепция в много по-голяма дълбочина чрез разказ. Другият вариант е да кажете на някого, че лайното и златото са тъждествени, и да го оставите сам да си разкодира твърдението – т.е. очаквайте остри погледи.

Наскоро бях изненадан да видя този църковен стенопис в Чуриловския манастир – демон (разбирайте – сянката/несъзнаваното/Черното слънце) със символа „☉“ на пъпа си ака златни лайна в златен съд, който ще бъде даден на дете със синя дреха

С този контекст можем да погледнем по нов начин (откривайки същата метафора) и един от най-известните окултни символи – оробороса. Защото змията, захапала опашката си, синтезира митологемата за лайното и златото по не по-малко очевиден начин.

Корекция. Змията всъщност е захапала ануса, а не опашката си, осъществявайки така неосъществената мокра мечта на всеки 16-годишен, закован за компютъра си.

Втора корекция. Змията няма анус... per se... Тя има клоака. И тъй като това всъщност е дълбоко образователен сайт, ще разберете за пръв път в живота си значението на думата, която досега сте ползвали като синоним на „помийна яма“ или „място за оттичане на нечистотии“ – най-често асоциирани с... лайна :)

Клоаката е единственият отвор на змията (освен устата), която е на практика 3 в 1: оттам ака, пика и се опрашва. Тя съвсем не е на края на опашката, по-скоро се намира някъде около 90% от дължината ѝ:

Разбира се, ако погледнем двете най-класически алхимични изображения на оробороса, ще видим, че змията ни най-малко не е захапала опашката си, а е погълнала сериозно количество дължина от тялото си. Като в дясната картинка виждаме точно колко...

И тъй като аз само го казвам, а древните алхимици го показват – запомнете го от тях[11] – змията е захапала „ануса“ си, не опашката си. Т.е. тук имаме същата тропа за това да погълнеш и преработиш собствения си остатък („несъвършенства“), за да се превърнеш отново в Цял(ото) по смисловия вектор лайно/злато. Навярно затова и змията пази съкровището като част от същата алхимична метафора.

Сами виждате как, когато една порция от несъзнаваното се разкрие, тя може да се просмуче навсякъде из структурата и да я оро(боро)си :D Отново – защото „всичко“ е едно-и-също и от настоящия ви фокус зависи през колко перспективи можете да го преживеете/видите/изведете. Хайде стига толкова за лайното, че някой ще реши, че имам фетиш :Р

Сега вече можем да видим по-лесно как всичко това работи в „Аладин“.

В историята виждаме класически фалц на идеята за принца и просяка. Аладин и Джàсмина[12] са хванати в еднакъв по естество капан, макар той да има различно изражение в самия разказ. Тя е затворник в двореца на баща си (султана), а потенциалът, който Аладин съдържа пък, е много повече от това, което собственият му ежедневен контекст позволява.

Виждаме това по прекрасен начин на първата им среща:

Тя бяга от царската войска, защото е бегълка от двореца, а той – защото е крадец, маргинал. Когато виждат войниците, и двамата решават, че те идват за тях персонално в стил „гузен негонен бяга“, защото представляват един-и-същ-аспект. Това е ороборосът, тропата за краля и лайното[13].

В историята Аладин и Джàсмина биват хванати. На принцесата не ѝ се случва нищо, защото е принцесата на Аграба, но нашето момче е хвърлено в тъмницата – кота нула, неговото подсъзнание, откъдето започва и реалното му пътешествие към вътрешното му злато. Съответно уликата за това е подадена на зрителя директно, защото Аладин сам нарича себе си „глупак“:

В тъмницата той среща сянката си – преобразения като стар затворник черен магьосник Джафар. Без да губи много време, Джафар казва на Аладин, че... „който държи златото – той прави правилата“.

В много къса синхромистична поредица имаме концепциите за тъмница, глупак и злато

Сега... Ако падате от Марс, нека ви обясня кой е Джафар...

В един от старите варианти той е африкански магьосник (мотива с черното), а в настоящия разказ, той е везир на султана и негов хипнотизатор (макар и не по взаимно съгласие). Джафар търси архонтска мощ + царската позиция + принцесата. Разбира се, като всеки човек с амбиции, той има план... Сега ще чуете за него от самия разказвач.

Защото в „Аладин“ си имаме разказвач! Super sweet! :D

Както самият той ни посочи: „историята започва в тъмна нощ, в която тъмен персонаж чака с тъмни намерения“.

Т.е. 3 пъти имаме подчертана идеята за тъмнина, което е и единственото описание, което получаваме за Джафар в цялото филмче, хаха! И всъщност, то е напълно точно и достатъчно, защото той е сянката, която ламти – необходимото условие, бутащо пътешествието напред!

Имайки вече основите на нашата синхромрежа, можем лесно да разпознаем как черният магьосник връща много буквално нашата тропа за златото и лайното чрез един поразителен синхромистичен удар, който и да искам нямаше как да дирижирам съзнателно...

Той вади златен скарабей, недвусмислено обединявайки двете концепции за пореден път!

Отгоре на всичко нощният фон е в кралскосиньо...

Скарабеят не просто разкрива пътя до „Пещерата на чудесата“ – той е ключът за подземните ѝ богатства![14] Това не само споява допълнително концепциите още веднъж в рамките на секунди, но ни навежда и на по-философски мисли за това как векторът лайно/злато има своята стартова позиция в подсъзнанието и е свързано с Бездната (защото сцената се разиграва в пустинята и през нощта, което е двойно подчертана символика). Разбира се, ако имате каквото и да е съмнение, че говорим именно за Бездната, можете да си спомните какво се случва с крадеца Газим в горната сцена, прекрачвайки прага на пещерата, без да притежава необходимата за това геометрия. Той е буквално погълнат. В пещерата може да влезе само „Необработеният диамант“, което прави още по-уместно използването на думата „геометрия“, тъй като всички знаем как изглежда един диамант в крайната му форма. Сакралният предмет може да се вземе само от „Необработения диамант“ – онзи, чиято геометрия може да понесе гравитацията на самата лампа (защото, ако си пробит и получиш такава мощ, тя ще те разкъса). В случая говорим за онзи персонаж, който съдържа Искрата, но все още не е ошлайфал своите желания „да бъде нещо различно от тази Искра („защото смята, че тя не е достатъчна“)“. Наративната функция на Джафар, бивайки сянката на Аладин, е да изиграе моста между подсъзнанието и съзнанието му, за да може тази геометрия да придобие външната форма на заложения инак потенциал.

Началото на процеса по шлайфане се крие в Пещерата на чудесата, която, както видяхте, е глава на тигър:

(Бързи изводи от автора: ако от пясъците на Нищото пред теб се появи магическа пещера и ти каже, че „ще пусне само Необработения диамант“ и ти не си него – по-добре не влизай ;D)

Той е Пазителят на прага, пропускателната мембрана, преценяваща „кой е достоен“.

Това ни води на принцеса Джàсмина. Защото, ако Джафар е движещият механизъм в тъмната му част, то тя определено е двигателят на Слънцето на Аладин.

За да няма никакво съмнение „какво точно е тя“, буквално няколко реда, които тотално ще ви развинтят главите...

Абсолютно първата сцена с принцесата[15] е в далечен план с тигъра ѝ пред фонтан, който прилича на... лотос...

... а във водата до нея има... реален (макар и нарисуван) лотос:

Разбира се, от всички възможни цветове принцесата е облечена в синьо. Ако това не стига, тя носи син камък на главата в близост до третото ѝ око[16], а самото ѝ име, е име на цвете! Това е нещо, което наричам „кадър с пряк синхромистичен съвпад“, защото той съдържа всички елементи и ги събира в едно.[17] Повтарям – този кадър показва „какво е тя“. Тя е синият лотос, Слънцето на Аладин, неговото златце и причината за влизането му в подземния свят.[18] Нейната роля в приказката по отношение на арката на главния герой (преди тяхното окончателно сливане) имитира биоритмите на самото цвете (с които вече се запознахме в началото). ‘Nuff said ‘bout that, dropping the mic!

Първата ни импресия за това „коя е тя“ (!) обаче е, че тя е пазена от тигър(а ѝ), с което ви връщам на него. Има дори по-специфичен нюанс. Той пази сърцето ѝ, което ни е подсказано от това, че той откъсва бельото на поредния принц, посетил султана, за да иска ръката на дъщеря му. Това бельо е на сърчица:

Тигърът Раджа, след като е съобщил на принц Ахмед, че Необработеният диамант не носи розово бельо на сърца, защото това е неуместна за ислямския свят проява на хомоеротика

Ето защо и малко по-късно, когато за пръв път прескача стените на царския дворец, Джàсмина се сбогува с тигъра – тя вече няма пазач, излиза в реалния свят и именно това прави срещата ѝ с Аладин на пазара възможна.

На практика подземната и чисто земна тема на Аладин се пресичат в общия символ на тигъра, който е пазач. В случая на Джàсмина той е пазач на съкровището, което тя представлява в проявения свят – неговата друга половина, която ще го направи цял наративно; в случая на тигърската глава на Пещерата на чудесата, то тя пази ключовия елемент, който ще активира сянката от подсъзнанието му, правейки го достоен за Джàсмина след необходимото за извървяване преди това hero’s journey.[19]

Не забравяйте, че тези неща почти винаги са огледални в приказките, както бе обяснено по-рано, когато говорих за „Принцът и просякът“ на Марк Твен. Този mirroring наричам „наративна диспозиция“ и тя самата обикновено намира своята хармонизация чак в края на разказа. В случая воалът към нематериалното подсъзнание (Ин) в лицето на пещерата-тигър пуска проявеното мъжко, защото именно Аладин трябва да влезе в пещерата, за да намери своята анима, а не проявената му друга половина (Джàсмина), чийто пол на теория съвпада с архетипно търсеното. От другата страна пък имаме проявената (Ян) част – живия тигър Раджа, който пуска принцесата, за да намери своя анимус. Стената, която тя прескача (сбогувайки се с Раджа), за да посети Аграба за пръв път в живота си, е същата стена, която Аладин иска да прескочи в другата посока, защото пък неговата илюзия е да живее в двореца[20].

Принцесата, която се „сбогува“ с тигъра, метафорично отново ще се свърже с него, този път в лицето на Аладин, който вече има енергията на тигъра (заради успешно преминатото изпитание с подземната пещера, което наративно намира своята пълна завършеност, след като нашият герой освобождава джина в края на филмчето)

Тук отново е моментът да напомня, че Джафар е мостът между двата свята, защото го виждаме да оперира свободно и в палата, и извън него. И именно благодарение на него Аладин попада в Пещерата на чудесата, където преминава през вода и огън, за да получи достъп до лампата.

Самата лампа е огрявана от светлина, което не е ясно как става, имайки предвид, че setting-а е подземна пещера. Това говори за златния ѝ произход. Последното се потвърждава синхромистично, тъй като от мястото, откъдето е взета лампата, изригва огън, което е поредното смислово приравняване между светлината, златото и огъня:

Виждаме това още веднъж, когато Аладин и маймунката му Абу преживяват типичната тропа, касаеща „скритите съкровища“ – от подземието се взима предмет, при което се нарушава светлинната му геометрия и пространството започва да се разпада, след като „архитектурата“ му вече не го поддържа. Това се случва, след като Абу докосва скъпоценност в пещерата при изричната предварителна забрана да се пипа друго, освен лампата.[21] В този момент пещерата казва: „Докоснахте забраненото съкровище. Няма никога повече да видите дневна светлина“, правейки така директна причинно-следствена (взаимо)връзка между „съкровище“ и „светлина“.

Представляваща както изкушенията, така и инстинктите на Аладин по пътя към освобождаването на цялостния му слънчев аспект, маймуната в доста култури е trickster, т.е. образът ѝ се припокрива със споменатите в следговора на книгата лисица и магаре[22]. В историята тя е „неошлайфаната“ част на „Необработения диамант“, която задейства защитните механизми на Пещерата на чудесата.

Тъй като тя е важна в историята за „Аладин“, същността ѝ заслужава свое собствено кратко отклонение, за да видим как тя е част от по-широката рамка на нашата синхрокарта.

[1] Която, разбира се, е изцяло моята интерпретация/преживяване относно това „какво е лампата на Аладин“.

[2] Макар по традиция джинът да е само огнен (което от своя страна го вписва перфектно във вече спрегнатия „сексуален“ контекст).

[3] Неслучайно той няма крака и постоянно левитира, което означава, че той не ходи по земята, защото не е от земната платформа. Затова и може да материализира всичко – той не е човешко същество.

[4] Което се казва и в известното intro „Arabian Nights“: „This mystical land of magic and sand Is more than it seems“.

[5] Затова и държах да опиша „какво е вълшебната лампа“ от преживяването ми в РСВ – нейната същност отразява същото „триене“ между Нищо и Нещо, което в крайна сметка донася „неща“ (или сгъстява мисъл-форми) в онова, което наричаме „реалност“. Тази архитектура е на практика единосъщностна със случващото се в центъра на планетата. По-интересното е, че на онзи етап аз все още не знаех нищо за златото, и пътешествието ми в тази посока дори не бе започнало, макар и крайният резултат – както вече знаете – да е винаги един и същ :)

[6] Виж бележка под линия 1 на стр. 500 от следговора на „Долината на златните тронове“.

[7] Метафората демонстрира своята правдивост в самия край на филмчето, когато Аладин освобождава джина/Искрата си и златните му окови падат.

[8] Самото произведение започва с недвусмислен откъс от „Венецианския търговец“ на Шекспир:

О, милосърдие…

Двойна благодат

за който взема и за който дава,

по-силно у по-силните в света,

то повече от златната корона

приляга на монарха.

[9] Директна референция към горния стих, с който започва и книгата. В контекста на филмчето, което обсъждаме – първата ни импресия за реалната същност на Аладин е как той дава хляба на ровещи в кофите деца. Хляб, който преди това е откраднал, за да се нахрани, и за който се е надбягвал с войниците из цяла Аграба с риск за живота си.

[10] Напомням за пореден път, че една от по-новите култови продукции, правещи връзка между двете концепции, е „Jupiter Ascending“. Във филма виждаме как кралицата на цялата галактическа индустрия чистеше тоалетни (така правейки препратката към лайното).

[11] Защото едно време не са имали време да си играят на карикатури и всичко нарисувано е имало определен смисъл.

[12] Знам, че не мога да го предам на текст, но чувам това име с цигански акцент в главата си и това ме разсмива :D

[13] Докато Аладин бяга от войниците, те дори падат в купчина с лайна, което е уникално наративно просмукване на буквалния символ!

[14] В оригиналната приказка пещерата се разкрива, когато шепнещият заклинания магьосник инструктира Аладин да запали огън на мястото, от което впоследствие тя изниква.

[15] Т.е. визуалната идея, с която се представя персонажът ѝ пред зрителя, което в добрите истории често е и първият imprint за това „какво е тя“ в архитектониката на разказа.

[17] Когато такъв кадър бъде съзнателно забелязан, той се припознава като hub на много тесерактни пресичания, които точно в този момент биват осветлени от несъзнаваното и влизат във фокуса на тук-и-сега. Усещането винаги замайва главата, а тренингът в това помага не само за по-доброто разбиране на структурата на разказвачеството като цяло, но и на вниманието във всекидневния живот, където то може да бъде приложено.

[18] Намирам за интересно и да се отбележи, че в оригиналната приказка Аладин праща майка си да иска ръката на принцесата от султана. Последният е съгласен да ожени дъщеря си за бедняка само ако му бъдат изпратени четиридесет златни съда със скъпоценни камъни, които трябва да бъдат занесени в палата от четиридесет черни роби, а самите роби да се съпровождат от четиридесет бели красиви юнаци. В това условие виждаме елементите на златото в комбинация с черно и бяло, отново водещо до характеристиките на основната тропа.

[19] Точно по тази причина Джафар също иска принцесата – защото, както казахме, той е мостът към сянката на Аладин, неговата друга страна, която споделя неговите копнежи. В контекста на самия мит те са едно-и-също-нещо, макар и по необходимост разказът да ги представя като 2 отделни персонажа, за да може да има история in the first place.

[20] Интересно е да се отбележи, че в игралната версия на филма от 2019 г. султанският дворец е базиран на Синята джамия в Истанбул.

[21] Акт, смислово аналогичен на отхапването на червената ябълка от класическия старозаветен мит.

[22] Интересно бе да видя този мотив и в игралната версия на филма от 2019 г. Там първото нещо, в което джинът превръща маймуната, е магаре.