... и корените на златото...

„Gods of Egypt“ е подценен филм и всеки интересуващ се от кино бързо ще си даде сметка за това, ако разбере, че режисьорът му Алекс Пройас е автор и на продукции като „Dark City“, „I, Robot“, „The Crow“ и „Knowing“ – все ленти заслужаващи внимание. Да, продукцията е пълна с кичозен CGI и клиширани реплики, но филмът е изключително синхромистично потентен, което ни интересува и в случая.

Нека започнем със самия плакат[1] за филма:

Първото, което се набива на очи (pun intended), е синьото око, което отгоре на всичко е семиотично тъждествено на нашия крайъгълен камък – символа „☉“.

Разбира се, Хор е митологично коректен и лявото му око липсва

От двете му страни виждаме графики на нашите сини лотоси около крилатия диск – нова точка за Джейк Коци, който в по-горния клип прави предположение, че троичността на въпросните лотоси е първообразът на този крилат диск и на хералдическата кралска лилия[2].

Лесно виждаме как то бива свързвано и със Слънцето, защото главният герой Бек (в случая – не „селски“), държи окото на Хор пред своеобразен каменен stargate (над който има огън, за да не би някой да не се усети, че става дума за Слънце). Последният прилича едновременно и на нашето светило с лъчите му, и на отворено око с неговите мигли.

Бек „държи под око“ аудиторията, гледайки напрегнато право към нея на фона на залеза, докато буквално държи синьо око (☉).

Зад него, в основата на колоните, виждаме познатите сини лотоси, групирани по 3.

На основния плакат виждаме още и змия пазителка, носеща разрушение, и yada yada yada.

Филмът започва със силна заявка, защото стартира с огнени искри в тъмнина, като с отдалечаването на кадъра става ясно, че гледаме зеницата на око, и зрителят буквално бива прокаран през него. Така се разкриват черно-златни фрески, в които окото/Слънцето/☉ са централни. Разбира се, вече имате контекста да видите кодировката на няколко нива тук.

Междувременно гласът зад кадър казва, че в жилите на боговете тече злато вместо кръв, така правейки синхромистична връзка между слънчевия метал и корените, каквато е направена и в следговора на книгата

Митологичният владетел на черните земи Хор има съвършено зрение (с което е асоцииран на няколко пъти във филма), което е нескрита референция към окото (на Хор) от митологията. Както казах, то, разбира се, е синьо, което виждаме, когато чичо му Сет идва и му изважда демонстративно в чифт точно на коронацията му, защото много ги иска за колекцията си от магически артефакти и планове за архонтска доминация.

Преобръщат се няколко египетски пясъчни часовника (т.е. „минава време“ – duh!) и се появява (не-селския) Бек от постера по-горе – типичният за наратива около златото маргинал. Фигура, която, както и в много други подобни истории, тук отново е крадец. Подтикнат от безспорно симпатичната си приятелка и нейната силна (протохристиянска) вяра в Хор на фона на стилизирани сини лотоси[3], Бек се навива да открадне безценните очи на обречения на успех, но към настоящ момент потиснат бог Хор. Респективно той скача в колесница със златни предмети и бива директно изсипан в подземната съкровищница на Сет, където той съхранява откраднатото от племенника си.

Бек пали огън, чрез който хвърля сянка върху древноегипетски кристален датчик за промяна в осветлението и така избягва първия капан.

Героят изрично си говори сам на глас, с което въвлича идеята за сянката в нашия синхромистичен гоблен, което е от типа тесерактни пресичания, за които говорех. Без значение как, когато определени теми са част от дадено смислово ядро, те резонират една с друга и намират начин да се просмучат в наратива ВСЕ НЯКАК.

Anyways, след като минава през няколко суперкапана, крадецът маргинал с добро сърце успява да открадне от подземието на Сет едно от сините очи на Хор (plot twist – другото липсва). Докато го прави, земята под краката му пропада и Бек се озовава на още по-долното ниво на храма върху купчина злато, защото в типичен за описаното стил светлинната геометрия на храма се разпада, когато вземеш централното за него съкровище. В случая то е синьо око, а не златен предмет, но вече уточнихме, че между двете има смислово приравняване (а моменталното пропадане върху злато след взимането на окото подсилва връзката в тропата).

Бек ликува и бяга при любимата си, за да делегира ерекцията си. Там обаче бива хванат от работодателя ѝ (архитекта на съкровищницата с капаните, от която Бек се връща наперено), а тя бива убита, но съобщава важната информация на нашето момче, че: „Смъртта не е краят“.

Само да знаеше колко си права дори когато си легнала и умираш, моето момиче...

Бек набързо събира фрагментите си от новонанесената травма и решава да изпълни завета на покойната си булка. Засилва се към храма на Хор, за да му върне окото, и да поведат нещо като древноегипетско априлско въстание срещу Сет.

Храмът на Хор, разбира се, не е розов, а черно-златен (отвътре и отвън), а първото нещо, което камерата хваща отляво на зрителската перспектива, след като нашето момче нахлува в него, е... око

Вътре Бек открива слепия Хор с двойна препаска на очите (а впоследствие остава с единична като пират, на който му предстои да бъде крал). Той е навярно изначалния архетип за „слепия месия“; той е Слънцето, the son/Sun. Той е и пиратът, и кралят.

Хор ползва черен прах[4], от който се появява огън, за да отвори портал към подземния свят, а от последния изскача богът на мъртвите Анубис[5]. Отвъдното е, разбира се, в недрата на земята, където бива отведено и леко поумрялото гадже на Бек.

Впоследствие Бек и Хор преминават през споменатия по повод плаката портал слънце-клепач:

Ако някой има съмнения, че порталът е метафоричен за Слънцето – отзад в кадър има Слънце, а самият gate води до realm-a на Ра (който няма да казвам на какво е бог, за да не се излагаме като селски бекове)

Във филма Ра е дядо на Хор и властелин на сътворението[6]. Той се бори всеки ден с Апофис (Бездната), така правейки връзка между живота и смъртта, символизирайки петинга между Бялото и Черното слънце, което създава и поддържа реалността.

Респективно абсолютно първото нещо, което Ра казва, е: „Обикновено, ако някое птиче[7] кацне в покоите ми, го убивам, преди да се е изсрало“, което е просмукване на темата с лайното[8] чрез бога Слънце, който „скарабея (метафорично) бута през небето“ във вече описаната в следговора алегория.

Следващото, което Ра прави, е да си сложи короната[9], след което избухва в огън и се трансфигурира в по-висшата си форма, за да се бори със своя „антипод“ – Черното слънце.

След като побеждава Апофис отново (което е цикличен процес, протичащ всяка нощ[10]), Ра изслушва молбата на Хор. Последният отива при „дядо си“, за да го помоли да напълни своята манерка с водите на сътворението, което е златна течност – нещо средно между вода и огън. С нея той иска да „убие пустинята“, която е изворът на силата на Сет. Този план трябва да се осъществи в турбо-храма на Сет, за който е казано, че помещава дупка, „стигаща до центъра на света“. Не знам за вас, но „златна течност изсипана в (черна) дупка, водеща до центъра на света“ за мен активира вече до болка познати взаимовръзки.

Междувременно Хор е наречен „глупак“ (така виждайки просмукването във връзка с шута и златото) и разбираме, че Тот (чиято помощ е нужна на нашите герои) има син мозък, позволяващ му да действа на множество равнища/измерения[11].

Във филма е показан и отвъдният свят, така попълвайки още едно квадратче от нашата синхромистична карта. Това се случва покрай бившето гадже на Бек, на което му предстои да премине отвъд. Условията са, че трябва да се предложи имàне, за да се премине към „вечен живот“, което още веднъж ни насочва към идеята, че древните неслучайно са били заравяни със съкровища, и днешната романтична езотерична фраза, че „няма да си отидеш с богатството“, не е „баш тъй“ по архонтските вериги нагоре. Респективно предложеното се слага на везната от Анубис, което в главата „ВОДА“ (от следговора на „Завръщане в Монтоук“) бе дискутирано, че е търговски инструмент, така насочвайки ни още веднъж към корпоративното естество на вселената изобщо.

Имайте предвид, че изначалната митологична трактовка предлага алтернативно тълкувание, което се конкурира с корпоративното из коридорите на тесеракта. От едната страна на везната се слага перо, а от другата – сърцето на човек. Сърцето е един от органите, помещаващ (и представителен за) огъня на човек, което е лесноразбираемо без подробни обяснения. Когато гледах „Moon Knight“ (където виждаме същия мотив) ме осени прозрението, че тази семантема е дълбоко обвързана с описаното в „Документите Тера“ за „Дара на перото“, което не е нищо повече от Искрата или страстта на човек в живота. Т.е. целият епизод с везните е отмерване на това доколко приживе сърцето на инкарнацията е било приравнено с неговата страст/огън чрез действие, поради което от другата страна стои перо (бивайки синоним на същото). Т.е. степента, до която индивидът е бил жив наистина (разигравайки своята страст в живота чрез действие – сърцето) ще се отрази на отмереното от везната.

В случая на „Gods of Egypt“ имаме перото и поставяне на златни дарове от другата страна на везната, което не е много по-различно, защото, както вече знаете, златото е частица от Планетарния дух и като такава е огън (просто не задължително индивидуализиран). Т.е. чисто процедурно тестът е минат (с безбройните условности на твърдението по линия на това, че в миналото е било по-трудно да придобиеш злато, ако ти самият нямаш огън на принципа на отражението „подобното привлича подобно“).

Човекът поставил златния дар на везната в отвъдното изчезва в син портал, който подозрително наподобява око

Респективно бившето гадже на Бек няма никакъв дар, с който да откупи живота си в отвъдното. Чрез което навлиза и нов сюжетен мотив.

Богинята на любовта във филма (в която и Хор, и Сет са влюбени в самия сюжет) притежава златна гривна (аналогия на пръстена) с „42 звезди на нея“, която отваря черна дупка до отвъдния свят.

„42“ е (все)известно в консенсусната реалност по линия на „Пътеводител на галактическия стопаджия“ като числото, което е „смисълът на Всичко“. Връзката за нас тук е безкрайно експлоатираният в синхромистичните среди факт, че дъгата се образува под 42°.

Не толкова известно е и че дъгата, гледана от въздуха (например от самолет), всъщност е пръстен, а не полукръг (както я виждаме от земята), което допълнително заздравява връзката между светлината (респективно Бездната) и пръстена, и илюстрира още по-добре защо в края на дъгата има гърне със злато според ирландския фолклор

Частният контекст извличаме от това, че дъгата е просто светлина, от която вече знаете, че е изградена цялата матрица, така че заключението на Дъглас Адамс – съзнателно или не – е напълно правдиво. Всичко е светлина, т.е. проявеното може да бъде заключено до „42“. В контекстуален превод – говорейки за златна гривна (с 42 кристала), водеща до Бездната – отново говорим за извечното триене между светлина и тъмнина, стоящо в основата на цялата тропа, касаеща златото.

Именно с помощта на гривната нашият не селски бек получава достъп до отвъдното, за да види гаджето си за последно. Гривната на богинята е дар за любимата на Бек, с който тя да откупи вечния си живот, а той услужливо предлага услугите си на междуизмерен куриер на Speedy. В този момент обаче Сет, който, подобно на герой от компютърна игра, обединява в своята геометрия всички откраднати атрибути от останалите богове[12] и отключва нова, свръхархонтска форма, отива да посети баща си Ра. Сет разкрива, че е недоволен от отредената му от Ра роля, и винаги е завиждал на Озирис, който е бил крал на цял Египет. Сет убива баща си[13] и последният пада от небето. Съответно вече няма кой да усмирява Апофис всяка нощ и последния поглъща отвъдния свят, което слива двете реалности и позволява на Сет да бъде безсмъртен на земния план (като метафора за следствието от обединението на двата принципа във вътрешната реалност). Това обединение на реалностите връща Бек в проявеното и заедно с Хор тръгват на неравностойна борба срещу свръхархонта.

Long story short – team Horus триумфира. Крадецът Бек се обявява за „бог на глупостта“, което ни подсказва, че от гледна точка на „пътешествието на героя“ Хор и Бек са едно и също нещо, но в различни форми. Бек е човешката му форма, която подава елемента земя на арогантния въздушен бог (както той е наречен многократно и в самия филм), и му показва „кое е наистина важно“ (не ми се преразказват холивудски глупости – гледайте филма).

Трогнат и трансформиран от взаимодействието си с човешкото, Хор (който става крал) променя правилата за преминаването във вечния задгробен живот. За изграждането на моста между земята и отвъдното откупът вече не е злато – необходимо е „великодушие, доброта и състрадание“. Нещо като предоговаряне на основния съществуващ дотогава договор в несъзнаваното. Имайки предвид, че Хор е прототипът на Христос (който също отменя старозаветните закони и бута сергиите на търговците пред храма) – това е напълно нормално.

В последната сцена Хор отива да спасява любимата си[14] (при което ние трябва да преглътнем собственото си повръщано) и оставя временно властта на Бек. Т.е. крадецът и „кралят на глупците“ накрая става крал на Египет, което затваря синхромистичния кръг между златото и Глупака. Излиза, че за да станеш крал, трябва да си крал, което превръща българския парламент в сграда, помещаваща безброй монарси, хихи :)

Шегички-закачки – наративът тук е ясен – глупакът с чисто сърце става крал, след като извървява пътя безкористно. В известен смисъл това е загатнато още от индивидуалния му постер, публикуван в началото, в който го виждаме как държи синьото трето око, което е познатата ни вече кралска инсигния (☉).

Целият филм разказва митологията и кръговрата на златото (без това да е споменато поименно нито веднъж), което е прекрасна илюстрация на това как цяла една продукция може да е метафора за нещо, което не присъства очевидно в наратива.

Искам да забележите колко умишлено наситен е синтезът ми на филма, за да симулирам преживяването в РСВ, където във всеки кадър се включват множество канали и всеки от тях води до наративно разклонение, отвеждащо до едно-и-също-нещо. Можех да го направя дори още по-брутално, но нямаше да е четимо изобщо. No bragging, I’m only proving a point here!

Единствената ми бележка относно този филм, фигурираща във файла ми за „Синьото цвете“ (създаден през 2017 г.) беше „Тот има син мозък“. Толкоз.

Малко преди да излезе „Долината на златните тронове“, гледах филма отново, защото знаех, че ще подготвям настоящия материал. Тогава видях и 40% от представеното тук, и си заведох бележки, които разгърнах. Останалите 59% видях в движение, докато пишех. С което за пореден път искам да кажа, че по-голямата част от събирането в точка се случва в настоящия момент, по време на самото преживяване.

Знам, че това („ще“) важи и за всички останали филми оттук насетне (а те не са малко), още преди да съм почнал с тях.

Респективно в проследяването на тропите около повечето от следващите продукции предимно ще маркирам различни неща (освен ако не се налага друго), за да не става толкова подробно за всеки един филм, което би утежнило излишно текста.

Нека продължим египетския мотив с „X-Men: Apocalypse“.

Филмът представя най-силния злодей в X-men вселената – Апокалипс. Той е оригиналният мутант в човешката история, което ни насочва наративно към идеята за ДНК, залегнала още в първия филм от поредицата.

Тук трябва предварително да знаем, че кожата на Апокалипс е... синя[15]...

... а самото му име прави и връзки с идеята за смъртта, както виждаме и в самия филм.

На практика най-важната част, която ни интересува, се намира в самото начало на филма, който започва със сцена от 3600 г. пр. Хр., не другаде, а... в Древен Египет, където Апокалипс е считан за бог, поради на практика неограничените му свръхсили.

Буквално първият ни визуален контакт с персонажа е как той седи на ладия с маска на... Хор, а на носа на плавателния съд виждаме... синия лотос, предшестван от класическото златно Слънце с двете змии отстрани :)

Апокалипс се е запътил до зала в Голямата пирамида, където ще се извърши ритуал по трансфер на душата му в ново тяло – технология, съществуваща и използвана и от двете Империи. На практика той е безсмъртен.

След като ляга на ложето, от върха на пирамидата падат черно-златни платнища, за да открият златния ѝ връх, който се активира от Слънцето.

Кандидатът за вечен живот е на платформа, плуваща в течно злато, която се енергизира от светлината. Чрез златото (свръхпроводника) лошкото ще прехвърли душата си в младо тяло – процес, съпроводен от синя светлина:

Планът е осуетен от противникова фракция, която явно не се кефи на Апокалипс и се намесва по време на трансфера на души. В сцената имаме и мутант със сили, контролиращи огъня, за да се добави и този елемент към гоблена. В крайна сметка Апокалипс остава затиснат в своята Бездна, но жив.

В по-ново време виждаме как златният връх отново е активиран от слънчев лъч, който прониква до тъмницата на Апокалипс благодарение на негови поклонници, които изравят квазибога от каменната му гробница.

И така, той бива съживен, след което започва да става наистина скучно по холивудски. Единственото интересно за нас е, че имаме пряко синхромистично попадение в 2 поредни кадъра, в които първо виждаме как синият Апокалипс опознава модерния свят по улиците на Кайро...

... и в следващия миг камерата показва надписа „Good as gold“, в който имаме пламък, защото е реклама на запалки!

Двата кадъра, бивайки един до друг се връзват в общата тропа, касаеща златото, огъня и синия цвят

Други интересни за нас моменти имаме чак към края, когато виждаме как финалната битка между Апокалипс и Чарлз Екзейвиър се случва в съзнанието/третото око на последния. Оттам той активира и онази част от Джийн, която е Феникс (наричана от самата нея „тъмна сила, растяща в мен като огън“).

Накрая виждаме как синият човек стои пред голям Х в огън, което не е много различен смислов кадър от по-горния със запалката, или по-ранния с пирамидата, подавайки подсъзнателни аналогии между заровено съкровище, огън и синьо[16].

Имаме и мутант, който постоянно трябва да държи очите си затворени[17], на даден етап имаме и референция за „крал“ и т.н., и т.н... Като цяло – скучна история, пропилян потенциал, но пък няколко нагледни попадения.

Нека продължим пътешествието си в пустинята този път с нещо класическо и наистина стойностно, поради което ще ни се наложи да задълбочим повече...

Оригиналната анимация от 92-ра година носи безспорна магия от много особен и екзотичен порядък и дава заявки за връзка с нашата тема още от плаката си, в който виждаме кода черно-златно-синьо, в комбинация с предмет, който работи с огъня (лампата).

Имайте предвид, че когато говорим за „лампа“ в древността, говорим за „преносима светлина“, т.е. за технология, която произвежда светлина в тъмното, когато няма слънчева такава. В онези времена това е било мощ, защото светлината е функция единствено на Слънцето и огъня (идващ от подземния свят), свидетелстващи съответно за Бялото и Черното слънце. По линия именно на тази дуалност, която вече познавате, Плиний Стари вкарва лампите в списък с магически обекти, които персите представили на гърците за имащи способността да влизат в контакт с мъртвите. Според традицията на древните египтяни, гърци и римляни, мъртвият можел да има нужда от светлина по пътя си към Долината на сенките. В тази връзка в подземните светилища на Коринт и Патра били открити над 4000 маслени лампи. Познавайки древното мислене, те са били ползвани и за предаване на „съобщения“, много подобно на начина, по който палим свещ в православната традиция. Тези лампи със сигурност имитират много по-древната традиция да се сложи вечно горяща лампа в гробницата, преди тя да бъде запечатана. Лампата служела като дар към бога на смъртта и държала надалеч злите духове.

Тук е подходящо място да се вмъкне мотива за тези „вечни лампи“ – легендарните светила, откривани в древни подземни гробници, които светят хиляди години, преди в тях повторно да влезе човешки крак.[18]

Най-ранните сведения за божествения огън, вечният източник на светлина, могат да бъдат открити в различни митологични първоизточници. Описанията на вечния пламък (който може да се счита като част от божествения огън) са тясно свързани с „боговете“, като генезиса на тропата в западното съзнание се свежда до Прометей, който бил наказан, че дава огъня на човечеството. Защото тайната на вечния пламък трябвало да бъде достояние единствено на боговете – познанието за вечната светлина не трябвало да бъде предавана на хората. Въпреки това изглежда, че някои от „извънземните богове“ не са се подчинили на тази заповед и са разкрили тази тайна на „Зверовете“.

Темата за вечно горящите лампи била много актуална през Средновековието. Счита се, че поне 170 автори от онази епоха са писали за феномена. Много от тях са се опитвали да решат проблема с „горивото“, така че то да се самовъзстанови веднага, след като е било употребено. Тогавашните „учени“ разисквали някои предполагаеми детайли, но без да стигнат до категоричен отговор. Появила се дори версия, която предполагала, че лампата се запалва точно в момента на отваряне на гробницата (заради достъпа на въздух), и в това всъщност се крие нейната мистерия. От друга страна, съществуват и доказателства, че някои от лампите, които са били открити в различни подземни пещери и гробници, действително са светели, но след отварянето губят своя пламък и угасват. Точно както една тънка метална жица, нажежена до бяло от електричество в запечатано вакуумирано стъкло, престава да свети, когато стъклото се счупи. Други открити лампи пък горели така, че трудно можели да бъдат изгасени с вода или други средства, докато не били буквално разбити. Тъй като подобен тип истории са винаги вълнуващи, нека разгледаме няколко древни сведения за откритието на подобен тип лампи и тяхната що-годе еднаква съдба...

Няколко автори споменават за откриването на гробницата на митологичния Палас, син на местен италийски крал, за който се говори в „Енеида“ на Вергилий. Един селянин копаел по-дълбоко от обикновено в околностите на Рим, когато попаднал на каменна гробница, в която било открито тяло на мъж с изключителни размери. Той изглеждал запазен, сякаш е погребан наскоро. В близост до трупа над главата на починалия била намерена една-единствена, но горяща лампа. Изплашени, събралите се опитали да я изгасят. Те установили, че нито водата, нито духането върху лампата могат да изгасят пламъка. Той угаснал, когато изпразнили странната и неразпознаваема течност от лампата.

През 527 г. сл. н. е. в Едеса, Сирия, войници на персийския крал Хосров I откриват вечно горяща лампа в една ниша, разположена над голяма порта. До нея имало и изображение на Исус Христос. Това се случва по време на управлението на император Юстиниан I Велики. Лампата е предпазена чрез сложен механизъм, така че да бъде защитена от въздуха. Според сведенията лампата била горяла 500 г., преди войниците, които я открили, да я унищожат. Това било видно от датата, която била сложена до самата лампа. Маслото на лампата било извадено от войниците и хвърлено в огън. Впоследствие чумната епидемия, която покосила част от персийските войници, била свързана точно с това кощунство.

По време на управлението на папа Павел III (1534-1549 г.) в околностите на античния път Виа Апия (където са положени много важни езически основи) била отворена една гробница. В нея било открито цяло тяло на красива жена, което плувало в чудодейна прозрачна есенция, предпазваща тялото от гниене. Така и не се разбрала нейната самоличност, но мнозина заключили, че това всъщност трябва да е Тулия (дъщерята на Цицерон). Всъщност есенцията била толкова ефективна, че лицето на жената изглеждало непокътнато, красиво и дори жизнено. Поставяйки тялото в тази течност, древните явно са успели да запазят трупа в толкова добро състояние, че той изглеждал така, сякаш смъртта е настъпила само преди няколко дни. Косата ѝ била руса, прибрана със златна халка, подобна на ластик за коса. Под краката ѝ горели лампи, които загаснали при отварянето на гробницата. От някои открити надписи, свързани с гробницата, изглеждало, че тя е прекарала там 1500 години. Това откритие е потвърдено от различни източници.

Баптиста Порта в своя трактат за естествената магия разказва, че през 1550 г.[19] на остров Незис в залива на Неапол е открита мраморна гробница на някакъв римлянин. По време на нейното отваряне се установило, че там има горяща лампа, излъчваща мощна светлина. При отварянето пламъкът започнал да избледнява. От надписи в гробницата станало ясно, че тя била поставена там още преди раждането на Христос. Тези, които станали свидетели на отварянето на гробницата, заявили, че сиянието на лампата било ослепително.

Друг забележителен пример в това отношение е откритие направено около 1500 г. в Атесте, близо до Падуа. Един работник там се натъкнал на гробница, в която имало фиктивна урна, а в нея друга урна, в която пък имало ярко горяща лампа. От всяка страна на урната имало нещо като съд или ампула, която била пълна с течно масло. Едната „ампула“ била направена от злато, а другата от сребро. На външната урна бил гравиран следния текст: „Plutoni sacrum munus ne attingite fures, Ignotum est vobis hoc quod in urna latet Namque elementa gravi clausit digesta labore, Vase sub hoc modico Maximus Olybius. Adsit secundo custos sibi copia cornu Ne tanti pretium depereat laticis“. В приблизителен превод това означава: „Крадци! Не грабвайте този дар, свещен за Плутон. Вие не знаете какво съдържа той, защото Максим Олибий е вложил в тази малка урна елементи, усвоени с тежък труд. Нека изобилието присъства във втората ваза като негов пазител, за да не се погуби стойността на толкова много масло“. На по-малката пък пишело: „Abite hinc pessimi Fures Vos quid vultis, vestris cum oculis emisitiis. Abite hinc, vestro cum Mercurio Petasato caduceato que Donum hoc Maximum, Maximus Olybius Plutoni sacrum facit“. То може да се преведе като: „Махайте се оттук, най-зли крадци. Какво желаете с въртящите си очи? Махнете се оттук с крилатите си шапки на Меркурий, носещ пръчка с усукани змии. Максим Олибий прави това свое най-голямо жертвоприношение, посветено на Плутон“.

Тези, които приемали със сигурност факта, че някои от тези лампи са горели в продължение на стотици години, дискутират връзката между консумираното масло (или „течност“) и фитила. По отношение на фитила са били обсъждани няколко вещества, които са негорими, но всички те вероятно се родеят с азбеста. Той не изгаря, въпреки че се държи постоянно нагрят до червено и над него трептят пламъци. Има сведения, че някои от древните са изпробвали негорими метални жици като фитили, но са установили, че маслото не преминава през тях, както преминава през влакната на памука или вълната.

Що се отнася до предполагаемото масло, което служи като гориво за лампата, тук мненията също са разнопосочни. Нито един от авторите, които разказват и описват истории, свързани с откриване на подобни лампи, не дискутира маслото. Много латински източници обсъждат неговото естество обаче. Някои от тях го възприемат като „битуминозно масло“, което произхожда от самата земя, като по този начин предсказват скорошната употреба на петрола. Никой не свързва неговия произход с животински или растителни масла. За сметка на това има много препратки към трудовете на различни алхимици, които смятали, че по произход то трябва да е „етерично масло“, извлечено от Слънцето – сиреч от злато, което следва да бъде трансмутирано чрез алхимични процеси. То трябва да бъде разтворено в „маслен флуид“, така че радикалната му влага да бъде отделена. Ако златото е достатъчно чисто, то може да понесе многократни топилки, без да се разпилее, и ако се разтвори в „маслена утайка“, тя би трябвало да поддържа огъня, без да бъде погълната от него. Както сами разбирате, в тази идея не виждаме нещо различно от загубеното знание как от златото може да се освободи затвореният в него слънчев огън, който е буквално вечен (като самото злато).

Тук следва да се натърти, че старите алхимици са имали особени възгледи и схващания за естеството на пламъка и огъня. Според тях той не се „нуждае“ от това, което днес наричаме „гориво“, за да се поддържа. Всъщност „горивото“ играе ролята на средство за задържането му на определено място, защото както съм казвал – огън не се пали, той се призовава. И макар двете твърдения да звучат почти аналогично, уверявам ви, че тук има нюанс. Това, което аз съм преживявал в РСВ, е подобно на алхимичното схващане – ние просто сме намерили начин да извикаме елементала от подземния свят, но горивото, с което го подхранваме, е по-скоро следствие, а не причина. Знам, че това е трудно да се разбере от рационалния ум, но съм го виждал ясно, макар и да ми е много трудно да побера онова, което реално се случва като процес в думи.

Инак според алхимиците между огъня и горивото може да има 3 вида връзки. Ако силата на огъня превишава тази на влагата, той веднага изгаря. Ако влагата е прекалено силна за огъня, той се отдалечава, но ако силата на влагата и огъня са равнопоставени – тогава той ще гори непрекъснато, докато околното състояние на влагата и топлината не се променят от външни обстоятелства. Ако например пламъкът гори в затворен трезор, той ще изчезне в момента, в който бъде отворен. По тази причина някои от средновековните автори считали, че за да запазят този баланс, древните поставяли лампите в каверни или затворени пространства. Затова често при тяхното отваряне животът на лампата се изчерпвал – нарушавал се финият баланс.

С това под ръка е време да се върна на „Аладин“. Генералното обсъждане на лампите започна с идеята, че те са медиатор между двата свята и служат за напътствие. Служат и за предаване на съобщения. След малко ще видите, че тази линия не е задължително да има буквална интерпретация и може да бъде тълкувана в контекста проявено/непроявено. В случая на „Аладин“ например, лампата дори връща съобщения от непроявеното – тя отговаря: пита го „какво иска“ и после му го дава, което е същото нещо. Някои автори като Джонатан Пàжо дори стигат дотам да говорят за лампата като за първата форма на AI. Макар за мен това да е пресилено, самото поведение на лампата наистина свидетелства за даден тип технология.

Там е работата, че историята за Аладин винаги ме е удивлявала и навярно e най-вълшебната за мен от всички приказки. Ето защо тя представляваше особен интерес за мен в РСВ и това бе една от първите траектории, в които се набих изобщо. Отвъд метафорите на самия наратив и разбирането, че в оригиналната приказка[20] е въвлечен и магически златен пръстен (в който също е затворен джин, макар и от по-нисък ранг на този от лампата), ясно усещах, че зад идеята за дух, затворен в съсъд, стои реален обект, който не е просто „сбор от поуки“, отразяващи „пътуването на героя“.

Така че в чест на любимата ми приказка, нека отворя един допълнителен страничен коридор :)

[1] Poster-ът на дадена продукция обикновено е ключов в едно синхромистично изследване, бивайки архетипна кондензация на всички теми, залегнали във въпросния филм. Потентни по него могат да бъдат символите, цветовете, геометрията и доста често премиерната дата.

[2] Изобразявана предимно или като златна, или в кралскосиньо, или златна на кралскосин фон като примера в текста, което подхранва нашия синхромистичен контекст.

[3] Този път няма да заграждам „лявото око на Хор“ в сцената, кхм.

[4] Говорено е достатъчно за него в следговора.

[5] Който също е черно-златен, защото е свързан с отвъдното.

[6] Т.е. тук не се следва египетската митология плътно.

[7] Митологично Хор е сокол и каца на кораба на Ра в тази своя форма заедно с Бек.

[8] В която механика съвсем ще се убедите, когато дойде ред и на другите филми.

[9] Забележете, че в кадъра съм хванал и пръстена.

[10] Така правейки по-широки алюзии за цикличната природа на симулацията.

[11] Референция към синхронизирането на двете полукълба в Школите на Хор и посиняването на кожата.

[12] Включително все още липсващото към онзи момент всевиждащо око на Хор, което Сет слага на челото си (на фона на огън), така недвусмислено и веднъж завинаги подпечатвайки идеята, че през цялото време говорим за метафора на третото око.

[13] Което е интересен мотив, имайки предвид, че освен окото на Хор, митологично имаме и око на Ра! Графично те са почти идентични, но между двете има някои смислови разлики.

[14] Вратичка за неосъществен sequel.

[15] Всъщност, за да не би някой да пропусне мотива, във филма има 4 мутанта със синя кожа! Единият от тях се казва „Nightcrawler“, така просмуквайки и мотива за нощта.

[16] Не забравяйте сините пламъци по Благовец.

[17] Наречен „Циклоп“, правейки смислова референция както към „едно око“, така и към „слепота“.

[18] Включително чувал съм сведения за такива и от нашите тракийски гробници.

[19] Според друг източник е 600 г.

[20] Която всъщност се води китайска.