Колко отдаден беше...

Обичаше.

Обичаше това, което беше вътре в него,

дивото отвътре,

тази джунгла в него, върху чиято няма разруха

стоеше неговото сърце, светлозелено.

Обичаше.

Напусна го, надскочи

собствените си корени в един огромен род,

където малкото му раждане

вече бе надживяно.

Обичайки, той слезе в една по-стара кръв,

в проломи,

където лежеше страховитото,

все още наситено с отците.

И всичко ужасно го познаваше,

премигваше, изглеждаше осведомено.

Да, ужасното се усмихваше...

Рядко си се усмихвала така нежно, майко.

Как да не го обича,

когато му се усмихва.

Обичаше го преди теб,

защото даже тогава, докато го носеше,

то беше разтворено във водата,

която прави раждащото светлина.

Виж, ние не обичаме като цветята –

едногодишно;

където ние обичаме, вековен живот

влиза в нашите ръце.

– Дуински елегии, Рилке

Предната глава можеше да продължи до безкрай и в известен смисъл усетих склонност у себе си да е така... В даден момент си дадох сметка, че съм в наративна клопка, и започнах да имитирам писмено самото злато, което гълта с безкрайните си истории, тласкащи те към още и още, и още... Колкото и десетки страници да пишех, винаги ми оставаха еднакъв брой страници бележки, които имам да разгърна, и не разбирах „как става така“... Да, техническо обяснение има, но не и смислено такова (за мен). В същия дух – в началото тази глава бе предвидена за последна, но месец преди да приключа, се оказа, че ще бъде предпоследна, защото имаше още и още, и още... Това бавно ме водеше до лудост, защото имаше период, в който цял месец пишех по 12 часа на ден десетки страници, и накрая се оказа, че не съм мръднал изобщо в разгъването на компресията. Общият обем растеше, но декомпресията – не. Бях попаднал в собствения си тесерактен капан, ха-ха :)

Така много исках да разгледам поне още 2 стари анимационни сериала – „Galtar and the Golden Lance“[1] и „The Mysterious Cities of Gold“[2] – но щяхте да видите сходни неща, в които на този етап считам за излишно да се убеждаваме повече... Гроздът от архетипи, гравитиращи около златото, може да бъде открит абсолютно навсякъде в продукциите за него (в различно съотношение). Понякога го виждаме дори във филми, които нямат нищо общо със слънчевия метал на наративно ниво[3], но героят, тръгнал на пътешествие, ражда това „злато“ вътре в себе си метафорично, защото в крайна сметка такава е алхимичната символика на самото hero’s journey от векове насам...

Така че няма да лъжа... Съотношението на текста говори, че вече навлизаме във финалната част.

Още от книгата знаем, че физическото злато е кондензация на Слънцето.

Време е обаче да наблегнем на синхромистичните просмуквания в поп културата на огледалното съответствие на самото Слънце (и респективно златото) – черната дупка зад него.

Макар в следговора на книгата и картата да е наблегнато страшно много на идеята, тя си остава абстрактна, защото всеки път, когато „говорим за Черното слънце“, ние създаваме негова проекция, която „съществува и може да бъде описана“, докато самата му „природа“ е, че „то е несъществуващо“.

Което пак е описание, знам.

Така че, ако искате да четете за това оттук насетне, ще се наложи да намерите своето интелектуално помирение с този парадокс, защото сега ще говорим за несъществуващото.

След което ще трябва да го забравите бързо, защото още отсега е ясно, че ще бъде лъжа :)

Един от начините да интегрираме тази неуловима 50%-ова част от златото в самата книга, бе за шаблон на задната ѝ корица да се ползва реално съществуващ златен билет за отвъдното, открит в бивша Тракия на черен фон:

В китайската традиция жълтото е противоположно на черното.

Тясната връзка между жълтото и черното съответства на разгръщащите се отношения между Ин и Ян. Жълтото излиза от черното[4], както земята се показва от първичните води. Поради това, че жълтото се счита за центъра на универсума, то е цвят и на императорите[5]. Това е причината, поради която из всички визуални примери от поп културата досега соча връзката между черното и златното/жълтото (+ синьото[6]). Те винаги са наративно свързани в рамките на съкровищния контекст[7], защото златният пръстен стабилизира черната дупка в центъра на планетата и респективно всяко малко златце или съкровище имитира и изпълнява същата фрактална функция.

Това се открива във всички култури под различни форми. В северноамериканската индианска традиция например, Черното пернато слънце е символ със стилизирани пера, насочени както навътре, така и навън – и към центъра, и навън към обиколката.[8] То изобразява вселената, центъра и слънчевата енергия. Както виждате и тук цветовият шифър е златно, черно и синьо.

Това е и цветовият код, базов за Планетарния дух и условие за самия живот на него, първата клетка, „анусът“, от който се формира всичко. Това е и първопричината лайното да резонира до такава нелепа степен с всичко, свързано със „злато“. „Живото“ и онова „що унищожава живота/смъртта“ са в най-чистата си форма в центъра на тази „халка“. Ето защо животът и смъртта няма как да не са част от природата на самото злато. Те споделят обща засмукваща гравитация в лицето на слънчевия метал, те не могат да съществуват отделно в контекста на нашата Игра.

Всяко късче злато е част от Слънчевата душа на Планетарния дух. Но всяко късче злато носи и засмукващата част на своят counterpart все под някаква форма, която варира в зависимост от съгласията, които правите с него (99,9% несъзнателни). И ако човек няма никаква представа какво представлява златото, как се борави правилно с него или по-разпознаваемия му субпродукт – парите – тогава то ще започне да тегли душата му. Не защото е „зло“, просто такъв ефект има природата му, говорим за чиста механика. Затова и в повечето случаи многото пари започват да изпиват душата на човека, вместо да му носят радост. Парите са живи и могат да подхранят нечия история, ако те биват споделяни, както ни учи хамса – да подаваш ръка. Колкото по-голям е ресурсът, толкова по-споделян трябва да е той, за да има изобилие и за притежателя на имàнето. Колкото по-консолидиран е в притежание на един – толкова по-голяма гравитация започва да има черната дупка зад него. А когато това се случи, в играта влизат и други сили, които търсят вход за достъп през (този вече деформиран канал на) подобен индивид. Това е метафоричният момент с „продаването на душата“ на езика на християнската митология. Затова и когато става дума за наистина много пари[9] – убийството е нещо повече от присъстващ мотив в историята. Той е аксиома и след малко ще видите сами това, когато започнем да проследяваме този конкретен мотив в поп културата. За да вземаш много и да задържаш – трябва да връщаш в замяна и да жертваш. И когато от собствената ти душа не е останало нищо за жертване – започва жертването на други души. Така че да се говори за „много пари“ без „много кръв“ е по окултному наивно. Черната дупка зад „многото“ винаги ще иска да поглъща още светлина, още геометрия, още души.

В по-рано дискутирания „Eternals“[10] виждаме как, за да се роди черно-златният архонт Тиамат от утробата на Земята, всеки един жив човек трябва да умре, защото богът де факто се излюпва при нейното разрушение. Той е „Небесен“, поради което бива отглеждан вътре в планетата като в инкубатор. В точното време, когато населението на Земята достигне определен брой хора, те могат да бъдат жертвани. Това събитие се нарича „Възникването“, а неговата точка, както вече знаете, е вулкан. На практика – за да може той „да бъде“ – историята на цяла една цивилизация трябва да приключи.

Икарис, водачът на Вечните[11], проваля създателя си Аришем[12] и предава семейството си, поради което се самоубива, политайки към Слънцето, както бе коментирано и по-рано

Буквално, той се ражда от кръв и душѝ, за да може да създава на свой ред нови галактики и живот в тях. Чрез златна сфера, излизаща от центъра на дланта му, Аришем обяснява, че животът и смъртта са неразривно свързани и само Вечните са „вечни“, защото те са изкуствено проектирани и на практика никога не са били „живи“.[13] Те са създадени в Космическата ковачница (която прилича на дърво) и след всяко едно Възникване спомените им биват занулявани и биват пращани на нова мисия. Тяхната мисия никога не е била да предотвратяват конфликтите на Земята, защото: „Конфликтите водят до война, а войната всъщност води до повишение на животоспасяващите технологии и лекарства. Така че нашата мисия никога не е била създаването на мирен и хармоничен свят, а да увеличаваме населението на всяка цена. Едно отглеждане на хора като храна за Небесните“. Ето защо един грамотен окултист знае, че там, където е имало война или е пролята много кръв, след време се ражда и злато (защото то е живот).

Това е причината и поради която „корените на златото са черни“.

Динамиката на тези елементи досега съм виждал най-добре в японското аниме...

Golden Kamuy

На плаката му виждаме нашия черно-жълт цветови код за фон

Последният 5-ти сезон на сериала все още не е излязъл към момента на публикуването на този материал, така че на практика не знам края му и може би ще допълня този сегмент някой ден, когато историята бъде завършена.

Анимето е ситуирано в епохата непосредствено след руско-японската война и разказва за скритото златното съкровище на племето айну, който народ е считан за коренното население на Япония. Т.е. отново става дума за наследството на експлоатираните предци и как то бива ползвано за лични и користни цели. Айну сe явяват и метафоричните Пазители на самото злато. По вече познатата рецепта – съществуват няколко фракции, които търсят богатството. Всяка от тях има различни планове за неговото ползване.

Главният герой е войник, зовящ се „Безсмъртния Сугимото“[14], и той не може да умре (откъдето е и прякорът му). Казано е, че силата на безсмъртието му идва от това, че „няма страх в сърцето“. Целият е в белези от безкрайните му рани и скита из страната в търсене на златото, за което е чул от своя най-добър приятел по време на войната. Последният загива, но го зарича да открие златото и даде част от него на жена му, която е незряща, за да си направи операция на очите. Т.е. цялата му мотивация е някой да прогледне, макар да има моменти, в които се запалва като иманяр по златото. Филмчето поддържа тропата за „героя с чистото сърце“, минал през нечовешката преса на войната и (по)/(на)несъл огромно страдание, и онези, които искат златото за користни цели, за да разгъват своя наратив, което златото като storyteller-а/ носителя на светлината ще им позволи в реалността. На практика противниковите на него фракции искат златото, за да могат да започнат война, от която да се роди нова нация. Те искат нова Япония, ново творение, което преминава през още много пролята кръв. Де факто те имат нужда от златото, защото (както ще разберем още по-подробно след малко), за да се построи нация, трябва злато.

Сугимото среща Асирпа – малко момиче айну със сини очи и бял вълк за Пазител[15], чийто баща е убит от онези, търсещи златото.

Нейното име от 1 до 6-годишна възраст е друго и означава „Задника на дядо“ на айну, защото дотогава племето дава на новороденото грозно име, което да плаши демоните, след което им го сменят. Т.е. в сериала имаме мотива за прабащата и задника в много буквална форма.[16]

Двамата се споразумяват за златото (което всеки търси със свой си мотив) и започват да си партнират в пътешествието. Така постепенно започваме да разбираме и историята на съкровището. Тайната за него в миналото се предавала тайно в клановете на айну, които в даден момент започнали да замърсяват реките посредством абнормен улов на риба. Когато рибата намалява, всички спират лова, и започват да събират злато. На практика става дума за огромно количество речно злато[17], събирано от племето във времето. Те обаче почнали да взимат твърде много, което старейшините сметнали за началото на дисбаланс в природата, при което решават да скрият златото на тайно място, за да спрат да го търсят. Съответно златото е обладано и прокълнато от „демони“, защото е злоупотребено с водната богиня. Сугимото разбира това и не иска златото за себе си, за да не ядосва духовете.

Всъщност подпрагово целият сериал предава мъдростта на айну и описва връзката им с природните духове (и природата като цяло). На езика на Асирпа те са наречени „камуй“[18] и се говори за това как златото е важно и за тях, в което отново виждаме връзката природни духове/злато. Всъщност в един от най-информативните епизоди на сериала[19] се разказва именно за „търсенето на речно злато[20]“. Това става чрез Мацудо Хейта – персонаж с нашия символ на шапката, който Сугимото и Асирпа хващат в последния момент за ръцете. Той виси над Бездната, хванал се само за корена на дърво, викайки баща си и братята си за асистенция.

На този етап трябва да ви прави впечатление архитектурата в подобни сцени. „Златото“ е под корените на дървото, а отдолу е Бездната, с която то кореспондира.

Благодарен за това, че животът му е спасен, човекът започва да разкрива семейната тайна за това как се търси речно злато (която инак е предупреден да не разкрива) и дори е склонен да дели 50/50. С напредването на сюжета се оказва, че той е един от татуираните затворници, който е бил луд от самото начало. Оказва се, че в него се вселява природен дух под формата на мечка (наречен „уенкамуй“), който отмъщава за отнетото от хората речно злато (т.е. негов Пазител), но с времето той е станал кръвожаден и започнал да убива невинни, в което отново виждаме влиянието на едно небалансирано Черно слънце. При трансформация на Хейта виждаме дори кадъра с окото и ръката, свидетелстващи за (в случая една небалансирана) хамса. В края на епизода Сугимото посочва как златото потъмнява ума на всички и ги кара да полудяват.

Всъщност това е добро обобщение на есенцията зад целия сериал. Разкриващата се постепенно история разказва как в даден момент член на племето премества златото и го скрива още по-дълбоко, превръщайки се в единствения жив човек, знаещ тайната. Т.е. той е „скривателят“. Този човек всъщност е бащата на Асирпа, от който тя наследява сините очи, нехарактерни за нейната генетика.

Баща ѝ има Х-образен белег преминаващ през окото, защото само той знае къде е златото, he marks the spot :D

Историята за него има статус на легенда дори в самия сериал. Казва се, че той е избил всички членове на айну, които са му помогнали да скрие златото. Той е абсолютно обезобразен и инвалидизиран, след като попада в затвора, където е измъчван да издаде тайната локация на съкровището (в което виждаме наративното изражение на гравитацията на Черното слънце зад златото). Той обаче никога не проговаря и запазва мълчание. Оставя тайната си по друг начин обаче. Успява да създаде карта чрез татуировки, които прави по телата на всички затворници (разбирайте „маргинали“, които впоследствие успяват да избягат и се пръскат из цялата страна). Те приличат на ley линии и събрани водят до мястото Х:

Естествено, че има „точна ръка“

Интересното в това отношение е, че в игралната версия на историята виждаме много хубава черно-златна визуализация на идеята зад „татуировките“, които ако можете да видите в перспектива ще разпознаете именно като ley линии, формиращи триъгълници. От screenshot-овете личи как те вървят на различни равнини из тялото на Земята, а белязаните с йероглифи точки в пространството, са метафори за златните депозити, които поддържат тази светлинна решетка оперативна.

И макар горните картинки да представляват рисунки на тези татуировки, различните фракции, търсещи златото, издирват затворниците и буквално ги избиват, за да одерат кожите им, така събирайки картата „парче по парче“ (ако в случая мога да се изразя така). В цялата тази механика виждаме още веднъж как златото иска кръв, за да бъде открито, и ще генерира още такава в контекста на това, за което ще бъде ползвано, когато бъде отровено. Само за да стигнат до бащата на Асирпа, създал шифъра върху кожите, различни фракции убиват 700 затворника. За да бъде извадена душа от земята, се искат души в замяна. Съответно покрай всичко това виждаме и множество интриги и предателства между приятели, които предават себе си заради златото. Т.е. черната гравитация на златото вкарва „тъмнина“ в човешките взаимоотношения, така създаваща разломи в тях.[21]

Оказва се, че бащата на Асирпа е създал шифъра така, че само дъщеря му да може да го разчете. Т.е. тя е новият Пазител на съкровището, което си личи и от брошката, която носи:

Когато това става известно на всички замесени фракции, те се съсредоточават върху това да привлекат Асирпа на тяхна страна по всякакви начини. И тъй като става дума за „злато“, цяла плеяда от нашите синхровръзки са наяве под всякакви форми. Пиратът Ботаро и персонаж, наречен „Софѝя златната ръка“, са сред тези, които си заслужава да се споменат. Всички те искат златото за користните си цели.

Единствените чисти сърца в сюжета, които остават верни един на друг обаче, са именно Асирпа и Сугимото. Те се спасяват един друг множество пъти, което е отразено и в игралната версия:

Асирпа подава ръка на Сугимото, който буквално има рана под формата на кърваво око на нея

Само тяхната мотивация остава безкористна през цялото време: Асирпа иска да отмъсти за баща си и да изчисти името му, да излекува корена и реномето му, подобно на идеята в „National Treasure“; Сугимото иска да даде неговата част от златото на жената на най-добрия му приятел[22], за да излекува слепотата ѝ (защото златото е светлината в тъмнината). Макар самият Сугимото да е убиец с безброй жертви, той се превръща в Пазител на Асирпа и покрай нея и природосъобразния живот на айну, който тя му преподава, малко по малко успява да лекува душата си.

Останалите убиват наред, без чест и оглед на това какво е „справедливо“, обзети от златна треска. А всичко свързано с нея води до смърт.

Всъщност войната често се превръща в централна ос на сюжети, свързани със златото, защото в нея винаги има кръв, винаги изяжда децата си – подрязва корена на нацията и унищожава голяма част от нейния генофонд.

Виждаме проявлението на тази динамика например във финландската продукция „Sisu“[23], ситуирана в края на ВСВ. Разказва се за загубил семейството си бивш войник със сини очи, който се отчаял от живота и станал неуправляем. Сиреч – маргинал. Прогонен на руската граница (където казват, че убил над 300 души), впоследствие той се отказва от войната (разбира се, придружен от кучето си) и открива познайте-кой-метал в земята във фамилиарната за нас черно-златна комбинация:

В сюжета войникът има прякора „Безсмъртния“, което доказва в продължение на час и половина, за които избива толкова много нацисти, че свят ще ви се завие. Всъщност е казано, че той не е наистина „безсмъртен“ – просто отказва да умре, точно като Сугимото. Нацистите, разбира се, искат златото му (защото губят войната и ако му го вземат поне ще им остане нещо), а той пролива кръвта им, без да му мигне окото. Има луди сцени, в които се самозапалва, за да избяга от кучетата на нацистите и се хвърля във водата със златото. В крайна сметка те го хващат и обесват. Слагат парченце злато в джоба му за отвъдния свят, което той (след като се измъква) заравя на мястото, където е бил най-близо до смъртта – под неговото бесило.

Тъй като вече е оцелял от огън и вода и е изровил златото от земята, единственото, което му остава, за да покори 4-те елемента, е да оцелее след самолетна катастрофа. Прави го и излиза целият в черна кал, но бърза да депозира намереното в банка:

Накрая имаме и заглавието на филма в класически черно-жълт код

Кръвта и златото вървят заедно и в друга едноименна касапница, касаеща ВСВ.

Blood & Gold

Както виждате филмът ни подсказва връзката между кръвта, златото и епифизата (в лицето на борчетата) още в заглавието си, а незнайно защо на плаката му е изобразен нацист със „синя“ кожа с акцент върху едното му око и череп (смъртта).

През пролетта на 1945 г. нашият главен герой Хайнрих е преследван от смъртта, по-рано сполетяла и семейството му. Той няма корен и дезертира (маргинал) от нацистката армия, но обезобразеният му военноначалник го хваща и обесва на дърво, където в предсмъртен черно-златен блян халюцинира жена си и децата си, which are no more. Освен дъщеря му, която е жива, и държи жив и него. Той знае, че трябва да бъде баща.

Спасен е в последния момент от момичето Елза и нейния малоумен брат Паул (който играе селския идиот – фигурата на Глупака, поради което сипва на швабите повече отколкото са очаквали от него). Нацистите са убили техния баща, така че двамата ги мразят вдън душа. Същите войници обесили Хайнрих отиват в селото на Елза и Паул, защото търсят някакво еврейско злато в изгорена сграда.

Не го намират там, което означава, че е преместено, и свикват всички на площада, за да си кажат един по един „кой знае нещо“. Златото (оказва се) е скрито от кмета, който е и кръчмар. Има и трима съучастници, които не разбираме какви точно са, но жената (Соня) сред тях е най-безскрупулна (и се оказва важна за края на историята). След като синът му е заплашен директно от главния лош нацист, кметът започва да преосмисля позицията си. Да посегнат на корена му за него е границата. Бива убит от останалите трима, за които няма нищо свято, освен богатството.

Главният лошко си харесва Елза, защото му напомняла на момичето от младините му, в което бил влюбен. Половината му лице е обезобразено и едното му око липсва. В него крие пръстен, на който момент бях просто „COME ON“!

Не бях виждал по-пряко синхромистично приравняване между „окото“ и „пръстена“ от „Lord of the Rings“ насам...

Психопатчето слага пръстена на безименния пръст на ръката на Елза и ѝ „обещава сърцето си“, за която поредица от символи вече имаме по-добро разбиране. Той самият носи пръстен на същия пръст, с череп на него, а вътре има капсула с отрова.

Междувременно Соня и останалите ѝ живи съучастници отиват да вземат златото, което са скрили преди години. И къде е закопано то?...

Напълно в тон с това, което знаем – в гроб, ха-ха!

Виждаме и името на надгробната плоча...

Walter Hill

... обединяващо концепциите за вода и земя в обща сцена, касаеща скриване на злато.

Златото обаче го няма. Някой от тримата го е взел. Започват караници и обвинения, единият пада в гроба, дърпайки крака на другия, който се оказва с протеза... Въобще – пиратски комедиен спектакъл.

Златото се оказва отровено и скрито наново в църквата от пастора. Къде? Пак в крипта, ха-ха-ха!

Соня и нейните подлоги намират пастора и той им казва, че златото е в саркофага. Той обаче вече е зареден с експлозиви и двама от тях отнасят огъня.

Както обикновено мястото, на което е скрито златото, е белязано от „Х“ :))

Хайнрих не знае, че златото е намерено и от други, и отива при SS-овците, за да го размени срещу живота на Елза (мъдро, имайки предвид, че става дума за душа срещу душа). Междувременно обаче нашата лисица е избягала сама и те няма „срещу какво“ да разменят златото. Хайнрих вече е тежко ранен и когато бива подлъган, след поредния взрив просто припада от раните си. Към този момент той е бил толкова много SS, че дори на него трябва да му преливат кръв. Ироничното е, че самите SS-овци го правят. От респект.

Шегувам се – за да дойде в съзнание и да им каже къде е златото :)

Буквално виждаме кюлче злато, докато на Хайнрих му се влива кръв, с което филмът още веднъж доказва, че заслужава името си

Първият останал по чин нацист (след всички умрели) заплашва Хайнрих, че ще открие единствената му оцеляла дъщеря и ще ѝ се случи случка. Чуват взрива в църквата обаче и се чудят какво става. Започва поредна масова касапница на няколко нива, която няма смисъл да описвам, освен че имаме разстреляна жена на фона на черно-златен плащ с християнската версия на „Х“.

В крайна сметка Хайнрих дава на фрица онова, което иска. Злато, с което буквално му запушва устата веднъж завинаги.

Двамата с Елза успяват да избягат от църквата на фона на Слънцето, оставяйки златото зад гърба си.

След всички plot twist-ове, Соня, жената с най-прекършена душа, взима златото и бяга с него, докато по германското радио съобщават, че Хитлер е мъртъв. Точно когато смята, че е избягала с богатството, колата ѝ бива взривена челно от американски танк и кюлчетата се разпръскват навсякъде. Първо ги открива черен янки:

Черната ръка се пресяга за златното кюлче

Соня умира в огъня със златото си, така затваряйки наративния кръг.

Хайнрих успява да се върне при дъщеря си и да запази корена си, което е възможно единствено защото се отказва от златото.

Филмът свършва с близък план на камерата в сините очи на Хайнрих.

Както обясних, поради спецификата на тесеракта и начина, по който се пречупва символиката в архитектурата на всяка една история, нашите синхромаркери се просмукват по различни начини в различни продукции.

Ще станете свидетели на това за пореден път в...

Battlefield Earth

Филмът е по едноименния фантастичен роман на Л. Рон Хъбард, което веднага трябва да повдига вниманието.

По някаква причина на този плакат също виждаме Джон Траволта със синя кожа, което е наративно неоправдано, и сякаш е там единствено за да sync-не с нашата синхромрежа

„Бойно поле Земя“ носи печата на „един от най-лошите филми, правени някога“, като аз самият не мога да разбера „защо“ това е „така“. Навярно самото име на Хъбард саботира всичко, свързано с него, поради ban-а, който има наложен над реалността след пробивите му. Интересното е, че ЛРХ прекарва последните няколко години от живота си в изолация, криейки се от множеството съдебни дела срещу него, като дори собствената му жена не го вижда. Именно в този период на уединение той написва „Бойно поле Земя“ и три сценария, които го адаптират. Искал е да види историята[24] като трилогия, а себе си сигурно е виждал като неин режисьор. Според запознати, „Бойно поле Земя“ е книгата, която Хъбард най-много е искал да види адаптирана за голям екран, като самият той е оставил подробни бележки преди смъртта си за това „как“ трябва да бъде направен този филм. Продуцентите и Джон Траволта[25] обаче настояват за пренаписване на някои части, което напълно променя тона, премахва някои ключови сцени и герои, добавяйки още екшън сцени за повече холивудски блясък. Първоначално дори е имало намерение за продължение на историята (даже под формата на анимационен сериал по нея), но филмът пропада толкова лошо в боксофиса, че всички планове биват заровени.

„Бойно поле Земя“ излиза през 2000 г., но разказва история от 3000 г. От 1000 г. Земята е завладяна от злата извънземна раса „Psychlos“[26], което всъщност само по себе си прилича на своего рода „предсказание“ – филмът се ражда през 2000 г. и казва, че „през 3000 г. ние вече сме от 1000 г. в робство“. На практика сюжетът е клонинг на „Документите Тера“, но „от бъдещето“, което е напълно възможно, защото всичко в световното разказвачество е циклично и се случва отново и отново.

Хората разказват, че някога боговете живеели на Земята, но човекът станал алчен и те си отишли. На тяхно място идват „демоните“ сайклос. И „боговете“, и „демоните“ съвпадат с типичния архетип на Империята Сириус. Сайлоксите са по-високи от хората, космати, имат вълчи характеристики[27] на ръцете и лицето и е казано, че масово завземат различни светове из галактиката, експлоатират техните ценни метали и ги телепортират на своята собствена планета. Членовете на тази раса не си вярват един на друг, всеки мачка и манипулира всеки, и единствената форма на ценност е печалбата (до която се стига с цената на използвачество, лицемерие, предателство и убийства). Тяхната лукавост и бруталност е показана по множество начини през цялото време. Пропуснах ли да кажа, всеки сайлокс може да има множество жени? На практика те са фракция на „Пазителите“ с цялата комплексност около този образ (дискутирана във въпросния екскурс за тях).[28] И тъй като (както се казва във филма) „златото е най-редкият и ценен метал“, Земята е крайно ценна, а човечеството е на път да изчезне. То е върнато на равнището на своя първобитен пещерен строй, борейки се за оцеляването си. Определена корпоративна фракция на сайлоксите ползват хората (които те наричат „животни/зверове“) да копаят злато, което после се телепортира към родната им планета.

Звучи ли познато всичко това?

Джони Гудбой[29] е нашият бунтовник в сюжета. Още в първите 3 мин. баща му умира, а той не успява да присъства на прехода му в отвъдното. Старейшината на общността (с белег на синьото си окото) също няма добро мнение за него и Джонката отива на приключение отвъд позволените земи. Вижда градските останки от предишната човешка цивилизация (нашата), но бързо бива хванат от сайлоксите и отведен в робство. Хваща го героят на Джон Траволта (Търл), който тук играе злодея. Той е местният шеф на сигурността, който иска да се разкара от този си пост и самата планета, и да бъде прехвърлен на друго назначение от корпорацията, за която работи. Тъй като спи с грешната вълчица обаче (дъщерята на губернатора or something), Търл е закотвен на Земята до края на живота си, което той вижда като позор за цялата му фамилна линия.

Той започва да манипулира всичко живо около себе си с компромати и сила. Обучава хората-животни как да копаят злато в мините и учи Джони на сайлокски. Нашето момче опознава културата им и съставя план за това как да победи извънземните, и да позволи на човешката раса да оцелее. Той успешно манипулира високомерния Търл и под носа му обира златото на бившия форт Нокс, което представя за изкопано, докато през това време всъщност подготвя бунта, въвличащ ядрено оръжие, което да телепортира на планетата на сайлоксите.

Търл също има своите планове. Той събира златото и го крие в ковчези с мъртъвци, което трябва да разбирате, че е повече от удачна метафора по линия на Бялото и Черното слънце:

На асистента на Търл (Кер) също му писва да бъде манипулиран и започва да използва техниките на своя учител срещу него. Търл обаче е по-отдавна в играта и постоянно го надцаква по комичен начин, като при последния опит отнася ръката му за наказание.

Кер влиза в списъка на не особено далновидните пирати.

Не е и от длановидните, хи-хи-хи :D

Бунтът на хората съвпада с опита за бягство на Търл с краденото корпоративно злато. Докато той отлита с кораба си, нашите успяват да телепортират ядрените глави до планетата на сайлокс.

Телепортът е белязан от синия Х

Тя е унищожена от огън.

Търл и Джони boy влизат във финална схватка. Човекът животно успява да надхитри сирианеца и го принуждава да взриви собствената си ръка.

Търл е нашият пират без ръка. Алчността му за злато го превръща в черна дупка, която в крайна сметка става причината цялата му планета да бъде унищожена. Самият той бива затворен в кубична клетка във форт Нокс, заобиколена от тонове злато.

Заобграден от онова, което най-много иска, но никога не може да има, той пита Джони „защо просто не го убие“. Нашето момче вече е печено и му казва, че Търл представлява преимущество. Ако съществуват други сайлокски колонии, които искат да отмъстят на хората-животни за стореното и да унищожат Земята, Джони ще им предложи сайлокса, чиято алчност е довела до унищожението на родния им свят.

Алчният пират е заобграден от златото, което дори не може да вземе, защото вече няма ръка

„Бойно поле Земя“ е прекрасен пример за негативната гравитация на златото, която поглъща души. В случая цяла планета загива (закономерно в огън). Кубичната клетка в златния трезор не просто прави метафорични препратки към кубичността на самото Слънце/злато, но и отново ни насочва към вече спряганата покрай Питър Пан reverse хамса. Златото, което не идва по линия на „онова що можеш да извадиш с ръцете си“ – ти ги отнема. Ако не идва наследствено по линия на корена – той бива заличен (цялата планета на сайлокс изчезва). Това е неразбраната гравитация на Черното слънце и тя може да се открие във всяка една история, касаеща златото.[30]

Един нов английски сериал, правен по истински случай, проследява същата динамика.

The Gold

Виждаме нашия типичен черно-златен плакат и лицата на душите, вкопчени в и от (идеята за) златото

Пример за английска телевизия at its best.

Сериалът е правен по истински случай. Той разказва за т. нар. обир „Бринк-Мат“, който е един и от най-големите в историята и до ден днешен – откраднати са златни кюлчета, диаманти и кеш (но както виждате и от името на самия сериал, акцентът пада върху златото), и към 2024 г. той е оценен на стойност от около £118 млн.[31] „The Gold“ разказва много добре какво се случва с човешките съдби, докоснали се до златото и разнородния тип разпад, който следва от това.

На 26 ноември 1983 г. шестима въоръжени мъже от гетото в жълто-черни дрехи нахлуват в депото Бринк-Мат близо до летище Хийтроу в Лондон.

Удрят първия човек от охраната по окото[32] и отиват към трезора. Поливат с бензин единия от пазачите и заплашват да го запалят, ако не вкара кода. Очакват да открият еквивалента на £1 млн. чуждестранна валута. Вместо това остават изненадани – откриват 3 т. златни кюлчета на стойност £118 млн., най-крупната кражба на злато изобщо. Всъщност в самия сериал е казано, че ако човек си е купил златно бижу от Англия след 1984 г. – то по всяка вероятност съдържа следи от обира Бринк-Мат. Това събитие променя концепцията за „престъпление“ и „полиция“ в Англия оттогава насам.[33]

Уличните плъхове, извършили обира, бързо се дънят и биват изловени от полицията. Не и преди да го предадат на по-големи играчи от гетото, които трябва да го „изперат“, което не е лесно, защото 3 т. е огромно количество злато, което да бъде завъртяно през 80-те, без това да бъде забелязано от пазара. Така че златото отново е в ръцете на маргинали. В края на първи епизод имаме емблематичен диалог между играча Кени (който прибира златото) и Мики (един от обирджиите, който му се обажда по телефона от затвора, да го предупреди да не мести златото, защото всичко е приключило):

– Чета много, Мики. За Англия, за начина, по който е била. И най-смешното е, че тази страна невинаги е била такава. Невинаги е имало крале и кралици. Защото понякога, по някаква причина, някой от нашата партида се качва на върха за известно време и се озовава начело. Но това никога не продължава дълго. Защото, виждаш ли, когато стигнат там, те изпаднат в паника. Те си мислили: „Дръж се, това не съм аз, това не е естествено... Аз не съм крал“. И те свалят короната и я връщат. Е, това не съм аз, Мики.

– Надявам се, че не си го взел, Кени. Силно се надявам да не си го направил.

– Не съм го взел, Мики. Не беше мое да го взема. Но толкова злато... не можеш да го контролираш. Никой не може. И ако ВИЕ не можете да се справите с това, тогава то ще намери своя път до някой, който може. И аз мога да се справя, Мики. Аз съм готов. Мога да бъда крал.

Историята доказва, че синеокият Кени не може да бъде крал, но речта му е точна. Нито един човек без сериозни познания не може да контролира толкова злато и това е така, защото зад него стои твърде много хаос, има твърде голяма гравитация. Също така, казано е метафорично, че златото се движи (дори над повърхността).

Кени и негов приятел започват да го претопяват и пласират наред с всякакви други бижута, които започват да изкупуват от улиците, за да прикрият следите си.[34] Голяма част от полученото ще се изпере през швейцарски сметки чрез друг уличен плъх, издигнал се във висшето общество посредством брак с жена от благородническо семейство. Той се казва Едуин и има травма с бащата на жена си, пред когото постоянно се опитва да се докаже (неуспешно), защото все още не е одобрен от него. Бащата презира бедния произход на Едуин, защото няма по-класово общество от британското. Чрез машинации Едуин иска да движи златото, за да купи земя в централен Лондон, където да направи своето богатство чрез продажба на имоти.

Показан е сложният път по „изпирането“ на толкова много злато, в който няма да се впускам тук, но идеята е, че то трябва да се движи и трансформира постоянно, не само чрез топене (огън), но и чрез пари (вода)[35]. По документи златото идва от мина в черна Африка, която не съществува, тя е прикритие, което да издържи цялата верига от измами, ако се стигне до съд. Т.е. златото няма земя, няма източник. Така че полицията се готви за дългата игра и праща екип до Сиера Леоне, който трябва да докаже, че златото няма земя, че става дума за имагинерна мина. Виждаме и как всички замесени да „изперат“ златото съсипват семействата си, защото са обзети от златна треска. В сюжета имаме дори масони[36] и специалните им ръкостискания, обичайните неща като „Х“, котки, лайна, сърца, споменаване на слепи хора, умишлено заравяне на златен пръстен в калта (връщането му към земята) и монолог на един от героите, контрабандиращи златото, който казва, че това злато преминава през тях като отрова – трябва да продължат докато не изтече цялата и не изчезне.

Полицията избързва, нахлува в къщата на един от замесените. Кучетата-пазачи на имота разкъсват полицай в акция, което е смешно, защото Пазител убива Пазител в търсене на златото. Кучето охранява съкровището and the gold hunt takes its first victim. В сюжета се появяват и друга двойка кучета, които са кръстени на самия банков обир – Бринкс и Мат :)

Някои от героите са си вързали гащите и предугаждат ходовете на полицията. Заровили са златото в земята, което е класика. Други са избягали в Испания, спасени от семейството си, където имат достатъчно пари да купят земя и да построят своя El Dorado.

Трети играч е във Франция и приятелката му казва, че трябва да се върне в първоначалната си травма, защото има кука забита в него – той е един от нашите пирати – същият, който по-рано казах, че има проблем с бащата[37].

Така гравитацията на златото застига всеки един от замесените в „изпирането“ му.

Заровилият златото в земята бива обвинен и вкаран в затвора, Мики пък не успява да избяга оттам. Друг играч се озовава в затвор в Бразилия, където се опитва да откупи свободата си с... „Rolex“ (:D), но пазачът е алчен и иска и пръстена му (:D). Така той губи и последното злато по себе си, от което преди това е имал 3 т. Въпреки че успява да се прибере в Англия, той е арестуван на летището.

Едуин се опитва да сключи сделка чрез своите приятели масони, но не успява. Той бяга от полицията и успява да се докопа до апартамента на майка си – корена. Тя му казва да излезе пред полицията (вече чукаща на вратата ѝ) с гордост като на принц. Той го прави и за пръв път се чувства свободен.

Резултатът от сезон 1 е, че някои остават зад решетките, други се измъкват, а 4-ма от първоначалните похитители на златото никога не са идентифицирани. Става ясно, че то е разделено 50/50 още в началото на обира и ченгетата през цялото време са гонили само 1,5 т., от които също не откриват почти нищо. Повечето злато никога не е намерено и поне 7 човека, свързани с грабежа (или последващото „изпиране“ на кюлчетата), са застреляни, т.е. – отново говорим за пролята кръв.[38]

Сериалът завършва с песен, в която се пее „да ползваш очите си, за да виждаш в тъмното“, което е повече от удачно, предвид за какво говорим. Той успешно изследва силите на реда (Бялото слънце/Пазителите/полицията) и хаоса (Черното слънце/бандитите/пиратите и в случая – масоните), които златото успява да генерира около себе си и да създаде най-известната история за обир в света. Както и в живота – половината от съдбата на кюлчетата е осветлена от Бялото слънце, а другата остава тайна и в ресора на Черното. Проследява се гравитацията му в живота на замесените, как тя унищожава корена и душата, което отново поставя на преден план дуалността живот/смърт.

По този повод...

Докато пишех настоящата книга на свой ред прочетох няколко интересни произведения, като едно от които „Вълшебни приказки от средновековна София (чаршията на златарите)“ на Владимир Свинтила.

Тази книга просто ми пръсна главата. Изглежда непретенциозна, но на моменти просто я оставях и не можех да повярвам какво съм прочел току-що! Нещата, които ще срещнете там, не можете да срещнете другаде. Това са истински вълшебни приказки, които се разказвали на златарската чаршия в средновековна София, като говорим за брутална специфика в истории, които нямат нищо общо с каквито и да е други приказки, които съм чел (а аз съм чел наистина много, хора!). Това идва да подскаже за много специфичния и таен фолклор, който върлува сред определени занаятчийски касти, за които не знаем нищо в такава светлина.

В тази книга няма история, която да не гравитира около живота и смъртта. Вижда се много ясно динамиката между Бялото и Черното слънце по отношение на златото. Главният герой или контактува с дявола, или ще го убиват, защото притежава магически предмет, или говори с мъртъв човек, който му дава знание, или му казва къде има делва с жълтици и т.н., и т.н... Само за щрих: в приказката „Тримата вълшебници“ се разказва за трима еднооки вълшебници (!), които дали ключ на златаря, с който може да се управлява времето – да забързва или забавя ритъма на хората в обществото. Когато в София се разбира, че има такъв trickster, бейлербегът[39] вече е подготвен и казва: „Това е някое от сарафчетата от златарчетата на златарската улица. Четат те тайни гръцки книги, от които учат своето изкуство. Някой е намерил Соломоникията и сега ни омагьосва с на Соломон книгата“. Шокиращото тук например е не само че има българска приказка, касаеща пътуване във времето (при това свързана със златото), но и че това са легенди на не повече от 250 г. – т.е. митологичните им ядра лежат на нещо, което не се е случило много преди това. Хората тогава са имали сведения дори да разпознават какво се случва, като се има предвид, че бейлербегът дори знае къде да го локализира! В тази книга видях изключително рядка концентрация на истории и информация за магия и в даден момент просто се убедих, че именно златото е виновно за това. От него произтичат историите, те биват разказвани чрез златото, понеже всеки главен герой на отделните приказки е златар. Бивайки в контакт с този метал, те са в контакт и със света на граничните истории, на светлината и тъмнината, на които самото злато е носител. Това чисто вълшебство, закодирано в книгата, лежи именно на амалгамата от светлина и тъмнина, генерирана от самия занаят.

Имайте предвид, че това не важи само за „златото в конкретика“, но и за тъждествени нему идеи като например „безсмъртието“.

Виждаме това във „Valley of Flowers“ например – филм, развиващ се в Тибет, разказващ за главатаря на разбойническа група Джалан[40]. На практика той е маргинал – пират, обиращ кервани по Пътя на коприната. При поредната си акция той среща енигматичната Ушна[41], която демонее :D Хубавка е и я прибира, защото обещава да му е полезна, пък и вече го е сънувала и знае, че Джалан ѝ е съдба. Тя няма пъп[42], което означава, че не е раждана от човек и плаче със златни сълзи.

Ушна помага на Джалан с грабежите на злато и първоначално всички от бандата са много доволни, защото рязко забогатяват. После обаче възниква конфликт, при който Джалан убива един от своите от ярост.

Той и Ушна са прокудени и решават да откраднат еликсира на безсмъртието от един алхимик-отшелник. Джалан става безсмъртен, но Ушна е убита, и той скита по света отчаян няколко столетия. В съвремието създава корпорация, занимаваща се с евтаназия, защото той самият не може да умре.

Когато след стотици години най-сетне среща друга инкарнация на Ушна, тя става безсмъртна, а той умира, което отново разделя тежко влюбените като форма на проклятие за неправомерния достъп до еликсира на безсмъртието. Обърнете внимание, че в самата идея за „безсмъртието“ виждаме корелацията между „злато“ и „време“, като последното обикновено се превръща именно в проклятие(то на Черното слънце). Защото да живееш вечно във формàта на настоящата Игра със сигурност може да бъде преживяно и като форма на проклятие – да си „жив-мъртъв“.

Друга продукция, касаеща фрикциите между живите и мъртвите във връзка със златото е...

R.I.P.D.

Още на плаката имаме нашия цветови код от черни шлифери, златен пистолет и синя светлина

Продукция на „Universal“, смесица между „Ghostbusters“ и „Men in Black“, но без дълбочината на „Ghost“, поради което не може да бъде спасена дори от Джеф Бриджис. Ние се интересуваме от синхромистичните качества на филма обаче, не от неговите кинематографични такива. Сюжетът ни занимава с духове, което е темата за предците, и златото като свръхпроводник между света на живите и отвъдното.

Филмът започва със заравяне на златен артефакт в земята.

След като е положено в дупката, протагонистът посажда дърво отгоре.

Протагонистът се казва Ник и е полицай (Пазител). При конфискация на наркотици момчетата в синьо намират златни артефакти, които си поделят с неговия партньор Хейс. Ник доста бързо разбира, че това е нередно и казва на приятеля си, че се отказва. Той е заровил златния артефакт в градината си, но иска да го предаде на властите, от които уж е част. Хейс наглед приема, но при първа възможност застрелва Ник по време на работа, така че да изглежда като „умрял в акция“. Така протагонистът умира в първите 10 мин. екранно време. Наблягам на „време“, защото вече мъртъв, той вижда всичко на стоп кадър – очевидно времето тече по друг начин.

Ник бързо разбира, че съществува „отвъден свят“, защото от небето го засмуква черна дупка в черно-златно-сини нюанси с формата на „☉“ (отляво), която при zoom прилича по-скоро на... синьо цвете :D

Попада в in-between пространство, помещаващо т. нар. „R.I.P.D.“. Нещо като „полицейски участък“ за духове, чиито служители имат достъп до физическата реалност, но под друга форма, а не с оригиналните си физически тела. Те хващат лоши духове (както казах – „Ghostbusters“), които са избягали от правосъдието приживе. Има контракт, продължаващ 100 г. (отново момента с „времето“), и Ник бива вербуван. Назначен е за партньор на ветерана Рой[43] и обучението му започва. Преди това обаче има поставен специален акцент на ръкуването. Рой подава ръка на Ник и когато последният посяга, Рой отдръпва своята, скроявайки му номер.

Ник все още няма хамса

Сега цялостната постановка.

Оказва се, че в света има много мъртви, чудовища и друг тип същества, които ползват за контейнери човешки тела (както казах – „Men in Black“). Ако някоя душа остане на Земята след смъртта си, тя почва да гние и всичко около нея – също. Така че е необходим департамент, който да се справя с такива случаи. Те възникват, защото на ден умират стотици хиляди хора, което (казва филмът) изисква огромен административен апарат[44]. Преминаването в света на живите става чрез симулирана тоалетна кабина[45], което отново вкарва в нашата мрежа мотива за лайното. Пътуват си нашите герои с кола с емблема на син лотос, докато нашето момче се ограмотява. Излиза, че ако живите не могат да понасят индийската кухня, то мъртвите просто се ужасяват от нея, и това е една от „лакмусовите хартийки“ за тяхното детектиране. Субектът се хваща, а ако упорства, се изпарява завинаги от съществуващото чрез златен пистолет с куршуми от синя светлина.

Първият случай на Рой въвлича дух, който, след като се изпърдява, повръща[46] злато.

Злато, което много му напомня на това, което той самият заравя в градината си точно преди да умре. Ник и Рой оставят черно-златните фрагменти в сейфовете на отдел „Доказателства“, който е осветен в синя светлина.

После намират друг фрагмент, скрит в бойлер (огън + вода), и оставят и него:

Златни „Х“-ове, епифизи[47], ръце – all of that familiar stuff

Ник прави връзката и вижда, че има корелация между неговата смърт, златните предмети, които заравя приживе, и тези, които открива вече като служител на R.I.P.D. Моли Рой да разследва чрез негов информатор, който живее в кулоарите на бейзболно игрище (спомнете си по-ранния мотив с ръкавицата – той се просмуква и тук). Докато хапват хот-дог[48], информаторът ги лъже, че „не знае нищо“, но Ник му оставя златния фрагмент, за да се ослушва, ако види нещо подобно. С „две“ думи – засада. Наивникът само чака призрачните шерифи да си отидат, за да даде златния фрагмент на бившия партньор на Ник – Хейс.

Самият Хейс се оказва мъртвец и той предава фрагмента на друг такъв. Нашите започват да го преследват, и се обръщат саркастично към него като към „Краля“...

Той спира да крие истинската си форма и започва надбягване из Бостън, което нанася инфраструктурни щети, достойни за печата „Холивуд“. Резултатът е, че ветеранът със златния пищов виси от ръба на Бездната, а ние получаваме синхромистичен подарък, свързващ бащата, златото и нашия син символ в обща сцена:

Нашите получават конско в in-between, че са позволили на мъртвец да се разхожда пред всички посред бял ден. Имат късмет обаче, защото са напипали следа за нещо голямо.

Става ясно, че златните фрагменти, на които попадат, са част от древно устройство, познато като „Жезъла на Йерихон“. Веднъж сглобено, то отваря портал към инак еднопосочното отвъдно.

Най-важният компонент от черно-златния ансамбъл очевидно е нашия „Х“

Защо?

Защото, както е описано в следговора на книгата, златото е свръхпроводник и играе ролята на свързочник между световете, поради простата причина, че едната му половина винаги е (свързана) Черното слънце.

Така в сюжета на филма Жезълът на Йерихон проправя двупосочен път от отвъдното и мъртвите могат да нахлуят в света на живите (класическо Бяло/Черно слънце). Това, разбира се, ще доведе до Апокалипсис, който пък от своя страна е... какво? Краят на времето!

Дами и господа – на вашето внимание – черна дупка

Изненада-изненада – за да се активира устройството е нужно жертвоприношение, т.е. кръв.

Въпреки че двамата герои откриват следата със златните артефакти, те са отстранени от случая. В нелегалност, те вече са пирати. Хейс се оставя да бъде заловен от тях и бива отведен в in-between-а на R.I.P.D. Там той пуска времева граната, всички замръзват, а той изчезва с всичките конфискувани досега златни фрагменти от Жезъла на Йерихон. Изнася го през същата тоалетна, като така въвлича „лайното“ и златото в много недвусмислен наративен петинг.

Хейс не си губи времето и веднага започва да сглобява златния портал.

Погледнат отгоре, той има геометрията на нашия символ:

Напълно удачно, нужната жертва за неговото крайно активиране е жената на Ник, която все още скърби за него. Устройството заработва чрез кръвта ѝ, която също заема формата „☉“.

Следва много буквална сцена, в която виждаме как златото изсмуква кръвта, стимулираща артефакта да изстреля синя мълния...

... която постепенно отваря черно-синя черна дупка в небето с формата нааааа?...

Честито на позналите!

Даже и в правилния нюанс синьо.[49]

Докато ранената жена на Ник търси помощ, протягайки ръка с пръстен, той трябва да се справи с Хейс. Рой има задачата да разтури Жезъла, но веднъж работещ, това е трудно. За целта бута цял камион върху нашия „☉“.

По него виждаме нашия жълто-черен Хор-резонатор, който метафорично пада върху собственото си „око“.

Порталът е прекъснат, Ник си взима последно сбогом с жена му (която оцелява), а заедно с Рой остават на служба.

„R.I.P.D.“ е филм без всякаква мотивация, която да го движи смислено напред. Той обаче извежда на преден план определени архетипни скупчвания от несъзнаваното, касаещи идеята за предците (духовете) и златото като свръхпроводник, правещо връзка с отвъдното чрез черни дупки.

В този ред на мисли, друго произведение, което реших да прочета, докато пишех настоящото, бе единствената окултна книга, която имам за Египет. Все пак синият лотос стартира всичко това, така че прецених момента за подходящ.

Става дума за „Посвещение“ на Елизабет Хейч (с неправилна транскрипция на български „Хайх“).

Авторката е унгарка, за която не знаех нищо. За книгата бях наясно единствено, че е от миналия век и има особен статут в този тип жанр. Бях си я купил преди повече от 15 г. и ферментираше в библиотеката ми, така както отлежава вино по рафтовете на хората с пари :Р

Отворих google, за да разбера повече за background-а на произведението. Не смятам, че съм имал каквито и да е очаквания, но със сигурност не очаквах да излезе резултат с... моето собствено име до това на авторката, ха-ха! :)

Това, което прави лошо впечатление, е, че цената и на двете книги е обидна.

Ех, Елизабет, Елизабет... Докъде я докарахме...

Както можете да се досетите, тази синхроничност веднъж завинаги ме убеди, че в книгата има нещо за мен, кхкхкх!

Става дума за жена, която получава достъп до друга своя инкарнация в Древен Египет, описваща реалния процес по посвещение в тогавашната мистерийна школа. Книгата е написана доста интелигентно, макар първата 1/3 от нея да разказва единствено историята на самата Хейч (1897 – 1994) и да не върви много бързо. „Посвещение“ излиза за пръв път през 1953 г., но авторката има достатъчен self-awareness, за да посочи сама, че няма намерение да навлиза в бита на древните египтяни и културологичната страна на цялото преживяване. Тя съзнателно променя езика на разказа, за да пасва той на западноевропейската мисъл и ментална матрица изобщо. Отвъд това смятам, че в по-голямата си част книгата (под форма на роман) описва автентичното преживяване на една фараонска дъщеря, която още от младини не се интересува от материалния свят, и директно предприема процес на посвещение от Върховния жрец на династията – Птаххотеп. Освен че в нея открих куб неща, описани в „Навлизане в платформата“, които тя е преживяла още в средата на миналия век – книгата ме докосна със своята искреност, защото Хейч на практика разказва как тя се проваля да премине целия път на въпросното посвещение. Това е рядко срещана честност за такъв тип литература, в която обикновено всякакви фалшиви герои захаросват собствения си път и го величаят, докато не се превърне в романтична приказка от „1001 нощ“, която да митологизира собствената им личност. Това превръща „Посвещение“ в аналога на „Avengers: Infinity War“, където всички илюзии рухват и истината царува, за което Хейч има моето искрено уважение.

В книгата има много интересни епизоди, но за настоящия ни контекст пасват 2.

Първият идва под формата на диалог. Птаххотеп обяснява на ученичката си структурата на планетата (и не само):

– Зад всички явления на видимия свят се крие изначалната сила, стремежът към началото, към единството, което се проявява като сила на привличане между взаимно допълващи се положителни и отрицателни половини. Ти сега стоиш пред мен, защото земната притегателна сила държи тялото ти тук. Ако тази сила не действаше, ти и всичко, което не е здраво враснало, щеше да е пропаднало в космоса, дори и цялото огромно тяло на Земята отдавна би се разпаднало. Силата, която държи цялата планета заедно с всичко в нейната атмосфера, не принадлежи на самата Земя, а само действа от ядрото ѝ върху нея. Ако материята нямаше съпротивление и се поддадеше на тази сила, цялата огромна маса на Земята, заедно с всичко живо по нея, би изчезнала в своя център. Но къде? Помисли малко!... Дете мое, приближи се, искам да ти го покажа: ако поставя различни неща върху тази маса и завържа всяко едно с конец, а след това прокарам конците през една дупка в средата на масата и дръпна отдолу всички конци, всичките неща ще бъдат привлечени към средата на масата и, които са по-малки от дупката, ще изчезнат в нея. Къде? Там, откъдето действа силата, нали?! Но откъде произхожда енергията в ядрото на Земята, която привлича всичко към себе си? Можеш ли да ми отговориш, детето ми?

Размишлявам и след малко отвръщам:

– Земята е познаваема. Ако всичко, което е познаваемо, е познаваемо само поради това, че се е отделило от „Нищото-Всичко“, и ако отделянето е само привидно, защото допълващата половина е останала в латентно състояние – тогава и Земята трябва да има своята допълваща я половина в неизявеното. Силата, която тегли Земята с всички същества към центъра, е стремежът към ново съединение на планетата с нейната непроявена, допълваща я половина, която е останала в Нищото като негативен огледален образ. Значи земното притегляне привлича цялата Земя към намиращото се извън времето и пространството Нищо, за да се осъществи това съединяване. И ако Земята би се поддала, тя и всичко върху нея ще изчезне в центъра – в Нищото.

Т.е. още през 1953 г. някой е казал публично, че в центъра на планетата има черна дупка. Повече от очевидно – знаели са и в Древен Египет. „Повече от очевидно“, защото от тогава насам е само регрес, не смятате ли?

Втората история хитро показва как силата, огледалното съответствие на златото, може да бъде обуздана и канализирана по начин неизискващ смърт или кръв. Хейч преразказва историята на свой приятел:

Той разказа, че веднъж бил поканен в Индия от един махараджа да отидат на лов. По време на лова конят му се изплашил и така лошо го хвърлил от седлото, че той паднал на гърба си и не можел повече да стане. Отнесли го в стаята му. Махараджата отишъл да го види и го попитал кой от неговите лекари иска да му изпрати – английския или индийския. Нашият приятел предпочел английския. Той му предписал различни болкоуспокояващи средства и го посъветвал да остане на легло. Изминали дни и седмици, а той все още лежал безпомощен там и не можел нито да става, нито да движи врата и гърба си. Така изминали шест седмици, като положението му постоянно се влошавало. Тогава махараджата пак го споходил и казал: „Пожелахте си английския лекар и аз Ви го изпратих. Той Ви лекува вече шест седмици, а състоянието Ви само се влошава. Ако бяхте направили това, което аз бих Ви посъветвал – да послушате съвета на моя индийски лекар – на аюрведиста, той щеше да Ви помогне“. Приятелят ни помолил махараджата да му изпрати своя аюрведист.

Аюрведистът на махараджата бил един много мил, изискан, доста млад индус, с когото после имал задушевно чисто приятелство и с когото и до днес си пишат. Той прегледал реакциите на нервните му рефлекси, после си отишъл и му донесъл хапчета, от които трябвало да вземе по 3 на ден. Когато се сбогували, казал с усмивка: „След три дни пак ще яздите“. Нашият приятел въздъхнал и не му повярвал. На другия ден можел да си движи главата. Тогава аюрведистът дошъл отново, пак му дал хапчетата и го накарал да направи няколко дихателни упражнения, свързани с насочване и управляване на вниманието. Следобед той можел да сяда и усещал в гръбнака си едно гъделичкане, сякаш в него се влива нова жизнена сила. На втория ден можел да става, направил първо няколко крачки из стаята, после изял обяда си с огромен апетит, а по-късно слязъл в градината. На третия ден се събудил свеж и бодър и отишъл да язди. После той и аюрведистът станали добри приятели и нашият приятел го попитал веднъж:

– Какво ми дадохте, че оздравях като по чудо?

– Нашата наука се предава от баща на син. Когато бащата посвещава сина си в нея, синът първо трябва да положи тежка клетва, че при никакви обстоятелства няма да издава тези тайни. Все още никой не е нарушил тази клетва. Не мога да Ви издам тайната на тези хапчета. Но пък бих могъл да Ви разкажа някои неща за нашата наука. Хапчетата, които Ви дадох, представляват едно химическо съединение, с преобладаващо злато. Тази смес със златото не е обикновена материя, а бихме могли да я наречем „живо злато“. Тя е държана няколко седмици в херметично затворен тигел при постоянно поддържана умерена температура в химическа пещ. Чрез тази технология в мъртвото злато се развиват такива свойства, че е най-добре да го наречем „живо злато“. Вие знаете, че ако едно яйце се държи три пъти по седем дни при равномерна температура от 40 градуса, след 21 дни от него се излюпва пиленце. Ако обаче сложим яйцето десет минути при 100 градуса, то ще стане твърдо, но никога от него няма да излезе пиленце. Така е и с този апарат. Много седмици равномерна температура развиват в златото енергия, която има същата вибрация като жизнената такава. Тази енергия е по-висша от атомната. Златото се образува под земята в течение на милиони години от обикновената груба материя на почвата, преминавайки през изключително дълъг процес. Ако продължим да развиваме този процес, можем да превърнем златото в друга материя, която е заредена с тази най-висша енергия. Както едно парче обикновено желязо може да бъде намагнетизирано, така и от обикновеното злато може да се направи магнетично или „живо“ злато.[50] Но магнетизмът на златото е с доста по-висша енергия от магнетизма на желязото. То има същата вибрация като нашата собствена жизнена сила, тази енергия е самият Живот и действа по почти чудотворен начин върху Всички живи същества. Човешкото същество е като жив магнит, зареден с тази най-висша енергия. Както магнитът с времето губи заряда си, но пак придобива магнитни свойства с помощта на електричен ток, така и човешкото същество може отново да бъде заредено с тази жизнена енергия. Тя се намира в гръбнака, в гръбначния мозък. При Вас този най-фин орган бе наранен и тонусът на жизнената енергия рязко спадна. Вашият организъм не можа да се справи сам, защото бе наранен именно този център на оздравяването. Таблетките отново заредиха с енергия Вашите нервни центрове, позволяващи на естествените сили на природата да възвърнат своя ритъм, и сега Вие сте отново здрав. Това е цялата тайна. Знаете ли, махараджата е вече възрастен, обаче иска да показва всеки ден мъжествената си сила на своята най-любима жена. С помощта на тези хапчета със злато той все още успява да запази пламенността на млад мъж. Природата не може повече да зарежда от само себе си тялото му с тази енергия, ала този препарат активизира неговите нервни центрове и това е достатъчно, за да зарежда всеки ден половите си органи с енергия.

Нашият приятел попитал аюрведиста:

– Защо държите ревниво Вашето знание в тайна? Защо това трябва да бъдат тайни? Защо да не може цялото човечество да се радва на благословията на това изкуство? Защо не въведете и английските лекари в това познание?

Аюрведистът гледал известно време пред себе си, сетне продължил:

– За да се приведе животът от латентно в активно състояние, е нужен източник на енергия. Яйцето например, за да се излюпи от него пиленце, трябва да бъде оплодено от петел. При нашия препарат е нужен източник на енергия, която да активира в златните молекули латентните енергии и да приведе материята от неживо в живо състояние. Този източник на енергия е самият човек. Оплодителната сила може да се проявява не само чрез тялото, а и на друго ниво, като енергия. Например хипнотизаторът проявява своята оплодителна сила на духовно равнище и може да прониква с нея в душите на други хора и да привежда там различни енергии от латентно в активно състояние, точно както един негов сперматозоид може да оплоди една яйцеклетка и да даде началото на нов живот. За да се породи един процес в различните вещества, в този случай златото, човек се нуждае от излъчването на собствената си жизнена енергия. Ако обаче той изразходва тази сила чрез половите си органи, тогава привежда в латентно състояние онези нервни центрове в себе си, които са необходими, за да се излъчи жизнената енергия в нейната нетрансформирана първична форма. Тези нервни центрове се отварят и затварят автоматично. Мъжът насочва тази енергия или към половите си органи, или към висшите си нервни центрове, но в никакъв случай не може да насочи жизнената си сила към двата си органа едновременно! Разбирате сега защо, когато един баща посвещава сина си в тази наука, синът, наред с клетвата за мълчание, полага и клетва за абсолютно полово въздържание. Затова синът получава посвещението си едва тогава, когато е създал семейство и вече има няколко сина, за да не се прекъсва веригата. Покажете ми един западен лекар, който би живял в пълно въздържание заради това познание! Доколкото имаме опит, повечето от вашите лекари целят точно обратното – да спечелят със знанието си колкото е възможно повече пари, за да могат да задоволяват низшите си инстинкти. Мнозина са били вече при нас и са искали да изкопчат тайните ни с най-различни средства. Ние сме разбрали, че тяхната цел е да трупат богатства на базата на тези знания или да задоволяват само суетата си с изтръгнатите от нас тайни, за да се прочуят те самите. Затова сме предпочели мълчанието. Има печални факти, чуждите власти в нашата страна дори са заповядвали да бъдат подлагани на мъчения и изтезания наши аюрведисти-практици, за да изтръгнат от тях тайната. Затова чужденците вече не намират нито един посветен аюрведист. Никой не иска да признае, че знае нещо. Бяхме принудени да носим маски и да се превърнем в „загадъчни ориенталци“. Цената на този урок бе много висока. Трябва все пак да споделя с вас, че през всички тези години при нас са идвали от чужбина и лекари, истински добри човеци, които са се стремели да узнаят тайните ни само за да помагат на други хора, и те не са се поколебали да положат клетвата за Брахмачария (полово въздържание). Те са получили посвещението и работят заедно с нас. Ала, също като нас, и те премълчават това, което знаят. Ако човечеството се развие до такава степен, че повечето лекари заявят готовността си да се откажат от сексуалните си удоволствия, за да могат да лекуват, от този момент нататък посветените аюрведисти ще им разкрият своите истини и тайни. Но засега хората от западните страни са настроени да използват всяко откритие, за да си вредят. Какво стана след откриването на динамита и самолета? Нови видове оръжие! А какво бихте направили, ако узнаете тайната на космическата енергия и на още по-висшата жизнена сила?... Нови възможности да се изтребвате един другиго и да печелите още повече пари! Войната е голям бизнес! А за какво е този бизнес? За какво са толкова много и все повече и повече пари? За да увеличавате удоволствията си, да потъвате още по-надълбоко в сексуални радости и извращения. И още питате защо не издаваме тайните си! Чуждите лекари изобщо не ги искат! Щом чуят, че заради това ще трябва да се откажат от удоволствията си, вече не се интересуват. Те изобщо не вярват, че за тази ниска цена ще получат тайната на цялостния живот. Много по-лесно е, без да са направили нито един опит за лично усилие, да подиграват и осмиват хората от Изтока. Повечето чужденци изглежда мислят, че най-висшето щастие на земята е задоволяването на сексуалните инстинкти. Как искате да опознаете огромната сила, която притежава един одухотворен човек, щом никога не се опитвате да я постигнете? Тази сила не може да се придобие нито с пари, нито с власт. Цената е отричане! Ала човекът, който е заплатил тази цена, открива после, че не се е отрекъл от нищо, защото вместо тленното и преходно щастие е намерил безсмъртното и вечно блаженство. Никой не може да направи по-добра замяна! Но няма да дискутираме по това. Тези тайни не могат да се обхванат с ума. Духът не може да се разбере, той може само да се преживее, дух можеш само да бъдеш! Оставяме чужденците да продължават напред по пътя на интелекта. Те вече са постигнали доста и ще постигат още повече. Но „върховните истини“ остават скрити за човека на логиката, който никога не познава блаженството на чистото АЗ СЪМ, към което води пътят на себеотричането. Те направиха от източния йога герой от хумористичен вестник, карикатура. Чудно ли е тогава, че посветените не издават тайните си, а се оттеглят и остават недостъпни за хората от Запада? На вас разказах толкова много, защото виждам, че искате да изучавате нашата наука не от любопитство, а от дълбоко желание на душата.

В следговора на „Долината на златните тронове“ бе посочено, че мълчанието е „акустичния аналог на тъмнината“. И тъй като Черното слънце зад златото винаги иска жертва, в споделената история виждаме много добра илюстрация на това как „да мълчиш“ е „да жертваш желанието си да говориш“, така опазвайки „златната рецепта“ чрез (своего рода) „финт“. Не може да съществува тайна без това „жертвоприношение“, не може да съществува воал, освен ако не съумееш да запазиш мълчание. Тайната е казана само веднъж и е предадена от баща на син. Огромна част от него касае една друга интимност с жертвения олтар: огънят, който трябва да бъде поставен на него. Практикуващият лекар жертва сексуалността си, за да може да изготвя златното хапче. Връзката между сексуалността и огъня бе загатната в екскурса за вълшебната лампа на Аладин, но тук виждаме директната корелация в живота по отношение на златото и тайната, която придава на афоризма „мълчанието е злато“ още по-буквален смисъл.[51] Ако ти жертваш този аспект на огъня си и запазиш мълчание – ти имаш злато и подхранваш живота. Тук има твърде много нива, в които ако се отклоним, няма да приключим скоро, затова този път ще пропуснем, защото отдавна съм прекалил. Красимира Байчинска обаче има да ни каже още нещо за мълчанието, преди да продължим, така че следващото отново е цитат от „Златното момиче“:

В примитивните ритуали на инициация, затваряли момчетата в колиба и те трябвало да мълчат. Думите „мистицизъм“ и „мистично“ имат общ корен, който означава „да си затварям устата“. Когато се констелира някакво объркващо и емоционално латентно съдържание на несъзнаваното, е много важно да можем да го удържим. Това означава да постигнем известна степен на отстраненост, да можем да го наблюдаваме. Наблюдението изисква да не бързаме[52]. Трябва да станем мълчалив свидетел. Той не говори и не оценява. Защото всяка прибързана оценка на онова, което е спонтанно, не може да бъде вярна. Сещаме се за героинята в „Златното момиче“. Тя мълчаливо наблюдава потока на реката, който крие изненади. Не бърза както нейната сестра, а внимателно наблюдава. За да наблюдаваме се нуждаем от мълчание и спокойствие. Само така можем да променим потока на нашите емоции.[53]

Мълчаливото наблюдение е ценно не само когато трябва да удържим и овладеем негативните си емоции. То е правилна нагласа към всички недостатъчно отчетливи, смътни духовни съдържания на нашата психика. Така например, всяка креативна идея също трябва да бъде износена в мълчание, преди да бъде споделена. Човек може да изтърпи критични бележки за това, което е създал, когато „детето“ е родено, но не и преди това, когато то е още в утробата, оформено само донякъде.

Мълчанието е особено важен момент във всеки креативен акт. Прекалено много приказки убиват това, което творецът трябва да износи в утробата си. Прекалено многото светлина убива образа, който се заражда в дълбините на несъзнаваното – често словото е все още на път да се роди, като в добрата поезия... Особено важно е да запазим мълчание и тайна в края на творческия акт.

Мълчанието и тайната са толкова свързани със златото и окултните му функции в историята на човешката цивилизация, че за да осъзнаем магнитуда на нещата е нужно отново да навлезем в немалък страничен тесерактен коридор...

Free Joomla Extensions

Тесерактно отклонение към Axis Mundi