National Treasure

Ник Кейдж във времената, в които все още Дисни го наемаше за филми :D

Още на плаката на продукцията виждаме достатъчно ключови неща – Слънцето, огъня, черпите (смърт), око[1] и ръка с highlight на часовника [(времето) имащ немалка роля в сюжета] – всичко в черно-жълти тонове.

Още в началото виждаме познатото дърво, ударено от светкавица от студиото на Джери Брукхаймър, отговорно и за „Карибски пирати“, което ни вдъхва вяра за поредна доза синхроемисии.

Филмът започва с момче, което открива черно-златна книга, в която се говори за съкровище.

Сигурно ще останете шокирани, но тайната се предава само по бащина линия.

В случая дядото на малкия Бен Гейтс е този, който разказва легендата.

През вековете това съкровище попада в ръцете на тамплиерите, които го откриват в подземието на Соломоновия храм. После е наследено от масоните, които се превърнали в „Бащите на нацията“ – създателите на Америка.

Бащата на Бен прекъсва интимното разказвачество между дядо и внук. Той не вярва във фамилната история и неглижира наследството си, но пък вкарва идеята за Глупака (и неговата връзка със златото) още в първите 5 мин.:

На практика целият филм отново разгръща мотива с „проблемния баща“, който е поколенчески, защото таткото на Бен прекъсва връзката с дядо му (т.е. своя собствен баща), след като вижда, че той пълни главата на сина му с „глупости“.

В следващия кадър Бен вече пораснал и търси съкровището в... Антарктика :) За да открие поредната улика, той пуска собствената си кръв и разбира, че...

... с което удряме джакпот за пореден път.

След като поредната улика казва, че следващата такава е на гърба на „Декларацията за независимостта“, бизнес партньорът на Бен – Иън (в ролята е Шон Бийн) – го измамва и иска да го убие. Разбира се, никой не може да убие героя на Ник Кейдж, освен Чък Норис, така че Иън се проваля и той самият умира накрая, защото както знаем – Шон умира във всеки свой филм.

Шегувам се, това е един от малкото филми, в които не умира. Все пак говорим за Дисни продукция, Bambi and stuff... duh!

Бен се опитва да предупреди властите за това, че някой иска да открадне „Декларацията за независимостта“ и предизвиква присмех. Остава неясно дали заради идеята, или заради перуката, която носи във филма. Всъщност Бен не е иманяр, той е Пазител на фамилната тайна и на самото съкровище, неговият интерес е исторически, той иска да извърви пътя, не се интересува от самото злато.

Мацката, която го отхвърля обаче, не е случайна и ще се превърне в негов romantic interest. Някои биха казали, че в даден момент си „подават ръка“ :D

Бен и приятелят му отиват в Библиотеката на конгреса и почват research, чрез който изучават всички детайли за това как се съхранява Декларацията и къде я реставрират. Научават това от книга, която се казва „The Earth System“. За мен това е многозначно, понеже златото изгражда системите на Земята, а чрез Декларацията те търсят улика за съкровище.

Открадват Декларацията, но биват разкрити и започват да бягат. На Бен му се налага да търси помощ от човека, от когото най не му се ще. Баща му (който живее зад черно-златна врата). Скарват се веднага на фона на часовник. Казват се тежки думи, касаещи родовата травма, но старият не иска и да чуе – той е единственият от фамилията, който не вярва в съкровището, не иска да си губи времето.

Не щеш ли, с „времето“ е свързана и уликата, до която ги води шифърът на гърба на „Декларацията за независимост“, за която им помага малко черно момченце (не питайте):

Думата „times“ изскача 2 пъти, а „сянката“ я броим за бонус

Следва синхромистичен оргазъм, в който „времето“ изскача 3 пъти в една сцена по 3 различни начина. Шифърът, касаещ „времето“, касае точния час на часовниковата кула на гърба на произволен Бенджамин[2]:

Бен няма лупа под ръка и ползва бутилка вода

Само че той няма стотачка и моли момичето в магазина да му заеме такава. Тя, разбира се, е „супер навита“ да даде стотачка на непознат, поради което на нашия герой му се налага да даде гарант...

Така виждаме как шифър за времето бива разкрит чрез времето („Rolex“-а) и той отново води до времето (часовниковата кула на банкнотата).

Така те отиват до реалната часовникова кула с черно-златен циферблат. В точен час кулата хвърля сянка на определено място в стената, откъдето трябва да се извади тухла, в която има специални очила, чрез които се чете картата на гърба на Декларацията.

Лошкото Иън се намесва, намествайки го както на team Бен, така и на ФБР. Дори отвлича обичания татко на Бен.

След драматични обрати, тунелът към съкровището се оказва зад гроб на масон от Сините степени. Тунелът води до подземие, до което се слиза по дълго и спираловидно дървено стълбище, но междувременно тази Бездна взима жертви. Междувременно ролите се разменят и този път мацката трябва да подаде ръка на Бен:

После той пак ѝ подава ръка и т.н., и т.н. Единствената подадена ръка, която ни интересува обаче, е тази между баща и син. Двамата заработват заедно и успяват да заблудят синеокия лошко да си тръгне, убеждавайки го, че съкровището е другаде. Той ги изоставя в подземието и евентуално те ще могат сами да се радват на жълтиците като чичо Скрудж. Бен осветява с огнената факла и го виждаме...

Нашата символична хамса съставена от ръка, око и светлина свършва своето. Всъщност той я упражнява през целия филм – винаги прави правилните наблюдения и взима точните решения в точния момент, което в крайна сметка му позволява, с помощта на баща му, да избутат с ръце вратата с окото:

Двамата започват да си плюят в устите и се сещат колко много държат един на друг, особено пред вида на това:

След като намира съкровището, Бен се предава на властите в лицето на масона-инспектор с пръстенчето, изигран от Харви Кайтел. Той самият му казва:

Бен е съгласен и не иска богатство за себе си, то трябва да е за хората:

Единственото, което желае, е приятелите му да бъдат оневинени, а семейството му да вземе заслужената родова слава, което стопля сърцето на баща му... Иска да задържи само историята.

Отказвайки се от всичко, Бен изиграва Глупака. Той стои пред маркерите, бележещи златото, защото той е златото.

National Treasure: Book of Secrets

Когато нещо спечели пари, Дисни задължително прави продължение.

Филмът започва с еднокрак човек, навявайки ни пиратски vibe.

И наистина пиратът се появява. В случая той е Джон Уилкс Бут – убиецът на Ейбрахам Линкълн. Виждаме го как занася тефтерче с шифър на предтеча на семейство Гейтс с молба за дешифровка. Тук сценаристите пак успяват да преплетат тройно идеята за времето, което става по особен начин.

Гейтс им казва, че дешифрирането не може да бъде осъществено без ключа към него. В случая този ключ е фразата:

„Дългът, който всички (мъже/хора) плащат“

Разбира се, става дума за смъртта/времето/Сатурн, което е синхромистично потвърдено веднага по два начина. Първо Гейтс казва, че дешифрирането „ще отнеме време“:

И второ: Бут веднага поглежда златния си часовник. Така имаме 3 податки за „време“ в рамките на секунди.

Докато кодът бива дешифриран, Бут убива президента и наранява крака си в пиратски маниер, а междувременно Гейтс разбира, че декодира карта за съкровище.

Гейтс се усеща, че са го approach-нали лошковци от Юга, които той разкрива:

Групата, търсеща златни съкровища, се казва „Рицарите на златния кръг“. Subtle as fuck.

След като Гейтс разкрива конспираторите, той бива застрелян от един от тях. Това става пред очите на сина на Гейтс, който той държи за ръка, докато умира. Т.е. случката е белязана от драмата между баща и син, подчертана от самата ключова фраза за откриване на съкровището: „Дългът, който всички плащаме“. Бащата с тайната умира пред камината с огъня, в който успява да хвърли откъснатите записки от предоставения му тефтер, а шифърът за кода, водещ до златното съкровище, е „death“. Във всичко това виждаме синхромистичната амалгама между концепциите за време, ръка, злат(н)о (съкровище), баща, смърт и огън.

Ако в първия филм Бен успява да излекува връзката с баща си, осигурявайки легендарното историческо наследство на семейство Гейтс чрез откритото масонско съкровище, то тук той е изправен пред предизвикателството да изчисти клевета върху фамилното име.

Бен води лекция за случилото се в нощта на убийството на Линкълн, за откъснатите и изгорени в огъня страници, които са предотвратили намирането на голямо златно съкровище от екстремистката групировка на Юга „Рицарите на златния кръг“, което е можело да доведе до загуба на Гражданската война от страна на Съюза. Човек от публиката става и казва, че той има единствената оцеляла страница от изгорения тефтер. Обгарянията съвпадат, а по написаното на страницата се загатва, че Томас Гейтс навярно е фигурата, планирала убийството на Линкълн. Реномето на фамилия Гейтс е заплашено. Но Ник Кейдж не може да остави нещата така. Той моли баща си да му разкаже още веднъж историята на прадядо си и те я пресътворяват помежду си, на който етап вече няма смисъл да ви подчертавам ключовите думи:

Това, което не виждате, е, че на заден фон има часовник и глобус на Земята, съпровождащи нашия (вече почти постоянен) синхроамок :Р

Почва събиране на улики и random-просмуквания на познати теми, които ги отвеждат до Статуята на свободата в Париж. Там нашите момчета се сблъскват с Пазителите в синьо, които помагат на quest-а по откриването на съкровището (it’s what they do if they like you). Оттам в Лондон, където: извличат шифър от дървеното бюро на кралицата (тогава още е била жива), при което в едно от чекмеджетата зърваме нещо като черно-златно Слънце (?); имаме негласни референции към лайното + нападение от кучета, така вкарвайки още четири идеи от синхрокартата ни, докато ние не можем да излезем от константния си синхроекстаз. Всички вече треперим и не искате да спирам, нали, ха-ха!?

В бюрото откриват половин дървена дъска с ацтекски символи на нея. Те могат да бъдат разчетени само от майката на Бен, с която баща ѝ не се е виждал от 32 години. Така Бен се превръща в мост за следващия етап от спасяването на баща си от Бездната – повторното му свързване с бившата му съпруга, с която се мразят. Разбирайки историята назад, шокиращо, той се оказва липсващ баща (търсещ съкровището от първия филм) и цялата тежест по отглеждането на Бен е падало на нея. Абе казах ви, че всичко това със „спасяването на бащата“ е дълъг и бавен процес – в случая отнема вече времетраенето на 2 филма!

Майката разчита дървената плочка на олмеките: „Намери благородната птица, подай ѝ ръка и нека те отведе в свещения храм“. Става ясно, че се търси легендарният Златен град, който се определя като „центъра на света“, поредният претендент за нашата Axis Mundi.

Пътят дотам минава през друг център на wannabe Axis Mundi – Овалния кабинет :Р Там има друго дървено бюро с нов шифър, който обаче липсва. Оказва се, че само президентът има достъп до т. нар. „Книга на тайните“, в която е обяснено какво се е случило с другата част от шифъра, и за целта Ник Кейдж ще отвлича президента, за да спаси нацията :Р

Речено-сторено. Самият президент разбира ситуацията му. Ник Кейдж е непоколебим, бивайки стожер за правилните ценности:

Той поставя корена на първо място. Когато кръвта напои земята, личността става част от митотворчеството, става част от „съкровището“ и чудото на това „тази земя да я има“. Да изчисти името си обаче не е достатъчна причина, за да надзърне в „Книга на тайните“. Така че президентът го пита „каква причина още имаш за това“. Ник Кейдж тропва още „корен“ на масата: „Защото най-вероятно ще ни помогне да открием най-голямото индианско съкровище на всички времена. Голяма част от една отдавна изгубена култура. Можете да върнете тази история на потомците ѝ. А и защото сте Президент на Съединените щати, сър. Дали защото ви е присъщо, или защото сте положили клетва да защитавате конституцията, или заради тежестта на историята, която носите, вярвам, че сте почтен човек“. Т.е. пиратът влиза на краля с defending the heritage royal type of shit :Р

Шокиращо (знам), но се оказва, че президентът има душа и помага на Бен.

Той намира следващите улики и отборът продължава напред, заедно с врага им, с когото са принудени да работят, точно като в първа част (въздъх).

Стигат до мястото, което се оказва планинския масив „Черните хълмове“, където в миналото е имало златна треска[3]. Разкриват входа към Златния град чрез поливане на скалите с вода (facepalm). Пред самата скала, водеща до подземието чуваме и последната улика, която звучи по следния начин: „Поднеси ръката си към сърцето на воина“. Това става в кадър, в който виждаме отново връзката между ръката и сърцето:

В подземието започват капаните, охарактеризиращи всичко, свързано със „златни съкровища“. Ед Харис (играещ лошия във филма) се изразява по удачен синхромистичен начин:

Anyway, самият вход към златното съкровище е през водопади (класика), след което златният град се разкрива...

Междувременно бащата и майката на Бен изчистват връзката си и отново са влюбени, и всички герои си подават ръка няколко пъти, докато висят от Бездната – все обичайни неща.

Открит е цял златен град, непознат за науката. Всички ликуват, а Бен получава лично поздравление от президента:

Компресията и приносът, предложени от рода му в името на нацията, се отпечатва върху земята, той получава признание от „краля“. Гейтс изчиства името на предтечата си и оставя своето завинаги в историята.

Партньорът му пък получава червено Ферари, което е „TAX FREE“, защото златото е освободено от данъци if you know what I mean. Докоснатите от краля имат суверенитет.

National Treasure: Edge of History

След 15 г. в development hell, Дисни успява да се издъни и да не спечели пари от работещ франчайз (стават все по-добри в това btw).

Става дума за сериала „Edge of History“, който се развива във вселената на „National Treasure“, без Ник Кейдж обаче, защото негова философия е да се снима ако ще само в нискобюджетни продукции, но никога за телевизия. Вместо него има сложена няква латино кифла с 2 изражения на лицето, но пък притежаваща най-важното днес – точния цвят на кожата, подходящ за „коректността“, обладала психиката на американското общество. Ergo – 10 епизода woke puke party за нелегална емигрантка, драги читатели, на това се подлагам, за да ги има тея редове! Горкичкият аз!

Поставеното лице се зове „Джес“, тя е новият Бен Гейтс на вече пометналия франчайз. И на двата плаката виждаме огнените черно-златни цветове, наред със Слънцето и нашия (тук вписан) символ.

Сега...

От филмите и (особено) сериала виждаме нещо, което е бегло споменато и в първата част от следговора на „Долината на златните тронове“. Става ясно, че има игра в Играта по „откриване на съкровища“, точно както има и скрита игра в съдебната система например[4]. Архитектурата ѝ (видна от всички филми за съкровища) много наподобява quest, в който се търсят поредица от улики, играещи ролята на „сито“, което да отсее „наистина достойния“. Т.е. тя имитира индивидуалното hero’s journey, но в по-разширен и обикновено отборен формат. Този формат съществува от хилядолетия и има различно значение и проявления на различните пластове от реалността. Най-малкото защото много духове на предци участват в това, помагайки или пречейки по различни начини, за да се освободят дадени истории и те да не тежат на корена. Има го сечението и с Планетарния дух, който ръководи съотношението между златото, което трябва да излиза на повърхността и това, което трябва да остане в земята/водата. Всичко това е много обвързано с тайминг на случване, защото, ако досега не сте разбрали, златото е свързано с времето. Различни игри възникват в различен етап от историята и разплитането на тези истории обикновено отнема период, който е много по-голям от един човешки живот. Това са или поколенчески неща, или събития, променящи лицето на цяла нация (и разбирането за това „какво е представлявала тя“), или средство за вдигане на нови империи[5]. Респективно откриването на дадено съкровище значи различни неща на различните нива на Играта. От това се формират доста комплексни наративи, които си имат свои специфики в зависимост конкретния депозит злато/знание[6]. Понякога случилото се пробива до колективния фокус[7], понякога засяга тесен кръг от индивиди, в който случай събитието остава в масовото несъзнавано. Естествено, в това са въвлечени много различни отбори[8]. Всеки отбор се състои от немалко тленни и нетленни членове, защото (най-малкото) знанието, необходимо за направата на капаните, и начинът, по който съкровището поддържа геометрията на даден ареал (създавайки подземни/подводни джобове от светлина), изисква доста знания и достъп. Тези депозити винаги възникват или биват изваждани наяве с някаква по-висша цел, дори това (понякога) да не е съзнателно достояние на физическата група, отговорна за създаването/изваждането на депозита.

На това лежи и сюжетът на „National Treasure: Edge of History“.

Във филма се търси съкровище и се признава, че то представлява игра, датираща от Древен Египет. Едно от интересните неща тук е, че имаме налице и тайно общество, което унищожава съкровищата именно за да се потулва дадена история, което е на пръв поглед „контраинтуитивно“, но ако се замислите, ще видите, че всъщност е доста логично, защото при правилно изпълнение на процедурата, тя е способна да отреже корена на цяла цивилизация. Този тип действия също имат различни проявления и своята си мотивация. Така например в сериала дъщеря и баща имат лична мисия да опазят съкровище, като форма на тяхно фамилно задължение, те са „Пазителите“; „лошите“ пък се опитват да унищожат съкровището, за да запазят статуквото и истината да не излезе наяве. Т.е. виждаме неочакван plot, касаещ фракция, искаща златото да остане в земята. Без оглед на причините и наглед с наративно негативна роля, такава фракция може несъзнателно да подпомага Планетарния дух, за когото златото е живо само когато е в земята. По този начин подобна група може да изпълнява ролята на Пазители, прибиращи златни депозити в подземия, подобно на споделеното в следговора по линия на джуджетата, Аладин, Али Баба, пиратите и т.н. Т.е. самият отбор може да има едни съзнателни мотиви, но зад тях да стои по-широка окултна рамка, която самите играчи да не осъзнават и в крайна сметка да останат използвани за нещо друго. По този начин разбирате, че е много трудно да се каже „кое е добро“ и „кое лошо“. Накратко, в тази игра е комплексно и шарено и бъдете сигурни, че механиката в сериала отговаря на реалността. Т.е. в gameplay-а ѝ има много особености и скрити аспекти, отразяващи характеристиките и природата на самото злато.

„Edge of History“ започва с историята за съкровището на император Монтесума II и конкистадора Кортес. През 16 век завоевателите нахлуват в Мексико и унищожават ацтеките. Масоните обаче разбират, че група жени Пазители – „Дъщерите на Пернатата змия“ – са скрили съкровището. Символът на това сестринство, разбира се, е Слънцето...

... и членките му разделили уликите за местоположението на златото чрез шифри, вложени в 3 куба – по един за инките, маите и ацтеките, които трябвало да се съберат отново, след като конкистадорите си отидат, за да може индианската цивилизация отново да се ползва от съкровището:

Кубове, като формата на Слънцето, водещи до земния му свидетел – златото. Удачно.

Узнаваме, че златото е скрито именно заради нашествието на Кортес, с което се разкрива и определен тип механика – нещо трябва да остане на тъмно, за да се превърне в корен в критичен за дадена цивилизация момент. Стволът бива заличен, но коренът остава и евентуално от него може отново да поникне дърво. Отсеченият ствол може да забави неимоверно наративното развитие на дадена култура или да я погуби напълно, но поне историята ѝ се консервира. Повярвайте, случвало се е хиляди пъти в човешката история.

Оказва се, че всъщност бащата на Джес е този, намерил първия куб, който, разбира се, е черно-златен:

Той явно е бил вманиачен в търсенето на съкровището, защото, както виждаме, жена му го обвинява в това, че съсипва семейството си заради него. Т.е. бащата на главната героиня влиза в калъпа на класиката в жанра – той е липсващ, забъркал се е с грешните хора и го преследват. Уж загива в пожар (огън) и Джес израства без него през целия си съзнателен 21-годишен живот, вярвайки, че е мъртъв. В зряла възраст губи и майка си, с която в миналото успява да избяга в последния момент, когато е била бебе. Последното важно за нея е, че докато бягат, тя зарича Джес „никога да не става като баща си“, за да не останат никакви съмнения у целокупното американско население кой е „добрият“ и кой „лошият“ пол в днешно време.

Джес е много добра в разчитането на шифри. Завършила е някакво училище „Oak Prep“[9] и мечтата ѝ е да работи в криптографския отдел на ФБР. Отбелязано е специално, че тя има много набито око, и забелязва неща, които други не успяват. Нещо, което майка ѝ ѝ е казала, че е наследила от баща си.

Вместо във ФБР обаче, Джес работи за компания, осигуряваща складови помещения за багаж на техни клиенти. Сигурно като метафора, че тя самата носи (семеен) „багаж“, уау...

Един такъв клиент с фалшивото име „Iam Phasma“ спира да плаща наема си и тя трябва да отвори помещението му. Пичът, чието име в превод означава „Аз съм Призрак“ се оказва масон, а Джес хваща всевиждащото око на син фон, чийто произход вече знаем.

Като задание от шефа си, Джес открива собственика – застаряващия Харви Кайтел от първите два филма (за fan service), който ще я вкара в играта със съкровището. Първата ни импресия за него са пясъчен и ръчен часовник, защото той е Пазителят на тайните на времето, в които е на път да посвети random латино кукличка, която му е дошла на гости, за да му каже да си плати наема на гаража. Мотивацията му е именно, че „няма много време“ и тайната ще умре с него, ако не я предаде на първия random-лия с огърлица от магазина за левче.

Правя си труда да обясня всичко това, за да разберете най-накрая аксиомата: ако сценарият е писан и режисиран от феминистка, то той със сигурност ще изкъртва с дълбочина.

Ветеранът Кайтел забелязва огърлицата със Слънце на врата на Джес (завет от баща ѝ) и обяснява, че тя се носи от членовете на датираща от векове тайна мрежа, защитници на съкровища. Тя представлява древна клетва за „изравянето“ на древната история на цели цивилизации. Т.е. носещият я се посвещава на разкритие на скритото.

Yo, eyes on the neckless!

Малко по малко тя разбира, че не знае нищо за баща си, защото мама не ѝ е казала каквото и да е съществено за него, и постепенно тя започва да разплита неговото скрито наследство.

По пътя към реалната история на баща ѝ, тя се сблъсква с Лиъм – внука на героя на Харви Кайтел. Той заклева Джес да изпълни неговото последно желание, преди да бъде убит (на следващия ден) – да му предаде писмо. В него има снимка на Лиъм и баща му, хванати за ръка, с дядо на фон в кварталната масонска ложа:

На гърба на снимката пише:

„Време“, „сърце“ и „ръка“ изскачат в контекст на нарушената връзка по мъжка линия (баща/син/дядо), а на този етап би трябвало да сте разбрали, че тук има само един човек, който разбира от шифри в тази история, и това съм аз. Бухахаха!

На практика в целия сериал става дума за изгубените и неразбрани бащи. Самият герой на Кайтел казва нещо мъдро... Че „на някои мъже им се налага да правят това, което се счита за грешно, за да постигнат това, което са знаели, че е правилно“. Макар това да звучи като фалцираната версия на йезуитщината „целта оправдава средствата“, на мен ми се ще да го видим като начина, по който понякога изглежда отстрани интегрираната хамса за останалите. Героят на Кайтел е бил такъв баща и дядо, таткото на Джес също. Респективно Джес смята баща си за мъртъв, а романтичният ѝ партньор Лиъм е скъсал връзката с дядо си, защото го обвинява за смъртта на баща си[10], поради което последният умира с угризения. Той иска да изчисти това, макар и посмъртно, пращайки го на лов за съкровище. Джес и Лиъм са свързани от обща семейна травма с бащата. Досега видяхме многократно, че такова приключение винаги лекува мъжките кръвни връзки, защото златното съкровище е еманацията на изгубения Ян, който трябва да бъде открит. Затова и бащата на Джес ѝ оставя огърлица със Слънце като улика за това „коя е наистина тя“. Т.е. въпреки цялата феминистка пропаганда в сериала (която ви спестявам) историята продължава да се върти около Слънцето (Ян), защото момичето и момчето са загубили бащите си. Другото е просто архетипно погрешно и сценаристите съобразително са решили да запазят основната митологична тропа непокътната, понеже инак няма да бъдат докоснати правилните наративни струни.

Джес почва да следва следите, защото все пак се намираме във франчайза „National Treasure“, макар и да става въпрос за евтината му „One Tree Hill“-версия. Ох, тук има твърде много специфични референции, които човек трябва да знае, за да му е смешно...

Regardless!

Тя първо трябва да отиде в масонската ложа от снимката, която се охранява от лъвове за Пазители.

Джес прави тайното масонско ръкостискане с Пазителя на ложата (защото всяка random латино жена знае всичко) и бива допусната до залата.

Тя намира черно-златния куб от баща ѝ в една от кралскосините сфери с нарисувано Слънце (но символизираща Земята), стоящи върху колоните Яхин и Воаз:

Разбира се, сферата стои върху венчелистчетата на нашия „син“ (в случая златен) лотос

Трудно ми е да обясня синхромистичната компресия в кадър, в който във вътрешността на синята Земя със Слънцето (стояща върху лотоса) има черно-златен куб (сам по себе си съкровище), взет от ръцете на главната героиня, носеща часовник, затова няма да го правя и ще ви оставя да видите сами тези неща. Само ще подскажа, че това се случва в присъствието на черната ѝ приятелка със златни обеци и „X“ на главата, носеща леопардов принт на пуловера и телефона си, насочващ ни още веднъж към идеята за коткоподобните Пазители.

В играта се появява един от главните играчи на противниковия отбор. Застаряващата Катрин Зита-Джоунс, която в сериала е кръстена „Били“ и се води „кралицата на криптовалутите“. Не знам дали продуцентите са БИЛИ наясно, че това няма да помогне на продукцията, но въпреки това тя е там.

Знам, остроумието ми няма граници.

Били е загубила брат си в търсенето на съкровището, което е поредната травма с мъж в живота на играч, замесен в търсенето на златото. Чрез нейния персонаж е формулирана сентенция, свързана с цикличния живот на съкровищата и тайните. Тя правилно отбелязва пред нетърпеливия ѝ работодател, че „хора умират и неща, които са били скрити в продължение на десетилетия изведнъж се намират“ (подсказвайки му така „да има търпение“). По метафоричен начин това ни насочва към по-рано казаното, че някои депозити биват имплантирани с идеята за „дълга игра“ и освобождаването на определени истории спомага раздвижването на главната такава.

Били отвлича безличен приятел на Джес, колекциониращ маратонки (power to the screenwritress!) и я изнудва да предаде черно-златния куб. Преди това да се случи, тя разбира, че това всъщност е кутия-пъзел. Бърка стилизирания златен кръг с точката с око, защото вече знаете, че той символизира и това...

... пък и Слънцето е в центъра, така че не е в огромна грешка. Както знаем, нелегалните латиноси са всеизвестни със своето високо IQ, така че Джес буквално отваря кутия с непозната писменост за 20 сек., докато пътува в градския транспорт. От вътрешната страна на плочките на разпадналия се куб има фрагменти от карта, част от които са сини. Черната ѝ приятелка с телефона снима различните плочки, за да не са капо, преди да предадат реликвата на Били. Срещата за размяна на куба срещу retard-ирания ѝ приятел се случва на историческа забележителност – кораба с прякор „Тихоокеанският пират“. Минава в полза на лошите, въпреки „добрия план“ на тийнейджърите „да измамят мафията“.

Нашата лисичка обаче има turbo отворено трето око[11] и не се нуждае от куба, за да е минимум една крачка пред цял екип с нужната техника и финансиране. Тя има мечта, а те просто са – I don’t know – написани от сценаристите неправдоподобно? :D

Идва момента от сериала, в който започва психоемоционален петинг между Джес и Лиъм (и всичките им приятели). Формира се отбор. Той ѝ показва скрита стая в кабинета на дядо му и университетски доклад на испански, който е стартирал търсенето на съкровището за фамилията на Лиъм, в резултат на което губи тати и къса връзка с деди (написано на кирилица). Авторът на доклада е... майката на Джес, която уж няма нищо общо с търсенето на съкровища и цял живот е наливала hate към баща ѝ, който търсил съкровище. Сега обаче става ясно, че майката на Джес му е втълпила идеята in the first place и той е единственият, който я защитава, когато тя изнася доклад пред академична аудитория (изсмиваща се на теориите ѝ за съкровището). Така че сега Supergirl се бори не само за наследството на баща си, но и на майка си. Go figure, нали ви казах, че семейните тайни са най-страшни...

Почва търсене в тайната стая на деди. Търсят се другите 2 куба от картата. Събраните улики от дядото водят към Краля... Елвис[12], чийто лейбъл се казва „Sun Records“, и има за лого Слънце и петел. Излиза, че пра-пра-пра-прабаба му е била индианка и явно е била носителка на поколенческа тайна, касаеща съкровището. Отборът се отправя към Грейсленд, където трябва да открие тайната стая на Елвис, в която има улика на една от неговите златни плочи...

... която има формата на коооой симвооол... и отговор не чакам :D

Има записано тайно съобщение наопаки със следващата улика, в която са замесени кучета, но наистина не ми се обяснява...

Междувременно Били разбира за уликата, защото има всичките ресурси на света и подслушва телефона на инак гениалната емигрантка. Тя вече има 2 куба и се запътва към третия чрез откраднатата улика от Краля. Имаме и сцена с инвеститорите си в Ню Йорк – все стари мъже, които стоят зад отбора ѝ, търсещ съкровището. Тайна фракция, казваща се „Cras Est Nostrum“, което ще ви преведа, защото, когато имам интернет, знам латински: „Утрешният ден е наш“.

Ууу, колко масонско!

Били работи за „Cras Est Nostrum“, но същевременно им се кара ядосана, защото е жена, а те се съмняват в нея и всички гледат виновно надолу, когато тя говори. Играчи от фракцията впоследствие я нападат, за да ѝ вземат двата куба, и бодигардът ѝ (който всъщност е жена) самостоятелно пребива двама обучени да се бият мъже. Споменавам го, за да разберете, че сериалът е пълен със сцени, отразяващи механиката на реалния свят, поради което го препоръчвам.

Били решава да смени подхода и се опитва да се сближи с Джес. Опитва да я закачи с историята, че е познавала баща ѝ, който е работил с покойния ѝ брат, и всички заедно са търсили съкровището преди 20 г. Тази залъгалка се случва в ресторант, чийто фон в златно показва нашия символ и хералдическата лилия едновременно, така изваждайки на преден план още синхромистичен контекст:

Точка на сближаване е фактът, че същият човек, убил брата на Били, е убил и бащата на Джес – търсач на съкровища на име Салазар. Отнема 1 епизод на латино гения... не! О, не, съжалявам – половин епизод, за да разбере, че Били лъже и отборите са отново ясно разграничени. Джесита рискува вечна депортация, но се връща в Мексико, за да се конфронтира със Салазар. Търси го в... къде може да го търси, освен в мексиканския затвор? :Р

Затворникът обаче се оказва... баща ѝ, който през цялото време е бил жив, защото просто е в Бездната (маскирана тук като „мексикански затвор“) и е нямал Wi-Fi, за да ѝ съобщи това. Family reunion.

Баща ѝ е отчасти прав, казвайки ѝ, че това съкровище е по-важно от всеки един индивид, защото касае цели нации и тяхното собствено наследство и корен. Той е обсебен от съкровището, а малката пикла реве, че за нея би било по-важно да има баща. Емиии... сигурно е така. But life is tough girl! Баща ѝ изобщо не чува безполезното ѝ хленчене, защото не е нейният emotional support animal; той само нарежда нови улики, а тя циври, че не е послушала майка си „да не става като баща си“, който е изконсумиран от гравитацията на черната дупка зад златото. Побягва обляна в сълзи, вече не иска да чуе и за баща си, и съкровището, което е на път да провали и нейния живот. Съобщава на приятелите си, че се отказва от търсенето, които са я последвали чак до Мексико заради капризите ѝ. Отнема 20 сек. екранно време на бившето ѝ гадже (азиатец) да я убеди, че така не може. Тя преосмисля океана от емоции, който видяхме да преживява допреди минута, и е решена да открие съкровището, а ние вече официално разбираме, че се намираме в латино драма на Дисни.

Джесита бързо намира локацията на 3-я син куб – манастир в Мексико на първата монахиня-феминистка. Кубът е направен от какво? Лапис лазули – камъкът, от който се е правило Окото на Хор в Древен Египет. За разкош, той има и златни нюанси:

Вече притежавайки и трите куба, тийм „Мèхико“ може да ги разгъне и сглоби вътрешната им страна в карта:

„Шокиращо“ картата разкрива дърво с увита около него змия и „Х“ в средата на ствола му – точно където на нашата синхромистична карта излиза огън, както съм „виждал“, че се случва, когато под дъба има злато. Пропуснах ли да кажа къде е наредена картата от децата?

Пред шибана камина с огън, имайки предвид, че се намират в апартамент през лятото в Мексико!

Оказва се, че въпреки почти свръхестествените си сили да разчита сложни древни шифри на загубени езици почти за секунди, този път Wonder Woman не може да се справи. Нужен е баща ѝ. Така че следва нелеп prison break-епизод, в който 21-годишна мексиканка, бившето ѝ гадже азиатец, негърка-хакерка, и някакъв неопределен пич, който колекционира маратонки, ще проникнат в строго охраняван мексикански затвор и ще измъкнат затворник отвътре. За такъв сценарий се искат топки, така че може би сценаристката е „транс жена“ – т.е. някога е била мъж и помни какво е претенции и реалният тестостерон зад тях да се разминават драматично.

Длъжен съм да продължа докрай, нали?...

Баща и дъщеря се оказват пред дървото, в което тати е скрил тайния си дневник. Разбират, че „Салазар“ не е име на конкретен човек, а воал, под който се крие цял отбор от индивиди – група от търсачи на съкровища, датираща от Древен Египет. Въпреки че пращят от мозък, Били ги улавя, преди да започнат да решават проблеми, свързани с квантовата физика, глобалното застудяване и смисъла на живота. Само ако имаха още няколко минути и щяхме да знаем всичко...

В последния епизод става ясно, че Били е именно от споменатата фракция на „унищожителите на съкровища“. Джес и баща ѝ са Пазителите на имането и е техен дълг да го защитят. Били убива убиеца на брат ѝ (защото колкото и феминистки да е сериалът, всичко около златото е свързано с мъжкото) и всички се докопват до изгубения храм, който се оказва до река Мисисипи. Наоколо има статуи на койоти, за които бащата на Джес изрично казва, че в северноамериканската култура са trickster-и (вярно е). Те бележат капаните на мястото. Част от хората на Били умират в тези капани, а нашите дебнат подходящия момент. Уви, те също попадат в такъв и са затворени в клетка, където във вече познат стил мъжката фигура зад решетки признава, че е Глупак:

В контекста на „Глупака“, няколко секунди по-късно в епизода се споменава за пръв път и „лайното“.

It was about time.

Съкращавам пълнежа и казвам, че нашите стигат до входа на съкровището:

Не сте малки вече...

Минават последния пъзел и баща и дъщеря стигат до заветната цел, ликуващи.

Отвъд наивността и идеологията в сериала, той стана повод да видя в РСВ, че достигането на камерата/депозита със златото (като външен наратив) репрезентира метафорично достигането на някаква реално съществуваща сакрална част от вътрешното пространство. Преживях го като „палати от светлина“, откъдето могат да се правят промени в личния наратив на човек (и този на генетичното коляно), защото дори в самия сериал се казва, че едно такова съкровище винаги променя историята и статуквото. Т.е. онова, което се узнава чрез разкритието му, повдига даден воал и неминуемо променя досегашния консенсус за „истина“, около който се е завъртало проявеното, и начина, по който сме го виждали до този момент.[13] Проекцията в тялото на тази инак по-широка истина, касаеща реалността, са именно тези „палати“ – реалното пространство, от което може да се излекува бащата, мястото, откъдето извира и цялата идея „да спасиш баща си от Бездната“ и да излекуваш ДНК-то си. Не съм чел старокитайските текстове с такова око, търсейки това конкретно сечение, че да ми направи конкретно впечатление, но съм сигурен, че даоистите знаят за тези „златни палати“ и връзката им с личното съкровище, което всеки жив индивид има заровено като проекция, за да е жив телесният му елементал[14]. Тъй като това вътрешно пространство и личното злато са есенциално свързани, промените в него се отразяват и във фината вибрация на златото в земята. Така то може да бъде своего рода „магическа антена“, която да има реален ефект върху земните възли на коляното на даден човек. Знам, че достъпът до това пространство и свършената работа там, може да развърже поколенчески мисловни модели, конкретно свързани с ДНК, а проекцията на тази „вътрешна камера“ в лицето на златото може да преструктурира паметта на самата земя относно това коляно и да освободи целия багаж, който тя самата също носи по отношение на него. В крайна сметка златото е свързано със структурния фундамент, върху който съществува всичко, затова всяко разкритие, свързано с него, е символично от гледна точка на несъзнаваното, неговото разкриване и тоталната промяна на реалността след повдигането на този воал. На лично ниво тези трансформации са винаги по-отчетливи, отколкото на колективното такова, но предполагам разбирате „защо това е така“ (или поне „защо изглежда, че е така на пръв поглед“).

За да се върна на метафорите, заложени в самия сериал, за мен бе интересно да видя, че в подземната камера се разиграва крайната митология за „спасяването на бащата“, ръката и окото. Аналогията е, че достъпът до споменатото вътрешно алхимично пространство въвлича hero’s journey, активиращо именно тези архетипи.

След прегръдката между баща и дъщеря при първоначалния екстаз от намирането на съкровището, единственият ги придружаващ персонаж (Лиъм) активира своята собствена травма по мъжка линия и веднага си припомня жертвите, които той е направил:

Докато се наслаждават на епохалното откритие, избухва взрив и бащата е затиснат от камък, вижда се само...

... ръката му...

Следва интересна поредица от кадри, в която виждаме, че след като е освободен от тежестта, тегнеща над него (под формата на канара имам предвид), бащата е ранен на нивото на третото око...

... а един от златните тотеми там ни е недвусмислено показан като имащ здраво такова...

Прочитът е ясен – бащата в Бездната е с наранено трето око, защото той не може да вижда актуално. Ръката му моли за помощ и стърчи над Void-а, но по-голямата част е погълната. Златото е идеалът, то е светлината, която третото око може да еманира, но неразбраната скрита гравитация зад него повлича надолу, защото обикновено има злоупотреба, свързана с времето или по-точно – с неговата инвестиция. Дали времето на бащата е било инвестирано в подхранването на корена, или в черни дупки, които отварят рани, вместо да ги лекуват?

Така че колкото и да е тъп, „Edge of History“ разкрива интересна архитектура, касаеща златните съкровища – игрите около тях. Напълно логично е, златото, чиято природа е изцяло определена от качествата на Бялото и Черното слънце, да създава истории около себе си, касаещи отбори, които също биват охарактеризирани от Бялото и Черното слънце. Единият отбор иска съкровището да излезе наяве, за да генерира още истории, а другият иска да го унищожи, за да предотврати разказвачество от нов тип, което би отворило още канали към проявеното.

Същата структура имаме и в един малко известен сериал на телевизията с окото – „Blood & Treasure“.

На плаката виждаме цветовата кодировка на двата елемента, отговорни за скриването на съкровище – отляво синьо (за водата), отдясно оранжево (за огъня, отговорен за подземното царство/земя). Имаме скарабея, свързан с лайното, и сините лотоси по египетските колони, а самото лого на шоуто е в класически черно-златен сатен :Р

Сериалът разказва за ковчезите на Клеопатра и Марк Антоний, чието притежание и употреба представляват много специфична игра между различни тайни фракции от нацистко време. „Братството на змията“ иска да го опази, а терористична организация иска да го ползва за биооръжие. Дани МакНамара и Лекси Вазири (която изнася сериала на раменете си) са съответно агент на ФБР и професионална крадла и са главните действащи лица, които трябва да опазят наследството. Дани е нашият крал в сюжета, той стои на страната на реда и винаги е гласът на разума. Загубил е баща си. Таткото на Лекси, разбира се, е убит от лошия терорист в сюжета и тя е движена от бащината травма както във всеки себеуважаващ се филм за съкровище. Майката на Лекси пък се оказва бивш член на „Братството на змията“, а тя самата – генетичен потомък на Клеопатра. И двамата главни герои са без баща/корен, т.е. отново говорим за скрити семейни тайни, които теглят към несъзнаваното, отразено и от самото заглавие на продукцията „Blood & Treasure“. Защото вече трябва да сте се убедили, че винаги когато говорим за злато, става въпрос за много пролята кръв и кръвни/семейни връзки.

Нещата стават още по-интересни за нас, когато сериалът показва първото нахлуване на нацистите в гробницата, където виждаме доза сини лотоси на фреска...

... иии Черното слънце с лайняния златен скарабей в центъра си...

Разкритието на съкровището отнема изключително много животи. Само археоложката, която открива гробницата на Клеопатра in the first place, т.е. персонажът буквално ровещ в земята, е най-заземена да осъзнае, че трябва да се спре с обсесията по съкровището, иначе още и още хора ще умират. Тя, разбира се, е убита :)

Накрая се оказва, че благодетелят на Дани – Рийс – неговата бащина фигура, е убил не само биологичния му баща, но и е лицето с парите зад терористичната фракция, изготвяща биооръжие. Всъщност терористът се оказва негов нелегитимен син, който търси отмъщение срещу баща си. Всичко това е разкрито в епизод, наречен „Наследството на бащата“, така че продукцията много ясно осъзнава нишките, които плете. Разбира се, съкровището е спасено и добрите побеждават.

Вторият сезон на сериала вече почва да пуши, но правя почетно споменаване на първия, понеже той засяга структури ,отразени и в „Edge of History“, поради което смятам, че се превръща в източник на информация от несъзнаваното, засягащ естеството на фракциите и техните игри около дадени съкровища. Защото начинът, по който миналото вдига своите воали, винаги определя бъдещето.

Dora and the Lost City of Gold

Филмче по анимация, което никой над 12-годишна възраст не би искал да гледа, но точно затова няма претенции и е по-добър от напъващи се джендър-драми като „Edge of History“. В моя защита – бях длъжен да го гледам, просто защото се отнася до златото.

Историята започва с изказване на Лисичия съвет на Америките, в който се казва, че всичко във филма е вярно, освен че „лисицата краде“, което е „ужасен стереотип“.

Разбрах, че е препратка към основния антагонист на Дора в анимационния сериал, който е лисица в кралскосиня маска и ръкавици.

Споменавам го само защото е част от нашата синхромрежа като trickster. Interestingly enough, във филмчето казват именно, че лисицата не е такава, каквато я изкарват, така описвайки добре граничната ѝ природа.

Дора е момиченце, което обича приключения. Нейният най-добър приятел е маймунката ѝ, а този на Диего (братовчед ѝ) – ягуар (така запазвайки двата образа в динамиката на синхромрежата ни). Дора е израснала на ръба на джунглата и е чиста до наивност. Говори си с неодушевени предмети и е способна да се свърже с всичко, което на моменти я кара да изглежда инфантилно по карикатурен начин.

Родителите на Дора търсят Парапата – легендарния златен град (fictional, не си правете труда да търсите, wink). След като Дора доказва, че е непредпазлива (сигурно защото още е малко дете), мама и татко я оставят да ходи на училище в града и не я взимат със себе си на приключението по търсенето на Парапата. На Дора ѝ се налага да се впише в гимназията, където всички знаем – тече хормонална война. Момичето получава подигравки за наивността и добротата си, а братовчед ѝ се срамува от нея.

Един ден класът ѝ отива на посещение в музей, където децата се разделят по отбори и започват игра. Отборът намерил най-стария артефакт печели. Една от служителките на музея забелязва Дора и я води в подземие, където се подготвя древноегипетска експозиция, която още не е масово достъпна. Оказва се капан от фракция, търсеща съкровището, която ще ползва Дора за коз срещу родителите ѝ. Тя е отвлечена и качена в товарното отделение на самолет, заедно с „приятелите ѝ“, които не могат да се понасят един друг.

Вече в джунглата ги спасява близък на родителите ѝ. Влизат всички заедно в гъсталака да търсят родителите на Дора, които не отговарят на никого от 2 седмици. Т.е. имаме елемента за семейството и корена – малкото момиче трябва да ги спаси с чистото си сърце. Дора веднага намира маркировка на дърво, за което казва, че е семейният ѝ символ:

Кръг, чийто център тя докосва с пръста на ръката си, така създавайки точка в него.

За да не се колебаете за какво става въпрос, Дора вижда подобен златен идол в самото начало на филма.

Веднъж влезли в джунглата, започват легендите. Туземно племе се явява Пазителя на златния град Парапата. Те оставят своите тотеми навсякъде:

Виждаме Слънцето и череп под него, символизиращ смъртта (Черното слънце), за да е ясно, че мисията е „злато“

Древната поговорка в района гласяла: „Всеки, който търси Парапата, със сигурност ще загине“. Гарантирано мъдростта, която всеки 14-годишен би искал да чуе в нощната джунгла. И тъй като се търси съкровище, филмът отделя няколко минути на това, че един от персонажите иска да ака. Повярвайте, не се шегувам, идеята за лайното тук се просмуква по възможно най-буквалния начин. Копае се дупка за целта, измисля се песен за процеса, съобщава се на всички. Отнема 2-3 мин. екранно време. Намирам за удачно да кажа, че тези записки си водих, докато аз самия аках като tribute към случващото се на екрана. И не, нямам телевизор в тоалетната – нека остане енигма „как тогава?“!

Anyway, макар и за деца, филмът е legit funny, просто защото Дора е чиста и непредвидима до жизнерадостен и искрен смях. Очевидно сред сценаристите има такива с истинско чувство за хумор, което означава автоматично, че са мъже.

Ееее, какво сега?...

Добре, проверявам...

(пауза)

Да, ето 3-ма мъже.

Не се възмущавайте на мен! Сценаристите са толкова брутални, че са написали черния терорист във филма така, че да се страхува от маймуни! Fuckin bold! Казах ви, че е добро!

Та!

Щом има акане, има подхранване на земята и респективно корена. Така че това, което следва, е...

... още говорене за акане, хааааа-хахаха! Героите затъват в плаващи пясъци, но първоначално не разбират и когато вдигат краката си от пясъка, първоначално се чува звук от пърдене и почват шегите! Така докато някой не се усеща, че вече e до колене в... е, няма да го казвам :) Пясък.

Измъкват се. Срещат женската версия на Гандалф по старост. Жена, приличаща на пенсионирана германка, по-бяла от сняг, но по някаква причина говореща само на загубен латиноамерикански tribal. Разбира се, Дора го говори. Пенсионираната швейцарка има татуировка на Слънцето на ръката – символа на Пазителите на Парапата. Децата побягват, защото допреди това същите са ги стреляли с отровни стрели и по-лошото – предотвратяват акането на акащия персонаж, за който говорих преди малко.

Групата продължава търсенето на родителите на Дора. Налага им се да минат през поле с огромни лилави цветя все едно се намират в Кухата земя.

Та да, това беше леко неправдоподобен опит за „създаване на атмосфера“. Глупавият възрастен с тях докосва цветята, всички пръскат конфети и познайте... дълбок халюциногенен trip, в който всички почват да се виждат като анимирани :D

It’s a movie for the kiddies, people!

В резултат Дора буквално скача в Бездната. Братовчед ѝ най-накрая започва да изпитва топли чувства към нея и ѝ подава ръка. После пробват пак и скачат заедно, а от другата страна ги спасява другата част от отбора пак чрез тропата за „висене от ръба“. Което трябва да казва, че всички вече започват да работят заедно.

Тръгват през някаква планина и пропадат в подземен храм, чийто под навява познати форми. Един от задръстеняците натиска някаква ръчка и помещението почва да се пълни с вода. Избягват, но по някаква причина очите на Дора стават... сини. Влизат в основния храм, където ги чака златна статуя на маймуна:

Предстои последен тест за навлизане в дверите на реалния златен град. Има гатанка, която гласи:

Точно в този момент се появява лошият и поставя в ръцете на маймуната златна монета със Слънце върху нея, защото решава, че това е отговорът.

Под него обаче се отваря проход и той буквално пропада във вулканична Бездна.

При което имаме класическа сцена, в която момчето с часовника виси на ръба ѝ:

В този момент се появяват Пазителите, туземното племе, пазещо собствения си корен[15]. Оказва се, че бабичката от Холандия е всъщност shape-shifter[16], тя се превръща в жената Слънце с махване на (златна) ръка.

Тя нарежда на подчинените си да екзекутират всички, но Дора изскача крачка напред и обяснява, че те са изследователи, а не иманяри. С нов жест на ръка, богинята спира заповедта и я предизвиква да даде правилен отговор на гатанката „Предложете на боговете това, което почитат най-много“.

Дора приема, взима черно-златна купа и налива вода от извора. Сипва от нея в ръцете на маймуната, които тя поднася към устата си. Това е правилният отговор, който отваря портите към златния град.

Тук искам да подчертая взаимоотношението на златото с огъня и водата, защото връзката му с двата елемента е много ясно показана[17]. Както е описано в следговора на книгата, водата е единственият елемент, който отвежда златото на повърхността „законно“ и без последствия за човека. Той може да събира свободно речното злато, без да се безпокои от причинно-следствени връзки. Всичко друго има цена. Лошият я плаща, падайки във вулканичната яма, а Дора получава достъп до златния град, дарявайки вода. Има поука тук, която всички ние скоро ще разберем много интимно, когато водата почне да изчезва все по-видимо, „хи-хи“ ;))

Знаете ли защо обаче наистина харесах този филм, освен прекрасното му чувство за хумор?

Винаги в този тип филми, когато за първи път зърваме търсеното през цялото време съкровище (или разкритие на друг тип тайна), зрителят наблюдава сцената от обратната страна: осветените в златно лица на удивените протагонисти, които вече са видели чудото на хоризонта, но то все още не е разкрито пред зрителя, копнеещ да види наративното „кресчендо“.

„Dora and the Lost City of Gold“ буквално се подиграва с този момент и така и не показва златния град, хахаха! Виждаме само осветени и ахнали лица и нищо друго, и това много ме изкефи :) Коментираният в следговора на книгата „десакрализиращ допир на чуждия“ тук се е просмукал брилянтно на ниво сценарий. Турбо респект. Защото точно преди да се случи „голямото разкритие“, лисицата със синята маска и ръкавици открадва статуята на златната маймуна, и – за да се спази тропата за разпадането на светлинната решетка на храма след взимането на главния ѝ тотем – пространството започва да се руши:

За да ти хрумне лисица със синя маска и ръкавици да открадне маймуна – също трябва да имаш чувство за хумор, тъй като става дума за две trickster-ски фигури, хаха! :)

Преди да тръгне да бяга, Дора все пак обръща глава назад и виждаме голяма версия на златния маймунски тотем, но никога не ни се показва самата Парапата.

Дора знае какво трябва да направи. Тя връща малката златна маймуна на мястото ѝ и Слънцето отново изгрява над древния храм, а ние се преструваме, че малко момиченце може да вдигне статуя с такъв размер, направена от злато, която в случая би тежала над тон...

Дора спасява родителите си, а те я считат за достатъчно зряла да идва с тях на приключения. Тя обаче е пораснала и избира да се върне в училище.

Cute little movie.

Please Don’t Destroy: The Treasure of Foggy Mountain

Забавна комедия от подобен калибър е и споменатият с дългото име.

Още на плаката виждаме нашия символ, защото става дума за кралско съкровище – златен бюст на Мария Антоанета със синя коса:

Картата към него е компас, приличащ на джобен часовник, и е загубен във вода.[18]

Мотивът с „часовника“ е закономерен, защото филмът касае трите момчета[19], намерили компаса, едното от които има проблем с бащата. То се опитва да се докаже, поемайки фамилния бизнес, обяснявайки принципа 50/50 по наративен начин, доста специфичен за самия филм (поради което няма да се впускам в него). Баща му му обяснява, че се интересува само от 2 неща в живота: власт и пари „и ти, синко, нямаш нито едно от двете“, хаха. Все пак бащата се играе от Конан О’Брайън :)

Джони Flames открива легендата за съкровището от Мъгливата планина – споменатия бюст. Другият е прекалено зает да бъде покръстен в католицизма (заради приятелката му) с вода по третото му око, докато приятелите му коментират, че прилича на Слънце. Горката му епифиза (както четем по-късно и в надписа „Pinewood Falls“ на раздавките)... После новопокръстеният пее песен за сърцето и очите – все стандартни неща.

Това, което искам да покажа тук, е, че единият приятел на Пламъчкото Джони е под чехъл от баща си, а другият – под чехъл от гаджето му. Верен на името си, той трябва да „подпали отново дружбата им“ и ги навива да търсят съкровището, за което осъзнава, че има карта – компаса-часовник.

По пътя им изскачат обичайните маркери от нашата синхромрежа: куче и среща с такова; син човек, обявяващ на всеослушание, че „ще става баща“ (който преди това е опожарил нещо си и го хокат полицаи, т.е. Пазители); пръдни и лайна, присъстващи по различни начини (единият герой се насира, а после сервират курабийки, за които се изтъква, че приличат на лайна); черна и бяла жена полицаи започват да ги преследват, за да вземат картата с „Х“-а; появява се ястреб, който е нашият Хор-резонатор[20] и т.н., и т.н. Просто тези неща винаги се просмукват по най-шантави начини, без оглед на жанра, но са там.

Нашите момчета падат в Бездната от глупост и се оказват висящи на дърво, от което виждат пещерата със съкровището. Откриват го още в първата 1/3 на филма (обикновено това се случва по-често непосредствено преди края).

Останалата част разказва за това, че попадат на скрит култ в планината на отказали се от търсенето на съкровища rejects, които впоследствие са решили да напуснат и самата цивилизация. Имат си крал, който първоначално също е търсил бюста, но в крайна сметка създава комуната и се зарича да унищожи съкровището, поради факта, че е събирателен образ на всичко материално, водещо човечеството към гибел. „Кралят“ решава да претопи златния бюст със синя коса в огън...

... докато не му припомнят, че е оценен на $100 млн., при което цялата му идеология се изпарява :D

Джони Flames открадва тотема и го дава на приятелите си. Те имат свой живот в града, а той няма нищо и остава в култа, не се интересува от парите. Скоро обаче има нужда от спасение, защото в гората играта загрубява.

Трите момчета се събират отново и изваждат цялата истина един за друг наяве пред себе си. Всичко таено, което някога не са казвали един за друг, се казва и те най-накрая могат да започнат на чисто. Олекват и... политат, скачайки в Бездната, този път успешно :)

Нашият Хор-резонатор ги следва в това тематично приключение

Отиват да спасяват съкровището, което ще се продаде на търг. „Кралят“ на култа също е там (уж), за да го унищожи, и те трябва да му попречат. Надявам се забелязвате, че дори в несериозни наивни комедии като тази се просмуква идеята за отбори, търсещи съкровища – едните искат да го опазят, другите да го унищожат.

„Кралят“ грабва бюста, но Хор му отнема златно-синия тотем и вече нямаме съмнение, че тук ястребът играе ролята на сокол :Р

Всички са доволни, баща и син поставят отношенията си на място, другите герои също постигат завършеност.

Fool’s Gold

Закривам тази дълга, дълга глава с множество отклонения с „Fool’s Gold“. Един от няколкото филма, в които Матю МакКонъхи има синхромистично вземане-даване със златото.[21] Този конкретно е много лек и свеж.

Филмът започва с разказ за прибързана заповед на крал Филип Испански да получи златото за насрочената си сватба през 18 век: „... най-голямата флотилия, натоварена със съкровища в историята, отплава от Хавана, Куба. Злато, сребро и скъпоценности на стойност $500 млн., стават известни под името „Зестрата на кралицата“. Уви, в нетърпението си да консумира брака, Филип заповядва корабите да тръгнат в най-лошото време на годината. И така, величествените галеони, натоварени с бляскавия си товар, биват пометени от страховит ураган... и изчезват безследно“.

Това е нашето встъпление и това е подводното съкровище, което Глупака ще търси.

Още първите кадри след заглавието ни показват развален компресор на малко корабче, който предизвиква едновременно наводнение и пожар на съда. Докато нашият Глупак търси останки от съкровището по дъното, неговата собствена лодка потъва. Още тук става ясно, че филмът ще разказва за сблъсъка между огъня и водата, които трябва да бъдат балансирани, за да бъде открито златото. Огънят и водата, разбира се, тук са представени чрез хора – респективно главните герои на филма – Тес (Кейт Хъдсън) и Фин (Матю МакКонъхи).

Историята всъщност започва от техния развод. Той е вманиачен в откриването на съкровището, а тя е решила да продължи напред, след като му е партнирала в това години.

Фин е пълен загубеняк, но с чисто сърце, следва страстта си с цената на всичко и е мек (вода). Плъзга се като елемента си и опасности му се разминават като по чудо – чист Глупак, стоящ постоянно на ръба на хаоса. Той е толкова „вода“, че не забелязва дори когато собствената му лодка се подпалва, защото в този момент буквално е под водата. Тя пада на дъното до него и той пак не обръща внимание. Разбира се – неизбежно – във филма той е наречен „лайненце“, защото накрая (spoiler alert!) – открива златото.

Тес е избухлива, ядосана, разочарована и сърдита (огън). Вече не вярва на Фин, въпреки че на няколко пъти той я опровергава. Тес винаги първо вижда проблема, не може да се пусне спокойно по вълната, поради което плановете ѝ се провалят – върви срещу себе си.

Накратко – двамата трябва да се излекуват един друг от различни неща.

Фин постоянно е без пари и е маргинал, защото влага всичко в обсесивното си търсене на съкровище. Взима пари от местния мафиот Биг Бъни, който е черен (в ролята Кевин Hart), имащ интимна връзка със златото. Изпада в дългове без дъно. Бял взима пари от черен, защото...

Фин започва да преговаря колко процента ще остави на Биг Бъни, като намери съкровището. Благородно предлага 10. Биг Бъни обаче има проблем със слуха и Фин трябва да повтори. След като не става с 12, 18 и 20, на нашия Глупак му става ясно, че ако намери съкровището, просто ще опази живота си :Р

Тес работи като стюард на яхтата на милионера Найджъл (Доналд Съдърленд). Дъщерята на милионера има проблем с баща си. Фин вижда възможност за поредно спонсорство и се сближава с дъщерята, без да знае, че бившата му жена работи на яхтата. Започва да убеждава шефа ѝ да го финансира за търсене на съкровището на изгубения испански кораб „Aurelia“.

Филмът отделя 7 мин. за разказа на Фин, за да докаже, че е master storyteller, който е способен да убеди милионер да инвестира лодката и парите си в неговото начинание. Освен това Найджъл вижда възможността да се сближи с дъщеря си по време на това приключение, поради което приема да е техен благодетел.

Започва характерното за всеки филм за изгубени съкровища навързване на улики и обикаляне по различни локации. Тес и Фин се оказват в гробище на църква, където в гроб е заровена следа в малка бачонка, чрез която дори успява да се просмуче идеята за джуджето, когато главната героиня изказва опасение, че вътре може да има труп.

Вътре намират по-интересни неща обаче. Пясъчен и джобен часовник с пътеводния ни символ на капака му:

Появява се Биг Бъни, двамата бягат. Тя пада от мотора, с който се измъкват, а той изхвърча от ръба на скалата във водната Бездна, а мотоциклетът се взривява в скалите – огън и вода за пореден път. Фин се счита за загинал, но естествено не е. Но нещо се обръща в него и се активизира, защото Тес е в плен. Започва да активира огнения си елемент:

Оказва се, че съкровището е скрито в скала, която се показва само при отлива на океанската вода при зимното слънцестоене. Лошите хвърлят Тес във водната дупка, при което тя едва не се удавя. Метната е в липсващия ѝ елемент насилствено без реален изход от него, при което в нея нещо също се променя.

Следват каскади със самолет, нашето момче спасява момичето си след самолетна катастрофа и отново ѝ предлага брак, който тя приема. Разбира се, взимат и златото.

Е, „взимат“, поизхвърлих се... последното е изложено в музей, разбира се, защото е разкриване на наследството на една цивилизация.

Именно там е работата. Вълнението около откриването на съкровище не се свежда до вълнението от самото злато... а да разкриеш наследство, което е било в сянката на несъзнаваното до този момент. Парадоксът в откритието на това наследство е, че то може да бъде дефинирано като „мистерията на миналото, която повдига воала на бъдещето“.

Сега ще навлезем в предпоставките на това минало.

Продължаваме с... корените, които са черни