Етимологията на думата „култура“ се свежда до „почва, в която растем“.

Сиреч, подобно на всяка една земеделска култура, така и Homo Sapiens има нужда от правилна и подхранваща среда, която да превърне съществото-звяр – в човек.

Респективно най-очевидният стремеж на човешката цивилизация е да създаде ултимативно ефективната култура, която да роди хора с нужния за (пре)създаването на загубения „рай на земята“ капацитет. Това най-накрая би обединило хоризонтала и вертикала в имплозията на така нужния за всички човешки антагонистични идеи покой.

Текстът е наясно, че подобни мисли могат да звучат както по алхимичному интегриращо, така и по трансхуманистичному фрагментиращо. Все пак всички знаем – всяка утопия си има сянка. Така „рая на земята“ е дъщеря както на своя – така нужен ни, но отдавна изгубен – идеализъм, така и на мрачните си импулси още от митологичното Адамово време. Което означава, че в ДНК-то си тази идея поддържа неминуемата антагонистична динамика между реда и хаоса, чието цивилизационно проявление никога не е било „помирение“.

Уравнението се усложнява и от обстоятелството, че живеем в епоха, която буквално и метафорично (в чисто астрологичен смисъл) преминава под знака на въздуха. С други думи говорим за времена, в които идеите се овеществяват все по-трудно, но и времена от които можем да очакваме едно „тайно“ разкритие по отношение въздушния генезис на самите идеи.

Казвам „тайно“, защото доскоро всички сякаш познавахме съдържанието на тази „тайна“, но тъй като вече живеем в свят на байтове, а не на атоми, се налага да си ги припомняме по-често.

В този смисъл това, което следва да запомним за идеите е следното:

• идея без архетипно ядро няма корени – нейното зачатие, износване и раждане ще останат завинаги от аерозолно естество, което не съдържа нужните компоненти за закотвянето на Axis Mundi;

• идеите с архетипно ядро имат корени, защото те стъпват на доказани във Времето достатъчно устойчиви основи и именно те износват една култура – именно те организират космос;

Но някои хора (и с известен успех) се опитват да пресъздадат споменатия „рай на земята“ само „ексклузивно за себе си“. Което, по силата на самата си механика, го прави паразитен. Просто защото по презумпция той винаги ще е „за сметка на“ нещо.

И по всички закони на дуалността, в епохата на ултимативната фрагментация, секуларизация и нарцисизъм, възниква нещо, което някои определят като „контра-импулс“ на тази тенденция.

Аз го наричам – естествената реакция на един природен механизъм, който не търпи паразити по себе си, но някак въпреки това постоянно ги завъжда. Което само по себе си изразява травматичното ни отношение към примката образувала се още с митологичното „Грехопадение“ (каквото и да е неговото фактическо естество).

Априорният импулс зад Грехопадението върви ръка за ръка с нуждата си от Апокалипсис, който да изпразни акумулиралото се (от една така или иначе себеунищожаваща се) цивилизация напрежение. Все пак ритъмът на разказвачеството винаги е бил дефиниран от растящия му брой повторения, които биват зареждани от различни времеви маркери формиращи пиковете/спадовете на една култура.

В този ред на мисли, понеже живеем във времената на Апокалипсиса (т.е. пика на разпада) – то ние отново ще имаме нужда и от „Ноев ковчег“, който да приюти архетипната квинтесенция на времето, за да бъде посадена тя наново. Просто естественият ритъм на „Големите космически часовници“ го налага.

Тук не бива да изпадаме в илюзии и лични пристрастия за това „какво бихме искали“ ние. Този импулс е общ и необходим за колективната ни психика, защото е митологичен и има множество изражения.

И тъй като собствената ми геометрия е с предоминантна митологична ориентация – обикновено или улавям този тип вълни или директно ставам част от тях по неведоми пътища.

Така, къде по щастливо стечение на обстоятелствата, къде заради дана, който аз самият съм дал в посока подхранване на старото митотворчество, на принципа на резонанса аз самият се озовах на едно от израженията на този импулс в масовия фокус.

Става въпрос за конференцията ARC.

Не, това не е име на нова християнска секта, макар и на моменти да признавам, че се чувствах не като на сбирка на най-брилянтните умове на планетата, а по-скоро като на литургия в Мисисипи :)

ARC е абревиатура за „Alliance for Responsible Citizenship“.

Създадена през 2023 г. от баронеса Филипа Страут и Джордан Питърсън, ARC цели събирането на единомишленици с цел да се предложи по-добър наратив на западната цивилизация.

Първата сбирка се е състояла преди 2 г. в Гринуич, което съзнателно или не отново отразява мотива с „времето“ и се явява продължение на твърденията на създателите на ARC, че се намираме в нещо, което може да бъде наречено „цивилизационен момент“. В последното няма абсолютно никакво съмнение, тъй като никой (останал с всичкия си) от колективния Запад не крие че неговата люлка (Европа) е в окаяно състояние. Разпадът е налице и „завесите падат“. Т.е. на практика няма как да не говорим именно за митологично събитие, когато става въпрос за такъв цивилизационен момент, защото точно това са моментите, в които колелата на Големите космически часовници се завъртат.

Твърдя това от личен опит, защото присъствах на втората конференция на ARC през настоящата 2025 г. – отново в Лондон.

Това се случи от 17-ти до 19-ти февруари в международния изложбен и конферентен център ExCeL с перфектна организация.

По каква линия бе моето участие?

За да изясня това трябва да разкажа за 3 личности с огромен принос за България на които всяко едно българско семейство трябва да благодари.

Това са все заслужили хора, които са се преборили с невъобразими за нашия ум сили, поради което трябва да бъдат споменати поименно, а делата им – съобщени, тъй като и до днес те са неизвестни в страната ни, което намирам за позорно. И ако има нещо, което трябва да бъде запомнено от тази статия, то това са именно те, а не съдържанието на моите мисли.

Михаела Джоргова – магистър по икономика и психология.

Нейният положителен принос се свежда не само до благоденствието на отделния индивид и семейство, но и за цялото българско общество.

Въвлечеността на Михаела в гражданската активност е провокирано от намеренията на управляващите да узаконят проституцията още през 2007 г. От последствията в други страни разбира, че нейната легализация води до рязко увеличаване на трафика и сексуална експлоатация на жени и деца.

Така, Михаела, заедно с приятели и съмишленици, основава гражданско сдружение Асоциация Общество и Ценности през пролетта на 2007 г.

От основаването си досега сдружението изиграва важна роля за спиране на: легализацията на проституцията, еднополовите съжителства, евтаназията, превръщането на децата и жените в стока чрез сурогатство, „Закона за детето“, „Стратегията за детето“, ратификацията на Истанбулската конвенция (с узаконяване на пол и полова идентичност, различни от биологичните) и други законопроекти, ограничаващи свободата на словото с немислими за обществото последствия.

И до днес Михаела продължава да е активно въвлечена в Асоциация Общество и Ценности, работейки активно за насърчаване достойнството и свободата на личността, правата на децата и родителите, брака и семейството.

От 2012 г. сдружението инициира отбелязването на Международната седмица на брака в България, чийто доброволчески екип Михаела все още координира. Инициативата има за цел да обедини обществените усилия в подкрепа на брака и семейството и да помогне на двойките в пътя им към изграждане на пълноценни и трайни отношения.

Повече за инициативата може да видите тук.

Венета Мерк – педагог и семеен консултант.

Още от ранна възраст усеща връзката си с древното и разбира че не е родена случайно по тези земи. Усеща дълбока принадлежност към народа си, родината и нейната съдба. Не ѝ отнема дълго да осъзнае до колко духовно принизено състояние сме доведени – под тежестта на лъжите, ограниченията и забравата, от които страдаме от столетия.

След тежко боледуване, когато в продължение на няколко години смъртта заплашва живота ѝ, преживява пробуждане и усеща, че е готова да поема своята роля в съдбата на България.

Нейното участие в обществените процеси започва през 2018 г., когато научава за Истанбулската конвенция и скритите зад нея намерения. Българският писател и политик Александър Урумов сигнализира открито в публичното пространство за опасността от документа, който бе предвиден като „Троянски кон“ – да отвори институциите и вратите към детското съзнание за идеология, противоречаща на нашия корен, народопсихология и ценности. Успоредно с това съзира още по-неприятен план: влиятелни групи възнамерявали да се възползват от българското председателство на Съвета на ЕС по това време, за да принудят България да ратифицира конвенцията и, след това, през оставащото ни време в тази роля, да използват правителството ни за въвеждането на ИК като задължителна за всички страни в ЕС.

Към онзи момент, благодарение на участието си на конференция с множество европейски организации, Михаела Джоргова научава от ADF International за подводните камъни на конвенцията. Адвокатите на ADF разясняват целите и дългосрочните последствия за всички, които са щели да я припознаят и ратифицират. Връщайки се в България Михаела предприема действия – свързва се с редица местни организации и телевизии, за да даде публичност на въпроса. Натискът от различни места предизвиква обществен дебат, а протестите за дължимата прозрачност от страна властта не закъсняват.

Осъзнавайки сериозността на ситуацията, тогавашното правителство прехвърля въпроса на Конституционния съд като предпазна мярка. В резултат цяла Европа чува за дързостта на българския народ. Примерът на България предизвиква вълна от реакции в други държави, които на свой ред се противопоставят на ИК.

Решението на българския Конституционен съд само по себе си поставя ЕС в неизгодна позиция, защото временно парира плана му да задължи държавите-членки да ратифицират конвенцията. Все пак няма как да се обяви против суверенното решение на Конституционния съд на една от страните.

Така Венета Мерк се запознава с Михаела Джоргова и не след дълго обединяват усилия за каузи свързани с благоденствието на България.

Не минава много време и възниква нов опит за социално инженерство. Този път общественото недоволство бива възбудено от т. нар. „Стратегия за детето 2019-2030“.

За онези, които не са чували – чрез щедро финансиране от Норвегия, Исландия и Лихтенщайн щеше да се въведе система, която да се намеси директно в българското семейство, нарушавайки неприкосновеността му. Бяха предвидени щедри финансови субсидии за отнемане на деца чрез въвеждане на месечни квоти, а социалните работници щяха да придобият неограничена власт.

Възпламеняват се масови протести, а общественото недоволство намира силен отзвук в социалните мрежи. „Родителското“ движение се разраства с главоломни темпове и за кратко време придобива местен израз и организирани структури. Въпреки това, вътрешни спорове започват да забавят развитието му, което налага по-добра координация и яснота в действията. В каузата се включват уважавани адвокати като Владимир Шейтанов, Петър Николов и Виктор Костов.

Въпреки целенасоченото медийно затъмнение, ентусиастите намират начини да достигат до хората, а благодарение на адвокатите проблемите в стратегията биват ясно формулирани.

По това време вече цяла Европа е чула за движението, макар в българските медии то да не съществува. Полша, Унгария и Румъния наблюдават отблизо и възприемат България като пример в това отношение. Някои известни журналисти като Магдалена Ташева и Мартин Карбовски застават зад каузата и я подкрепят.

Още една значима победа, която заслужава да бъде отбелязана, е тази по въпроса за пола. Тихомълком пропагандаторите на джендър идеологията се опитват отново да прокарат своите идеи и да подготвят почвата за тяхното институционализиране. Тогава Михаела Джоргова моли Венета Мерк за съдействие по наболял и до болка познат въпрос. Касационният съд отправя запитване към Конституционния съд на България дали полът е само биологичен или социално определен. Канят се определени личности и организации, които да представят официални становища, макар да е ясно, че всеки може да внесе такива. Въпросът е какво взема предвид Конституционният съд.

Двете жени се заемат заедно, защото обема от работа е огромен. В рамките на няколко дни събират научни трудове и задълбочени медицински изследвания, доказващи дългосрочните последици от изкривяването на понятието за пол, особено сред децата. Превеждат ги и ги входират в Конституционния съд от името на вече изградените организации.

Месеци по-късно, когато решението на съда излиза, и петте входирани становища биват цитирани като решаващи, наред с официално поисканите мнения. Така Конституционният съд на България забива още един пирон в ковчега на джендър идеологията, докато цяла Европа гледа в недоумение.

Надежда Кирякова – счетоводство, медии, журналистика и PR.

2018-та е годината на пробуждане и за Надежда, което също следва след избухването на обществения скандал около Истанбулската конвенция. Или по-точно – след прочита на дългото съдържание на документа, написан на тежък и сложен административен език.

Надежда забелязва, че понятието за „женска идентичност“ е изкривено в документа и авторите му, които уж претендират, че „защитават уязвимите и онеправдани жени и деца“, но на практика насочват фокуса предимно към т. нар. „транссексуални жени“. Започва да ѝ прави впечатление и използвания новоговор – „сексуална идентичност“ (gender identity) и „сексуално изразяване“ (gender expression). Логичният въпрос, който възниква у нея е: защо термини с психосоциален характер дефинират нов вид „уязвими жени и деца“, само на база емоционални възприятия, а не на основание биологични факти? Защо тези модерни термини, твърде съмнителни по отношение на научни доказателства, започват да се използват като категорична „истина“? Защо през последните десетилетия мъжът бива посочван като главен виновник за страданието и насилието в света?

Вторият преломен момент, в който Надежда Кирякова формулира подобна група въпроси, е момента с избухването на обществения скандал около вече споменатата „Стратегия за детето 2019-2030“.

Защо детето е разглеждано като отделна единица, извън семейството? Защо при наличие на насилие в едно семейство, съвременната, модерна, европейска политика прилага като решение отнеманe на детето от семейството, а не извеждане на насилника от дома? Защо сексуалното образование (и то прилагано според стандартите на Световната здравна организация), е посочено като надеждна мярка за превенция от сексуално насилие? Защо според стандартите на СЗО, сексуалното образование на децата трябва да започне още от най-ранна детска възраст? И защо в материалите за сексуално образование на деца толкова натрапчиво присъстват отново термините „сексуална идентичност“ и „сексуално изразяване“? Защо не е посочена мярката „защита на децата от излагане на материали с порнографско съдържание“ и „защита от участие в порнографски продукции“? Защо чрез този документ държавата вменява толкова силна вина на родителите по отношение на грижите и възпитанието и толкова натрапчиво внушава идеята, че възпитанието на децата трябва да бъде поверено на сертифицирани експерти, а не на родители без „родителски капацитет“? И какво точно означава „родителски капацитет“? Дали този термин прави опит да замени традиционният „майчин инстинкт“, например?

Защо понятието „традиционно“ изведнъж бива очертано като негативен и опасен стереотип и в двата документа и защо „разчупването на стереотипа“ бе представено като необходимо условие за решаването на проблеми като „насилие над уязвими групи“ и „сексуално насилие“?

Така Надежда започва да търси отговори.

Попада на истории на различни хора, минали през процедурата „смяна на пола“ или такива, които са израснали в хомосексуални семейства.

Свързва се с Уолт Хайър[1] и го моли да направи видеообръщение към хората в България. Той го прави.

Свързва се с Кейти Фауст[2]. Моли и нея за видеообръщение към хората в България. Тя го прави.

И двете видеа са качени в родителската група във Facebook, която към настоящия момент не съществува, но тогава се е казвала „Не на Стратегията на детето“ и е имала почти 220 000 последователи.

Вдъхновена от публикациите ѝ в същата група Надежда се свързва с Венета Мерк, чиито идеали по отношение на ценности и възпитание[3], я провокират особено силно. Предлага ѝ идеята си да организират конференция на която да бъдат поканени международни говорители, които има какво да кажат по теми като „сексуално образование за деца“, „насилие над жени“, „сексуална идентичност“, „сексуално изразяване“, „джендър пропаганда“ и т.н. Венета приветства идеята и заедно правят първата подобна конференция в България[4] през септември 2019 г.

Това е малка част от предисторията на тези 3 смели жени, които, както вече сами разбирате, са истински воини. Независимо, почти в един и същи момент, те решават да последват импулса си за действие в посока на онова, което считат за правилно и в резултат се откриват една друга. Без каквото и да е финансиране[5] и, въпреки огромния политически и психологически натиск, с общи усилия, инициативи и помощ от немалко други съвестни хора, те успяват да предотвратят два нечовешки плана за развитието на България свръзани с пола и децата. Правят това само на „мускули“.

Неосъществяването на тези планове се приема за даденост от нас, защото не е било допуснато да преживеем обратното априори. Респективно постигнатото и направеното за България навярно не е толкова осезаемо, защото инкасирания от тези хора резултат се изразява именно в липсата на описаните агресивни западни идеологии. И знаем, че когато всичко е наред – онова което се случва в задкулисието не се чува много-много. Просто считаме че живота продължава напред по естествен начин.

Лайтмотивът тук е, че тези изключително добри и състрадателни жени стават част от общ контра-импулс срещу онова, което доскоро се опитваше да бъде нормализирано. И макар почти никой в страната ни да не знае за това (и дори по-лошо – изобщо да не го интересува), тези неща се забелязват от хора, които са яхнали същия импулс зад граница.

Така – заради постигнатото – Михаела, Венета и Надежда биват поканени на първата конференция на ARC през 2023 г. По заслуги. Т.е. от 2023 г. в ARC съществува българско представителство.

На първата конференция е имало 1500 души (в много камерен и интимен формат), но за второто си издание ARC са искали значително да разширят квотата за участие[6]. Респективно вече утвърдената българска делегация е била натоварена с тежката задача да открие „цвета на нацията“ за въпросния обмен на идеи в Лондон. И макар моето творческо амплоа да намира корени в съвсем различно сечение на ноосферата, явно е имало достатъчно допирателни, за да бъда забелязан и избран да бъда част от това събитие.

На лично ниво това ме трогва, предвид че моето наследство е по-скоро нематериално и посятото от мен ще има нужда от много повече време, за да намери своето място в консенсуса и да „даде плод“ в културата[7]. Същевременно стоях до хора, които са направили толкова много за страната ни в конкретика, че честно казано не знаех дали имам реално място там.

От перспективата на времето – в момента всичко ми изглежда малко нереалистично, защото освен вече изброените личности от българска страна[8], хората с които се разминавах из залите (понякога буквално на 20 см.) съм виждал само от екраните излъчващи онова, което (с доста условия) в момента може да бъде наречено „контракултура“. Освен Джордан Питърсън, там бяха Ерик Уайнщайн, Константин Кисин, Джонатан Пажò, Къртис Ярвин, Лайла Микелуейт, Дейв Рубин, Дъглас Мъри, Мери Харингтън, Найджъл Фараж и много други, които няма смисъл да изброявам, ако повечето от вече изброените са ви непознати (макар и да са били при Джо Роугън) :Р

Но какво правиха всички тези хора там?

ARC също започва като сдружение на ентусиасти[9] с отчетливи консервативни ценности, които смятам че всеки адекватен човек на планетата споделя. Тяхната презентация и екстраполация бе прецизно разпределена в 3 дни:

Първият ден бе съсредоточен върху наследството на западната цивилизация и мисъл;

Вторият говореше за (вече споменатия цивилизационен момент и) обновлението, което предстои;

Третият ден срещна всички присъстващи с хора, които вече работят в посоката на обновление и са постигнали успехи. Той бе посветен не на интелектуализацията на материята, а на мотивацията и реалните действия по реконструкция, които много личности вече са предприели.

Няма да разчепквам трите дни поотделно, тъй като темите са твърде профилирани. Ако някой има интерес – всички лекции са качени в канала на ARC в YouTube и може да гледа онези презентации и разговори, които му се струват интересни.

Тук ще наблегна на онова, което направи впечатление на мен.

Ще започна с това, което ми хареса и ще маркирам нещата, за които смятам че не бе говорено по една или друга причина. Разбира се последното формулирам с условието, че имаше немалко монолози и диалози, които признавам, че пропуснах. Просто защото 3 дни по повече от 8 часа говорене на ден в контейнер с 4000 човека, който постоянно жужи като кошер – изморява.

Но квинтесенцията така, както я улових аз, изглежда що-годе по следния начин.

На първо място намирам за правилно да започна с базовата Истина, която пострада от опит за пренаписване на запад. После ще видим и какви бяха условията направили такъв агресивен поход възможен и как това е взаимообвързано в гирлянд с други концепции.

Въпросната базова Истина е, че на тази планета има само 2 пола.

Макар и все още очевидна форма на common sense в нашата страна[10], намирам за важно да спомена това, защото ако няма мъж и жена, не само няма човечество, но и неговото наследство ще бъде унищожено.

Елементарното съждение тук е, че ние не познаваме организиращи цивилизационния космос наративи от миналото, които да не включват мъжкия и женския принцип. Размиването на тази истина, с аерозолния дезодорант че „всичко ще е наред, ако започнем да мислим по друг начин“ просто няма корени. Респективно това няма как да създаде устойчива култура и да даде подхранващ цивилизацията ни плод. На практика говорим за изкуствено създаден гòлем, който се опитва да си приватизира морала и да намери своето постоянно място в света на живите.

Връщайки се за пореден път към етимологията на „култура“ от първите редове, то тук е мястото да се каже, че такава не се подхранва с гòлеми. Отнесен към информационното пространство – един гòлем по същество представлява имплантация на дезинформация. Чуждо тяло в потока на природното. Можем да се преструваме, че това наподобява нещо „реално“, защото то мърда, говори и генерира шум; можем да следим неговите действия и дори да си позволим да се забавляваме на представлението, разглеждайки го като „театър“ или „performance“.

Но опрат ли нещата до това гòлема да претендира да бъде нещо различно от това, което наистина е – ние навлизаме в реалията на тежките илюзии и започваме да строим въздушни кули. А когато стигнем етапа, в който дезинформацията прави опит да се просмуче до най-базовото ядро на съществуващото (естеството на половете) и да печели привидно съгласие – това се превръща в токсично за самия корен на цивилизацията.

Както казва Джордан Питърсън, ако преглътнем постулата, че „няма мъж и жена“, то оттук насетне няма да има лъжа, която да не може да бъде пробутана на масите. Защото няма по-базова ос на старото митотворчество, организиращо целия ни познат космос от мъжа и жената. И хаосът, който ще отприщи храносмилането на подобен полуфабрикат ще има медицински последствия от патологичен характер. Хората, които лековато смятат това за „безобидно“ или „необходимо право“, което (дори!) да стане обект на законодателство – нямат никаква представа за начина, по който работи тази реалност и нейната структура. И тук вече виждаме реалните материални измерения на загатнатия в началото „трансхуманистичен рай“.

Отчасти тези гòлеми са направени и виреят от почва, взета директно от въпросната „трансхуманистична градина“ на „онова бъдеще“, което „някой иска да види“.

Вече не си спомням в конкретика дали някой от лекторите в ARC беше направил директната връзка, но хумуса за тези гòлеми е нарцисизма (който като феномен сам по себе си бе коментиран на дълго и широко по време на конференцията).

Разбира се, в днешно време нарцисизмът е както болест, така и етикет, който не всеки разбира изцяло. Ето защо и този етикет е лесен за лепене. Все пак интернет-културата ни научи, че можем да си позволяваме да правим неща, „които не струват нищо“[11]. Ако, например: „аз не те харесвам или смятам, че си придаваш твърде голяма важност[12] – то нарцисиста си ти, а не аз“ и обикновено „това не подлежи на обсъждане“[13]. Друго популярно е, ако: „ти казваш нещо за мен, което не харесвам и аз се почувствам наранен от това – ти си нарцисист“. В крайна сметка от този логически ред са доводите и на джендър идеологията.

Идеята тук е, че днешната култура обожава да говори за неща, които не разбира, и да ги преживява като „истина“, ако същите тези неща изглеждат „като такава“ за емоционалния им свят. И ако външния свят не откликва на „начина по който се чувствам“ – „аз съм наранен“. И за това, разбира се, „е виновен светът“, а „не аз“. Понякога тази обида набъбва до степен да се бърка и с „ценностна система“. Но както казах в началото – това вече е култура на байтове, не на атоми, така че задълбочаването е стриктно забранено. Работи се само с кратки постулати завършващи с удивителна, чийто микроформат обикновено има претенцията за дълбочината на хайку, но не би. Единственият потенциален дзен тук се заключàва до капацитета за самоирония на постулиращия.

Обикновено – нулев.

Несъмнено е добре да имаме предвид следното, обаче.

В известен смисъл почти всеки роден в урбанистична среда след 2000-ата година съдържа в петолинието си поне някакви нарцистични трели – без значение дали те са изявени или латентни. Просто общата закваска на епохата е такава по множество комплексни причини, в които е немислимо да навлизам сега, но най-общо казано това се случва, когато свободите изцяло заменят отговорностите.

Лайтмотивът тук е, че нарцисизмът е болест на дефицитите. Защото (макар и за някои наглед контраинтуитивно) колкото повече свободи имаш, толкова повече неща започват да ти липсват. Съответно ставаш или по-тревожен („колко малко имаш“), или по-отегчен („от това колко много имаш“), а вътрешния свят и нагласи започват да се абсолютизират и да се превръщат в аксиоми с претенцията да формират и макрокосмоса. И предвид че поради естествената смяна на времената[14] почти всеки един аспект на нашата цивилизация го чака промяна – условията за нарцистична епидемия са налице. По простата причина, че когато всичко се трансформира, стария ред бива разрушен, което винаги води до спектър от екзистенциални дефицити, които лесно лъсват на така създалия се фон.

В подобна ситуация „да не позволиш на нарцисизма на света да погълне душата ти“ се превръща в единственото останало hero’s journey към момента. Всички останали вече са извървени по екраните и ние автоматично нямаме интерес към тях, защото днес информацията се бърка за „преживяване“.

Чисто концептуално, Апокалипсиса има функцията да тераформира хоризонталата, да разруши „инфраструктурата“ на установения ред. За да не звуча прекалено мистично, ще предложа широко разпознаваема аналогия.

Всеки апокалиптичен холивудски филм разказва по същество една и съща история: възниква смъртоносна заплаха за формиралата се цивилизация.

Т-о-ч-к-а.

Буквално и преносно, ха-ха :)

Сиреч – нещо идва да напомни[15], че времето трябва да тече и нищо не вирее дълго в стагнацията на комфортната зона завинаги. Обикновено (в контекста на тези филми[16]), осъзнаването на неизбежното върви в пакет с огромна колективна жертва, свързана с начина на живот на оцелелите членове на човечеството, които допреди това са водили един сравнително установен живот с експлицитна ритмика. Съответно такъв живот е предвидим, защото е спрял в собствената си имплицитна и крайно алгоритмизирана хоризонтала.

Предполагам звучи познато?

Това обяснява и защо проблемите на нашата цивилизация са ясни от столетия и въпреки това остават неразрешени – защото (в известен смисъл) акумулираната инерция на комфорта е по-силна от волята за един по-автентичен (но за сметка на това по-прост) живот[17]. Например, ние осъзнаваме интелектуално, че войната е „лоша“, но не и до мозъка на костите си, за да се възпламени колективен импулс за трансформация и прекратяването на войната като концепция. Все още се възпламеняват единствено оръдия, а не човешки Искри. Урокът за човечеството тук, който масово пропускаме е, че при наличие и проява на вътрешен огън/страст – може да бъде предотвратен огънят на Апокалипсиса. Когато първият липсва, идва вторият като естествен балансиращ механизъм. В крайна сметка – когато се изгуби изначалното вдъхновение породило една цивилизация, тя почва да гине в леността на своето стерилно интелектуално разложение. Не си ли движен от фундамента – ти сам режеш клона, на който висиш.

Всъщност това е и дълбоката архетипна причина за необходимостта от Апокалипсис във всяка една история. Опростено максимално до своята базова концептуалност, „Апокалипсис“ се превежда като: „времето е спряло“, поради което „времето идва да напомни за себе си“. Разбирате прекрасно – един пясъчен часовник не работи, ако бъде сложен легнал – времето в него е застинало. Той трябва да бъде изправен, за да се самоактивира по вертикалата си.

Наблюдаваме това и из историите на нашето митологично наследство. Когато даден Апокалипсис настъпи, човечеството винаги остава да виси на конеца на своята вертикала – на някаква форма на провидение. Негов медиатор обикновено е онзи далновиден герой с изкристализирала ценностна система, който въпреки всички трудности и сенки успява да съхрани онова зрънце Истина в себе си, което е дотолкова свързано с Абсолюта, че впоследствие има капацитета да организира около себе си нов космос. Дори в пост-апокалиптичната пустиня. В такъв нов контекст (на свят обзет от наративна пустош), самото наличие на такъв герой вече е архетипен прецедент, който се превръща и в семе за ново Световно дърво. А проявената Воля за Истина се превръща в метанаратив, който обикновено формира и религия. Винаги е било така. Защото всяка една нова потенциална цивилизация чака да бъде вдъхновена, за да може да осъществи потенциала си.

Разбира се във всеки договор има и дребен шрифт.

Той е, че онези загинали в пламъците на Апокалипсиса обикновено изиграват по-лесната роля. Иронично (ако търсим нещо доближаващо се до „поука“), за да ги е застигнал „Страшния съд“ – сигурно цял живот са търсили именно лесното, ха-ха :)

Чисто техническата истина тук е, че винаги е по-трудно за онези, които оцеляват след Апокалипсиса. Донякъде спòмена за изгубеното е твърде силен, което превръща това „изгубено“ в нещо свещено – в нещо близо до „божественото“.[18] Изгубеното се явява и жертвата, и бленуваният идеал за бъдещеТО. Онази част, която природата ти взима, защото в собствената си инерция ти самият си спрял да цениш какво имаш и си го приел за даденост. При което неминуемо го губиш (∞)...

По подобен начин християнската религия също се върти около жертвата. Тук обаче тя вече е доброволна. Не е нужен страховит глас от небето, който да запре ръката на Авраам, за да се извлече квинтесенцията. Протагонистът разбира сам. Т.е. говорим за осъзната саможертва, което се превръща и в новата Axis Mundi, около която се опитва да се завърти и ценностната система на целия западен свят.[19] Оттук не е случайно, че жертвеният олтар е в центъра на църквата, а църквата е в центъра на града. Това е водещият принцип на цялата християнска идеология – саможертвата. Това е метанаративът на епохата преди нашата на цифрите. Това е бил и архетипният идеал. Планетарното му неосъществяване води до това днес – каквато и да е думата за него.

В този контекст Джордан Питърсън прозорливо отбеляза, че в момента не съществува метанаратив различен от „power“.

Този метанаратив обаче строи кули – не засажда дървета. Той не е подхранващ и създава рай само за определена група.

Група „от какво“ остава неопределено понятие. Но това, което знаем е, че този глад за власт има за цел да контролира истината, защото тя е единственото нещо, което има генериращ капацитет формиращ смисли, формиращ устойчив модел за свят.

За да има бъдеще за човечеството, неговата вертикала (ултимативния стремеж) – трябва да бъде върната под някаква форма. Т.е. трябва нов метанаратив.

Впечатлението което формирах е, че повечето хора в ARC романтично вярват, че този метанаратив отново може да бъде християнството. И макар последното в момента да търпи ренесанс, езика и метафорите му просто не говорят на езика на новото време. Те остават архаични и криптирани за content-поколението с краткия attention span/m. Християнството се опитва да говори езика на земята в епохата на въздуха. Това не е проблем, касаещ истинността на архетипното му ядро – не; някои биха казали, че това е проблем свързан с маркетинг, но аз не бих бил толкова циничен – поне не и по този конкретен въпрос.

Лично за мен Христос е интересен, защото аз изследвам митологичното сечение на колективното несъзнавано. Това е нещото, което намирам за вълнуващо, това е моята страст. Имам нужда да разбирам, да чувствам, да се смея и да наблюдавам в медитация едновременно, за да съхраня ентусиазма си за човешкото в себе си и да не се поддам на нарцистичната архонтска инерция на епохата[20].

Християнската митология[21] не е любимата ми (може би защото не се е разиграла достатъчно отдавна), но разбирам ролята ѝ в цивилизацията такава, каквато я познаваме днес. Също така виждам чистотата в архетипното ядро на христовия образ и усещам неговата сакралност.

Това обаче не прави съобщението по-релевантно днес, защото езика не е акордиран спрямо времето.

Например, ако някой чул-недочул депресиран индивид от Gen Z поколението чуе за „христовата саможертва“, като нищо може да реши да се самонарани, смятайки че го прави „в името на добра кауза“. Не бързайте да решавате, че текста олеква от подобна хипербола. Съзнателно изсилвам примера, за да подчертая степента на дебилитет, с която си имаме работа днес. И всички четящи тези редове знаят, че степента е именно тази. Ако някой не обясни на същия този индивид, че христовата саможертва в превод днес означава „за какво съм жив?“ и „кое е онова нещо, на което съм готов да посветя живота си, „жертвайки всичко“?“ – то опасността е реална.

Говорейки за саможертва, няма как да не напиша няколко абзаца и за самия Джордан Питърсън.

Не крия, че основната причина да отида на ARC бе, защото през годините съм бил вдъхновяван от него. Мотивация, която съм сигурен че няколко хиляди от хората присъстващи там – също споделяха.

Макар вече да съм гледал Джордан два пъти на живо, винаги е приятно да видиш живия пример.

Не ме разбирайте погрешно. I’m not the „fanboy type“ of person. Но има неща, които не могат да бъдат отречени.

Не съм срещал или чувал негативен коментар за Питърсън от някой, който го познава. Човекът е въплъщение на собствените си думи защото ги извървя (което всъщност е условие на първото). До степен, в която около неговия обединяващ образ става възможно и изграждането на ARC, на който той е куратор.

Маниакът вече говори почти ексклузивно със затворени очи, реди думи изящно като броеница и напипва струни във въздуха с жестове, което сигурно означава, че ги усеща. Често плаче, защото живее това, което говори, и (из)страда истински за него.

Последното казвам неслучайно. Макар и да е твърде скромен да го признае и твърде внимателен да не го погнат от всички неприятелски настроени медии, ако „стъпи някъде накриво“, Питърсън се превърна във въплъщение на „христовия импулс“ и изигра версия на този архетип. Така нужно за Баланса в света, предвид че в новия век виждаме предимно проявлението на импулси свързани с „Антихриста“ :)

Той се опълчи на статуквото, бе разпънат на кръст за това, буквално умря[22] и накрая „възкръсна“. Ако се интересувате от митология, този път не е никак странен. Говорим за напълно закономерна траектория без каквито и да е изненади в структурата. Няма как да се превърнеш в отражение на този архетип без да извървиш сходен път. Именно това те прави автентичен.

Малка скоба, чието предназначение ще стане ясно бързо.

Травмите деля на 2 вида. Лична и колективна.

Личната е ясна, защото принципно всички си я носим и познаваме – там мистерия няма.

Колективната условно може да бъде разделена на локална[23] и всемирна.

Пример за локална травма е 11 септември. Макар и събитието да имаше световен impact, никой няма как да разбере пълното му културологично значение, ако не е американец. Да не кажа дори – конкретно нюйоркчанин.

Всемирната травма обаче е изцяло друга категория. Тя винаги е от митологично естество и по правило винаги се корени в едно също толкова митологично дълбоко минало. Толкова дълбоко, че до нас достига ехо само под формата на истории. Проблемът е че тези истории не могат да бъдат заглушени и заметени под килима, само защото „са се случили много отдавна“[24]. Те са дефинирали поведението на човечеството по изключително очевиден начин, за да можем да ги отречем с лекотата, с която прагматичната ни епоха нанася пейоративни удари на всичко, което „не може да си обясни“. Такава травма разкъсва психичната тъкан на човечеството и се засажда като имплант в колективното несъзнавано, задаващо импулси обуславящи цели култури за хилядолетия напред.

Пример за колективна травма е митологичното Грехопадение, разпването на Исус или всеки един Апокалипсис, който планетата е преживял. Това акумулира сянка и задава импулси, които поради естеството си – не са очевидни и сигурно още дълго няма да бъдат такива. Обобщението тук е, че след всяка колективна травма – Големите часовникови колела прещракват и се завъртат.

Равносметката остава по-скоро в ресорите на мистичното, защото е твърде абстрактна. Тук могат да се обобщят само две сигурни неща.

Първото е, че нищо след подобни събития не е същото.

Второто е, че колективната сянка остава. Не само това – тя се трупа върху вече акумулираната такава от предното подобно събитие[25] като матрьошка.

За да не ви губя допълнително в подобен безкрайно широк контекст, разигравайки христовата драма, Питърсън се нагърби с избелването на немалка порция от колективната сянка. Той се оказа в правилна позиция, за да ни припомни (чрез нов прочит) за една блокирана част от христовото послание, която чакаше да бъде интегрирана от много млади хора. Най-общо казано, тя се свежда до „смелостта и отговорността на това да носиш собствения си кръст“. Това бе чудовищно усилие, от което той почти не умря, но в крайна сметка успя по свой начин. Той вече не може да бъде заглушен, защото премина през всички изпитания, касаещи архетипа.

Това го изстреля в стратосферата на масовия фокус и го превърна в интернет-звезда и вдъхновение за милиони. Нещо трудно за постигане, ако си интелектуалец, говорещ за митология в най-повърхностното възможно време от началото на историята на тази планета.[26]

За да бъде така устойчив в таз бурна епоха, посланията на Питърсън по необходимост трябва да са консистентни и последователни във времето. И те са такива, което означава че и на ARC те останаха непроменени. Неговите постулати се свеждат именно до доброволна саможертва и предприемането на нехедонистичен подход към живота, отбягвайки т. нар. „instant gratification“, систематично изграждайки изпълнен със смисъл живот. Тъй като сме превзети от фрагментирани прищявки и капризи на нашето „искам“, те следва да бъдат трансцендирани от по-комплексни обединяващи принципи, които да интегрират психиката по един дълготраен във времето начин.

От няколко години насам Питърсън е ексклузивно фокусиран върху Стария и Новия завет като един от двата фундамента на западната цивилизация[27]. Критиките насочени към него от част от християнската общност е, че той възприема Библията по-скоро като вид книга за „самопомощ“, а не като хроника на „реални събития“. Същевременно страстта, с която той говори за тези истории, става проводник и на критика от научната общност[28], защото и до ден-днешен той избягва да отговори в прав текст на въпроса „дали вярва в Бог“. За мен това е излишно популистки подход към Питърсън, който е доказал своята функция на медиатор между двата свята чрез силата на историите и тяхното скрито послание. Разглеждам го именно като един от така нужните „преводачи“ на митологията на съвременен език, който съумява да открие точния ключ за съвременната прагматична ключалка на ума, изолираща сърцето от човешкия комплекс.

Правилният начин да се мисли за това (както би започнал той :Р) е, че в крайна сметка ние сме вид, който оперира чрез символи. Защото ние не сме само животни, които изобретяват инструменти, за да улесняват живота си; ние сме животни които изобретяват смисли. А метафорите и алегориите винаги са били езика на Духа, канализиращ тези смисли. И ако някой смята, че Духът може да бъде изваден от уравнението на човешкото, то той не е особено далновиден, и може би не е особено човек.

Навярно Питърсън е разбрал доста рано, че най-смислената и полезна роля, която може да изиграе, е именно да бъде между двата свята и да разглежда двете Библии точно като метанаратив. Характеристиките на всеки един метанаратив е, че той не само предлага „карта за реалността“ и „принципи, според които да се живее“[29]. Там е работата, че съдържайки метанаративи обобщили няколко епохи, събитията от Библията все още се случват (разбира се видоизменени в локалния контекст на zeitgeist-а), защото става дума за сборник, отразяващ повтаряеми човешки модели вследствие от колективни травми, за които просто нямаме друг извор на информация освен мита![30] И ако ние не се обърнем към тези извори ще изгубим изцяло вертикалата си. А виждаме какво става, когато няма вертикала. Започва кризата на идентичността, която наблюдаваме днес.[31]

Малката подробност, правеща впечатление от няколко години насам обаче, е, че Питърсън заби изключително и само в двете Библии. Изведнъж всички други митологии станаха второстепенни, а тяхната съкровищница – забравена.

Моето възражение тук е, че важните ни бъдещи решения в момента са като счупено огледало и всяка една световна митология съдържа неговите парченца. Ако се фокусираме твърде много тук или там, неминуемо ще започнем да виждаме изкривени версии на собствените си отражения. Така например, поради огромната си инвестиция в този lore от години насам, Питърсън (наред с – I guess – мнозинството от важните фигури в ARC) е про-Израел, което лично аз намирам за смущаващо всеки разум, който търси поне някаква форма на Баланс. Но, въпреки че присъстващата конюнктура по тази линия е безспорна, то това не я прави единствена, поради което не можем да зачеркнем с лекота цялото нещо.

Това, което казвам тук е, че моето лично предпочитание е към онзи Джордан Питърсън, който намирам и за неговата най-чиста форма – онзи Джордан от времената на „Maps of Meaning“, когато той правеше онова, в което е най-добър... Извеждането на синтеза от световното митологично наследство. Синтез, който променяше съдби просто поради иманентната трансформираща сила на историите. Намесата в световната политика и – на практика – постоянното говорене и изразяване на мнение относно всяко едно сечение на т. нар. „human condition“, започва да се превръща в жонглиране с твърде много различни предмети. Не вярвам на Земята да съществува достатъчно „сръчен“ човек, който може да прави това дълго време и при това – успешно. Това въвлича още по-голямо засмукване на колективната сянка и нейната преработка става все по-сложна, с все повече последствия за рециклиращия я.

И силно се надявам Джордан да е напълно наясно с конкретния ситен шрифт.

Ако трябва да обобщя този конкретен участък от презентацията – Питърсън остава най-добър в тълкуването на световната митология. Това се доказва от факта, че по каквато и друга тема да говори, той в крайна сметка почти винаги стига до библейска метафора, което означава че вътрешно той иска да сведе всичко до метанаратива. И все още успява да го прави, защото всеки метанаратив е универсална рамка, а неговият контекст е огромен и многоспектърен. Просто съществуват и много други красиви истории с проникновени поуки, различни от библейските и твърдо смятам, че човечеството има нужда да започне да ги разбира всичките. В крайна сметка идеята на Питърсън е, че „хората се нуждаят от нещо божествено, което да ги обедини“. Само че то се съдържа във всичко. Затова моята по-неутрална митологична дефиниция е, че „хората се нуждаят от нещо трансцендентно, формиращо вертикалата“.

Which is super inclusive, yes? :D

Вертикалата е тази, която дава достъп до идентичността и премахва маските, изплетени от множеството инерционни потоци, от които сме част. И тъй като тази вертикала днес е премахната, това създава празнини в живота, които започват да бъдат попълвани с мъртвородени тела. Гòлеми като „полова идентичност“, „сексуално изразяване“ и т.н... Все деформации по хоризонталата, която се явява единственото игрално поле за интерпретация на мистерията наречена „живот“, когато я няма вертикалата – нашата порта към безкрайността. Всеки идол, възникващ на плана на хоризонталата, е унищожителен, защото без вертикала, онова, което трябва да се насочи навътре, се насочва навън.

И така.

Основните опорни точки на ARC бяха изнесени. Наблюденията и коментарите ми над тях – също.

Следва кратък синтез и на няколко вторични неща, които са производни на казаното дотук, но тяхната актуалност прави магнитуда им достатъчно голям, за да бъде тяхното изрично споменаване – задължително.

От ARC прекрасно разбират комплексността на задачата, с която са се нагърбили, както и, че като носители на този контра-импулс, той трябва да проникне във всички сечения на цивилизацията, за да бъде успешен. Ето защо те бяха обхванали всички ресори на културата: политика, наука, религия, философия, икономика, иновации, изкуство и т.н. Това, което ми хареса бе, че има реална свобода на словото от тяхната трибуна. Например, макар и единствен, напук на колективните про-Тръмп и про-израелски настроения, Дейвид Брукс излезе и каза това, което мисли, макар и от строго специфичната си политическа камбанария.[32] Също така много от лекторите имаха чувство за хумор и самоирония, което дава сигнали, че не става дума за тиранична структура.

Друго, което ми направи впечатление е, че в ARC не само познават повечето реални проблеми, но и че хората там нямаха скрупули да разобличават публично фалшивите такива. Например нямаше никаква толерантност към малтусианската лъжа за „неизбежния въглероден апокалипсис“ в лицето на „глобалното затопляне“. Същевременно наистина сериозните теми не бяха избягвани, а в тях се дълбаеше в дълбочина.

Например бе common sense, че без оглед на различните елементи, от които е сглобена всяка една цивилизация, нейната настояща траектория е заплашена по различни начини от бързо развиващия се изкуствен интелект (ИИ).

Съответно имаше дълги обсъждания по въпроса и настроенията към ИИ не бяха никак положителни. Те варираха от негативни до крайно предпазливи, като бях изненадан (в контекста на моята скорошна работа) да чуя израза, че ИИ „има нужда от Полярна звезда и компас“ – т.е. водещи принципи и морал.

Според мен пък ИИ има силна нужда да не съществува изобщо :D Цялостната идея трябва да бъде загърбена и именно тук искам да отбележа нещо, което не чух да се формулира достатъчно ясно.

Една от най-широките рамки на цивилизационната проблематика, които лично аз мога да видя, е несъобразената скорост.

Това не е толкова трудно доказуемо, но този текст не си поставя подобни задачи, затова тук само ще маркирам.

Ритъмът на технологично и идеологическо развитие е в пълен асинхрон с нашата мъдрост, далновидност и цялостен капацитет да се движим с подобна скорост. Това е като да качиш охлюв на мотор – дори представата за подобна картинка сама по себе си вече е карикатурна.

Ние сме толкова опиянени от тази скорост, че тя вече дори няма реална цел и се е превърнала в „ценност“ сама по себе си. Под една безпощадна хипноза за „още“ поколенията преди нас не бяха достатъчно прозорливи, за да натиснат в синхрон бутона за пауза и да спрат състезанието със себе си. Тази скорост се е превърнала в толкова свещена, че дори самата мисъл да спрем е контраинтуитивна и лесно може да бъде обявена за наивна, нерелевантна и съответно – игнорирана. Скоростта ни отдавна бива приемана за „естествения път на еволюция“, точно както под шепота на научната фантастика – намираме за „подразбиращо се“, че бъдещата съдба на човечеството има космически характер (което по никакъв начин не е „нещо очевидно“ лично за мен).

Тази интоксикираща колективното ни кръвообръщение скорост обаче е проблем, който стои на периферията между инерционните модели, инициирани от същата скорост и вертикалата, от която изяснихме, че така спешно се нуждаем. Лека-полека всички започваме да виждаме това все по-ясно и на свой ред – нямаме извинение да затворим очи както са правили тези преди нас. Това вече не е в нашето несъзнавано и не е навик, за да имаме извинението да кажем, че „не знаем“ или „не виждаме“. Цялата реалност е под печата на свръхстрес, а фармацевтичният амок, който се опитва да го потуши, ни вкарва в още по-голямата бездна на отрицанието. Това е един токсичен ороборос.

Ние просто трябва да спрем. Поне временно.

Да спрем да изобретяваме, да спрем да копаем, да спрем да поглъщаме. Да застанем тихо, да осъзнаем какво имаме и да (пре)осмислим за пръв последствията от това имане. Защото инак то се акумулира под формата на сянка, която, ако игнорираме твърде дълго, ни застига като ресто под дегизировката на Апокалипсис.

Да пробваме да спрем.

Един по един и постепенно, но ексклузивно с личен пример, а не с призиви в Instagram. Говоря за взаимодействие с реалността, а не за създаването на trend във виртуалната реалност на интернет.

Не казвам че всички трябва рязко да станем лудити. Но определено смятам, че всичко след индустриалната революция и откритието на пластмасата започна да става твърде унищожително за изконната човешка природа и токсично за околната ни среда. Интернет създаде новия сексуален шаблон за човечеството[33], а смартфонът бе първия мост към виртуалната реалност и взаимодействието с нея. Нарцисизмът донесе със себе си световната демографска криза и даде почва на джендъризма, а той постла мемите на трансхуманизма, който пък се нуждае от ИИ. Така че нека не се държим така сякаш „падаме от Марс“ и да не бъдем толкова очаровани и самодоволни от собственото си възмущение и притеснения по отношение на бъдещия Skynet. В плен на собствената си хипноза бащите ни буквално го призоваха, а ние наблюдавахме в захлас.

Лично аз очаквам да видя как ще поемем отговорността за всичко това. Защото ние сме последното поколение, което не знаеше още от самото си раждане „какво е да имам цялата информация на света в джоба си“. Ние сме последните, които имат понятие и отправна точка за различните типове скорост „преди“ и „сега“. Нещо повече – самият магнитуд на тази мисъл ще остане стряскащ отново само за нас. Онези, които дойдоха впоследствие, вече дори нямат концепция „защо това е смущаващо“.

Което е смущаващо.

Разбира се решението е лесно да бъде изговорено, но извървяването му е дълго и обикновено (както вече уточнихме) преминава през някаква апокалиптична модалност. Защото, когато ни е комфортно, просто нямаме причини да инициираме пътешествие. И веднъж щом инерцията се е превърнала в черна дупка за колективното внимание, само нещо изключително разтърсващо може да ни изкара от хипнозата и да останем впечатлени до степен, в която да решим да се трансформираме като цивилизация. Такова събитие винаги е свързано с най-базовата и обща за всички команда – „оцелей“. И макар една от крилатите фрази на ARC да бе именно, че ние сме цивилизация, която чака да бъде вдъхновена, то историята показва, че само Апокалипсисът води до реален reboot.

Всички знаем, че когато рестартираме компютъра си можем да влезем в т. нар. DOS – там, откъдето имаме достъп до най-базовите постулати на операционната система на диска.

В нашия конкретен случай, обикновено само след някаква форма на reboot ние придобиваме достъп до оригиналните постулати на човечеството. Не просто интелектуално – а напълно и изцяло – поради чисто механичната нужда от оцеляване.

Някои от тези постулати звучат по следния начин...

Свобода и отговорност не са две различни неща, защото само при преминаване през реални трудности, човек може да разбере „що е свобода“.

Да поемеш отговорност е по-добре от това да обвиняваш.

Честността е по-добра от лъжата.

Да създаваш прави живота ти по-добър от това да се оплакваш.

В куража има повече доблест от слабостта.

Манталитетът „what if“ e сериен убиец.

Живей според страстта си и дръж себе си отговорен за това.

Любовта не е емоция, а акт на Воля.

Тежестта е върху теб, но също така и приключението и възможностите вървящи заедно с него.

Разбира се горните звучат красиво и дори мъдро. Но всички знаем, че 98% от четящите ще са ги забравили след максимум 3 сек. Именно защото те „не са в мозъка на костите ни“. И няма как да бъдат, докато живота не ни принуди да ги инсталираме и запечатаме там веднъж завинаги.

Моят любим западен философ винаги е бил Диоген от Синоп. Навярно част от причините да ми е любим е, че за философията му не се знае нищо, ха-ха :)

Диоген е бил циник и макар това да е част от нещата – за мен не е основната причина за симпатия. За него цивилизацията пречи на прякото общение с природната простота. Да, даровете на тази цивилизация са многобройни, но в крайна сметка всяка една цивилизация рухва под тежестта на собствената си нарастваща комплексност. Винаги идва момент в който тя се превръща в неразрешимо уравнение – още повече когато нямаме машина на времето, която да ни връща преди точките на бифуркация. Така, вписани във все повече паразитни алгоритми, ние се оплитаме твърде много и ставаме твърде зависими. И то не един от друг (което би било нещо хубаво), а към собствените си патологии. И това е било така още преди (почти) 2500 г. Затова и Диоген е ходел с факла посред бял ден, за да „търси истински човек“.

Истината е, че ние сме същества, които служат само на себе си. И то не по най-хармоничния начин.

Ако оцелеем изобщо, ние сме на няколко столетия далеч от звучащата към момента сантиментална идея за „чудесната обединена от мир и просперитет планета“. Райската градина е недостижима за закваската на конкуриращото се човешко същество. И няма нищо просто в осъществяването на това да се превърнем в едно сътрудничещо си човечество. We never pulled that off – E-V-E-R.

И ако съществува какъвто и да е теоретичен шанс да се превърнем в нещо от подобен утопичен характер, ние имаме нужда от безпощаден импулс за истината.

По този повод.

Просто трябва да спрем да се самозалъгваме. Във всички нас има много гняв, жалост и агресия. Всички ние съдържаме семената на войната. Затова и тя е единствената сила (наред с бедствията от апокалиптични пропорции[34]), която е задвижвала колелата на времето досега. Защото тя най-истинно отразява характеристиките на колективния ни вътрешен огън в момента.

В този смисъл – могат ли религиите да помирят различията си?

Естествено че не! :) При това без значение колко пъти Джордан Питърсън ще се разпъне на кръста.

Защото, докато умът е конфликтен, той винаги ще превръща онова що е „божествено“ – в оръжие. Някой от говорителите дори каза, че в известен смисъл трябва да сме благодарни, че масовия консенсус все още предимно отрича или не разбира мистичните пътища, защото инак бихме ги превърнали в оръжия на мига!

Единственият въпрос тук е: защо не искаме мир и просперитет, въпреки че правим усилени твърдения в обратна посока?

Защо казваме, че го искаме и дори пляскаме просълзени на конференции с послания за мир, но при първа възможност ставаме конфликтните същества, които всъщност сме, зад всичките ни лицемерни претенции за „благородство“?

Защото не казваме истината дори пред себе си и вътрешните ни монолози остават на едно изключително повърхностно ниво, на което е неизбежно да лъжем и нас самите. Ето защо в диалозите ни също няма как да е много по-различно. Просто защото проектирането на тази неадресирана сянка върху останалите е неизбежно.

Моето мнение е, че ако искаме цивилизационен прогрес в каквато и да е положителна посока, всеки индивид трябва да намери персонален начин да извади на показ не само вдъхновението си, но и своята сянка. Все пак всеки Пинокио трябва да счупи носа си няколко пъти, преди да се превърне в истинско момче.

Защото всички говорещи за „единство“, носят вътрешните си демони, които им пречат да осъществят точно таз свещена за тях цел. И вината за този брак винаги е нечия друга – „о, всички тези ужасни хора!“ – причината никога не съм „аз“.

So let’s talk about shadows first and not about the imagination of light (както някой от ARC перифразира удачно Юнг) + hardcore realism, not doing fantasy under any circumstances (както формулира пък друг).

Т.е. в ARC разбират, че тяхното знание трябва да се транслира в действия, освободени от самозалъгване и подобни действия очевидно са предприети. Което е доблестно. Поне те правят нещо.

Питърсън закри конференцията с реч, която мога условно да кръстя „Как се строи Ноев ковчег?“.

По всичко личи че той е усетил пулса на времето и осъзнава че строенето на ковчега трябва да започне сега, за да бъде готов в точния момент.

Запомних само първите стъпки към целта, защото... ами логично е всеки да изпълни първо тях, пък после нека да премисли пак.

Та в частност.

Признаваме невежеството си и търсим напътствия от вертикалата.

Разбира се, за да постигнем резултат ни трябва автентична перманентност и перманентна автентичност. В резултат човек е способен да се самокомпозира по начин, който да му позволи да разчита на правилната си преценка. Това култивира качества и компетентност, формиращи личен пример явяващ се „хумуса“ на всяка една култура.

Разбира се остава отворен въпроса как Ноевия ковчег намира земя след Потопа, предвид че по време на Апокалипсис (стабилната) „земя“ е най-дефицитния елемент – особено в епохата на въздуха, в която живеем.

Всъщност Ноевият ковчег я търси именно защото е дефицитна. В известен смисъл наличието на common ground насред пълното унищожение вече е физическо проявление на вертикалата, защото в подобен контекст тя се явява трансцендентално събитие, тя е йерофания.

Симпатизирам на начинанието, I really do. Не всички съставни негови импулси разпознавам като „свои“ или дори „удачни“, но за мен наличието на тайминг говори за вече споменатия хванат пулс на епохата. При наличието на „цивилизационен момент“ имаме прясна-прясна митология раждаща се в актуалния момент между чука и Космическата наковалня.[35] А при наличие на митология за мен става моментално интересно, защото възникването на организация като тази[36] по дефиниция се случва на ръба на несъзнаваното. Т.е. тя все още има „полуматериални характеристики“. В крайна сметка всеки think tank е работил с посяването на inception в ноосферата, а това са процеси, с които трябва да сме наясно, за да се налага после да се отбраняваме, ако се наложи :D

That is the very nature of ideas after all :)

They are seductive and they want sinful commitment: D

Приемайки напълно своето собствено невежество и капацитет за грешки, моите досегашни наблюдения над митологичните пулсации на човечеството шепнат, че използвания за начинанието метанаратив отново ще завъди паразити и ще рециклира същия модел вместо да го трансцендира, както се е случвало множество пъти в преразиграването му досега. Просто този метанаратив не адресира конфликтността на самия ум, създаващ наративи, водещи до още конфликтност. Този ум ще търси безнадеждно решения за това „как да подобри себе си“ и „как да опази вече създаденото“ в рамките на подход, който е създал проблемите in the first place, а не решенията за тях.

Точно поради това смятам, че ARC се нуждае от няколко щипки източна философия, за да укрепи и балансира своя корпус. Инак шанса да акостира в скала, а не на земя, не са никак малки. В крайна сметка нека не забравяме, че този кораб този път няма да се движи по вода, а ще трябва да се самонавигира из въздухарството на дигиталната ни епоха и нейните коварни стратегии. А във въздуха има облаци и мъгли, зад които се крият остри зъбери.

Нооо едно такова пътуване (по собствените си дефиниции) така или иначе никога не се случва в благоприятна и приятелска среда. Инак няма да е митологично.

А на този кораб има достатъчно компетентни хора, видяли много повече несгоди, отколкото мога да си представя. По тази причина няма да прекалявам с наблюденията си и се ориентирам към приключване.

Нещо малко за финал.

На конференцията имаше и човек, чието присъствие мога да разгледам като смислов реверанс към своята теза, което в крайна сметка означава че на ковчега разбират смисъла и от този нюанс. Което разбира се може само да ме радва! Просто смятам, че това не трябва да е само подправка, а част от ястието.

Става въпрос за художника Макото Фуджимура.

Американец и християнин, но с достатъчно японски background и закваска оттам, което да го превърне в портал за малко по-нелинейни смисли.

Фуджимура е взел най-доброто и от двата свята, което навярно го прави и толкова специфичен художник. Той рисува с пулверизирани земни минерали като азурит, малахит, цинобър, сребро, платина и – разбира се – злато[37]. Много шинтоистко, нали? :) Чак ми стана топло на душата!

В един от дните Фуджимура бе в изложбената зала пред картините си и имах възможността да поговоря с него за няколко минути, а по-късно той имаше и официална лекция в основната програма на ARC.

От разказаното от него за работата му стана ясно, че минералите с които рисува се нанасят един след друг върху платното. Този процес е бавен. С всеки ден цвета става все по-плътен и когато се нанася той не се вижда поне 10 мин. Това означава, че тази култура умее да чака, да не бърза, да наблюдава и да притихва. Точно това, което имах предвид по-рано. Това за мен са неотменни качества за всеки хармоничен живот. Просто не можете да ги прескочите.

Фуджимура разказа и за японската техника кинцуги. Това е техника за слепване на счупени предмети[38] със злато. Тя е от „семейството“ на философията уаби-саби, която се свежда до „приемане на мимолетното и несъвършеното“.

Красотата в нещо считано за „дефектно“ има своята класическа дзен-естетика, а в сърцето ѝ стои японската поговорка „не губете, не искайте“. Което пък вече докосва и определени засегнати теми.

Да използваш един счупен предмет след като услугите на собственото му предназначение са привидно изчерпани, го връща към циркулацията на природата и го изважда извън контекста на нашето собствено потребителско поведение. Тук става дума за преосмисляне на онова, което вече е (без значение дали прагматичния ум го счита за „дефектно“ или „неефективно“), а не за реакция водеща до търсенето на „нещо ново“, на „следващото“.

Обикновено кинцуги превръща обекта в по-красива версия на неговия оригинал, защото в него вече има душа. Буквално и преносно.

След и преди :D

Казаното от Макото Фуджимура подклажда ентусиазъм за по-голям баланс между лявото и дясното полукълбо. Един от възможните подходи към това е подтекста на самата техника кинцуги: „what we behold – we will become“.

Когато държим един предмет преминал през кинцуги, ние държим нещо повече от злато. Ние сме в общение с овеществено време и търпение. Обърнете внимание че в това има алхимичен мотив, защото да събереш две абстракции в нещо, което може да се пипне, вече говори за процеси на трансмутация и изграждане на мостове между вътрешния свят и реалността. Подход не особено популярен в дигиталната ера. Т.е. кинцуги ни напомня за ръцете и сърцето на занаятчийството вдъхновено от природата и реалната нужда. Не желанието – а нуждата.

А всичко свързано с природата е започнало с наблюдението.

А за да можеш да наблюдаваш – първо трябва да умееш да спреш и да притихнеш.

Така в традиционната японска култура, когато нещо се счупи, то не се счита за дефектно, а за свещено именно защото е било счупено. Може и да усложнявам прекалено много нещата със западнато си мислене, но лично аз го виждам като пукнатина в алгоритъма, която дава шанс за йерофания.

Защото както уточнихме прагматичната ни култура бърза да хвърли, замести и продължи напред под хипнозата за „още“. Майсторът на кинцуги обаче не бърза да поправя. Първото действие не е поправка. Първото действие е наблюдение и акт на почит.

Оттук и извода на Фуджимура в контекста на ARC. Ако искаме да поправим една счупена култура, първо трябва да се научим да съзерцаваме нейните фрактури без да бъдем реактивни. Понеже ако наблюдаваме повърхностно, няма да стигнем до същината и ще вземем не по малко повърхностни решения. Затова кинцуги не бърза да поправя съда, а го наблюдава, съзерцавайки фрактурите. Because what we behold, and the way we behold it – we will become.

Отново – когато един предмет е поправен със злато, той не просто се връща към оригиналната си форма. Той става нещо повече. Нещо по-ценно и цялостно. Именно поради раните, поради подхода, поради извървения път и насоченото внимание. Счупеният съд се превръща в повод за трансформация.

Но имаме нужда от търпение за това.

ARC няма да оправи положението, той е спасителен пояс.

Онези, които ще изберат да следват подобни ценности ще имат тежката задача да ги отстояват и рестартират в поредната предстояща модификация на апокалиптичната тропа. Така, следвайки този вектор, следващото поколение на организацията спешно ще трябва да се прекръсти на „ROOTS“, ако модела е бил устойчив и е имало успешно акостиране. Двете, както разбрахме още в началото, са тясно свързани.

Лично аз оценявам приноса на ARC и ще наблюдавам развитието му с интерес докато в него има митология и различни метанаративи. В крайна сметка работата ми е да следвам неутралните импулси на Големите часовници задаващи цивилизационното митотворчество носещо култура.

Наблюдението и любовта като динамичен акт на Волята имат капацитета да залепят парчетата и да трансформират този свят още веднъж.

И онези за които това представлява интерес – ще го направят по един или друг начин.

[1] Мъж на над 80 г., минал през операция за смяна на пола, живял 8 г. като „жена“, който, според думите му, след като „изтрезнява от заблудата“ посвещава живота си на това да „изявява истината“.

[2] Жена, израснала в лесбийско семейство, силен активист против хомосексуалните бракове с аргументи от първо лице.

[3] Плюс факта че има 4 деца.

[4] Един от говорителите е Габриеле Куби, авторка на „The Global Sexual Revolution: Тhe Destruction of The Freedom In The Name of Freedom“. Книгата е преведена и издадена на български, но отдавна е с изчерпан тираж, поради което поставям активна връзка към оригинала за интересуващите се.

[5] Венета Мерк ми разказа, че на първата конференция на ARC през 2023 г. един от официалните делегати от Германия е бил както изумен, така и възхитен, че българите успяват да постигнат всичко описано без каквото и да е финансиране. Чистият ентусиазъм и вяра в каузата е движил всички описани инициативи и конференции, които са довели до така желания резултат. За контраст – с огромно финансиране и гръб, в Германия не е постигнато нищо по въпроса.

[6] За сравнение – тази година участниците бяха 4000 – повече от 2 пъти.

[7] В контекста на описаното из първите редове на тази статия за етимологията на „култура“.

[8] Освен с трите жени, там успях да разменя няколко думи и с Мартин Петрушев, Влади Апостолов и Кристиян Шкварек.

[9] Които просто са световно известни поради което печелят по-лесно и бързо масово съгласие.

[10] Трите споменати жени се оказаха нужния фактически медиатор изразяващ негласния колективен консенсус, че на местна почва „няма сделка“.

[11] Или поне така гласи рекламата.

[12] „За сметка на моята такава“.

[13] Макар последното да е по-близо до нарцисизма отколкото първото.

[14] Нали помните? Големите космически часовници. Тик-так, не „TikTok“.

[15] Вулкан, цунами, астероид, извънземни, епидемия, тиранозаври – конкретният наратив е без значение.

[16] Чиято метафора, разбира се, цели да отрази самия живот.

[17] В което се състои и непреодолимата за преглъщане „жертва“.

[18] За справка – Райската градина от Старозаветния мит.

[19] Или поне Христос е дал всичко от себе си за да посади тази фундаментална за въпросния импулс идея.

[20] Все още намирам подобно изкушение като твърде лесно за моя вкус.

[21] Наричам я така, защото я разглеждам като метанаратив, което не означава, че „не вярвам, че Христос е бил реална личност“. Тези, които следят работата ми изкъсо знаят, че това е точно обратното.

[22] Беше спасен на Балканите.

[23] С вариращ магнитуд, зависещ от наистина много фактори.

[24] До степен в която да се чудим „дали са се случили наистина“.

[25] Не виждам по-адекватен пример за това на местна почва от хилядолетната българска история, която по изключително комплексен начин е формирала народопсихологията ни такава, каквато я познаваме днес.

[26] В Лондон имах възможност да го наблюдавам известно време буквално от няколко метра, докато даваше интервю. Една от допълнително направените жертви, които са очевидно видими отстрани е, че почти целия му живот вече минава пред камера. Не съм сигурен, че това е приятно за него, но със сигурност е нещо, което е приел за необходимо, ако иска да играе успешно ролята, която е решил да поеме. В известен смисъл по поетия от него път – жертвата е всекидневна необходимост.

[27] Вторият идва от древна Гърция.

[28] Към която в крайна сметка – той принадлежи.

[29] Тези принципи днес се отхвърлят със стряскащата лекота на младостта, предвид че ако се замислим по-дълбоко ще видим че традициите не са нищо друго освен „експерименти, които са проработили“ и са пуснали устойчив корен. Т.е. това не е нещо, което следва да отхвърлим импулсивно като анахронизъм, а следва да се намери новия език чрез който извечните истини да бъдат съобщавани и интегрирани във време амбивалентно като нашето. Нещо, което важи за митологията като цяло.

[30] В крайна сметка самия живот на Питърсън следва тези модели и току-що проследихме това. В допълнение, освен христовия импулс, Питърсън въплъти и моисеевия такъв, защото написа свои собствени „скрижали“, които са адаптирани към епохата на секуларизация в която живеем:

[31] Лично аз недоумявам защо това е толкова трудно за разбиране – моля някой да ми обясни, защото съм объркан! Същите хора, които ни карат да вярваме в съществуването на митологични същества като джендърите, се опитват да ни кажат че митологията не заслужава задълбочено внимание и това са „просто истории“. Нишката се къса някъде.

[32] За което получи множество освирквания от публиката.

[33] Срещу порнографията също се говореше немалко по време на ARC – адмирации за Лайла Микелуейт – нейният кураж и постижения са възхитителни.

[34] При положение разбира се че говорим за две различни неща.

[35] Докзателството за това бе, че конференцията бе закрита с поезия.

[36] Макар и с очевидно материални измерения.

[37] Всъщност първата негова картина, която видях в изложбената зала бе именно златната, което бе приятно ехо от моята скорошна книга гравитираща около митологията на слънчевия метал.

[38] Обикновено керамика.